Лабиринтът на духовете

Dies irae3

Барселона

март 1938 г.

1

Събудиха го тласъците на вълните. Когато отвори очи, пътникът без билет съгледа мрак, който се губеше в безкрая. Клатушкането на кораба, острата миризма на селитра и блъскането на водата в корпуса му припомниха, че не се намира на твърда земя. Той отмахна чувалите, които му бяха послужили за постеля, и бавно се надигна, оглеждайки сбора от колони и арки, образуващи трюма на кораба.

Гледката му се стори фантастична: потопена катедрала, претъпкана с вещи, сякаш оплячкосани от стотици музеи и дворци. Сред батарея от скулптури и картини се очертаваше партида луксозни коли, покрити с полупрозрачни платна. До голям стенен часовник се виждаше клетка, от която един папагал с великолепно оперение го наблюдаваше строго, сякаш го упрекваше, че е гратисчия.

Малко по-нататък забеляза копие на „Давид“ на Микеланджело, което някой импровизатор бе увенчал с триъгълната шапка от униформата на Гражданската гвардия. Зад статуята една призрачна армия от манекени, издокарани в рокли от епохата, като че ли бяха застинали във вечен виенски валс. Встрани от тях, подпрени на луксозна катафалка с остъклени стени и саркофаг, се мъдреха цял куп стари плакати в рамки. Един от тях рекламираше корида на „Пласа де лас Аренас“ от предвоенните години.

В списъка на бикоборците фигурираше и името на някой си Фермин Ромеро де Торес. Тайният пасажер, все още известен под друго име, което скоро щеше да изостави в пепелищата на войната, погали с поглед буквите и устните му безмълвно изрекоха:

Хубаво име, каза си. Мелодично. Артистично. Достойно за епичното и разпътно съществуване на един вечен гратисчия в живота. Фермин Ромеро де Торес – или мършавото човече с огромен нос, което не след дълго щеше да приеме това име – бе прекарал последните два дни, скрит в недрата на търговския кораб, отплавал от Валенсия две нощи по-рано. Бе се промъкнал на борда като по чудо, притаен в един сандък, пълен със стари пушки и замаскиран сред всевъзможни стоки. Част от пушките бяха увити в завързани с възел чували, които ги предпазваха от влагата, но останалите просто бяха натрупани едни върху други и му се струваше по-вероятно не да поразят врага, а да гръмнат някой нещастен боец или самия него, ако се подпреше не където трябва.

За да раздвижи крайниците си, изтръпнали от студа и влагата, процеждащи се от стените на корпуса, Фермин на всеки половин час се промъкваше сред камарите от контейнери и продоволствия, търсейки нещо за ядене или, при липса на такова, нещо за развлечение. При един от тези походи завърза приятелство с мишле ветеран. Когато отмина периодът на първоначално недоверие, животинчето се приближаваше плахо, топлеше се в скута му и споделяше с него твърдите парчета сирене, които Фермин бе открил в една от кутиите с провизии. Сиренето – или каквото там беше това развалено и гранясало вещество – имаше вкус на сапун и гастрономическата преценка на Фермин беше безсилна да определи какво преживно животно бе имало пръст (или по-скоро копито) в неговото производство. Но мъдрите люде знаят, че вкусовете се менят, което важеше с особена сила в онези дни на нищета. Затова и двамата пътници се наслаждаваха на пиршеството с онази охота, която се поражда само от продължително гладуване.

– Приятелю гризач, едно от предимствата на военните конфликти е, че от ден на ден буламачите започват да ни се струват божествена амброзия и дори едно говно на клечка сякаш излъчва приказно ухание на парижка пекарница. Тази полувойскова диета от супи, забъркани с нечиста вода, трохи и дървени стърготини, закалява духа и развива чувствителността на небцето дотам, че в някой злополучен ден дори корковата облицовка може да има вкус на свински пръжки.

Мишлето търпеливо слушаше Фермин, докато двамата споделяха продоволствията, намерени от гратисчията. Заситен, гризачът понякога заспиваше в краката му. Фермин го наблюдаваше, долавяйки, че са се сприятелили, защото по същество си приличаха.

– Двамата с вас, побратиме, сме от един дол дренки; понасяме философски поразиите на изправената маймуна и отмъкваме каквото можем, за да ги преживеем. Дано в някой недалечен ден приматите се затрият отведнъж и отидат в небитието при диплодока, мамута и птицата додо, тъй че вие, създания òправни и миролюбиви, които само ядат, спят и мърсуват, да наследите земята или поне да я споделите с хлебарките и някои други твърдокрили насекоми.

Дори да беше на различно мнение, мишлето не даваше признаци за несъгласие. Съжителството им бе приятелско и без стремеж към самоизтъкване – съюз между джентълмени. Денем чуваха ехото от стъпките и гласовете на моряците, които отекваха долу в трюма. В редките случаи, когато някой член на екипажа дръзваше да слезе там, обикновено с цел да задигне нещо, Фермин се скриваше отново в сандъка с пушките и подрямваше, унесен от морското вълнение и аромата на барут. На втория си ден на борда, докато изследваше базара от чудеса, скрит в търбуха на този Левиатан, Фермин, съвременен Йона и познавач на Светото писание на непълен работен ден, намери сандък с изящно подвързани библии. Тази находка му се стори най-малкото смела и оригинална. Поради липса на друго литературно меню взе една бройка и с помощта на свещ, също измъкната от корабния товар, зачете на глас – за себе си и за своя спътник – подбрани откъси от Стария завет, който винаги бе намирал за много по-увлекателен и кръвожаден от Новия.

– Слушайте внимателно, капитане, че сега следва една не­описуема притча, дълбоко символична и украсена с толкова кръвосмешения и осакатявания, че може да накара дори Братя Грим набързо да си сменят гащите.

Така минаваха часовете и дните в морското убежище до утрото на 17 март 1938 г., когато Фермин отвори очи и установи, че неговият приятел гризач си е отишъл. Може би четенето на някои пасажи от Откровението на св. Йоан предната нощ бе подплашило мишлето, а може би го бе прогонило предчувствието, че пътуването наближава своя край и е по-добре да си обере крушите. Скован от поредната нощ в студа, който го пронизваше до кости, Фермин се дотътри до един от илюминаторите, през които се процеждаха алените лъчи на зората. Кръглото прозорче се намираше само на няколко педи над ватерлинията и пасажерът видя как слънцето се издига над морето с цвят на вино. Заобикаляйки сандъци с муниции и куп ръждясали велосипеди, завързани с въжета, той прекоси трюма, за да хвърли поглед от другата страна. Парообразният лъч на пристанищния фар бръсна корпуса на кораба, мятайки стрели от светлина през прозорците на трюма. Отвъд него, в мираж от мъгла, пълзяща сред наблюдателници, куполи и кули, се провиждаше град Барселона. Фермин се усмихна вътрешно и забрави за миг студа и натъртванията, получени при схватките и злополучните приключения на последното пристанище, което бе посетил.

– Лусия... – промълви той и в мислите му изникна онова лице, споменът за което го бе поддържал жив дори в най-лошите моменти.

Измъкна плика, който носеше във вътрешния джоб на сакото си, откакто напусна Валенсия, и въздъхна. Блянът се изпари почти веднага. Корабът вече бе много по-близо до пристанището, отколкото Фермин бе предполагал. Всеки уважаващ себе си гратисчия знае, че трудното не е да се промъкнеш на борда, а да излезеш от изпитанието здрав и читав и да напуснеш кораба, без да бъдеш забелязан. Ако хранеше някаква надежда да стъпи на твърда земя с непокътнати кокали, най-добре бе да подготви стратегията си за бягство. Докато слушаше стъпките на екипажа, който се суетеше усилено на палубата, корабът направи завой, а двигателите забавиха ход при навлизането в пристанището. Фермин прибра отново писмото и побърза да заличи следите от присъствието си. Скри остатъците от използваните свещи, чувалите, с които се бе завивал, Библията, послужила за четене и размисъл, и останалите трошици от развалени сухари и онова подобие на сирене. Постара се да затвори криво-ляво сандъците, които бе дръзнал да отвори в търсене на продоволствия, като зачука отново гвоздеите им с обеления ток на износения си ботуш. Оглеждайки окаяните си чепици, реши, че щом стъпи на суша и изпълни поетото обещание, следващата му цел ще е да се сдобие с чифт обуща, които да не изглеждат като задигнати от някоя морга. Докато сновеше из трюма, тайният пасажер можеше да следи през илюминаторите как корабът навлиза във водите на пристанището. Долепи отново нос до стъклото и потръпна, когато съгледа силуета на крепостта и военния затвор Монжуик на върха на хълма, надвиснал над града като хищна птица.

– Миг невнимание и ще свършиш там... – прошепна той.

