Лабиринтът на духовете

Мерседес потърси погледа на Алисия, която я прегърна.

– Вечерта баща ми ми каза, че онази госпожа е била луда и че полицията я арестувала неведнъж, защото се опитвала да отвлича деца от училищата в Мадрид. Каза ми, че никой вече не ще ми навреди и няма от какво да се тревожа. И че не бива да разказвам на никого за случката. Каквото и да стане. Никога повече не се върнах в училището. Доня Ирене стана моя наставница и останалото си образование го получих в тази къща...

Алисия я остави да се наплаче в прегръдките ѝ, като същевременно я галеше по косата. Когато девойката постепенно изпадна в унило спокойствие, Алисия чу в далечината клаксона на Варгас и се изправи.

– Сега трябва да си вървя, Мерседес. Но ще се върна. И с теб ще си направим разходка из Мадрид и ще отидем на кино. Но дотогава трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш да си добре.

Момичето я хвана за ръцете и кимна.

– Ще откриете ли баща ми?

– Обещавам ти.

Алисия я целуна по челото и се запъти към изхода с накуцване. Мерседес седна на пода, обгърна коленете си с ръце и се потопи отново в сенките на своя куклен свят, разрушен завинаги.

11

Обратният път към Мадрид тънеше в дъжд и мълчание. Алисия пътуваше със затворени очи, опряла глава в замъгленото стъкло, а мислите ѝ блуждаеха на хиляди километри. Варгас я наблюдаваше изкосо и от време на време пускаше въдици, за да я въвлече в разговор и да наруши пустотата, която ги бе обгърнала, откак напуснаха Вила Мерседес.

– Държахте се сурово със секретарката на Валс – подхвърли той. – Да не кажа по-силна дума.

– Тя е същинска вещица – промърмори недружелюбно Алисия.

– Ако предпочитате, можем да разговаряме за времето – предложи Варгас.

– Вали дъжд – отвърна тя. – За какво друго искате да разговаряме?

– Можете да ми разкажете какво се случи в онази градинска къщичка.

– Нищо не се случи.

– Прекарахте там половин час. Надявам се, че не сте тормозили още някого. Мен ако питате, добре ще е да не настройваме всички против себе си още от първия ден.

Алисия не отговори.

– Вижте, тази работа ще се получи само ако си сътрудничим – изтъкна Варгас. – Ако обменяме информация. Защото аз не съм ваш шофьор.

– Тогава може би няма да се получи. Мога да си взема такси, ако предпочитате. Обикновено така правя.

Той въздъхна.

– Не ми обръщайте внимание – рече Алисия. – Не се чувствам много добре.

Варгас я изгледа внимателно. Тя се държеше за хълбока, затворила очи, а на лицето ѝ бе изписано страдание.

– Искате ли да потърсим аптека?

– Защо?

– Знам ли... Изглеждате доста зле.

– Благодаря.

– Мога ли да ви набавя нещо за болката?

Алисия поклати глава. Дишаше на пресекулки.

– Може ли да спрем за малко? – рече тя най-сетне.

Варгас зърна на стотина метра крайпътен ресторант до една бензиностанция, където се бяха наредили десетина камиона. Той излезе от пътя и спря пред входа на заведението. Слезе от колата и я заобиколи, за да отвори вратата на Алисия. Подаде ѝ ръка.

– Мога и сама.

След два неуспешни опита Варгас я хвана под мишниците и я измъкна от колата. Взе чантата, която бе останала на седалката, и я окачи на ръката ѝ.

– Можете ли да вървите?

Алисия кимна и двамата тръгнаха към входа. Варгас леко я придържаше за лакътя и тя като никога не се опита да се отскубне. Когато влязоха в заведението, полицаят по обичая си направи бърз оглед на мястото, отбелязвайки входовете, изходите и клиентите. Група тираджии разговаряха на една маса с хартиена покривка, отрупана с домашно вино и газирана вода. Някои извърнаха глави към новодошлите, но щом срещнаха погледа на Варгас, смирено сведоха очи към чиниите си. Келнерът, който имаше вид на ханджия от някоя оперета, носеше табла с кафета. Той тутакси им посочи масата, която навярно бе почетна – по-настрани от простолюдието и с изглед към шосето.

– Ей сегичка ще дойда при вас – рече.

Варгас отведе Алисия до масата и я настани на един стол с гръб към останалите клиенти. После седна срещу нея и я загледа с очакване.

– Започвате да ме плашите – каза той.

– Не си правете илюзии.

Келнерът се върна бързо, като се разтапяше в усмивки и готовност да обслужи такива изискани и неочаквани посетители.

– Добър ден. Господата ще останат ли да обядват? Днес имаме превъзходна яхния с нахут, сготвена от моята госпожа, но можем да ви приготвим каквото пожелаете. Някое филенце...

– Чаша вода, ако обичате – помоли Алисия.

– Веднага.

Келнерът изтича за бутилка минерална вода и се върна с две менюта, ръчно написани на картон. Поднесе две чаши вода и се оттегли почтително, усещайки, че ще е по-добре да не дотяга с присъствието си.

– Оставям ви менюто, ако искате да му хвърлите един поглед.

Варгас благодари под сурдинка и видя, че Алисия се налива с вода, сякаш току-що е прекосила някоя пустиня.

– Гладна ли сте?

Тя взе чантата си и се изправи.

– Отивам до тоалетната. Поръчайте вместо мен.

Минавайки край Варгас, сложи ръка на рамото му и се усмихна немощно.

– Не се безпокойте. Ще се оправя...

Полицаят я видя как закуцука към тоалетната и се скри зад вратата. Келнерът ги наблюдаваше от бара и навярно се питаше от какво естество бе връзката на този мъж с такова създание.

Алисия затвори вратата и сложи резето. Тоалетната бе пропита с острата миризма на дезинфектант; избелелите сини фаянсови плочки бяха изпъстрени с нецензурни рисунки и несполучливи шеги. Тесен прозорец ограждаше вентилатор, през чиито перки се процеждаха остриета от прашна светлина. Алисия се подпря на мивката. Отвори крана и пусна водата, която вонеше на ръжда. С треперещи ръце извади от чантата си метална кутийка. Взе спринцовката и стъкленото шишенце с гумена запушалка. Заби иглата в нея и напълни цилиндъра до средата. Почука го с пръсти и натисна буталото, докато на върха на иглата се появи тежка блестяща капка. Спусна капака на тоалетната чиния, седна, подпря се на стената и с лявата ръка вдигна роклята си до хълбока. Опипа вътрешната страна на бедрото си и пое дълбоко дъх. Заби иглата на два пръста от ръба на чорапа и изпразни съдържанието. Само след секунди усещането я разтърси. Спринцовката изпадна от ръцете ѝ, умът ѝ се замъгли и по вените ѝ се разнесе студ. Подпряна на стената, Алисия постоя няколко минути, без да мисли за нищо друго освен за ледената змия, която пълзеше из тялото ѝ. За миг ѝ се стори, че ще припадне. Отвори очи и видя, че се намира в смрадливо и унило помещение, което ѝ изглеждаше непознато. Сепна я далечен звук – някой тропаше по вратата.

– Алисия? Добре ли сте?

Беше гласът на Варгас.

– Да – насили се да отвърне тя. – Ей сега излизам.

Стъпките на полицая не се отдалечиха веднага. Алисия почисти струйката кръв, която се стичаше по бедрото ѝ, и спусна роклята си. Вдигна счупената спринцовка и я прибра в кутийката. Изми си лицето и се избърса с остатъка от хартията, която висеше от един пирон на стената. Преди да излезе, погледна образа си в огледалото. Приличаше на някоя от куклите на Мерседес. Сложи си червило и пооправи дрехите си. Пое дълбоко дъх, готвейки се да се върне в света на живите.

Когато се върна при масата, седна срещу Варгас и му отправи най-сладката си усмивка. Той държеше халба бира, от която явно не беше пил, и гледаше Алисия с нескрита загриженост.

– Поръчах ви филе алангле – рече най-сетне. – Протеини.

Алисия кимна, давайки да се разбере, че намира избора за отличен.

– Не знаех какво да ви поръчам, но реших, че сте месоядна.

– Храня се само с кърваво месо – заяви тя. – По възможност от невинни създания.

Варгас не се засмя на шегата. Алисия видя отражението си в погледа му.

– Можете да го кажете.

– Кое?

– Каквото си мислите.

– И какво си мисля?

– Че изглеждам като невестата на Дракула.

Варгас свъси вежди.

– Леандро винаги казва така – рече Алисия с приятелски тон. – Не ми пречи. Свикнала съм.

– Съвсем не си мислех това.

– Прощавайте за одеве.

– Няма какво да ви прощавам.

Келнерът се приближи с дружелюбна усмивка и две чинии.

– Филе за госпожицата... и яхнията на заведението за господина. Нещичко друго? Малко хляб? Винце от кооператива?

Варгас поклати глава. Алисия хвърли поглед на своята чиния с бифтека, ограден с картофи, и въздъхна.

– Ако искате, мога да го допека още мъничко... – предложи келнерът.

– Така е добре, благодаря.

Започнаха да се хранят мълчаливо, като сегиз-тогиз разменяха погледи и помирителни усмивки. Алисия нямаше апетит, но положи усилие да се престори, че се наслаждава на бифтека си.

– Бива си го. А как е вашата яхния? Струва ли си да се ожени човек за готвачката?

Варгас остави лъжицата си и се облегна назад в стола си. Алисия знаеше, че той наблюдава разширените ѝ зеници и сънливото изражение.

– Колко си инжектирахте?

– Не е ваша работа.

– Що за травма имате?

– От ония, за които една добре възпитана госпожица не говори.

– Ако ще работим заедно, трябва да зная какво да очаквам.

– Не сме гаджета. Това ще трае два дни. Не е нужно да ме представяте на майка си.

Варгас изобщо не се усмихна.

– Раниха ме като дете. По време на бомбардировките през войната. Лекарят, който ми възстанови таза, не беше спал цяло денонощие и направи каквото можа. Мисля, че все още нося в тялото си някой и друг сувенир от италианската авиация.

– В Барселона ли?

