Лабиринтът на духовете

Libera me96

Мадрид

януари 1960 г.

1

В металносивото утро Ариадна пое по дългата алея, оградена с кипариси. Носеше букет червени рози, които бе купила пътьом от сергия пред портите на едно гробище. Цареше пълна тишина. Не се чуваше птича песен, нито пък вятърът дръзваше да погали окапалата шума, която покриваше паважа. Придружавана само от звука от стъпките си, Ариадна стигна до голямата решетеста врата, увенчана с надпис:

ВИЛА МЕРСЕДЕС

Дворецът на Маурисио Валс се издигаше отвъд една идилична Аркадия с градини и горички. Кули и мансарди се врязваха в пепелявото небе. Ариадна – бяла точица сред сенчестия пейзаж – огледа силуета на къщата, която се провиждаше иззад статуите, фонтаните и живия плет. Заприлича ѝ на смъртно ранено чудовище, довлякло се сред тези гори. Вратата на оградата бе открехната. Ариадна влезе.

По пътя зърна железопътни релси, които заобикаляха градините, очертавайки периметъра на имота. Миниатюрен влак с парен локомотив и два вагона сякаш бе заседнал сред храстите. Тя продължи по павираната пътека, която водеше към главната постройка. Фонтаните бяха пресъхнали, а каменните им ангели и мраморните им мадони – потъмнели. Клоните на дърветата бяха обсипани с белезникави пашкули, напомнящи мънички гробници, изтъкани от захарни нишки. Рояци паяци висяха от тях във въздуха. Ариадна мина по моста над големия овален басейн. Зеленикавата му вода, покрита с фин воал от блестящи водорасли, бе осеяна с труповете на малки птички, които сякаш бяха паднали от небето, поразени от някакво проклятие. Малко по-далече, сред сенките, се виждаха празните гаражи и постройките за прислугата.

Ариадна се качи по стълбището, което водеше към главния вход. Почука три пъти по вратата, преди да осъзнае, че тя също бе отворена. Извърна поглед назад, попивайки атмосферата на немара и разруха, която излъчваше имотът. Императорът беше паднал и слугите, изгубили доходните си местенца, бяха напуснали двореца. Ариадна бутна вратата и влезе в къщата, която вече миришеше на мавзолей и на забрава. Кадифен полумрак обгръщаше мрежата от коридори и стълбища, която се разкри пред очите ѝ. Застанала неподвижно като бял призрак пред дверите на чистилището, тя загледа мъртвия разкош, с който Маурисио Валс бе маскирал славните си дни.

В този миг до слуха ѝ достигна слаб, далечен вопъл, който приличаше на стон на умиращо животно и идваше от първия етаж. Ариадна се качи по стълбите, без да бърза. По стените личаха контурите на свалени картини. От двете страни на стълбището се издигаха празни пиедестали, по които все още се виждаха следите, оставени при плячкосването на статуи и бюстове. Когато стигна до първия етаж, тя се спря и отново чу стенанието. Определи, че идваше от една стая в дъното на коридора. Отправи се бавно натам. Вратата беше открехната. Силна смрад, разнасяща се отвътре, погали лицето на младата жена.

Тя влезе в сумрачното помещение и се приближи до едно легло с балдахин, което в тъмното ѝ заприлича на катафалка. От едната му страна, изключени и захвърлени до стената, лежаха цял арсенал от машини и инструменти. Килимът тънеше в отпадъци и изоставени кислородни бутилки. Ариадна заобиколи тези препятствия и дръпна завесата, която ограждаше леглото. Зад нея откри сгърчена фигура; костите ѝ сякаш бяха станали на желе, а изпънатата кожа и болката бяха преобразили анатомията ѝ. Кръвясалите очи, които изглеждаха огромни на измършавялото, подобно на череп лице, наблюдаваха подозрително новодошлата. От гърлото ѝ отново се изтръгна онзи гърлен стон – нещо средно между хъхрене и плач. Госпожа Валс бе изгубила косата, ноктите и по-голямата част от зъбите си.

Ариадна я изгледа без състрадание. Седна на леглото и се надвеси над нея.

– Къде е сестра ми? – попита.

Съпругата на Валс се мъчеше да изрече нещо. Без да обръща внимание на зловонието, което се излъчваше от нея, Ариадна доближи лице до устните ѝ.

