Лабиринтът на духовете

– Разбира се.

Докато Варгас пиеше третото си кафе, жената нареди на помощниците си да се оттеглят и се зае да подрежда регистрационните книги на две купчини, които бавно растяха.

– Няма ли да ме попитате за какво е всичко това? – поинтересува се полицаят.

– А трябва ли?

Той се усмихна. След малко Луиса изпусна въздишка на облекчение.

– Е, всичко би трябвало да е тук. Да видим отново списъка.

Сравнявайки номерата, тя се зае да избира том след том. Докато ги преглеждаше, Варгас забеляза, че бърчи чело.

– Какво има? – попита той.

– Сигурен ли сте, че тези номера са верни?

– Не разполагам с други... Защо?

Секретарката вдигна очи от страниците и го погледна озадачено.

– А, нищо. Само невръстни са.

– Невръстни?

– Деца. Вижте сам.

Тя сложи книгите пред Варгас и взе да сравнява цифрите една по една.

– Виждате ли датите?

Полицаят се опита да разгадае тези галиматии. Луиса го насочваше с върха на един молив.

– Вървят по двойки. За всеки смъртен акт има по един акт за раждане. Издадени в един и същ ден от един и същ чиновник, в същия отдел и същия час.

– Как разбрахте това?

– От контролните цифри. Виждате ли ги?

– И какво означава това?

– Не зная.

– Нормално ли е един и същ чиновник да придвижва едновременно два такива документа?

– Не. Особено ако са от различни отдели.

– Каква може да е причината за това?

– Не спада към обичайната процедура. Преди актовете се издаваха по райони. А тези тук до един са издадени в централата.

– Необичайно ли е?

– Доста. Нещо повече – всички тези документи, ако отбелязаните тук цифри са верни, са издадени в един и същ ден.

– И това е странно, а?

– По-странно от зелено куче. Но това е само началото.

Варгас я погледна.

– Всички смъртни актове са издадени във Военната болница. Колко деца умират в една военна болница?

– А актовете за раждане?

– В болницата „Свято сърце“. Всички без изключение.

– Възможно ли е да е случайност?

– Ако сте вярващ... Погледнете и възрастта на децата. Както можете да видите, тя също върви по двойки.

Варгас напрегна поглед, но умората замъгляваше възприятията му.

– На всеки смъртен акт съответства един акт за раждане.

– Не разбирам.

– Децата. Всяко от тях се е родило в същия ден като някое от починалите.

– Можете ли да ми заемете тези документи?

– Оригиналите не бива да излизат оттук. Ще трябва да поискате копия, а това ще отнеме поне месец, и то като пуснете в ход всякакви връзки.

– Няма ли по-бърз начин?

– И по-дискретен? – допълни Луиса.

– Да, също и това.

– Отдръпнете се малко.

Луиса взе хартия и писалка и за половин час направи извлечение с имената, датите, номерата на актовете и контролните цифри на всеки документ. Варгас следеше нейния спретнат учителски почерк, опитвайки се да намери ключа, който да му подскаже значението на всичко това. Едва тогава, когато погледът му вече се плъзгаше безцелно по безбройните думи и номера, той забеляза имената, които чиновничката току-що бе написала.

– Момент – прекъсна я той.

Луиса се дръпна встрани. Варгас се разрови из актовете и намери онова, което търсеше.

– Матаиш – промълви.

Тя се наведе над документите, които полицаят преглеждаше.

– Две момиченца. Починали в един и същ ден... Това говори ли ви нещо? – попита секретарката.

Погледът на Варгас се плъзна към долния край на актовете.

– Какво е това?

– Подписът на чиновника, който е издал документа.

Подписът бе четлив и изящен – почерк на човек, който разбира от привидности и от протокол. Варгас беззвучно изрече името само с устни и усети, че кръвта му се смразява.

24

Апартаментът ухаеше на Алисия. Ухаеше на нейния парфюм, на присъствието ѝ и на онзи аромат, който оставяше кожата ѝ при допир. Фернандито седеше на канапето от вечност и половина без друга компания освен това благовоние и тревогата, която щеше жив да го изяде. Алисия бе излязла с пистолета преди петнайсет минути, но чакането вече му се струваше безкрайно. Тъй като не го свърташе на едно място, момчето стана и отиде да отвори прозорците, които гледаха към улица „Авиньон“, за да влезе чист въздух. Ако имаше късмет, смущаващият аромат щеше да отлети в търсене на друга жертва. Фернандито остави ледения ветрец да проясни съзнанието му и се върна обратно, решен да чака, както го бе помолила Алисия. Благородното му намерение трая само пет минути. След малко заснова из трапезарията, като четеше заглавията на книгите по рафтовете, галеше мимоходом мебелите с пръсти и оглеждаше вещи, на които не бе обръщал внимание при предишни посещения, представяйки си как Алисия следва същия маршрут и докосва същите предмети. „На зле отиваш, Фернандито – помисли си той. – Я седни!“

Столовете сякаш го отбягваха. Когато вече му изглеждаше невъзможно да намери нещо ново във всекидневната, се осмели да надникне в един коридор, в чието дъно се виждаха две врати. Едната водеше към банята, а другата вероятно към спалнята. Изчерви се от смущение, безпокойство и срам и преди да отиде до вратата на банята, се върна в трапезарията. Седна на един стол и зачака. Минутите се точеха като желе, а едничката му утеха бе тиктакането на стенния часовник. Времето, осъзна момчето, винаги тече със скорост, обратна на потребностите на онзи, който го изживява.

Стана отново и отиде до прозореца. От Варгас нямаше и следа. Пет етажа по-долу животът си течеше – далечен и банален. Фернандито неусетно се озова пак в коридора. Пред вратата на банята. Влезе и погледна отражението си в огледалото. На една лавица стоеше червило без капачка. Взе го и го разгледа. Беше кървавочервено. Остави го отново и си излезе, поруменял от срам. Отсреща беше вратата на спалнята. От прага се виждаше, че леглото е оправено. Алисия не бе спала в него. Връхлетяха го хиляди мисли, но побърза да ги изтрие всичките.

Пристъпи няколко крачки в стаята и погледна кревата. Представи си я легнала в него и извърна очи. Зачуди се колко ли мъже бяха лежали там, до нея, изследвайки тялото ѝ с ръце и с устни. Приближи се до гардероба и го отвори. Дрехите на Алисия се виждаха смътно в сумрака. Фернандито докосна с върха на пръстите си роклите, които висяха вътре, после затвори вратата. Срещу леглото имаше дървен скрин с чекмеджета. Отвори първото и намери цял арсенал дрехи от коприна и трико, сгънати идеално. Черни, червени и бели. Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво вижда. Това беше бельото на Алисия. Той преглътна на сухо. Пръстите му се спряха на два сантиметра от тъканите. Дръпна ръката си, сякаш дантелите пареха, и затвори чекмеджето.

– Какъв си глупак! – каза си сам.

Глупак или не, отвори и второто чекмедже. То съдържаше копринени чорапи и разни приспособления от ленти, явно предназначени да ги крепят, от които му се зави свят. Поклати бавно глава и понечи да затвори чекмеджето. Точно в този миг телефонът иззвъня с такава ярост, че на Фернандито му се стори, че сърцето му ще изскочи от гърлото и ще се разбие в стената. Той захлопна рязко чекмеджето и изтича обратно в трапезарията, останал без дъх. Телефонът продължаваше да звъни обвинително като противопожарна аларма.

Момчето се приближи до него и го загледа как вибрира, не знаейки какво да направи. Апаратът звъня неспирно в продължение на една минута или повече. Когато Фернандито най-сетне вдигна слушалката с трепереща ръка, телефонът замлъкна. Той пусна слушалката и пое дълбоко дъх. Седна и затвори очи. Нещо блъскаше в гърдите му. Това бе сърцето му, което биеше бясно и като че ли бе заседнало в гърлото му. Засмя се сам на себе си, търсейки утеха в абсурдното си поведение. Ако Алисия го видеше в този миг...

Не ставаше за тази работа, каза си той. Колкото по-рано приемеше доказателствата, толкова по-добре. Събитията от последната нощ и краткият му опит в служба на Алисия му бяха показали, че попрището му не е в света на машинациите, а в търговията и обществените услуги. Щом Алисия се върнеше, щеше да ѝ връчи оставката си. А за визитата си в светилището на интимното бельо на шефката бе по-добре да забрави. По-доблестни мъже са се опропастявали за много по-малко, каза си Фернандито.

Тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, отдаден на тези душеспасителни мисли, когато телефонът отново зазвъня оглушително; този път той го вдигна машинално и отговори със слаб гласец.

– Кой е? – прогърмя гласът от другата страна на линията.

Беше Варгас.

– Аз съм, Фернандито – отвърна момчето.

– Дай ми да чуя Алисия.

– Госпожица Алисия излезе.

– Къде отиде?

– Не зная.

Полицаят изруга под сурдинка.

– А ти какво правиш там?

– Госпожица Алисия ми нареди да ви изчакам и да ви разправя какво се случи тази нощ.

– Какво се случи?

– Май ще е най-добре да ви разкажа лично. Къде сте?

– В Гражданския регистър. Алисия каза ли кога ще се върне?

– Нищо не ми каза. Взе един пистолет и излезе.

– Пистолет ли?

– Е, технически погледнато, беше револвер, от ония с барабан, който...

– Знам какво е револвер – пресече го Варгас.

– Ще дойдете ли тук?

– След малко. Ще се отбия в моята квартира да си взема душ и да се преоблека, че съм се усмърдял, и после ще дойда.

– Ще ви чакам.

– И добре ще направиш. А, Фернандито...

– Кажете.

– Да не съм чул, че си пипал нещо, което не бива да пипаш.

Синият трамвай се тътреше досадно мудно. Алисия бе пристигнала на спирката точно навреме, за да се качи, когато ватманът се канеше да поеме нагоре по „Авенида дел Тибидабо“. Мотрисата бе претъпкана с ученици, излезли очевидно от някой интернат. Придружаваха ги двама свещеници със строги лица, от което Алисия заключи, че отиват на екскурзия до храма горе в планината. Тя бе единствената жена сред пътниците. Щом седна на мястото, което един ученик ѝ отстъпи по знак на единия свещеник, глъчката на момчетиите стихна напълно, тъй че се чуваше как къркорят червата им; а може би това бяха просто хормоните, препускащи необуздано във вените им. Алисия реши да сведе очи и да се държи така, сякаш пътуваше сама. Учениците, които по нейна преценка бяха на тринайсет-четиринайсет години, я наблюдаваха изкосо, като че ли никога не бяха виждали подобно създание. Един от тях, червенокос, луничав хлапак с по-глуповата физиономия от обичайното, седеше точно срещу нея и сякаш бе хипнотизиран от присъствието ѝ. Очите му шареха неспирно между лицето и коленете ѝ. Алисия вдигна поглед и за миг се взря в него. Клетникът насмалко не се задави, докато единият от свещениците не го перна по тила.

– Манолито, гледай да си нямаме неприятности – предупреди го отчето.