Алисия кимна.

– Имах един колега в корпуса, който беше оттам; той живя дванайсет години с късче шрапнел, голямо колкото пълнена маслина, залепено за аортата му – рече Варгас.

– И умря ли накрая?

– Сгази го един разносвач на вестници пред гара Аточа.

– Не може да се има доверие на пресата. Всячески гледа да те прецака. Ами вие? Къде прекарахте войната?

– Къде ли не. Предимно в Толедо.

– В Алкасар или извън него?

– Има ли значение?

– Някакви спомени?

Варгас разкопча ризата си и ѝ показа един кръгъл белег от дясната страна на гърдите си.

– Може ли? – попита Алисия.

Полицаят кимна. Тя се протегна и докосна с пръсти белега. Зад бара келнерът изпусна на пода чашата, която бършеше.

– Бива си го – рече Алисия. – Боли ли ви?

Той отново закопча ризата си.

– Само когато се смея. Без майтап.

– С тази професия едва ли печелите достатъчно за аспирин.

Варгас най-сетне се усмихна. Алисия вдигна чашата си с вода.

– Да пием за нашите страдания.

Полицаят взе чашата си и се чукнаха. Продължиха да се хранят мълчаливо; Варгас омете яхнията си, а Алисия чоплеше месото оттук-оттам. Когато бутна чинията си встрани, той довърши останалите картофи, които бяха доста.

– Е, какъв е планът за днес следобед? – попита той.

– Мислех, че вие може да отидете в дирекцията, за да вземете копие от писмата на Салгадо и да видите дали има нещо ново на този фронт. А ако ви остане време, посетете оня Каскос в издателство „Ариадна“. Тук има нещо, което не се връзва.

– Не искате ли да го посетим заедно?

– Имам други планове. Мислех да направя визита на един стар приятел, който навярно би могъл да ни помогне. По-добре да отида сама, защото е чешит.

– За вашите приятели сигурно е необходимо условие да са такива. Ще потърсите консултация за книгата ли?

– Да.

Варгас даде знак на келнера да им донесе сметката.

– Не искате ли кафе, десерт или нещо друго?

– В колата може да ме почерпите с една от вашите вносни цигари – отвърна Алисия.

– Нали това не е някакъв номер, за да се отървете от мен при първия сгоден случай?

Алисия поклати глава.

– В седем ще се видим в „Хихон“14 и ще обменим информация.

Варгас я изгледа строго. Тя вдигна ръка с тържествен вид.

– Обещавам.

– Дано да е така. Къде да ви оставя?

– На „Реколетос“. На път ви е.

12

В годината, когато Алисия Грис пристигна в Мадрид, нейният наставник и кукловод, Леандро Монталво, я научи, че всеки желаещ да запази здравия си разсъдък се нуждае от място, в което може и иска да се изгуби. Това място, последното убежище, е малък анекс на душата; и когато светът претърпи крушение в абсурдната си комедия, човек винаги може да изтича да се скрие там и да забута някъде ключа. Леандро всякога имаше право – това бе един от най-дразнещите му навици. С времето Алисия се предаде пред фак­тите и реши, че е дошъл мигът да намери своето убежище, защото абсурдите на света вече не изглеждаха като комедия, а бяха станали обикновена рутина. Поне веднъж съдбата пожела да ѝ раздаде добри карти. Като всички съдбовни срещи, и тази се случи тогава, когато най-малко я очакваше.

В един далечен ден през първата ѝ есен в Мадрид, когато пороен дъжд я изненада на „Пасео де Реколетос“, Алисия зърна сред дърветата дворец с класически вид, който взе за някакъв музей; реши да се скрие там, докато отмине бурята. Прогизнала до кости, тя се качи по стълбището, оградено с разкошни статуи, без да забележи надписа на свода. Един флегматичен тип с поглед на бухал се бе подал от входа, за да се полюбува на дъжда, и я видя. Хищните му очи се спряха върху нея, сякаш тя бе мъничък гризач.

– Добър ден. Какво показвате тук? – импровизира Алисия.

Мъжът я погълна с огромните си зеници, без ни най-малко да се впечатли.

– Показваме търпение, госпожице, а понякога и удивление от дързостта на невежеството. Това е Националната библиотека.

Дали от съчувствие, или от скука, господинът с очи на кукумявка я осведоми, че е престъпила прага на една от най-големите библиотеки в света; че в недрата ѝ я очакват двайсет и пет милиона тома и ако е дошла с намерението да използва тоалетната или да прелиства модни списания в голямата читалня, спокойно може да си тръгне в дирене на пневмония.

– Мога ли да попитам кой сте вие, Ваше Благородие? – поинтересува се Алисия.

– Благородия от дълги години не съм виждал, но ако имате предвид скромната ми личност, достатъчно е да ви кажа, че съм директор на тази институция и едно от любимите ми хобита е да изхвърлям на улицата хапльовци и натрапници.

– Но аз бих искала да стана член на библиотеката.

– И аз бих искал да съм авторът на „Дейвид Копърфийлд“, а вижте ме нà – вече беловлас и без забележителна биография. Как се казвате, хубавице?

– Алисия Грис, на вашите услуги и на услугите на Испания.

– Макар и да не съм създал непреходна класика за идните поколения, мога да оценя иронията или безочието. За Испания не отговарям, защото тя вече си има достатъчно говорители; а що се отнася до мен, не виждам с какво бихте могли да ми служите, освен да ми напомняте колко съм стар. Все пак не съм някой звяр и ако желанието ви да се абонирате е искрено, няма да съм аз този, който ще ви държи в блатото на неграмотността. Казвам се Бермео Пумарес.

– За мен е чест. Оставям се във вашите ръце, за да ме избавите от невежеството и да ми отворите дверите на поверената ви Аркадия15.

Бермео Пумарес повдигна вежди и прецени по-внимателно опонентката си.

– Постепенно добивам смътното впечатление, че можете да се избавите и без чужда помощ; невежеството ви явно далеч отстъпва на дързостта ви, госпожице Грис. Осъзнавам, че ненаситната страст към енциклопедичното е придала на речта ми барокова пищност, но няма нужда да се подигравате на един стар преподавател.

– И насън не би ми хрумнало подобно нещо.

– Тъй, тъй. По словата им ще ги познаете. Вие ми допаднахте, Алисия, макар и да не си личи. Влезте вътре и отидете на гишето. Предайте на Пури, че Пумарес е наредил тя да ви издаде карта.

– Как мога да ви се отблагодаря?

– Като идвате тук и четете хубави книги, каквито на вас ви харесват, не каквито аз или някой друг ви е казал, че трябва да четете. Може да съм малко превзет, но не съм педант.

– Не се съмнявайте, че ще го направя.

В този ден Алисия се сдоби с читателска карта за Националната библиотека и прекара първия от много такива следобеди в голямата читалня, изваждайки някои от съкровищата на вековните човешки знания. Неведнъж вдигаше очи от страницата, за да срещне бухалския поглед на дон Бермео Пумарес, който понякога обичаше да се разхожда из залата, за да види какво четат присъстващите и да изгони задрямалите или бърборещите; както сам казваше, за заспали умове и празнодумци целият външен свят бе на разположение.

Веднъж, след като Алисия бе доказала интереса си на задълбочена читателка в продължение на година, Бермео Пумарес я покани в задните помещения на големия дворец и ѝ отвори вратите на една секция, затворена за публиката. Там, обясни той, се съхранявали най-ценните произведения в библиотеката. До тази секция получавали достъп единствено удостоените със специална карта, която се издавала на някои академици и учени, за да могат да правят проучвания.

– Никога не сте ми казвали с какво се занимавате, но надушвам, че сте един вид изследователка; и нямам предвид, че откривате производни на пеницилина или изравяте изгубени стихове на протопрезвитера на Ита16.

– Не сте на съвсем погрешен път.

– Аз никога не обърквам пътя. Но проблемът в нашата любима страна са пътищата, не пътниците, които ги следват.

– В моя случай пътищата не са Божии, а са определени от, както би казало Ваше Превъзходителство, апарата на Държавна сигурност.

Бермео Пумарес кимна бавно.

– Вие сте ковчеже с изненади, Алисия. От ония, дето човек е по-добре да не отваря, не дай боже да намери изненадата, която крият.

– Мъдро решение.

Пумарес ѝ подаде една карта с нейното име.

– Във всеки случай, преди да си отида, исках да ви осигуря и изследователската карта, така че да имате свободен достъп до това място, ако ви се прииска някой ден.

– Преди да си отидете?

Той направи печална физиономия.

– Секретарят на министър дон Маурисио Валс намери за добре да ме уведоми, че съм излязъл в оставка със задна дата и че последният ми работен ден начело на тази институция е бил миналата сряда. Види се, решението на господин министъра е продиктувано от различни фактори, сред които се открояват, от една страна, оскъдният ми ентусиазъм към светите принципи на Движението, каквито и да са те, а от друга, интересът, проявен от шурея на една мастита личност към директорския пост на Националната библиотека. Някои щураци сигурно си мислят, че звучното название на службата е толкова модерно в определени кръгове, колкото и покана за президентската ложа на „Реал Мадрид“.

– Много съжалявам, дон Бермео. Наистина.

– Не съжалявайте. В историята на тази страна културните институции рядко са били оглавявани от хора, които да са квалифицирани или поне не напълно некомпетентни. Упражнява се строг контрол и има многоброен специализиран персонал, чиято задача е да възпрепятства това. Меритокрацията и средиземноморският климат по необходимост са несъвместими. Вероятно това е цената, която плащаме, задето имаме най-добрия зехтин в света. Обстоятелството, че един опитен библиотекар оглави Националната библиотека на Испания, пък макар и само за четиринайсет месеца, беше случаен инцидент и пресветлите умове, които управляват съдбите ни, се постараха да възстановят порядъка на нещата – особено при наличието на безброй приятелчета и роднини, които да заемат този пост. Мога само да кажа, че ще ми липсвате, Алисия. Вие, вашите загадки и вашите остри шеги.

– И аз казвам същото.

