Лабиринтът на духовете

Тетрадката на Изабела

1939

Казвам се Изабела Жисперт и съм родена в Барселона през 1917 г. На двайсет и две години съм и зная, че никога не ще навърша двайсет и три. Пиша тези редове с пълното убеждение, че ми остават само няколко дни живот и скоро ще напусна онези, на които дължа най-много на тоя свят: сина ми Даниел и моя съпруг Хуан Семпере, най-добрия човек, когото познавам; той ме дари с такова доверие, любов и преданост, че ще умра, без да съм ги заслужила. Пиша за себе си, отнасяйки тайни, които не ми принадлежат, и знаейки, че никой не ще прочете тези страници. Пиша, за да си спомня и да се вкопча в живота. Единственият ми стремеж е да си припомня и да проумея коя бях и защо направих каквото направих, докато все още имам сили за това и съзнанието, което вече отслабва, не ме е напуснало. Пиша, макар и да ме боли, защото загубата и болката са единственото, което ме поддържа жива, и ме е страх да умра. Пиша, за да разкажа на тези страници онова, което не мога да споделя с най-обичните си хора, за да не ги нараня и да изложа на опасност живота им. Пиша, защото, докато мога да си спомням, ще бъда с тях още минутка...

1

Трудно ми е да го повярвам, докато гледам в огледалото на тази спалня как тялото ми крее и се скапва, но някога, преди много време, бях дете. Семейството ми държеше бакалница до църквата „Санта Мария дел Мар“. Живеехме в една сграда зад магазина. Там имаше вътрешен двор, от който се виждаше върхът на базиликата. Като малка обичах да си представям, че това е омагьосан замък, който всяка нощ се разхожда из Барселона и призори се връща да поспи на слънце. Семейството на баща ми, Жисперт, произлизаше от голям род барселонски търговци, а майка ми бе от потекло на неаполски моряци и рибари – семейство Фератини. Аз наследих характера на баба ми по майчина линия – жена с вулканичен нрав по прякор Везувия. У дома бяхме три сестри, но баща ми твърдеше, че има две дъщери и едно муле. Много обичах баща си, въпреки че му тровех живота. Той беше добър човек, който се справяше по-успешно с бакалските стоки, отколкото с децата. Свещеникът, който бе семейният ни изповедник, обичаше да казва, че всички идваме на света с някаква цел и че моята е да противореча, да правя напук. Двете ми по-големи сестри бяха по-кротки. На тях им беше ясно, че целта им е да се задомят удачно и да напредват в живота съобразно повелите на обществения етикет. Аз, за нещастие на клетите ми родители, се разбунтувах на осемгодишна възраст и заявих, че никога няма да се омъжа, че няма да сложа домашна престилка дори и пред взвод за разстрел и че искам да стана писателка или подводничар (Жул Верн бе причината да се двоумя известно време по този въпрос). Баща ми винеше за всичко сестрите Бронте, на които аз винаги се позовавах с благоговение. Той смяташе, че това е сбирщина от монахини анархистки, окопали се до портала „Санта Мадрона“, които са си изгубили ума по време на безредиците през Трагичната седмица91 и сега пушат опиум и танцуват по двойки, щом мине полунощ. „Това никога нямаше да се случи, ако я бяхме изпратили в училището на Света Тереза“ – жалваше се той. Признавам, че не знаех как да бъда такава дъщеря, каквато биха желали моите родители, нито такава девойка, каквато очакваше светът, в който се родих. Не че не знаех, по-скоро не исках. Винаги бях в противоречие с целия свят – с родителите си, с учителите си, а когато всички вдигнаха ръце от мен – и със самата себе си.

Не обичах да си играя с другите момиченца: моята специалност бе да обезглавявам кукли с прашка. Предпочитах да играя с момчетата, които лесно се оставяха да ги командвам, но рано или късно откриваха, че аз винаги печеля; накрая бях оставена да се оправям някак сама. Мисля, че тогава привикнах към чувството, че във всеки миг съм далече и встрани от другите. В това отношение приличах на майка ми, която често казваше, че човек всъщност винаги е сам, особено ако се е родил жена. Майка ми беше меланхоличка, с която никога не се погаждах добре, може би защото единствено тя от цялото семейство ме разбираше мъничко. Почина, когато бях още дете. Баща ми се ожени повторно за една вдовица от Валядолид, на която никак не се нравех; останехме ли двете насаме, тя ми викаше „фльорца“.

Майка ми много ми липсваше; едва след смъртта ѝ осъзнах колко съм била привързана към нея. Може би затова започнах да посещавам университетската библиотека, за която тя, преди да умре, ми бе извадила карта, без да каже на баща ми; според него трябваше да изучавам само катехизиса и да чета житията на светците. Мащехата ми презираше книгите. Самото им присъствие я дразнеше и тя ги криеше на дъното на шкафовете, за да не нарушават подредбата на дома.

В библиотеката животът ми се промени. Не се докоснах до катехизиса дори по случайност, а единственото житие, което прочетох с удоволствие, бе това на света Тереза, толкова интригуваща с ония нейни загадъчни екстази; аз ги свързвах с някакви срамни практики, които не дръзвам да опиша на тези страници. В библиотеката прочетох всичко, което ме оставяха да чета, и най-вече всичко, което според някои не биваше да чета. Доня Лорена, една мъдра библиотекарка, която работеше там следобед, винаги ми приготвяше купчина книги, наричани от нея „задължителни за всяка госпожица четива, които никой не иска тя да прочете“. Доня Лорена казваше, че степента на варварщина в едно общество се определя от дистанцията, която то се опитва да постави между жените и книгите. „Простакът не се стряска от нищо така, както от жена, която умее да чете, да пише, да мисли и отгоре на всичко си показва коленете.“ По време на войната я тикнаха в затвор за жени; разправяха, че се била обесила в килията си.