В далечината се очертаваше обелискът с фигурата на Христофор Колумб, чийто показалец, както винаги, сочеше в погрешна посока, бъркайки американския континент с Балеарския архипелаг. Зад заблудения откривател се разкриваше улица „Ла Рамбла“, изкачваща се към сърцето на стария град, където чакаше Лусия. За миг си я представи, благоуханна сред чаршафите, но вината и срамът прогониха това видение от мислите му. Бе нарушил обещанието си.

– Негодник! – сгълча се сам.

От мига, когато я видя за последен път, бяха изминали тринайсет месеца и седем дни – тринайсет месеца, които му тежаха като тринайсет години. Последният образ, който открадна, преди да се върне в скривалището си, бе силуетът на Девата на милосърдието, покровителка на града. Въздигната на купола на своята базилика срещу пристанището, тя сякаш се готвеше да литне над покривите на Барселона. На нея повери душата и оскъдната си анатомия, защото макар и да не бе стъпвал в църква от деветгодишна възраст, когато обърка параклиса на родния си град с общинската библиотека, Фермин се закле пред всеки, който можеше и искаше да го чуе, че ако Светата Дева – или някой друг небесен пратеник – се застъпи за него и му помогне да се добере до безопасен пристан без тежки изпитания и смъртоносни рани, ще се посвети на духовно съзерцание и ще стане ревностен клиент на църковната индустрия. Щом даде обета си, той се прекръсти два пъти и побърза да се мушне отново в сандъка с пушките, настанявайки се върху ложето от оръжия като покойник в ковчег. Точно преди да затвори капака, Фермин зърна своя другар, мишлето, което го наблюдаваше от камара сандъци, издигаща се чак до тавана на трюма.

– Bonne chance, mon ami4 – промърмори той.

Миг по-късно потъна в мрака с мирис на барут. Усещаше с кожата си студения метал на пушките и безвъзвратно хвърления си жребий.

2

Не след дълго Фермин забеляза, че тътенът на двигателите заглъхна и корабът започна да се люлее на място в тихите пристанищни води. Според изчисленията на пътника бе твърде рано, за да са достигнали кейовете. След две-три междинни спирки по време на пътуването слухът му се бе приучил да разпознава протокола и какофонията, свързани с маневрата по акостирането – от спускането на швартовете и трополенето на веригите на котвата, та до жаловитото скърцане на арматурата, докато корпусът се примъкваше към кея. С изключение на една необичайна глъчка от гласове и стъпки по палубата, Фермин не долови никой от тези характерни звуци. По някаква причина капитанът бе решил да спре кораба преждевременно и Фермин, когото бушуващата от почти две години война бе научила, че неочакваното често върви ръка за ръка със злополучното, стисна зъби и се прекръсти отново.

– Света Богородичке, отричам се от своя непоправим агностицизъм и от лукавите идеи на съвременната физика – прошепна той, затворен в подобния на ковчег сандък, който споделяше с треторазредните пушки.

Отговорът на молитвата му не закъсня. Чу се шум от друг плавателен съд, явно по-малък, който се приближи до кораба и се опря в корпуса му. След броени мигове сред врявата на екипажа по палубата отекнаха решителни, войнствени стъпки. Фермин преглътна на сухо. Някой се бе качил на борда.

3

„След трийсет години в морето най-лошото винаги те дебне на сушата“ – помисли си капитан Араес, докато гледаше от мостика групата мъже, които току-що се бяха качили по стълбата откъм левия борд. Размахваха заплашително пушки и разблъскваха членовете на екипажа, за да разчистят пътя за своя предводител. Араес бе един от онези морски вълци, чиято кожа и коса са опърлени от слънцето и соления въздух, а очите им сякаш са вечно замъглени от напиращи сълзи. На младини той смяташе, че човек се впуска в морето, за да дири приключения, но годините го научиха, че приключенията винаги те чакат в пристанището, и то със задни мисли. В морето нямаше нищо, което да го уплаши. Затова пък от нещата, които виждаше на твърда земя, особено в тия времена, му призляваше.

– Бермехо, вземете радиостанцията и уведомете пристанищните власти, че са ни задържали временно и ще пристигнем с известно закъснение.

Застанал до него, Бермехо, първият му офицер, пребледня и се разтрепери; през последните месеци на бомбардировки и схватки бе получил нервни тикове. Бивш боцман на увеселителен кораб за речни круизи по Гуадалкивир, клетият Бермехо не беше достатъчно дебелокож за такива работи.

– За кого да съобщя, че ни е задържал, капитане?

Араес спря очи върху мъжа, който току-що бе стъпил на палубата. Облечен с черен шлифер, с ръкавици и шапка с периферия, той единствен не изглеждаше въоръжен. Араес загледа как обхожда полека палубата. От движенията му лъхаше спокойствие и добре премерена незаинтересованост. Очите му, скрити зад тъмни очила, се плъзгаха по лицата на екипажа, а физиономията му бе напълно безизразна. Накрая мъжът се спря насред палубата, погледна към мостика и вдигна за поздрав шапката си с коварна усмивка.

– Фумеро – промърмори капитанът.

Пребледнял като платно, Бермехо, който сякаш се бе смалил с десет сантиметра, откакто оня тип бе пропълзял като змия на палубата, погледна Араес.

– Кой? – едва успя да изрече.

– Политическа полиция. Слезте и наредете на хората да си опи­чат ума. И после съобщете за закъснението по радиостанцията, както ви казах.

Офицерът кимна, но не помръдна от мястото си. Араес го прониза с поглед.

– Бермехо, слезте незабавно. И гледайте да не се подмокрите, за бога.

– Да, капитане.

Араес остана за няколко секунди сам на мостика. Денят бе ясен, с кристални небеса и пробягващи леки облачета, които биха зарадвали някой акварелист. За миг се замисли дали да не вземе револвера, който държеше под ключ в шкафа в каютата си, но наивността на това хрумване веднага извика горчива усмивка на устните му. Пое дълбоко дъх, закопча копчетата на износената си куртка и заслиза надолу, където го чакаше старият му познайник, въртейки нежно цигара между пръстите си.

4

– Капитан Араес, добре дошъл в Барселона.

– Благодаря, лейтенант.

Фумеро се усмихна.

– Вече съм майор.

Араес направи утвърдителен жест, взирайки се в тъмните очила, зад които бе трудно да се отгатне накъде гледат пронизващите очи на събеседника му.

– Честито.

Фумеро му предложи цигара.

– Не, благодаря.

– Това е качествена стока – подкани го Фумеро. – Вирджински тютюн.

Араес прие цигарата и я прибра в джоба си.

– Желаете ли да прегледате книжата и лицензите ми, господин майор? Всичко е в пълен ред, с разрешителните и печатите на правителството...

Фумеро сви рамене и изпусна равнодушно струйка дим, като наблюдаваше с лека усмивка огънчето на цигарата си.

– Сигурен съм, че документите ви са в изправност. Кажете ми, какъв товар носите на борда?

– Продоволствия. Лекарства, оръжия и боеприпаси. И няколко партиди вещи, конфискувани за търгове. Инвентарът с правителствения печат на представителството във Валенсия е на ваше разположение.

– Друго не съм и очаквал, капитане. Но това засяга вас и при­станищните и митническите власти. Аз съм един обикновен слуга на народа.

Араес кимна спокойно, като постоянно си напомняше, че не бива да откъсва поглед от тъмните, непроницаеми стъкла на очилата.

– Ако господин майорът благоволи да ми каже какво търси, с най-голямо удоволствие ще...

Фумеро му направи знак да го придружи и двамата закрачиха по палубата, докато екипажът ги наблюдаваше в очакване. След няколко минути Фумеро се спря, дръпна за последен път от цигарата и хвърли угарката през борда. Подпря се на парапета и загледа Барселона така, сякаш я виждаше за пръв път.

– Надушвате ли го, капитане?

Араес не отговори веднага.

– Не зная какво имате предвид, господин майор.

Фумеро сърдечно го потупа по ръката.

– Поемете дълбоко дъх. Не бързайте. Ей сега ще го усетите.

Араес размени поглед с Бермехо. Членовете на екипажа също се споглеждаха объркани. Фумеро се обърна към тях и с жест ги подкани да вдишат.

– Е? Никой ли не усеща нищо?

Капитанът безуспешно се насили да се усмихне.

– Аз пък го надушвам – рече Фумеро. – Само не ми казвайте, че не сте го доловили.

Араес кимна неопределено.

– Естествено – настоя Фумеро. – Естествено, че го надушвате. Както и аз, и всички, които се намират тук. Това е миризмата на плъх. На оня гаден плъх, който сте скрили на борда.

Капитанът озадачено свъси вежди.

– Уверявам ви, че...

Фумеро му даде знак с ръка да млъкне.

– Промъкне ли се плъх в дома ти, няма отърване от него. Даваш му отрова, а той я изплюсква. Слагаш му капани, а той сере в тях. От всички твари най-трудно се ликвидира плъх. Защото е страхлив. Защото се крие. Защото се мисли за по-умен от теб.