– Връщам се в моето красиво Толедо или в онова, което е останало от него, с надеждата да си наема стаичка в някоя спокойна вила на хълм с изглед към града. Там ще прекарам остатъка от повехналия си живот, пускайки вода по бреговете на Тахо и препрочитайки Сервантес и всичките му врагове, повечето от които са живели недалече от това място и не са успели да променят ни на йота отклонението на този кораб, въпреки цялото злато и поезия на своя век.

– А аз не бих ли могла да ви помогна? Поезията не е силната ми страна, но ще се учудите с какви стилистични средства разполагам, за да раздвижа неподвижното.

– Няма да се учудя, по-скоро ще се уплаша; смел съм само с глупците. А и вие вече достатъчно ми помогнахте, макар и да не си давате сметка за това. Късмет, Алисия.

– Късмет, маестро.

Широка, открита усмивка озари лицето на Бермео Пумарес. За пръв и последен път Алисия го видя да се усмихва. Той стисна силно ръката ѝ и сниши глас.

– Кажете ми едно нещо, Алисия. Гризе ме любопитство: освен любовта ви към Парнас, знанието и всички тези образцови причини, какво всъщност ви води тук?

Тя сви рамене.

– Един спомен – отвърна.

Библиотекарят повдигна вежди заинтригуван.

– Спомен от детството ми. Нещо, което сънувах веднъж, когато насмалко не умрях. Много време мина оттогава. Една катедрала, изградена от книги...

– И къде беше това?

– В Барселона. По време на войната.

Библиотекарят кимна бавно, усмихвайки се сякаш на себе си.

– Казвате, че е било сън? Сигурна ли сте?

– Почти сигурна.

– Сигурността носи утеха, но се учим само чрез съмнението. Още нещо: ще дойде ден, в който ще се разровите където не трябва и ще разбутате някое мътно блато. Знам това, защото не сте нито първият, нито последният човек, която идва тук с тази сянка в погледа. И когато дойде тоя ден, което неминуемо ще стане, знайте, че тази сграда крие неочаквани неща и че хора като мен идват и си отиват, но тук има някой, който може би ще ви бъде от полза.

Пумарес посочи една черна врата в дъното на обширната галерия с арки и лавици, пълни с книги.

– Зад онази врата се намира стълбата, която води към подземията на Националната библиотека. Множество етажи с безкрайни коридори с милиони книги, много от които старопечатни. Само през войната добавиха половин милион тома към колекцията, за да бъдат спасени от изгаряне. Но това не е единственото, което се крие долу. Предполагам, че никога не сте чували легендата за вампира от двореца на „Реколетос“.

– Не съм.

– Но признайте, че идеята ви заинтригува, най-малкото заради мелодраматичното название.

– Не отричам. Ама сериозно ли говорите?

Пумарес ѝ смигна.

– Вече ви казах навремето, че мога да оценя иронията, макар и да не ми личи. Оставям ви с тази мисъл, за да отлежи в ума ви. И се надявам, че никога няма да престанете да идвате на това място или на друго подобно.

– Ще го направя за ваше здраве.

– По-добре за здравето на света, който преживява трудни времена. Пазете се, Алисия. И дано да намерите пътя, който аз не успях.

Без да отрони дума повече, дон Бермео Пумарес прекоси за последен път галерията на изследователите, после голямата читалня на Националната библиотека и накрая излезе през портите. Дори за миг не погледна назад, когато пресече „Пасео де Реколетос“ и се запъти към забвението – поредната капка в безкрайния океан от провалени съдби в онази сива тогавашна Испания.

А месеци по-късно дойде денят, когато любопитството взе връх над благоразумието и Алисия реши да мине през черната врата и да се потопи в мрачните подземия, скрити под Националната библиотека, за да разбули тайните им.

13

Легендите са лъжи, стъкмени, за да обяснят някоя универсална истина. Особено благодатна почва за тях са онези места, където лъжите и миражите са отровили земята. Първия път, когато Алисия Грис се спусна из мрачните подземни коридори на библиотеката в търсене на тъй наречения вампир и неговото предание, тя намери само един подземен град със стотици хиляди книги, които чакаха в тишината сред паяжини и ехо.

Животът рядко предоставя на хората случай да се разходят из собствените си сънища и да докоснат с ръце някой изгубен спомен. Докато обикаляше това място, Алисия неведнъж се спираше в сумрака, очаквайки да чуе отново грохота на бомбите и металическия тътен на самолетите. След два часа бродене из етажите тя не срещна други живи души освен няколко хранещи се с хартия ларви, които пълзяха по гърба на една стихосбирка на Шилер в търсене на угощение. При втория си набег, въоръжена този път с фенер, който бе купила от един железарски магазин на „Каляо“, Алисия не видя дори своите колеги ларви, но след час и половина изследване намери на изхода забодена с карфица бележка, която гласеше:

Хубав фенер.

Никога ли не си сменяте жакета?

В тази страна това е почти екстравагантност.

С най-сърдечни чувства,

Вирхилио

На следващия ден Алисия отново се отби в железарския магазин, за да купи още един такъв фенер и пакет батерии. Облечена с все същия многострадален жакет, тя се спусна до най-последния етаж и се настани до една колекция от романите на сестрите Бронте, които ѝ бяха любими още от годините в сиропиталището „Рибас“. Извади сандвича с мариновано филе и бирата, купени от кафене „Хихон“, и започна да се храни. После задряма с пълен стомах.

Събудиха я стъпки в мрака – леки като перца, влачещи се в праха. Отвори очи и зърна тънки снопове кехлибарена светлина, които се процеждаха сред книгите в другия край на коридора. Светлината се придвижваше бавно като медуза. Алисия се надигна и отръска трохите от реверите си. Само след секунди един силует зави по ъгъла на коридора и продължи в посока към нея, този път по-бързо. Първото, което Алисия забеляза, бяха очите му – сини и привикнали към мрака. Кожата му беше бледа като страниците на още неотворена книга, а косата – права и сресана назад.

– Донесох ви фенер – рече Алисия. – И батерии.

– Много мило.

Гласът бе дрезгав и странно пронизителен.

– Казвам се Алисия Грис. А вие сигурно сте Вирхилио.

– Същият.

– Чиста формалност, но все пак трябва да ви попитам дали сте вампир.

Вирхилио се усмихна учудено. Усмивката му придаде вид на риба морена.

– Ако бях, вече да съм се гътнал от миризмата на чесън от сандвича, който сте омели.

– Значи не пиете човешка кръв.

– Предпочитам „Тринаранхус“17. Тези въпроси сама ли си ги измисляте, или някой ви ги е написал?

– Боя се, че съм била обект на дебелашка шега – рече Алисия.

– Че кой не е бил? То това си е същината на живота. Кажете, какво мога да ви предложа?

– Господин Бермео Пумарес ми е говорил за вас.

– Така си и мислех. Схоластичен хумор.

– Каза ми, че навярно бихте могли да ми помогнете, когато настъпи моментът.

– И настъпи ли?

– Не съм сигурна.

– Значи още не е настъпил. Може ли да видя този фенер?

– Ваш е.

Вирхилио взе подаръка и го разгледа.

– От колко години работите тук? – поинтересува се Алисия.

– От трийсет и пет. Започнах заедно с баща ми.

– Той също ли живееше в тези дълбини?

– Вие май ни бъркате със семейство ракообразни.

– Така ли се роди легендата за библиотекаря вампир?

Вирхилио се разсмя от сърце. Смехът му стържеше като шкурка.

– Никога не е имало такава легенда – заяви той.

– Значи господин Пумарес я е измислил, за да се пошегува с мен?

– Формално погледнато, не я измисли той. Взе я от един роман на Жулиан Каракс.

– Никога не съм чувала за него.

– Почти никой не е чувал. Жалко. Извънредно занимателно четиво. Става дума за един демоничен убиец, който живее скрит в подземията на Парижката национална библиотека и използва кръвта на жертвите си, за да пише дяволска книга, с която, както сам вярва, ще може да призове самия Сатана. Истинска прелест! Ако успея да намеря романа, ще ви го заема. Я кажете, вие полицай ли сте, или нещо от сорта?

– По-скоро нещо от сорта.

През онази година, покрай машинациите и мръсните поръчки, които ѝ възлагаше Леандро, Алисия посещаваше библиотекаря в подземното му царство при всеки удобен случай. С времето той стана единственият ѝ истински приятел в този град. Вирхилио винаги имаше приготвени книги, които да ѝ заеме, и изборът му неизменно беше сполучлив.

– Вижте, Алисия, не ме разбирайте криво, но искате ли някоя вечер да отидем заедно на кино?

– На драго сърце, стига да не ме заведете на филм за светци или образцови личности.

– Тозчас да ме изпепели безсмъртният дух на дон Мигел де Сервантес, ако някога ми хрумне да ви предложа да гледаме някоя епопея за триумфа на човешкия дух.

– Амин – заяви тя.

Понякога, когато Алисия нямаше други задачи, двамата отиваха заедно в някое кино на „Гран Виа“ да гледат последната прожекция. Вирхилио обожаваше техниколора, библейските разкази и сюжетите от римско време, защото така можеше да се любува на слънцето и на мускулестите торсове на гладиаторите. Една вечер, докато изпращаше Алисия към „Испания“ след прожекция на „Quo vadis“, библиотекарят я загледа, когато тя се спря пред витрината на една книжарница на „Гран Виа“.

– Алисия, ако бяхте момченце, щях да поискам ръката ви за незаконно съжителство.

Младата жена му подаде ръката си, която той целуна.

– Какви хубави неща казвате, Вирхилио.

Мъжът се усмихна; цялата тъга на света се бе събрала в погледа му.

– Предимството да си начетен е, че знаеш всички стихове и всички трикове на съдбата.

Някои съботни следобеди Алисия купуваше няколко бутилки „Тринаранхус“ и отиваше в библиотеката, за да послуша историите на Вирхилио за неизвестни автори, за които никой не беше чувал; техните прокълнати биографии бяха затворени в библиографската крипта в последното подземие.

– Алисия, знам, че не е моя работа, но това с хълбока ви... Какво ви се е случило?

– Войната.

– Разкажете ми.

– Не обичам да говоря за това.

– Мога да си представя. Но точно затова трябва да ми разкажете. Ще ви олекне.

