Лабиринтът на духовете

Огледалният град

Барселона

Декември 1959 г.

1

Студ. Студ, който хапе кожата, реже плътта и дълбае костите. Влажен студ, който терзае мускулите и изгаря вътрешностите. Студ. В онзи първи миг на освестяване това е единственото, за което може да мисли.

Мракът е почти непрогледен. Някъде отгоре се процежда мъничко бледа светлина; тя полепва по сенките като блестящ прах и загатва очертанията на пространството, в което той се намира. Зениците му се разширяват и съзират помещение с размера на малка стая. Голите каменни стени излъчват влага, която проблясва в су­мрака като тъмни сълзи. Подът също е каменен и плувнал в течност, която не прилича на вода. Във въздуха се носи силно зловоние. Отпред смътно се виждат редица дебели ръждясали пръчки, а отвъд тях – стъпала, които чезнат нагоре в тъмното.

Намира се в килия.

Валс се опитва да се изправи, но краката не го държат. Едва успява да направи една крачка, когато коленете му се подкосяват и той пада настрани. Удря лицето си в пода и проклина. Мъчи се да се съвземе. Лежи немощно няколко минути с лице, опряно в лепкавия слой, който покрива пода и излъчва сладникава металическа миризма. Устата му е пресъхнала, сякаш е гълтал пръст, а устните му са напукани. Опитва се да ги опипа с дясната си ръка и тогава си дава сметка, че не я усеща, сякаш няма нищо от лакътя надолу.

Успява да седне, подпирайки се на лявата ръка. Вдига десницата пред лицето си и я оглежда в бледия жълтеникав зрак, който обагря въздуха. Тя трепери. Вижда я как трепери, но не я усеща. Опитва се да затвори и отвори юмрука си, но мускулите не му се подчиняват. Едва тогава забелязва, че му липсват два пръста, показалецът и средният. На тяхно място има две черни петна, от които висят късчета кожа и плът. Валс иска да изкрещи, но гласът му изневерява и от гърлото му се изтръгва само глух стон. Отпуска се по гръб и затваря очи. Започва да диша през устата, за да избегне острата смрад, която отравя въздуха. Докато прави това, в паметта му изплува спомен от детството – в едно далечно лято в имота, който родителите му имаха в покрайнините на Сеговия, едно старо куче се свря в мазето, за да умре. Тогава къщата се изпълни с противна воня, подобна на тази, която изгаря гърлото му в момента. Сегашната обаче е много по-лоша и му пречи да разсъждава. След известно време – минути или може би часове – умората го надвива и Валс изпада в неспокоен унес.

Присънва му се, че пътува във влак, в който е единственият пътник. Локомотивът препуска бясно по облаци от черна пàра към подобна на лабиринт цитадела с фабрики като катедрали, заострени кули и джунгла от мостове и покриви, преплетени в невероятни ъгли под кърваво небе. Малко преди да навлезе в един тунел, който сякаш няма край, Валс надниква през прозореца и вижда, че статуите на два огромни ангела с разперени криле и щръкнали остри зъби вардят входа на града. На разнебитената табела пише:

Влакът се втурва в тунела с адски грохот, а когато се подава от другата страна, силуетът на Монжуик се издига срещу него; крепостта се очертава на върха, обгърната от тъмночервено сияние. Валс чувства как вътрешностите му се свиват. Един контрольор, превит като дънера на старо дърво, брулено от бури, се задава по коридора и спира пред купето. На униформата си носи значка с надпис САЛГАДО.

– Това е вашата спирка, господин директор...

Влакът се изкачва по виещия се път, който пътникът така добре си спомня, и навлиза в самия затвор. Спира в един тъмен коридор и Валс слиза. Влакът продължава пътя си и се стопява в мрака. Валс се обръща и установява, че е попаднал в една от килиите на затвора. Един тъмен силует го наблюдава от другата страна на решетката. Когато Валс иска да му обясни, че е станала грешка, че се е озовал не където трябва и че всъщност той е директорът на затвора, от гърлото му не излиза никакъв глас.

Болката се появява по-късно и го изтръгва от съня като електрически ток.

Миризмата на мърша, мракът и студът не са изчезнали, но той вече почти не ги забелязва. Единственото, което изпълва мислите му сега, е болката. Такава болка никога не е изпитвал. Дори не си е представял, че може да съществува. Дясната му ръка пламти. Има чувството, че я е пъхнал в огън и не може да я отдръпне. Стиска дясната си предмишница с лявата длан. Дори в тъмното съзира, че от двете черни петна на мястото на липсващите пръсти сълзи гъста кървава течност. Надава безмълвен вик.

Болката му помага да си спомни.

В ума му започват да изплуват образи от случилото се. Възкресява в мислите си мига, в който силуетът на Барселона се очер­тава в далечината под здрача. Валс гледа през предното стъкло на колата как градът се издига пред него като огромен декор от панаирджийско представление и си спомня колко мрази това място. Преданият му телохранител Висенте шофира мълчаливо, съсредоточен върху трафика. Дори и да изпитва страх, не го показва. Прекосяват булеварди и улици, по които се виждат облечени с палта хора, крачещи забързано под завеса от сняг, която се рее във въздуха като стъклена мъгла. Завиват по един булевард към високата част на града и скоро поемат по шосе, което се изкачва с хиляди завои към квартала Валвидрера. Валс разпознава тази странна цитадела от фасади, сякаш увиснали в небето. Барселона остава в нозете им – килим от сенки, който се слива с морето. Въжената линия се катери по склона като змия от златна светлина, която очертава огромните вили в модернистичен стил, пръснати из планината. Там, полускрита от дърветата, се подава голямата стара къща. Валс преглъща на сухо. Отговаря с утвърдително кимване на погледа на Висенте. Всичко ще свърши много бързо. Валс запъва спусъка на револвера в ръката си. Вече се е смрачило, когато стигат до портите на вилата. Вратата на оградата е отворена. Колата навлиза в превзетата от бурени градина и заобикаля фонтана – пресъхнал и обрасъл с бръшлян. Висенте спира автомобила пред стълбището, което води към входа. Изключва мотора и изважда револвера си. Висенте никога не използва пистолет, само револвер. Револверът, казва, никога не засича.

– Колко е часът? – пита Валс едва чуто.

Висенте не смогва да отговори. Всичко се случва много бързо. Телохранителят едва е извадил ключа от контакта, когато Валс забелязва един силует до прозореца. Приближил се е, без да го видят. Без да каже дума, Висенте бутва министъра настрани и стреля. Стъклото на прозореца се пръска само на сантиметри от него. Валс чувства как в лицето му се забива порой от късчета стъкло. От грохота на изстрела оглушава за миг и пронизително свистене изпълва ушите му. Преди да се разнесе облакът барут, вратата на шофьора рязко се отваря. Висенте се извръща с револвер в ръка, но не успява да произведе втори изстрел, защото нещо пронизва гърлото му. Той се хваща за шията с две ръце. Тъмна кръв избликва между пръстите му. За миг погледите на двамата се срещат; в очите на Висенте се чете изумление. Секунда по-късно телохранителят рухва върху волана, при което натиска клаксона. Валс се опитва да го подхване, но другият се накланя встрани и половината му тяло се изсулва от колата. Валс стиска револвера с две ръце и го насочва към мрака отвъд отворената врата. Тогава чува нечие дишане зад гърба си и когато се обръща, за да стреля, нещо ледено го удря рязко по ръката. Усеща метал върху костта и така му призлява, че зрението му се замъглява. Изпуска револвера в скута си и забелязва, че по ръката му се стича кръв. Силуетът се приближава, държейки окървавен нож, от който се отцеждат алени капки. Опитва се да отвори вратата на колата, но от първия изстрел ключалката навярно е заяла. Две ръце сграбчват Валс за врата и го дърпат яростно. Той усеща, че го измъкват през прозореца на колата и го влачат по чакълената пътека до напуканите мраморни стъпала. Чува леки стъпки, които се приближават. Лунната светлина очертава нещо, което той в пристъп на безумие взема за ангел, а после си представя, че това е смъртта. Когато среща погледа на фигурата, Валс разбира грешката си.

– На какво се смееш, гадино? – пита гласът.

Валс се усмихва.

– Приличаш толкова на... – промълвява.

Затваря очи и зачаква удара, който ще сложи край на страданията му, но той не идва. Усеща как неговият ангел го заплюва в лицето. После стъпките му се отдалечават. Бог или дяволът се смиляват над Валс и в някакъв момент той изгубва съзнание.

Не може да си спомни дали всичко това се е случило преди часове, дни или седмици. В тази килия времето е спряло. Сега всичко е студ, болка и мрак.

Връхлита го внезапен пристъп на ярост. Валс се затътря до решетката и започва да удря по студения метал, докато кожата му се смъква. Все още е вкопчен в железните пръчки, когато някъде горе се открехва процеп, през който нахлува светлина и очертава стълбата, спускаща се до килията. Валс чува стъпки и обнадежден вдига поглед. Протяга умоляващо ръка навън. Неговият тъмничар го наблюдава неподвижно от сумрака. Лицето му е покрито с нещо, което му придава застиналото изражение на манекен от витрината на някой магазин на „Гран Виа“.

– Мартин? Вие ли сте? – пита Валс.

Не получава отговор. Тъмничарят само го наблюдава безмълвно. Валс най-сетне кима, сякаш за да покаже, че разбира условията на играта.

– Дайте ми вода, моля – простенва.

Тъмничарят не помръдва доста дълго време. После, когато Валс вече си мисли, че си е въобразил всичко и че това присъствие е просто плод на делириума от болката и инфекцията, които го разяждат жив, мъжът пристъпва няколко крачки. Валс се усмихва покорно.

– Вода – моли отново.

Струя урина облива лицето му и драскотините по него пламват от смъдеж. Валс надава вик и се отдръпва. Влачи се заднешком, докато гърбът му опира в стената, и остава там, свит на кълбо. Тъмничарят изчезва по стълбите нагоре и светлината се скрива след ехото от захлопната врата.

В този миг Валс осъзнава, че не е сам в килията. Верният му телохранител Висенте седи подпрян на стената в ъгъла. Не помръдва. Виждат се само контурите на нозете му. И ръцете му. Дланите и пръстите са подути и имат пурпурен оттенък.

– Висенте?

Валс се помъква към него, но спира отведнъж, усещайки вонята. Оттегля се в срещуположния ъгъл и се свива там, като прегръща коленете си и заравя лице между краката си, за да избегне тази смрад. Опитва се да извика в съзнанието си образа на дъщеря си Мерседес. Представя си я как си играе в градината или в къщата с куклите, как пътува с личния си влак.

Представя си я като дете с онзи неин поглед, неотлъчно взрян в очите му – всеопрощаващ поглед, който носеше светлина там, където никога не бе я имало.

След малко Валс се предава на студа, болката и умората и усеща, че отново губи свяст. Може би това е смъртта, мисли си той обнадежден.

2

Фермин Ромеро де Торес се събуди ненадейно. Сърцето му биеше с картечен ритъм и го мъчеше усещането, че на гърдите му е седнала оперна певица, изпълняваща Вагнерови роли. Той отвори очи в кадифения мрак и се помъчи да се съвземе. Стрелките на будилника потвърдиха подозренията му. Още нямаше полунощ. След неспокоен едночасов сън безсънието го връхлетя отново като излязъл от контрол трамвай. До него Бернарда хъркаше като малко биче, усмихвайки се блажено в обятията на Морфей.

– Фермин, мисля, че ще станеш баща.

Бременността я бе направила по-апетитна от всякога; фигурата ѝ, истински пир за окото, бе цялата в пищни извивки, на които охотно би се нахвърлил още в същия миг. Искаше му се да прибегне до своя характерен „среднощен експрес“, но все пак не дръзна да я събуди и да наруши божествения покой, който струеше от лицето ѝ. Знаеше, че ако стори това, има две алтернативи: или водородната бомба от хормони, бликащи дори от порите ѝ, щеше да избухне и благоверната му съпруга да се превърне в дива тигрица, която да го разкъса на парчета, или, напротив, щяха да я налегнат страхове, че всеки опит за десант в нейните плитчини може да изложи на опасност бебето. Фермин не я винеше за това. Бернарда бе изгубила първото дете, заченато малко преди да сключат брак. Тогава тя тъгува толкова, че Фермин се бе уплашил да не изгуби и нея. С времето, както им бе обещал и лекарят, Бернарда зачена отново и се върна към живота. Сега обаче я мъчеше постоянен страх да не изгуби и това дете; понякога сякаш не смееше дори да диша.

– Любов моя, нали лекарят каза, че нищо няма да се случи?

– Ами и той е същият безсрамник като теб.

Мъдър е онзи, който не разбужда вулкани, революции и бременни жени. Фермин напусна предпазливо брачното ложе и се промъкна на пръсти до трапезарията на скромното жилище на улица „Хоакин Коста“, където се бяха нанесли след сватбеното си пътешествие. Мислеше да угаси страданията и похотта си с помощта на един „Сугус“, но бегъл поглед в долапа разкри, че запасите му са изчерпани. Фермин падна духом; това си беше тежка ситуация. В този миг си спомни, че във фоайето на Френската гара винаги имаше един амбулантен търговец, който продаваше лакомства и цигари до полунощ – Диего Слепеца. Обикновено той разполагаше с богат асортимент от бонбони и пиперливи вицове. При мисълта за един лимонов „Сугус“ устата на Фермин се напълни със слюнка; без да губи дори секунда, той си свали пижамата и се навлече така, сякаш искаше да се предпази от морбили в сибирска нощ. Добре екипиран, излезе навън, за да задоволи низките си страсти и да се пребори с безсънието.

Кварталът Равал е роден дом за страдащите от безсъница, защото макар и да не спи, приканва към забрава. Тук и най-угнетеният само след няколко крачки се натъква на някого или нещо, което му припомня, че в играта на живота винаги има и по-големи неудачници от него. В тази нощ на преплетени съдби из лабиринта от улички се носеха жълтеникави миазми с дъх на урина и газени лампи, пораждащи мрачен чар или предупреждение – според личните предпочитания на всеки.

Фермин крачеше сред гълчавата и зловонията на лумпените, които сновяха из уличките, тъмни и криволичещи като фантазиите на някой епископ. Накрая се озова в подножието на статуята на Колумб. Съзаклятие от чайки я бе изпоцапало с белезникаво гуано, отдавайки неясна почит на средиземноморската диета. Фермин пое по булеварда към Френската гара, като не дръзваше да погледне назад към зловещия силует на крепостта Монжуик, която сякаш дебнеше на върха на планината.