Замълча за миг, наслаждавайки се на думите си.

– И знаете ли кой е единственият начин да се справиш с плъха, капитане? Да го очистиш веднъж завинаги?

Араес поклати глава.

– Нямам представа, господин майор.

Фумеро оголи зъби в усмивка.

– Разбира се. Вие сте мореплавател и няма защо да знаете такива неща. Това е моя работа. Това е причината, поради която Революцията ме е довела на този свят. Гледайте, капитане. Гледайте и се учете.

Без да дочака отговор, той се отдалечи към носа на кораба, а хората му го последваха. Тогава капитанът видя, че се е заблудил в първоначалната си преценка. Фумеро беше въоръжен. Държеше в ръка лъскав револвер – колекционерска вещ. Прекоси палубата, разблъсквайки безцеремонно членовете на екипажа, озовали се на пътя му, и подмина входа към каютите. Отлично знаеше къде отива. По негов знак хората му наобиколиха вратичката, която водеше към трюма, и зачакаха заповеди. Фумеро се наведе над металната повърхност и потропа леко с кокалчетата на пръстите си, сякаш чукаше на вратата на стар приятел.

– Изненада – напевно изрече той.

Когато хората на майора буквално изтръгнаха вратичката и дневната светлина озари недрата на кораба, Араес побърза да се скрие на мостика. През двете години, откакто вилнееше войната, вече бе видял и научил достатъчно. Последното, което зърна, бе как Фумеро се облизва като котарак, преди да се спусне в трюма на кораба с револвер в ръка.

5

След като дни наред бе дишал все същия спарен въздух, Фермин усети как свежият полъх, нахлул през отворената вратичка на трюма, се процежда през процепите на сандъка, в който се бе скрил. Изви глава на една страна и успя да зърне през пролуката между капака и уплътнението снопове прашна светлина, които шареха из трюма. Фенери.

Бялата парообразна светлина галеше очертанията на товара и придаваше прозрачност на платната, които покриваха автомобилите и произведенията на изкуството. Звукът от стъпките и металическото ехо, което кънтеше в стените, бавно се приближаваха. Фермин стисна зъби и мислено преповтори всички действия, които бе предприел, преди да се оттегли в скривалището си. Чувалите, свещите, остатъците от храна или следите от стъпки, които бе могъл да остави – струваше му се, че се е погрижил за всичко. Никога нямаше да го намерят, каза си. Никога.

Именно тогава чу познатия остър глас, който изрече името му, сякаш нашепваше някаква мелодия, и коленете му омекнаха като желе.

Фумеро.

Гласът и стъпките прозвучаха много близо. Фермин зажумя, както би сторило дете, ужасено от странен шум в тъмната си стая – не защото мисли, че това ще го предпази, а защото не дръзва да погледне силуета, който се надвесва над леглото му. В този миг крачките преминаха съвсем бавно току до него. Облечени в ръкавица пръсти погалиха капака на сандъка, сякаш змия се плъзна по повърхността му. Фумеро си свирукаше нещо. Фермин затаи дъх, без да отваря очи. Студена пот се стичаше по челото му и трябваше да стисне юмруци, за да овладее треперенето на ръцете си. Не смееше да помръдне дори мускул от страх, че отъркването на тялото му в чувалите, с които бяха увити част от пушките, може да предизвика някакъв шум.

Може би се бе заблудил. Може би щяха да го намерят. Може би нямаше на света скривалище, в което да преживее още един ден, за да разказва за него. Може би, в края на краищата, този ден бе не по-лош от всеки друг, за да напусне сцената. И щом се бе стигнало дотам, нищо не му пречеше да отвори с ритник сандъка и да се опъл­чи, размахвайки някоя от пушките, върху които лежеше. По-добре бе да умре за миг, надупчен от куршуми, отколкото от ръцете на Фумеро и неговите играчки, след като повисеше две седмици от тавана на някоя килия в крепостта Монжуик.

Заопипва едно от оръжията, търсейки спусъка. До този момент не бе му хрумвало, че по всяка вероятност не е заредено. Все тая, помисли си. Със своите умения на стрелец бездруго имаше всички шансове да откъсне половината си стъпало или да улучи паметника на Колумб в окото. Тази мисъл го накара да се усмихне и той притисна пушката с две ръце до гърдите си. Дотогава никога не бе стрелял, но си каза, че новаците винаги са късметлии и че усилие­то заслужава поне вот на доверие. Запъна спусъка и се приготви да отнесе главата на дон Франсиско Хавиер Фумеро в рая или в ада.

Ала миг по-късно стъпките заглъхнаха, като отнесоха шанса му да се покрие със слава и му напомниха, че великите любовници, по служба или по призвание, не са родени за героични дела. Пое дълбоко дъх и докосна гърдите си. Дрехите му бяха залепнали за тялото като втора кожа. Фумеро се отдалечаваше с копоите си. Фермин си представи как фигурите им се стопяват в мрака на трюма и се усмихна с облекчение. Може би не бяха дошли заради донос, а просто правеха рутинна проверка.

Точно в този миг стъпките спряха. Настъпи гробовна тишина и в продължение на няколко секунди Фермин чуваше единствено ударите на сърцето си. После до него достигнаха като едва доловима въздишка ситните стъпчици на нещо мъничко и леко, което вървеше по капака на сандъка само на сантиметри от лицето му. Позна го по слабия, сладко-кисел мирис. Неговото спътниче, мишлето, душеше пролуките на сандъка, вероятно усетило миризмата на своя приятел. Фермин се канеше да му изсъска леко, за да го прогони, когато в трюма отекна оглушителен трясък.

Едрокалибреният куршум тутакси разкъса гризача и проби дупка в капака на сандъка на пет сантиметра от лицето на Фермин. Няколко капки кръв се процедиха през пукнатините и опръскаха устните му. Фермин усети гъдел в десния си крак и свеждайки поглед, видя, че куршумът, който насмалко не бе го улучил, бе прогорил дупка в крачола на панталона му и бе оставил втори изходен отвор в дървото. Тънък сноп смътна светлина проникваше в мрака на скривалището, очертавайки траекторията на куршума. Фермин чу как стъпките се върнаха обратно и се спряха до убежището му. Фумеро коленичи до сандъка. Фермин зърна блясъка на очите му през малката пролука на похлупака.

– По обичая си се сдружаваш с долни твари, а? Трябваше да чуеш писъците на твоя колега Амансио, когато ни изпя къде да те намерим. Вие, героите, пропявате като кадънки само с чифт кабели в топките.

Пред тези очи и всичко, което знаеше за тях, Фермин почувства, че ако малкото останала му смелост не се бе изпарила под формата на пот, щеше да се напикае от страх в пълния с пушки саркофаг.

– Смърдиш по-зле и от своя другар, плъха – прошепна Фумеро. – Май имаш нужда от баня.

Чуваше се шум от стъпки и глъчка, докато мъжете местеха рак­ли и събаряха разни предмети из трюма. През това време Фумеро не помръдна дори на сантиметър от мястото си. Подобно на змия, която се взира в гнездо, търпеливо изследваше с поглед тъмната вътрешност на сандъка. След малко Фермин усети силни удари по капака. Отначало помисли, че искат да го разбият, но когато видя щръкналите върхове на няколко гвоздея, разбра, че всъщност го заковават към уплътнението. След малко широката едва няколко милиметра пролука между ръба на капака и сандъка изчезна. Бяха го погребали в собственото му скривалище.

После сандъкът се раздвижи на тласъци и по заповед на Фумеро няколко души от екипажа слязоха в трюма. Фермин се досети какво ще последва. Усети как дузина мъже повдигат сандъка с лостове и чу стърженето от брезентовите ленти, с които овързаха дървото. Затракаха вериги и подемният кран издигна сандъка нагоре с рязко дръпване.

6

Араес и екипажът гледаха как сандъкът се полюшва от вятъра на шест метра над палубата. Фумеро излезе от трюма, слагайки отново тъмните си очила с доволна усмивка. Вдигна поглед към мостика и шеговито отдаде чест.

– С ваше позволение, капитане, сега ще пристъпим към единствения ефикасен начин за унищожение на плъха, който возехте на борда си.

Фумеро даде знак на краниста да свали контейнера няколко метра надолу, докато се изравни с лицето му.

– Последна воля или думи на разкаяние?

Членовете на екипажа гледаха онемели сандъка. От вътрешността му се разнесе единствено стон, който навяваше мисъл за някакво изплашено малко животинче.

– Хайде, не плачи, не е станало кой знае какво – рече Фумеро. – Пък и няма да те оставя сам. Ще видиш, че цяла сюрия твои приятели вече те чакат с нетърпение...

Сандъкът се издигна отново във въздуха и кранът се завъртя към борда. Когато товарът му увисна на десетина метра над водата, Фумеро се извърна още веднъж към мостика. Араес се бе вторачил в него със стъклен поглед и мърмореше нещо под сурдинка.