Останалата част от пътя премина в мълчание, крадливи погледи и сподавен смях. „Пълнокръвната гледка на юношеството е най-ефикасната ваксина против носталгията“ – помисли си Алисия.

На последната спирка тя предпочете да остане седнала, докато двамата свещеници подкарваха учениците като добитък. Погледа ги как се отправят в безреден строй към станцията на въжената линия, като се побутваха и се кикотеха неприлично. Най-разгорещените се обръщаха да погледнат към нея, разменяйки коментари с другарите си. Алисия изчака свещениците да натикат всички като стадо в станцията и чак тогава слезе. Прекоси площадчето, без да откъсва поглед от внушителния силует на „Ел Пинар“, увенчал възвишението отсреща. Две черни коли бяха паркирани пред ресторанта, който бе само на няколко метра от трамвайната спирка – „Ла Вента“. Алисия го познаваше добре, защото това бе най-любимото заведение на Леандро в цяла Барселона; неведнъж я бе водил там, за да я учи на етикет за поведение на маса. „Една госпожица от класа не стиска приборите, тя ги гали.“ Алисия бръкна в чантата си, напипа револвера и свали предпазителя.

Обширният имот имаше два входа. Главният, през който влизаха колите, бе на улица „Мануел Арнус“ на малко повече от стотина метра от площада, ако се следваше шосето, заобикалящо хълма на север от „Каретера де лас Агуас“. Вторият вход – голяма метална врата, водеща към стъпаловидна пътека през градината – бе само на няколко крачки от трамвайната спирка. Алисия отиде до вратата и се увери, че е заключена, както и предполагаше. Тръгна покрай стената, за да стигне до другия вход. Там имаше още една къща – по всяка вероятност старото жилище на пазачите на имота; то сигурно бе охранявано. Когато заобиколи хълма, тя забеляза поне един силует, който наблюдаваше околностите на къщата. Възможно бе Ендая да е разположил още хора и вътре, и отвън. Алисия се спря по средата на пътя в един участък, където не можеха да я видят от главния вход, и огледа стената. Не след дълго откри мястото, от което Фернандито бе проникнал в имота предната нощ. Посред бял ден това изглеждаше неизпълнимо. Очевидно щеше да се наложи да потърси помощ. Върна се на площада, където трамваят вече потегляше обратно. Влезе в ресторант „Ла Вента“, който по това време на деня пустееше; кухнята щеше да заработи чак след часове. Алисия се запъти към кафе бара и седна на едно от столчетата. Зад една завеска се подаде келнер, който се приближи до нея с любезна усмивка.

– Чаша бяло вино, моля.

– Някакви предпочитания?

– Изненадайте ме.

Келнерът кимна и взе една чаша с професионална ловкост, като избягваше да поглежда клиентката.

– Може ли да използвам телефона?

– Разбира се, госпожице. Ей там отзад е, в края на бара.

Алисия го изчака да се скрие отново зад завесата, отпи глътка вино и се отправи към телефона.

Фернандито надничаше през прозореца, търсейки с поглед фигурата на Варгас сред минувачите, вървящи по улица „Авиньон“, когато телефонът отново иззвъня зад гърба му. И този път го вдигна, без да се колебае.

– Къде се дянахте? Нали бяхте тръгнали насам?

– Кой беше тръгнал? – попита Алисия от другата страна на линията.

– Извинете, помислих, че е капитан Варгас.

– Видя ли го?

– Той се обади и каза, че идва насам.

– Преди колко време?

– Има-няма четвърт час. Каза, че е в Гражданския регистър.

Алисия направи пауза, която момчето изтълкува като знак, че е озадачена.

– А обясни ли ти какво прави там?

– Не. Вие добре ли сте?

– Добре съм, Фернандито. Щом Варгас дойде, най-напред му разкажи онова, което разправи на мен, а после му кажи, че го чакам в бара до станцията на въжената линия на Тибидабо.

– Това е при „Ел Пинар“...

– Кажи му да побърза.

– Нуждаете ли се от помощ? Искате ли да дойда аз?

– И през ум да не ти минава. Искам да изчакаш Варгас и да направиш точно каквото ти казах. Разбра ли ме?

– Да... Госпожице Алисия?

Тя бе затворила. Фернандито стоеше, вторачен в слушалката, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си – някакво движение през прозорците, които гледаха към стаите на Варгас в отсрещната сграда.

Предположи, че полицаят се е прибрал, докато той говореше по телефона с Алисия. Момчето отиде до прозореца, за да се увери, че е така, и в този миг видя Варгас, който вървеше по улицата към входа на „Гран Кафе“.

– Капитане! Варгас! – извика Фернандито с цяло гърло.

Полицаят влезе в сградата. Момчето погледна отново към отсрещните прозорци – съвсем навреме, за да зърне един силует, който тъкмо дърпаше пердетата. Канеше се да набере номера, който Алисия току-що му бе дала, когато го връхлетя смътно безпокойство. Излезе от апартамента и заслиза по стълбите с все по-голяма бързина.

25

Варгас пъхна ключа в ключалката на квартирата си и веднага забеляза, че той се плъзна с мъка, сякаш се натъкна на препятствие в механизма, а при завъртане пружината почти не оказа съпротива. Ключалката бе насилена. Полицаят извади оръжието си и леко бутна вратата навътре с крак. Жилището – две стаи, разделени със завеса от мъниста – тънеше в полумрак. Пердетата бяха дръпнати, а Варгас си спомняше, че ги бе оставил вдигнати. Той запъна спусъка. Силуетът го чакаше неподвижен в ъгъла. Варгас вдигна оръжието и се прицели.

– Моля ви, не стреляйте! Аз съм!

Полицаят пристъпи няколко крачки и силуетът излезе напред с вдигнати ръце.

– Ровира? Какво, по дяволите, правите тук? За малко щях да ви пръсна главата.

Дребният шпионин, все още облечен в своето невзрачно палто, го гледаше разтреперан.

– Свалете си ръцете – каза Варгас.

Ровира се подчини, като кимаше усърдно.

– Прощавайте, капитане. Не знаех какво да направя. Исках да ви изчакам долу на улицата, но ме следяха, сигурен съм, и затова си помислих...

– Успокойте топката, Ровира. За какво говорите?

Ровира пое дълбоко дъх и заразмахва ръце, сякаш не знаеше откъде да започне. Варгас затвори вратата и го отведе до едно кресло.

– Седнете.

– Да, господине.

Полицаят си взе стол и седна срещу него.

– Започнете отначало.

Другият преглътна на сухо.

– Нося ви едно съобщение от комисар Линарес.

– Линарес?

Ровира направи утвърдителен жест.

– Именно той ми нареди да следя вас и госпожица Алисия. Но ви уверявам, че съм спазвал указанията, които ми дадохте, и съм се държал на разстояние, за да не ви безпокоя. И освен това им давах минимални сведения, само колкото да изглежда, че си изпълнявам задачата.

– Какво съобщение? – прекъсна го Варгас.

– Когато пристигна в дирекцията, комисар Линарес получи обаждане. Беше някой от Мадрид, от най-високите етажи. Той ми поръча да ви кажа, че сте в опасност и е по-добре да се махнете от града. И вие, и госпожица Алисия. Нареди ми да ви намеря в моргата и да ви предам това. В моргата ми казаха, че сте отишли в Гражданския регистър.

– Продължавайте.

– Открихте ли нещо интересно там? – попита Ровира.

– Нищо, което да ви касае. Какво друго?

– Е, аз отидох в регистъра, но там ми казаха, че сте си тръгнали. Тогава хукнах насам, за да ви дочакам, и точно в този момент си дадох сметка, че ви следят.

– Това не беше ли ваше задължение?

– Има и друг освен мен.

– Кой?

– Не зная.

– И как влязохте тук?

– Заварих вратата отворена. Мисля, че са разбили ключалката. Уверих се, че вътре не се крие никой, затворих пак и дръпнах пердетата, за да не се вижда, че съм тук и ви чакам.

Варгас го гледаше продължително, без да продума.

– Нещо лошо ли направих? – попита Ровира боязливо.

– Защо Линарес не ми се обади по телефона в моргата?

– Комисарят каза, че телефоните в дирекцията не са надеждни.

– А защо той не дойде лично?

– Трябваше да се срещне с онзи служител, когото са изпратили от министерството. Някой си Алая или нещо от тоя род.

– Ендая.

– Същият – кимна Ровира.

Продължаваше да трепери като паленце.

– Бихте ли ми дали чаша вода, моля? – рече умолително.

Варгас се поколеба за миг, после отиде до скрина и наля една чаша от наполовина пълната кана.

– А госпожица Алисия? – попита Ровира зад гърба му. – Тя не е ли с вас?

Полицаят забеляза, че гласът му прозвуча съвсем наблизо, и когато се обърна с чашата в ръка, Ровира бе само на педя разстояние от него. Вече не трепереше и плахото му изражение се бе сменило с непроницаема маска.

Варгас дори не успя да види ножа.

Усети свирепа болка отстрани, сякаш някой го бе ударил по ребрата с чук, и осъзна, че острието е проникнало дълбоко и е пробило белия му дроб. Стори му се, че Ровира се усмихва, и когато се опита да извади револвера, онзи го намушка пак. Ножът се заби до дръжката във врата му и Варгас се олюля. Зрението му се замъгли и той се хвана за скрина. Третият удар го улучи в стомаха. Варгас рухна на пода. Една сянка надвисна над него. Докато тялото му се предаваше, разтърсвано от конвулсии, Ровира му отне оръжието, огледа го незаинтересовано и го пусна на пода.

– Бракма – рече той.

Варгас потъна в бездънните му очи. Ровира изчака няколко секунди и му нанесе още два удара в корема, завъртайки острието. Полицаят изплю струя кръв и се опита да удари Ровира или което и да беше това създание, което го кълцаше безмилостно. Юмруците му едва докоснаха лицето му. Убиецът извади окървавения нож и му го показа.

– Кучи син – измънка Варгас.

– Хубавичко ме виж, скапано старче. Искам да умреш, знаейки, че с нея няма да бъда толкова милостив. С нея ще си поиграя дълго и ти се заклевам, че тя ще те прокълне, че си я изоставил, докато ѝ показвам всичко, което умея.

Варгас почувства как го обзема силен студ, който скова крайниците му. Сърцето му биеше бързо и той почти не можеше да диша. Нещо хладно и лепкаво се разстилаше под тялото му. Очите му се наляха със сълзи и го налегна такъв страх, какъвто никога не бе изпитвал. Неговият убиец избърса острието на ножа в реверите му и го прибра. Остана приклекнал до него, като го гледаше в очите и се наслаждаваше на агонията му.

– Чувстваш ли го вече? – попита той. – Какво е усещането?

Варгас затвори очи и извика в мислите си образа на Алисия. Издъхна с усмивка на уста и когато мъжът, когото бе познавал под името Ровира, забеляза това, изпита такава ярост, че макар и да знаеше, че е мъртъв, го заудря с юмруци по лицето, докато си ожули кокалчетата до кръв.