Тълпи от американски моряци бродеха край пристанището в търсене на веселба и възможности за културен обмен с леконравни дами, склонни да ги научат на основен речников запас и някой и друг крайбрежен трик. Фермин си спомни за Росиито – утеха в смутните му младежки нощи и нежна душа с щедра гръд, която неведнъж го бе избавяла от самотата. Представи си я с нейния кандидат – заможния търговец от Реус, който я бе измъкнал от активна служба предната година, за да пътува по света като дама, каквато всъщност беше, и може би най-сетне да почувства, че съдбата ѝ се усмихва.

Мислейки за Росиито и за този вечно застрашен от изчезване вид – добросърдечните хора, – Фермин стигна до гарата. Зърна Диего Слепеца, който вече се канеше да вдигне платната, и се завтече към него.

– Гледай ти, Фермин, мислех, че по това време досаждаш на благоверната – рече Диего. – Да не си останал без „Сугус“?

– Запасите ми са изчерпани.

– Имам лимонови, ананасови и ягодови.

– Нека да са лимонови. Пет пакета.

– И още един бонус от мен.

Фермин му плати и добави бакшиш. Диего пъхна монетите, без да ги брои, в кожената чантичка, която носеше на колана си като кондукторите в трамваите. За Фермин си оставаше загадка как Диего Слепеца разбираше дали го мамят, или не, но факт е, че винаги разбираше. Нещо повече, веднага усещаше измамниците. Беше се родил незрящ и с лошия късмет на кадет от пехотата. Живееше сам в стая без прозорци в един пансион на улица „Принсеса“ и най-добрият му приятел бе транзисторът, на който слушаше футболните предавания и новините, които толкова го разсмиваха.

– Дошъл си да погледаш влаковете, а?

– Стари навици – отвърна Фермин.

Видя как Диего Слепеца се запъти към своя пансион, където не го чакаха дори дървениците, и се замисли за Бернарда, заспала в кревата и ухаеща на розова вода. Канеше се да се прибере вкъщи, но реши да влезе под големия свод на гарата, тази катедрала от пàра и желязо, от която се бе завърнал в Барселона в една далечна нощ през 1941 г. Винаги бе смятал, че съдбата – освен че има слабост най-безсрамно да напада в гръб невинните – обича да се спотайва на железопътните гари в миговете на отмора. Там започваха и приключваха трагедии и романси, бягства и завръщания, предателства и отсъствия. Животът, казваше си Фермин, е железопътна гара, на която човек почти винаги се качва – или пък други го качват – на погрешния влак.

Тези размишления, плитки като кафена чаша, обикновено го връхлитаха призори, когато тялото му вече се бе уморило да се обръща в леглото, но умът му все още се въртеше като пумпал. Решен да смени евтината философия с оскъдния комфорт на някоя дървена пейка, Фермин пристъпи под извития свод на гарата – ясен знак от страна на лукавия архитект, че в Барселона бъдещето се ражда изкривено.

Седна на една пейка, обели опаковката на един „Сугус“ и го захапа. Потънал в своя сладкарски рай, загледа разсеяно релсите, които се губеха в нощта. След малко усети, че подът затрепери под краката му, и зърна светлините на един локомотив, които разцепиха среднощния мрак. Малко по-късно влакът влезе в гарата, препускайки сред облак от пàра.

Идващата от морето мъгла, забулила пероните, придаваше призрачен вид на пасажерите, които слизаха от вагоните след дългото пътуване. Малцина имаха щастливи изражения. Фермин наблюдаваше уморените им лица и облеклата им, фантазирайки за превратностите и обстоятелствата, които ги бяха довели в града. Тъкмо бе започнал да се наслаждава на тази нова роля на биограф на анонимния гражданин, когато я видя.

Тя слезе от вагона сред ореол от бяла пàра, в какъвто Фермин би очаквал да види как неговата любима Марлене Дитрих слиза на някоя гара в Берлин, Париж или кое да е друго място, което никога не бе съществувало в онзи славен черно-бял двайсети век на дневните прожекции в кино „Капитол“. Жената – защото макар че не би ѝ дал трийсет години, на Фермин и през ум не би му минало да я определи като момиче или хлапачка – вървеше с леко накуцване, което ѝ придаваше нещо интригуващо и уязвимо.

Лицето и външността ѝ излъчваха светлина и сянка едновременно. Ако трябваше да я опише на своя приятел Даниел, Фермин би казал, че прилича на онези призрачни среднощни ангели, които понякога се срещаха в романите на някогашния му съкилийник от затвора Монжуик, Давид Мартин. Особено на неописуемата Клое, героиня на толкова съмнителни истории от зловещата поредица „Градът на прокълнатите“, които не му бяха давали сън и покой и от чието трескаво четене бе получил енциклопедични познания за отровителското изкуство, за тъмните страсти на престъпните умове и за производството и разкоша на дамското бельо. Може би беше време да препрочете онези пламенни готически романси, каза си той, преди духът и жлезите му да са се съсухрили безвъзвратно.

Фермин наблюдаваше как жената се приближава и размени поглед с нея. Беше просто бегъл миг, от който побърза да се измъкне, като сведе очи и я остави да отмине. Фермин скри лице в палтото си и се извърна. Пътниците се отдалечаваха към изхода, а с тях и жената. Почти разтреперан, той остана като закован на мястото си, докато към него не се приближи началник-гарата.

– Вижте, тази нощ няма да пристигнат други влакове, а не можете да останете да спите тук...

Фермин кимна и си тръгна, тътрейки нозе. Във фоайето се огледа наоколо, но от нея нямаше и следа. Той забърза към улицата, където студеният вятър го върна към реалността на зимната нощ.

– Алисия? – попита той вятъра. – Ти ли си?

Сетне въздъхна и закрачи из сенчестите улици, като си казваше, че не е възможно – очите, в които току-що бе потънал, не бяха онези, изоставените в далечната огнена нощ през войната; момиченцето, което не бе успял да спаси, навярно бе починало тогава наред с толкова други жертви. Дори неумолимата съдба не би мог­ла да има толкова черно чувство за хумор.

„Може би това е призрак, завърнал се от мъртвите, за да ти напомни, че човек, който е оставил едно дете да умре, не заслужава да има потомство. Намеците на Всевишния са неразгадаеми, както казват и свещениците“ – размишляваше той.

– Това трябва да има някакво научно обяснение – рече на глас. – Като сутрешната ерекция.

Опирайки се на този емпиричен принцип, Фермин лапна два бонбона наведнъж и се запъти към топлото легло, където го чакаше Бернарда, убеден, че нищо не е случайно. Рано или късно той щеше да разкрие тази загадка или тя щеше завинаги да го лиши от сън.

3

Докато вървеше към изхода, Алисия забеляза на пейката край входа на перона една фигура, която я гледаше изкосо. Беше слаб и изпит човечец с огромен нос, който сякаш заемаше цялото му лице. Нещо у него напомняше картините на Гоя. Палтото му бе твърде голямо и му придаваше вид на охлюв, помъкнал черупката си. Алисия бе готова да се закълне, че под дрехата носи сгънати вестници за защита от студа или пък дявол знае защо – една практика, която не бе виждала от първите следвоенни години.

Най-лесно би било да го забрави и да си каже, че е просто една отломка в морето от бедняци, което – почти двайсет години след края на войната – все още се носеше из тъмните части на големите градове в очакване историята да си спомни за Испания и да я избави от забвението. Най-лесно би било да повярва, че Барселона ще ѝ даде поне няколко часа отсрочка, преди да я изправи лице в лице със съдбата ѝ. Алисия отмина и се запъти към изхода, без да поглежда назад, молейки пъкъла мъжът да не я е познал. От онази нощ бяха изминали двайсет години, тогава тя бе съвсем дете.

Пред гарата спря едно такси и помоли шофьора да я закара на улица „Авиньон“ номер 12. Изрече тези думи с разтреперан глас. Колата се отправи към „Виа Лайетана“, заобикаляйки трамваите, които разкъсваха мъглата с проблясващите в кабелите искри синьо електричество. Алисия наблюдаваше неприветливия лик на Барселона през прозореца – арките и кулите, тесните улички, навлизащи в стария град, и далечните светлини на крепостта Монжуик на хълма. Дом, мрачен дом, мислеше си тя.

В този предутринен час почти нямаше трафик, тъй че стигнаха до адреса за пет минути. Таксиметровият шофьор я остави пред вратите на сградата и след като ѝ благодари за бакшиша, който надхвърляше двойно цената на изминатия курс, потегли към пристанището. Алисия се остави в обятията на студения вятър, носещ онзи квартален мирис на старата Барселона, който дори дъждът не можеше да отмие. С изненада осъзна, че се усмихва. С времето дори и лошите спомени се обличат в бяла премяна.

Някогашното ѝ жилище бе само на няколко крачки от пресечката с улица „Фернандо“, пред старото „Гран Кафе“. Докато Алисия тършуваше за ключовете си в джоба на палтото, външната врата се отвори. Младата жена вдигна очи и видя засмяното лице на портиерката Хесуса.

– Иисусе, Богородице и свети Йосифе! – възкликна тя, видимо развълнувана.

Преди Алисия да смогне да каже нещо, Хесуса я сграбчи в една от своите прегръдки на боа удушвач и обсипа лицето ѝ с целувки, които миришеха на анасон.

– Я да ви разгледам хубаво! – рече портиерката, когато най-сетне я пусна.

Алисия се усмихна.

– Не ми казвайте, че съм прекалено слаба.

– Това биха ви го казали мъжете – и поне веднъж в живота си ще имат право.

– Нямате представа колко ми липсвахте, Хесуса.

– Ах, подмазвачке, срам нямате! Дайте да ви целуна още веднъж, макар че не заслужавате – толкова време нито се отбихте, нито се обадихте, нито писахте – нищо, ама нищичко...

Хесуса Лабордета беше една от онези сърцати вдовици от войната – жена с кураж за девет живота, които никога не би могла да изживее. От петнайсет години работеше като портиерка на тази сграда, в която заемаше мъничко двустайно жилище в дъното на фоайето. Компания ѝ правеха радиото, настроено на станция за романтични сериали, и едно умиращо куче, което бе прибрала от улицата и нарекла Наполеон. Въпреки гордото си име то едва сварваше да завие навреме зад ъгъла, за да облекчи естествените си нужди рано сутрин, и в половината случаи си свършваше работата под пощенските кутии във входа. Хесуса допълваше мизерната си заплата, като вършеше разни неща и кърпеше стари дрехи за половината квартал. Злите езици – а в ония времена почти всички бяха такива – разправяха, че си падала повече по анасоновия ликьор, отколкото по моряците с тесни панталони, и че понякога, когато се случело да се увлече с бутилката, я чували да плаче и да вика в малкото си жилище, докато клетият Наполеон виел уплашен.

– Хайде, влизайте, че навън е кучи студ.

Алисия я последва.

– Господин Леандро се обади тази сутрин да ми каже, че се връщате.

– Ех, този господин Леандро – винаги толкова внимателен...

– Истински кавалер – потвърди Хесуса, която го бе издигнала на пиедестал. – Тъй хубаво говори...

Сградата нямаше асансьор и стълбата сякаш бе поставена от архитекта като възпиращ елемент. Хесуса вървеше напред, а Алисия я следваше криво-ляво, тътрейки куфара си стъпало след стъпало.

– Проветрих апартамента и малко го сложих в ред, че имаше нужда. Фернандито ми помогна, надявам се, че нямате нищо против. Щом научи, че си идвате, не миряса, докато не го оставих да свърши едно-друго...

Фернандито беше племенникът на госпожа Хесуса. Невинна душа, от която би могъл да се възползва дори някой светец, Фернандито страдаше от хронична юношеска влюбчивост. Отгоре на това майката природа бе пожелала да поиздевателства над него, дарявайки го с физиономия на лапнишаран. Той живееше с майка си в съседната сграда и работеше като разносвач в една бакалница, но основната част от труда и дарбите му бе насочена към съчиняването на възвишени лирични стихотворения, посветени на Алисия. В нейно лице виждаше неустоима кръстоска между Дамата с камелиите и злата мащеха на Снежанка, но в по-непристойна форма. Три години по-рано, малко преди Алисия да напусне Барселона, Фернандито ѝ бе признал вечната си любов, готовността си да създаде – с Божията помощ – поколение от най-малко пет отрочета, и се бе зарекъл, че тялото му, душата и прочие негови принадлежности навеки ще са нейни. И всичко това в замяна на една прощална целувка.

– Фернандито, имаме десет години разлика. Не е хубаво да си мислиш такива работи – бе казала тогава тя, бършейки сълзите му.

– Защо не ме обичате, госпожице Алисия? Не съм ли достатъчно мъж за вас?

– Фернандито, ти си достатъчно мъж, за да потопиш Непобедимата армада21, но трябва да си потърсиш гадже на твоята възраст. След някоя и друга година сам ще разбереш, че съм имала право. Аз мога да ти предложа само своето приятелство.

Гордостта на Фернандито бе като начинаещ боксьор с повече хъс, отколкото качества: колкото и бой да получи, той винаги се връща за още.

– Никой няма да ви обича като мен, Алисия. Никой.

Заради навика да слуша болера по радиото мелодрамата му беше в кръвта. В деня, в който Алисия трябваше да вземе влака за Мадрид, Фернандито я чакаше на гарата с празнични дрехи, лъснати обувки и абсурдно излъчване на Карлитос Гардел22 в умален вид. Носеше букет червени рози, струващ навярно колкото месечната му заплата, и бе твърдо решен да ѝ връчи едно пламенно любовно писмо, което би разпалило томителна страст дори у лейди Чатърли, но Алисия само се разплака, и то не по начина, за който копнееше клетият хлапак. Преди тя да се качи във влака и да се отърве от начинаещия Казанова, Фернандито се въоръжи с цялата смелост, която носеше у себе си от началото на пубертета, и ѝ залепи гореща целувка. Една от онези целувки, които само петнайсетгодишните могат да дадат и които карат човек да повярва, макар и за малко, че на света има надежда.

– Убивате ме, госпожице Алисия – увери я той разхлипан. – Ще умра от плач. Чел съм, че се случва понякога. От пресъхването на слъзните жлези на човек накрая му се пръска аортата. Оня ден го казаха по радиото. А на вас ще ви изпратят некролога, че да ви тежи на съвестта.

