Кристалната пещера

Глава 18

Повдигна края на мократа си рокля и босите й крака сами прелетяха разстоянието.

— Джони, Джони, добре ли си?

Макар че беше блед и изглеждаше силно изплашен, гласът му прозвуча сравнително спокойно:

— Добре съм, Емералд!

Тя се хвърли към него и го прегърна, почти плачейки от облекчение.

Английските моряци, които придружаваха Джон на борда на „Суолоу“, стояха малко настрани, вперили свирепи погледи в ирландските моряци, командвани от Фицджералд. Въздухът бе наситен с напрежение и всеки миг можеше да избухне.

— Не искам неприятности — кратко рече Шон. — Връщайте се на корабите си.

Мъжете хвърлиха предпазливи погледи към кулата на замъка, но се подчиниха.

— Някой се опита да те убие! — Емералд разтърси брат си, за да го накара да се опомни.

— Ем, ако Шеймъс О’Тул е искал да ме убие, вече щях да съм мъртъв.

Шон възнагради Джон с усмивка и го потупа одобрително по гърба.

— Правилно. Да влезем вътре. Ще ти сипя едно питие.

Двамата се отдалечиха като близки приятели, оставяйки Емералд с отворена уста. Преди седмица бе изчезнала от дома си, а Джони не изглеждаше изобщо изненадан, че я вижда в Грейстоун. Двамата с Шон се държаха свойски. Дали брат й често идваше тук? И ако е така, защо, по дяволите, някой ще стреля по него? „Проклети мъже! Много грешат, ако си мислят, че ще ме държат в неведение!“

Ирландската кръв на Емералд кипна. Повече нямаше да крие гнева си. Възнамеряваше да си го излее на някого. Отправи се към пристройката до кулата. Почука небрежно на вратата и влезе, без да дочака отговор. Посрещна я Пади Бърк.

— Кой е виновникът за стрелбата? — гневно попита тя.

— Беше само един изстрел — поправи я управителят.

Очите й замятаха зелени искри.

— Кой? — Сложи ръце на кръста си.

Пади Бърк посочи с пръст към кулата.

— Господарят.

Емералд го изпрати с поглед, докато излизаше, а после се запъти към каменната стълба.

Шеймъс О’Тул седеше край прозореца и стискаше малък телескоп. До него, подпрени до стената, имаше четири пушки.

— Едва не уби брат ми!

Шеймъс доволно се засмя.

— Не съм се опитвал да го убия, иначе вече щеше да е мъртъв. Исках само да го изплаша.

— Изплаши мен! Защо стреля?

— Защото е Монтагю.

— Аз също.

— Никога не се хвали с това, момиче. — Светлосините му очи я огледаха внимателно от главата до петите. — На вид си Фицджералд, с което вече можеш да се гордееш. Ела по-близо до прозореца, за да те разгледам по-добре.

Пристъпи напред, защото не искаше той да си помисли, че се страхува от него.

— Приличаш много на моята Катлин. Нищо чудно, че Шон се е влюбил в теб. Да не би да си се разхождала под дъжда, момиче? Тя също обичаше да го прави. — Погледът му се замъгли и Емералд изпита странното чувство, че се е отнесъл в миналото. Реши, че Шеймъс О’Тул е малко неуравновесен. Вероятно не бе отговорен за действията си. В противен случай защо ще живее в тази кула като отшелник, след като има огромен и красив дом? Някой ще трябва да заключи тези оръжия. Довечера ще поговори с Шон за това.

— Върви и свали мокрите дрехи, красавице. Ще закъснееш за вечеря.

Емералд остана с впечатлението, че Шеймъс говори на съпругата си.

— Аз… аз… Отивам веднага!

Когато се върна в стаята си и се погледна в огледалото, реши, че прилича на дрипава циганка. Избра бледолилавата копринена рокля, за да й възвърне част от самочувствието и да й вдъхне смелост. В главата й се въртяха множество въпроси, които възнамеряваше да постави. Завъртя се рязко, когато междинната врата се отвори.

— Любов моя, съжалявам, че преди малко ни прекъснаха толкова грубо, но нямах никаква представа, че брат ти ще реши да намине днес.

Емералд не се изчерви.

— Къде е той?

— В стаята за гости, разбира се! Да отидем ли да го вземем за вечеря?