„Кучи син“ – прочете по устните му Фумеро.

После даде знак с кимване и контейнерът, натоварен с двеста килограма пушки плюс петдесет и няколко килограма Фермин Ромеро де Торес, се устреми към тъмните ледени води на барселонското пристанище.

7

Докато летеше надолу, едва успя да се хване за стените на сандъка. При сблъсъка с водата оръжията отхвръкнаха нагоре и силно се удариха в капака. В продължение на няколко секунди контейнерът се задържа на повърхността, поклащайки се като шамандура. Фермин се бореше да се измъкне изпод дузините пушки, които го бяха затрупали. Остра миризма на селитра и газьол достигна до обонянието му. Тогава чу звука от водата, която нахлуваше с клокочене през дупката, оставена от куршума на Фумеро. Само след миг почувства студената течност, заливаща основата. Обзет от паника, той се опита да достигне долната част на сандъка. При това движение пушките се изместиха и контейнерът се килна на една страна. Фермин падна ничком върху оръжията. В непрогледния мрак започна да ги отмества пипнешком, търсейки дупката, през която навлизаше водата. Щом успееше да сложи дузина пушки зад гърба си, те падаха отново върху него и го бутаха към дъното на сандъка, който продължаваше да се накланя. Водата покриваше стъпалата му и се стичаше между пръстите му. Вече бе стигнала до коленете му, когато той успя да намери дупката и я запуши, доколкото можа, натискайки с две ръце. В този миг откъм палубата на кораба се разнесоха изстрели, които пронизаха дървото. Зейнаха три нови дупки и в сандъка проникна зеленикава светлина, която позволи на Фермин да види как водата нахлува мощно вътре; за броени мигове го покри до пояс. Фермин извика от страх и гняв, мъчейки се да достигне една от дупките с ръка, но внезапен тласък го отхвърли назад. Грохотът, отекващ в сандъка, го потресе; струваше му се, че го поглъща някакъв звяр. Водата се бе издигнала до гърдите му и дъхът му секна от студа. Отново стана тъмно като в рог и Фермин разбра, че сандъкът потъва безвъзвратно. Дясната му ръка отстъпи под напора на течността. Ледената вода изтри сълзите му в мрака. Фермин се опита да задържи една последна глътка въздух.

Течението засмука дървения контейнер и неумолимо го повлече към дъното. В горната част бе останала около педя въздух и Фермин се мъчеше да се повдигне натам, за да поеме глътка кислород. След малко сандъкът достигна дъното на пристанището и заседна в тинята, леко килнат настрани. Фермин заблъска по капака с юмруци и ритници, но закованото с гвоздеи дърво изобщо не помръдна. Мъничкото останал въздух изтичаше през процепите. Леденият непрогледен мрак го приканваше да се предаде; дробовете му пламтяха, а от липсата на въздух главата му сякаш щеше да се пръсне. Изпаднал в сляпа паника при мисълта, че му остават броени секунди живот, Фермин сграбчи една от пушките и заудря ръба на капака с приклада. На четвъртия удар оръжието се разпадна в ръцете му. Шарейки с пръсти в тъмното, той напипа една пушка в торба, носеща се на повърхността под малкото въздух, задържал се вътре. Фермин я сграбчи с две ръце и заудря отново със сетни сили, молейки се за чудото, което все не идваше.

Куршумът издумтя глухо, когато пушката гръмна в торбата. Изстрелът от упор проби в дървото кръгъл отвор с размера на юмрук. Бледа светлина нахлу в сандъка. Ръцете на Фермин реагираха преди мозъка му. Той насочи пушката към отвора и натисна спусъка още два пъти. Водата вече бе проникнала в торбата и оръжието не гръмна. Фермин докопа друга пушка и натисна спусъка ѝ през торбата, която я предпазваше. Първите два опита не дадоха ефект, но на третия той почувства отката на оръжието и видя как дупката в дървото се разшири. Изстреля останалите куршуми, докато отвърстието в стената на сандъка стана достатъчно голямо, за да промуши през него мършавото си и изтерзано тяло. Нацепените краища на дървото се впиха в кожата му като зъби, но призрачната светлина, която го мамеше с обещания, би му дала сили да прекоси дори поле от ножове.

Мътната вода на пристанището изгаряше зениците му, но Фермин държеше очите си отворени. Подводна гора от светлини и сенки се полюшваше в зеленикавия сумрак. Под нозете му се стелеше мрежа от отломки, скелети от лодки и вековна тиня. Той вдигна поглед към стълбовете неясна светлина, които се спускаха отгоре. Корпусът на търговския кораб се очертаваше на повърхността като огромна сянка. Фермин прецени, че водата в тази част на пристанището е дълбока поне петнайсетина метра, може би и повече. Ако успееше да се добере до повърхността откъм другата страна на кораба, може би никой нямаше да го забележи и щеше да оцелее. Оттласна се с крака от сандъка и заплува. Едва тогава, докато се издигаше бавно нагоре, очите му зърнаха за миг призрачното зрелище, скрито под водите. Той осъзна, че онова, което бе взел за водорасли и изоставени мрежи, всъщност бяха трупове, които се поклащаха в сумрака. Десетки трупове с белезници и със завързани нозе, приковани с вериги към камъни или циментови блокове, образуваха подводно гробище. Змиорките, които се плъзгаха между крайниците им, бяха оглозгали плътта от лицата им и косите им се вееха на течението. Фермин различи силуети на мъже, жени и деца. В краката им лежаха куфари и вързопи, полузаровени в тинята. Някои от труповете бяха в такъв стадий на разложение, че само костите им стърчаха сред парцаливите останки от дрехи. Телата образуваха безкрайна галерия, която се губеше в мрака. Фермин затвори очи и миг по-късно се завърна в живота, осъзнавайки, че дишането само по себе си е най-удивителното преживяване, което някога е имал.

8

За няколко мига Фермин остана залепен като мида за корпуса на кораба, докато възстановяваше дишането си. На двайсетина метра оттам видя сигнална шамандура. Приличаше на малък фар – цилиндър, увенчан с фенер, поставен върху кръгла основа, в която имаше кабина. Шамандурата беше боядисана в бяло с червени ивици и се поклащаше леко на повърхността на водата, сякаш бе дрейфуващо островче от метал. Фермин си каза, че ако успее да се добере до нея, би могъл да се скрие във вътрешността ѝ и да изчака благоприятен момент, за да доплува до сушата, без да го видят. Като че ли никой не бе забелязал присъствието му, но все пак не искаше да предизвиква съдбата. Изпълни с въздух изтерзаните си дробове, гмурна се отново и се понесе към шамандурата, като загребваше водата с хаотични движения. Докато плуваше, се стараеше да не поглежда надолу; предпочиташе да мисли, че умът му е станал жертва на халюцинация и че зловещата градина от трупове, люлеещи се на течението, е просто гора от рибарски мрежи, оплетени сред отломки по дъното. Фермин се подаде на повърхността на няколко метра от шамандурата и побърза да я заобиколи, за да се скрие зад нея. Загледа палубата на кораба и реши, че поне за момента е в безопасност; всички на борда, включително и Фумеро, сигурно го мислеха за мъртъв. Тъкмо се катереше по платформата, когато забеляза една неподвижна фигура, която го наблюдаваше от мостика. Погледите им се срещнаха за миг. Фермин не можеше да определи кой бе този мъж, но по облеклото му прецени, че трябва да е капитанът на кораба. Побърза да се скрие в мъничката кабина и се отпусна безсилно, разтреперан от студ. Предполагаше, че всеки миг ще чуе хайката, идваща да го залови. По-добре да беше се удавил в сандъка. Сега Фумеро щеше да го откара в някоя от своите килии и да се позабавлява на воля.

Очакването се проточи цяла вечност; беглецът вече мислеше, че е дошъл краят на приключенията му, когато изведнъж чу как двигателите на кораба забоботиха и сирената изсвири. Надникна плахо през прозорчето на кабината и видя, че корабът се отдалечава към кейовете. Изтощен, Фермин се просна под топлата милувка на слънцето, което проникваше през прозорчето. Въпреки всичко, Девата, покровителка на обезверените, май се беше смилила над него.

9

Фермин остана на своето малко островче, докато здрачът обагри небето и пристанищните фенери изтъкаха мрежа от отблясъци по вълните. Оглеждайки внимателно кейовете, той реши, че ще е най-добре да доплува до рояка от лодки, завързани срещу рибния пазар, и оттам да се покатери на сушата с помощта на въжетата или скрипците на някой закотвен съд. Именно тогава забеляза един силует, който изплува от мъглата, обвила доковете. Към скривалището му се приближаваше лодка с гребла с двама души на борда. Единият гребеше, а другият се взираше в мрака, държейки нависоко фенер, който обагряше омарата в кехлибарено. Фермин преглътна на сухо. Можеше да се хвърли във водата и да помоли небесата да го скрият в нощния мрак, за да избяга за пореден път, но молитвите му бяха свършили и вече нямаше капка сила за борба. Подаде се от скривалището си с вдигнати ръце, обърнат към приближаващата лодка.