Алисия никога и с никого не бе споделяла как един непознат ѝ спаси живота в нощта, в която авиацията на Мусолини, вербувана в служба на националната армия, безжалостно бомбардира град Барселона. Докато слушаше собствения си глас, сама се изненада, че не е забравила нищо и че все още може да долови във въздуха миризмата на сяра и изгоряла плът.

– И никога ли не научихте кой беше онзи мъж?

– Приятел на родителите ми. Някой, който наистина ги е обичал.

Едва когато Вирхилио ѝ подаде кърпа, осъзна, че плаче, и въпреки целия срам и гняв, които изпитваше, не можеше да спре.

– Никога не съм ви виждал да плачете.

– Нито вие, нито някой друг. Това няма да се повтори.

След посещението във Вила Мерседес, когато изпрати Варгас на разузнаване в дирекцията, Алисия отиде отново в Националната библиотека. Тъй като я познаваха добре, дори не се наложи да показва картата си. Прекоси читалнята и се запъти към крилото, запазено за изследователите. Множество академици сънуваха будни на писалищата си, когато Алисия премина дискретно покрай тях и се запъти към черната врата в дъното на галерията. С годините бе опознала навиците на Вирхилио и прецени, че в този ранен следобеден час той по всяка вероятност подрежда старопечатните книги, които учените са вземали за справки същата сутрин на третото ниво. Именно там го завари, въоръжен с фенера, който му бе подарила. Библиотекарят си свирукаше в тон с една мелодия по радиото и същевременно поклащаше леко невзрачната си и кльощава фигура. Гледката се стори на Алисия неповторима и достойна да породи собствена легенда.

– Очарована съм от тропическия ви ритъм, Вирхилио.

– Кубинските ритми проникват дълбоко. Деня ли съм объркал, или днес са ви пуснали твърде рано от работа?

– Идвам на полуофициално посещение.

– Не ми казвайте, че съм арестуван.

– Не, но вашата ерудиция временно ще бъде впрегната в служба на националните интереси.

– Щом е тъй, кажете с какво мога да ви бъда полезен.

– Бих искала да погледнете нещо.

Алисия извади книгата, която бе намерила в писалището на Валс, и му я подаде. Вирхилио я взе в ръце и включи фенера. Щом зърна витата стълба, гравирана върху корицата, той изгледа втренчено Алисия.

– Имате ли поне смътна идея какво е това?

– Надявах се вие да ми изясните.

Библиотекарят хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше, че в коридора има още някого, после ѝ даде знак с глава.

– По-добре да отидем в моя кабинет.

Кабинетът на Вирхилио беше тясна стаичка в дъното на един от коридорите на най-дълбокото ниво. Помещението сякаш бе изникнало от самите стени вследствие на натиска, упражняван от милиони книги, натрупани етаж след етаж. Беше претъпкано с томове, папки и какви ли не странни предмети, от вази с четки и игли за шиене до лупи и туби с багрилни вещества. Алисия предположи, че именно тук библиотекарят провежда спешни хирургически операции, за да спаси и реставрира бездиханни книжни екземпляри. Ключова част от оборудването беше един малък хладилник. Вирхилио го отвори и Алисия видя, че е пълен с бутилки „Тринаранхус“. Приятелят ѝ извади две, после се въоръжи с очила-лупи, сложи книгата върху къс червено кадифе и надяна фини копринени ръкавици.

– От целия церемониал заключавам, че става дума за голяма рядкост...

– Шшшт – накара я да млъкне Вирхилио.

В продължение на няколко минути Алисия го гледаше как изучава очарован книгата на Виктор Матаиш. Любуваше се на всяка страница, галеше всяка илюстрация и се наслаждаваше на всяка гравюра като на някакво дяволско блюдо.

– Вирхилио, започвате да ме изнервяте. Кажете нещо, мътните да го вземат!

Библиотекарят се извърна; леденосините му ириси бяха уголемени от лупите на часовникарските очила.

– Предполагам, че не можете да ми кажете откъде сте изровили това.

– Предположението ви е съвсем правилно.

– Това е колекционерска вещ. Ако искате, ще ви посоча някого, на когото бихте могли да я продадете на много добра цена. Но трябва да си отваряте очи на четири, защото книгата е забранена – не само от правителството, но и от Светата майка Църквата.

– Забранена е като стотици други. Какво можете да ми кажете за тази книга, за което не бих се досетила сама?

Вирхилио свали увеличителните очила и изпи половин бутилка сок на един дъх.

– Простете, развълнувах се – призна той. – Поне от двайсет години не съм виждал някоя от тези прелести...

Той се облегна назад в пробитото си кресло. Очите му блестяха и Алисия разбра, че е дошъл денят, предречен от Бермео Пумарес.

14

– Доколкото ми е известно – подхвана Вирхилио, – между 1931 и 1938 г. в Барселона са издадени осем книги от серията „Лабиринтът на духовете“. За автора им, Виктор Матаиш, не мога да ви дам много сведения. Зная, че е работил сегиз-тогиз като илюстратор на детски книги и е публикувал няколко романа под псевдоним в едно долнопробно, вече несъществуващо издателство на име „Баридо и Ескобиляс“. Носели се слухове, че е незаконен син на един барселонски индустриалец, забогатял в Америка, който се бил отрекъл от него и от майка му, навремето сравнително популярна актриса в театрите на „Паралело“. Матаиш се занимавал също и със сценография и правел каталози за един фабрикант на играчки от Игуалада. През 1931 г. излязла първата част от поредицата „Лабиринтът на духовете“, която била озаглавена „Ариадна и потопената катедрала“. Ако не греша, публикувало я издателство „Орбе“.

– Изразът „входът на лабиринта“ говори ли ви нещо?

Вирхилио наклони глава.

– Е, в този случай лабиринтът е градът.

– Барселона.

– Другата Барселона. Онази от книгите.

– Нещо като пъкъл.

– Каквото и да е.

– И какъв е входът?

Умислен, Вирхилио сви рамене.

– Един град има много входове. Не зная. Може ли да помисля?

Алисия кимна.

– А коя е тази Ариадна?

– Прочетете книгата. Заслужава си.

– Подскажете ми нещо все пак.

– Ариадна е дете, главно действащо лице във всичките романи от поредицата. Така се е казвала по-голямата дъщеря на Матаиш; предполага се, че е написал тези книги за нея. Героинята е отражение на дъщеря му. Матаиш отчасти е черпел вдъхновение от „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“ – любими книги на дъщеря му. Не намирате ли, че е интригуващо?

– Не виждате ли как треперя от вълнение?

– Когато се държите така, никой не може да ви изтърпи.

– Но вие ме търпите, Вирхилио, затова ви обичам толкова. Разкажете ми още нещо.

– Колко тежък е моят кръст! Ерген, без друга надежда освен „Кармила“18 на Льо Фану...

– Книгата, Вирхилио, да се върнем към книгата...

– Ами Ариадна всъщност е била неговата Алиса, но вместо Страна на чудесата Матаиш е измислил една пъклена Барселона на ужасите и кошмарите. С всяка следваща книга мястото на действието (което играе също толкова важна роля като Ариадна, ако не и повече) и чудатите персонажи, които тя среща в хода на приключенията си, стават все по-зловещи. В последния известен том, издаден в разгара на гражданската война и озаглавен „Ариадна и адските машини“, обсаденият град в крайна сметка бива завладян от вражеска армия; следва такава касапница, че пред нея падането на Константинопол изглежда като комедия на Лаурел и Харди.

– Казвате, че това е последният известен том?

– Някои смятат, че когато е изчезнал след войната, Матаиш тъкмо е довършвал деветата и последна част от серията. Всъщност преди години добре осведомените колекционери предлагаха солидна цена на всеки, който успее да набави този ръкопис, но той, доколкото зная, никога не е бил намерен.

– А как е изчезнал Матаиш?

Вирхилио сви рамене.

– Следвоенна Барселона – какво по-добро място да изчезнеш?

– А дали ще е възможно да се намерят още книги от серията?

Библиотекарят пресуши остатъка от сока си и бавно поклати глава.

– Според мен ще е много трудно. Преди десет или дванайсет години чух, че някой е открил две-три бройки на дъното на един сандък в мазето на книжарница „Сервантес“ в Севиля; за тях била платена много, много добра цена. Бих казал, че в наши дни единственият шанс да се намери нещо такова е или в антикварната книжарница на Коста във Вик19, или в Барселона. Може би при Густаво Барсело, а с много късмет и при Семпере, но не бих възлагал големи надежди.

– „Семпере и синове“?

Вирхилио я погледна изненадан.

– Познавате ли ги?

– Чувала съм за тях – отвърна Алисия.

– Аз бих опитал първо при Барсело, който най-често се занимава с уникати и има връзки със сериозни колекционери. Ако Коста има такава книга, Барсело ще знае това.

– А този господин Барсело дали ще е склонен да разговаря с мен?

– Доколкото зная, вече почти се е оттеглил от дейност, но винаги намира време за някоя представителна госпожица, нали ме разбирате?

– Ще се разкрася за случая.

– Жалко, че няма да съм там, за да го видя. Вероятно няма да ми кажете за какво е всичко това, нали?

– И аз самата още не зная, Вирхилио.

– Мога ли да ви помоля за една услуга?

– Разбира се.

– Когато тази история приключи, ако изобщо приключи, и ако се измъкнете невредима и книгата все още е у вас, донесете ми я. Ще се радвам да прекарам няколко часа насаме с нея.

– Че защо да не се измъкна невредима?

– Кой знае. Всеки, който пипне книгите от „Лабиринтът на духовете“, завършва зле.

– Това някоя от вашите легенди ли е?

– Не. Тази е истинска.

В края на XIX в. от света се откъсна един остров под формата на литературно кафене и салон на привиденията. Оттогава, застинал в безвремие, той се носи по теченията на историята из големите булеварди на един въображаем Мадрид и обикновено може да бъде намерен заседнал на няколко крачки от Националната библиотеката под флага на кафене „Хихон“. Готов да спаси всеки корабокрушенец, който пристига със зажаднял дух или небце, този остров чака там, подобно на огромен пясъчен часовник; там на цената на едно кафе всеки може да се огледа в огледалото на паметта и да повярва поне за миг, че ще живее вечно.

