Лабиринтът на духовете

Барселона

23 април 1960 г.

1

Денят дойде.

Малко преди разсъмване Фермин се събуди, пламнал от страст. В порива си остави Бернарда разнебитена за цяла седмица, благодарение на една от утринните си любовни схватки, която размести мебелите в спалнята и предизвика енергичните протести на съседите от другата страна на стената.

– Заради пълнолунието е – извини се впоследствие той на съседката, поздравявайки я през прозорчето, което гледаше към пералното помещение. – Не знам какво става, просто се преобразявам.

– Да, но вместо във вълк се преобразявате в свиня. Сдържайте се малко, че тук живеят деца, които още не са взели първо причастие.

Щом Фермин се подчинеше на зова на първобитния мъжкар, който носеше в себе си, след това винаги го налягаше свиреп глад. Той си приготви омлет с четири яйца, шунка и сирене, и го омете с половин хляб и малка бутилчица шампанско. Доволен, поля всичко с чашка бренди и се зае да навлича необходимото облекло, за да посрещне един ден, който обещаваше да е проблемен.

– Може ли да знам защо си се облякъл като водолаз? – попита Бернарда от прага на кухнята.

– От предвидливост. Всъщност това е едно старо пардесю, подплатено с броеве на „ABC“98, които не пропускат дори светена вода. Сигурно им слагат нещо в мастилото. Задава се як дъжд.

– Днес, на Сан Жорди99?

– Неведоми са пътищата Господни, но обикновено ти късат нервите при всеки удобен случай – заяви Фермин.

– Фермин, в тази къща не се богохулства.

– Извинявай, любов моя. Ей сега ще си взема хапчето против агностицизъм и ще се оправя.

Той не лъжеше. Още преди дни се бе появила прогноза за несметни бедствия с библейски размах, които трябваше да връхлетят Барселона, града на книгите и розите, точно на най-красивия му празник. Всички експерти бяха единодушни: Националната метеорологична служба, „Радио Барселона“, „Ла Вангуардия“ и Гражданската гвардия. Последната капка преди пословичния потоп бе добавена от гадателката Мадам Карманьола, прочута с две неща. Първото бе положението ѝ на едрогабаритна нимфетка, което прикриваше факта, че тя всъщност бе снажен господин от Корнеля на име Кукуфате Бротоли, възприел една грубовата женственост след дълга кариера на нотариус, установявайки, че призванието му е да се облича като лека жена и да върти задник в чувствен ритъм. Второто, с което врачката бе известна, бяха непогрешимите ѝ климатични прогнози. Като оставим настрана техническите подробности, всички бяха на едно мнение: този Сан Жорди обещаваше ужасно време.

– Ами тогава по-добре не изкарвай сергията на улицата – посъветва го Бернарда.

– И дума да не става! Ненапразно дон Мигел де Сервантес и колегата му, дон Уилям Шекспир, са се споминали на една и съща дата – 23 април. Ако двамата са гушнали букета с такава точност в един и същ ден, ние, книжарите, няма да се огънем пред трудностите и ще бъдем на висота. Днес ще излезем да обединим книгите с читателите, та ако ще генерал Еспартеро100 да ни бомбардира от крепостта Монжуик.

– Ще ми донесеш ли поне една роза?

– Ще ти донеса цяла количка от най-тучните и уханните, цветенце мое.

– Гледай да вземеш една и за госпожа Беа, че Даниелито е тежък случай и сигурно ще забрави в последния момент.

– От много години му сменям пелените, образно казано, та няма как да забравя такива стратегически подробности.

– И ми обещай, че няма да се измокриш.

– Ако се измокря, ще се върна още по-плодовит.

– Божичко, ще отидем в ада!

– Още една причина да пристигнем там добре обслужени.

След като обсипа с целувки, ласки и пощипвания по задника обожаваната си Бернарда, Фермин излезе на улицата, убеден, че в последния миг ще стане чудо и ще грейне слънце, излязло сякаш от картина на Соройя.

Пътьом задигна вестника на портиерката (така ѝ се падаше на тая клюкарка и фалангистка), в който намери потвърждение на последните прогнози. Очакваха се светкавици, гръмотевици, градушка с големина на захаросани кестени и ураганни ветрове; те щяха да отнесат поне един милион книги и рози, които в крайна сметка щяха да паднат в морето и да образуват остров Баратария101 там, където се губеше хоризонтът.

– Ще видим – закани се Фермин, подарявайки вестника на един подпийнал нещастник, който дремеше на стол до бар „Каналетас“.