– Свалете си ръцете – каза мъжът с фенера.

Фермин напрегна поглед. Това беше същият човек, който го бе наблюдавал от мостика преди часове. Фермин се взря в очите му и кимна. Прие подадената му ръка и скочи в лодката. Мъжът, който бе на греблата, му предложи одеяло и измъченият корабокрушенец се уви с него.

– Аз съм капитан Араес, а това е моят първи офицер Бермехо.

Спасеният се опита да измънка нещо, но Араес го възпря.

– Не ни казвайте името си. Не е наша работа.

Капитанът взе един термос и му наля греяно вино. Фермин сграбчи тенекиената чаша с две ръце и я пресуши до дъно. Араес му напълни чашата цели три пъти и Фермин усети как вътрешностите му се затоплиха.

– По-добре ли сте? – попита капитанът.

Фермин кимна.

– Няма да ви питам какво правехте на моя кораб, нито какво вземане-даване имате с тая гадина Фумеро, но по-добре си отваряйте очите на четири.

– Старая се, повярвайте ми. Просто съдбата е против мен.

Араес му подаде една торба. Фермин надникна в нея. Вътре имаше сухи дрехи, очевидно с шест номера по-големи от неговия, и малко пари.

– Защо правите това, капитане? Аз съм просто гратисчия, забъркал ви в опасна история...

– Защото ми е кеф – отвърна Араес, а Бермехо кимна одобрително.

– Не зная как да ви се отплатя...

– Достатъчно ще е да не се промъквате пак на кораба ми без билет. Хайде, преоблечете се.

Араес и Бермехо го гледаха как сваля прогизналите си дрипи и му помогнаха да облече подарените одежди – стара моряшка униформа. Преди да захвърли завинаги разнищеното си сако, той затършува в джобовете му и извади писмото, което бе пазил седмици наред. Морската вода бе заличила мастилото, а пликът се бе превърнал в стиска мокра хартия, която се разпадна между пръстите му. Фермин затвори очи и се разрида. Араес и Бермехо се спогледаха слисани. Капитанът сложи ръка на рамото на Фермин.

– Недейте така, човече, най-лошото мина...

Фермин поклати глава.

– Не е това... Не е това.

Облече се със забавени движения и прибра останките от писмото в джоба на новата си куртка. Когато забеляза, че двамата му благодетели го наблюдават загрижено, изтри сълзите си и им се усмихна.

– Извинявайте.

– Много сте слаб, само кожа и кости – отбеляза Бермехо.

– Това е заради военните несгоди – оправда се Фермин, опитвайки се да говори с бодра и оптимистична нотка. – Но сега жребият ми се промени и предчувствам, че ме очаква бъдеще с обилна храна и съзерцателен живот, в който ще се тъпча със сланина, докато препрочитам най-доброто от поезията на Златния век. С кървавица и канелени бисквити само за два дни ще се закръгля като шамандура. Може да не ми личи, но падне ли ми сгоден случай, качвам килограми по-бързо и от оперна певица.

– Щом казвате... Има ли къде да отидете? – попита Араес.

Фермин, пременен с новия си костюм на капитан без кораб и със сгрян от виното корем, кимна въодушевено.

– Има ли някоя жена, която да ви чака? – попита капитанът.

Фермин се усмихна тъжно.

– Има, но не чака мен.

– Ясно. За нея ли е писмото?

Фермин кимна.

– И заради това се върнахте в Барселона с риск за живота си? За да връчите едно писмо?

Беглецът сви рамене.

– Тя го заслужава. Пък и дадох обещание на един добър приятел.

– Мъртъв ли е?

Фермин сведе поглед.

– Някои вести е по-добре да бъдат спестени – отбеляза Араес.

– Обещанието си е обещание.

– От колко време не сте я виждали?

– Малко повече от година.

Капитанът му отправи продължителен поглед.

– В тия времена една година хич не е малко. В наши дни хората забравят бързо. Това е като вирус, който им помага да оцелеят.

– Дано и аз да пипна тоя вирус, че много добре ще ми дойде – рече Фермин.

10

Свечеряваше се, когато лодката го остави при стълбите на кея на корабостроителницата. Фермин се стопи в мъглата на пристанището – просто поредният силует сред докерите и моряците, запътили се към улиците на Равал, тогавашния китайски квартал. Сливайки се с тълпата, от дочутите полугласни разговори узна, че предния ден градът е понесъл въздушна атака – една от многото за тази година – и че през настъпващата нощ се очакват нови бомбардировки. Страхът в гласовете и погледите на хората се долавяше ясно, но след преживения кошмарен ден Фермин беше убеден, че нощта не би могла да донесе нищо, което да се окаже по-лошо. Съдбата пожела един уличен търговец на лакомства, който тъкмо се оттегляше, бутайки количката си, да се изпречи на пътя му. Фермин го спря и огледа стоката му с най-жив интерес.

– Имам карамелизирани сладкиши като ония отпреди войната – предложи търговецът. – Желаете ли, господине?

– Давам цяло кралство за един „Сугус“ – заяви Фермин.

– Останала ми е една кесия ягодови.

Фермин ококори очи като чинии и лигите му потекоха само при споменаването на този деликатес. Благодарение на средствата, дарени от капитан Араес, той се сдоби с цялата кесия бонбони, която побърза да отвори с нетърпението на осъден.

Винаги бе смятал ефирната светлина на уличните фенери по „Ла Рамбла“ – както и първата хапка от бонбон „Сугус“ – за едно от ония неща, заради които си струва да преживееш още ден. Но тази вечер, докато вървеше по централния булевард, зърна бригада от нощни пазачи, които обикаляха със стълба в ръце и гасяха един по един фенерите, чиято светлина все още се отразяваше в паважа. Фермин се приближи до един от пазачите и загледа припрените му действия. Когато мъжът заслиза по стълбата и го забеляза, спря и му хвърли кос поглед.

– Добър вечер, шефе – дружелюбно рече Фермин. – Нали няма да се обидите, ако попитам защо оставяте града на тъмно?

Пазачът само посочи небето с пръст, взе стълбата и премина към следващия фенер. Фермин погледа за миг странното зрелище, което представляваше постепенно потъващата в мрак „Ла Рамбла“. Кафенетата и магазините наоколо започнаха да затварят и бледото сияние на луната обля фасадите им. Обзет от известни опасения, Фермин продължи пътя си и скоро забеляза някакво нощно шествие. Многобройна тълпа, натоварена с вързопи и одеяла, се отправяше към входа на метрото. Някои хора носеха запалени свещи и маслени лампи, други крачеха в тъмното. Подминавайки стълбата, която се спускаше към недрата на метрото, Фермин спря поглед върху едно дете, което едва ли имаше пет години. Бе се вкопчило в ръката на майка си – или на баба си, защото в твърде оскъдната светлина всички изглеждаха състарени преждевременно. Фермин искаше да му намигне, но детето не откъсваше очи от небето. То се взираше в мрежата от черни облаци, забулила хоризонта, сякаш виждаше нещо, скрито вътре. Фермин проследи погледа на момченцето и усети полъх на студен вятър, който задуха над града, носейки мирис на фосфор и изгоряло дърво. Точно преди майка му да го повлече по стълбите към тунелите на метрото, малчуганът отправи към Фермин поглед, който му смрази кръвта. В тези очи на петгодишно дете се четяха слепият ужас и отчаянието на старец. Фермин извърна поглед и поднови пътя си, като се размина с един градски полицай, охраняващ входа на метрото. Полицаят го посочи с ръка.

– Ако си тръгнете сега, после няма да намерите място. И скривалищата също са пълни.

Фермин кимна, но ускори крачка. Така навлезе в една Барселона, която му се стори призрачна; трепкащите отблясъци от свещи и маслени лампи по балконите и порталите едва очертаваха потъналите в мрак сгради. Когато най-сетне пое по „Рамбла де Санта Моника“, зърна в далечината арката на един мрачен и тесен вход. Въздъхна с натежало сърце и се запъти към срещата си с Лусия.

11

Фермин се заизкачва неохотно по тясното стълбище. С всяко следващо стъпало чувстваше как отслабват решимостта му и смелостта да се изправи пред Лусия, за да ѝ съобщи, че нейният любим, бащата на дъщеря ѝ, когото очакваше да види повече от година, е умрял в килията на един затвор в Севиля. Когато стигна до площадката на третия етаж, Фермин се спря пред вратата, не смеейки да почука. Седна на стълбите и зарови глава в шепите си. Спомняше си точно какво бе изрекъл на това място преди тринайсет месеца, когато Лусия го хвана за ръцете и каза, гледайки го в очите: „Ако ме обичаш, няма да позволиш да му се случи нещо и ще го върнеш при мен.“ Той измъкна изпокъсания плик от джоба си и се взря в късчетата хартия в сумрака. Смачка ги между пръстите си и ги захвърли в сенките. Изправи се и се запъти към стъпалата, за да избяга оттам, но в този миг чу как вратата на жилището се отвори зад гърба му. Това го накара да се спре.