Свечеряваше се, когато Алисия пресече булеварда и се запъти към вратите на „Хихон“. Варгас я чакаше на маса до прозореца, пушейки една от вносните си цигари и оглеждайки минувачите с око на полицай. Когато я видя да влиза, ѝ направи знак. Алисия седна и веднага поръча на един минаващ край тях келнер кафе с мляко, за да се сгрее след пронизващия студ в подземията на библиотеката.

– Отдавна ли ме чакате? – попита тя.

– Цял живот – отвърна Варгас. – Ползотворен ли бе следобедът ви?

– Зависи от гледната точка. А вашият?

– Не мога да се оплача. След като ви оставих, отидох в издателството на Валс при Пабло Каскос Буендия. Имахте право. Нещо в тази история не се връзва.

– И какво стана?

– Каскос сам по себе си е обикновен хапльо. Разбира се, прави се на много важен.

– Колкото по-глупави са, толкова повече се перчат – каза Алисия.

– И тъй, нашият приятел Каскос най-напред ме разведе на почетна обиколка из издателството, а после се зае да превъзнася личността и делото на дон Маурисио, сякаш животът му зависеше от това.

– Може и така да е. След типове като Валс обикновено се мъкне безкрайна свита от протежета и подмазвачи.

– Там имаше и от едните, и от другите. Каскос обаче ми се видя неспокоен. Явно подозираше нещо и постоянно ми задаваше въпроси.

– Каза ли ви защо Валс го е повикал в жилището си?

– Наложи се доста да го попритисна, защото отначало не искаше да си развърже езика.

– А после разправяте, че аз съм тормозела хората.

– Умея да церя разглезени момченца и кариеристи, защо да ви лъжа.

– Разказвайте нататък.

– Нека първо да надникна в тефтера си, защото работата хич не е толкова проста, колкото изглежда – продължи Варгас. – Ето го. Внимание! Оказва се, че в най-зелените си години дон Паблито бил сгоден за една госпожичка на име Беатрис Агилар. Въпросната Беатрис го зарязала, докато клетникът отбивал военната си служба, и се омъжила – очаквайки дете според някои – за Даниел Семпере, син на собственика на евтина барселонска книжарница, наречена „Семпере и синове“. Любимата книжарница на Себастиан Салгадо, която той посещавал неведнъж след излизането си от затвора, несъмнено с цел да се осведоми за литературните новости през последните двайсет години. Ако си спомняте доклада от досието, двама нейни служители, единият от които бил именно Даниел Семпере, проследили Салгадо оттам до Северната гара в деня, когато умрял.

Очите на Алисия святкаха.

– Продължавайте, моля.

– Да се върнем към нашия човек. И тъй, отчаяният герой Кас­кос Буендия, лейтенант и рогоносец, изгубил връзка със своята възлюбена, прелестната Беатрис. Красавица като нея, кълне се Паблито, в един справедлив свят би се озовала при него, а не при голтак като Даниел Семпере.

– Не бива да се хвърлят бисери на свинете – отбеляза Алисия.

– Без да познавам доня Беатрис, само след половин час, прекаран с Каскос, се зарадвах заради нея. Дотук бяха предшестващите събития. Да прескочим сега напред във времето до средата на 1957 г. След като е разнасял биографията и семейните си препоръки из фирмите на половин Испания, Пабло Каскос получава неочаквано обаждане от издателство „Ариадна“, основано през 1947 г. от дон Маурисио Валс, който до ден днешен е негов главен акционер и президент. Канят Каскос на интервю и там му предлагат да се включи в търговския отдел като представител за Арагон, Каталония и Балеарските острови. Добра заплата, възможности за повишение. Очарован, Пабло Каскос приема поста и започва да работи. Месеците се нижат и един ден дон Маурисио се изтърсва в кабинета му ни в клин, ни в ръкав и го кани на обяд в ресторант „Хорхер“.

– Гледай ти! Това се казва размах!

– На Каскос му се струва странно, че президентът на издателството и най-видният испански културтрегер кани на обяд един – ако цитираме доня Мариана – служител от среден ранг, когото до момента не е виждал лично, и го води в емблематичния ресторант на славната фашистка партия, в чието мазе може би е погребана мумията на Дучето. Между аперитивите Валс описва какви хубави неща са му говорили за Каскос и за работата му в търговския отдел.

– А Каскос налапва ли въдицата?

– Не. Може да е кретен, ама чак толкова тъп не е. Надушва, че тук има нещо гнило, и започва да се чуди дали приетата от него работа е точно това, за което я е мислел. Валс продължава театрото до поднасянето на кафетата. Тогава, когато двамата вече са големи дружки и той е обрисувал пред Каскос едно бляскаво бъдеще във фирмата и дори му е казал, че смята да го назначи за търговски директор на издателството, министърът изплюва камъчето.

– Една малка услуга.

– Именно. Валс изведнъж заявява, че обожава книжарниците – опора и храм на чудото на литературата – и особено тази на Семпере, към която питае особена обич.

– А казва ли откъде произтича тази обич?

– Не уточнява. По-конкретно изразява интереса си към семейство Семпере и най-вече към един някогашен приятел на Изабела, покойната съпруга на собственика и майка на Даниел.

– Валс познавал ли е тази Изабела Семпере?

– Според Каскос е познавал не само нея, но и един неин добър приятел. На бас, че няма да познаете – някой си Давид Мартин.

– Бинго!

– Любопитно, нали? Загадъчното име, което доня Мариана е запомнила от онзи далечен разговор на министъра с неговия приемник на директорския пост в затвора Монжуик.

– Продължавайте.

– Именно тогава Валс изразил своята молба. Министърът щял да е вечно признателен, ако Каскос успеел, възползвайки се от своя чар, находчивост и някогашната си обич към Беатрис, да се свърже с нея и да съгради отново изгорените мостове между тях.

– Тоест да я прелъсти?

– Може и така да се каже.

– Но защо?

– За да разбере дали въпросният Давид Мартин все още е жив и дали в някакъв момент е установил връзка със семейство Семпере през всички тези години.

– А защо Валс не потърсел тези сведения направо от самите Семпере?

– Същия въпрос му задал и Каскос.

– И министърът отговорил...?

– Че темата е деликатна, от лично естество, и че по причини, които не касаели случая, предпочитал първо да проучи терена, за да разбере основателни ли са подозренията му, че тоя Мартин се спотайва зад кулисите.

– И какво станало?

– Без да се помайва, Каскос започнал да пише писма с изящна проза до някогашната си изгора.

– И получил ли отговор?

– Ах, хитрушо, как ви допадат креватните интриги...

– Съсредоточете се, Варгас.

– Извинявайте. И тъй, отначало не получил. Станала наскоро съпруга и майка, Беатрис игнорира попълзновенията на този евтин донжуан. Каскос обаче не се предава и започва да си мисли, че има уникален шанс да си възвърне отнетото.

– Облаци, надвиснали над брака на Даниел и Беатрис?

– Кой знае. Твърде млади съпрузи, венчали се набързо и направили бебе още преди да получат благословията на свещеника... Идеални условия за неустойчив брак. Само че седмиците си минават, а Беа не отговаря на писмата. Валс неспирно настоява, Каскос започва да се изнервя. Валс загатва, че ще му постави ултиматум. Каскос изпраща последно писмо, в което кани Беатрис на тайна среща в един апартамент в хотел „Риц“.

– И тя отива ли?

– Не. Отива Даниел.

– Съпругът?

– Същият.

– Беатрис му е казала за писмата?

– Или той сам ги е намерил... Все едно. И тъй, съпругът се изтърсва в „Риц“ и когато Каскос го посреща, кокетно издокаран с парфюмиран халат, пантофи и с чаша шампанско в ръка, добрият стар Даниел му дръпва един здрав бой и му сменя физиономията.

– Допада ми тоя Даниел.

– Не бързайте. Според Каскос, когото още го наболява лицето, Даниел насмалко не му видял сметката и несъмнено щял да го направи, ако побоят не бил прекъснат от един цивилен полицай, който случайно минавал оттам.

– Какво?

– Последното ми се вижда твърде съмнително. Предполагам, че полицаят всъщност е бил ортак на Даниел Семпере.

– И после?

– После Каскос се върнал в Мадрид с лице като палачинка, с подвита опашка и треперещ от страх какво ще докладва на Валс.

– Как реагирал Валс?

– Изслушал го мълчаливо и го накарал да се закълне, че няма да разкаже на никого какво е бил помолен да направи и какво се е случило.

– Това ли е краят на историята?

– Изглеждало, че да, докато Валс не му се обадил отново няколко дни преди изчезването си. Повикал го в частната си резиденция за разговор, чиято тема не уточнил, но може би пак била свързана със семейство Семпере, Изабела и тайнствения Давид Мартин.

– Среща, на която Валс така и не се появил.

– И дотук бяха събраните сведения – заключи Варгас.

– Какво знаем за този Давид Мартин? Остана ли ви време да научите нещо за него?

– Слаба работа. Все пак това, което открих, изглежда обещаващо. Забравен писател и – внимание! – затворник в Монжуик от 1939 до 1941 г.

– Съвпада по време с Валс и Салгадо – отбеляза Алисия.

– От един випуск са, както се казва.

– А след 1941-ва? Какво е станало с Давид Мартин в периода му след затвора?

– Няма такъв период. В полицейския протокол е обявен за изчезнал и загинал при опит за бягство.

– Което в превод означава...?

– Че навярно е бил екзекутиран без присъда и захвърлен в някоя канавка или общ гроб.

– По заповед на Валс ли?

– Най-вероятно. По онова време единствено той е имал властта и правомощията да се разпореди така.

Алисия помисли малко над всичко това.

– По каква причина Валс би издирвал мъртвец, екзекутиран по негово нареждане?

– Мъртвите понякога съвсем не са мъртви. Прочетете „Сид“20.

– Да допуснем тогава, че според Валс Мартин все още е жив... – рече Алисия.

– Това се връзва с досегашните сведения.