Фернандито слушаше, скрит зад вратата. Бе изкачил стълбите тичешком и когато стигна до квартирата на Варгас, не позвъни веднага. Възпряха го звуците от резки удари, които се разнасяха отвътре. Един пресеклив глас надаваше гневни викове, докато се чуваха онези ужасни юмручни удари, стоварващи се явно върху плът и кости. Фернандито се опита да отвори вратата, но тя бе заключена. След малко ударите секнаха и той чу стъпки, които се приближаваха към прага. Страхът го надви и момчето, преглъщайки срама си, изтича нагоре да се скрие. Залепи се до стената на площадката на горния етаж и чу как вратата се отвори. Нечии стъпки отекнаха по стълбите надолу. Фернандито надникна в шахтата на стълбището и видя онзи дребен мъж, облечен с черно палто. Поколеба се няколко секунди, после слезе до жилището на Варгас. Вратата беше открехната. Момчето погледна вътре от прага и видя тялото на полицая, проснато в черна локва, която приличаше на течно огледало. Не разбра какво е това, докато не стъпи в него. Подхлъзна се и падна ничком до трупа. Бял като мраморна статуя, Варгас лежеше мъртъв. За миг Фернандито недоумяваше какво да направи. После зърна оръжието на полицая на пода, взе го и хукна надолу по стълбите.

26

Саван от облаци бързо се разпростираше откъм морето, погребвайки Барселона. Седнала на бара в заведението, Алисия се обърна, когато отекна първата гръмотевица. Погледна сенчестия покров, който неумолимо напредваше към града. Електрически спазъм озари въртопа от облаци и след малко първите капки дъжд затропаха по стъклата на прозорците. Само след минути заваля като из ведро и светът потъна в сив, непроницаем мрак.

Съпътствана от грохота на бурята, Алисия излезе от ресторанта и се отправи отново към каменната стена, която ограждаше „Ел Пинар“. Водната завеса размиваше очертанията на всичко, намиращо се на няколко метра разстояние, и скриваше движенията ѝ. Когато мина пак покрай входа към градината, младата жена се увери, че фасадата на къщата едва се виждаше оттам. Заобиколи имота за втори път и се покатери по стената на онова място, което си бе избрала предварително. Скочи от другата страна и се приземи върху дебел слой шума, която вече бе започнала да се сляга от дъжда и омекоти падането. После прекоси градината под прикритието на дърветата и стигна до главната алея. Вървейки по нея, се добра до задната част на къщата, където откри кухненските прозорци, които Фернандито бе споменал в разказа си. Дъждът плющеше яростно и се плъзгаше по фасадата на дома. Алисия надникна през един от прозорците и огледа интериора. Позна описаната от момчето дървена маса, на която бе умрял Валентин Моргадо; тя бе покрита с тъмни петна. Наоколо не се виждаше никой. Тътенът на бурята отекваше в конструкцията на сградата. Алисия удари прозореца с дръжката на револвера и стъклото се пръсна на парчета. Миг по-късно тя се озова вътре.

Фернандито го следваше отблизо. Непознатият вървеше спокойно, сякаш не бе извършил хладнокръвно убийство току-що, а просто бе излязъл да се поразходи. Първата светкавица озари улиците и хората изтичаха да се скрият от дъжда под арките на „Пласа Реал“. Убиецът не ускори крачка, нито пък направи опит да потърси подслон. Продължи да крачи бавно към „Лас Рамблас“. Когато стигна там, спря точно на ръба на тротоара. Фернандито се приближи полека към него и видя, че дрехите му са подгизнали. За миг изпита желание да извади оръжието на Варгас, което носеше в джоба си, и да му тегли един куршум в гърба. Убиецът стоеше неподвижно, сякаш бе доловил присъствието му и го чакаше. После се раздвижи отново, пресече „Лас Рамблас“ към улица „Конде дел Асалто“ и се запъти към сърцето на Равал.

Фернандито го последва, като му остави малка преднина. Видя го да завива наляво на ъгъла с улица „Ланкастър“. Изтича натам точно навреме, за да зърне как непознатият изчезна в един вход по средата на пресечката. Момчето почака няколко секунди и се приближи бавно, като се придържаше към стената. Мръсната вода, която се стичаше от корнизите, пръскаше лицето му и проникваше под яката на палтото му. Фернандито спря пред мястото, където бе влязъл убиецът. Отдалече то му се бе сторило вход на жилищна сграда, но сега видя, че водеше към търговско помещение. Една плъзгаща се врата от ръждясала ламарина преграждаше достъпа. Друга, по-малка вратичка, изрязана в метала, бе открехната. Избеляла табела над рамката ѝ оповестяваше:

ФАБРИКА ЗА МАНЕКЕНИ

„БРАТЯ КОРТЕС“

Шивашки стоки и цех за готово облекло

Основана през 1909 г.

Цехът очевидно бе затворен от години и изглеждаше изоставен. Фернандито се поколеба. Всичко му подсказваше настойчиво да се махне оттам и да отиде да потърси помощ. Беше се оттеглил почти до ъгъла, когато образът на поваления Варгас и плувналото му в кръв лице го накара да се спре. Обърна се и отиде пак до вратата на цеха. Пъхна пръсти в процепа на открехнатата вратичка и я отвори още няколко сантиметра.

Вътре цареше непрогледна тъмнина. Момчето отвори вратата докрай и остави бледата светлина, която се процеждаше през дъжда, да очертае един праг от полумрак. Огледа обстановката вътре; приличаше на магазин от онези, които си спомняше от детството си. Дървени тезгяси, стъклени витрини и няколко прекатурени стола. Всичко бе покрито с нещо, което отначало взе за платна от прозрачна коприна, и едва след кратка почуда осъзна, че това бяха паяжини. Два голи манекена стърчаха в един ъгъл, обвити в мрежестата им прегръдка, сякаш някакво гигантско насекомо ги бе завлякло там, за да ги погълне.

Фернандито чу металическо ехо, което се разнасяше от недрата на магазина. Напрегна поглед и видя, че зад потъналия в прах тезгях имаше завеса, която отделяше задното помещение. Тя все още се поклащаше леко. Той отиде до нея, затаил дъх, и я повдигна само една педя. Пред очите му се разкри дълъг коридор. Внезапно забеляза, че светлината зад гърба му угасва, и се обърна тъкмо навреме, за да види как вятърът – или може би нечия чужда ръка – побутва вратичката и полека я затваря.

Алисия напредваше през кухненските помещения, без да откъсва поглед от една врата, иззад която долиташе ехо от гласове, приглушени от барабаненето на дъжда. Чу стъпки от другата страна и рязкото захлопване на тежка врата. Спря се и зачака. Междувременно оглеждаше обстановката в кухнята. Печките, фурните и скарите очевидно не бяха използвани от дълго време. На стената все още висяха окачени тенджери, тигани, ножове и други готварски принадлежности. Металът бе потъмнял. Голямата мраморна мивка бе пълна с отпадъци. Средата на помещението бе заета от дървената маса. Алисия видя веригите и ремъците, завързани за краката на масата; плотът ѝ бе покрит със засъхнала кръв. Запита се какво ли бяха направили с тялото на шофьора на Санчис и дали съпругата му Виктория бе все още жива.

Отиде до вратата и залепи ухо за нея. Гласовете като че ли идваха от съседно помещение. Алисия се канеше да я открехне мъничко, за да хвърли поглед вътре, когато отново чу онова, което отначало бе взела за тропота на дъжда по прозорците. Беше металическо почукване, което долиташе сякаш от недрата на дома. Затаила дъх, долови звука отново. Нещо или някой тропаше по стена или по тръба в някакво място, свързано с кухните. Тя се приближи до шахтата на един товарен асансьор и оттам го чу по-ясно. Звукът идваше отдолу. Имаше нещо под кухнята.

Алисия обиколи целия периметър, като опипваше стените и почукваше по тях. Изглеждаха солидни. В един ъгъл съгледа метална вратичка. Вдигна резето и я отвори. Зад нея откри помещение от около шест квадратни метра, чиито стени бяха покрити с прашни рафтове; вероятно някога бе служило за килер. Там металическото потропване се долавяше още по-ясно. Тя направи няколко крачки и усети вибрацията под нозете си. Тогава забеляза една тъмна линия, напомняща вертикална пукнатина на стената в дъното на килера. Приближи се и опипа стената. Натисна я с ръце и тя поддаде. Отвътре я лъхна силна животинска миризма на гнилоч и изпражнения. На Алисия ѝ се догади и тя закри лице с ръка.

Пред нея се разкри издълбан в камъка тунел, който се спускаше под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Стълбище с неравни стъпала се губеше надолу в мрака. Изведнъж звукът престана. Алисия стъпи на първото стъпало и се заслуша. Стори ѝ се, че чува нечие дихание. Насочи револвера напред и слезе още едно стъпало.

На една метална кука в стената отстрани висеше някакъв продълговат предмет. Фенер. Алисия го взе и го запали, завъртайки дръжката. Сноп бяла светлина прониза плътния и влажен сумрак, който се издигаше от шахтата.

– Ендая? Вие ли сте? Не ме оставяйте тук...

Гласът долетя от дъното на тунела. Беше пресеклив и почти не приличаше на човешки. Алисия предпазливо слезе по стъпалата и зърна решетките. Вдигна фенера и плъзна лъча му по вътрешността на килията. Когато осъзна какво вижда, кръвта ѝ се смрази.

Приличаше на ранено животно, покрито с дрипи и кир. Сплъстена от мръсотия коса и буйна брада скриваха едно жълтеникаво, осеяно с драскотини лице. Съществото се довлече до решетките и умолително протегна ръка към нея. Алисия свали оръжието и го загледа слисана. Затворникът се подпря на решетките и тя забеляза, че едната му ръка липсва. Беше грубо ампутирана на височината на китката и чуканът бе покрит с изсъхнал катран. Кожата на предмишницата имаше виолетов оттенък. Борейки се да овладее гаденето, Алисия пристъпи към килията.

– Валс? – попита невярващо тя. – Вие ли сте Маурисио Валс?

Затворникът отвори уста, сякаш се опитваше да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна само страховит стон. Младата жена огледа ключалката на килията. Катинар от ковано желязо затваряше пръстен от вериги, омотани около решетките. Тя чу шум от стъпки, който се предаваше през стените, и разбра, че не разполага с много време. От другата страна на решетките Валс я гледаше с бездънно отчаяние. Алисия знаеше, че не може да го измъкне оттам. Дори ако тя успееше да разбие катинара с изстрели, Ендая сигурно бе оставил в къщата поне двама-трима души. Налагаше се да остави Валс в килията и да потърси Варгас. Затворникът сякаш прочете мислите ѝ. Протегна ръка към нея и се опита да я сграбчи, но не му достигнаха сили.

– Не ме оставяйте тук – каза с отчасти умолителен, отчасти заповеден тон.

– Отивам да доведа помощ – промълви Алисия.

– Не! – извика Валс.

Тя го хвана за ръката, преодолявайки отвращението от допира до тази торба с кокали, която някой бе решил да остави да изгние приживе в такава дупка.