От самото начало разбрах, че искам да живея сред книги, и започнах да мечтая, че един ден собствените ми истории биха могли да се озоват в някои от томовете, към които се отнасях с благоговейна почит. Книгите ме научиха да мисля, да чувствам и да живея хиляди животи. Не ме е срам да призная, че както бе предсказала доня Лорена, по някое време започнах да харесвам и момчетата. И то много. Мога да споделя на тези страници и да се посмея при спомена как ми се разтреперваха краката, щом видех някои от хамалите, които разтоварваха щайги на пазара Борн и ме гледаха с жадна усмивка; телата им бяха облени в пот, а бронзовата им кожа във фантазиите ми имаше солен вкус. „Ех, какво бих ти дал аз, красавице“ – каза ми веднъж един от тях, преди баща ми да ме заключи вкъщи за цяла седмица – седмица, през която си представях какво искаше да ми даде оня смелчага и се чувствах малко като света Тереза.

Да си призная, момчетата на моята възраст не ме интересуваха особено, пък и те малко се бояха от мен, защото ги бях победила във всичко освен в състезанията им да пикаят по посока на вятъра, за да видят чия струя ще стигне най-далече. Като почти всички момичета на тази възраст, независимо дали си го признават или не, аз харесвах по-големи момчета, и най-вече онези от типа, който всички майки по света определят като „неподходящ за теб“. Аз не умеех да се контя и да подчертавам чара си, поне отначало, но бързо се научих да разбирам кога си падат по мен. Повечето момчета представляваха точно обратното на книгите: бяха семпли и можеха да се прочетат за един миг. Предполагам, че никога не съм била онова, което наричат „добро момиче“. Нямам намерение да се лъжа сама. Кой би искал да бъде добро момиче по своя воля? Не и аз! Сгащвах в някой вход момчетата, които ми харесваха, и ги придумвах със заплахи да ме целунат. Тъй като повечето умираха от страх или дори не знаеха откъде да започнат, ги целувах аз. Моите похождения стигнаха до ушите на енорийския свещеник, който сметна за нужно веднага да проведе екзорсистки ритуал при тези мои ясни признаци за обладаване от нечиста сила. Срамът, който бе брала заради мен, докара на мащехата ми нервна криза, която я държа цял месец. След тази случка тя заяви, че ще стана най-малкото кабаретна танцьорка или „ще свърша в канавката“ (това бе любимият ѝ израз). „И после никой няма да те иска, фльорцо.“ Баща ми, който вече не знаеше какво да прави с мен, предприе постъпки да ме изпрати в много строг религиозен интернат, но моята репутация ме изпревари. Щом разбраха, че става дума за мен, отказаха да ме приемат от страх, че ще покваря останалите ученички. Пиша всичко това без свян, защото мисля, че единственият ми юношески грях беше прекалената ми наивност. Разбих някое и друго сърце, но никога от злонамереност, и по онова време все още вярвах, че на мен никой няма да ми разбие сърцето.

Мащехата ми, която се бе обявила за предана последователка на Девата от Лурд, не губеше надежда и неспирно ѝ се молеше някой ден да ми уври главата или пък да ме сгази трамвай, тъй че най-сетне да се отърве от мен. Според енорийския свещеник моето спасение се състоеше в канализиране на тъмните ми инстинкти в католическия и апостолически път. Спешно скроиха план да ме сгодят, с добро или насила, за сина на едни хора, които държаха сладкарница на улица „Фласадерс“. Той се казваше Висентет и според родителите ми беше добра партия. Висентет бе нежен и мек като кексчетата, които правеше майка му, а душата му беше бяла като пудра захар. Аз бих го схрускала на закуска и той си го знаеше, бедничкият, но нашите семейства смятаха, че този съюз, тъй да се каже, ще убие два заека с един куршум – хем да се задоми момчето, хем да се вкара в правия път фльорцата Изабела.

Висентет, благословен да е измежду всички сладкари, ме обожаваше. Горкият, смяташе ме за най-чистото и красиво нещо във вселената и ме гледаше жално-милно, мечтаейки за сватбената ни гощавка в „Сет портес“ и за сватбеното ни пътешествие с увеселително корабче до края на пристанището. Аз, разбира се, всячески му вгорчавах живота. За нещастие на всички Висентети на тоя свят, а те хич не са малко, момичешкото сърце е като сергия с фишеци под лятното слънце. Клетият Висентет, какво ли не изстрада заради мен. Чух, че накрая се оженил за една втора братовчедка от Рипол92, която била послушница и била готова да се омъжи дори за статуята на незнайния воин, ако това щяло да я спаси от манастира. Двамата са се отдали на правене на деца и кескчета. От каква беда се отърва!

Аз, както можеше да се предвиди, си държах на своето и в крайна сметка направих онова, което баща ми винаги бе смятал за по-страшно дори от възможността баба Везувия да се премести да живее при нас. Най-лошият му кошмар беше, че с моя размътен от книгите мозък ще взема да се влюбя в най-пропадналия тип във вселената, в най-коварното, безсърдечно и зловредно същество, живяло някога на земята; същество, чиято главна цел в живота, освен да задоволява безкрайната си суета, е да прави нещастни клетниците, допуснали грубата грешка да го обикнат. Иначе казано – някой писател. Не поет – разновидност, която баща ми смяташе за сравнително безобиден фантазьор, който може да бъде придуман да си потърси почтена работа в някоя зарзаватчийница и да остави стиховете за неделните следобеди, когато се върне от църква. Не, не поет, ами романист – най-лошата разновидност на породата. Според баща ми тия нямаха оправия и не ги искаха дори и в пъкъла.

Единственият писател от плът и кръв, който съществуваше в моя свят, бе един доста странен чешит (за да се изразя любезно), който обикаляше из квартала. Проучих, че живее в голяма къща недалече от сладкарницата на семейството на Висентет на улица „Фласадерс“. Къщата имаше лоша слава, защото – както злословеха стариците, хората от имотния регистър и един нощен пазач на име Сопонсио, който беше голям клюкар и знаеше всички квартални слухове – била омагьосана, а обитателят ѝ бил малко смахнат. Той се казваше Давид Мартин.

Никога не го бях виждала, защото се предполагаше, че той излиза само нощем и посещава места, неподходящи за благовъзпитани госпожици или почтени люде. Аз смятах, че не се числя нито към едните, нито към другите, затова замислих план, който трябваше да сблъска съдбите ни като неуправляеми влакове. Давид Мартин, единственият жив романист в радиус от пет пресечки от моя дом, все още не знаеше този факт, но животът му много скоро щеше да се промени. Към по-добро. Небесата или адът щяха да му изпратят точно онова, от което се нуждаеше, за да поправи разпътното си съществуване: една ученичка, великата Изабела.