– Жив и жаден за мъст. И може би тайно дърпащ конците на Салгадо в очакване на подходящия момент за реванш.

– Старите приятелства, завързани в затвора, не се забравят лесно – съгласи се Варгас.

– Не става ясно обаче каква връзка може да е имало между Мартин и семейство Семпере.

– Все нещо трябва да е имало. Особено щом самият Валс е попречил на полицията да разследва в тази посока и е предпочел да използва Каскос.

– Може би именно тук се крие ключът към цялата история – отсъди Алисия.

– Е, добър екип ли сме?

Тя забеляза лукавата усмивка, която се таеше в ъгълчетата на устните му.

– Какво още научихте?

– Това малко ли ви се струва?

– По-добре си кажете всичко.

Варгас запали цигара, дръпна с наслада и загледа спиралите дим, които се виеха между пръстите му.

– Малко по-късно, докато вие посещавахте приятелите си и след като практически разреших сам случая, за да отнесете после вие лаврите, се отбих в дирекцията, за да взема писмата на затворника Себастиан Салгадо. Позволих си и волността да се консултирам с моя приятел Сихес, който работи като графолог там. Не се безпокойте, не му казах за какво става дума, нито пък той ме попита. Показах му няколко произволно избрани писма и след като ги огледа добре, каза, че имало многобройни знаци в тилдите и поне четиринайсет букви и връзки между тях с наклон надясно. Наговори ми куп неща за ъгъла, за разлива на мастилото по хартията, за натиска и прочие.

– И какво следва от всичко това?

– Че човекът, който е писал заплашителните писма до Валс, е бил леворък.

– Е, и?

– Ако си дадете труд да прочетете доклада за наблюдението над Себастиан Салгадо, осъществено от барселонската полиция след изненадващото му освобождаване през януари същата година, там пише, че другарят е изгубил лявата си ръка в затвора и е носел изкуствена от порцелан. Изглежда, че по време на разпитите някой е дал воля на ръката си, ако ми позволите забележката.

Стори му се, че Алисия се кани да каже нещо, но тя внезапно занемя и доби отнесено изражение. Само за миг пребледня и по челото ѝ изби пот.

– Във всеки случай, едноръкият Салгадо не е могъл да напише тези писма. Алисия, слушате ли ме? Добре ли сте?

Младата жена изведнъж стана и си облече палтото.

– Алисия?

Тя взе от масата папката с писмата и изгледа Варгас с отсъстващо изражение.

– Алисия?

Алисия се запъти към изхода, изпроводена от озадачения поглед на полицая.

15

Щом излезе на улицата, болката се влоши. Не искаше Варгас да я вижда в такова състояние. Не искаше никой да я вижда така. Кризата, която се задаваше, беше от лошите. Проклетият мадридски студ! Взетата по пладне доза ѝ бе дала само малка отсрочка. Опита се да понесе първите остри болки в ханша, като дишаше бавно и стъпваше предпазливо. Не бе стигнала дори до „Сибелес“, когато се наложи да спре и да се хване за една улична лампа в очакване да отмине спазъмът, който пронизваше костите ѝ като електрически ток. Усещаше погледите на преминаващите край нея хора.

– Добре ли сте, госпожице?

Тя кимна, не знаейки на кого. Щом се посъвзе, спря едно такси и помоли шофьора да я откара до „Испания“. Той я погледна с известно безпокойство, но не каза нищо. Свечеряваше се и светлините на „Гран Виа“ увличаха и местните, и чужденците в сив поток от хора, напускащи мрачни канцеларии, за да се приберат по домовете си – както и такива, които нямаше къде да отидат. Алисия долепи лице до стъклото и затвори очи.

Когато стигнаха до хотела, помоли шофьора да ѝ помогне да слезе. Остави му щедър бакшиш и се запъти към фоайето, като се подпираше по стените. Щом я видя да влиза, рецепционистът Мау­ра скочи и се завтече към нея с угрижено лице. Прихвана я през кръста и ѝ помогна да стигне до асансьорите.

– Пак ли? – попита той.

– Ей сега ще ми мине. Времето е виновно...

– Изглеждате зле. Да повикам ли лекар?

– Няма нужда. Горе в стаята си имам лекарството, което ми трябва.

Маура кимна скептично. Алисия го потупа по ръката.

– Вие сте добър приятел, Маура. Ще ми липсвате.

– Да не би да заминавате някъде?

Алисия се усмихна и се качи в асансьора, махайки за лека нощ.

– Впрочем май имате компания... – съобщи ѝ Маура точно когато вратите се затваряха.

Тя закрачи по дългия сумрачен коридор към стаята си, като накуцваше и се подпираше на стената. Преминаваше край десетки затворени врати на празни стаи. В такива нощи Алисия подозираше, че е единственият жив обитател на този етаж, макар винаги да ѝ се струваше, че някой я наблюдава. Понякога, ако се спреше в сенките, почти усещаше дъха на постоянните квартиранти по тила си или докосването на нечии пръсти до лицето си. Когато се добра до вратата на стаята си в края на коридора, поспря за миг запъхтяна.

Отвори вратата и не си направи труда да запали лампата. Примигващите неонови реклами на кината и театрите по „Гран Виа“ хвърляха в стаята мъжделива многоцветна светлина. Силуетът в креслото седеше с гръб към вратата; от запалената цигара в ръката му се виеше спирала синкав дим, която тъчеше арабески във въздуха.

– Мислех, че ще дойдеш да ме видиш надвечер – каза Леандро.

Алисия се добра с олюляване до леглото и се отпусна изтощена върху него. Наставникът ѝ се обърна и въздъхна, клатейки глава.

– Да ти приготвя ли дозата?

– Не искам нищо.

– Това форма на изкупление за греховете ти ли е, или обичаш да страдаш без нужда?

Той стана и отиде при нея.

– Дай да видя.

Наведе се над нея и опипа ханша ѝ с професионално равнодушие.

– Кога си се боцкала за последен път?

– Днес по обяд. Десет милиграма.

– Знаеш, че толкова не вършат никаква работа.

– Може да са били и двайсет.

Леандро промърмори нещо под нос. Отиде в банята и отвори аптечката. Там намери металната кутийка и се върна при Алисия. Седна на ръба на леглото, отвори кутийката и започна да приготвя инжекцията.

– Добре знаеш, че не обичам да правиш така.

– Животът си е мой.

– Когато се наказваш, това засяга и моя живот. Обърни се.

Алисия затвори очи и се извърна на една страна. Леандро вдигна роклята ѝ до кръста. Разкопча каишките на корсета и го свали. Алисия стенеше от болка, като стискаше клепачи и дишаше на пресекулки.

– От това мен ме боли повече, отколкото теб – рече Леандро.

Хвана бедрото ѝ и я притисна към леглото. Алисия трепереше, когато той заби иглата в хълбока ѝ. Тя нададе глух вик и цялото ѝ тяло за миг се изопна като въже. Леандро бавно измъкна иглата и остави спринцовката на леглото. Разхлаби полека натиска върху крака на Алисия и я нагласи да легне по гръб. Оправи роклята ѝ и нежно пъхна възглавница под главата ѝ. Челото на Алисия бе плувнало в пот. Той извади кърпа и го избърса. Тя го гледаше със стъклени очи.

– Колко е часът? – измънка.

Леандро я погали по бузата.

– Рано е. Почивай.

16

Събуди се в сумрачната стая и съгледа силуета на Леандро, очертан в креслото до леглото. Той държеше в ръце книгата на Виктор Матаиш и я четеше. Алисия предположи, че докато е спала, Леандро е претършувал джобовете и чантата ѝ, а вероятно и всяко от чекмеджетата в стаята.

– По-добре ли си? – попита той, без да вдига очи от текста.

– Да – отвърна Алисия.

Събуждането винаги бе съпроводено от необичайна яснота на ума и от чувството, че вените ѝ са пълни с леден желатин. Леандро я бе завил с одеяло. Алисия се опипа и установи, че все още е с дрехите, които бе носила през деня. Понадигна се и се подпря в седнало положение на таблата на леглото. Болката бе притъпена и едва доловима иззад усещането за студ. Леандро се наведе и ѝ подаде чаша. Алисия отпи две глътки. Течността нямаше вкус на вода.

– Какво е това?

– Изпий го докрай.

Тя пресуши чашата. Леандро затвори книгата и я остави на масата.

– Никога не съм разбирал литературните ти вкусове, Алисия.

– Намерих я скрита в писалището в кабинета на Валс.

– И смяташ, че може да има някаква връзка с нашия случай?

– За момента не отхвърлям нито една възможност.

Леандро кимна одобрително.

– Започваш да говориш като Хил де Партера. Как е новият ти партньор?

– Варгас ли? Изглежда кадърен.

– Може ли да му се има доверие?

Алисия сви рамене.

– Като се има предвид, че не се доверяваш дори на сянката си, не зная дали трябва да приема съмнението ти като знак, че започваш да се приобщаваш към вярата в режима.

– Приемете го както искате – отвърна тя.

– Още ли сме във война?

Алисия въздъхна и поклати глава.

– Това не е посещение от любезност, Алисия. Имам си работа, а и в „Палас“ от известно време ме чакат хора за вечеря. Какво имаш да ми разкажеш?

Младата жена изложи накратко събитията от деня и остави Леандро да смели мълчаливо фактите, какъвто беше обичаят му. Мъжът стана и отиде до прозореца. Алисия загледа неподвижния му силует, очертан срещу светлините на „Гран Виа“. Хилавите му ръце и крака, свързани с несъразмерния торс, му придаваха вид на паяк, увиснал в мрежата си. Алисия не прекъсна размишленията му. От опит знаеше, че Леандро обича спокойно да се отдава на догадки, наслаждавайки се на всяко късче информация и преценявайки как да го използва, за да причини възможно най-голяма вреда.

– Вероятно не си казала на секретарката на Валс, че си намерила тази книга и си решила да я вземеш със себе си – рече най-сетне той.

– Не съм. Само Варгас знае, че книгата е у мен.

– И по-добре нещата да си останат така. Мислиш ли, че ще можеш да го убедиш да не издава това на началниците си?

– Да. Поне още няколко дни.