Прехапа устни. Искаше да говори с Джони насаме. Шон обаче протегна галантно ръка и щеше да изглежда детински, ако му откажеше. Когато излязоха в коридора, видяха че Джон вече е там и тримата тръгнаха към трапезарията на долния етаж.

Шон издърпа стола й.

— Ще седнеш ли помежду ни, любов моя?

Джони й се усмихна.

— Никога не съм те виждал толкова сияеща, Ем!

После двамата мъже потънаха в разговор, от който напълно я изключиха. Говореха за търговски кораби, товари и курсове. След това обсъдиха адмиралтейството, политиката, Камарата на общините, Камарата на лордовете. Обмениха мнения за министър-председателя Пит, за Нюкасъл, Бедфорд и крал Джордж. Разговаряха с нещо като код, който явно отлично разбираха. Джон споменаваше неща като: „онази информация, която ме помоли да събера“ и „онази тайна работа“, а Шон си служеше с фрази като: „онзи поверителен бизнес“ или „имам нова задача за теб“.

След като свършиха с основното блюдо, те изоставиха сериозните разговори и започнаха да си разменят шеги и закачки. Конете бяха основната тема. Шон обеща на Джони да го изведе на езда в Къра, а брат й попита дали можел да посети Мейнут и някаква жена на име Нан Фицджералд.

Емералд ги слушаше с все по-нарастващо възмущение. Как смееха да се държат така, сякаш тя изобщо не съществуваше? Очакваше Джон да обясни защо е дошъл, а Шон да й даде разяснения относно баща си и изстрела.

Накрая захвърли кърпата си и удари силно с юмрук по масата. Сребърните прибори се раздрънчаха.

— Престанете!

И двамата мъже се обърнаха любезно към нея.

Емералд тръсна черните си къдрици и се обърна към Джон.

— Отсъствам от къщи вече цяла седмица! Как ме намери?

— Татко ми каза, че си в Грейстоун.

— Господи! От къде знае?

— Аз го осведомих, разбира се — спокойно се обади Шон. — Какво удоволствие е да раниш врага си, ако не завъртиш ножа в раната и не я посипеш със сол?

— Да ме заведеш вкъщи ли те изпратиха?

Джони погледна към Шон.

— Да разбера колко пари ще поиска.

Шон избухна в смях.

— Кажи им, че притежанието е девет десети от закона. Това се отнася както за кораба, така и за сестра ти. Ще задържа и двете.

— Нямаш нищо против да ме затрудниш още повече, нали? — сухо попита Джони.

— Ни най-малко. Бедите каляват характера.

— Е, предполагам, че „Монтагю Лайн“ ще трябва да се справи и с един кораб по-малко — философски сви рамене Джон.

— Е, всъщност тази седмица ще станат три кораба по-малко.

— Благодаря на Бога за това! — пламенно възкликна Джон.

— Уверявам те, че Бог няма нищо общо.

— Дяволите да ви вземат и двамата! Ето че пак го правите! — извика Емералд.

Брат й се смая.

— Кога се научи на такива лоши обноски?

— Всичко е наред, аз я научих. Обичам моите жени да са диви и своенравни, за да имам удоволствието да ги укротя.

В следващия миг младата жена грабна една чаша с вода и я изля върху подигравателната физиономия на Шон О’Тул.

— Струва ми се, че лудостта е ваша семейна черта! — След като произнесе присъдата си, тя напусна величествено трапезарията.

Гневно обиколи няколко пъти стаята си, хвърли няколко възглавници, накрая удари с юмрук по леглото, напразно опитвайки се да излее яда и възмущението си. Вече знаеше, че Шон е силна личност и макар че не разбра по-голямата част от разговора им, се досети, че има някаква власт над Джони и го използва като пионка в сложната си шахматна игра.

Знаеше обаче, че няма да изкопчи нищо от Шон. Ако искаше да разбере какво става, ще трябва да подпита брат си. Тогава на вратата се почука тихо. Емералд се зарадва надявайки се, че е Джони, но се оказа госпожа Макбрайд.

— Донесох ви нощния тоалет и халата.

— О, благодаря ви, госпожо Макбрайд. — Остана слисана. Не подозираше за интимното облекло, което Шок бе поръчал специално за нея.