2

Дълга история е как станах официална ученичка на Давид Мартин. Познавайки Давид, не бих се учудила, ако самият той е оставил някъде разказ на тези събития през неговия поглед – разказ, в който моята особа едва ли е обрисувана като героиня. Работата е там, че въпреки желязната му съпротива, успях да се настаня в дома му, в странния му живот и в съзнанието му, което само по себе си бе омагьосана обител. Може би това бе дело на съдбата, а може би се дължеше на факта, че Давид Мартин беше изтерзана душа и без да го осъзнава, се нуждаеше от мен повече, отколкото аз от него. „Изгубени души, които се срещат среднощ“ – написах аз тогава в един опит за мелодраматична поема, която според моя ментор криеше висок риск за диабетици. Такъв си беше той.

Много пъти съм си мислила, че Давид Мартин беше първият истински приятел в живота ми след доня Лорена. Беше почти два пъти по-възрастен от мен и понякога ми се струваше, че е изживял сто живота, преди да ме срещне. Но дори когато отбягваше компанията ми или се карахме за някоя дреболия, го чувствах толкова близък, че пряко волята си разбирах: „краставите магарета се надушват“, както той се шегуваше понякога. Подобно на мнозина добросърдечни люде, Давид обичаше да се крие зад броня от цинизъм и свадливост, но въпреки многобройните му язвителни закачки по мой адрес (на които никак не оставах длъжна, ако трябва да сме справедливи) и престорената му суровост, винаги проявяваше търпение и великодушие към мен.

Давид Мартин ме научи на много неща: да съчинявам фрази, да мисля за езика и всичките му прийоми като за оркестър, разположен пред празна страница, да анализирам текстове и да разбирам как са построени и защо... Той ме научи отново да чета и да пиша, но този път съзнавайки какво правя, защо и с каква цел. И най-вече как. Не се уморяваше да ми повтаря, че в литературата има само една истинска тема: не какво разказваш, а как го разказваш. Останалото, казваше, е занаятчийство. Обясняваше ми също, че да си писател е занаят, който трябва да се изучи, но е невъзможно да се преподава. „Онзи, който не проумява този принцип, по-добре да се захване с нещо друго, че на тоя свят има много работа за вършене.“ Давид смяташе, че аз имам по-малко бъдеще като писателка, отколкото Испания като разумна държава, но той си беше роден песимист (или „осведомен реалист“, както сам се наричаше), тъй че аз, вярна на себе си, се стараех да му правя напук.

С него се научих да се приемам такава, каквато съм, да мисля самостоятелно и дори да се обичам малко. Докато живеех в омагьосаната му къща, станахме приятели, добри приятели. Давид Мартин беше самотник, който неволно гореше мостовете, свързващи го със света; а може би го правеше съзнателно, защото не очакваше по тези мостове да мине нещо добро. Душата му бе прекършена още в детството му и никога не бе могла да се изцели. Отначало се преструвах, че го мразя, после – че му се възхищавам; накрая полагах усилия да не забележи, че изпитвам жал към него – нещо, което го вбесяваше. Колкото повече се стараеше да ме отблъсне – а никога не спря да се опитва, – толкова по-близък го чувствах. В крайна сметка престанах да му противореча във всичко и исках само да го закрилям. Иронията на нашето приятелство бе, че се появих в живота му като ученичка и като спънка, но той сякаш винаги ме бе очаквал. Може би за да го спася – от самия него или от бремето в душата му, което го изяждаше приживе.

Човек се влюбва истински само тогава, когато не си дава сметка за това. И аз се влюбих в този сломен и дълбоко нещастен мъж много преди да осъзная дали изобщо го харесвам. За него бях ясна като отворена книга и той се боеше за мен. Негова бе идеята да започна работа в книжарница „Семпере и синове“, чийто клиент беше още от детските си години. И пак негова идея бе да убеди Хуан – който тогава беше Семпере-син, а в крайна сметка щеше да стане мой съпруг, – да ме ухажва. В ония години Хуан беше толкова плах, колкото Давид можеше да бъде безочлив. В известен смисъл бяха като нощта и деня; по-точно не би могло да се каже, защото в сърцето на Давид винаги цареше нощ.

По онова време бях започнала да проумявам, че никога няма да стана писателка, нито дори подводничар, и че сестрите Бронте ще трябва да почакат някоя по-сродна кандидатка, която да наследи призванието им. Също така започнах да разбирам, че Давид Мартин е болен. В душата му зееше бездна и след като цял живот се бе борил да запази здравомислието си, по времето, когато аз се появих в неговия свят, Давид Мартин беше изгубил битката със себе си. Разсъдъкът му бе като пясък, изтичащ между пръстите. Ако бях послушала здравия разум, щях да избягам презглава, но тогава вече бях развила навика да правя напук на самата себе си.

Много неща се изприказваха след време за Давид Мартин и му се приписаха ужасни престъпления. Аз, струва ми се, го познавах по-добре от всеки друг и съм убедена, че той извърши престъпления единствено срещу себе си. Затова му помогнах да избяга от Барселона, след като полицията го обвини, че е убил покровителя си Педро Видал и неговата съпруга Кристина, в която Давид си мислеше, че е влюбен; по един глупав и злощастен начин някои мъже си въобразяват, че са влюбени в жени, които не умеят да различат от мираж. Затова се молех той никога да не се върне в този град и да намери покой в някое далечно място, а аз да мога да го забравя или поне с течение на времето да се залъжа, че съм го забравила. Но Бог се вслушва само тогава, когато молим за неща, които не са ни нужни.

През следващите четири години се опитвах да забравя Давид Мартин и ми се струваше, че почти съм успяла. След като зарязах мечтата си да пиша, осъществих другата – да живея сред книги и слова. Работех в книжарница „Семпере и синове“; бащата на Хуан бе починал и сега той бе станал „господин Семпере“. Нашето годеничество бе типично за времето отпреди войната – скромно ухажване, бегли ласки по бузите, разходки в неделя следобед и целувки, откраднати под навесите на някой уличен празник, когато наблизо нямаше роднини в засада. Нямаше треперене на коленете, но и не беше необходимо. Човек не може да живее цял живот така, сякаш е на четиринайсет години.