Едно момиченце на седем или осем години го наблюдаваше от прага. Държеше книга в ръце и бе пъхнало пръстче между страниците, за да си отбележи докъде е стигнало с четенето. Фермин се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

– Здравей, Алисия – рече. – Помниш ли ме?

Малката го гледаше със смътно недоверие.

– Какво четеш?

– „Алиса в Страната на чудесата“.

– Брей! Я да видя?

Детето му показа книгата, но не му позволи да я вземе.

– Тази ми е една от любимите – отбеляза то, все още с известни опасения.

– И на мен – заяви Фермин. – Щом в една книга става дума за пропадане в дупки и за всякакви щуротии и математически задачи, направо я броя за автобиография.

Момиченцето прехапа устни, за да не прихне, развеселено от думите на този странен гост.

– Да, но тя е написана за мен – лукаво рече то.

– Ама разбира се. Майка ти вкъщи ли е?

Алисия не отговори, но отвори вратата малко по-широко. Фермин направи крачка напред. Детето се обърна и се скри в жилището, без да каже дума. Фермин се спря на прага. Вътре беше тъмно, само една маслена лампа примигваше в края на тесния коридор.

– Лусия? – извика той.

Гласът му заглъхна в мрака. Фермин потропа на вратата и зачака.

– Лусия? Аз съм... – извика отново.

Почака още малко и като не получи отговор, влезе вътре и пое по коридора. Вратите от двете му страни бяха затворени. В дъното се озова в една стая, която служеше за трапезария. Поставената на масата лампа излъчваше мек жълтеникав ореол, който смекчаваше сенките. Една старица седеше на стол до прозореца с гръб към влезлия. Фермин се спря. Едва тогава я позна.

– Доня Леонор...

Жената, която му се бе сторила старица, едва ли имаше повече от четирийсет и пет години. Лицето ѝ бе посърнало от огорчения, а очите, уморени от ненавист и скришен плач, изглеждаха стъклени. Леонор го изгледа безмълвно. Фермин взе един стол и седна до нея. Хвана ръката ѝ и се усмихна едва-едва.

– Тя трябваше да се омъжи за теб – промълви жената. – Грозен си, но поне имаш акъл в главата.

– Къде е Лусия, доня Леонор?

Тя извърна очи.

– Отведоха я преди два месеца.

– Къде?

Леонор не отговори.

– Кои бяха?

– Онзи мъж...

– Фумеро ли?

– Не попитаха за Ернесто. Търсеха нея.

Фермин я прегърна, но Леонор остана неподвижна като статуя.

– Аз ще я открия, доня Леонор. Ще я открия и ще я доведа вкъщи.

Жената поклати глава.

– Мъртъв е, нали? Синът ми?

Фермин замълча за миг.

– Не зная, доня Леонор.

Тя го изгледа гневно и му зашлеви плесница.

– Махай се!

– Доня Леонор...

– Върви си – простена жената.

Фермин стана и направи няколко крачки. Малката Алисия го наблюдаваше от коридора. Той ѝ се усмихна и тя бавно се приближи до него. Хвана го за ръката и я стисна силно. Фермин коленичи пред нея. Канеше се да ѝ каже, че е бил приятел на майка ѝ, или да я залъже с други обичайни приказки, за да изтрие сянката на безнадеждност, помрачила погледа ѝ. Но точно в този миг, докато Лео­нор давеше сълзите си, закрила лице с шепи, Фермин чу далечен шум, който се процеждаше от небето. Вдигна очи към прозореца и видя как стъклото затрепери.

12

Фермин отиде до прозореца и дръпна пердето. Погледна към ивицата небе, уловена между корнизите, които ограждаха тясната уличка. Тътенът се бе засилил и звучеше много по-близо. Първата мисъл на Фермин бе, че откъм морето се задава буря; представи си черни облаци, влачещи се над кейовете и изтръгващи платна и мачти по пътя си. Ала никога не бе наблюдавал буря, която да носи грохот на метал и огън. Мъглата се разкъса и в образувалата се пролука той ги видя. Изникнаха от мрака като гигантски насекоми от стомана, летейки в строй. Фермин преглътна на сухо и извърна поглед към Леонор и треперещата Алисия; малката все още държеше книгата си в ръце.

– Май ще е по-добре да се махнем оттук – промълви той.

Леонор поклати глава.

– Ще отминат – каза тя едва чуто. – Както снощи.

Фермин отново се взря в небето и видя как от строя се отдели група от шест или седем самолета. Той отвори прозореца и подаде глава навън; стори му се, че грохотът на двигателите се насочва към „Ла Рамбла“. В този миг се разнесе остро свистене, сякаш от небето се спускаше огромен свредел. Алисия затисна ушите си с длани и изтича да се скрие под масата. Леонор протегна ръце да хване детето, но нещо я спря. Мигове преди снарядът да достигне сградата, свистенето се засили дотолкова, че сякаш извираше от самите стени. Фермин си помисли, че оглушителният шум ще му спука тъпанчетата.

Точно тогава настъпи тишина.

Внезапен удар разтърси сградата, сякаш от облаците се бе сгромолясал влак, който премина през покрива и всичките етажи, сякаш бяха от цигарена хартия. От устните на Леонор се отрониха думи, които Фермин не можа да чуе. За част от секундата, зашеметен от плътната бариера от шум, която сякаш спря времето, той видя как стената зад гърба на Леонор се разпадна в бял облак, а огнена ивица обгради стола, на който седеше жената, и я погълна. Взривната вълнà вдигна половината мебели от пода и те увиснаха за миг във въздуха, преди да избухнат в пламъци. Струя въздух, гореща като запален бензин, блъсна Фермин и отлетя към прозореца с такава сила, че разби стъклото и раздруса решетката на балкона. Подарената от капитан Араес куртка димеше и изгаряше кожата на Фермин. Когато понечи да се изправи, за да я свали, той усети как подът се тресе под краката му. Само след секунди централната конструкция на сградата рухна пред очите му във вихрушка от огнени отломки.

Фермин се надигна и с рязко движение се освободи от димящата куртка. Впусна се към вътрешната част на жилището. Саван от черен задушлив дим бе обвил стените, които не бяха съборени. Експлозията бе изпепелила сърцето на сградата, пощадявайки само фасадата и редица от стаи, ограждащи един кратер, от чийто край стърчаха останките от стълбището. Отвъд онова, което преди бе коридорът на жилището, сега нямаше нищо.

– Кучи синове! – изплю през зъби Фермин.

Ушите му пищяха така, че не можа да чуе собствения си глас, но усети с кожата си вълнàта от една нова експлозия недалече оттам. По улицата профуча вятър, смърдящ на сяра, електричество и изгорена плът, и Фермин видя небето на Барселона, озарено от пламъци.

13

Свирепа болка пронизваше мускулите му. Залитайки, той влезе в стаята. Експлозията бе запратила Алисия в стената и телцето ѝ, покрито с прах и пепел, бе останало заклещено между ъгъла на стаята и едно съборено кресло. Фермин коленичи до нея и я измъкна, като я хвана под мишниците. Щом усети допира на ръцете му, Алисия отвори очи. Те бяха зачервени, а в разширените им зеници Фермин видя собственото си изтерзано отражение.

– Къде е баба? – измънка детето.

– Баба ти я няма. Ти трябва да дойдеш с мен. Двамата ще се махнем оттук.

Алисия кимна. Фермин я взе на ръце и я заопипва, за да провери дали има рани или нещо счупено.

– Боли ли те някъде?

Детето докосна с ръка главата си.

– Ще ти мине – рече той. – Готова ли си?

– Книгата ми...

Фермин потърси книгата сред отломките. Намери я опърлена, но все още цяла. Подаде ѝ я и Алисия я сграбчи, сякаш бе някакъв талисман.

– Да не я загубиш, ей? Че трябва да ми разкажеш как свършва...

Фермин се изправи с момиченцето на ръце. Или Алисия тежеше повече, отколкото бе очаквал, или той бе останал съвсем без сили.

– Дръж се здраво.

Обърна се и като заобиколи огромната дупка от експлозията, тръгна по настлания с плочи коридор, от който бе останал само един корниз. Когато стигна до стълбището, видя, че снарядът бе проникнал чак до мазето на сградата, образувайки море от пламъци, което бе погълнало първите два етажа. Фермин огледа внимателно шахтата на стълбището и забеляза, че пламъците бавно се изкачваха, стъпало по стъпало. Тогава стисна здраво Алисия в прегръдките си и се затича по стълбите нагоре. Ако успееха да се доберат до покрива, оттам можеха да скочат на терасата на съседната сграда и може би щяха да оцелеят, за да разказват за този ден.