– Не бива да казвате на никого, че съм била тук.

– Ако се опиташ да си тръгнеш, курво скапана, ще викам и ще те тикнат тук при мен – заплаши я той.

Алисия го погледна в очите и за миг като че ли видя в този жив труп истинския Валс или малкото, което бе останало от него.

– Ако направите това, никога няма да видите отново дъщеря си.

Лицето на Валс се сгърчи; яростта и отчаянието му тутакси се стопиха.

– Обещах на Мерседес, че ще ви намеря.

– Жива ли е тя?

Алисия кимна.

Валс опря чело в решетките и заплака.

– Не допускайте да я намерят и да ѝ сторят зло – замоли той.

– Кои? Кой би искал да стори зло на Мерседес?

– Моля ви...

Шум от стъпки отново долетя през стените и Алисия се надигна. Валс ѝ отправи последен поглед, пълен с примирение и надежда.

– Бягайте – простена той.

27

Фернандито впи поглед във вратата, която бавно се затваряше под напора на вятъра. Мракът наоколо се сгъсти. Силуетите на манекените и стъклените витрини изчезнаха в тъмното. Когато от отвора на вратата бе останала само ивица мъжделива светлина, Фернандито пое дълбоко дъх и си каза, че е последвал оня тип до леговището му с определена цел. Алисия разчиташе на него. Той стисна здраво револвера и се обърна към коридора от сенки, който потъваше навътре в цеха.

– Не ме е страх – промърмори.

Лек шум достигна до слуха му. Бе готов да се закълне, че това бе детски смях. Звукът се разнесе съвсем наблизо, само на няколко метра от мястото, където стоеше. Чу стъпки, които бързо се приближаваха към него в мрака, и го обзе паника. Вдигна оръжието и без да е съвсем сигурен какво прави, натисна спусъка. Оглушителен грохот отекна в тъпанчетата му и ръцете му се вдигнаха нагоре, сякаш някой го бе ударил с чук по китките. Изблик сярножълта светлина озари коридора за стотна от секундата и Фернандито видя мъжа. Вървеше към него с вдигнат нож и пламнал поглед, а лицето му сякаш бе покрито с маска, направена от кожа.

Фернандито стреля отново, после пак, докато оръжието се изплъзна от ръцете му и той падна по гръб. За миг му се стори, че демоничният силует, който се приближаваше застрашително, вече е до него; помисли си, че ще почувства студената стомана, преди да се е съвзел. Повлече се назад и когато успя да стъпи на крака, се втурна към вратичката, отвори я със замах и тупна по очи на осеяната с локви улица. Изправи се, без да поглежда назад, и побягна, сякаш го гонеше самият дявол.

Всички го наричаха Бернал. Това не беше истинското му име, но той не си правеше труда да ги поправя. Бе прекарал само няколко дни под заповедите на Ендая в тази къща, от която косата му настръхваше, но бе видял достатъчно. Достатъчно, за да разбере, че колкото по-малко знаят за него оня главорез и неговата банда касапи, толкова по-добре. Оставаха му по-малко от два месеца, за да излезе в пенсия с мизерно възнаграждение в замяна на цял един живот, пропилян в Генералния полицейски корпус. На този етап от фарса голямата му мечта бе да умре сам и забравен в тъмната и влажна стая на някой пансион на улица „Хоакин Коста“. Предпочиташе да издъхне като стара проститутка, вместо да носи одежди на герой за по-голяма чест на онези хубави деца, които изпращаха от ръководството. Новите центуриони, всичките скроени по един шаблон, всичките нахъсени да изчистят улиците на Барселона от несретници и от редови комунисти, които едва можеха да пикаят прави, след като бяха прекарали половината си живот по скривалища или в затвори, пренаселени като кошери. Има епохи, в които е по-достойно да умреш в забвение, отколкото да живееш в слава.

Тъй нареченият Бернал тънеше в такива мисли, когато отвори вратата към кухненските помещения. Ендая настояваше да се правят проверки из къщата и той изпълняваше заповедите му безпрекословно. Това бе неговата специалност. Стигаха му три крачки, за да забележи, че нещо не е наред. Струя влажен въздух погали лицето му. Вдигна очи към отсрещния край на кухните. Блясъкът на една светкавица очерта назъбените контури на счупеното стъкло. Мъжът се запъти към ъгъла и коленичи пред стъклените късове, паднали от прозореца. Диря от стъпки се губеше в праха – леки нозе и малки подметки с токчета. Жена. Фалшивият Бернал прецени доказателствата. Изправи се и отиде до килера. Натисна стената в дъното и отвори входа към тунела. Направи няколко крачки, докато смрадта, издигаща се отдолу, го накара да се спре. Той се обърна, канейки се да затвори отново, когато забеляза, че закаченият на куката фенер се поклаща леко. Агентът затвори вратата и се върна в кухнята. Огледа бегло обстановката и след кратко умуване заличи с крак дирята от стъпки и избута парчетата стъкло в един сенчест ъгъл. Нямаше да е той човекът, който щеше да каже на Ендая, че някой е посетил ненадейно къщата. Последният нещастник, съобщил лоши новини на Ендая, бе завършил със счупена челюст, хем беше един от доверените му хора. На Бернал бе по-добре да не разчитат. Ако имаше късмет, след седем месеца щяха да му връчат едно медалче, което смяташе да заложи, за да заплати услугите на някоя елитна проститутка, в чиито прегръдки да се сбогува със земния свят. А ако преживееше това изпитание, го очакваше сива и окаяна старост, за да забрави какво бе видял през тия последни дни в „Ел Пинар“ и да се убеди, че всичко, което бе сторил в името на дълга, е било дело на оня Бернал, който той никога не е бил и нямаше да бъде.

Скрита в градината зад прозореца, Алисия видя как полицаят обиколи бавно кухнята, провери входа към тунела и после, непонятно защо, заличи оставената от нея диря от стъпки. Той хвърли последен поглед наоколо и се запъти към вратата. Възползвайки се от това, че все още валеше силно, и без да знае дали агентът щеше да съобщи на началниците си какво бе открил, Алисия реши да поеме риска да прекоси градината с най-голяма бързина, да се спусне по склона и да се прехвърли през дувара. Всичко това ѝ отне шейсет секунди, през които неспирно очакваше да получи куршум между плешките, но той така и не долетя. Тя скочи на улицата и се затича към площада, където синият трамвай вече бе започнал да се спуска по обратния път в бурята. Алисия се качи в движение, без да обръща внимание на укоризнения поглед на контрольора, и се стовари на една от седалките. Бе прогизнала и трепереше – сама не знаеше дали от студ, или от облекчение.

Завари го седнал под дъжда, сгушен на стъпалото на входа. Алисия премина през локвите, залели улица „Авиньон“, и се спря пред него. Разбра какво е станало, без да е нужно той да каже нещо. Фернандито вдигна глава и я погледна с насълзени очи.

– Къде е Варгас? – попита тя.

Момчето сведе поглед.

– Не се качвайте – промълви.

Алисия взе стъпалата по две наведнъж, пренебрегвайки болката, която дълбаеше таза ѝ и сковаваше хълбока ѝ. Когато стигна до площадката на четвъртия етаж, се спря пред открехнатата врата на квартирата на Варгас. Във въздуха се носеше сладникав метален мирис. Тя бутна вратата навътре и видя тялото, проснато в тъмна блестяща локва. Обзе я такъв силен студ, че дъхът ѝ секна и тя трябваше да се хване за рамката на вратата. Краката ѝ трепереха, когато се приближи до трупа. Очите на Варгас бяха отворени. Лицето му напомняше восъчна маска, смазана от удари почти до неузнаваемост. Алисия коленичи до него. Погали бузата му. Беше изстинал. Очите ѝ се замъглиха от гневни сълзи и едва сподави един стон.

До трупа имаше прекатурен стол. Алисия го изправи и седна на него, загледана мълчаливо в тялото. Огънят в хълбока ѝ си проправяше път през костите ѝ. Тя се удари силно с юмрук по старата рана; за миг болката я заслепи и едва не падна на пода. Продължи да се удря, докато Фернандито, видял сцената от прага, я хвана за ръцете и я спря. Прегърна я, за да я обездвижи. Остави я да вие от болка, докато почти изгуби дъх.

– Не сте виновна вие – повтаряше ѝ той.

Когато Алисия спря да трепери, Фернандито покри трупа с одеяло, което намери върху едно кресло.

– Провери джобовете му – нареди тя.

Момчето претърси палтото и сакото на полицая. Намери портфейла му, няколко монети, лист хартия със списък от цифри и една визитна картичка, на която пишеше:

Мария Луиса Алкайне

Помощник-секретар

Дирекция „Архиви и документи“

Граждански регистър на Барселона

Подаде ѝ намереното и Алисия го огледа. Тя запази списъка и визитката, а останалите неща върна на Фернандито, като му нареди да ги сложи пак там, където ги е открил. Младата жена не откъсваше очи от силуета на Варгас, който се очертаваше под одеялото. Момчето почака няколко минути, преди да се приближи отново до нея.

– Не можем да останем тук – рече ѝ накрая.

Алисия го изгледа, сякаш не го разбираше или не го чуваше.

– Дайте ми ръка.

Тя отклони предложението му за помощ и се опита да се изправи сама. Фернандито забеляза, че лицето ѝ се изкриви от болка. Обви я с ръце и ѝ помогна да стане. Щом стъпи на крака, Алисия направи няколко крачки, като се мъчеше да прикрие накуцването си.

– Мога и сама – каза.

Гласът ѝ бе станал леден. Погледът ѝ бе непроницаем и вече не изразяваше никакви чувства, дори когато се извърна към Варгас за последен път. „Затворила е вратите и е спуснала всички резета“ – помисли си Фернандито.

– Да вървим – промълви тя и закуцука към изхода.

Момчето я хвана под ръка и я поведе към стълбището.

Седнаха на една закътана маса в „Гран Кафе“. Фернандито поръча две чаши кафе с мляко и чаша коняк, която изсипа в едно от кафетата и го подаде на Алисия.

– Изпийте това. Ще се стоплите.

Тя взе чашата и засърба бавно. Дъждът рисуваше по прозореца струи, които закриваха сивата пелена, спуснала се над града. Когато страните на Алисия възвърнаха цвета си, Фернандито ѝ разказа всичко, което се бе случило.

– Не биваше да го проследяваш до онова място – рече тя.

– Нямах намерение да го оставя да избяга – отвърна момчето.

– Сигурен ли си, че е мъртъв?

– Не зная. Стрелях по него два или три пъти с оръжието на капитан Варгас. Не може да е бил на повече от два метра. Беше тъмно като в рог...

Алисия сложи ръка върху неговата и му се усмихна едва-едва.

– Добре съм – излъга я той.

– Револверът още ли е у теб?

Фернандито поклати глава.

– Изтървах го, докато бягах оттам. Какво ще правим сега?

Алисия помълча няколко мига, взирайки се в прозореца с празен поглед. Чувстваше как болката в таза ѝ пулсира в ритъма на сърцето ѝ.