– Фернандито, в една твоя сълза се крие повече живот, отколкото аз бих могла да изживея, та дори да умра на сто години.

– Тия думи сякаш сте ги взели от някоя книга.

– На теб, Фернандито, никоя книга не може да ти отдаде дължимото, освен ако не е трактат по биология.

– Хайде, тръгвайте си вече с вашето коварство и вашето каменно сърце. Един ден, когато останете сама като кукувица, ще ви липсвам.

Алисия го целуна по челото. Би го целунала и по устните, но това щеше да го убие.

– Вече ми липсваш. Пази се, Фернандито. И се постарай да ме забравиш.

Най-сетне стигнаха до мансардата и Алисия, озовала се отново пред старото си жилище, излезе от унеса си. Хесуса отвори вратата и запали лампата.

– Не се тревожете – рече портиерката, сякаш прочела мислите ѝ, – момчето си намери една приятелка, хубава като картинка, и дойде на себе си. Хайде, влизайте.

Алисия остави куфара на пода и влезе в апартамента. Хесуса чакаше на прага. В една ваза до входа имаше свежи цветя и вътре миришеше на чисто. Младата жена обиколи бавно стаите и коридорите, сякаш стъпваше за пръв път в жилището.

Чу зад гърба си как Хесуса остави ключовете на масата и се върна в трапезарията. Портиерката я гледаше с полуусмивка.

– Сякаш не са минали три години, нали?

– Сякаш са минали трийсет – отвърна Алисия.

– Колко време ще останете?

– Още не зная.

Хесуса кимна.

– Е, сигурно сте изморена. В кухнята ще намерите нещо за хапване. Фернандито ви напълни килера. Ако ви потрябва нещо, знаете къде да ме намерите.

– Много ви благодаря, Хесуса.

Портиерката извърна поглед.

– Радвам се, че отново сте си у дома.

– Аз също.

Хесуса затвори вратата и стъпките ѝ заглъхнаха надолу по стълбите. Алисия дръпна пердетата и отвори прозорците, за да надникне навън. Океанът от тераси на старата Барселона се про­стираше в нозете ѝ, а кулите на катедралата и на църквата „Санта Мария дел Мар“ се издигаха в далечината. Огледа улица „Авиньон“ и зърна една фигура, стаена в сенките на входа на магазина за еспадрили отсреща. Човекът – който и да бе той – пушеше и по фасадата на сградата се виеха сребристи спирали дим. Алисия задържа погледа си там известно време, но в крайна сметка се отказа от наблюдението. Рано бе да си представя дебнещи сенки. Щеше да има време и за това.

Затвори прозорците и въпреки че нямаше апетит, седна на кухненската маса и хапна малко хляб със сирене и сушени плодове. После отвори едно шише бяло вино, вързано с червена панделка, което намери на масата. По всичко личеше, че този любезен жест е дело на Фернандито, който още си спомняше нейните слабости. Тя си наля една чаша и отпи със затворени очи.

– Дано да не е отровно – рече. – За твое здраве, Фернандито.

Виното беше превъзходно. Алисия си наля втора чаша и се настани в креслото в хола. Установи, че радиото все още работи. Изпи, без да бърза, виното – „Пенедес“ от добра реколта. След малко, отегчена от новините, които напомняха на слушателите, ако случайно бяха забравили, че Испания е светило за пример и завист на всички народи по света, загаси радиото и се приготви да разопакова куфара си. Довлече го в средата на трапезарията и го отвори на пода. Запита се, гледайки съдържанието му, защо си бе направила труда да помъкне дрехи и останки от друг живот, към които всъщност нямаше намерение да се върне. Изкушаваше се да затвори куфара и да помоли Хесуса още на следващия ден да го предаде за благотворителност. Единственото, което извади от него, бе един револвер и две пачки патрони. Оръжието ѝ бе подарено от Леандро на втората година от службата ѝ и Алисия подозираше, че то има предишна история, която наставникът ѝ бе предпочел да премълчи.

– Какво е това? Оръдието на великия капитан?

– Ако предпочиташ, ще ти набавя дамски пистолет с дръжка от слонова кост и позлатена цев.

– И какво да правя с него, освен да се упражнявам да го хвърлям на пудела вместо пръчка?

– Постарай се никой да не се упражнява с теб.

В крайна сметка Алисия бе приела и тази бракма, както приемаше много други неща от Леандро – с покорно и привидно съгласие, в което неназовимото се подпечатваше с хладна вежлива усмивка и покров от мълчание; те ѝ позволяваха да се погледне в огледалото и за пореден път да се излъже относно целта на живота си. Тя взе оръжието в ръка и го претегли. Отвори барабана и видя, че е празен. Изсипа една от кутиите с муниции на пода и зареди шестте гнезда, без да бърза. После стана и отиде до отрупаната с книги етажерка, която заемаше една от стените. Хесуса и нейната армия от четки за прах бяха минали оттук, тъй че никъде не се виждаше и прашинка – изобщо никаква следа от тригодишното отсъствие на Алисия. Тя взе една подвързана с кожа Библия, която почиваше точно до френския превод на „Доктор Фаустус“, и я отвори. Страниците бяха изрязани с нож и образуваха идеален калъф за личното ѝ оръжие. Алисия скри револвера в Библията и я сложи обратно на рафта.

– Амин – каза си сама.

Затвори отново куфара и отиде в спалнята. Изгладените и парфюмирани чаршафи я приютиха гостоприемно, а умората от пътуването и виното, сгряло кръвта ѝ, свършиха останалото. Тя затвори очи и чу шепота на града.

Тази нощ Алисия сънува отново огнен дъжд. Тя скачаше по покривите на Равал, бягайки от грохота на бомбите, а сградите се сгромолясваха край нея сред стълбове от огън и черен дим. Рояк от самолети преминаваха в бръснещ полет и обстрелваха онези, които се опитваха да се доберат до убежищата. Надничайки от един корниз на улица „Арко дел Театро“, Алисия видя жена и четири деца, които тичаха към „Ла Рамбла“, обзети от паника. Порой от снаряди се изсипа в уличката и телата на бягащите се превърнаха в локви от кръв и вътрешности. Алисия зажумя и в този миг се разнесе експлозията. Преди да я чуе, тя я почувства, сякаш в мрака я блъсна влак. Хълбокът ѝ пламна от болка, а пламъците я вдигнаха във въздуха и я запратиха в една капандура, през която тя премина сред остриета от нажежено стъкло и полетя в бездната.

Само след секунди нещо спря падането ѝ. Бе се озовала до дървена балюстрада на върха на някаква голяма конструкция. Довлече се до края ѝ и когато погледна надолу, съзря в тъмното очертанията на спираловидно съоръжение. Потърка очи и огледа сумрачната обстановка, едва осветена от червеникавото зарево на облаците. В краката ѝ се простираше цитадела с невероятен строеж, направена от книги. След малко чу стъпки, приближаващи се по едно от стълбищата на лабиринта, и съгледа силуета на мъж с рядка коса, който коленичи до нея и огледа раните ѝ. Той я взе на ръце и я понесе по разни тунели, стълби и мостици, докато стигнаха до основата на конструкцията. Там я сложи на едно легло и се погрижи за раните ѝ; поддържаше я на прага на смъртта и не я оставяше да го прекрачи, докато бомбите продължаваха да се сипят яростно. Огненото сияние се процеждаше от върха на купола и ѝ разкриваше трепкащи образи. Това бе най-приказното място, което някога бе виждала. Изградена от книги базилика, скрита в несъществуващ дворец – място, където можеше да се завърне само насън. Защото такова нещо можеше да принадлежи единствено на отвъдното, на селенията, в които чакаше майка ѝ Лусия – там бе останала пленена душата ѝ.

На разсъмване мъжът с рехавата коса отново я взе на ръце и двамата се впуснаха из улиците на една заляна с кръв и пламъци Барселона, докато стигнаха до някакъв приют, където един покрит с пепел лекар ги изгледа и изруга под нос.

– Тази кукла е счупена – рече той и им обърна гръб.

Именно в този миг, както бе сънувала неведнъж, Алисия по­гледна тялото си и видя на негово място марионетка от обгоряло и димящо дърво, от което висяха срязани конци. От стените изникнаха безоки болногледачки, изтръгнаха куклата от ръцете на добрия самарянин и я повлякоха към един безкраен хангар, където се издигаше огромна планина от останки от стотици, хиляди такива кукли. Болногледачките я захвърлиха на купчината и се отдалечиха със смях.

4

Събуди я стоманеното зимно слънце, подало се над покривите. Алисия отвори очи и си помисли, че това ще е нейният пръв и последен свободен ден в Барселона. Варгас вероятно щеше да до­втаса още същата вечер. Тя реши, че първата ѝ спирка за деня ще бъде книжарницата на Густаво Барсело, която се намираше съвсем наблизо – на улица „Фернандо“. Като си припомни сведенията на Вирхилио за книжаря и слабостта му към госпожици с изкусителна външност, реши да се издокара за случая. Огледа някогашния си гардероб и установи, че Хесуса, известена за пристигането ѝ, бе изпрала и изгладила всичките ѝ дрехи, които ухаеха на лавандула. Алисия погали старите си бойни одежди, преценявайки на допир дрехите, които щяха да са подходящи за задачата ѝ. Сетне се възползва от това, че в нейно отсъствие бяха монтирали нов бойлер в сградата, и си взе душ, при което жилището се изпълни с пàра.

Загърната с хавлия, която още носеше емблемата на хотел „Уиндзор“, отиде в трапезарията, за да включи радиото и да намери станцията, която излъчваше музиката на „Каунт Бейзи Оркестра“23. Всяка цивилизация, способна да създаде такива звуци, би трябвало да има бъдеще. Алисия се върна в спалнята, свали хавлията и обу елегантни чорапи с ръб, които си бе купила от „Сивата перла“ при една от своите експедиции за „поглезване“. Нахлузи обувки със средно висок ток, които несъмнено биха заслужили неодобрението на Леандро, и се намъкна в черна вълнена рокля, която още не бе сефтосвала; тя очертаваше фигурата ѝ до най-малката подробност. Гримира се, без да бърза, като изрисува внимателно устните си с алено червило. Накрая облече червеното си палто – черешката на тортата – и слезе да закуси в „Гран Кафе“, както бе правила почти всяка сутрин, докато живееше в града.

Микел, опитен келнер и официален физиономист на квартала, я позна още щом влезе и ѝ махна за поздрав иззад тезгяха, сякаш не бяха минали три години от последното ѝ посещение. Алисия седна на една от масите до прозореца и огледа стария бар, все още пуст в този утринен час. Без да дочака поръчката ѝ, Микел се доближи с поднос и ѝ сервира обичайното: кафе с мляко, две препечени филийки с масло и ягодов мармалад и един брой на „Ла Вангуардия“, който още ухаеше на прясно мастило.

– Виждам, че не сте забравили, Микел.

– От доста време не сте се отбивали, доня Алисия, но все пак не беше чак толкова отдавна. Добре дошла у дома.

Алисия закуси спокойно, докато прелистваше вестника. Бе забравила колко обичаше да започва деня, преглеждайки смените на декора в обществения живот на Барселона, отразени в огледалото на „Ла Вангуардия“, като се наслаждаваше на ягодовия мармалад и пропиляваше половин час, сякаш имаше време в излишък.

Щом приключи ритуала, тя отиде до тезгяха, където келнерът бършеше чашите за вино под мъждивата утринна светлина.

– Колко ви дължа, Микел?

– Ще ви го начисля към сметката. До утре по това време?

– Ако е рекъл Бог.

– Много сте елегантна. На прием ли отивате?

– Още по-добре – отивам в книжарница.

5

Навън я посрещна една от онези зимни утрини в Барселона, в които прашната слънчева светлина приканва към разходка. Книжарницата на Густаво Барсело се намираше срещу арките на „Пласа Реал“, само на няколко минути път от „Гран Кафе“. Алисия се запъти натам, съпроводена от бригада метачи, които чистеха усърдно улицата с метли и маркучи. Тротоарите на улица „Фернандо“ бяха оградени с магазини, които приличаха по-скоро на храмове: сладкарници с вид на златарски дюкяни, шивачници, украсени с оперни декори; а пък книжарницата на Барсело напомняше музей, в който човек се изкушаваше не просто да влезе от любопитство, а направо да се настани да живее. Преди да прекрачи прага, Алисия се спря да се полюбува на остъклените шкафове и безупречно подредените етажерки, които се виждаха през витрината. На влизане веднага зърна един млад продавач със синя работна престилка, който, качен на стълба, бършеше прах от високите рафтове. Пре­струвайки се, че не го е забелязала, Алисия пристъпи навътре.

– Добро утро! – поздрави продавачът.

Тя се обърна и го дари с усмивка, която би могла да отвори сейф.

Младежът слезе стремително и застана зад щанда, като окачи на рамото си парцала за прах.

– С какво мога да помогна на госпожата?

– Госпожица – уточни тя, докато сваляше ръкавиците си с бавни движения.

Младежът кимна запленен. Алисия винаги се изненадваше колко ефикасни се оказваха тези простички ходове. Благословена да е глупостта на добронамерените мъже на земята.

– Мога ли да поговоря с дон Густаво Барсело, моля?

– Господин Барсело не е тук в момента...

– А знаете ли кога бих могла да го намеря?

– Ами... дон Густаво всъщност почти не се отбива тук, освен ако няма среща с някой клиент. Дон Фелипе, управителят, отиде в Педралбес да оцени една колекция, но ще се върне по обяд.

– Как се казвате?

– Бенито, на вашите услуги.

– Вижте, Бенито, изглеждате ми буден младеж и съм сигурна, че ще можете да ми помогнете.

– Слушам ви.

– Темата е деликатна. Налага се спешно да говоря с господин Барсело, защото един близък роднина, голям колекционер, се сдоби наскоро с уникат, който има интерес да продаде. За да запази анонимността си, той би искал дон Густаво да изиграе ролята на посредник и съветник.

– Разбирам – смотолеви младежът.

– Става дума за отлично запазен екземпляр от поредицата „Лабиринтът на духовете“ от някой си Виктор Матаиш.

Продавачът ококори очи като чинии.

– Матаиш, казвате?

Алисия кимна.

– Името говори ли ви нещо?

– Ако госпожицата бъде така любезна да почака една минутка, ей сега ще се опитам да намеря дон Густаво.