14

Вратата, водеща към покривната тераса, бе от масивен дъб, но експлозията бе разхлабила пантите ѝ и Фермин я събори с един ритник. Щом се озова горе, той остави Алисия на пода и рухна до нея, подпирайки се на ръба, за да се съвземе. Дишаше дълбоко. Във въздуха се носеше миризма на изгорял фосфор. В продължение на няколко мига двамата стояха мълчаливо и гледаха изумени зрелището, разгърнало се пред очите им.

Барселона представляваше тъмен покров, пронизан от огнени стълбове и струи черен дим, които се люлееха в небето като пипала. На няколко пресечки оттам „Ла Рамбла“ се очертаваше като река от пламъци и пушек, пълзяща към центъра на града. Фермин дръпна детето за ръката.

– Хайде, не бива да спираме.

Едва бяха направили няколко крачки, когато нов грохот отекна в небето и разтърси сградата под нозете им. Фермин хвърли поглед назад и видя ярко сияние, което се издигаше близо до „Пласа де Каталуня“. Червеникава светкавица бръсна покривите на града за част от секундата. Пороят от светлина угасна в дъжд от пепел, от който изникна отново тътенът на самолетите. Ескадронът летеше много ниско, пресичайки вихрушката от гъст дим, която се стелеше над града. Пламъците се отразяваха в търбусите на самолетите. Фермин проследи с поглед траекторията им и видя как над покривите на Равал се посипват гроздове от бомби. На петдесетина метра от терасата, на която двамата се намираха, редица сгради се пръснаха пред очите им като фойерверки. Ударната вълнà превърна стотици прозорци в порой от стъкла и изтръгна всичко от околните тераси. Един гълъбарник на съседната сграда рухна от другата страна на улицата, събаряйки пътьом резервоар за вода, който се сгромоляса с трясък на паважа. От улицата долитаха панически викове.

Фермин и Алисия стояха вцепенени, неспособни да направят дори крачка. Останаха така няколко мига, загледани в рояка от самолети, който продължаваше да обстрелва града. Покрай при­станищния кей се виждаха полупотопени кораби. Локви от горящ газьол се простираха по повърхността и поглъщаха хората, които бяха скочили във водата и отчаяно се опитваха да се отдалечат с плуване. Навесите и хангарите край вълнолома пламтяха, обгърнати от яростни пламъци. Верижна експлозия на резервоари с гориво събори цяла редица огромни товарни кранове. Исполинските метални съоръжения рухваха едно по едно върху товарните кораби и рибарските лодки, завързани край кея, и ги погребваха във водата. В далечината, сред мъглата от сяра и газьол, самолетите правеха завой над морето и се готвеха за нова атака. Фермин затвори очи и остави нечистия горещ вятър да изсуши потта от тялото му. „Ето ме, гадове, тук съм. Да видим ще ме улучите ли най-сетне, мамка ви.“

15

Мислеше, че вече може да чуе единствено грохота на приближаващите самолети, но изведнъж долови гласа на детето до себе си. Отвори очи и видя Алисия. Малката го дърпаше с всички сили и надаваше ужасени викове. Фермин се обърна. Онази част от сградата, която още не бе съборена, се рушеше от пламъците като пясъчен замък под напора на морските вълни. Двамата изтичаха до края на терасата и оттам успяха да прескочат стената, която я отделяше от съседната сграда. Фермин се приземи с претъркулване и изведнъж почувства остра болка, която прониза левия му крак. Алисия отново го задърпа и му помогна да се изправи. Той опипа бедрото си и усети как между пръстите му избликна топла кръв. Сиянието на пламъците озари дувара, който бяха прескочили, и разкри един гребен от късове стъкло, опръскани с кръв. На Фермин му се догади и погледът му се замъгли, но той пое дълбоко дъх и не се спря. Алисия продължаваше да го дърпа.

Влачейки крака си, който оставяше тъмна лъскава диря по плочите, Фермин последва детето до дувара, който отделяше тази тераса от сградата, гледаща към улица „Арко дел Театро“. Покатери се криво-ляво по едни дървени сандъци, подпрени до стената, и надникна към съседния парцел. Там се издигаше постройка със злокобен вид – стар дворец със запечатани прозорци и внушителна фасада, която сякаш бе престояла десетилетия на дъното на някое тресавище. Огромен купол от матово стъкло увенчаваше сградата като фенер, завършващ с гръмоотвод, на чийто прът се поклащаше фигурата на дракон.

Раната на крака му пулсираше с тъпа болка и Фермин трябваше да се хване за корниза, за да не падне. Почувства как в обувката му се стича топла кръв и отново му призля. Знаеше, че всеки миг може да изгуби съзнание. Алисия го гледаше ужасена. Фермин се насили да ѝ се усмихне.

– Нищо работа – каза той. – Просто драскотина.

В далечината ескадронът самолети бе направил завой над морето и тъкмо подминаваше вълнолома на пристанището, летейки отново към града. Фермин подаде ръка на Алисия.

– Хвани се за мен.

Детето бавно поклати глава.

– Тук не сме в безопасност. Трябва да се прехвърлим на другия покрив и да слезем някак на улицата, а оттам да се скрием в метрото – каза той не особено убедено.

– Не – измънка малката.

– Дай ми ръка, Алисия.

Детето се поколеба, но в крайна сметка протегна ръчичка. Фермин я стисна здраво и издърпа Алисия върху сандъците, а оттам я повдигна до ръба на корниза.

– Скачай! – нареди ѝ той.

Алисия притисна книгата до гърдите си и поклати глава. Фермин чу грохота на снарядите, които дупчеха покривите зад гърба му, и бутна момиченцето. Когато се приземи от другата страна на стената, то се обърна, за да подаде ръка на приятеля си, но Фермин не беше там. Все още се държеше за корниза от обратната страна. Беше блед и клепачите му бяха спуснати, сякаш едва успяваше да запази съзнание.

– Бягай – изпъшка той със сетни сили. – Бягай!

Коленете му се огънаха и той падна по гръб. Чу тътена на самолетите, преминаващи точно над главите им, и преди да затвори очи, видя как от небето се посипа грозд от бомби.

16

Алисия се затича отчаяно през терасата към големия стъклен купол. Така и не разбра къде избухна снарядът – дали във въздуха, или при сблъсък с някоя от околните фасади. Усети единствено устремната атака на стена от сгъстен въздух зад гърба си – оглушителна вихрушка, която я вдигна във въздуха и я тласна напред. Край нея профуча порой от късове горящ метал. Именно тогава Алисия почувства как някакъв предмет с размера на юмрук се стовари в хълбока ѝ. Ударът я завъртя във въздуха и я запрати в стъкления купол. Тя премина през завеса от натрошено стъкло и пропадна в празното пространство. Книгата се изплъзна от ръцете ѝ.

Детето летеше стремглаво в мрака сякаш цяла вечност, докато се натъкна на брезентово покривало, което омекоти падането. Платът се огъна под тежестта на Алисия и я остави просната по гръб върху нещо, което приличаше на дървена платформа. Горе, на около петнайсет метра над главата ѝ, се виждаше дупката, която тялото ѝ бе оставило, преминавайки през стъкления купол. Тя се опита да се извие встрани, но установи, че не усеща десния си крак и почти не може да се движи от кръста надолу. Извърна поглед и видя, че книгата, която бе сметнала за изгубена, се е задържала на ръба на платформата.

Момиченцето се повлече натам, като си помагаше с ръце, и докосна с пръсти гърба на томчето. Нов взрив разтърси сградата и вибрацията събори книгата в бездната. Алисия се надвеси над ръба и я видя как пада, а страниците ѝ пърхаха като криле. Огненото зарево в облаците хвърли сноп светлина, който разкъса мрака. Алисия напрегна поглед, не вярвайки на очите си. Ако зрението не я лъжеше, тя се бе приземила на върха на огромна спирала, кула, издигната около необятен лабиринт от коридори, проходи, арки и галерии, която напомняше огромна катедрала. Но за разлика от познатите на детето катедрали, тази тук не беше изградена от камъни.

Беше изградена от книги.

Смътната светлина, която се спускаше от купола, разкриваше стълбища и мостици, оградени с хиляди томове, подаващи се от тази структура. На дъното на бездната се мержелееше ореол от светлина, който се придвижваше бавно. За миг ореолът застина на място и като се взря внимателно, Алисия видя един беловлас мъж, който държеше фенер и гледаше нагоре. Силна болка прониза хълбока ѝ и зрението ѝ се замъгли. Миг по-късно тя затвори очи и изгуби представа за времето.

Събуди се, когато усети, че някой грижовно я взема на ръце. Полуотворила очи, тя видя, че се спуска по безкраен коридор, разделящ се в десетки галерии, които се разклоняваха във всички посоки, а стените им бяха съставени от книги. Мъжът с побелели коси и черти на граблива птица, когото бе забелязала на дъното на лабиринта, я носеше на ръце. Когато стигнаха до подножието на структурата, пазителят на това място я пренесе под някакъв огромен свод до едно кътче, където я положи в грубо сковано легло.