— Всъщност халатът бе моя идея, за да не измръзнете в тези одеяния — обясни тихо модистката. — Мъжете обичат такива работи. Когато става дума за леглото, практичността им се стопява като сняг на слънце.

Страните на Емералд пламнаха.

— Много любезно от ваша страна.

— Тъй като по-голямата част от гардероба ви е готова, двете с Моли утре се връщаме в Дъблин. Когато привършим с останалите неща, които графът ни поръча, ще ви ги изпратим незабавно.

Емералд нямаше представа за какво става дума. Шон обичаше да й прави изненади.

— Искам да ви благодаря, госпожо Макбрайд. Свършихте чудесна работа. Никога досега не съм имала толкова красиви дрехи!

— За мен е рядко удоволствие да обличам такава дама като вас. Надявам се, че отново ще се възползвате от услугите ми. Довиждане, лейди.

По-късно влезе Кейт Кенеди, която запали лампата и започна да сваля чаршафите на леглото. От време на време хвърляше по някои поглед към явно разгневената Емералд.

— Те все още ли са на масата, Кейт?

— Не, отидоха в пристройката до входа, за да обсъдят плановете си. Сигурно няма скоро да си легнат.

Емералд изобщо не можеше да си обясни защо брат й ще прекара вечерта с мъжа, който бе стрелял по него.

— Кейт, Шеймъс О’Тул… дали не е малко нестабилен?

— Да, краката не го държат.

— Не, имах предвид тук. — Емералд почука по слепоочието си.

— Искате да кажете дали е луд? Господи, не! Мозъкът му си е съвсем добре. — Кейт реши, че е намерила отговора. Ето защо в трапезарията се бе разлетяла перушина. — Между другото, не се учудвайте, ако тази нощ е малко шумно. В пристанището има три кораба, а знаете какви стават моряците, като си пийнат малко повечко бира.

— Благодаря, Кейт. Ще се изкъпя и ще си легна.

Емералд огледа купчината нощници. Бяха прелестни. Избра си бялата коприна, украсена с фина бродерия, взе халата от мека вълна и ги отнесе в банята.

Върна се след час. Всички огледала в спалнята й показваха колко е красива тази вечер. Приличаше на младоженка. „Стегни се и спри да мечтаеш“ Загърна се в пухкавия халат и се измъкна в коридора. Щеше да почака Джони в стаята му. Сви се в големия люлеещ се стол. Беше готова да чака и цяла нощ. Беше решена да научи всичко, което брат й знаеше.

— Ем, какво, за Бога, правиш в тъмното?

Джони Монтагю остави свещника върху полицата на камината и запали лампата.

Емералд бе задрямала, но бързо се разсъни.

— Стоя в тъмното, защото там мъжете държат жените! Трябва да ми кажеш какво става!

— За кое? — колебливо попита Джон.

— Подозирам, че Шон те използва като пионка и те заставя да заговорничиш срещу баща ни.

Джони улови ръцете й.

— О, Ем, той си мисли, че ме насилва, но никога не е имало по-доволна пионка от мен. Шон смята, че това е неговото отмъщение, но то всъщност е моето!

— Какво смятате да правите?

— Да ги унищожим! Не ме питай за подробности, по-добре да не ги знаеш.

— Наясно съм защо ние двамата с теб мразим баща ни, но не разбирам какво се е случило, та О’Тул ненавиждат всички Монтагю.

— Нима Шон не ти е казал?

— Шон си държи устата затворена. Когато я отваря, то е, за да каже нещо остроумно или да ми шепне комплименти.

Джони я пусна и огледа богато обзаведената стая. После пое дълбоко дъх и се стовари в отсрещното кресло.

— Когато баща ни научил, че Джоузеф О’Тул е наследник на Килдеър, решил да те сгоди за него. След което съобщил на властите, че Едуард Фицджералд въоръжава бунтовници. Знаел е всички подробности, защото именно той доставяше оръжията. Решил обаче да се отърве от стария граф, за да можеш ти да станеш графиня веднага след като се омъжиш.

Когато англичаните арестували дядо им, Джоузеф и Шон били изпратени в Лондон. Но баща ни вече знаел, че майка ни и Джоузеф О’Тул са любовници. Направо полудял. И замислил жестоко отмъщение.