Хуан не след дълго ми предложи брак. Баща ми даде съгласието си за три минути, кланяйки се от благодарност на света Рита, покровителката на непоносимите, щом си представи невероятната гледка: дъщеря му, облечена в бяло и покорно свела глава пред някой свещеник. Барселона, градът на чудесата. Когато казах „да“, го сторих с убеждението, че Хуан е най-добрият мъж, когото някога ще срещна, че не го заслужавам и че съм се научила да го обичам не само със сърцето, но и с разума си. Моето съгласие не беше съгласието на някоя хлапачка. Колко мъдра се чувствах! Майка ми щеше да се гордее с мен. Всички прочетени книги не бяха отишли нахалост. Приех ръката на Хуан с увереността, че най-голямото ми желание е да го направя щастлив и да създам семейство с него. И известно време вярвах, че ще бъде така. Все още си бях наивна.

3

Хората хранят надежди, но със съдбата се разпорежда дяволът. Венчавката щеше да се състои в църквата „Санта Ана“, която се намираше на площадчето точно зад книжарницата. Бяхме разпратили поканите, уредили тържествения обяд, платили цветята и резервирали колата, която трябваше да откара булката до портите на църквата. Аз всеки ден си казвах, че съм изпълнена с радостен трепет и че най-сетне ще бъда щастлива. Спомням си онзи мартенски петък, точно месец преди сватбата, когато бях останала сама в книжарницата, защото Хуан бе отишъл в Тиана да предаде поръчка на един важен клиент. Чух камбанката на вратата, вдигнах очи и го видях. Почти не се беше променил.

Давид Мартин беше от хората, които остаряват само вътрешно. Всеки би се пошегувал, че сигурно е сключил договор с дявола. Всеки освен мен, защото аз знаех, че във фантазиите си той бе убеден в това, макар че неговият личен дявол беше един измислен персонаж, който обитаваше потайните кътове на ума му под името Андреас Корели, парижки издател и зловеща фигура, излязла сякаш изпод перото на самия Мартин. Във въображението си Давид беше убеден, че Корели го е наел да напише една прокълната книга, основополагащ текст на нова религия – фанатична, яростна и разрушителна религия, която трябваше да подпали света за вечни времена. Давид бе обременен от тази и други безумни фантазии и вярваше безпрекословно, че неговият литературен демон го преследва, защото той го е предал, нарушил е споразумението им и е унищожил поредния Malleus Maleficarum93 в последния момент, навярно повлиян от сияйната доброта на непоносимата си ученичка, заради която е видял светлината на истината и е осъзнал грешните си намерения. За това бях послужила аз, великата Изабела; аз, която не вярвах дори в лотарийните билети и си въобразявах, че моята младежка прелест и фактът, че известно време не е дишал разваления въздух на Барселона (където отгоре на всичко го издирваше полицията), ще са достатъчни, за да го изцерят от лудостта му. Щом го погледнах в очите, разбрах, че четирите години скиталчество из незнайни земи не са го излекували ни на йота. Когато ми се усмихна и ми каза, че съм му липсвала, сърцето ми се скъса, избухнах в плач и проклех късмета си. А когато докосна бузата ми, разбрах, че все още съм влюбена в моя личен Дориан Грей, моя любим безумец – единствения мъж, на когото на драго сърце бих позволила да прави с мен каквото си ще.

Не помня какви думи разменихме. Онзи момент се е запазил смътно в паметта ми. Мисля, че всичко, което бях построила във въображението си през годините на отсъствието му, се стовари върху мен за пет секунди и когато се измъкнах изпод отломките, можах само да скалъпя следната бележка до Хуан, която оставих до касовия апарат:

Трябва да замина. Прости ми, любов моя.

Изабела

Знаех, че полицията продължава да издирва Давид, защото не минаваше месец, без да се отбие в книжарницата някой служител от силите на реда, за да попита дали имаме новини от беглеца. Напуснах книжарницата заедно с него и го завлякох почти насила на Северната гара. Давид изглеждаше очарован, че се е завърнал в Барселона, и наблюдаваше всичко с носталгията на умиращ и с невинността на дете. Аз бях примряла от страх и само мислех къде да го скрия. Попитах го дали има някое място, където никой не би могъл да го намери, а и никому не би хрумнало да го търси.

„Сало де Сент94 в кметството“ – отвърна той.

„Говоря сериозно, Давид.“

Винаги съм имала велики хрумвания, а него ден ме осени една от най-знаменитите ми идеи. Давид ми бе разказал веднъж, че някогашният му ментор и приятел, дон Педро Видал, притежавал къща край морето, в едно усамотено кътче на Коста Брава на име С’Агарò. Навремето къщата изпълнявала ролята на онази институция на каталонската буржоазия, наречена любовно гнездо – място, където да се водят госпожици, проститутки или други кандидатки за кратка любов, за да се утоляват мераците на господата от добро потекло, без да се опетнява чистият брачен съюз.

Видал, който разполагал с няколко такива места в удобните предели на Барселона, винаги предлагал на Давид крайморската си любовна бърлога, за да я ползва, както намери за добре. Самият Видал и братовчедите му я използвали единствено през лятото, а дори и тогава за не повече от няколко седмици. Ключът винаги стоял скрит зад един камък на релефа до входа. С парите, които бях отмъкнала от касата в книжарницата, купих два билета до Жирона, а оттам – други два до Сан Фелиу де Гишолс, градче на два километра от залива Сан Пол, където се намираше анклавът С’Агарò. Давид не оказа никаква съпротива. Докато пътувахме, се облегна на рамото ми и заспа.

„От години не съм спал.“

Пристигнахме привечер само с дрехите на гърба си. Щом се озовахме там, възползвайки се от прикритието на нощта, предпочетох да не вземаме кола от гората, а да отидем пеша до вилата. Ключът още си беше там. Къщата бе стояла затворена с години. Разтворих широко всички прозорци и ги оставих така, докато слънцето изгря над морето в подножието на скалистия бряг. Давид цяла нощ спа като дете и когато лъчите погалиха лицето му, отвори очи, стана и дойде при мен. Прегърна ме силно и когато го попитах защо се е върнал, отговори, че е осъзнал, че ме обича.