Леандро въздъхна, леко раздразнен. Дръпна се от прозореца и бавно се върна при креслото. Седна, кръстоса крака и заоглежда Алисия с поглед на съдебен лекар.

– Бих искал да те види доктор Вайехо.

– Вече сме говорили за това.

– Той е най-добрият специалист в страната.

– Не.

– Нека да ти запиша час при него. Един преглед без ангажименти.

– Не.

– Ако смяташ да говориш едносрично, поне вмъкни някоя друга дума за разнообразие.

– Добре – отвърна Алисия.

Леандро взе отново книгата от масата и я запрелиства, като се усмихваше сам на себе си.

– Смешна ли ви се струва?

Той бавно поклати глава.

– Не. Косата ми се изправя от нея. Просто си мислех, че сякаш е създадена специално за теб.

Леандро плъзгаше очи по страниците, като се спираше тук-там със скептично изражение. Накрая върна книгата на Алисия и се вторачи в нея. Имаше йезуитски поглед – от ония, които долавят греховете още преди да са се зародили в мисълта, и налагат покаяние само с едно примигване.

– Онази тъй важна вечеря в „Палас“ сигурно вече изстива – подхвърли Алисия.

Наставникът ѝ кимна тържествено.

– Не ставай от леглото, почивай. Оставих ти десет флакона по сто милиграма в аптечката.

Тя стисна гневно устни, но си замълча. Леандро ѝ кимна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и я посочи с пръст.

– И не прави глупости – предупреди я той.

Алисия събра длани в молитвен жест и се усмихна.

17

Когато се отърва от присъствието на Леандро и от властното му излъчване, което я преследваше навсякъде, Алисия заключи вратата, пъхна се под душа и стоя под пàрата и топлите водни струи в продължение на почти четирийсет минути. Не си направи труда да запали лампата и остана в мъжделивия зрак, който се процеждаше през прозореца, докато водата отмиваше от тялото ѝ изминалия ден. Бойлерите на „Испания“ вероятно бяха заровени някъде в преизподнята и металическият грохот на тръбите зад стените напомняше хипнотична музика. Когато ѝ се стори, че кожата ѝ вече ще започне да се бели на парцали, Алисия спря водата и постоя в банята още няколко минути, заслушана в капките от душа и в ромоленето на трафика по „Гран Виа“.

По-късно, загърната с хавлия, тя се просна в леглото с препълнена чаша бяло вино и с досието, което Хил де Партера им бе предал същата сутрин. Взе и папката с предполагаемите писма на Себастиан Салгадо – или на съмнителния покойник Давид Мартин – до министър Валс.

Започна с досието, като съпоставяше получените през деня сведения с официалната версия на дирекцията. Както при много други полицейски доклади, казаното не бе особено съществено; интерес представляваше единствено премълчаното. Свидетелствата за тъй наречения атентат срещу министъра в Центъра за изящни изкуства бяха шедьовър на несъстоятелните и налудничави догадки. Там имаше само непроверено опровержение на думите на Валс, който твърдеше, че видял сред публиката някого, който имал намерение да извърши покушение срещу живота му. Колоритен щрих добавяше изявлението на един от хипотетичните свидетели на хипотетичния заговор, който уж бил зърнал зад кулисите някакъв тип с маска или нещо, което частично му покривало лицето. Алисия въздъхна с досада.

– Само Зоро ни липсваше сега – промърмори сама на себе си.

След малко, отегчена да преглежда документи, които като че ли бяха изфабрикувани с цел да придадат на досието нотка на експедитивност, тя го заряза и се зае с писмата.

Те бяха една дузина, всичките на жълтеникава хартия, изпъст­рена с причудлив почерк. Най-дългото се състоеше от два кратки абзаца. Бяха написани сякаш с изхабена перодръжка, от която мастилото бе текло неравномерно, оставяйки плътни линии редом с други, едва открояващи се върху листа. Ръката на автора рядко бе свързвала една буква със следващата; това оставяше впечатлението, че текстът е бил писан буква по буква. Тематиката се повтаряше във всяко писмо. Авторът многократно споменаваше „истината“, „децата на смъртта“ и срещата „на входа на лабиринта“. Валс години наред бе получавал тези послания и едва в последно време нещо го бе подтикнало да предприеме някакви действия по въпроса.

– Но какво? – прошепна Алисия.

Отговорът почти винаги се коренеше в миналото. Това беше един от първите уроци на Леандро. Изрече тази фраза веднъж, когато си тръгваха от погребението на един от началниците на тайната полиция в Барселона (Леандро я бе заставил да го придружи като част от обучението ѝ, както бе казал). Тезата на наставника ѝ бе, че след даден етап от живота бъдещето на един човек неизменно е в миналото му.

– Нима това не е очевидна истина? – бе попитала Алисия.

– Ще се учудиш, ако разбереш колко често хората търсят в настоящето или в бъдещето отговори, които се крият в миналото.

Леандро имаше известна склонност към дидактически афоризми. В онзи случай Алисия бе помислила, че той има предвид покойника или може би дори себе си и онази тъмна вълнà, която го бе изтласкала на брега на властта, както бе станало с мнозина достопочтени люде, изкатерили се по злокобната постройка на режима. С времето им бе дала сполучливото прозвище „избраните“; онези, които винаги плуваха в мътната вода като отпадъци. Плеяда от първенци, които сякаш не бяха родени от майка, а по-скоро възникнали от мръсотията, влачеща се по улиците на разорената земя като река от кръв, избликнала от канавките. Алисия осъзна, че е заимствала този образ от книгата, намерена в кабинета на Валс. Кръв, която избликва от канавките и бавно залива улиците. Лабиринтът.

Алисия пусна писмата на пода и затвори очи. Студът, който онова отровно лекарство вливаше във вените ѝ, винаги отваряше задната стаичка на ума ѝ. Това бе цената, която плащаше за потушаването на болката. Леандро го знаеше. Знаеше, че под онзи леден покров, където нямаше ни болка, ни съзнание, очите ѝ бяха способни да виждат отвъд мрака, да долавят невъобразими неща, да проследяват тайни, които останалите хора смятаха, че са погребали. Леандро знаеше, че при всяко гмуркане в онези черни води, откъдето се връщаше с трофей в ръце, Алисия оставяше там част от кожата си и от душата си – и че го мразеше заради това. Мразеше го с онова ожесточение, което може да изпитва само същество, което познава своя създател и каталога си от страдания.

Младата жена изведнъж скочи от леглото и отиде в банята. Отвори малкия аптечен шкаф зад огледалото и намери идеално подредените шишенца, които Леандро ѝ бе оставил. Нейната награда. Сграбчи ги с две ръце и ги запрати с все сила в мивката. Прозрачната течност изчезна сред счупените стъкла.

– Кучи син – промърмори Алисия.

След малко телефонът в стаята ѝ звънна. Тя го остави да звъни, загледана в отражението си в огледалото. Очакваше това обаждане. Върна се в спалнята и вдигна слушалката. Заслуша, без да каже нищо.

– Намерили са колата на Валс – каза Леандро в другия край на линията.

Алисия помълча още малко.

– В Барселона – рече накрая.

– Да – потвърди Леандро.

– И без следа от самия Валс.

– Както и от телохранителя му.

Тя седна на леглото и се загледа в уличните светлини, които обливаха в кръв прозореца.

– Алисия? Там ли си?

– Ще взема първия сутрешен влак. Мисля, че потегля от Аточа в седем.

Чу как Леандро въздъхна и си го представи, полегнал в кревата в луксозния си хотелски апартамент.

– Не зная дали идеята е добра, Алисия.

– Да не предпочитате да оставите нещата в ръцете на полицията?

– Знаеш, че ще се тревожа, ако си сама в Барселона. Това не е добре за теб.

– Нищо няма да се случи.

– Къде ще отседнеш?

– Къде бих могла да отседна?

– Жилището на „Авиньон“... – въздъхна Леандро. – Защо не в някой свестен хотел?

– Защото там е моят дом.

– Твоят дом е тук.

Алисия хвърли поглед към стаята, която бе неин затвор през последните години. Само на Леандро би му хрумнало, че този саркофаг би могъл да бъде домашно огнище.

– Варгас знае ли?

– Известието е от дирекцията. Ако още не знае, ще го научи утре сутрин.

– Нещо друго?

Чу как Леандро въздъхна дълбоко.

– Искам да ми се обаждаш непременно всеки ден.

– Дадено.

– Непременно!

– Казах, че ще го направя. Лека нощ.

Канеше се да затвори, когато гласът на Леандро долетя до нея от слушалката. Допря я отново до ухото си.

– Алисия?

– Да?

– Внимавай.

18

Винаги бе знаела, че някой ден ще се завърне в Барселона. Фактът, че това щеше да стане при изпълнение на последната поръчка, възложена от Леандро, придаваше на случая иронична окраска, която едва ли бе убягнала от вниманието на наставника ѝ. Представи си го как обикаля из апартамента си умислен и току поглежда към телефона. Изкушава се да ѝ се обади отново, за да ѝ нареди да остане в Мадрид. На Леандро хич не му се нравеше, когато неговите марио­нетки се опитваха да прережат конците си. Не един и двама бяха правили такива опити, след което откриваха, че тази професия не е за любителите на щастливия край. Но Алисия винаги е била различна. Тя бе неговата любимка. Неговият шедьовър.

Наля си още една чаша бяло вино и полегна, за да чака обаждането. За миг се изкуши да изключи телефона. Последния път, когато стори това, две от неговите пионки довтасаха и я отведоха във вестибюла, където я чакаше един непознат за нея Леандро – свалил невъзмутимата си маска, разяждан от тревога. Изгледа я със смесица от недоверие и копнеж, сякаш се чудеше дали да я прегърне, или да нареди на хората си тутакси да я пребият с прикладите си. „Никога повече не постъпвай така с мен“ – каза ѝ той. Оттогава бяха минали две години.