Тя се усмихна хрисимо. Младежът изчезна в задното помещение и само след секунди тя чу звука от шайбата на телефон. Припреният глас на продавача достигна до нея, приглушен от завесата.

– Дон Густаво, извинете, ако... Да, зная колко е часът... Не, не съм се върнал... Да, господине, да, господине, моля ви... Не, моля ви... Разбира се, че харесвам работата си... Не, моля ви... секунда, само една секунда... Благодаря.

Младежът се посъвзе и продължи разговора със своя шеф.

– Тук една госпожица казва, че разполага с отлично запазена книга от Виктор Матаиш за продажба.

Последва продължително мълчание.

– Не, не си измислям. Моля? Не. Не зная коя е. Не, никога не съм я виждал. Нямам представа. Млада, много елегантна. Стига, за бога... Не, не всички ми изглеждат... Да, господине, ей сегичка, господине...

Младежът надникна от задната стая, засмян до уши.

– Дон Густаво пита кога ще ви е удобно да се срещнете с него.

– Днес в един часа по обяд? – предложи Алисия.

Продавачът кимна и изчезна отново.

– Днес по обяд, казва. Да. Не зная. Ще я питам... Добре, няма да я питам... Както кажете, дон Густаво. Да, господине. Тутакси. Не се съмнявайте. Да, господине. И на вас.

Когато се появи пак, продавачът изглеждаше по-спокоен.

– Наред ли е всичко, Бенито? – попита Алисия.

– По-добре не би могло да бъде. Извинете за маниерите. Дон Густаво е истински светец, но си има своите странности.

– Разбирам.

– Каза ми, че с удоволствие ще се срещне с вас в Конния клуб, ако ви е удобно. Той ще обядва в клуба днес и ще прекара там целия следобед. Знаете ли къде се намира? Каса Перес Саманийо, на ъгъла на „Балмес“ и „Диагонал“?

– Знам къде е. Ще кажа на дон Густаво, че много сте ми помогнали.

– Ще ви бъда признателен.

Алисия понечи да си тръгне, но младежът, може би от желание да удължи визитата ѝ с няколко мига, заобиколи щанда и предложи да я изпрати до вратата.

– Чудна работа – подхвана нервно той. – Толкова години никой не е зървал дори една книга от „Лабиринта“, а тоя месец вече двама души идват в книжарницата с темата за Матаиш...

Алисия се спря.

– О, нима? И кой беше другият човек?

Бенито доби сериозно изражение, сякаш се бе разприказвал повече, отколкото трябва. Алисия сърдечно стисна лакътя му.

– Не се тревожете, ще си остане между нас. Просто ми е любопитно.

Той се колебаеше. Тя леко се наклони към него.

– Беше един господин от Мадрид, имаше вид на полицай. Показа ми някаква карта – рече продавачът.

– А каза ли си името?

Бенито сви рамене.

– Сега не мога да се сетя... Запомних мъжа, защото имаше белег на лицето.

Алисия се усмихна по начин, от който Бенито се смути още повече.

– На дясната буза ли?

Младежът пребледня.

– Може би се е представил като Ломана? – попита Алисия. – Рикардо Ломана?

– Възможно е... Не съм сигурен, но...

– Благодаря ви, Бенито. Вие сте истинско съкровище.

Тя вече се отдалечаваше по улицата, когато продавачът я повика от прага.

– Госпожице? Не ми казахте името си...

Младата жена се обърна и му изпрати въздушна целувка, която го зареди с настроение за целия ден и част от вечерта.

6

След посещението си в книжарницата Алисия се изкуши да повърви по старите си маршрути и закрачи, без да бърза, из лъкатушните улички на Готическия квартал към втората си спирка за деня. Вървеше полека, мислейки за Рикардо Ломана и странното му изчезване. Всъщност не беше изненадана, че вече е попаднала на следите му. Годините я бяха научили, че двамата с него често се надпреварват да следват една и съща диря. В девет от всеки десет случая Алисия първа стигаше до целта. Единственото забележително нещо в този случай бе, че Ломана – който според Хил де Партера бе започнал разследването от анонимните писма до Валс – само преди няколко седмици бе разпитвал за книгите на Виктор Матаиш. Ломана можеше да е всякакъв, но не беше глупак. Добрата новина в цялата история бе, че щом той бе достигнал до книгите от „Лабиринта“ по собствен път, Алисия можеше да приеме това като потвърждение, че инстинктът ѝ не я е подвел. Лошата новина бе, че рано или късно щеше да се натъкне на него, а техните срещи рядко завършваха добре.

Както се говореше в звеното, Рикардо Ломана беше някогашен следовник на злополучния инспектор Фумеро в тайната полиция на Барселона и най-зловещата от пионките, които Леандро бе вербувал през годините. По време на службата си при Леандро Алисия неведнъж бе имала търкания с Ломана. Последният им сблъсък бе станал преди две години. Тогава Рикардо, обезумял от алкохол и злоба, задето Алисия бе разрешила един случай, който той бе разнищвал от месеци, я проследи до стаята ѝ в хотел „Испания“ и ѝ обеща, че някой ден, когато шефът вече няма да я закриля, ще я окачи на тавана и ще си поиграе с нея и с кутия инструменти.

– Не си нито първата, нито последната луксозна уличница, която си е намерил Леандро, красавице, и ще чакам да му омръзнеш. И ти обещавам, че тогава двамата ще си прекараме чудно, особено ти – тялото ти е създадено за дамгосване...

От тази среща Ломана получи удар с коляно в мъжкото до­стойнство, който го извади от строя за две седмици, счупена на две места ръка и осемнайсет шева на бузата. Алисия от своя страна не спа две седмици след случката; нощем се взираше във вратата на стаята си, седейки в тъмното с револвер на нощното шкафче и с мрачното предчувствие, че най-лошото я чака в мача реванш.

Реши да прогони Ломана от мислите си и да се наслаждава на тази първа сутрин из улиците на Барселона. Продължи да се разхожда полека под слънчевите лъчи, като отмерваше всяка крачка и се спираше пред някоя витрина при най-малкото напрежение в хълбока. С годините се бе научила да разчита признаците и да търси начини да избегне – или поне да отложи – неизбежното. С болката бяха отколешни противници – ветерани, които се познават добре, изучават се взаимно и се придържат към правилата на играта. Все пак тази първа разходка без корсета си струваше цената, която Алисия знаеше, че ще трябва да плати. Щеше да има достатъчно време, за да се разкае.

Още нямаше десет часа, когато стигна до „Пуерта дел Анхел“ и завивайки по улица „Санта Ана“, зърна витрината на старата книжарница „Семпере и синове“. Отсреща имаше малко кафене. Алисия реши да влезе и да седне на една от масите до прозореца. Почивката щеше да ѝ се отрази добре.

– Какво ще обичате, госпожице? – попита един келнер, който изглеждаше така, сякаш не бе напускал локала поне двайсет години.

– Черно кафе и чаша вода.

– Чешмяна или минерална от бутилка?

– Вие коя ще ми препоръчате?

– Зависи как сте с калция в кръвта.

– Нека да е бутилирана. И със стайна температура, ако обичате.

– Веднага.

След половин час и две кафета Алисия установи, че нито една жива душа не бе спряла поне да погледне витрината на книжарницата. Счетоводните книги на „Семпере и синове“ сигурно бяха хванали паяжини. Тя се разкъсваше от изкушението да пресече улицата, да се потопи в онзи вълшебен базар и да похарчи цяло състояние, но знаеше, че моментът не е подходящ. Сега бе умест­но да наблюдава. Измина още половин час, през който не се случи нищо, и Алисия вече обмисляше дали да не вдигне котва, когато го видя. Той вървеше унесено, зареян в облаците, с лека усмивка на устните и със спокойния вид на човек, който си позволява разкоша да не знае как функционира светът. Никога не бе виждала негова снимка, но разбра кой е още преди да е доближил вратата на книжарницата.

Даниел.

Алисия се усмихна неволно. Когато Даниел Семпере се канеше да влезе, вратата се отвори и една млада жена, която надали бе на повече от двайсет години, излезе насреща му. Тя притежаваше онази чиста красота, за която авторите на радиосериали биха казали, че извира отвътре, и по която въздишат влюбчивите глупаци, пристрастени към сюжети за ангелчета със златни сърца. У нея имаше някаква непоквареност или скромност, типична за момичетата от добри семейства, и беше облечена така, сякаш осъзнаваше какво тяло се крие под дрехите ѝ, но не дръзваше да го признае. Фамозната Беатрис, рече си Алисия – една невинна Снежанка в страната на джуджетата.

Беатрис се повдигна на пръсти и целуна съпруга си по устата. Беше целомъдрена целувка с допрени за кратко устни. На Алисия ѝ направи впечатление, че Беатрис бе от онези, които се целуваха със затворени очи – дори и със законното си мъжле – и се оставяха да обвият ръце около талията им. Даниел, от своя страна, все още се целуваше като гимназист; ранният брак още не го бе научил как трябва да се прегръща една жена, къде се слагат ръцете и какво се прави с устните. Очевидно никой не го бе просветил в тази област. Усмивката се изтри от лицето на Алисия и тя усети, че се изпълва с лошотия.

– Може ли чаша бяло вино? – помоли тя келнера.

На отсрещния тротоар Даниел Семпере се сбогува с жена си и влезе в книжарницата. Беатрис, облечена с вкус, но явно с оскъден бюджет, се отдалечи в посока към „Пуерта дел Анхел“. Алисия я проследи с поглед, изучавайки фигурата ѝ и очертанията на ханша ѝ.

– Ех, да можех аз да те облека, принцесо – промълви.

– Казахте ли нещо, госпожице?

Алисия се извърна и видя келнера, който я гледаше с нещо средно между почуда и опасение, държейки чашата бяло вино.

– Как се казвате? – попита го тя.

– Аз ли?

Младата жена огледа празното заведение.

– Да виждате някого другиго?

– Марселино.

– Защо не седнете при мен, Марселино? Не ми е приятно да пия сама. Добре де, лъжа – приятно ми е, но не толкова.

Келнерът преглътна на сухо.

– Да ви почерпя нещо? – предложи тя. – Една биричка?

Марселино я гледаше вцепенен.

– Седнете, Марселино, не хапя.

Младежът кимна и седна срещу нея. Алисия му се усмихна сладко.

– Имате ли приятелка, Марселино?

Той поклати глава.

– Някои жени не знаят какво изпускат. Я ми кажете нещо. Този бар има ли друг изход освен главния?

– Моля?

– Има ли задна врата, която да води към някоя уличка или към страничната стълба, да речем...

– Има една врата към вътрешния двор, откъдето се излиза на „Бертреланс“. Защо?

– Питам, защото някой ме следи.

Марселино разтревожено погледна към улицата.

– Искате ли да извикам полиция?

Алисия сложи ръката си върху неговата. Келнерът всеки миг щеше да се превърне в статуя от сол.

– Няма нужда. Не е нещо сериозно. Но бих предпочела да използвам някой по-дискретен изход – нали не е проблем за вас?

Той поклати глава.

– Вие сте просто ангел. Кажете, какво ви дължа?

– Заведението черпи.

– Сигурен ли сте?

Марселино направи утвърдителен жест.

– Както казах, някои жени не знаят къде да си търсят късмета... Тук има ли телефон?

– Зад бара е.

– Имате ли нещо против да проведа един разговор? Междуградски е, но за него вече ще си платя, става ли?

– Както кажете...

Алисия отиде до бара и намери един стар телефон, окачен на стената. Марселино, който бе останал като закован на мястото си, я гледаше. Тя му махна с ръка за поздрав, докато набираше номера.

– Свържете ме с Варгас, ако обичате.

– Вие сте Грис, нали? – попита не без известна ирония един глас от другата страна на линията. – Капитанът очакваше обаждането ви. Свързвам ви.

Алисия чу как повикаха колегата си.

– Варгас, обажда се доня Инес... – каза един от агентите, докато друг тананикаше рефрена на песента „Ония зелени очи“.

– Варгас е на телефона. Как е при вас? Танцувате ли вече сардана24?

– Коя е доня Инес?

– Вие. Тук вече са ни сложили прякори. Аз съм дон Хуан25...

– Ех, какво остроумие блика от вашите колеги.

– Идея си нямате. Тук талантът е в излишък. Какво имате да ми кажете?

– Мислех, че тъгувате за мен.

– И по-добри партии са ме зарязвали и съм го преживявал.

– Радвам се, че приемате нещата така спокойно. Смятах, че вече пътувате насам.

– Ако зависеше от мен, щяхте да си стоите там сам-самичка, докато се пенсионирате.

– А какво казват началниците ви?

– Да се метна в колата и да шофирам целия ден и част от нощ­та, за да бъда утре при вас.

– Като стана дума за коли, има ли нещо ново за Валсовата?

– Нищо ново. Намерили са я изоставена на... чакайте да по­гледна бележката... „Каретера де лас Агуас“ във Валвидрера. Това в Барселона ли е?

– По-скоро отгоре.

– Как така отгоре? В небето ли?

– Нещо такова. А някаква следа от Валс или от шофьора му Висенте?

– Капки кръв по седалката на пасажера. Признаци за насилие. Иначе от двамата няма и помен.

– Какво друго?

– Това е всичко. А вие какво имате да ми кажете?

– Че аз пък тъгувам за вас – рече Алисия.

– Завръщането в Барселона ви действа оглупяващо. Къде се намирате сега? На поклонническо пътуване към манастира Монсерат?

– Почти. В момента гледам витрината на „Семпере и синове“.

– Много плодотворно занимание. Случайно да сте говорили с Леандро?

– Не. Защо?

– Защото цяла сутрин ми вади душата и ме разпитва за вас. Бъдете така любезна да му се обадите и да го поздравите за празниците, че иначе няма да ме остави на мира.

Алисия въздъхна.

– Ще му се обадя. Впрочем имам нужда да направите нещо за мен.

– Това очевидно е новата ми цел в живота.

– Въпросът е деликатен – уточни тя.

– Тъкмо по моята специалност.

– Нужно ми е да използвате връзките си в дирекцията и да разузнаете по дискретен начин в какво се е замесил Рикардо Ломана, преди да напусне сцената.

– Ломана? Изчезналият? Кофти тип.

– Познавате ли го?

– Чувал съм разни неща за него – все лоши. Ще видя какво мога да направя.

– Само за това ви моля.

Варгас въздъхна в другия край на линията.