„Нямаш право да ме обичаш“ – отвърнах.

След години на бездействие онази Везувия, която винаги бях носила в себе си, изригна. Разкрещях му се и излях цялата си тъга, целия гняв и копнеж, с които ме бе оставил. Уверих го, че запознанството ми с него е най-лошото нещо, което ми се е случило в живота, че го мразя, че не искам да го видя никога вече и му пожелавам да изгние в тази къща. Давид само кимна и сведе глава. Предполагам, че именно тогава го целунах, защото винаги аз бях тази, която правеше първата крачка, и с това само за миг съсипах остатъка от живота си. Свещеникът от моето детство се бе заблудил. Не бях дошла на бял свят, за да правя напук, а за да допускам грешки. И онази сутрин, в обятията на Давид, допуснах най-голямата от всички грешки, които можех да извърша.

4

Човек не си дава сметка за пустотата, в която е пропилявал времето си, докато не заживее истински. Понякога животът – не прахосаните дни – се свежда само до един миг, един ден, седмица или месец. Човек разбира, че е жив, защото го боли, защото изведнъж всичко добива значение и когато този кратък момент свърши, остатъкът от съществуването му се превръща в спомен, към който напразно се опитва да се върне до сетния си дъх. За мен такъв момент бяха седмиците, които преживях в къщата край морето в компанията на Давид. Би трябвало да кажа: в компанията на Давид и на сенките, които се криеха в душата му и съжителстваха с нас. Тогава обаче ми беше все едно. Щях да го придружа и в ада, ако ме беше помолил. Предполагам, че в известен смисъл направих точно това.

В подножието на стръмния бряг имаше колиба с две лодки с гребла и дървен кей, който се врязваше в морето. Почти всяка сутрин Дейвид сядаше призори в края на кея, за да съзерцава изгрева. Понякога се присъединявах към него и се къпехме в заливчето сред скалите. Беше март и водата бе още студена, но след малко се връщахме тичешком в къщата и сядахме пред огъня в камината. После правехме дълги разходки по пътя, който заобикаляше скалистия бряг и водеше до един пуст плаж; местните хора го наричаха Са Конка. В гората зад плажа имаше циганско поселище, от което Давид купуваше продоволствия. Щом се върнехме вкъщи, той сготвяше нещо и после сядахме да вечеряме, слушайки някои от старите плочи, останали от Видал. Много нощи, щом слънцето се скриеше, излизаше силен северен вятър, който виеше сред дърветата и блъскаше кепенците. Тогава се налагаше да затваряме прозорците и да палим свещи из цялата къща. После постилах одеяла пред жаравата в камината и хващах Давид за ръка, защото макар че бе двойно по-възрастен и бе изживял неща, които дори не можех да си представя, с мен винаги се държеше плахо и аз трябваше да насочвам ръцете му, за да ме съблече бавно, както на мен ми харесваше. Вероятно би трябвало да се засрамя, че пиша тези думи и възкресявам тези спомени, но вече не са ми останали ни срам, ни свян, които да предложа на света. Споменът за онези нощи, за ръцете и устните му, изследващи кожата ми, и за щастието и насладата, изживени между ония четири стени, са най-красивото, което ще отнеса със себе си, наред с раждането на Даниел и годините, в които го гледах как расте.

Сега вече зная, че истинската цел на живота ми, която никой – дори и аз – не бе могъл да предвиди, бе да зачена моя син Даниел през седмиците, които прекарах с Давид. Зная също, че светът охотно би ме осъдил, задето обичах този мъж, задето заченах сина си тайно и в грях, и задето лъгах. Наказанието, справедливо или не, не закъсня. В тоя живот никой не може да е щастлив даром, та дори и само за миг.

Една сутрин, когато Давид слезе на кея, аз се облякох и отидох в едно заведение при залива Сан Пол, наречено „Морската кръчма“. Оттам се обадих на Хуан. Бяха минали две седмици и половина, откакто бях изчезнала.

„Къде си? Добре ли си, в безопасност ли си?“ – попита той.

„Да.“

„Ще се върнеш ли?“

„Не зная. Нищо не зная, Хуан.“

„Аз много те обичам, Изабела. И винаги ще те обичам. Независимо дали ще се върнеш, или не.“

„Няма ли да ме попиташ дали аз те обичам?“

„Не е нужно да ми даваш обяснения за каквото и да било, ако не искаш. Ще те чакам. Винаги.“

Тези думи ме пронизаха като нож и когато се върнах в къщата, все още плачех. Давид, който ме чакаше на прага, ме прегърна.

„Не мога да остана тук с теб, Давид.“

„Зная.“

Два дни по-късно един от циганите на плажа дойде да ни предупреди, че Гражданската гвардия е разпитвала за мъж и момиче, забелязани в този район. Имали снимка на Давид и казали, че е издирван за убийство. Това бе последната нощ, която прекарахме заедно. На следващия ден, когато се събудих сред одеялата пред огъня, Давид вече го нямаше. Беше ми оставил бележка, в която ме съветваше да се върна в Барселона, да се омъжа за Хуан Семпере и да бъда щастлива и за двама ни. Предната нощ му бях признала, че Хуан ми бе предложил брак и аз бях приела. До ден днешен не знам защо му разказах това. Не знам дали целях да го отблъсна, или исках да ме помоли да го придружа в неговото спускане в ада. Той реши вместо мен. Когато му бях казала, че няма право да ме обича, ми беше повярвал.

Разбрах, че е безсмислено да го чакам, че няма да се върне нито следобеда, нито на следващия ден. Изчистих къщата, покрих отново мебелите с чаршафи и затворих всички прозорци. Оставих ключа зад камъка на стената и се запътих към гарата.

Разбрах, че нося неговото дете в утробата си, още щом се качих във влака в Сан Фелиу. Хуан, на когото се бях обадила от гарата преди тръгване, дойде да ме посрещне. Прегърна ме и не пожела да ме разпитва къде съм била. Аз не смеех дори да го погледна в очите.

„Не заслужавам любовта ти“ – признах му.

„Не говори глупости.“

Проявих се като страхливка. Боях се за себе си, за детето, което знаех, че нося. Седмица по-късно се венчах с Хуан Семпере в църквата „Санта Ана“ в уречения ден. Прекарахме първата си брачна нощ в хотел „Испания“. Когато се събудих на следващата сутрин, чух Хуан да плаче в банята. Колко прекрасен щеше да бъде животът, ако можехме да обичаме онези, които го заслужават.