Същата нощ, в която братята О’Тул пристигнаха в столицата, той ни заведе в един луксозен бордей — „Диван клъб“. По-късно на кораба избухна ужасна разправия. Всичко бе предварително замислено. Джак Реймънд помагаше. Джоузеф беше намушкан, а татко заповяда да обесят двамата братя за палците на ръцете. На сутринта Джоузеф бе мъртъв, а Шон трескаво бълнуваше. Палците на ръцете му бяха почернели. Наложи се да отрежат единия.

— Отрязали са го? — ужасено прошепна тя.

— Защо смяташ, че винаги носи ръкавици? Както и да е, това не е най-страшната част от историята. Почти веднага след като Шон дошъл в съзнание, татко го арестувал за убийството на собствения му брат. В адмиралтейството набързо са скалъпили процес, татко е предявил обвинението, Джак Реймънд е бил главен свидетел. А аз бях напълно парализиран от страх и не казах нито дума в защита на Шон.

Той бе осъден на десет години на борда на един затворнически кораб. Повечето мъже не оцеляват там и няколко месеца. Но Шон О’Тул оцелял. Цели пет години живял с омраза и жажда за отмъщение и накрая успял да избяга.

Лицето на Емералд пребледня като платно. Затвори очи, а сълзите безмълвно се застичаха по страните й. На гърлото й заседна голяма буца и едва не я задави.

— Добре ли си, Ем?

Не можа да му отговори.

— Изненадан съм, че Шон ме търпи. Та нали съм Монтагю. А как те докосва? Трябва много да те обича, Емералд, за да забрави, че и ти си Монтагю.

Ръката на Емералд се стрелна към гърлото й в напразен опит да облекчи непоносимата болка, която заплашваше да я задуши.

— Защо ти никога… — Гласът й пресекна.

— Защо никога не съм ти разказвал това? Защото знаех, че го обичаш. Не съм нито сляп, нито глух. Ти веднъж го нарече своя Ирландски принц. Мама ни напусна, животът ни се превърна в истински ад, не можех да добавя и това към нещастието ти.

Искаше й се да го попита защо тогава я бе оставил да се омъжи за Джак Реймънд, но не бе честно да го обвинява. Нали сама бе взела решението. Мили Боже, как ненавиждаше съпруга си! Сега разбираше, че той се бе оженил за нея само и само да стане Монтагю. Проклятие! Никога вече не искаше да има нещо общо с него. Тя беше Фицджералд! Сега и завинаги!

Джони наля чаша ирландско уиски и й я подаде. Емералд поклати глава. Знаеше, че не може да говори, камо ли да преглъща. Погали нежно лицето на брат си, загърна се по-плътно в халата и се върна в стаята си.

Приближи тихо до междинната врата. Погледна надолу и видя, че през прага се процежда светлина. Толкова се нуждаеше от него! Искаше да му даде душата и сърцето си, да го защити с любовта си, така че никой повече да не може да го нарани.

Видя отражението си в огледалото и разбра, че трябва да се овладее. Отиде до умивалника, наля в шепите си вода от каната и наплиска очите си. Приседна на леглото и се опита да успокои дишането си. След няколко минути успя да си поеме въздух, но знаеше, че не би могла да си легне.

Копнежът по Шон изцяло я бе завладял. Той бе нейната любов и нейният живот. Трябваше да му го каже! Да разбере какво означава за нея! Взе лампата и завъртя дръжката на междинната врата. Тя тихо се отвори и младата жена пристъпи безшумно в спалнята.

Шон видя приближаващата се светлина и се подпря на лакът.

— Емералд?

С цялото си сърце искаше да промълви името му, но отново й бе невъзможно да заговори. Докато пристъпваше към леглото, Шон видя, че ръцете й треперят, а очите й плуват в сълзи. Стана и взе лампата.

— Какво има? Какво не е народ?

Краката й омекнаха и тя се отпусна върху леглото.

Шон бързо скри под завивката лявата си ръка и протегна дясната към нея. Жестът му преля чашата, сълзите й рукнаха на воля и тя горко се разрида.

Пръстите на Шон се заровиха в косите й и той притегли главата й към гърдите си.

— Шшт, успокой се… — Устните му нежно докоснаха веждите й. — Каквото и да се е случило, аз ще го оправя. — Задържа я за малко в прегръдките си, после допря устни до ухото й. — Довери ми се, любов моя.

Емералд вдигна глава и тежко преглътна:

— Джони ми разказа какво са ти сторили…