– Не трябва ли да вземете едно от ония хапчета? – попита Фернандито.

– След това.

– След кое?

Алисия го погледна в очите.

– Имам нужда да направиш още нещо за мен.

Момчето кимна.

– Каквото и да е.

Тя бръкна в джоба си и му подаде един ключ.

– Това е ключът от моя апартамент. Вземи го.

– Не ви разбирам.

– Искам да отидеш в дома ми. Увери се, че няма никого вътре, преди да влезеш. Ако вратата е отворена или ключалката изглежда разбита, бягай оттам и не спирай, докато не се прибереш вкъщи.

– Вие няма ли да дойдете с мен?

– Щом влезеш в трапезарията, погледни под канапето. Там ще намериш кутия с книжа и документи. В нея има един плик с бележник вътре. На плика пише „Изабела“. Разбра ли ме?

Той направи утвърдителен жест.

– Изабела.

– Искам да вземеш тази кутия и да я прибереш. Прибери я на такова място, където никой да не я намери. Ще можеш ли да направиш това за мен?

– Да, не се тревожете. Но...

– Никакви „но“. Ако се случи нещо с мен...

– Не говорете така.

– Ако се случи нещо с мен – настоя Алисия, – не можеш да отидеш дори в полицията. Ако не се върна да взема тези документи, изчакай няколко дни и ги занеси в книжарница „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Знаеш ли къде е?

– Знам...

– Преди да влезеш, провери дали някой не наблюдава книжарницата. При най-малкото подозрение отмини и изчакай друг момент. Когато влезеш там, попитай за Фермин Ромеро де Торес. Повтори името.

– Фермин Ромеро де Торес.

– Не се доверявай на никого другиго. Не можеш да се довериш на никого другиго.

– Плашите ме, госпожице Алисия.

– Ако стане нещо с мен, предай му документите. Кажи му, че идваш от мое име. Разкажи му какво се е случило. Обясни му, че сред тези документи е дневникът на Изабела Жисперт, майката на Даниел.

– Кой е Даниел?

– Кажи на Фермин, че трябва да го прочете и да реши дали да го даде на Даниел или не. Нека той да отсъди.

Фернандито кимна. Алисия се усмихна тъжно. Хвана ръката му и я стисна силно. Той поднесе нейната ръка към устните си и я целуна.

– Съжалявам, че те забърках в това, Фернандито. И те натоварих с тази отговорност... Нямах право.

– Радвам се, че го направихте. Няма да ви подведа.

– Зная... И едно последно нещо. Ако не се върна...

– Ще се върнете.

– Ако не се върна, не разпитвай за мен в болниците, в полицията или където и да е. Свикни с мисълта, че никога не си ме познавал. Забрави ме.

– Аз никога няма да ви забравя, госпожице Алисия. Такъв съм си будала...

Алисия се изправи. Беше очевидно, че болката я измъчваше като нажежени клещи, но тя се усмихна на момчето, сякаш това бе просто някакво временно неудобство.

– Отивате да потърсите онзи мъж, нали?

Тя не отговори.

– Кой е той? – попита Фернандито.

Алисия извика в мислите си описанието, което момчето бе направило на убиеца на Варгас.

– Представя се под името Ровира – отвърна тя. – Но не зная кой е.

– Който и да е, ако все още е жив, е много опасен.

Фернандито се изправи, готов да я придружи. Алисия го спря.

– Това, от което наистина имам нужда, е да отидеш в дома ми и да изпълниш молбата ми.

– Но...

– Не спори с мен. И ми се закълни, че ще направиш точно каквото ти казах.

Фернандито въздъхна.

– Заклевам се.

Алисия му отправи една от своите убийствени усмивки, които толкова пъти бяха замъглявали и малкото разум, даден му от Бога; после закуцука към изхода. Фернандито я погледа как се отдалечава под дъжда, по-крехка от всякога. Почака да се скрие от очите му, остави няколко монети на масата и пресече улицата, за да отиде в Алисиното жилище. На влизане се натъкна на леля си Хесуса, портиерката, която бършеше залетия от дъжда под на площадката с парцал, увит в края на една метла. Когато го видя да влиза с ключ в ръка, Хесуса се начумери неодобрително. Фернандито разбра, че леля му, която имаше клинично око за клюкарски истории и орлово зрение за всичко, което не я засягаше, сигурно бе видяла сценката в „Гран Кафе“ на отсрещния тротоар, включително и целуването на ръка.

– Никога не си вземаме поука, а, Фернандито?

– Не е това, което изглежда, лельо.

– Как изглежда – хич няма да отварям дума, но като твоя леля и единствен човек със здрав разум в цялото семейство трябва да ти повторя онова, което съм ти казвала хиляди пъти.

– Че госпожица Алисия не е жена за мен – цитира момчето по памет.

– И че един ден ще ти разбие сърцето, както казват по радиото – добави Хесуса.

От този ден вече бяха минали години, но Фернандито предпочете да не задълбава в темата. Портиерката се приближи до него, усмихна му се нежно и го щипна по бузите, сякаш все още беше десетгодишен.

– Искам само да не страдаш. А госпожица Алисия – и знай, че ми е мила, сякаш ми е роднина – е като ходеща бомба: когато най-малко очакваш, ще гръмне и ще отнесе всичко край себе си, да ми прости Господ, че го казвам.

– Знам, лельо, знам. Не се тревожете, знам какво правя.

– Това каза и чичо ти в деня, в който се удави.

Фернандито се наведе, за да я целуне по челото, после се качи по стълбите. Влезе в жилището на Алисия и остави вратата открехната, докато изпълняваше получените указания. Намери кутията, която му бе описала, под канапето във всекидневната. Отвори я и огледа бегло купчината документи, сред които се подаваше плик с надпис:

Изабела

Не се осмели да го отвори. Затвори кутията и се зачуди кой ли беше тоя Фермин Ромеро де Торес, заслужил пълното доверие на Алисия, на когото тя се уповаваше като на последно спасение. Предположи, че във всеобщата бъркотия имаше много други хора в нейния живот, които той не познаваше и които играеха далеч по-важна роля от неговата.

„А ти май си мислеше, че си единственият...“

Взе кутията и тръгна към вратата. Преди да излезе и да затвори след себе си, погледна за последен път жилището на Алисия, убеден, че никога вече няма да стъпи там. Когато стигна до вестибюла, видя, че леля му, въоръжена с метлата, все още се бореше с дъжда, който се процеждаше във входа. Момчето се спря за миг.

– Страхливец – промърмори сам на себе си. – Не биваше да я оставяш да отиде там.

Хесуса прекъсна работата си и го погледна заинтригувана.

– Какво казваш, миличък?

Фернандито въздъхна.

– Лельо? Може ли да ви помоля за една услуга? – попита той.

– Разбира се. Само кажи с тая твоя захарна устица.

– Имам нужда да ми приберете тази кутия някъде, където никой да не може да я намери. Много е важно. Не казвайте на никого, че е у вас. Даже и на полицията, ако дойдат да ви питат. На никого.

Лицето на портиерката помръкна. Тя хвърли един поглед на кутията и се прекръсти.

– Ай, ай, ай... В каква каша сте се забъркали?

– Нищо, което да не може да се оправи.

– И чичо ти все това казваше.

– Зная. Ще ми направите ли тази услуга? Много е важно.

Хесуса кимна тържествено.

– Ще се върна след малко.

– Заклеваш ли се?

– Разбира се.

Той излезе на улицата под дъжда, избягвайки разтревожения поглед на леля си. Изпитваше такъв страх, че почти не забелязваше студа, който го пронизваше до кости. Докато вървеше към онова, което можеше да се окаже последният ден от краткия му живот, си каза, че благодарение на Алисия бе научил поне две полезни неща, които щяха да му служат винаги, стига да преживееше изпитанието. Първото бе да лъже. Второто, което все още усещаше на гърба си, бе, че нарушените клетви са малко като разбитите сърца: след първия път всички следващи изглеждат фасулска работа.

28

Алисия се спря на ъгъла на улица „Ланкастър“ и погледа входа на старата фабрика за манекени в продължение на няколко минути. Вратичката, през която бе влязъл Фернандито, все още бе открехната. Цехът се помещаваше в двуетажна сграда от тъмен камък, увенчана с изпъкнал покрив. Прозорците на горния етаж бяха зазидани с тухли и потъмнели от мръсотия дъски. На фасадата стърчеше напукана разклонителна кутия, а от две дупки, пробити в камъка с бормашина, се подаваха телефонни жици. С изключение на тези подробности, сградата изглеждаше изоставена като повечето стари промишлени цехове в тази част на Равал.

Алисия се приближи, като се движеше покрай фасадата, за да не бъде забелязана от входа. Заради проливния дъжд улиците бяха опустели, тъй че тя не се поколеба да извади оръжието и да пристъпи към притворената вратичка с насочено натам дуло. Отвори я докрай и огледа светлия тунел, който се очертаваше във вестибюла. Влезе с вдигнат револвер, държейки го с две ръце. Отвътре я лъхна слабо въздушно течение, напоено с миризмата на стара канализация и на керосин или някакво друго гориво.

Входът водеше към помещение, принадлежало вероятно към търговската част на цеха. Видно място заемаха един тезгях, комплект празни витрини и двама манекени, обвити в белезникаво полупрозрачно покривало. Алисия заобиколи тезгяха и се приближи до входа към задната стая, който бе закрит със завеса от дървени топчета. Канеше се да влезе там, когато кракът ѝ се натъкна на някакъв метален предмет. Без да сваля револвера, тя хвърли бърз поглед към пода и видя оръжието на Варгас. Взе го и го прибра в левия джоб на жакета си. Дръпна завесата и се озова пред коридор, който потъваше в недрата на сградата. Във въздуха все още се носеше мирис на барут. Бледи отражения трептяха по тавана. Алисия заопипва стената, докато намери един електрически ключ. Натисна го и коридорът се освети от гирлянда нисковолтажни лампички, окачени на кабел. Слабата червеникава светлина, която излъчваха, разкри тесен проход с лек наклон надолу. На няколко метра от входа стената бе опръскана с тъмни петна, сякаш я бе заляла струя червена боя. Поне един от куршумите, изстреляни от Фернандито, бе улучил целта. Може би и повече. На пода имаше кървава диря, която се губеше навътре в коридора. Малко по-нататък Алисия намери ножа, с който Ровира се бе опитал да нападне момчето. Острието бе изцапано с кръв, която, както осъзна Алисия, бе на Варгас. Младата жена продължи напред и не се спря, докато не зърна призрачна светлина, която извираше от края на тунела.

– Ровира? – извика тя.

В дъното на коридора затанцуваха сенки и се чу шумолене от нещо, което се влачеше в мрака. Алисия се опита да преглътне, но устата ѝ бе пресъхнала. Не си даваше сметка, че откак бе влязла в коридора, вече не усещаше болката в хълбока, нито студа от прогизналите си дрехи. Изпитваше само страх.

Вървеше, нехаейки за звука от подметките си, които чаткаха по влажния и лепкав под.