– Вероятно ще пристигна при вас утре сутринта. Ако искате, ще закусим заедно и ще ви разкажа какво съм научил за вашия приятел Ломана, ако изобщо съм научил нещо. Нали дотогава ще се държите прилично и няма да се забърквате в разни каши?

– Обещавам.

7

Марселино продължаваше да я зяпа в захлас, редувайки наблюдението си с бегли погледи към улицата в търсене на тайнствения преследвач. Алисия му намигна и му направи знак с показалец.

– Само още един разговор и край...

Набра директния номер на хотелския апартамент и зачака. Не се чу дори едно позвъняване – той сигурно седеше до телефона в очакване, помисли си Алисия.

– Аз съм – прошепна тя.

– Алисия, Алисия, Алисия... – напевно изрече с нежност гласът на Леандро. – Знаеш, че не обичам да ме отбягваш.

– Точно се канех да ви се обадя. Нямаше нужда да ми слагате опашка.

– Не те разбирам.

– Не сте ли изпратили някого да ме следи?

– Ако бях, нямаше да избера такъв некадърник, че да го разкриеш още първата сутрин. Кой е той?

– Още не зная. Реших, че е ваш човек.

– Не е. Дано да не са приятелите от централния комисариат.

– Явно местният развъдник на таланти съвсем е пресъхнал, щом са ми прикрепили тоя тип.

– На мен ли го казваш? Не е лесно да се намерят способни хора. Искаш ли да проведа едно обаждане и да те отърва от него?

Алисия се замисли.

– Май че не. Хрумна ми една идея.

– Не бъди лоша с него. Не знам кого са изпратили, но вероятно е най-зеленият новак, когото са намерили.

– Нима съм толкова лесна плячка?

– Напротив. По-скоро си мисля, че никой друг не се е съгласил да се нагърби с тази задача.

– Да не намеквате, че не оставям добри спомени у хората?

– Винаги съм ти казвал, че е важно да се спазва приличие. Иначе виждаш какво става после. Говори ли с Варгас?

– Да.

– Значи вече си научила за колата. Наред ли е всичко в дома ти?

– Да. Всичко блести от чистота, а госпожа Хесуса ми е изгладила дори роклята за първото причастие. Благодаря за жеста.

– Искам нищо да не ти липсва.

– Затова ли ми изпращате Варгас?

– Това трябва да е лична инициатива. Или на Хил де Партера. Вече ти казах, че не ни се доверяват.

– Защо ли е така?

– Какви планове имаш за днес?

– Обикалях книжарниците, а следобед имам среща с човек, който може да ми изясни някои неща за Виктор Матаиш.

– Значи продължаваш по следата с книгата...

– Да, пък макар и само за да отхвърля тази идея.

– Познавам ли го? Онзи, с когото ще се срещнеш?

– Не зная. Той е книжар. Казва се Густаво Барсело.

Последва почти недоловима пауза, но Алисия я отчете.

– Не ми звучи познато. Обади ми се, ако научиш нещо. И да не научиш, пак ми се обади.

Алисия обмисляше някоя хаплива реплика, но Леандро затвори телефона. Тя остави няколко монети на бара, за да покрие поръчката си и двата разговора, и се сбогува с Марселино с въздушна целувка.

– Всичко си остава между нас, нали, Марселино?

Келнерът кимна убедено и отведе Алисия до една задна врата, която водеше към открит двор. Оттам започваше лабиринт от проходи между сградите на пресечката; той излизаше на една от онези мрачни улици, които се срещат само в старата част на Барселона и са тесни като цепката между кълките на някой семинарист.

Уличката се издигаше от „Кануда“ към „Санта Ана“. Алисия заобиколи пресечката и се спря на ъгъла, за да погледне разкрилата се пред нея сцена. Някаква госпожа буташе количка с една ръка, а с другата се опитваше да влачи дете, чиито обувки сякаш бяха залепени за земята. Един господинчо с костюм и шалче се мотаеше пред витрината на магазин за обувки и поглеждаше изкосо две изискани госпожици, издокарани с чорапи с ръб; дамите отминаха, заливайки се от смях. Един градски полицай се разхождаше по средата на улицата и хвърляше насам-натам подозрителни погледи. И насред всичко това Алисия съгледа силует, почти залепен до някакъв вход, сякаш бе плакат. Беше нисък мъж с изключително безцветна външност, която го правеше едва ли не невидим. Индивидът пушеше пура и наблюдаваше нервно вратата на кафенето, като току поглеждаше часовника си. Добре са го подбрали, помисли си Алисия. Изобщо не биеше на очи. Тя се доближи и спря само на сантиметри от бледия му тил. Отвори уста под формата на буквата О и духна.

Мъжът подскочи така, че едва не изгуби равновесие. Обърна се и когато видя Алисия, пребледня още повече.

– Как се казваш, сърце мое? – попита тя.

Дори и да имаше глас, човечецът си беше глътнал езика. Заозърта се трескаво наоколо, докато накрая отново спря поглед на Алисия.

– Ако хукнеш да бягаш, ще те намушкам в търбуха. Разбра ли?

– Да – рече типът.

– Шегувам се – усмихна се Алисия. – Аз не правя такива неща.

Клетникът носеше палто, което изглеждаше взето назаем, и имаше вид на хванат натясно гризач. Голям шпионин, няма що. Алисия го улови за ревера и решително, но любезно го отведе до ъгъла.

– Как се казваш?

– Ровира – смотолеви той.

– Ти ли стоеше снощи до входа на магазина за еспадрили?

– Откъде знаете?

– Никога не пуши срещу светлината на улична лампа.

Ровира кимна, ругаейки под нос.

– Кажи ми, Ровира, откога си в корпуса?

– Утре ще станат два месеца, но ако в комисариата научат, че сте ме разкрили...

– Няма защо да научават.

– Така ли?

– Така. Защото аз и ти, Ровира, ще си помогнем взаимно. Знаеш ли как?

– Не ви разбирам, госпожице.

– Близо си до целта, но ме наричай Алисия, че сме от една и съща банда.

Алисия затършува в джобовете на палтото му и намери кутия пури от ония, които се продават в непретенциозните барове и вървят добре с карахильо26. Тя запали една и я пъхна в устата на мъжа. Остави го да дръпне няколко пъти и му се усмихна приветливо.

– Поуспокои ли се сега?

Той кимна.

– Кажи ми, Ровира, как така възложиха тъкмо на теб да ме следиш?

Мъжът се поколеба.

– Не се обиждайте, но никой друг не искаше да се захване с това.

– И защо?

Ровира сви рамене.

– По-смело, човече. Изплюй камъчето.

– Разправят, че вкарвате хората в беля и носите лош късмет.

– Ясно. Но теб това явно не те е уплашило.

– По-лош късмет от моя – здраве му кажи. Пък и нямах голям избор.

– И в какво точно се състои задачата ти?

– Да ви следя отдалече и да докладвам къде сте и какво правите, без вие да разберете. Сама видяхте колко добре се справям. Хубаво им казвах аз, че тази работа не е за мен.

– Защо изобщо постъпи в полицията?

– Аз исках да се занимавам с графично изкуство, но тъстът ми е капитан в централния комисариат.

– Аха. А твоята госпожа си пада по униформи, нали?

Алисия майчински сложи ръка на рамото му.

– Ровира, понякога един мъж трябва да се одързости и – макар че не бива да го казвам – да покаже на света, че се е родил, за да пикае прав. И за да се увериш, че си много по-способен, отколкото си мислиш, ще ти дам шанс да го докажеш. На мен, на Генералния полицейски корпус, на тъста и на госпожа съпругата ти, която, като види какъв мъжкар си има у дома, ще има нужда от билков ликьор за освестяване.

Ровира я гледаше зашеметен.

– От сега нататък ще ме следиш, както са ти наредили, но няма да се доближаваш на по-малко от сто метра и ще се стараеш да не те виждам. А когато те попитат къде съм била и какво съм правила, ще им докладваш каквото аз ти кажа.

– Но... това законно ли е?

– Ровира, ти си полицай. Законно е онова, което ти кажеш, че е.

– Не знам...

– Разбира се, че знаеш. Сече ти на теб пипето, просто ти липсва увереност.

Ровира слисано примигна няколко пъти.

– А ако ви откажа?

– Недей така, човече, тъкмо започнахме да се сприятеляваме. Ако ми откажеш, ще се наложи да се срещна с твоя тъст, капитана, и да му разкажа, че съм те заварила, покатерен на стената на училището „Св. Тереза“, да лъскаш бастуна по време на междучасието.

– Не сте способна да направите такова нещо.

Алисия го погледна втренчено в очите.

– Ровира, идея си нямаш на какво съм способна.

Мъжът изстена.

– Колко сте лоша!

Тя сви устни в плачлива гримаса.

– Когато реша да бъда лоша с теб, веднага ще го забележиш. Утре сутрин ще ме чакаш пред „Гран Кафе“, за да ти кажа какъв ще е планът ти за деня. Разбрахме ли се?

Ровира, който сякаш се бе смалил с няколко сантиметра по време на разговора, я изгледа умолително.

– Всичко това е шега, нали? Майтапите се с мен, защото съм новак...

Алисия бавно поклати глава, имитирайки леденото изражение на Леандро.

– Не е шега, а заповед. Не ме подвеждай. Испания и аз разчитаме на теб.

8

В зората на ХХ в., когато парите все още ухаеха на парфюм и големите богатства не просто се наследяваха, а по-скоро се представяха на сцена, един модернистичен дворец – рожба на смутната връзка между бляновете на големите занаятчии и суетата на един магнат – се сгромоляса от небето и остана завинаги вклинен в най-невероятния анклав на барселонската Бел епок.

Въпросната Каса Перес Саманийо от половин столетие се издигаше като мираж – или може би като предупреждение – на пресечката на „Балмес“ и „Диагонал“. Построен първоначално като фамилно жилище във времена, в които почти всички знатни семейства вече се разделяха с дворците си, този апотеоз на изобилието с парижки вид стърчеше като риф, осветявайки улиците с медно сияние от прозорците си и показвайки без капка свян на простосмъртните своите стълбища, салони и кристални полилеи. На Алисия тази сграда винаги ѝ бе напомняла на аквариум, през чиито стъкла човек можеше да съзерцава екзотични организми и неподозирани форми на живот.

Доста години разкошната вкаменелост не подслоняваше никакво семейство, а неотдавна бе станала седалище на Конния клуб на Барселона – една от непревземаемите и елегантни институции, които се въдят във всеки голям град, за да могат хората с добро име да се опазят от миризмата на пот, излъчвана от ония, върху чиито гърбове техните видни предци са изградили състоянието си. Леандро, тънък наблюдател на тези събития, обичаше да казва, че първата потребност на човека, след като е разрешил проблема с храната и подслона, е да потърси мотиви и средства, чрез които да се почувства различен и по-висш от себеподобните си. Седалището на Конния клуб като че ли бе създадено изрично с такава цел и Алисия подозираше, че ако Леандро не се бе преместил в Мадрид още преди години, тези салони с изящна подредба и мебели от благородно дърво щяха да бъдат идеалната сцена, от която нейният наставник да ръководи своите тъмни дела с бели ръкавици.

Един униформен лакей, изтупан от глава до пети, ѝ отвори внушителната метална врата. Във вестибюла се издигаше осветен пулт, зад който стоеше съсухрен костюмиран тип. Той няколко пъти изгледа Алисия от горе до долу, преди да си придаде покорно изражение.

– Добър ден – каза тя. – Имам уговорка да се срещна тук с господин Густаво Барсело.

Служителят сведе очи към бележника върху пулта и се престори, че го изучава известно време, за да придаде тежест на ритуала.

– Името ви е...?

– Вероника Ларас.

– Ако госпожата бъде така любезна да ме последва...

Рецепционистът я поведе из пищния интериор на двореца. Членовете на клуба, покрай които минаваха, прекъсваха разговорите си, за да им хвърлят изненадани, а понякога и почти скандализирани погледи. Очевидно това място не бе свикнало да приема посещения от представителки на нежния пол и не един патриций сякаш приемаше присъствието ѝ като оскърбление към древната му мъжественост. Алисия от своя страна отговаряше на погледите с вежлива усмивка. Най-сетне стигнаха до една читалня, разположена срещу голям прозорец, който гледаше към „Диагонал“. Там, настанен в имперско кресло пред чаша бренди с размера на аквариум, седеше изискан господин с величествени черти и мустаци, издокаран с костюм от три части и контешки обувки. Рецепционистът се спря на няколко метра от него и се разтопи в малодушна усмивка.

– Дон Густаво? Посетителката, която очаквахте...

Дон Густаво Барсело, почетен старейшина на гилдията на барселонските книжари и познавач на всичко, свързано с вечната Жена и нейния най-изтънчен реквизит, се изправи, за да посрещне Алисия със сърдечен и почтителен поклон.

– Густаво Барсело, моите почитания.

Алисия му подаде ръка и книжарят я целуна, сякаш бе папска десница, използвайки случая да направи щателен оглед на дамата, който навярно му разкри дори какъв размер ръкавици носи.

– Вероника Ларас – представи се тя. – Много ми е приятно.

– Ларас ли е фамилията на вашия роднина колекционер?

Алисия предположи, че служителят Бенито се е обадил на Барсело веднага след излизането ѝ от книжарницата и му е предал разговора им с най-големи подробности.

– Не. Ларас е фамилията на мъжа ми.

– Разбирам. Дискретност преди всичко. Седнете, моля.

Тя се настани в креслото срещу него, любувайки се на атмо­сферата на аристократизъм и изключителност.

– Добре дошла в древната обител на новобогаташите и на западналите, които женят потомците си за първите, за да увековечат кастата – отбеляза Барсело, проследил погледа ѝ.

– Вие не сте ли постоянен член на клуба?

– От хигиенни съображения години наред се противях да стана такъв, но обстоятелствата постепенно ме принудиха да се поддам на градските реалности и да заплувам по течението.

– Това със сигурност си има предимства.

– Не ще и дума. Тук човек се запознава с хора, принудени да харчат наследеното си състояние за неща, които нито разбират, нито им трябват, и се изцерява от всякакви романтични заблуди относно самопровъзгласените елити на страната; пък и брендито е ненадминато. Освен това мястото е великолепно за обществена археология. В Барселона живеят повече от един милион души, но онези, които държат ключовете към всички врати, в действителност са около четиристотин. А тя е град на затворените врати, в който всичко зависи от това, кой държи ключа, кому отваря и от коя страна на прага остава човек. Но тези неща едва ли са новост за вас, госпожо Ларас. Мога ли да ви предложа нещо друго освен речите и нравоученията на един стар книжар?