– Убий ме – чу я да моли.

2

Скрита в къщата с куклите, Мерседес я видя как влезе във вилата. Беше облечена в призрачно бяло и вървеше много бавно по права линия, носейки букет червени рози. Мерседес се усмихна. Очакваше я от доста дни. Беше я сънувала много пъти. Смъртта, облечена в марка „Пертегас“, най-сетне посети Вила Мерседес, преди преизподнята да я погълне и да остави на нейно място пустош, където никога нямаше да поникне трева, нито да подухне вятър.

Девойката надничаше от един прозорец на павилиона с куклите, в който се бе пренесла, откакто прислужниците напуснаха къщата малко след като се разнесе новината за смъртта на баща ѝ. Доня Мариана, секретарката му, отначало се опита да ги спре, но когато се свечери, дойдоха едни мъже в черно и я отведоха насила. Мерседес чу изстрели зад гаражите. Не пожела да отиде да погледне. В продължение на няколко нощи изнесоха картините, статуите, мебелите, дрехите, приборите за хранене и всичко, което поискаха. Идваха винаги по здрач като изгладняла глутница. Задигнаха също и колите и разбиха стените в салоните, търсейки тайни съкровища, които не намериха. Накрая, когато не бе останало нищо, се махнаха и повече не дойдоха.

Един ден в имота влязоха две полицейски коли. Придружаваха ги някои от телохранителите на баща ѝ, които Мерседес си спомняше. За миг се поколеба дали да не отиде при тях и да им разкаже всичко, което бе станало, но когато видя, че се качиха в бащиния ѝ кабинет в кулата, за да разграбят и него, се скри отново сред куклите си. Никой не я откри там, сред стотиците фигури, които се взираха в пустотата със стъклените си очи. Госпожата я изоставиха на произвола на съдбата, след като изключиха машините, които я поддържаха в състояние на вечно мъчение. Тя виеше от няколко дни, но все още не бе умряла. До този ден.

Сега смъртта бе дошла във Вила Мерседес и девойката скоро щеше да има развалините на дома изцяло на свое разположение. Знаеше, че всички са я излъгали. Вярваше, че баща ѝ е жив и здрав и ще се върне при нея при първа възможност. Знаеше го, защото Алисия ѝ го бе обещала. Беше ѝ обещала, че ще открие баща ѝ.

Когато видя как смъртта се качи по парадното стълбище и влезе в къщата, Мерседес се усъмни. Може би бе сгрешила. Може би бялата фигура, която бе взела за гостенката с косата, беше просто Алисия, завърнала се, за да я заведе при баща ѝ. Това бе единственото логично обяснение. Девойката знаеше, че Алисия никога няма да я изостави.

Тя излезе от павилиона с куклите и се отправи към главната постройка. На влизане чу стъпки на горния етаж и се качи тичешком по стълбите – точно навреме, за да види как онзи силует влезе в стаята на госпожата. В коридора се носеше ужасна смрад. Мерседес закри с ръка устата и носа си и отиде до вратата. Бялата фигура се бе надвесила като ангел над леглото на госпожата. Момичето затаи дъх. Тогава фигурата взе една възглавница и силно натисна с нея лицето на госпожата, чието тяло се разтресе в гърчове, а след малко застина неподвижно.

Фигурата полека се обърна и Мерседес усети такъв студ, какъвто никога не бе изпитвала. Беше сгрешила. Това не бе Алисия. Смъртта, облечена в бяло, се приближи бавно и се усмихна. Подаде ѝ червена роза, която Мерседес взе с треперещи ръце, и я попита:

– Знаеш ли коя съм аз?

Мерседес кимна. Смъртта я прегърна с безкрайна обич и нежност. Девойката се остави на ласките ѝ, сдържайки сълзите си.

– Шшш – прошепна смъртта. – Никой никога вече няма да ни раздели. От сега нататък никой няма да ни стори зло. Ще бъдем винаги заедно. С татко и мама. Винаги заедно. Ти и аз...