– Ровира, зная, че сте ранен. Излезте да поговорим.

Собственият ѝ глас ѝ се стори пресеклив и уплашен, но поне посоката, в която се разнасяше ехото, ѝ служеше за водач. Когато стигна до края на тунела, Алисия се спря. Пред нея се разкри обширно помещение с висок таван. Тя огледа останките от работните маси, инструментите и машините. През една капандура в дъното на цеха проникваше бледо призрачно сияние.

Те висяха от тавана на въжета, които им придаваха вид на обесени трупове, окачени на половин метър от пода. Мъже, жени и деца – манекени с облекло от друго време, които се поклащаха в сумрака като души, пленени в тайно чистилище. Бяха цели дузини. Някои имаха усмихнати лица и стъклени погледи, други бяха недовършени. Алисия усети как сърцето ѝ тупти в гърлото. Пое дълбоко дъх и навлезе сред тях. Докато напредваше бавно, ръцете им галеха лицето и косата ѝ. Раздвижени от преминаването ѝ, окачените фигури се полюляваха леко.

Ехото от потракването на дървените тела се носеше из халето. Освен него се долавяше и някакъв механичен шум. С приближаването до дъното на цеха миризмата на керосин се усилваше. Алисия остави зад себе си гората от провесени тела и зърна една индустриална машина, която вибрираше и излъчваше валма от пàра. Генератор. Встрани се издигаше камара от останки и бракувани части. Глави, ръце и разчленени торсове се смесваха в безредна купчина, която ѝ напомни за струпаните по улиците тела, които бе видяла след бомбардировките по време на войната.

– Ровира? – извика тя отново. Не защото очакваше отговор, а по-скоро за да чуе собствения си глас.

Беше сигурна, че той я наблюдава от сенките в някой ъгъл. Обходи халето с поглед, взирайки се внимателно в релефите, загатнати в сумрака. Не забеляза никакво движение. Зад купчината отломки от фигури се виждаше една врата, под която се провираха кабели, свързани с генератора. Слаба електрическа светлина очертаваше рамката ѝ. Алисия се помоли за миг да намери там вътре бездиханното тяло на Ровира, проснато на пода. После се приближи до вратата и я отвори с ритник.

29

Стаята беше правоъгълно помещение с черни стени без прозорци, което миришеше на влага и напомняше крипта. От тавана висяха редица голи електрически крушки, пръскащи жълтеникава светлина; те излъчваха леко жужене, сякаш рояк насекоми лазеха по стените. Преди да влезе, Алисия огледа всеки сантиметър. От Ровира нямаше и следа.

Грубо легло с метална рамка заемаше един от ъглите. Бе покрито с две стари одеяла, а дървена щайга от едната му страна играеше ролята на нощна масичка. Върху нея имаше черен телефон, свещи и стъклено шише, пълно с монети. Изпод дюшека се подаваха стар куфар, чифт обувки и една кофа. До леглото стоеше голям гардероб от дялано дърво – антикварна вещ, която човек би очаквал да види в донякъде луксозно жилище, а не в промишлен цех. Вратите му бяха почти затворени, но между тях зееше няколкосантиметров отвор. Алисия се приближи полека, готова да изпразни револвера. За миг си представи как Ровира се спотайва вътре, усмихва се и само я чака да разсее вниманието си, докато отваря гардероба.

Държейки здраво оръжието с две ръце, тя ритна вратата, която се отвори бавно. Гардеробът беше празен. На една летва висяха дузина голи закачалки. В долната част Алисия намери картонена кутия с един-единствен надпис:

САЛГАДО

Издърпа кутията и съдържанието се разпиля в краката ѝ. Накити, часовници и други ценни предмети. Превързани с шнурове пачки банкноти, които изглеждаха излезли от обращение. Златни кюлчета, изковани набързо и без особена прецизност. Алисия коленичи и загледа тази плячка – едно малко състояние. Това сигурно бе съкровището, което Себастиан Салгадо, бивш затворник в Монжуик и пръв заподозрян за изчезването на Валс, бе скрил в едно шкафче на Северната гара и бе мечтал да си възвърне, когато министърът бе издействал освобождението му две десетилетия по-късно. Салгадо така и не бе успял да прибере урожая от своите престъпления и грабежи. Отваряйки шкафчето, бе намерил само един празен куфар и бе умрял със съзнанието, че е ограбен крадец. Някой го бе изпреварил. Някой, който бе знаел за плячката и за интригата с анонимните писма, изпращани на Валс години наред. Някой, който бе дърпал конците на тази история дълго преди министърът да изчезне.

Лампите примигнаха за миг и Алисия се обърна сепната. Именно тогава я видя. Заемаше цяла стена – от пода до тавана. Младата жена се приближи бавно и когато проумя какво вижда, коленете ѝ се подкосиха и тя отпусна ръце.

Мозайката бе съставена от десетки, стотици фотографии, изрезки и бележки. Беше изработена с изключителна прецизност и с усърдието на златар. Всички изображения, без изключение, бяха на Алисия. Тя позна моментални снимки от първите си години в звеното редом със стари фотографии, на които бе още дете в сиропиталището „Рибас“. Колекцията включваше десетки заснети от разстояние снимки, на които се виждаше как тя върви по улиците на Мадрид или Барселона, стои пред входа на хотел „Палас“, седи в някое кафене с книга в ръка, слиза по стълбите на Националната библиотека, пазарува в разни столични магазини и дори се разхожда край Стъкления дворец в парка Ретиро. Една от фотографиите я показваше на вратата на стаята ѝ в хотел „Испания“.

Намери изрезки от вестници, описващи подробно случаи, в чието разрешаване бе участвала, но тези статии, разбира се, никога не споменаваха Алисия, нито пък звеното, а приписваха всички заслуги на полицията или на Гражданската гвардия. Под мозайката имаше маса, подредена като своеобразен олтар, върху който Алисия разпозна всевъзможни предмети, свързани с нея: менюта от ресторанти, които си спомняше, че е посещавала, хартиени салфетки, на които си бе записала нещо, бележки, написани собственоръчно от нея, винена чаша със следа от червило по ръба, угарка, остатъците от билета ѝ за влака от Мадрид до Барселона...

В единия край на масата имаше стъклен съд. В него бяха поставени като реликви части от бельото ѝ, които ѝ липсваха от нощта, когато някой бе влязъл в дома ѝ, докато тя се намираше под въздействието на лекарствата. Чифт нейни чорапи бяха акуратно изпънати върху масата и закрепени с карфици. До тях почиваше книгата на Виктор Матаиш от поредицата „Лабиринтът на духовете“, открадната от нейното жилище. Алисия изпита нужда да избяга от това кошмарно място.

Така и не видя фигурата, която зад гърба ѝ се надигна бавно от купчината разчленени тела и се отправи към нея.

30

Когато разбра какво се случва, вече беше късно. Чу пресекливо дишане зад себе си и щом се обърна, нямаше време да се прицели. Жесток удар разтърси вътрешностите ѝ. От пробождането дъхът ѝ секна и тя падна на колене. Едва тогава го видя ясно и разбра защо не бе го забелязала на влизане. Той носеше бяла маска, която покриваше лицето му. Беше гол и държеше в ръка някакъв предмет, който приличаше на шило.

Алисия се опита да стреля по Ровира, но той я намушка в ръката с металния шип. Револверът се търкулна на пода. Мъжът я хвана за врата и я повлече към леглото. Стовари я там и я обездвижи, като седна върху краката ѝ. Сграбчи дясната ѝ ръка, която бе пронизал с шилото, ѝ се наведе, за да я завърже за пръчките на леглото с тел. Докато правеше това, маската му се изхлузи и Алисия видя разкривеното му лице на сантиметри от своето. Погледът на Ровира беше стъклен, а по кожата от едната страна на лицето му имаше изгаряния от изстрел в упор. Едното му ухо кървеше. Той се усмихваше като дете, което се кани да откъсне крилцата на някое насекомо и да се любува на агонията му.

– Кой си ти? – попита Алисия.

Ровира я гледаше, наслаждавайки се на момента.

– Мислиш се за много умна, а още не си разбрала? Аз съм ти. Аз съм всичко, което ти трябваше да бъдеш. Отначало ти се възхищавах. Но после осъзнах, че си слаба и че няма какво да науча от теб. По-добър съм от теб. По-добър съм, отколкото ти някога би могла да бъдеш...

Беше оставил шилото на леглото. Алисия прецени, че ако разсее вниманието му за миг, може би ще успее да достигне инструмента с лявата си ръка, която бе свободна, и да го забие във врата или в очите му.

– Не ми причинявай болка – замоли го тя. – Ще направя каквото поискаш...

Той се изсмя.

– Скъпа, онова, което искам, е именно да ти причиня болка. Много болка. Заслужих си го...

После я сграбчи за косата, притисна главата ѝ към леглото и облиза устните и лицето ѝ. Тя затвори очи и заопипва одеялото, търсейки шилото. Ръцете на Ровира зашариха по торса ѝ и се спряха на старата травма на хълбока ѝ. Алисия тъкмо бе докоснала дръжката на шилото, когато Ровира прошепна в ухото ѝ:

– Отвори си очите, курво. Искам хубаво да видя лицето ти, когато усетиш това.

Младата жена отвори очи. Знаеше какво ще последва и се молеше да изгуби свяст още при първия удар. Ровира се поизправи, вдигна юмрук и го стовари с всичка сила върху травмираното място. Алисия нададе оглушителен писък. Ровира, стаята, светлината и студът, който чувстваше във вътрешностите си – всичко изчезна. Съществуваше само болката, пронизваща костите ѝ като електрически ток, който я накара да забрави коя е и къде се намира.

Ровира се изсмя, виждайки как тя подбели очи и тялото ѝ се изопна като въже. Той издърпа нагоре полата ѝ, докато се показа белегът, покриващ хълбока ѝ като черна паяжина, и прокара пръсти по кожата ѝ. Наведе се, за да целуне старата рана, после я заудря, докато си разби юмрука в костите на таза ѝ. Накрая, когато от гърлото на Алисия вече не излизаше никакъв звук, мъжът спря. Тя се гърчеше, потънала в кладенец от агония и мрак. Ровира взе отново шилото и обходи с острието му мрежата от тъмни капиляри, която прозираше през бледата кожа на хълбока ѝ.

– Погледни ме – нареди ѝ той. – Аз съм твоят заместник. И ще бъда много по-добър от теб. От сега нататък аз ще съм фаворитът.

Тя го изгледа предизвикателно. Ровира ѝ намигна.

– Това е моята Алисия – каза.

Умря с усмивка на уста. Така и не видя, че Алисия успя да извади револвера, който бе прибрала в левия джоб на жакета си. Когато Ровира започна да рови в раната ѝ с шилото, тя вече бе опряла дулото под брадичката му.

– Умница – промърмори той.