Фермин не беше единственият, който споделяше това настроение. Барселонецът е създание, което не пропуска никоя възможност да противоречи на класически дадености като метеорологичната карта или аристотеловата логика. Въпреки че небето тази сутрин беше сиво-черно като гъба тръбенка, всички градски книжари бяха станали рано, готови да извадят щандовете си на улицата и да посрещнат, ако трябва, урагани и тайфуни. Като видя проявите на бойния дух по „Лас Рамблас“, Фермин почувства, че в този ден ще триумфират оптимистите.

– Това вече ми харесва. Ако ще да вали като из ведро, няма да помръднем оттук.

Не по-малобройни бяха и цветарите, въоръжени с море от червени рози. В девет часа улиците на Барселона бяха нагиздени за големия ден на книгите с надеждата, че мрачните предсказания няма да уплашат влюбените, читателите и всички отнесени люде, които се събираха точно на 23 април всяка година от 1930-а насам, за да честват най-добрия празник, по мнението на Фермин, в цялата известна вселена. А в девет часа и двайсет и четири минути, противно на всички очаквания, стана чудо.

2

Едно сахарско слънце проби завесите и жалузите в спалнята и зашлеви Даниел. Той отвори очи, не вярвайки на чудото. Видя до себе си голия гръб на Беа и го облиза от горе до долу, при което тя се събуди със смях и рязко се обърна. Даниел я прегърна и я целуна по устните бавно, сякаш искаше да я изпие. После дръпна завивките и се наслади на гледката, като погали корема ѝ с върха на пръстите си, а тя улови ръката му между бедрата си и жадно облиза устните му.

– Днес е Сан Жорди. Ще закъснеем.

– Фермин сигурно вече е отворил сергията.

– Петнайсет минути – отстъпи Беа.

– Трийсет – рече Даниел.

Крайният резултат бе около четирийсет и пет минути.

Улиците започнаха да се оживяват към средата на предобеда. Кадифено слънце и електриково синьо небе засияха над града, докато хиляди барселонци наизлязоха да се разходят сред стотиците сергии с книги по тротоарите. Господин Семпере бе решил да разположи сергията си пред книжарницата на самата улица „Санта Ана“. Няколко маси с книги бяха изложени на показ под слънчевите лъчи. Зад масите, помагайки на читателите, опаковайки покупки или просто гледайки минувачите, стоеше целият отбор Семпере. Начело бе Фермин по риза, вече свалил пардесюто. До него бяха Даниел и Беа, която отговаряше за сметките и касата.

– А какво стана с потопа, който ни обещаваха? – попита Даниел, когато се присъедини към бойните редици.

– Отмина към Тунис, където е по-необходим. Хей, Даниел, каква разгулна физиономия имате тази сутрин. Известно е, че пролетта разпалва кръвта...

Господин Семпере и дон Анаклето – който винаги се присъединяваше като помощна войска, пък и му идваше отръки да опакова книги – седяха на столове и препоръчваха заглавия на онези, които се колебаеха какво да изберат. София омайваше младежите, които се приближаваха до щанда да ѝ хвърлят едно око, а в крайна сметка си тръгваха с покупка. До нея Фернандито изгаряше от ревност, а донякъде и от гордост. Дори кварталният часовникар, дон Федерико, и неговата дискретна изгора Мерседитас се бяха записали за помагачи.

Но най-доволен от всички бе малкият Жулиан, който наблюдаваше с радост хората, носещи книги и рози. Настанен върху един кашон до майка си, той ѝ помагаше да брои монетите и нагъваше без задръжки резервите от „Сугус“, които бе намерил в джобовете на Ферминовото пардесю. По някое време Даниел се спря да погледа сина си и се усмихна. Жулиан отдавна не беше виждал баща си в такова добро настроение. Може би сега онази сянка от тъга, съпътствала го толкова време, щеше да се разнесе като буреносните облаци, за които всички говореха, но никой не ги бе видял. Понякога, когато боговете гледат встрани и съдбата се изгубва някъде по пътя, даже добрите хора се радват на мъничко късмет в живота.

3

Беше облечена в черно от глава до пети и криеше очите си зад слънчеви очила, в които се отразяваше гъмжащата от хора улица „Санта Ана“. Алисия се приближи и потърси убежище под арката на един вход. Оттам загледа крадешком семейство Семпере, които продаваха книги, разговаряха с минувачите и се наслаждаваха на деня така, както тя знаеше, че никога не би могла.

Усмихна се, когато видя как Фермин измъква книги от ръцете на доверчиви читатели и ги заменя с други; как Даниел и Беа се докосват и си разменят погледи на един език, който я изпълваше с ревност, макар и да знаеше, че не го заслужава; как Фернандито се прехласва по своята София, а дядо Семпере наблюдава доволно семейството и приятелите си. Би се радвала, ако можеше да отиде при тях и да ги поздрави. Да им каже, че вече няма от какво да се боят, и да им благодари, че са ѝ позволили да се докосне до живота им, па макар и за кратко. Ако можеше да бъде една от тях, това би я зарадвало повече от всичко на света; все пак споменът ѝ стигаше, за да се почувства късметлийка. Канеше се да си тръгне, когато забеляза един поглед, който накара времето да спре.