3

Алисия се събуди на задната седалка на таксито. Надигна се и установи, че е сама. Прозорците бяха замъглени. Тя избърса стъклото с ръкава си и видя, че са спрели на бензиностанция. Една лампа хвърляше сноп жълтеникава светлина, който потрепваше всеки път, когато по шосето стремително профучаваха камиони. В ранното утро небето бе оловносиво, без никаква пролука. Алисия потърка очи и свали прозорчето. Струя леден въздух тутакси я разсъни. Остра болка прониза таза ѝ. Тя изстена и се хвана за хълбока. След малко болката стихна до тъпо туптене – предупреждение за пристъпа, който се задаваше. Най-умно би било да вземе едно-две хапчета, преди да се е влошила, но искаше да е с ясно съзнание. Нямаше друг избор. След няколко минути таксиметровият шофьор излезе от заведението на бензиностанцията, като носеше две картонени чаши и кесия, изпъстрена с мазни петна. Махна с ръка на клиентката си и бързо се приближи до колата.

– Добро утро – рече, сядайки отново зад волана. – Навън е адски студ. Донесох ви закуска. По-скоро типична за района, отколкото континентална, но поне е топла. Кафе с мляко и бухти, които изглеждат добре. Помолих ги да сипят в кафето мъничко коняк за повдигане на духа.

– Благодаря. Кажете ми какво ви дължа.

– Всичко е включено в курса на таксито, пълен пансион. Хайде, хапнете нещо. Добре ще ви дойде.

Закусиха мълчаливо в автомобила. Алисия не беше гладна, но знаеше, че трябва да яде. При всяко преминаване на тежкотоварни камиони огледалото за обратно виждане потреперваше и цялата кола се тресеше.

– Къде сме?

– На десет километра от Мадрид. Няколко шофьори разносвачи ми казаха, че има постове на Гражданската гвардия на входовете на почти всички национални магистрали, идващи от изток, затова си помислих, че може да заобиколим и да влезем по шосето на Каса де Кампо или през квартал Монклоа – каза таксиметровият шофьор.

– И защо да правим това?

– Знам ли? Хрумна ми, че едно барселонско такси, което влиза в Мадрид в седем сутринта, може би ще привлече внимание. Заради жълтия цвят, не за друго. Пък и ние с вас, не се обиждайте, изглеждаме доста странна двойка. Все пак вие командвате парада.

Алисия изпи кафето с мляко на един дъх. Конякът изгаряше гърлото като бензин, но поне кокалите им се постоплиха. Таксиметровият шофьор я наблюдаваше с крайчеца на окото си. До този момент тя не му бе обърнала особено внимание. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, рижав и с бледа кожа. Носеше очила, залепени по средата с лейкопласт, и все още имаше юношеско изражение.

– Как се казвате? – попита Алисия.

– Аз ли?

– Не, таксито.

– Ернесто. Казвам се Ернесто.

– Имате ли ми доверие, Ернесто?

– А вие заслужавате ли доверие?

– До известна степен.

– Аха. Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос? – рече таксиметровият шофьор. – Може да не ми отговаряте, ако не искате.

– Изстреляйте го смело.

– Точно за стрелба иде реч. Одеве, когато излизахме от Гуадалахара, взехме един остър завой и всичко, което носехте в чантата си, се изсипа на седалката. Понеже спяхте, не исках да ви безпокоя и го прибрах обратно...

Алисия кимна с въздишка.

– Значи сте видели, че нося пистолет.

– Ами да. И не приличаше на воден, макар че не разбирам от оръжия.

– Ако това ще ви успокои, може да ме оставите тук. Ще ви платя според уговорката ни и ще помоля някого от вашите приятели разносвачи да ме закара до Мадрид. Някой сигурно ще прояви желание.

– В това не се съмнявам, но няма да съм спокоен.

– За мен не се тревожете. Умея да се грижа за себе си.

– Честно казано, повече се тревожа за разносвачите. Ще ви откарам аз, както сме се договорили, и точка по въпроса.

Ернесто запали мотора и хвана волана с две ръце.

– Къде отиваме?

Завариха един потънал в мъгла град. Тя пълзеше на талази над кулите и куполите на сградите по „Гран Виа“. Валма от металносива пàра се носеха над паважа и обвиваха колите и автобусите, чиито фарове едва успяваха да пробият полумрака. Трафикът пъплеше бавно и неуверено, а фигурите на пешеходците напомняха призраци, замръзнали по тротоарите.