Алисия поклати глава.

– Естествено. Тогава да пристъпим към същността, а?

– Ако нямате нищо против.

– Ни най-малко. Донесохте ли книгата?

Алисия извади от чантата си екземпляра от „Ариадна и Аления принц“, увит в копринена кърпа, и му го подаде. Барсело го взе с две ръце и в мига, в който пръстите му докоснаха корицата, очите му светнаха и по устните му заигра доволна усмивка.

– „Лабиринтът на духовете“... – промълви той. – Предполагам, че няма да ми кажете как сте се сдобили с книгата.

– Собственикът предпочита да запази това в тайна.

– Разбирам. С ваше позволение...

Дон Густаво отвори книгата и я запрелиства бавно, наслаждавайки се на находката с изражението на ценител, попаднал на единствен и неповторим дар. Алисия вече подозираше, че опитният книжар е забравил за нея и се е изгубил в страниците на томчето, когато той прекъсна проучването и я изгледа изпитателно.

– Простете дързостта ми, госпожо Ларас, но трябва да призная, че не разбирам защо някой – в случая колекционерът, когото представлявате – би искал да се отърве от такова произведение...

– Смятате, че ще ви е трудно да намерите купувач?

– Съвсем не. Дайте ми телефон и след двайсет минути ще ви представя най-малко пет оферти с тенденция за нарастване, без да броим моята комисиона от десет процента. Не е там въпросът.

– А къде е, дон Густаво, ако мога да попитам?

Барсело пресуши чашата си с бренди.

– Въпросът е дали наистина искате да продадете тази книга, госпожо Ларас... – той провлачи измислената фамилия с ироничен тон.

Алисия само се усмихна плахо. Барсело кимна.

– Не е нужно да ми отговаряте, нито да ми казвате истинското си име.

– Името ми е Алисия.

– Знаехте ли, че образът на главната героиня от „Лабиринтът на духовете“, Ариадна, отдава почит на една друга Алиса – онази на Луис Карол и Страната на чудесата, която в случая е Барселона?

Алисия поклати глава с престорена изненада.

– В първия том от поредицата Ариадна намира книга с чародейства на тавана на къщата във Валвидрера, където живее с родителите си до тяхното загадъчно изчезване в една бурна нощ. Мис­лейки, че може би ще ги намери, ако призове някой дух от сенките, тя неволно отваря портал между реалната Барселона и нейната обратна страна – едно прокълнато огледало на града. Огледалният град... Подът се пропуква под краката ѝ и Ариадна пропада в мрака по една безкрайна вита стълба, като се озовава в онази друга Барселона, лабиринта на духовете. Там е осъдена да броди из кръговете на ада, сътворен от Аления принц, и среща из тях прокълнати души, които се опитва да спаси, като същевременно търси изчезналите си родители...

– А успява ли Ариадна да ги намери и да спаси някоя от онези души?

– За жалост, не. Но се старае с всички сили. В известен смисъл е героиня, въпреки че увлечението ѝ по Аления принц полека я превръща в едно тъмно и изкривено огледало на самата нея – паднал ангел, тъй да се каже...

– Изглежда поучителна история.

– И е такава. Кажете ми, Алисия, това ли ви е работата – да слизате в ада в търсене на проблеми?

– Защо бих си търсила проблеми?

– Защото, както навярно вече ви е разказал оня хапльо Бенито, неотдавна в книжарницата се появи един тип с вид на касапин от тайната полиция и взе да задава въпроси, подобни на вашите. Нещо ми подсказва, че двамата се познавате...

– Въпросният тип се казва Рикардо Ломана и не сте на погрешен път.

– Аз никога не бъркам пътя, госпожице. Проблемът не е в мен, а в пътищата, на които понякога се озовавам.

– Какво точно ви попита Ломана?

– Искаше да знае дали в последно време някой е купувал книга на Виктор Матаиш – било то на търг, на международния пазар или между частни лица.

– Не ви ли попита нещо за самия Виктор Матаиш?

– Господин Ломана нямаше вид на голям любител на литературата, но останах с впечатлението, че знае за автора всичко, което бе нужно да знае.

– А вие какво му казахте?

– Дадох му адреса на колекционера, който от седем години насам изкупува всички екземпляри от „Лабиринтът на духовете“, които не са били унищожени през 1939 г.

– Всички книги на Матаиш, намиращи се на пазара, са били изкупени от един и същ човек?

Барсело кимна.

– Всички освен вашата.

– И кой е този колекционер?

– Не зная.

– Току-що ми казахте, че сте дали адреса му на Ломана.

– Дадох му адреса на адвоката, който го представлява и извършва всички сделки от негово име – някой си Брианс. Фернандо Брианс.

– Вие общували ли сте с адвокат Брианс, дон Густаво?

– Говорил съм с него един-два пъти. По телефона. Сериозен човек.

– Говорили сте във връзка с книгите на Матаиш ли?

Барсело направи утвърдителен жест.

– Какво можете да ми кажете за Виктор Матаиш, дон Густаво?

– Съвсем малко. Зная, че често работеше като илюстратор и бе публикувал няколко романа при онези двама мошеници Баридо и Ескобиляс, преди да се захване с книгите от „Лабиринта“. Живееше уединено в една къща на „Каретера де лас Агуас“, между Валвидрера и обсерваторията Фабра, защото съпругата му страдаше от някаква рядка болест и той не можеше – или не искаше – да я оставя сама. Изчезна през 1939 г., след като националистите влязоха в Барселона. Друго не знам.

– Къде бих могла да науча нещо повече за него?

– Няма да е лесно. Сещам се само за Вилахуана, Серхио Вилахуана – журналист и писател, който го познаваше. Той е редовен клиент на книжарницата и е най-осведомен по тази тема. Чувал съм го да споменава, че работи по една книга за Матаиш и цялото поколение прокълнати писатели на онази Барселона, която се изпари след войната...

– Има ли и други?

– Прокълнати писатели ли? Това си е местен специалитет като соса айоли.

– И къде мога да намеря господин Вилахуана?

– Пробвайте в редакцията на „Ла Вангуардия“. Но ако ми позволите един съвет, подгответе си по-добра версия от тази за вашия таен колекционер. Вилахуана е от стара коза яре.

– Какво ще ме посъветвате?

– Изкушете го.

Алисия се усмихна дяволито.

– С книгата. Ако все още се интересува от Матаиш, едва ли ще устои да не хвърли един поглед на този екземпляр. В тия времена да намериш творба на Матаиш е почти толкова трудно, колкото да откриеш свестен човек на престижен пост.

– Благодаря, дон Густаво. Много ми помогнахте. Мога ли да ви помоля да запазите в тайна разговора ни?

– Бъдете спокойна. Пазенето на тайни е това, което ме поддържа млад. Както и скъпото бренди.

Алисия уви отново книгата в кърпата и я прибра в чантата си. Използва случая, за да извади молива си за устни и да очертае усмивката си, сякаш бе сама – зрелище, което Барсело наблюдаваше със захлас и смътно безпокойство.

– Как е? – попита Алисия.

– Отлично.

Тя се изправи и си облече палтото.

– Коя сте вие, Алисия?

– Паднал ангел – отвърна тя, като му подаде ръка и му смигна.

– Значи сте се озовали на подходящото място.

Дон Густаво Барсело стисна ръката ѝ и я проследи с поглед, докато вървеше към изхода. После се върна в уютното си кресло и замислено се взря в почти празната си чаша бренди. След малко видя Алисия през прозореца. Свечеряваше се и над Барселона тегнеше покров от червеникави облаци; залязващото слънце очертаваше силуетите на минувачите по „Диагонал“ и колите, които искряха като сълзи от разтопен метал. Барсело не изпускаше от очи червеното палто, което се отдалечаваше, докато накрая Алисия сякаш се стопи сред сенките на града.

9

Същата привечер, след като остави Барсело при утехата на брендито и подозренията му, Алисия пое към дома си по „Рамбла де Каталуня“ покрай редиците луксозни магазини, които вече палеха светлините на витрините си. Спомни си времето, когато се бе научила да наблюдава с ламтеж и боязън тези търговски центрове и почтените елегантни люде, които ги посещаваха.

Спомни си магазините, в които бе влизала да краде, задигнатите стоки, виковете на продавачите и клиентите зад гърба ѝ, пламналия във вените огън при мисълта, че е преследвана, и сладкия вкус на отмъщение, на възтържествувала справедливост от усещането, че им е отнела нещо, което са мислели, че им принадлежи по божествено право. Спомни си деня, в който кариерата ѝ на крадла приключи в една тъмна и влажна стая в подземията на централния комисариат на „Виа Лайетана“. Това беше сутеренно помещение без прозорци, само с една метална маса, завинтена за пода, и два стола. В средата на стаята имаше канал и подът все още беше влажен. Миришеше на изпражнения, кръв и белина. Двамата полицаи, които я бяха арестували, закопчаха с белезници и ръцете, и краката ѝ към стола и я оставиха в стаята часове наред, за да има време да си представи всичко, което щяха да ѝ направят.

– На Фумеро мед ще му капне на душата, когато научи, че имаме тук такава младичка уличница. Хубаво ще те оправи.

Алисия беше чувала за Фумеро. На улицата се разказваха истории за него и за нещата, които се случваха с несретниците, озовали се като нея в някоя подземна килия в комисариата. Не знаеше дали трепери от студ, или от страх; когато след цели часове металната врата се отвори и се разнесоха гласове и стъпки, Алисия стисна очи и усети как по бедрата ѝ се стича урина.

– Отвори си очите – каза гласът.

През мъглата на сълзите тя видя лицето на един среден на ръст мъж с вид на провинциален нотариус, който ѝ се усмихваше приветливо. В стаята нямаше други хора. Мъжът – безупречно облечен и ухаещ на одеколон с лимонова нотка – я погледа мълчаливо известно време, после бавно заобиколи масата и застана зад гърба ѝ. Алисия стисна устни, за да сподави ужасения си стон, когато усети ръцете му върху раменете си и устата му, докосваща лявото ѝ ухо.

– Не се страхувай, Алисия.

Тя се замята с всички сили на стола, към който беше прикована. Ръцете на мъжа се плъзнаха по гърба ѝ и натискът върху китките ѝ изчезна; трябваха ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че е свалил белезниците ѝ. Кръвообращението в крайниците ѝ полека започна да се възстановява, а с него се върна и болката. Мъжът хвана ръцете ѝ и внимателно ги положи върху масата. Седна до нея и се зае да разтрива китките ѝ.

– Казвам се Леандро – рече той. – По-добре ли е така?

Алисия кимна. Леандро се усмихна и пусна ръцете ѝ.

– Сега ще ти сваля и белезниците от глезените. Пак ще те заболи малко. Но най-напред трябва да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост.

Тя поклати глава.

– Никой няма да те нарани – каза Леандро, докато откопчаваше белезниците.

Когато се почувства свободна, Алисия стана и потърси убежище в ъгъла на стаята. Очите на мъжа се спряха върху локвичката урина до стола.

– Съжалявам, Алисия.

– Какво искате?

– Искам да поговорим. Нищо повече.

– За какво?

– За мъжа, за когото си работила през последните две години, Балтасар Руано.

– Не ви дължа нищо.

– Наясно съм. Искам да знаеш, че Руано беше задържан заедно с повечето от другарите ти.

Алисия го гледаше подозрително.

– Какво ще му направят?

Леандро сви рамене.

– На Руано му е изпята песента. Призна си всичко след дълъг разпит. Сега го чака гаротата. Въпрос на дни е. За теб това е добра новина.

Алисия преглътна на сухо.

– Ами останалите?

– Те са още деца. Късметлиите сред тях ги чака изправителен дом или затвор. А на онези, които се върнат на улицата, дните им са преброени.

– А какво ще стане с мен?

– Зависи.

– От какво?

– От теб.

– Не разбирам.

– Бих искал да работиш за мен.

Тя го гледаше безмълвно. Леандро седна на стола и ѝ се усмихна.

– Наблюдавам те от известно време, Алисия. Мисля, че имаш качества.

– За какво?

– За да се учиш.

– Да се уча на какво?

– Да оцеляваш. А също и да използваш таланта си за нещо повече от това да пълниш джобовете на дребен крадец като Руано.

– Кой сте вие?

– Аз съм Леандро.

– От полицията ли сте?

– Нещо такова. Мисли за мен като за приятел.

– Аз нямам приятели.

– Всички имаме приятели. Въпросът е да знаем как да ги намерим. Предлагам ти през следващите дванайсет месеца да работиш с мен. Ще имаш прилична квартира и заплата. Ще бъдеш свободна да си тръгнеш, когато поискаш.

– Ами ако искам да си тръгна сега?

Леандро посочи вратата.

– Ако това е желанието ти, можеш да си отидеш. Да се върнеш пак на улицата.

Алисия втренчи поглед във вратата. Леандро стана и я отвори. После се върна на стола – не ѝ препречваше пътя.

– Никой няма да те спре, ако решиш да излезеш през тази врата, Алисия. Но шансът, който ти предлагам, ще остане тук.

Тя пристъпи няколко крачки към изхода. Леандро не направи никакъв опит да я задържи.

– А ако остана с вас?

– Ако решиш да ми гласуваш доверие, най-напред ще получиш гореща вана, нови дрехи и вечеря в „Сет портес“. Била ли си някога там?

– Не.

– Правят страхотен ориз със сепия.

Алисия усети, че червата ѝ куркат от глад.

– А после?

– После ще отидеш в новия си дом, където ще имаш самостоятелна стая и баня, за да си починеш и да поспиш в собствено легло с чисто нови чаршафи. А утре, без да си даваме зор, ще дойда да те взема и ще те заведа в моя кабинет, за да ти обясня с какво се занимавам.

– Защо не ми го кажете сега?

– Да речем, че разрешавам проблеми и отстранявам престъпници като Балтасар Руано, а и много, много по-лоши от него, за да не вредят на никого. Но най-важната ми работа е да намирам изключителни хора, които също като теб не знаят, че са такива, и да ги уча да развиват таланта си, за да вършат добро.

– Да вършат добро – повтори безучастно Алисия.

– Светът не е онова безнравствено място, което си познавала досега, Алисия. Светът е просто огледало на онези, които го образуваме, той е ни повече, ни по-малко онова, което правим от него с общи усилия. Затова хората като теб и мен, които сме се родили с дарба, носим отговорността да я използваме за благото на останалите. Моята дарба е да разпознавам таланта у другите и да ги напътствам, тъй че да могат да вземат подходящи решения, когато му дойде времето.