Малкият Жулиан я гледаше втренчено с тъжна усмивка, сякаш можеше да прочете мислите ѝ. Детето вдигна ръка и ѝ помаха за сбогом. Алисия му помаха в отговор. Миг по-късно бе изчезнала.

– На кого махаш, слънчице? – попита Беа, когато видя, че синът ѝ се взира в навалицата като хипнотизиран.

Жулиан се обърна да погледне майка си и я хвана за ръката. Фермин, който бе посегнал да се подкрепи със „Сугус“, мислейки наивно, че има запаси в пардесюто си, установи, че джобовете му са празни. Обърна се към детето, за да му дръпне едно конско, но в този миг забеляза изражението му и проследи очарования му поглед.

Алисия.

Усети я по отсъствието ѝ, дори нямаше нужда да я види, и благослови небесата или който там бе разкарал облаците, че са му я върнали още веднъж. Може би Бернарда, въпреки всичко, имаше право и в този скапан свят нещата понякога завършваха така, както трябва да завършат.

Фермин взе пардесюто си и се наведе към Беа, която тъкмо продаваше събрани произведения на сър Артър Конан Дойл на един младеж със силни като телескоп очила.

– Хей, шефке, малчуганът е видял сметката на всичките ми муниции и кръвната ми захар е спаднала повече, отколкото след някоя реч на Пасионария102. И понеже всички тук, като изключим глупачката Мерседитас, сте свръхквалифицирани за днешната задача, ще отида да потърся някоя добра сладкарница, за да се снабдя с продоволствия и пътьом да купя роза на Бернарда.

– Поръчала съм да ми запазят рози в цветарницата на църквата – отвърна Беа.

– Ех, за всичко мислите вие...

Беа проследи с поглед неговата бързо отдалечаваща се фигура и сбърчи чело.

– Къде отива Фермин? – попита Даниел.

– Един Господ знае...

4

Завари я в края на кея, седнала върху един куфар. Пушеше под слънчевите лъчи и гледаше как екипажът товари сандъци и денкове в един крайцер, разпенил до бяло водите на пристанището. Фермин седна до нея. Известно време мълчаха, наслаждавайки се на компанията си без необходимост от думи.

– Голям куфар – рече най-сетне той. – А аз си мислех, че от всички жени вие ще да сте единствената, която умее да пътува с малко багаж.

– По-лесно е да загърбиш лоши спомени, отколкото хубави обувки.

– Е, аз пък имам само един чифт...

– Вие сте аскет.

– А кой ви събра багажа? Фернандито ли? Ама че разбойник, как се е научил да си държи езика зад зъбите!

– Накарах го да се закълне, че няма да каже нищо.

– И с какво го подкупихте? С френска целувка ли?

– Фернандито пази целувките си само за София, както и трябва да бъде. Връчих му ключовете от апартамента, за да живее там.

– Нека да запазим това сведение в тайна от господин Семпере, който е законен настойник на момичето.

– Добра идея.

Алисия го погледна. Фермин се изгуби в котешките ѝ очи, дълбоки и непроницаеми. Кладенци от мрак. Тя взе ръката му и я целуна.

– Къде се бяхте дянали? – попита той.

– Ходих насам-натам. Събирах две и две, връзвах това-онова.

– Около чия шия?

Алисия му отправи ледена усмивка.

– Имаше проблеми за разрешаване. Неща, които трябваше да оправя. Вършех си работата.

– Мислех, че сте се оттеглили.

– Исках просто да оставя работното си място чисто и разтребено – каза тя. – Не обичам да остават недовършени неща.

– А не мислехте ли да се сбогувате?

– Знаете, че не си падам по сбогуванията, Фермин.

– Щеше да е добре да ни известите, че сте жива и здрава.

– Нима сте се съмнявали в това?

– Имах моменти на слабост. От възрастта е. Човек започва да се плаши, щом види опасност. На това му викат трезвомислие.

– Смятах да ви изпратя картичка.

– Откъде?

– Още не съм решила.

– Струва ми се, че този крайцер не отива до Коста дел Сол.

– Не. Отива малко по-далече.

– Така си и мислех. Доста дълъг ми се вижда. Може ли да ви задам един въпрос?

– Стига да не е свързан с курса на кораба...

– В безопасност ли е семейство Семпере? Даниел, Беа, дядото, Жулиан?