Когато минаха покрай хотел „Испания“, официалното ѝ жилище през последните години, Алисия вдигна очи към прозореца на някогашната си стая. Прекосиха центъра на града, похлупен под савана на мъглата, докато накрая фонтанът на Нептун изникна пред погледите им.

– Слушам ви – рече Ернесто.

– Продължете до „Лопе де Вега“, завийте надясно и после се качете по първата улица – „Дуке де Мединасели“ – каза Алисия.

– Нали отиваме в „Палас“?

– Да, но ще минем отзад. Откъм входа за кухненските помещения.

Шофьорът кимна и последва указанията ѝ. Улиците бяха почти пусти. Хотел „Палас“ заемаше цяла пресечка с трапецовидна форма и представляваше малък град сам по себе си. Заобиколиха този участък и стигнаха до един ъгъл, където Алисия помоли таксиметровия шофьор да спре зад една камионетка, от която някакви работници тъкмо разтоварваха щайги с хляб, плодове и други продоволствия.

Ернесто наклони глава и погледна внушителната фасада.

– Ето ви обещаното – рече Алисия.

Той се обърна и видя пачката банкноти в ръката ѝ.

– Не искате ли да ви изчакам?

Алисия не отговори.

– Ще се върнете, нали?

– Вземете парите.

Таксиметровият шофьор се колебаеше.

– Само ми губите времето. Вземете парите.

Ернесто взе пачката.

– Пребройте ги.

– Имам ви доверие.

– Вие си знаете.

Шофьорът видя как тя извади някакъв предмет от чантата си и го пъхна в жакета си. Бе готов да се обзаложи, че това не беше червило.

– Вижте, тая работа не ми харесва. Защо да не си тръгнем?

– Ще си тръгнете вие, Ернесто. Щом сляза от колата, върнете се в Барселона и забравете, че сте ме виждали.

Той усети, че стомахът му се сви. Алисия сложи ръка на рамото му, стисна го сърдечно и слезе от таксито. Само след секунди се скри зад вратите на хотел „Палас“.

4

Големият хотел вече работеше с пълна пàра, за да сервира закуска на най-ранобудните си гости. Цяла армия от готвачи, помощник-готвачи, прислужници и сервитьори сновеше из кухните и тунелите с товарни колички и подноси. Алисия се запровира през тази суматоха, пропита с мирис на кафе и хиляди деликатеси. Пътьом служителите я поглеждаха изненадани, но бяха твърде заети, за да се замислят над присъствието ѝ, вземайки я за заблудила се гостенка на хотела или, по-вероятно, за елитна проститутка, която се измъква дискретно в края на работната си смяна. Науката за невидимото е част от етикета на всеки луксозен хотел и Алисия безсрамно разигра тази карта, за да стигне до зоната на сервизните асансьори. Качи се на първия заедно с една камериерка, която носеше хавлиени кърпи и сапуни и я оглеждаше от глава до пети със смесица от любопитство и завист. Алисия ѝ се усмихна приятелски, давайки да се разбере, че са другарки по съдба.

– Толкова рано? – попита камериерката.

– Ранно пиле рано пее.

Момичето кимна плахо. Слезе на четвъртия етаж. Когато вратите се затвориха и асансьорът продължи към последния, Алисия извади от чантата си връзка ключове и потърси златистия ключ, който Леандро ѝ бе връчил преди две години. „Това е шперц. Отваря всички стаи в хотела, включително и моята. Използвай го разумно. Никога не влизай някъде, където не знаеш какво те очаква.“

Сервизният асансьор отвори врати в един малък проход, скрит до санитарните и пералните помещения. Алисия го измина чевръсто и открехна мъничко вратата, водеща към главния коридор, който опасваше целия етаж. Апартаментът на Леандро се намираше в един ъгъл с изглед към „Пласа де Нептуно“. Тя излезе в коридора и се отправи натам. По пътя се размина с един гост, който се връщаше в стаята си вероятно след закуска. Той ѝ се усмихна вежливо и Алисия му отвърна със същото. Завивайки по коридора, тя зърна вратата на Леандровия апартамент. На входа не се виждаше никаква охрана. Леандро мразеше показните порядки и поставяше на първо място дискретността и липсата на мелодрама. Но Алисия знаеше, че поне двама от хората му сигурно бяха наблизо – или в съседната стая, или пък някъде из хотела. Прецени, че в най-добрия случай разполага с пет или десет минути.