В следващия миг лицето му се превърна в облак от кости и кръв. Вторият изстрел от упор го отхвърли назад. Голото тяло, което все още стискаше шилото в ръка, падна по гръб на пода с димяща дупка в гърдите. Алисия пусна оръжието и се помъчи да освободи дясната си ръка, завързана за леглото. Адреналинът бе притъпил болката, но тя знаеше, че това ще е за кратко; рано или късно, когато страданието я връхлетеше отново, щеше да изгуби съзнание. Трябваше да се махне от това място час по-скоро.

Успя да се надигне и да седне на леглото. Опита се да се изправи, но трябваше да изчака няколко минути, защото краката не я държаха и изпитваше непонятна слабост. Беше ѝ студено. Много студено. Най-сетне успя да стане, като почти зъзнеше, и се задържа права, подпирайки се на стената. Тялото и дрехите ѝ бяха изцапани с кръвта на Ровира. Не усещаше дясната си ръка, чувстваше само едно тъпо туптене. Огледа раната, оставена от шилото. Не изглеждаше добре.

Точно тогава телефонът до леглото иззвъня. Алисия едва сподави вика си.

Остави го да звъни близо минута, взирайки се в него така, сякаш беше бомба, която щеше да гръмне всеки миг. Накрая вдигна слушалката и я допря до ухото си. Заслуша, затаила дъх. Последва дълга пауза, сетне – след лекото жужене заради междуградския разговор – се чу нечие отмерено дишане.

– Там ли си? – попита един глас.

Алисия усети, че слушалката трепери в ръката ѝ.

Беше гласът на Леандро.

Тя изпусна телефона и се отправи към вратата, като се олюляваше. Когато мина край олтара, издигнат от Ровира, се спря. Яростта ѝ даде сили да се върне в цеха, да вземе един от бидоните с керосин, които стояха до генератора, и да изпразни съдържанието му на пода. Лепкавата течност се разля из стаята, обграждайки трупа на Ровира като черно огледало, от което се издигаха спирали от дъгоцветна пàра. На минаване край генератора Алисия изтръгна един от кабелите и го пусна на пода. Докато вървеше сред висящите от тавана манекени към коридора, който водеше към изхода, чу пращенето зад гърба си. Внезапно въздушно течение разклати заобикалящите я фигури, когато пламъците избухнаха. Кехлибарено сияние я съпътстваше по коридора. Тя напредваше с колебливи крачки, като се подпираше по стените. Никога не бе изпитвала такъв студ.

Помоли се на небесата или на ада да не я оставят да умре в тунела, да стигне поне до онзи праг от светлина, който се виждаше в дъното. Бягството ѝ се стори безкрайно. Имаше чувството, че се катери из търбуха на някакъв звяр, който я е глътнал, и пълзи обратно към устата му, за да не бъде смляна. Топлината, която се носеше из тунела от пламъците зад гърба ѝ, не смогваше да стопи ледената прегръдка, която я бе сковала. Алисия не се спря, докато не прекоси вестибюла и не излезе навън. Пое отново дъх и усети милувката на дъжда. Една фигура се приближаваше стремително към нея по улицата.

Тя се отпусна в обятията на Фернандито, който я прегърна. Усмихна му се, но момчето я гледаше с ужас. Пипна с ръка корема си там, където бе усетила първия удар. Топлата кръв се стичаше между пръстите ѝ и се размиваше под дъжда. Вече не чувстваше болка, само студ – студ, който ѝ нашепваше да си отиде, да затвори клепачи и да се предаде на един вечен сън, който обещаваше покой и истина. Алисия погледна Фернандито в очите и му се усмихна.

– Не ме оставяй да умра тук – промълви тя.

31

Бурята бе прогонила минувачите от улиците и бе оставила книжарницата без клиенти. Заради потопа Фермин реши да посвети работния ден на административни задачи и съзерцателен труд. Нехаейки за грохота на гръмотевиците и за атаките на дъжда, който като че ли искаше да събори витрината, той включи радиото. Търпеливо, сякаш преодоляваше съпротивата на ключалката на някой сейф, повъртя скàлата, докато попадна на един голям оркестър, който тъкмо подхващаше началните тактове на „Сибоней“70. Още при първите звуци на тимпана Фермин започна да се поклаща в карибски ритъм, докато се готвеше да поднови реставрацията на едно шесттомно издание на „Парижките потайности“ от Йожен Сю, използвайки Даниел като чирак и помощник.

– Това го танцувах с моята малка мулатка в кабаре „Тропикана“ в Хавана, когато бях млад и кръшен. Какви спомени ми носи... Ако вместо тая чаровна външност имах талант за литература, щях да напиша „Хаванските потайности“ – заяви Фермин.

– Ерос спечели, а Парнас загуби – отсъди Беа.

Фермин се отправи към нея с отворени обятия и танцова стъпка, като се полюляваше в кубински ритъм.

– Госпожо Беа, елате да ви покажа основните стъпки на сон монтуно, че мъжът ви танцува така, сякаш е обут с циментови налъми, и вие не познавате екстаза на афрокубинския ритъм. Хайде да се забавляваме...

Беа изтича да се скрие в задната стая, за да приключи счетоводните сметки и да се отдалечи от танцуващия и тананикащ Фермин.

– Хей, жена ви понякога е по-скучна и от висенето в общинския кадастър.

– На мен ли го разправяте – отвърна Даниел.

– Всичко се чува – предупреди ги гласът на Беа от задната стая.

И двамата се обнадеждиха, когато отвън някой удари спирачки върху мокрия паваж. Вдигайки очи, видяха едно такси, спряло под проливния дъжд пред витрината на „Семпере и синове“. В небето блесна светкавица и за миг автомобилът заприлича на каляска от разтопено олово, димящо под дъжда.

– Както казваха старите, трябваше да стана таксиметров шофьор – рече Фермин.

Останалото се разви с катастрофална скорост. Едно мокро до кости момче с ужасено лице слезе от таксито и като видя на вратата табелата ЗАТВОРЕНО, заудря по стъклото с юмруци. Фермин и Даниел се спогледаха.

– Пък нека после разправят, че в тая страна хората нямат желание да купуват книги.

Даниел отиде да отвори. Момчето, което изглеждаше на ръба на припадъка, притисна ръка до гърдите си, пое дълбоко дъх и почти извика:

– Кой от вас е Фермин Ромеро де Торес?

Фермин вдигна ръка.

– Ей тук, мъжагата с мускулите.

Фернандито се втурна към него и го задърпа за ръката.

– Имам нужда от вас – замоли той.

– Вижте, момко, не се обиждайте, но изумителни жени много пъти са ми казвали същото, а съм успявал да устоя.

– Алисия – изрече Фернандито запъхтян. – Мисля, че умира...

Фермин пребледня. Хвърли разтревожен поглед към Даниел и без да каже дума, се остави да го отведат на улицата и влезе в таксито, което потегли стремително.

Беа, която тъкмо се бе подала иззад завесата на задната стая и бе видяла сцената, погледна Даниел озадачена.

– Какво става?

Съпругът ѝ въздъхна угрижено.

– Лоши новини – промърмори той.

Щом се озова в колата, Фермин се натъкна на погледа на шофьора.

– Ето го и липсващия. Къде отиваме сега?

Фермин се опита да се ориентира в ситуацията. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че восъчнобледата фигура с унесен поглед, която лежеше на задната седалка, бе Алисия. Фернандито крепеше главата ѝ с ръце и едва се сдържаше да не заплаче от паника.

– Карайте – нареди Фермин на таксиметровия шофьор.

– Накъде?

– За момента карайте напред. И с пълна пàра.

Фермин потърси погледа на Фернандито.

– Не знаех какво да направя – измънка момчето. – Тя не ми позволи да я заведа в болница или при някой лекар и...

Алисия, която за миг бе дошла в съзнание, погледна Фермин и му се усмихна мило.

– Фермин, вие винаги се опитвате да ме спасите.

Щом чу пресекливия ѝ глас, стомахът му и всичките съседни органи се свиха, което се оказа особено болезнено предвид факта, че бе закусил с цяла кесия бадемови бисквити. Алисия се рееше между съзнанието и бездната на унеса, тъй че Фермин предпочете да потърси сведения от хлапака, който изглеждаше най-уплашен от тримата.

– Как се казваш?

– Фернандито.

– Може ли да знам какво е станало?

Момчето заразказва случилото се през последните двайсет и четири часа така припряно и объркано, че Фермин го спря и прибягна до практическа проверка. Опипа корема на Алисия и огледа изцапаните си с кръв пръсти.

– Кормчийо – обърна се той към таксиметровия шофьор. – Карайте към болница „Света Богородица на морето“. Като стрела!

– Да бяхте се качили на някой балон. Вижте само какъв е трафикът.

– Или ще пристигнем там за по-малко от десет минути, или ще ви подпаля таратайката. Имате думата ми.

Таксиметровият шофьор изръмжа и даде газ. Недоверчивият му поглед срещна този на Фермин в огледалото за обратно виждане.

– Хей, не сме ли се виждали и преди? Не бяхте ли вие оня, дето насмалко не умря в таксито ми преди години?

– Ако не беше тая смрад, която се носи тук, не виждам как бих могъл или бих искал да умра в таксито ви. По-скоро ще се хвърля от моста Валкарка с „Регентката“71, завързана за шията.

– Мен ако питате...

– Не се карайте, че госпожица Алисия си отива – укори ги Фернандито.

– Мамка му – изруга шофьорът, провирайки се из трафика по „Виа Лайетана“ към Барселонета.

Фермин извади една кърпа от джоба си и я подаде на момчето.

– Провеси кърпата през прозореца – каза му той.

Фернандито кимна и изпълни нареждането. Фермин повдигна внимателно блузата на Алисия и намери дупката, която шилото бе направило в корема ѝ. Кръвта бликаше на струи.

– Иисусе, Богородице и свети Йосифе...

Той притисна раната с ръка и се загледа в трафика. Въпреки че роптаеше, таксиметровият шофьор заобикаляше като фокусник коли, автобуси и пешеходци с шеметна скорост. На моменти Фермин чувстваше как закуската се качва към гърлото му.

– Идеята е да пристигнем в болницата живи, ако е възможно. Една умираща ни е предостатъчна.

– Чудеса искайте от влъхвите. Да бяхте седнали вие зад волана – отвърна таксиметровият шофьор. – Как сте там отзад?

– Можеше да бъдем и по-добре.

Фермин погали лицето на Алисия и се опита да я свести с леко потупване. Тя отвори очи. Роговиците ѝ се бяха налели с кръв.

– Сега не бива да заспивате, Алисия. Помъчете се да стоите будна. Направете го заради мен. Ако искате, ще ви разказвам пиперливи вицове или ще ви пея песни на Антонио Мачин72.

Алисия му отправи гаснеща усмивка. Поне все още чуваше.

– Мислете си за генералисимуса, облечен като за лов с шапка и ботуши. На мен този образ винаги ми докарва кошмари и не ме оставя да заспя.

– Студено ми е – прошепна тя едва-едва.

– Вече пристигаме...

Фернандито я гледаше отчаяно.

– Аз съм виновен. Молеше ме да не я водя в болница и мен ме хвана страх. Твърдеше, че щели да я потърсят там...