– Но аз нямам никакъв талант, никаква дарба...

– Разбира се, че имаш. Довери ми се. И най-вече имай доверие в себе си, Алисия. Защото днешният ден, ако пожелаеш, може да бъде първият ден от живота, който са ти откраднали и който аз ще ти върна, стига да ми дадеш възможност.

Леандро ѝ се усмихна топло и тя усети неясно и болезнено желание да го прегърне. Той ѝ протегна ръка. Стъпка по стъпка, Алисия прекоси стаята и отиде при него. Стисна ръката на този непознат и се изгуби в погледа му.

– Благодаря ти, Алисия. Кълна ти се, че няма да съжаляваш.

Ехото от тези тъй отдавнашни думи полека се разнесе. Болката бе започнала да си показва рогата и Алисия закрачи по-бавно. Знаеше, че откак бе излязла от Конния клуб, някой я следеше. Долавяше присъствието му и дебнещия му поглед, който се плъзгаше по фигурата ѝ от разстояние. При светофара на улица „Росейон“ тя се спря и се извърна леко, оглеждайки небрежно улицата зад гърба си и десетките минувачи, излезли да се поразходят, да позяпат и да бъдат видени там, където трябва. Дано да я следеше бедният Ровира; все пак тя не спираше да се пита дали сред тълпата, умело скрит на трийсетина метра в някой вход или зад група минувачи, не се спотайваше Ломана. Може би я наблюдаваше и следеше неотлъчно, галейки с копнеж в джоба на палтото си ножа, който отдавна пазеше за нея. На една пресечка по-нататък Алисия зърна витрината на сладкарница „Маури“, отрупана с майсторски приготвени лакомства, за да подслади есенната меланхолия на знатните дами. Тя отново хвърли поглед зад гърба си и реши за кратко да се скрие вътре.

Една млада жена със строга и непорочна външност я настани на маса до прозореца. На Алисия сладкарница „Маури“ винаги ѝ бе изглеждала като разкошна захаросана пушалня, в която се уединяваха да заговорничат попрецъфтели дами с известно положение в обществото, наслаждавайки се на бяло вино и греховно вкусни сладкиши. Събралата се тази вечер клиентела потвърди диагнозата ѝ и Алисия, изкушена да се почувства една от избраните, си поръча кафе с мляко и сметанова паста, която бе зърнала на влизане и на която сякаш бе написано нейното име. Докато чакаше, понасяше с отсъстваща усмивка погледите на окичените с бижута и бронирани с тоалети на модна къща „Санта Еулалия“ матрони от съседните маси. По устните им Алисия можеше да прочете коментарите под сурдинка, които появата ѝ бе предизвикала. „Ако можеха да ми одерат кожата и да си направят маска с нея, щяха да го сторят“ – помисли си тя.

Когато ѝ поднесоха пастата, Алисия лакомо изгълта половината и само след секунди почувства захарта в кръвта си. Извади от чантата си шишенцето, което Леандро ѝ бе дал при сбогуването им на гара Аточа, и го отвори. Взе едно хапче и го погледа няколко секунди върху дланта си, преди да го лапне. Нова пронизваща болка в хълбока сложи край на колебанията ѝ. Алисия изпи хапчето с голяма глътка кафе с мляко и дояде сладкиша, най-вече за да не ѝ е празен стомахът. Постоя там още половин час, като наблюдаваше преминаващите хора и чакаше лекарството да подейства. Щом усети, че болката се удавя в мътната вълнà от сънливост, която се разля по тялото ѝ, стана и плати сметката на касата.

Пред сладкарницата спря едно такси и му даде адреса си. Шофьорът беше словоохотлив и ѝ отправи дълъг монолог, в отговор на който тя само кимаше разсеяно. Докато наркотикът вледеняваше кръвта ѝ, светлините на града сякаш се разтваряха в едно водно покривало като акварелни петна върху платно. Звуците на трафика изглеждаха някак далечни.

– Добре ли сте? – попита шофьорът, когато спря пред входа на сградата на улица „Авиньон“.

Алисия кимна и му плати, без да чака ресто. Шофьорът, не съвсем убеден в доброто ѝ състояние, я изчака да пъхне ключа в ключалката. Алисия се молеше да не срещне Хесуса или някой съсед, жаден за разговори на площадката. Замаяна се закатери пипнешком по стълбите и след едно изкачване сред сенки, което ѝ се видя безкрайно, се добра до вратата на апартамента и като по чудо успя да отключи и да влезе.

Вътре взе отново шишенцето и извади още две хапчета с треперещи пръсти. Пусна чантата в краката си и отиде до кухненската маса. Бутилката бяло вино, подарена от Фернандито, още стоеше там. Алисия напълни чашата до ръба и като се подпря с една ръка на масата, глътна хапчетата и гаврътна съдържанието на един дъх, вдигайки нагоре празната чаша в чест на Леандро и неговото предупреждение „никога не ги вземай с алкохол“.

Заклатушка се по коридора, който водеше към спалнята, като захвърляше дрехите си пътьом. Без да си прави труда да пали лампата, се строполи в леглото. Едва успя да издърпа одеялото, за да се завие. Камбаните на катедралата отекнаха в далечината и Алисия, отмаляла, затвори очи.

10

В съня ѝ непознатият нямаше лице. Беше само един черен силует, отделил се сякаш от течните сенки, процеждащи се от тавана на стаята. Отначало на Алисия ѝ се стори, че го е видяла да я наблюдава, застанал неподвижно до леглото, но после осъзна, че е седнал на ръба на кревата и дърпа завивките ѝ. Стана ѝ студено. Непознатият бавно свали черните си ръкавици. Ледените му пръсти докоснаха голия ѝ корем и потърсиха белега, разпрострял се по десния ѝ хълбок. Ръцете му изследваха ръбовете на раната, после той допря устни до тялото ѝ. На Алисия ѝ се догади от топлия му език, галещ назъбения белег. Едва когато чу стъпки, отдалечаващи се по коридора, тя разбра, че не е сама в жилището.

Напипа в тъмното ключа на нощната лампичка и я запали. Закри очи, заслепена от светлината. Чу стъпки в трапезарията и шум от затваряща се врата. Отвори отново очи и видя голото си тяло, проснато в леглото. Чаршафите бяха струпани на пода. Алисия се надигна бавно, като се държеше за главата. Зави ѝ се свят и за миг ѝ се стори, че ще припадне.

– Хесуса? – извика тя с пресеклив глас.

Вдигна един чаршаф от пода и се уви с него. Успя да измине коридора слепешком, като се подпираше с ръце по стените. Дирята от дрехи, които бе захвърлила по коридора преди часове, бе изчезнала. Трапезарията тънеше в стоманен сумрак; синкавият зрак, процеждащ се през прозореца, загатваше очертанията на мебелите и етажерките. Алисия намери ключа на лампата, която висеше от тавана, и я запали. Очите ѝ полека привикнаха към светлината. Щом осъзна какво вижда, страхът проясни ума ѝ и сцената нахлу в зрителното ѝ поле така, сякаш дотогава бе гледала всичко през нефокусирана леща.

Дрехите ѝ бяха събрани върху масата в трапезарията. Червеното палто почиваше на един от столовете. Роклята бе сложена грижливо на масата и сгъната със сръчността на професионалист. Чорапите бяха внимателно прострени с ръба от едната страна. Дол­ните дрехи, пригладени на масата, сякаш бяха приготвени за витрина на магазин за бельо. Алисия усети отново пристъп на гадене. Отиде до етажерката и взе Библията. Отвори я и извади оръжието, скрито в нея. При това движение кухата книга се изплъзна от ръцете ѝ и падна в краката ѝ. Алисия не направи опит да я вдигне. Запъна спусъка, държейки револвера с две ръце.

Едва тогава забеляза чантата си, която висеше на облегалката на един стол. Спомняше си, че на влизане я бе пуснала на пода. Отиде до нея. Беше затворена. Отвори я и почувства студ. Захвърли пак чантата, като се ругаеше сама. Книгата на Матаиш бе изчезнала.

Алисия прекара остатъка от нощта в полумрак, свита на кълбо в единия край на канапето, с оръжието в ръце и втренчен във вратата поглед, като се вслушваше в хилядите поскърцвания, които старата сграда издаваше, сякаш бе дрейфуващ кораб. Когато клепачите ѝ започнаха да натежават, навън се съмна. Тя стана и по­гледна отражението си в прозореца. Пурпурна мантия се стелеше по небето и очертаваше хоровод от сенки между покривите и кулите на града. Алисия надникна през прозореца и видя, че светлините на „Гран Кафе“ вече са нашарили уличния паваж. Барселона ѝ бе отпуснала само един ден отсрочка.

„Добре дошла отново у дома“ – каза си тя.

11

Варгас я чакаше в салона на „Гран Кафе“, като галеше една димяща чаша и репетираше помирителна усмивка, с която да я посрещне. Алисия го зърна още щом излезе от дома си – силуетът му се отразяваше двойно в прозорците на кафенето. Полицаят се бе настанил на същата маса, на която тя седеше предния ден. До него се виждаха останките от една явно обилна закуска, а също и два вестника. Алисия пресече улицата и пое дълбоко дъх, преди да отвори вратата на кафенето. Щом я видя, Варгас се изправи и ѝ махна нервно с ръка. Тя отвърна на поздрава му и се запъти към масата, показвайки с жест на Микел да ѝ сервира обичайната закуска. Келнерът кимна.

– Как беше пътуването ви? – попита Алисия.

– Дълго.

Варгас я изчака да седне, за да направи същото. Двамата известно време се гледаха безмълвно в очите. Той я наблюдаваше смутен, свъсил вежди.

– Какво? – попита тя.

– Очаквах ругатня или някакво посрещане, което да е пò във ваш стил – поде Варгас.

Алисия сви рамене.

– Ако бях малко по-глупав, почти бих казал, че се радвате да ме видите.

Тя се усмихна вяло.

– Не преувеличавайте.

– Плашите ме, Алисия. Случило ли се е нещо?

Микел се приближи предпазливо до масата, носейки препечените филийки на Алисия и нейното кафе с мляко. Тя му кимна и келнерът побърза да се оттегли дискретно зад бара. Алисия взе една филийка и я захапа неохотно. Варгас я гледаше с известна загриженост.

– И тъй? – попита най-сетне той нетърпеливо.

Алисия заразказва перипетиите си от предния ден и нощта. Докато я слушаше, Варгас доби мрачно изражение. Когато тя описа как е стояла до сутринта с револвер в ръка, очаквайки вратата на жилището да се отвори пак, той изруга под нос.

– Има нещо, което не разбирам. Казвате, че някакъв мъж е влязъл, докато сте спали, и е задигнал книгата.

– И кое точно не разбирате?

– Откъде знаете, че е бил мъж?

– Просто знам.

– Значи не сте били заспали.

– Бях под въздействието на лекарството. Вече ви казах.

– Коя част не ми разказахте?

– Онази, която не ви засяга.

– Той направи ли ви нещо?

– Не.

Варгас я гледаше недоверчиво.

– Докато ви чаках, вашият приятел Микел ми предложи едно мансардно жилище в тази сграда, което практически гледа към вашия апартамент. Ще му кажа да ми качи куфара горе и ще му платя за две седмици в аванс.

– Не е нужно да оставате тук, Варгас. Отидете в някой добър хотел. Леандро плаща.

– Или ще наема мансардата, или ще се настаня на вашето канапе. Избирайте.

Алисия въздъхна – нямаше настроение да подхваща нова битка.

– Не ми казахте, че имате оръжие – рече полицаят.

– Не сте ме питали.

– А умеете ли да си служите с него?

Тя го прониза с поглед.

– Пък аз си мислех, че си падате повече по шев и кройка – каза Варгас. – Ще ми направите ли услугата винаги да го носите със себе си? И вкъщи, и навън.

– Тъй вярно. Успяхте ли да научите нещо за Ломана?

– В министерството никой не обелва зъб. Останах с впечатлението, че не знаят нищо. В корпуса излизат с версията, която сигурно вече сте чули. Бил прехвърлен от неговото звено преди около година, за да помага по случая с анонимните писма до Валс. Разследвал самостоятелно. Трябвало да докладва на Хил де Партера. По някое време престанал да го прави. Просто изчезнал от полезрението. Каква история имате вие с него?

– Никаква.

Полицаят сбърчи чело.

– Да не би да мислите, че той е влязъл снощи в дома ви, за да ви открадне книгата и да направи разни неща, които не искате да ми разкажете?

– Вие казахте всичко.

Варгас я гледаше изкосо.

– Онова лекарство заради травмата ли го вземате?

– Не, вземам го ей така, за увеселение. На колко години сте, Варгас?

Той учудено повдигна вежди.

– Вероятно съм два пъти по-възрастен от вас, макар че предпочитам да не мисля за това. Защо питате?

– Нали няма да почнете да си въобразявате, че сте ми баща или нещо такова?

– Не си правете илюзии.

– Жалко – рече Алисия.

– Не се разнежвайте. Не ви подхожда.

– И Леандро така казва.

– Не ще да е без причина. А сега, ако сме приключили със сантименталната интерлюдия, защо не ми кажете какви са ни плановете за днес?

Алисия изпи остатъка от кафето си и даде знак на Микел да ѝ донесе още едно.

– Нали знаете, че освен от кафе и цигари, тялото се нуждае и от въглехидрати, белтъчини и прочие?

– Обещавам ви, че днес ще отидем да обядваме в „Каса Лео­полдо“ и вие ще черпите.

– Какво облекчение! А преди това?

– Преди това ще се видим с моя личен шпионин, добрия стар Ровира.

– Ровира ли?

Алисия му разказа накратко за срещата си с Ровира предния ден.

– В момента сигурно обикаля отвън и зъзне.

– Майната му – рече Варгас. – А след като запознаем вашия чирак с дневния ред?

– Мислех, че можем да посетим един адвокат. Фернандо Брианс.

Варгас кимна неохотно.

– Кой е той?

– Брианс представлява един колекционер, който от години изкупува всички бройки от романите на Виктор Матаиш.

– Значи продължавате да разнищвате историята с книгата. Не ме разбирайте криво, но не ви ли се струва разумно първо да видим какво ще ни разкажат в комисариата за колата, с която Валс е напуснал Мадрид? Давам ви го като пример за нещо, което наистина е свързано с разследвания от нас случай.