– Сега вече да.

– И в какъв пъкъл трябваше да слезете, за да се уверите, че невинните могат да живеят в мир или поне в блажено неведение?

– Само в онзи, който бездруго ме очакваше, Фермин.

– Тези цигари миришат хубаво. Изглеждат скъпи. Естествено, на вас винаги са ви харесвали изисканите неща. Аз съм по-боен тип и гледам да пестя ресурсите.

– Искате ли една?

– Защо не? При липса на „Сугус“ трябва да залъжа звяра с нещо. Не съм пушил от военните години, когато правеха цигарите от фасове и препикани треволяци. От тогава до сега стоката сигурно се е подобрила.

Алисия запали една цигара и му я подаде. Фермин се полюбува на следата от червило по филтъра, преди да дръпне.

– Смятате ли да ми разкажете какво се случи всъщност?

– Наистина ли искате да знаете, Фермин?

– Страдам от манията да се интересувам от истината във всеки момент. Не знаете какъв горчив опит получава човек, колкото и да е добре да си живееш в заблуда.

– Историята е дълга, а не бива да си изпусна кораба.

– Навярно разполагаме с някакво време, за да избавите един клет глупак от неведението, преди да отплавате.

– Сигурен ли сте, че искате да ви разкажа?

– Аз съм си такъв.

В продължение на почти цял час Алисия му описа онова, което си спомняше – от дните си в сиропиталището и на улицата до вербуването от Леандро Монталво. Разказа му за годините си на служба и как накрая бе повярвала, че е изгубила по пътя душата си, която се бе оказала съхранена някъде дълбоко; и как бе отказала да работи повече за Леандро.

– Случаят с Валс трябваше да бъде моят паспорт към свободата, последната ми поръчка.

– Но такова нещо не съществува, нали?

– Не, разбира се, че не. Човек е свободен само ако не знае истината.

Алисия описа срещата в „Палас“ с Хил де Партера и поръчението, което бяха получили тя и нейният другар по неволя, капитан Варгас, да помогнат в едно разследване, стигнало до задънена улица.

– Грешката ми беше, че не схванах, че поръчението бе измама от самото начало. Фактически никой не искаше да спасява Валс. Той си бе създал твърде много врагове, бе допуснал твърде много гафове. Бе нарушил правилата на играта, злоупотребявайки с привилегиите си и застрашавайки сигурността на съучастниците си. Когато следата от престъпленията му се насочи към самия него, го оставиха сам. Валс смяташе, че съществува заговор за убийството му, и всъщност не се заблуждаваше. Но бе пролял толкова кръв, че вече не знаеше от кой храст ще изскочи заекът. Години наред мислеше, че призраците от миналото му са се завърнали, за да си разчистят сметките с него. Салгадо или Затворника на рая, Давид Мартин, и още мнозина други. Изобщо не подозираше, че в действителност искаха да го ликвидират онези, които той смяташе за свои приятели и покровители. Когато си във властта, никога не те намушкват отпред, ударите винаги са в гърба и придружени с прегръдка. Никой по високите етажи нямаше намерение да открие Валс или да го спаси. Искаха само да се уверят, че той ще изчезне и дирята от злодеянията му ще бъде заличена завинаги. Твърде много хора бяха замесени в това. А ние двамата с Варгас бяхме обикновени инструменти. Затова накрая също трябваше да изчезнем.

– Но моята Алисия има повече животи и от котка и неведнъж е надхитрявала смъртта...

– Да, но на косъм. Мисля, че вече съм изразходвала всичките си резервни животи, Фермин. Време е вече да сляза от сцената.

– Може ли да ви кажа, че ще ми липсвате?

– Ако ще се разнежвате, ще ви бутна във водата.

В този миг прозвуча сирената на кораба и ехото ѝ се разнесе из цялото пристанище. Алисия се изправи.

– Може ли да ви помогна с куфара? Обещавам, че ще остана на твърда земя. Корабоплаването ми носи лоши спомени.

Фермин я придружи до мостика, по който минаваха вече последните пасажери. Алисия показа билета си на боцмана. Благодарение на щедрия ѝ бакшиш той даде знак на един юнга да качи багажа на дамата в каютата ѝ.

– Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва...

– Вие ще трябва да се грижите за нея вместо мен, Фермин. А също и за Беа, Даниел, господин Семпере и Бернарда, за Фернандито и София, и най-вече за себе си и за малкия Жулиан, който един ден ще обезсмърти всички ни.

– А, тая работа с безсмъртието ми харесва, особено сега, когато всичките ми кокали са почнали да скърцат.