Алисия чака обаждането му до късно през нощта, но Леандро не позвъни. Сигурно много му се искаше да намери Валс и да угоди на висшите държавни ешелони, щом бе готов да отвори вратичката на клетката ѝ. Уверена, че тази нощ никой от двамата няма да мигне, Алисия реши да се оттегли на едничкото място на света, където Леандро не можеше да я достигне – сред страниците на някоя книга. Взе от масата черното томче, което бе намерила в кабинета на Валс, и се впусна в дебрите на ума на Виктор Матаиш.

Още в края на първия абзац забрави, че държи в ръцете си материал, свързан с разследването. Остави се да я омае ароматът на думите и скоро се изгуби в потока от образи на разказа за приключенията на Ариадна при спускането ѝ в дълбините на онази омагьосана Барселона. Всеки абзац, всяка фраза като че ли бяха съчинени в мелодично стихосложение. Повествованието свързваше думите във филигранни връзки и увличаше погледа в многоцветно четиво, което създаваше в ума театър на сенките. Алисия чете два часа без прекъсване, като се наслаждаваше на всяко изречение и се боеше, че краят наближава. На последната страница намери илюстрация, която представляваше театрална завеса, спускаща се над сцена, където текстът се изпаряваше в призрачни сенки. Алисия затвори книгата на гърдите си и се изтегна в мрака, а пред погледа ѝ все още се разгръщаха приключенията на Ариадна в нейния лабиринт.

Запленена от вълшебството на историята, затвори очи и се помъчи да заспи. Представи си Валс в кабинета му; мислено го видя как скрива книгата на дъното на чекмеджето и завърта ключа. От всички неща, които е можел да скрие, преди да изчезне, бе избрал тъкмо тази книга. Умората бавно завладя Алисия. Тя свали хавлията и се пъхна гола под чаршафите. Легна настрани и се сви на кълбо, сплела ръце между бедрата си. Мина ѝ през ум, че по всяка вероятност това щеше да е последната ѝ нощ в тази стая, която бе нейна килия години наред. Остана да лежи в очакване, заслушана в шумовете и жалните поскърцвания на сградата, която вече предчувстваше нейното отсъствие.

Стана малко преди разсъмване, тъкмо навреме, за да пъхне в един куфар най-необходимото; другото остави като прощален подарък на невидимите обитатели на хотела. Загледа своя малък град от книги, струпани покрай стените, и се усмихна печално. Маура щеше да знае какво да направи с тези нейни приятели.

Зазоряваше се, когато тя пресече фоайето без намерение да се сбогува с изгубените души на „Испания“. Беше се запътила към вратата, когато чу зад гърба си гласа на Маура.

– Значи е вярно – рече той. – Заминавате.

Алисия спря и се обърна. Маура я гледаше, подпрян на една подочистачка, похабена почти колкото него. Усмихваше се, за да не заплаче, а в погледа му се таеше безкрайна тъга.

– Отивам си у дома, Маура.

Рецепционистът закима.

– И добре ще направите.

– Оставих горе книгите си. Те са за вас.

– Ще ги пазя.

– А за дрехите оставям на вас да решите. Навярно ще станат на някого от хотела.

– Ще ги дам за благотворителност, че тук има много извратеняци и не искам да заваря оня тарикат от Валенсуела да души там, където не трябва.

Алисия се приближи до човечеца и го прегърна.

– Благодаря ви за всичко, Маура – прошепна тя в ухото му. – Ще ми липсвате.

Рецепционистът пусна пръта на подочистачката и я прегърна с треперещи ръце.

– Забравете за нас веднага щом се приберете у дома – каза той с пресеклив глас.

Алисия се канеше да го целуне за сбогом, но Маура, рицар на печалния образ от старата школа, ѝ подаде ръка. Тя я стисна.

– Възможно е да се обади човек на име Варгас и да пита за мен...

– Нямайте грижа. Ще го разкарам. Хайде, тръгвайте вече.

Тя се приближи до едно такси, което чакаше пред входа, и помоли шофьора да я закара на гара Аточа. Оловен покров бе захлупил града и прозорците на колата бяха заскрежени. Таксиметровият шофьор, която сякаш бе прекарал на волана цялата нощ, ако не и цялата седмица, държейки се за света само чрез угарката, увиснала от устните му, погледна клиентката си в огледалото за обратно виждане.

– Отивате или се прибирате? – попита.

– Не зная – отвърна Алисия.

Когато стигна до гарата, установи, че Леандро вече я е изпреварил. Чакаше я на масата на едно от кафенетата, които бяха редом с гишетата за билети, четеше вестник и си играеше с лъжичката за кафе. На няколко метра от него двама от копоите му стояха на пост, всеки застанал до една колона. Щом видя Алисия, Леандро сгъна вестника и се усмихна бащински.

– Бързата кучка слепи ги ражда – каза тя.

– Поговорките не ти подхождат, Алисия. Седни. Закусвала ли си?

Тя поклати глава и седна на масата. Нямаше никакво желание да противоречи на Леандро точно когато бе на път да постави шестстотин километра разстояние между себе си и него.

– Смъртните люде имат някои общи навици, които биха ти се отразили добре, Алисия. Като например да закусваш и да имаш приятели.

– Вие имате ли много приятели, Леандро?

Алисия забеляза стоманения блясък, който светна предупредително в погледа на шефа ѝ, и сведе очи. Прие безропотно пастата и чашата кафе с мляко, донесени от келнера по настояване на Леандро, и сръбна мъничко под зоркия му поглед.

Той извади един плик от палтото си и ѝ го подаде.

– Запазих ти самостоятелно купе в първа класа. Надявам се, че нямаш нищо против. Тук има и малко пари. Днес ще ти внеса остатъка в сметката ти в Централната банка на Испания. Ако имаш нужда от още, дай знак.

– Благодаря.

Алисия хапна малко от пастата, която беше суха и стържеше небцето. Преглъщаше с мъка. Леандро не сваляше очи от нея. Тя погледна крадешком окачения нависоко часовник.

– Има още десет минути – каза наставникът ѝ. – Спокойно.

Групи от пътници вече крачеха към перона. Алисия обви чашата си с ръце, защото се чудеше къде да ги сложи. Мълчанието между двамата ѝ причиняваше болка.

– Благодаря, че дойдохте да се сбогуваме – обади се тя.

– Това ли правим в момента? Сбогуваме се?

Алисия поклати глава. Поседяха още няколко минути, без да обелят дума. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще строши на парченца чашата, която стискаше между пръстите си, Леандро се изправи, закопча палтото си и спокойно завърза шала си. Сложи си кожени ръкавици и с благосклонна усмивка се наведе, за да я целуне по бузата. Устните му бяха студени, а дъхът му миришеше на мента. Алисия остана неподвижна, почти не смеейки да диша.

– Искам да ми се обаждаш всеки ден. Задължително. Обади ми се още тази вечер, когато пристигнеш, за да знам, че всичко е наред.

Младата жена не каза нищо.

– Алисия?

– Всеки ден. Задължително – изрецитира тя.

– Сарказмът е излишен.

– Извинявайте.

– Как понасяш болката?

– Добре. По-добре. Много по-добре.

Леандро извади едно шишенце от джоба на палтото си и ѝ го подаде.

– Зная, че не обичаш да вземаш нищо, но ще ми бъдеш благодарна за това. По-слабо е от онова, което се инжектира. Едно хапче, не повече. Но не го вземай на празен стомах, а още по-малко с алкохол.

Алисия взе шишенцето и го прибра в чантата си. Нямаше намерение да спори тъкмо сега.

– Благодаря.

Леандро кимна и тръгна към изхода, съпроводен от хората си.

Влакът чакаше под свода на гарата. Един носач, който едва ли имаше двайсет години, поиска билета ѝ на перона и я отведе до вагона първа класа, който бе в началото на влака и беше празен. Когато забеляза накуцването ѝ, младежът ѝ помогна да се качи и я заведе до купето, където сложи куфара ѝ на решетката и вдиг­на завесата на прозореца. Стъклото бе замъглено и той го изтри с ръкава на сакото си. Рояк от пътници се плъзгаше по перона, превърнат в огледало от влажния дъх на утрото. Алисия даде бакшиш на носача и той си тръгна с поклон, затваряйки вратите на купето.

Младата жена се отпусна на седалката и загледа разсеяно светлините на гарата. След малко влакът потегли и Алисия се остави да я унесе лекото поклащане на вагона, докато си представяше как зората се разпуква над потъналия в мъглата Мадрид. Именно тогава го видя. Варгас тичаше по перона, мъчейки се да догони влака. В напразния си бяг почти успя да докосне вагона с пръсти и да срещне непроницаемия поглед на Алисия, която го гледаше през прозореца напълно безизразно. Останал без дъх, Варгас в крайна сметка се отказа и подпря ръце на коленете си; горчив беззвучен смях бе застинал на устните му.

Градът полека се стопяваше в далечината. След малко влакът навлезе в безкрайна равнина без хоризонт. Алисия почувства, че отвъд стената от мрак Барселона вече бе надушила дирята ѝ по вятъра. Представи си как градът се отваря като черна роза и за миг я обзе покоят на неизбежното, който носи утеха на прокълнатите, или може би просто я налегна умора. Вече нямаше особено значение. Тя затвори очи и се предаде на съня, докато влакът си проправяше път през сенките, устремен към лабиринта на духовете.

7 Кирие елейсон (гр., „Господи, помилуй“) – молитвен възглас във всички християнски литургии.

8 Отдел за обществено разследване – тайната полиция в Испания по времето на франкистката диктатура.

9 Най-известният пазар на открито в Мадрид.

10 Умалително от Жоаким.

11 Испански музикално-драматичен жанр.

12 Кармен Лафорет Диас (1921–2004) – испанска писателка, творила предимно по време на франкисткия режим.

13 Един от големите паркове в Мадрид.

14 Емблематично кафене в центъра на Мадрид, сборно място на творци и интелектуалци.

15 Централна област в Пелопонес; в преносен смисъл – щастливо, идилично място.

16 Хуан Руис, протопрезвитер на Ита (ок.1283–ок.1350) – испански поет от XIV в., свещеник.

17 Напитка от три вида портокали.

18 Новела на ирландския писател Шеридан льо Фану, вдъхновила Брам Стокър да напише „Дракула“.

19 Град в Каталония на север от Барселона.

20 Трагикомедия на Пиер Корней.