Спря се пред апартамента и се огледа и на двете страни. Пъхна предпазливо ключа в ключалката и го завъртя леко. Вратата се отвори и Алисия се вмъкна вътре. Затвори вратата и се подпря на нея за няколко секунди. Малък вестибюл водеше към коридор, зад който бе овалната стая, намираща се под купола на една от кулите на хотела. Откакто Алисия помнеше, Леандро живееше на това място. Тя се прокрадна към стаята и сложи ръка на оръжието, което носеше на колана си. Всекидневната тънеше в полумрак. Вратата на спалнята беше открехната и на прага ѝ се очертаваше ивица светлина. Алисия чу звук от течаща вода и свирукане, което познаваше много добре. Отиде до вратата и я отвори докрай. В дъното на спалнята се виждаше леглото, празно и разхвърляно. Вляво бе вратата на банята, която бе отворена. Оттам излизаше облак пàра с аромат на сапун. Алисия се спря на прага.

Застанал с гръб към нея, Леандро се бръснеше старателно пред огледалото. Носеше ален халат и чехли в тон. Отстрани го чакаше ваната, пълна и вдигаща пàра. От радиото се разнасяше тиха мелодия, която той си подсвиркваше. Алисия срещна погледа му в огледалото и Леандро ѝ се усмихна топло, без да показва никаква изненада.

– Очаквах те от доста дни. Навярно си забелязала, че наредих на момчетата да се разкарат от пътя ти.

– Благодаря.

Той се обърна и избърса пяната от лицето си с хавлиена кърпа.

– Направих го за тяхно добро. Знам, че никога не си обичала екипната работа. Закусила ли си? Да ти поръчам ли нещо?

Алисия поклати глава. Извади пистолета и го насочи към корема му. Леандро изсипа в дланта си малко лосион за след бръснене и го разтри по лицето си.

– Предполагам, че това е оръжието на бедния Ендая. Добре измислено. Вероятно е безполезно да те питам къде можем да намерим трупа му. Казвам го най-вече защото имаше жена и деца.

– Потърсете го в някоя консерва с котешка храна.

– Колко малко държиш на семейството, Алисия. Да седнем ли?

– Така сме добре.

Леандро се подпря на тоалетния шкаф.

– Както кажеш.

Алисия се поколеба за миг. Най-просто би било да стреля сега. Да изпразни пълнителя и да се опита да се измъкне жива от стаята. Ако имаше късмет, щеше да стигне до сервизното стълбище. Кой знае, може би дори щеше да се добере до фоайето на хотела, преди да я повалят. Както винаги, Леандро прочете мислите ѝ и я изгледа със съчувствие и бащинска обич, клатейки бавно глава.

– Не биваше да ме изоставяш – рече. – Нямаш представа колко ме заболя от твоето предателство.

– Никога не съм ви предавала.

– Моля те, Алисия. Прекрасно знаеш, че винаги си била моята любимка. Моят шедьовър. Двамата с теб сме създадени един за друг. Просто сме идеалният екип.

– Затова ли изпратихте онази гадина да ме убие?

– Ровира ли?

– Така ли се казваше наистина?

– Понякога. Той трябваше да те замести. Изпратих го само за да се учи от теб и да те наблюдава. Той много ти се възхищаваше. От две години те изучаваше – всеки твой случай, всяко досие. Казваше, че си най-добрата. Моя беше грешката да помисля, че навярно би могъл да заеме твоето място. Сега разбрах, че никой не може да те замени.

– Дори и Ломана ли?

– Рикардо така и не проумя поръчението си. Започна да прави субективни преценки и да рови където не трябва, когато от него се изискваше само груба сила. Заблуди се на кого дължи лоялност. В този занаят никой не оцелява дълго, ако не му е ясно на кого да е лоялен.

– А на кого сте лоялен вие?

Леандро поклати глава.

– Защо не се върнеш при мен, Алисия? Кой ще се грижи за теб така, както аз? Че аз те познавам, сякаш си плът от плътта ми. Стига ми да те погледна, за да разбера, че в този миг умираш от болка, но си предпочела да не пиеш нищо, за да си с ясен ум. Гледам те в очите и виждам, че се страхуваш. Страхуваш се от мен. И ме боли от това, толкова ме боли...