Алисия го прегърна силно и го целуна по бузата. Фермин почувства, че тя плаче, и не пожела да я погледне в лицето. Никой от двамата нямаше да изгуби достойнството си само миг преди раздялата.

– И през ум да не ви минава да стоите тук и да ми махате от кея – предупреди го тя.

– Бъдете спокойна.

Той сведе глава и чу как стъпките на Алисия заглъхнаха по мостика. Обърна се, без да вдига очи, и закрачи обратно с ръце в джобовете.

Завари го в края на кея. Даниел седеше на ръба, провесил крака. Размениха поглед. Фермин въздъхна и седна до него.

– Мислех, че съм успял да се измъкна от вас – рече Фермин.

– Издаде ви новият одеколон, който употребявате. Миризмата му може да се проследи дори и през рибния пазар. Какво ви разказа?

– Алисия ли? Приказки, за да не заспивам.

– Може би ще ги споделите с мен?

– Някой друг ден. Вече имам достатъчен опит в безсънието и не ви го препоръчвам.

Даниел сви рамене.

– Това предупреждение е малко закъсняло – рече.

Една параходна сирена проехтя из пристанището. Даниел посочи с глава кораба, който бе започнал да се отделя от кея.

– Тези пътуват до Америка.

Приятелят му кимна.

– Фермин, помните ли как преди години идвахме да поседнем тук и оправяхме света с размах?

– Това беше по времето, когато още вярвахме, че той може да се оправи.

– Аз все още мисля така.

– Защото сте си същият наивник, макар че вече се бръснете.

Останаха там, гледайки как крайцерът разсича отражението на цяла Барселона във водите на пристанището и превръща в бяла диря най-големия мираж в света. Фермин не откъсна очи от кораба, придружаван от ято чайки, докато кърмата му не се изгуби в мъглата, която се стелеше в излаза на пристанището. Даниел го наблюдаваше умислен.

– Добре ли сте, Фермин?

– Екстра съм. Здрав като бик.

– Май никога не съм ви виждал толкова тъжен.

– Значи вече е време да си проверите зрението.

Даниел не задълба в темата.

– Е, да вдигаме ли гълъбите? Да ви поканя ли на чашка в „Ел Шампаньет“?

– Благодаря, Даниел, но днес май ще ви откажа.

– Ама не помните ли? Животът ни очаква!

Фермин му се усмихна и Даниел за пръв път забеляза, че косата на стария му приятел е съвсем побеляла.

– Това се отнася за вас, Даниел. Мен ме очакват само спомените.

Даниел стисна сърдечно ръката му и го остави сам с паметта и съвестта му.

– Не се бавете – каза му той.

1964 г.

Всеки път, когато синът му Николас го питаше какво е нужно, за да станеш добър журналист, Серхио Вилахуана му отговаряше с една и съща максима.

– Добрият журналист е като слона: има добро обоняние, добър слух и най-вече не забравя нищо.

– Ами бивните?

– Трябва да ги пази внимателно, защото все ще се намери някой, който да иска да му ги отреже.

Тази сутрин, както и всяка друга, Вилахуана изпрати по-малкия си син до училището му, преди да се отправи към редакцията на „Ла Вангуардия“. Използваше разходката, за да мисли и да подрежда идеите си, преди да потъне в редакционната джунгла и да завърже битка със злободневните теми. Когато стигна до сградата на улица „Пелайо“, насреща му излезе Хенаро, един второразреден разсилен, който от петнайсет години се опитваше да убеди директора да го приеме за стажант в спортната секция, за да може най-сетне да припари до президентската ложа на клуб „Барса“ – заветната цел на живота му.

– Това ще се случи в деня, в който се научите да четете и да пишете, Хенаро, че вече и във Фатима103 не стават чудеса, а както са тръгнали нещата, ако не измиете пода, няма да ви пуснат в ложата дори за юношеските квалификации – отговаряше му неизменно директорът Мариано Кароло.

Вилахуана едва бе влязъл, когато Хенаро се приближи до него със сериозно изражение.

– Господин Вилахуана, цензорът от министерството ви чака... – пошушна му той.

– Пак ли? Тия хора нямат ли по-големи бели за вършене?

Журналистът огледа редакционната зала от прага и зърна характерния силует на любимия си цензор – един тип с напомадена коса и крушовидна фигура, застанал на пост до бюрото му.

– Между другото, пристигна един пакет за вас – рече Хенаро. – Не ми се вярва да е бомба, защото го изтървах на пода, а все още сме цели.

Вилахуана взе пакета и предпочете да се обърне кръгом, за да не се срещне с цензора – един неудачник, който от седмици се опитваше да го пипне на местопрестъплението, за да го смъмри за една негова статия за братята Маркс, която според онзи представляваше апология на международното масонство.