– Ще има време и за това.

– Извинете, Алисия, но нали все още се опитваме да открием министър Валс, докато има някакви шансове да е жив?

– Колата е загуба на време – отсъди тя.

– Моето или вашето?

– Валсовото. Но ако това ще ви успокои, съгласна съм. Вие печелите. Отиваме там, където искате.

– Благодаря.

12

Верен на обещанието си, Ровира чакаше на улицата и зъзнеше. Имаше вид на човек, проклинащ деня, в който се е родил, и всички последвали. Начинаещият шпионин сякаш се бе смалил с десет сантиметра в сравнение с предния ден. Скръбното му изражение загатваше за начална язва. Варгас го разпозна още преди Алисия да му го е посочила.

– Оня там ли е асът на интригите?

– Същият.

Ровира вдигна очи към тях, когато чу стъпките им. Щом зърна Варгас, преглътна на сухо и извади цигарите си с трепереща ръка. Алисия застана от едната му страна, а Варгас – от другата.

– Мислех, че ще дойдете сама – смотолеви Ровира.

– Какъв сте романтик, Ровира!

Той се изкиска нервно. Алисия измъкна цигарата от устата му и я захвърли надалече.

– Ама вижте... – запротестира мъжът.

Варгас се наведе леко към него и Ровира се сви още повече, ако това изобщо бе възможно.

– На госпожицата ще говориш само когато тя ти задава въпроси. Разбрано?

Другият кимна.

– Ровира, днес е щастливият ти ден – рече Алисия. – Няма да мръзнеш повече. Ще отидеш на кино. В „Капитол“ прожекциите започват в десет сутринта. Сега там дават едни филми с маймунката Чита27, които ще те очароват.

– Направо са за „Оскар“ – потвърди Варгас.

– Прощавайте, доня Алисия, но преди вашият колега да ми е счупил врата, бих ви помолил, ако нямате нищо против – и предварително ви благодаря за великодушието, – да ми помогнете мъничко. Не ви моля за много. Не ме карайте да ходя на кино. С радост бих отишъл, но ако ме пипнат началниците, ще ми окапе и малкото коса, която ми е останала. Позволете ми да ви следя. Съвсем отдалече. Ако искате, ще ми казвате предварително къде отивате – така почти няма да ви безпокоя. Уверявам ви, че няма и да ме видите. Но в края на деня трябва да докладвам къде сте били и какво сте правили, иначе ще се забъркам в страшна каша. Вие нямате представа що за хора са това. Нека да ви каже колегата ви...

Варгас наблюдаваше клетника с известна симпатия. Явно във всеки полицейски участък имаше по един такъв нещастник, когото всички използват за изтривалка и дори и чистачките не му цепят басма.

– Вие ще ми казвате за кои места да докладвам и за кои – не. Така всички печелим. На колене ви моля...

Преди Алисия да отговори, Варгас посочи Ровира с пръст и взе думата.

– Вижте, момко, приличате ми на Чарли Чаплин и ми допадате. Предлагам ви следното: ще ни следите отдалече, ама много отдалече. Колкото от Ла Риоха28 до Гибралтар. Само да ви зърна, подуша или да си представя, че сте на по-малко от двеста метра, хубаво ще ви отупам, а ако началниците ви видят със сменена физиономия, едва ли ще го приемат добре.

На Ровира като че ли му спря дъхът за няколко мига.

– Добре ли е така, или направо да ви дам аванс? – попита Варгас.

– Двеста метра. Има си хас! Нека да са двеста и петдесет – бонус от мен. Безкрайно съм ви благодарен за великодушието и разбирането. Няма да съжалявате. Никой не ще каже, че Ровира не си изпълнява...

– Омитайте се вече, че кръвта ми кипва само като ви гледам – заяви Варгас с най-злокобния си тон.

Ровира направи бегъл поклон и си плю на петите. Варгас го видя как се шмугна сред тълпата и се усмихна.

– Ама че сте сантиментален – пророни Алисия.

– Вие пък сте същинско ангелче. А сега позволете да се обадя на Линарес, за да разбера дали ще можем да видим колата тази сутрин.

– Кой е Линарес?

– Един от свестните. Започнахме работа заедно, а той все още е добър приятел. За колко хора може да се каже същото след двайсет години в полицията?

Влязоха отново в кафенето и Микел им отстъпи телефона. Варгас се обади в централния комисариат на „Виа Лайетана“ и подхвана със своя колега Линарес подобен на валс разговор, изтъкан от демонстрация на мъжко другарство и солени шеги, за да си извоюва разрешение да огледа колата, която вероятно бяха използвали Маурисио Валс и неговият шофьор, наемен убиец и съ­гледвач, за да се придвижат от Мадрид до Барселона. Алисия следеше разговора като салонна комедия, наслаждавайки се на вещото красноречие на Варгас и на умението му да ласкае колегите си и да ниже високопарни фрази, лишени от всякакво съдържание.

– Работата е опечена – заяви той, когато затвори телефона.

– Сигурен ли сте? Не помислихте ли, че този Линарес вероятно би искал да знае, че отивате с придружител?

– Разбира се, че помислих. Именно затова не споменах за вас.

– А какво ще кажете, когато ме видят?

– Че сме гаджета. Не знам, все нещо ще ми хрумне.

Взеха едно такси пред общината и потеглиха точно когато трафикът по „Виа Лайетана“ започна да се сгъстява в бавното темпо на ранното утро. Варгас наблюдаваше умислено редицата внушителни фасади, които изникваха като кораби от утринната мъгла. Шофьорът сегиз-тогиз ги поглеждаше крадешком в огледалото за обратно виждане и вероятно се питаше що за странна двойка са, но размишленията му бяха нарушени от оживена дискусия по радиото, в която енергично се спореше дали футболната лига вече е обречена, или все още има причини да продължи съществуването си.

13

Наричаха го Музей на сълзите. Огромният павилион се издигаше в една ничия земя между зоологическата градина и плажа. Около него се простираше цитадела от фабрики и хангари, граничеща с морето и увенчана от голямата Водна кула – нещо като кръгъл замък, увиснал в небето. Музеят на сълзите беше реликва, руина, спасена от събаряне – участ, сполетяла почти всички постройки, изградени за Голямото световно изложение през 1888 г. След години на немара общината присъди павилиона на Главната дирекция на полицията, която го използваше като обикновен склад. Тук се трупаха доклади от предварителни следствия, улики, плячки, конфискувани вещи, оръжия и всевъзможни инструменти, меморандуми и съкровища – резултат от над седемдесет години прах, престъпление и наказание в град Барселона.

Сградата имаше свод, подобен на близката Френска гара. През таванните панели се процеждаха остриета светлина, които пронизваха мрака и се сипеха върху плетеница от дълги стотици метри коридори, превъзхождащи по височина повечето сгради в Ешампле29. Сложна система от стълби и мостици бе окачена във висините като призрачен механизъм за преместване на театрални декори; тя позволяваше достъп до горните зони, където се съхраняваха документи и предмети, описващи тайната история на Барселона от залеза на XIX в. Това чистилище бе в употреба вече седем десетилетия и за този период в него бяха попаднали какви ли не машини и изделия – от допотопни карети и автомобили, използвани при престъпления, до енциклопедичен арсенал от оръжия и отрови. В сградата се помещаваха също произведения на изкуството, свързани с разследването на неразрешими случаи; техният брой бе достатъчен за основаването на няколко музея. С особена известност сред учените се ползваше една зловеща колекция от препарирани трупове, открита в квартал Сан Хервасио в подземията на имението на един магнат, натрупал състояние в Америка. В своите години на слава и богатство в Куба той бил развил влечение към лова и изтезанието на роби и след завръщането си в родината оставил диря от неразкрити случаи на изчезвания сред лумпените, посещаващи салоните и кафенетата на „Паралело“.

В склада имаше цяла галерия, пълна със стъклени шишета с разнообразна фауна от постоянни квартиранти, плуващи в жълтеникав формол. Имаше и страховит арсенал от кинжали, шила и безброй режещи инструменти, от които би настръхнала косата и на най-опитния касапин. Една от най-прочутите секции бе затворена под ключ и до нея се получаваше достъп само с разрешение от най-висока инстанция; там се съхраняваха материали и документи, реквизирани при разследвания на престъпления и случаи от религиозната и окултната сфера. Говореше се, че този архив съдържал сочни досиета на членове на барселонското висше общество, свързани със случая на тъй наречената Вампирка от улица „Пониенте“30, както и кореспонденция и протоколи по случая с екзорсизмите на отец Синто Вердагер31 в един апартамент на улица „Принсеса“, които не бяха излизали и никога нямаше да излязат на бял свят.

Местата, подслоняващи такава сбирка от трагедии, обикновено излъчват тъмна аура, която буди у посетителя желание да си тръгне час по-скоро от страх да не попадне в техен плен и да стане част от постоянната колекция. В това отношение Музеят на сълзите не беше изключение и въпреки че в полицейските документи фигурираше под истинското си име, Секция 13, неговата слава и призрачната съвкупност от злочестини, съхранявани в него, му бяха спечелили прозвището, под което бе известен на всички.

Когато таксито спря пред портите на Секция 13, човекът, който явно бе назначен за цербер на това място, вече чакаше на прага. На колана му висеше връзка ключове, а изражението му би пожънало награди в някой конкурс за гробари.

– Този трябва да е Флоренсио – тихо рече Варгас, преди да отвори вратата на колата. – Оставете ме аз да говоря с него.

– Ваш е – отвърна Алисия.

Слязоха от таксито и Варгас се ръкува с пазача.

– Добър ден, Хуан Мануел Варгас от Централната дирекция. Преди малко разговарях с Линарес. Каза ми, че ще ви се обади, за да ви извести за пристигането ми.

Флоренсио кимна.

– Капитан Линарес не ме предупреди, че не идвате сам.

– Госпожицата е моята племенница Маргарита, която бе така добра да стане мой водач и секретарка по време на престоя ми в Сиудад Кондал32. Не ви ли споменаха за нея?

Мъжът поклати глава, оглеждайки Алисия.

– Маргарита, поздрави дон Флоренсио – казвате се Флоренсио, нали? – абсолютен авторитет в Секция 13.

Алисия пристъпи няколко крачки и плахо подаде ръка на мъжа. Той се навъси, но си спести възраженията.

– Влизайте.

Пазачът ги отведе до главния вход и ги покани да влязат.

– Отдавна ли работите тук, Флоренсио? – попита Варгас.

– От две години. Преди това изкарах десет години в хранилището.

Варгас го погледна озадачено.

– За трупове – уточни пазачът. – Ако бъдете така любезни да ме последвате, онова, което търсите, е в павилион номер девет. Вече сме го приготвили.

Постройката, която отвън изглеждаше като голяма изоставена железопътна гара, отвътре бе подобна на необятна базилика, чии­то очертания се губеха в безкрая. Осветлението се състоеше от гирлянди електрически крушки, които придаваха на сумрака златист оттенък. Флоренсио преведе посетителите си през безброй галерии, претъпкани с всевъзможни инструменти, кутии и ракли. Пътьом Алисия зърна какво ли не – от една сбирка препарирани животни до цял батальон от манекени. Мебели, велосипеди, оръжия, картини, религиозни статуи и дори едно призрачно помещение, пълно с – както изглеждаше – панаирджийски автомати.

Флоренсио навярно забеляза изумения поглед, с който Алисия попиваше атмосферата на това място. Приближи се до нея и ѝ посочи нещо, което имаше вид на панаирджийска шатра.

– Направо няма да повярвате какви неща се озовават при нас. В някои дни чак и на мен не ми се вярва.

Докато напредваха из мрежата от коридори, започнаха да долавят странна глъчка от животински звуци. За миг на Алисия ѝ се стори, че си проправят път през джунгла, населена с тропически птици и дебнещи котки. Развеселен от слисаните изражения на двамата, Флоренсио се разкикоти като дете.

– Не, не сте полудели, макар че от тая сграда човек може да се чалдиса, без да си даде сметка – обясни той. – Звуците са от зоопарка, който е точно отзад. Тук се чува всичко. Слонове, лъвове и папагали. Нощем пантерите така реват, че на човек косата му се изправя. Но най-лоши са маймуните. Също като хората, но без цялото им театро. Оттук, моля. Почти стигнахме...

Автомобилът беше покрит с тънък брезент, който очертаваше контурите му. Флоренсио дръпна покривалото с веща ръка и го сгъна. Вече бе приготвил чифт силни лампи, прикрепени към триножници, които бе поставил от двете страни на колата. Когато ги свърза с удължител, висящ от осветителната мрежа, лампите излъчиха два снопа мощна жълтеникава светлина, която преобрази автомобила в скулптура от блестящ метал. Доволен от резултата от сценографията си, Флоренсио отвори четирите врати на возилото и отстъпи няколко крачки с почтителен поклон.

– Ето това е – заяви.

– Имате ли подръка експертизата? – попита Варгас.

Мъжът кимна.

– В кабинета ми е. Ей сега ще ви я донеса.

Пазачът се отдалечи с такава бързина, че сякаш не стъпваше по земята.

– Вие вижте мястото на пасажера – нареди Варгас на Алисия.

– Да, скъпи чичо.

Първото, което усети тя, беше миризмата. Вдигна поглед към Варгас, който кимна.

– Барут – отбеляза той.

Полицаят посочи тъмните петна от засъхнала кръв по седалката на пасажера.

– Тази кръв е твърде малко за рана от куршум – прецени Алисия. – Може би е била само драскотина...

Той бавно поклати глава.

– Изстрел вътре в колата би оставил изходна рана и куршумът би останал забит в каросерията, в седалките. Толкова малко кръв вероятно се дължи на друго нараняване, може би от хладно оръжие. Или от удар.

Варгас опипа ореола от малки дупчици по облегалката.

– Изгорено – промърмори. – Изстрелът е бил отвътре навън.

Алисия се отдръпна от седалката и потърси ръчката на прозореца. Когато я задейства, над ръба се подаде само назъбен гребен от стъклени късове. В долната част на прозореца личаха остатъци от стъклен прах.

– Виждате ли?

В продължение на няколко минути двамата мълчаливо огледаха колата от горе до долу. Местната полиция я бе претърсила добросъвестно и не бе оставила за тях нищо интересно, като изключим куп стари пътни карти в жабката и подвързан със спирала тефтер без корици. Алисия го прелисти.