– Ако искате едно хапче или цялото шише, на ваше разположение е.

Леандро се усмихна тъжно.

– Признавам, че сгреших. И те моля за прошка. Това ли искаш? Ако трябва, даже ще коленича пред теб, не ме е срам. Твоето предателство много ме нарани и ме заслепи – мен, който съм те учил, че никога не бива да вземаш решения от позицията на озлоблението, болката или страха. Както виждаш, Алисия, и аз съм човешко същество.

– Всеки миг ще се разплача.

Злостна усмивка се изписа на лицето му.

– Виждаш ли, че с теб всъщност сме еднакви? Къде ще си по-добре, отколкото при мен? Имам големи планове за нас. През последните седмици мислих много и разбрах защо искаш да зарежеш тази работа. Нещо повече – разбрах, че и аз искам да я зарежа. До гуша ми е дошло да разрешавам проблемите на некадърници и глупаци. Ние с теб сме призвани за други дела.

– О, нима?

– Разбира се. Да не би да мислеше, че вечно ще оправяме свинщините на останалите? Свърши се с това. Сега съм се прицелил в много по-важни неща. Аз също ще зарежа всичко и имам нужда да си до мен и да ме подкрепяш. Без теб не мога да се справя. Знаеш за какво говоря, нали?

– Нямам никаква представа.

– Говоря ти за политика. Тази страна ще се промени – рано или късно. Генералът няма да е вечен. Нужна е свежа кръв, хора с идеи. Хора, които умеят да управляват действителността.

– Като вас.

– Като теб и като мен. Двамата заедно можем да направим велики неща за тази страна.

– Като например да убиваме невинни хора и да крадем децата им, за да ги продаваме?

Леандро въздъхна с досада.

– Не бъди наивна, Алисия. Онези времена бяха други.

– Ваша ли беше идеята, или на Валс?

– Има ли значение?

– За мен има.

– Идеята не беше ничия. Просто така ставаха нещата тогава. Убач и жена му се захласнаха по дъщерите на Матаиш. Валс видя една възможност, после се появиха и други. Онова беше епоха на възможностите, а няма предлагане без търсене. Аз само правех каквото трябваше и се грижех Валс да не изпусне нещата от контрол.

– Явно не сте успели.

– Валс е алчен човек. Алчните хора, за жалост, никога не знаят кога да спрат да злоупотребяват и насилват нещата до краен предел. Затова и падат – рано или късно.

– Значи той още е жив?

– Алисия... Какво всъщност искаш от мен?

– Истината.

Леандро тихо се изсмя.

– Истината? Ти и аз знаем, че няма такова нещо. Истината е договорка, която позволява на невинните да не се сблъскват с реалността.

– Не съм дошла тук да ми вадите книгата с цитати.

Погледът му стана суров.

– Не. Дошла си, за да се ровиш там, където знаеш, че не бива. Както винаги – за да усложниш всичко. Защото така действаш ти. Затова ме изостави. Затова ме предаде. Затова си дошла да ми говориш за истината. Защото искаш да ти кажа, че си по-добра от мен, по-добра от всичко това.

– Не съм по-добра от никого.

– Разбира се, че си. Затова винаги си била моята любимка. Затова те искам отново до мен. Защото тази страна има нужда от хора като теб и като мен. Хора, които умеят да контролират нещата. Които умеят да поддържат спокойствие, за да не се превърне пак всичко в свърталище на плъхове, които живеят, за да подхранват своята омраза, завист и жалките си раздори, и се изяждат живи едни други. Знаеш, че имам право. И че макар винаги да ни изкарват виновни за всичко, без нас тази страна ще отиде по дяволите. Какво ще кажеш?

Леандро дълго я гледа в очите и като не получи отговор, се отправи към ваната. Обърна гръб на Алисия и свали халата си. Тя погледна голото му тяло, бледо като рибешки корем. Мъжът се хвана за позлатения прът, който стърчеше от мраморната стена, и полека се потопи във ваната. Когато се излегна във водата и пàрата погали лицето му, той отвори очи и изгледа младата жена с лека печал.

– Всичко трябваше да е различно, Алисия, но ние сме рожби на нашето време. Всъщност така е даже по-добре. Винаги съм знаел, че ще бъдеш ти.

Алисия свали оръжието.