Вилахуана отиде в едно кафене в сенките на улица „Талерс“, наричано „Смрадливото“ от журналистите, кабаретните певици и останалата фауна от северната част на Равал, която го посещаваше. Поръча си кафе и потърси убежище на една маса в дъното, където никога не бе прониквал слънчев лъч. Когато се настани там, разгледа пакета. Беше обемист, подсилен с лепенки плик, върху който се четяха неговото име и адресът на „Ла Вангуардия“. Пощенското клеймо, полуизличено от дългото пътуване, беше от Съединените американски щати. Вместо обратен адрес пишеше само:

А. Г. *

До инициалите на подателя се виждаше същото стилизирано изображение на вита стълба, което бе отпечатано върху кориците на всички романи на Виктор Матаиш от поредицата „Лабиринтът на духовете“. Вилахуана отвори плика и извади пакет завързани с шнур документи. Под възела видя картичка с щемпела на хотел „Алгонкуин“ в Ню Йорк, на която пишеше:

Един добър журналист ще съумее да открие историята, която трябва да се разкаже...

Той свъси вежди и развърза възела. Разстла купчината книжа върху масата и се опита да разгадае галиматията, съставена от списъци, изрезки, снимки и ръчни бележки. Отне му няколко минути, за да осъзнае какво гледа.

– Мили боже! – прошепна.

Същия следобед Вилахуана съобщи, че е пипнал силно прилепчив вирус, който превръща храносмилателната система в минно поле, и че ще трябва да отсъства от редакцията една седмица, за да не обрече целия екип на непрестанно висене в клозета. В четвъртък директорът на ежедневника, Мариано Кароло, който надушваше нещо подозрително, отиде в дома му, носейки ролка тоалетна хартия.

– Предупреденият е въоръжен – заяви той от прага.

Вилахуана въздъхна и го пусна да влезе. Директорът се отправи към всекидневната. Когато видя там цяла стена, покрита с книжа, се приближи да ги огледа.

– Дали това е такова, каквото изглежда? – попита Кароло след малко.

– Бих казал, че това е само началото.

– И кой е твоят източник?

– Не зная дори откъде да започна да ти разказвам.

– Аха. Надежден ли е поне?

– Мисля, че да.

– Навярно осъзнаваш, че ако публикуваме нещо от това, ще ни закрият вестника, ти и аз ще трябва да даваме уроци по метрика в Серо Муриано104, а нашият скъп собственик ще трябва да отиде в изгнание в някоя планинска и труднодостъпна страна.

– Наясно съм.

Кароло го изгледа разтревожено, като разтриваше стомаха си. Откакто бе станал директор на вестника, получаваше язви даже и насън.

– А имах изгледи да стана каталонският Ноел Кауърд105 – промърмори той.

– Истината е, че не зная какво да правя – рече Вилахуана.

– Имаш ли следа, по която да продължиш разследването?

– Имам една, да.

– Ще кажа, че подготвяш серия от репортажи за тайния, но превъзходен труд на генералисимуса в неговата малко изследвана дейност като киносценарист.

– Какво изгуби Холивуд!

– Отлично заглавие. Дръж ме в течение. Давам ти две седмици.

През остатъка от седмицата Вилахуана анализира книжата, подреждайки ги в диаграма под формата на дърво. Погледнеше ли го, имаше чувството, че то е просто едно от много други и че извън четирите стени на стаята го очаква цяла гора от такива дървета. След като осмисли документацията и изводите от нея, въпросът бе дали да продължи по тази диря, или не.

Алисия му бе предоставила почти всички части от пъзела. От там нататък нещата зависеха от него. След няколко безсънни нощи взе решение. Първата му цел беше Гражданският регистър: подобна на пещера сграда край пристанището, която предлагаше истинско чистилище от архиви и бюрократи, слели се в идеална симбиоза. Вилахуана прекара там няколко дни, плувайки в море от папки, без да намери нищо. Тъкмо бе започнал да си мисли, че Алисия го е изпратила по лъжлива следа, когато на петия ден се натъкна на един стар портиер. Човекът бе пред пенсиониране и седеше с транзистора си в една мизерна стаичка с подочистачки и друго оборудване, където по цял ден слушаше жадно мачове от лигата и предавания със съвети по лични въпроси. Служителите от новото попълнение го наричаха Матусаил, защото бе единственият, преживял последната административна чистка. Новите центуриони, по-шлифовани и обучени от предшествениците си, бяха и двойно по-потайни; никой от тях не пожела да обясни на Вилахуана защо, въпреки всичките си усилия, той не успяваше да намери актове за раждане или смърт в град Барселона преди 1944 г.

– Това е отпреди смяната на системата – бе единственият им отговор.