Моят син, Даниел Семпере Жисперт, се роди девет месеца по-късно.

5

Така и не разбрах защо Давид реши да се върне в Барселона през последните дни на войната. Онази сутрин, когато изчезна от крайморската къща, помислих, че никога вече няма да го видя. Когато се роди Даниел, загърбих момичето, което бях преди, и спомените за времето, прекарано с Давид. Единственият ми хоризонт през тези години бе грижата за Даниел, стремежът да бъда за него майката, която трябваше да бъда, и да го предпазвам от един свят, който се бях научила да виждам така, както го виждаше Давид. Свят на мрак, на завист и злоба, на низост и омраза. Свят, в който всичко е фалшиво и всички лъжат. Свят, който не заслужава да оцелее, но моят син бе дошъл на този свят и аз трябваше да го опазя от него. Никога не съм искала Давид да разбере за съществуването на Даниел. Когато се роди, се зарекох, че никога не ще узнае кой е баща му, защото истинският му баща, човекът, който го отгледа заедно с мен, Хуан Семпере, бе най-добрият баща, който би могъл да има. Бях убедена, че ако някой ден Даниел научи или заподозре истината, никога няма да ми прости. И въпреки всичко пак бих постъпила така. Давид Мартин изобщо не биваше да се връща в Барселона. Дълбоко в душата си вярвам, че го направи, защото по някакъв начин се догаждаше за истината. Може би това беше същинското наказание, което неговият вътрешен демон бе запазил за него. И щом прекоси границата, Давид обрече и двама ни.

Арестуваха го преди няколко месеца, докато пресичал Пиренеите, и го прехвърлиха в Барселона. Тук бе възобновено следствието по висящите му обвинения. Към тях се прибавиха обвинения в подривна дейност, предателство към родината и кой знае още какви дивотии, и бе затворен в Модело заедно с хиляди други. В наши дни се извършват убийства и арести в огромни мащаби в големите испански градове, а още повече в Барселона. Вдигната е забраната върху отмъщението и реванша, върху унищожението на противника – това велико национално призвание. Както можеше да се очаква, новоизлюпените кръстоносци на режима се пръкват сякаш изпод земята и се втурват да заемат постове, за да се издигнат в новото общество. Мнозина от тях неведнъж са се пребоядисвали и са сменяли политическата си принадлежност заради изгода и интерес. Никой, който е преживял една война с отворени очи, не би могъл отново да повярва, че ние, хората, сме по-добри от останалите животни.

Човек би казал, че по-зле не би могло да стане, но за мерзостта няма граници, когато ѝ се отпуснат юздите. Скоро на хоризонта се появи един персонаж, който сякаш е дошъл на света, за да въплъти духа на времето и мястото. Допускам, че има мнозина като него сред тази нечистотия, която винаги изплува на повърхността, когато всичко търпи крушение. Той се казва Маурисио Валс и подобно на всички велики люде в нищожни времена, е господин Никой.

6

Предполагам, че един ден всички вестници в страната ще публикуват големи хвалебствия за дон Маурисио Валс и ще разнасят славата му надлъж и шир. Нашата земя щедро ражда такива типове, на които никога не им липсва свита от ласкатели, влачещи се след тях, за да събират огризките от трапезата им, когато се издигнат на върха. Засега обаче, преди да е настъпил този момент – а той несъмнено ще настъпи, – Маурисио Валс все още е един от мнозина други, привилегирован кандидат. През последните месеци научих много неща за него. Зная, че е започнал като един от любителите писачи от литературните клубове. Посредствен човек без талант или занятие, който, както често се случва, компенсирал своето нищожество с безгранична суета и неутолима жажда за признание. Предчувствайки, че с постиженията си никога няма да спечели дори и грош, нито пък жадуваната позиция, която бил убеден, че заслужава, той предпочел да направи кариера с връзкарство и си създал клика от себеподобни, за да си уреждат синекурни длъжности и да отстраняват онези, на които завиждал.

Да, пиша с гняв и озлобление и се срамувам, защото вече не зная и не ме интересува дали думите ми са справедливи или не, дали съдя невинни, или съм заслепена от болката и яростта, които ме изгарят отвътре. През последните месеци се научих да мразя и ме ужасява мисълта, че ще умра с тази горчилка в сърцето.

Чух името му за пръв път малко след като узнах, че Давид е бил арестуван и затворен. По това време Маурисио Валс беше храненик на новия режим, предан последовател, който си бе създал име, сключвайки брак с дъщерята на един магнат от мрежата предприемачи и финансисти, подкрепили националистите. Валс бе започнал пътя си като кандидат-литератор, но голямата му сполука бе да прелъсти и отведе пред олтара една нещастница, родена с жестока болест, която топеше костите ѝ и я бе приковала към инвалидна количка още в юношеството ѝ. Богата наследница без шансове за женитба – златна възможност.

Валс сигурно си бе въобразявал, че този ход ще го изстреля на върха на националния Парнас, на някой виден пост в Академията или на престижна позиция в двора на испанските изкуства и култура. Но не беше отчел, че имаше мнозина като него, които, щом стана ясно, че едната фракция ще спечели войната, взеха да никнат като късни цветя и да се редят на опашка за славния ден.

Когато дойде време за разпределяне на възнагражденията и плячката, Валс получи своя дял, придружен с урок за правилата на играта. Режимът нямаше нужда от поети, а от тъмничари и инквизитори. И тъй, той неочаквано се сдоби с назначение, което смяташе за недостойно и много под нивото на интелектуалните му способности: директор на затвора в крепостта Монжуик. Естествено, човек като Валс не пропуска шансове, тъй че той съумя да използва този обрат на съдбата, за да подготви почвата за бъдещия си възход и мимоходом да затвори и унищожи всички реални или въображаеми противници в дългия си списък, или да се разпореди с тях по свое усмотрение. Никога не ще разбера как в този списък бе попаднал и Давид Мартин, макар че той съвсем не бе единственият. Но по някаква причина Валс проявяваше болезнен, маниакален интерес към него.