– Какво чакаш?

– Няма да ви убия.

– Защо си дошла тогава?

– Не зная.

– Разбира се, че знаеш.

Леандро протегна ръка към телефонния апарат, който висеше от стената на банята. Алисия отново се прицели в него.

– Какво правите?

– Знаеш как стоят нещата, Алисия... Оператор. Да. Свържете ме с Министерството на вътрешните работи. Хил де Партера. Да. Леандро Монталво. Чакам. Благодаря.

– Затворете веднага. Моля ви!

– Не мога да направя това. Задачата по начало не беше да спасим Валс. Задачата беше да го намерим и да го заставим да млъкне, за да не излезе наяве цялата тази тъжна история. И за пореден път бяхме на косъм да завършим мисията успешно. Но ти не ме послуша. Затова сега ще съм принуден, колкото и да не ми се иска, да поръчам смъртта на всички, които си замесила в твоята авантюра. Даниел Семпере, съпругата му и цялото му семейство, включително оня малоумник, който работи за тях, и всички други, на които ти, в хода на изкупителната си кампания, си имала злощастното хрумване да разкажеш неща, които никога не е трябвало да узнаят. Ти пожела да стане така. И ни отведе, за щастие, до всички тези хора. Както винаги, дори когато не искаш, си най-добрата. Оператор? Да. Господин министър? Подобно. Точно така. Имам новини...

Един изстрел бе достатъчен. Слушалката се изплъзна от ръката му и падна на пода до ваната. Леандро наклони глава и дари Алисия с поглед, пропит с обич и копнеж. Ален облак се разнесе по водата, забулвайки тялото му. Застанала неподвижно, Алисия гледаше как кръвта му изтича с всеки удар на сърцето, докато зениците му се разшириха, а усмивката му замръзна в иронична гримаса.

– Ще те чакам – прошепна той. – Не се бави.

Миг по-късно тялото му полека се плъзна надолу и лицето на Леандро Монталво потъна с отворени очи в окървавената вода.

5

Алисия вдигна слушалката от пода и я опря до ухото си. Линията не беше свързана. Леандро не се беше обадил на никого. Тя извади шишенцето с хапчетата и сдъвка две, като ги прокара с глътка от скъпото бренди, което Леандро държеше в един малък шкаф във всекидневната. Преди да излезе от апартамента, Алисия почисти старателно оръжието на Ендая и го пусна на килима.

Пътят към сервизния коридор ѝ се видя безкраен. Два от асансьорите се качваха и тя реши да слезе по стълбите с цялата бързина, на която беше способна. Прекоси отново мрежата от коридори към кухненските помещения и стигна до последната отсечка, която водеше до изхода, като очакваше всеки миг да получи куршум в гърба и да умре като плъх в подземията на „Палас“, двореца на Аления принц. Когато се добра до улицата, мокър сняг погали лицето ѝ. Алисия се спря за миг, за да си поеме дъх, и тогава зърна шофьора, който я чакаше разтревожен до таксито на същото място, където я бе оставил. Щом я видя, Ернесто изтича при нея и без да каже дума, я хвана за ръката и я отведе до автомобила. Настани я на седалката на пасажера и сам побърза да седне зад волана.

В далечината вече свиреха сирени, когато моторът запали и таксито се понесе по улица „Сан Херонимо“. Преминавайки край главния вход на „Палас“, Ернесто преброи поне три черни коли, спрели пред портите на хотела, и неколцина мъже, които тичаха към вътрешността му, като разбутваха всички, озовали се на пътя им. Таксиметровият шофьор продължи спокойно, даде мигач и се включи в трафика, който се движеше надолу към „Реколетос“. Щом се скриха сред рояка от коли, автобуси и трамваи, които се влачеха в мъглата, шофьорът въздъхна с облекчение и чак тогава се осмели да погледне Алисия. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, а устните ѝ трепереха.

– Благодаря, че ме изчакахте – рече тя.

– Добре ли сте?

Алисия не отговори.

– Отиваме ли си у дома? – попита Ернесто.

Жената поклати глава.

– Все още не. Остава ми една последна спирка...

6

Колата спря пред решетестата ограда. Ернесто изключи мотора и загледа силуета на Вила Мерседес, която се подаваше сред дърветата. Алисия също се взираше безмълвно в къщата. Постояха така една минута, попивайки тишината, обгърнала това място.