Матусаил, който винаги успяваше някак да прокара метлата под краката му, докато журналистът се опитваше да навигира из папките и кутиите с документи, най-сетне се смили над него.

– Какво търсите, човече Божи?

– Започвам да си мисля, че Свещената плащеница.

Благодарение на бакшишите и на онова чувство за съпричастност, което поражда остракизмът, Матусаил го осведоми, че трябва да търси не книжа, а една определена личност.

– Доня Мария Луиса. Други времена бяха, когато тя организираше нещата тук. Ех, какво да ви разправям!

Когато се опита да намери въпросната доня Мария Луиса, Вилахуана се сблъска със същата стена.

– Тази особа се пенсионира – заяви новият директор на учреждението с тон, който даваше да се разбере, че един разумен човек би оставил тази тема и би отишъл да се поразходи из Барселонета.

След две седмици журналистът успя да я открие. Мария Луиса Алкайне живееше близо до „Пласа Реал“ в мъничък апартамент на върха на една сграда без асансьор и без изгледи някога да се сдобие с такъв, заобиколена от гълъбарници, недовършени покриви и кутии с книжа, натрупани от пода до тавана. Пенсионните години не бяха ѝ се отразили добре. Жената, която отвори вратата на Вилахуана, му се видя старица.

– Доня Мария Луиса Алкайне?

– Кой сте вие?

Той очакваше въпроса и си бе приготвил отговор, за който се надяваше, че ще задържи тази врата отворена, пък макар и само за няколко секунди.

– Казвам се Серхио Вилахуана и съм журналист от „Ла Вангуардия“. Изпраща ме приятелка на един ваш стар познат. Капитан Варгас. Помните ли го?

Доня Мария Луиса въздъхна дълбоко и се обърна, оставяйки вратата зад гърба си отворена. Жената живееше сама в тази бърлога и явно умираше от рак – или от забвение. Палеше цигара от цигара, сякаш бяха бенгалски огньове, и кашляше така, като че душата ѝ щеше да изскочи.

– Вече е все едно – оправда се тя. – Седнете, ако намерите къде.

През този следобед Мария Луиса му разказа как преди години, когато тя все още била главен секретар, в Гражданския регистър дошъл капитан от полицията на име Варгас.

– Представителен мъж, такива вече няма.

Варгас ѝ показал списък с номера на актове за раждане и смърт, които изглеждали взаимосвързани. Същият списък, който Вилахуана бе получил години по-късно, акуратно напечатан на машина.

– Значи си спомняте тази среща?

– Разбира се, че си я спомням.

– А знаете ли къде бих могъл да намеря книгите, съдържащи тези документи отпреди 1944 г.?

Мария Луиса запали друга цигара и дръпна от нея толкова силно, че Вилахуана помисли, че това ще я погуби. Когато изплува от един облак дим, който създаваше илюзията, че нещо е избухнало в нея, жената направи знак на журналиста да я последва.

– Помогнете ми – тя му посочи планина от кутии в един стенен шкаф в кухнята. – Онези двете в дъното. Донесох ги вкъщи, за да не ги унищожат. Мислех си, че някой ден Варгас ще се върне за тях, а ако имам късмет, и за мен. Но след четирите години, които изминаха оттогава, предполагам, че добрият капитан ме е изпреварил по пътя към рая.

Мария Луиса разказа, че щом Варгас си тръгнал от учреждението, тя веднага започнала да събира две и две. Разровила се в досиетата и постепенно намерила все повече засичащи се номера и случаи, в които процедурата очевидно била манипулирана.

– Стотици деца. Откраднати от родителите си, които вероятно са били убити или приживе са изгнили в затвора. И това е само докъдето успях да стигна за няколко дни. Донесох вкъщи каквото можах, понеже, щом започнаха да разпитват за капитана и неговото посещение, усетих накъде отиват нещата. Това е всичко, което успях да спася. Една седмица след визитата на Варгас обявиха, че в архива е избухнал пожар. Всички документи отпреди 1944 г. бяха изгубени. Мен ме уволниха два дни по-късно, като ми стовариха отговорността за бедствието. Ако бяха научили, че съм донесла всички тези книжа у дома, кой знае какво щяха да направят с мен. Те обаче си мислеха, че целият архив е бил унищожен в пожара. Миналото не изчезва, колкото и да се мъчат глупците да го забравят, а измамниците да го фалшифицират, за да го пробутат пак като нещо ново.

– Какво правихте през последвалите години?