Щом узна, че Давид Мартин е постъпил в затвора Модело, Валс издейства прехвърлянето му в крепостта Монжуик и не миряса, докато не го видя зад решетките на една от своите килии. Моят съпруг Хуан познаваше един млад адвокат на име Фернандо Брианс, клиент на книжарницата. Отидох да се срещна с него, за да ми каже какво би могъл да направи за Давид. Спестяванията ни бяха нулеви и адвокатът – добър човек, с когото много се сприятелихме през тези трудни месеци – се съгласи да работи без хонорар. Брианс имаше връзки в затвора Монжуик (по-конкретно с един от пазачите на име Бебо) и така установи, че Валс си бе съставил план относно Давид. Познаваше творчеството му и въпреки че неспирно го определяше като „най-лошия писател на света“, се мъчеше да го убеди да напише – или пренапише – куп страници от негово име. С това произведение, възползвайки се от новата си позиция в режима, Валс се надяваше да си изгради репутация като литератор. Мога да си представя какво му е отговорил Давид.

Брианс опита какво ли не, но обвиненията, които тегнеха над Давид, бяха твърде сериозни. Оставаше само да се апелира към снизхождението на Валс, за да не бъде третиран затворникът така сурово, както всички си представяхме. Пренебрегвайки съветите на Брианс, отидох да се срещна с Валс. Сега зная, че допуснах грешка, непоправима грешка. Насочих към себе си ненаситния му ламтеж, пък макар и само заради това, че той видя в мое лице още едно от притежанията на обекта на своята омраза – Давид Мартин.

Като мнозина в неговото положение, Валс бързо се учеше как да търгува с притесненията на роднините и близките на затворниците, намиращи се под властта му. Брианс постоянно ме предупреждаваше. Хуан, който се догаждаше, че моето отношение и предаността ми към Давид отиват по-далеч от едно благородно приятелство, гледаше с опасение на моите посещения при Валс в крепостта. „Мисли за сина си“ – казваше ми той. И имаше право, но аз бях егоистка. Не бях в състояние да изоставя Давид, ако имаше нещо, което можех да направя. Това вече не беше въпрос на достойнство. Никой, който е оцелял от гражданска война, не е запазил поне малко достойнство, с което да се хвали. Грешката ми беше, че не проумях, че Валс всъщност не желаеше да ме притежава, нито да ме унижи. Той искаше да ме унищожи, защото в крайна сметка бе разбрал, че това бе единственият начин да прекърши и нарани Давид.

Цялата ми настойчивост, цялата наивност, с която се опитвах да го убедя, се обърна против нас. Нямаше значение колко го ласкаех, колко се преструвах, че го уважавам и се боя от него, колко се унижавах пред него, молейки да прояви милосърдие към затворника. С всичко това само наливах масло в огъня, който изгаряше Валс отвътре. Сега зная, че с опитите си да помогна на Давид всъщност го обрекох.

Когато осъзнах това, вече беше много късно. Отегчен от работата си, от себе си и от това, че славата не бърза да го споходи, Валс запълваше времето си с фантазии. Една от тях беше, че се е влюбил в мен. Искаше ми се да вярвам, че ако го убедя, че фантазията му има някакво бъдеще, може би ще прояви великодушие. Но той се отегчи и от мен. Отчаяна, заплаших, че ще го разоблича, че ще разкрия публично кой е всъщност и докъде стига низостта му. Валс се присмя над мен и моята наивност, но пожела да ме накаже. За да нарани Давид и да му нанесе окончателния удар.

Само преди седмица и половина Валс ми определи среща в кафенето на Операта на „Лас Рамблас“. Отидох там, без да кажа на никого, дори и на съпруга си. Бях сигурна, че това ще е последният ми шанс. Не постигнах нищо. Същата нощ разбрах, че нещо не е наред. Призори се събудих с гадене. Видях в огледалото, че очите ми са пожълтели и че по шията и гърдите ми са избили петна. На разсъмване взех да повръщам кръв. Тогава започна и болката. Болка, студена като нож, който раздира вътрешностите. Бях вдигнала температура и не можех да задържам никаква храна или течности. Косата ми падаше на кичури. Мускулите на цялото ми тяло бяха изопнати като въжета и ме караха да викам от болка. Течеше ми кръв от кожата, от очите и устата.

Лекарите не можаха да направят нищо. Хуан вярва, че съм хванала някаква болест и че има надежда. Не може да възприеме мисълта, че ще ме изгуби, а аз не мога да възприема мисълта, че ще ги оставя сами – него и сина ми Даниел, спрямо когото се провалих като майка, допускайки желанието ми, копнежът ми да спася онзи, когото смятах за любовта на живота ми, да надделее над дълга ми.

Зная, че Маурисио Валс ме отрови онази вечер в кафенето на Операта. Зная, че го направи, за да сломи Давид. Зная, че ми остават броени дни живот. Всичко се разви много бързо. Намирам утеха само в лауданума, който притъпява болката във вътрешностите, и в тази тетрадка, на чиито страници пожелах да призная греховете и простъпките си. Брианс, който ме посещава всеки ден, знае, че пиша, за да поддържам искрицата живот, за да потушавам огъня, който ме изгаря. Помолих го да унищожи тези страници след смъртта ми, без да ги чете. Никой не бива да прочете това, което съм разказала тук. Никой не бива да узнае истината, защото съм разбрала, че на тоя свят истината само вреди и че Бог обича и закриля лъжците.

Вече няма на кого да се моля. Всичко, в което вярвах, ми изневери. На моменти не си спомням коя съм и само препрочитането на тази тетрадка ми помага да проумея какво се случва. Ще пиша до самия край. За да си спомня. За да се опитам да оцелея. Ще ми се да можех да прегърна сина ми Даниел и да го накарам да разбере, че каквото и да стане, никога не ще го изоставя. Че ще бъда с него, че го обичам. Боже мой, прости ми. Не знаех какво правя. Не искам да умра. Боже мой, остави ме да поживея още един ден, за да мога да взема Даниел в обятията си и да му кажа колко го обичам...