– Как се казваш? – попита той.

– Алисия – измънка детето.

– Аз съм Исаак.

После мъжът прегледа със сериозно изражение раната, която пулсираше на хълбока на малката. Зави я с одеяло и доближи до устните ѝ чаша студена вода, като придържаше главата ѝ с ръка. Алисия пи жадно. Пазителят внимателно положи главата ѝ на възглавницата. Той се усмихваше, но в очите му се четеше загриженост. Зад него, подобно на базилика, съставена от всички библиотеки на света, се издигаше лабиринтът, който Алисия бе видяла от върха. Исаак седна на един стол до леглото и взе ръката на детето в своята.

– А сега почивай.

Той угаси фенера и двамата останаха потопени в синкав сумрак, нарушаван на моменти от огнените отблясъци, които се спускаха отгоре. Невъобразимата геометрия на лабиринта от книги се губеше в безкрая и Алисия помисли, че сънува. Струваше ѝ се, че бомбата се е взривила в трапезарията на баба ѝ и че двамата с Фермин изобщо не са излезли от горящата сграда.

Исаак я наблюдаваше тъжно. През стените долиташе грохотът на бомбите, сирените и смъртта, която размахваше огнена коса над Барселона. Наблизо отекна експлозия, която разтърси постройката и пода под краката им, вдигайки облаци прах. Сепната, Алисия потрепери в леглото. Пазителят запали една свещ и я остави на масичката до постелята. Сиянието на пламъка открои очертанията на удивителната структура, която се издигаше в центъра на свода. Исаак забеляза, че това видение се отрази в очите на детето малко преди то да изгуби съзнание. Той отрони въздишка.

– Алисия – рече пазителят най-сетне. – Добре дошла в Гробището на забравените книги.

17

Фермин отвори очи сред необятна небесна белота. Един ангел в униформа превързваше бедрото му, а край него галерия от легла се губеше в безкрая.

– Това чистилището ли е? – попита той.

Болногледачката вдигна очи и го погледна изкосо. Едва ли имаше повече от осемнайсет години и първата мисъл на Фермин бе, че – като за ангел на небесна ведомост – изглежда много по-добре от онези гравюри, които се раздаваха на кръщенета и причастия. Наличието на нечисти помисли можеше да означава само две неща: подобрение на физическия тонус или неминуемо осъждане на вечни мъки.

– На първо място искам да заявя, че се отричам от своето долно неверие и приемам безпрекословно Новия и Стария завет, в порядъка, който ваша ангелска милост намери за най-уместен.

Щом се увери, че пациентът се е свестил и си е възвърнал дар словото, болногледачката направи знак. Един лекар, който изглеж­даше така, сякаш не бе спал цяла седмица, се приближи до леглото му, повдигна клепачите му с пръсти и прегледа очите му.

– Мъртъв ли съм? – попита Фермин.

– Не преувеличавайте. Малко сте потрошен, но в общи линии, порядъчно жив.

– Това, значи, не е чистилището?

– Е, вие пък много искате. Намираме се в градската клиника – иначе казано, в ада.

Докато докторът преглеждаше раната му, Фермин се размисли над обрата на събитията и се помъчи да си спомни как се е озовал там.

– Как се чувствате? – попита лекарят.

– Да си призная, малко съм загрижен. Сънувах, че Иисус Христос ме посети и двамата проведохме дълга и задълбочена беседа.

– На каква тема?

– Говорихме най-вече за футбол.

– Това е заради успокоителните, които ви дадохме.

Фермин кимна с облекчение.

– И аз заподозрях нещо такова, когато Господ заяви, че е запалянко на „Атлетико Мадрид“.

Докторът се усмихна леко и даде полугласно някакви наставления на болногледачката.

– От колко време съм тук?

– От около осем часа.

– А какво стана с детето?

– С младенеца Иисус ли?

– Не, с момиченцето, което беше с мен.

Болногледачката и докторът се спогледаха.

– Съжалявам, но с вас нямаше никакво момиченце. Доколкото ми е известно, намерили са ви по чудо на една тераса в Равал, където сте изгубили много кръв.

– И не са докарали едно момиченце заедно с мен?

Лекарят сведе очи.

– Живо дете никой не е докарал.

Фермин понечи да се надигне. Наложи се докторът и сестрата да го задържат на леглото.

– Докторе, трябва да изляза оттук. Някъде навън има едно беззащитно дете, което се нуждае от помощта ми...

По знак на лекаря сестрата бързо взе едно шишенце от количката с лекарства и превръзки, която я съпътстваше в обиколката ѝ край леглата, и се зае да приготви инжекция. Фермин поклати глава, но докторът го държеше здраво.

– Боя се, че все още не мога да ви пусна да си вървите. Ще ви помоля за малко търпение. Не искам да ни изкарате акъла от страх.

– Не се тревожете, имам повече животи и от котка.

– И по-малко срам, отколкото някой министър – обстоятелство, поради което ще ви помоля да спрете да пощипвате задниците на сестрите, докато ви сменят превръзките. Разбрахме ли се?

Фермин усети убождането от иглата в дясното си рамо и студа, който плъзна по вените му.

– Моля ви, докторе, може ли да попитате пак за детето? Казва се Алисия.

Докторът разхлаби хватката си и остави пациента да почива в леглото. Мускулите на Фермин омекнаха като желе, а светът пред разширените му зеници заприлича на акварел, размиващ се под вода. Далечният глас на лекаря заглъхна в ехото от пропадането. Фермин почувства как се спуска през облаци от памук, а белотата на галерията се раздроби на прашинки светлина, изпаряващи се в онзи течен балсам, който му обещаваше химическият рай.

18

Изписаха го в средата на следобеда, защото болницата вече не насмогваше и всеки, който не беше умиращ, минаваше за здрав. Снабден с дървена патерица и нови дрехи, взети назаем от един покойник, Фермин успя да се качи на трамвая, спиращ пред портите на болницата, и да се върне обратно в Равал. Там той тръгна из кафенетата и магазините, които бяха отворени, и заразпитва шумно дали някой е видял момиченце на име Алисия. Гледайки този слаб и изпит човечец, хората безмълвно клатеха глави; мислеха, че клетникът, като мнозина други, напразно търси загиналата си дъщеря – един от деветстотинте трупа (стотина от тях детски), които бяха събрани по улиците на Барселона на 18 март 1938 г.

До вечерта Фермин преброди „Ла Рамбла“ от край до край. Прекатурени от бомбите трамваи, пълни с мъртви пътници, все още лежаха димящи. Кафенета, гъмжали от клиенти само допреди часове, сега бяха призрачни галерии с безжизнени тела, а тротоарите бяха облени в кръв. Но никой от онези, които се опитваха да отнесат ранените, да покрият мъртвите или просто се щураха безцелно, не помнеше да е видял такова момиченце, каквото Фермин описваше.

Въпреки всичко, той не загуби надежда дори когато се натъкна на редица от трупове, проснати на тротоара пред оперния театър „Лисео“. Бяха все деца; никое не изглеждаше на повече от осем или девет години. Фермин коленичи. До него една жена галеше краката на момче, на чиито гърди зееше черна дупка с размера на юмрук.

– Мъртъв е – каза жената, преди Фермин да я е попитал. – Всички са мъртви.

Цяла нощ, докато градът разчистваше отломките, а тлеещите развалини на десетките опожарени сгради угасваха постепенно, Фермин обикаляше улиците на Равал и разпитваше за Алисия от врата на врата.

Призори най-сетне осъзна, че не е в състояние да направи дори крачка повече, и рухна на стъпалата на църквата „Витлеем“. След малко до него седна един жандарм с лице, покрито със сажди, и изцапана с кръв униформа. Когато го попита защо плаче, Фермин го прегърна и каза, че иска да умре, защото съдбата е поверила в ръцете му живота на едно дете, което не е съумял да опази. И ако Бог или нечестивият имат поне капка почтеност, продължи Фермин, този гаден свят трябва да свърши завинаги още утре или вдругиден, защото не заслужава да съществува.

Жандармът, който много часове наред бе вадил неуморно изпод отломките трупове, сред които бяха жена му и шестгодишният му син, го изслуша спокойно.

– Приятелю мой – рече най-сетне той, – не губете надежда. Ако съм научил нещо в тоя скапан свят, то е, че съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла, досущ като джебчия, проститутка или продавач на лотарийни билети – трите ѝ най-чести въплъщения. И ако някой ден решите да я потърсите (защото съдбата не прави домашни посещения), ще видите, че ще ви даде втори шанс.

3 Dies irae (лат. Ден на гнева) – песнопение в католическото богослужение, част от траурната заупокойна меса; за автор на текста се смята францисканският монах Тома Челански (XIII в.).

4 Късмет, приятелю (фр.).