– Умирах. В тази страна честните хора биват убивани постепенно. Бързата смърт е запазена за негодниците. А нас ни убиват, като ни пренебрегват, затварят ни всички врати и се правят, че не съществуваме. Две години продавах тайно лотарийни билети в тунелите на метрото, докато накрая ме откриха и ми отнеха и тази работа. Не успях да намеря никакво друго препитание. Оттогава преживявам от милосърдието на съседите.

– Нямате ли семейство?

– Имах един син, но му казаха, че майка му е гадна комунистка, и не съм го виждала от години.

Жената гледаше Вилахуана с усмивка, която му бе трудно да разгадае.

– Мога ли да направя нещо за вас, доня Мария Луиса?

– Можете да разкажете истината.

Той въздъхна.

– Честно казано, не зная дали това ще е по силите ми.

– Имате ли деца?

– Четири.

Вилахуана се изгуби в погледа на тази умираща жена. Нямаше къде да се скрие.

– Направете го заради тях. Разкажете истината заради тях. Когато можете и както можете. Но не ни оставяйте да умрем. Вече сме мнозина. Някой трябва да ни даде глас.

Журналистът кимна. Мария Луиса му подаде ръка и той я стисна.

– Ще направя каквото мога – рече.

Същата вечер, докато завиваше сина си Николас, той го загледа втренчено. Долавяше, че мислите на баща му блуждаят из някоя далечна точка на небесните селения.

– Татко?

– Кажи.

– Имам един въпрос за слонове.

– Давай.

– Защо си станал журналист? Мама казва, че дядо е искал нещо друго.

– Дядо ти искаше да стана адвокат.

– И ти не го послуша?

– В някои случаи, никой от които, разбира се, не бива да ти влияе нито сега, нито в близко бъдеще, човек не бива да слуша баща си.

– И защо?

– Защото някои бащи – не твоят – не могат правилно да преценят кое е най-добро за децата им.

– Но аз имах предвид защо си искал да станеш журналист.

Вилахуана сви рамене.

– Заради баснословните заплати и фиксираното работно време.

Николас се разсмя.

– Ама не, питам те сериозно. Защо?

– Не знам, Нико. Оттогава минаха много години. Понякога, когато човек поостарее, нещата, които отначало са му изглеждали много ясни, вече не са такива.

– Но слонът не забравя. Дори и да искат да му отрежат бивните.

– Разбира се, че не.

– Тогава...?

Баща му кимна примирено.

– За да разказвам истината. Затова станах журналист.

Николас замислено претегли този тържествен отговор.

– А какво е истината?

Вилахуана загаси лампата и целуна сина си по челото.

– За това ще трябва да попиташ майка си.

Една история няма нито начало, нито край, а само входни врати.

Една история е безкраен лабиринт от думи, образи и духове, призовани, за да ни разкрият невидимата истина за самите нас. Тя в крайна сметка е разговор между разказвача и слушателя и разказвачът може да я изложи само дотам, докъдето стига опитът му, а читателят може да я прочете само дотам, докъдето е написана в душата му.

Това е основното правило, на което се крепи цялото изкуство от хартия и мастило, защото, когато светлините угаснат, музиката стихне и салонът се опразни, остава само миражът, отпечатал се в театъра на въображението, който всеки читател носи в ума си. Единствено това и надеждата, която таи всеки разказвач: че читателят е разтворил сърцето си за някое от неговите хартиени създания и му е предал нещо от себе си, за да го обезсмърти, па макар и само за няколко минути.

И след като заявихме това с по-голяма тържественост, отколкото поводът навярно заслужава, по-добре да се приземим на страницата и да помолим драгия читател да ни придружи до завършека на тази история и да ни помогне да намерим най-трудното за един клет разказвач, пленен в собствения си лабиринт – изхода.

Въведение към

„Лабиринтът на духовете“

(„Гробището на забравените книги“, IV том) от Жулиан Каракс

Издателство „Люмиер“, Париж, 1992.

Издание под егидата на Емил дьо Розие Кастелен

98 Испански ежедневник с консервативен уклон.

99 Св. Георги (Сан Жорди) е покровителят на Каталония, а празникът му се отбелязва на 23 април, който съвпада с датата на смъртта на Сервантес и Шекспир. В този ден е прието на жените да се подаряват рози, а на мъжете – книги.

100 Балдомеро Еспартеро, принц Вергарски (1793–1879) – испански генерал и държавник.

101 Измислен остров от романа „Дон Кихот де ла Манча“, за чийто губернатор е назначен Санчо Панса.

102 Пасионария („Пламенната“) – прозвище на Долорес Ибарури Гомес (1895–1989), лидер на испанските комунисти, деятел на испанското и международното работническо движение.

103 Град в Португалия, център на християнско поклонничество.

104 Градче в Андалусия, Южна Испания.

105 Английски драматург, актьор, композитор и режисьор (1899–1973).