– Тук май няма никого – каза таксиметровият шофьор.

Алисия отвори вратата на колата.

– Да ви придружа ли? – попита Ернесто.

– Чакайте ме тук.

– Никъде няма да отида.

Тя слезе от таксито и се приближи до оградата. Преди да влезе, се обърна да погледне шофьора, който ѝ се усмихна немощно и ѝ помаха с ръка, примрял от страх. Алисия се провря през пръчките на оградата и закрачи през градината към къщата. Пътьом зърна влакчето сред дърветата. Прекоси градината със статуите. Чуваше се само звукът от стъпките ѝ по окапалите листа. За две минути мина през целия имот, без да забележи други признаци на живот освен море от черни паяци, които висяха от пашкули по клоните на дърветата и сновяха в краката ѝ.

Когато стигна до парадното стълбище и забеляза, че вратата на къщата е отворена, се спря. Огледа се наоколо и видя, че гаражите са празни. Вила Мерседес излъчваше обезпокоителна атмосфера на немара и разорение, сякаш всичките ѝ обитатели я бяха напуснали посред нощ, подгонени от някакво проклятие. Алисия се качи бавно по стълбището и влезе във вестибюла.

– Мерседес? – извика тя.

Ехото на гласа ѝ заглъхна сред пустите коридори и салони. От двете страни се виждаха мрачни проходи. Алисия отиде до портика на една просторна бална зала, в която вятърът бе навял опадала шума. Завесите се поклащаха от течението, а рояк насекоми, допълзели от градината, пъплеха по белите мраморни плочи.

– Мерседес? – провикна се отново Алисия.

Гласът ѝ пак се изгуби в недрата на дома. Тогава тя долови една сладникава смрад, която идваше от горния етаж, и се отправи натам. Дирята я отведе до стаята в дъното на коридора. Влезе в нея, но се спря отведнъж. Саван от черни паяци покриваше трупа на госпожа Валс. Бяха започнали да се угощават с нея.

Алисия изтича пак в коридора и отвори един от прозорците, гледащи към вътрешния двор, защото имаше нужда от глътка чист въздух. Когато подаде глава навън, забеляза, че всички прозорци с изглед към двора бяха затворени; само един в края на третия етаж правеше изключение. Тя се запъти пак към централното стълбище и се качи на третия етаж. Дълъг коридор чезнеше в сумрака. В дъното се виждаше двукрила бяла врата, която бе открехната.

– Мерседес, аз съм, Алисия. Там ли си?

Отправи се бавно натам, като оглеждаше релефите зад завесите и сенките, които се очертаваха между вратите от двете страни на коридора. Когато стигна до дъното му, се спря и сложи длани на вратата.

– Мерседес?

Алисия бутна крилата навътре.

Стените на стаята бяха боядисани в небесносиньо и покрити със съзвездие от изображения, вдъхновени от приказки и легенди. Замък, каляска, принцеса и какви ли не фантастични създания бяха нашарили небето на тавана, обсипано с инкрустирани сребърни звезди. Алисия осъзна, че това бе стая за игри, рай за привилегировани инфанти, където можеха да се намерят всички играчки, които би могло да пожелае едно дете. Двете сестри я очакваха в дъното.

Леглото беше бяло и увенчано с дървена табла под формата на ангел с разперени криле, който съзерцаваше стаята с безкрайно благочестие. Облечени в бяло, Ариадна и Мерседес лежаха, хванати за ръка; с другата ръка всяка от тях държеше на гърдите си по една червена роза. На нощната масичка до Ариадна се виждаше несесер със спринцовка и стъклени шишенца.

Краката на Алисия се подкосиха и тя се хвана за един стол. Не знаеше колко време е останала там, дали една минута или цял час; по-късно си спомняше само, че когато слезе на долния етаж, стъпките ѝ я отведоха в балната зала. Там тя отиде до камината. Намери на полицата кутия с дълги кибритени клечки. Запали една и тръгна из сградата, като палеше завесите и покривките. След малко чу бученето на пламъците зад гърба си и напусна този дом на смъртта. Прекоси отново градината, без да поглежда назад, докато Вила Мерседес гореше като клада и към небето се издигаше стълб от черен дим.

96 Избави ме (лат.).