В това ранно утро, както често се случваше, Фермин бе излязъл да се поразходи из пустите улици на покритата със скреж Барселона. Ремихио, кварталният нощен пазач, вече го познаваше и щом го видеше, винаги го разпитваше за неговата инсомния95. Беше научил тази дума от едно радиопредаване за дамска аудитория, което слушаше тайно, защото се отъждествяваше с почти всички болежки, излагани в него, включително и с описваната с един термин, който силно го интригуваше – менопауза. За последното бе убеден, че се лекува, като си търкаш срамотиите с пемза.

– Защо го наричат инсомния, когато искат да кажат съвест?

– Какъв мистик сте вие, Фермин! Ако аз имах женичка като вашата, която да ме чака топла-топла между чаршафите, само тогава щеше да ме мъчи безсъница. И се загърнете хубаво, че тази година зимата дойде късно, ама е бая студена.

Едночасовата борба с режещия вятър, който засипваше улиците с мокър сняг, убеди Фермин да се отправи към „Семпере и синове“. Имаше несвършена работа и се бе научил да се наслаждава на онези мигове, когато беше сам в книжарницата, преди слънцето да изгрее или Даниел да слезе да отвори. Зави по синкавия проход на улица „Санта Ана“ и съзря в далечината слаба светлина, обагрила стъклата на витрината. Приближи се бавно, заслушан в ехото от стъпките си, и се спря на няколко метра оттам, криейки се от вятъра в един вход. Прекалено рано бе дори за Даниел, помисли си Фермин. Това със съвестта май щеше да се окаже заразно.

Тъкмо се двоумеше дали да се прибере вкъщи и да събуди Бернарда с мощна демонстрация на иберийска мъжественост, или да влезе в книжарницата и да прекъсне заниманието на Даниел (най-вече за да се увери, че то не е свързано с огнестрелни оръжия или остри предмети), когато зърна приятеля си да излиза на улицата. Фермин се притаи още по-навътре във входа, докато не усети как мандалото на вратата се впи в бъбреците му, и видя, че Даниел заключи книжарницата и се запъти към „Пуерта дел Анхел“. Беше излязъл по риза и носеше нещо под мишница – някаква книга или тетрадка. Фермин въздъхна. Тая работа не изглеждаше добре. Бернарда трябваше да почака, за да разбере къде зимуват раците.

В продължение на почти половин час Фермин го следва из плетеницата от улички, които се спускаха към пристанището. Не се наложи да се прикрива, защото Даниел изглеждаше изцяло погълнат от мислите си и нямаше да забележи, че някой върви след него, та дори да беше цяла група танцьори на степ. Фермин, който зъзнеше от студ и се разкайваше, че е подплатил палтото си със спортни вестници от порьозна хартия, доста ненадеждна при такива обстоятелства, вместо със солидните неделни броеве на „Ла Вангуардия“, се изкушаваше да извика своя приятел. После обаче размисли. Даниел крачеше като в транс, без да забелязва мокрия сняг, който полепваше по него.

Най-сетне пред тях изникна „Пасео де Колон“, а отвъд него – миражът от навеси, мачти и мъгла, който изпълваше пристанището. Даниел пресече булеварда и заобиколи два трамвая, спрели в очакване на зората. Той навлезе сред тесните проходи между навесите и огромните като катедрали халета, които подслоняваха какви ли не товари, и стигна до вълнолома. Там някакви рибари, които приготвяха мрежите и такъмите си, за да излязат в морето, бяха запалили огън в празен бидон от газьол, за да се стоплят. Даниел се приближи към тях и те се дръпнаха встрани, щом го забелязаха. Навярно зърнаха в изражението му нещо, което не приканваше към разговор. Фермин ускори крачка и видя как Даниел хвърли в огъня тетрадката, която носеше под мишница.

Фермин се приближи до своя приятел и му се усмихна немощно от другата страна на бидона. Очите на Даниел блестяха на светлината на пламъците.

– Ако искате да пипнете пневмония, трябва да знаете, че Северният полюс се намира точно в обратната посока – подхвърли Фермин.

Даниел си направи оглушки и остана загледан в огъня, поглъщащ страниците, които се сбръчкваха сред пламъците, сякаш невидима ръка ги унищожаваше една по една.

– Беа ще се разтревожи, Даниел. Защо да не се приберем?

Даниел вдигна очи и погледна Фермин напълно безизразно, като че ли го виждаше за пръв път в живота си.

– Даниел?

– Къде е? – попита приятелят му с равен, студен глас.

– Моля?

– Пистолетът. Какво направихте с него, Фермин?

– Дадох го за благотворителност.

Ледена усмивка заигра по устните на Даниел. Фермин, който никога не бе усещал с такава яснота, че е на косъм да го изгуби завинаги, се приближи до него и обви раменете му с ръка.

– Да си вървим у дома, Даниел. Моля ви.

Той най-сетне кимна и двамата бавно се прибраха в пълно мълчание.

Разсъмваше се, когато Беа чу как вратата на жилището се отвори и стъпките на Даниел се разнесоха във вестибюла. Тя от часове седеше, наметната с одеяло, в едно кресло в трапезарията. Силуетът му се очерта в коридора. Дори да я забеляза, с нищо не го показа. Отмина и се отправи към спалнята на Жулиан, която гледаше към площадчето с църквата „Санта Ана“. Беа стана и го последва. Завари Даниел на прага на стаята, загледан в малкия, който кротко спеше. Беа сложи ръка на гърба на мъжа си.

– Къде беше? – тихо попита тя.

Даниел се обърна и я погледна в очите.

– Кога ще свърши всичко това, Даниел? – промълви Беа.

– Скоро – отвърна той. – Скоро.

91 Трагичната седмица (25 юли – 2 август 1909) – название на серия от кървави сблъсъци между армията и работническата класа на Барселона и други каталонски градове, подкрепена от анархисти, социалисти и републиканци. Конфликтът е породен от свикването на резервни войски от министър-председателя Антонио Маура, когато Испания подновява военно-колониалната си дейност в Мароко на 9 юли 1909 г.

92 Град в провинция Жирона в Каталония.

93 „Malleus Maleficarum“ („Чук за вещиците“) – известен трактат по демонология, написан от двама германски монаси, доминиканските инквизитори Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер, през 1486 г. и публикуван за първи път в град Шпайер през 1487 г.

94 Сало де Сент („Съветът на стоте“) – някогашната заседателна зала в сградата на кметството в Барселона.

95 Безсъние.