– Или в болницата, или в гробищата – отсече Фермин.

Тези сурови думи подействаха на Фернандито като плесница. Фермин си припомни, че той бе все още хлапак и по всяка вероятност бе най-уплашен от всички, които се возеха в таксито.

– Не се тревожете, Фернандо. Направили сте каквото е трябвало. В такива моменти всеки би си изкарал акъла.

Фернандито въздъхна, разяждан от чувство на вина.

– Ако се случи нещо с госпожица Алисия, ще умра...

Тя го хвана за ръката и я стисна със сетни сили.

– Ами ако я намери онзи мъж... Ендая? – прошепна момчето.

– Няма да я намери и родната ѝ майка – заяви Фермин. – За това ще се погрижа аз.

Полуотворила очи, Алисия се опитваше да следи разговора.

– Къде отиваме? – попита тя.

– В „Кан Соле“, там правят едни скариди с чеснов сос, които могат и покойник да съживят. Ще видите каква прелест!

– Не ме водете в болница, Фермин...

– Че кой е казал нещо за болници? Та нали там умират хора. Статистиките показват, че болниците са най-опасните места на света. Не берете грижа, аз там не бих закарал дори рояк срамни въшки.

В опит да избегне бавния трафик в долната част на „Виа Лайетана“, таксиметровият шофьор бе навлязъл в насрещното платно. Фермин видя как един автобус премина на два сантиметра от прозореца на колата.

– Татко, вие ли сте? – извика Алисия. – Татко, не ме оставяйте...

Фернандито изгледа с ужас Фермин.

– Спокойно, момче. Бълнува, бедничката, и има халюцинации. Това е нещо обичайно за испанския темперамент. Шефе, как е положението там отпред?

– Или ще пристигнем всички живи, или ще загинем по пътя – отвърна шофьорът.

– Тъй, тъй. Това се казва екипен дух.

Фермин се увери, че се приближават към „Пасео де Колон“ с крайцерска скорост. Стена от трамваи, коли и хора се издигаше пред тях. Таксиметровият шофьор стисна волана с всички сили и изруга. Фермин се остави в ръцете на богинята Фортуна или който там беше дежурен в момента и се усмихна немощно на Фернандито.

– Дръж се, новобранецо.

Никога возило с четири колела не бе разсичало трафика по „Пасео де Колон“ с такава дързост. Преминаването му предизвика грохот от клаксони и порой от псувни и обиди. Щом прекоси булеварда, таксито полетя към Барселонета, където навлезе в една тясна като канавка уличка и едва не помете половината мотоциклети, паркирани на бордюра.

– Тореадор! – одобрително възкликна Фермин.

Най-сетне зърнаха брега и обагрените в пурпур води на Средиземно море. Таксито се насочи към входа на болницата и спря точно пред две линейки, като изпусна дълбок механичен стон на пълна капитулация. От процепите на капака се издигаше пàра.

– Вие сте истински творец – заяви Фермин, потупвайки шофьора по рамото. – Фернандито, запиши името и номера на този шампион, че да му изпратим за Коледа кошница с шунка и халва.

– Достатъчно ще е да не се качвате друг път в таксито ми.

Двайсет секунди по-късно ескадрон от болногледачи измъкна Алисия от колата, сложи я на носилка и я подкара с най-голяма бързина към операционната. Фермин тичаше отстрани и притискаше с ръце раната.

– Ще ви трябват няколко хектолитра кръв – отбеляза той. – От мен можете да вземете колкото искате, че макар и да изглеждам гърчав, имам повече естествени резерви от подпочвените води на Айгуес Тортес73.

– Имате ли роднинска връзка с пациентката? – попита един портиер, който го пресрещна на входа на хирургическото отделение.

– Опит за предполагаемо бащинство – отвърна Фермин.

– И какво означава това?

– Че трябва да се отдръпнете или ще ме поставите в печалната необходимост да залепя скроталната ви торбичка на тила ви с един удар с коляно. Ясно ли е?

Портиерът се дръпна встрани. Фермин придружаваше Алисия неотлъчно, докато я взеха от ръцете му и я сложиха, бледа като призрак, на една операционна маса. Медицинските сестри срязаха дрехите ѝ с ножици и се видя изтерзаното ѝ тяло, покрито със синини и драскотини; показа се и онази рана, от която неспирно бликаше кръв. Фермин зърна тъмния белег, обхванал ханша ѝ като мрежа, която сякаш искаше да я погълне. Трябваше да стисне юмруци, за да не му треперят ръцете.

Алисия го търсеше с поглед; очите ѝ бяха замъглени от сълзи, а на устните ѝ бе застинала немощна усмивка. Фермин се помоли на куция дявол, на когото винаги възлагаше невъзможните си случаи, да не я отнася все още.

– Каква е кръвната ви група? – попита един глас до него.

Без да откъсва поглед от Алисия, Фермин протегна едната си ръка.

– Нулева отрицателна, универсална и екстра качество.

32

В ония години науката още не бе разрешила загадката защо в болниците времето тече толкова бавно. След като на Фермин му източиха, както му се стори, цяло буре кръв, двамата с Фернандито се настаниха в една чакалня с изглед към плажа. От прозореца се виждаше цитаделата от бараки на Соморостро, заседнала между морето и забуленото от оловносиви облаци небе. Отвъд нея мозайката от кръстове, ангели и пантеони на гробището Пуебло Нуево отправяше злокобно предупреждение към хората, подложени на мъчително очакване в редиците от столове, сякаш специално изработени, за да причиняват лумбални травми на роднините и близките, осигурявайки по този начин нова клиентела измежду посетителите. Фернандито съзерцаваше гледката с изражение на осъден, докато по-прозаичният Фермин се тъпчеше с огромен сандвич с наденица, който си бе взел от кафенето на болницата, и го поливаше с бира „Мориц“.

– Не знам как можете да ядете сега, Фермин.

– След като дарих осемдесет процента от кръвния си поток и вероятно всички запаси на черния си дроб, имам нужда да се възстановя. Като Прометей, но без ония големи грозни птици.

– Прометей ли?

– Трябва да се чете, Фернандито, че в юношеството не всичко опира до лъскане на бастуна. Пък и аз, като човек на действието, имам бърз метаболизъм и седмично трябва да поглъщам питателна храна, равняваща се на три пъти теглото ми, за да поддържам това страхотно тяло в идеална форма.

– Госпожица Алисия почти не яде – отбеляза момчето. – Е, пиенето вече е друго нещо...

– Всеки се бори със своите апетити – рече Фермин. – Например мен от войната насам постоянно ме мъчи глад. Вие сте млад и не можете да го разберете.

Фернандито примирено го гледаше как нагъва пиршеството си. След малко един тип с вид на районен прокурор се появи на вратата с папка в ръка и се покашля, за да привлече вниманието им.

– Вие ли сте роднините на пациентката?

Фермин сложи ръка на рамото на момчето, давайки да се разбере, че от тук нататък той изцяло поема ролята на говорител.

– Думата „роднина“ не описва точно връзката, която ни свързва с нея – заяви той, като изтръскваше трохите от сакото си.

– И коя дума бихте употребили вие, ако мога да попитам?

Фернандито си въобразяваше, че е започнал да усвоява науката и изкуството да плетеш лъжи, докато не стана свидетел на рецитала, който маестро Фермин Ромеро де Торес изнесе, когато Алисия тъкмо се спускаше в мрака на анестезията. Щом субектът се представи като заместник-директор на болницата и изяви намерение да разследва случилото се и да иска документи, Фермин му дръпна една толкова засукана реч, че онзи онемя от изумление. Най-напред се представи за доверен човек на гражданския губернатор на Барселона, галеник на режима в провинцията.

– Това, което трябва да докладвам на Ваше Сиятелство, изисква максимална дискретност – подхвана Фермин.

– Госпожицата е претърпяла травми, които са извънредно сериозни и очевидно насилствени. Законът ме задължава да съобщя на полицията...

– Не ви го препоръчвам, освен ако не искате утре да осъмнете като помощник-рецепционист в крайпътния диспансер зад кланицата в Кастелфолит.

– Не ви разбирам.

– Много е просто. Седнете и ме слушайте внимателно.

Фермин скалъпи една история, в която Алисия, прекръстена на Виолета Льоблан, се подвизаваше като елитна проститутка, чиито услуги били потърсени от губернатора и негови приятелчета от Фонда за трудово развитие, за да се позабавляват за сметка на синдикалната организация.

– Нали знаете как се получават тия работи. Няколко чашки бренди, една дантелена фуста и всички стават като безмозъчни твари. Иберийският мъжкар е голям мъжкар, а за средиземноморския мироглед няма какво да ви разправям.

Фермин заяви, че в хода на някои игри от еротично естество големецът се увлякъл, вследствие на което прелестната Виолета пострадала сериозно.

– А пък днешните уличници са много изнежени и нямат никаква издръжливост – завърши той.

– Но...

– Между нас казано, ако тази грешка се разчуе, ще се разрази страшен скандал. Помислете си само, господин губернаторът има благоверна съпруга, осем деца, пет подпредседателства в спестовни каси и е мажоритарен акционер в три строителни дружества, в които участват зетьове, братовчеди и роднини на високопоставени фамилии от нашата превъзходна администрация, както повелява канонът в любимото ни отечество.

– Разбирам, но законът си е закон и мой дълг е да...

– Ваш дълг е да служите на Испания и на доброто име на по-висшите от вас, както впрочем сме длъжни аз и моят оръженосец Мигелито, дето сякаш е напълнил гащите от страх, а така като го гледате, е втори кръщелник на маркиз де Виляверде. Кажи „да“, Мигелито.

Фернандито закима усърдно.

– Но какво искате да направя? – запротестира администраторът.

– Вижте, аз в такива случаи – а имам опит, повярвайте ми – просто попълвам документите с имена, взети от творбите на знаменития Рамон Мария дел Валие-Инклан74, защото е доказано, че изящно перо като неговото не попада в списъка на четивата, препоръчвани от Главната дирекция на полицията, и по този начин никой не забелязва замяната.

– Но как мога да направя такава глупост?

– Бумащината я оставете на мен. Вие се съсредоточете върху щедрото възнаграждение, което ще получите, задето смело сте изпълнили патриотичния си дълг. Испания се спасява така – малко по малко всеки ден. Това не е Рим. Тук на предателите се плаща.

Помощник-управителят, който бе станал морав и кръвното му налягане явно надминаваше разумните граници, тръсна глава и на лицето му се изписа величествено възмущение.

– А как се казвате вие, ако мога да знам?

– Раймонд Лулий75, на вашите услуги и на услугите на Испания – отвърна Фермин.

– Това вече е срамота!

Фермин го погледна втренчено в очите и кимна.

– Именно. А какво правим тук със срамотите, освен да ги замитаме под килима и да печелим от тях?

Един час по-късно Фермин и Фернандито все още очакваха новини от операционната. По настояване на Фермин момчето изпи чаша горещо какао и донякъде се съвзе и успокои.

– Фермин, мислите ли, че налапаха тази въдица? Не се ли поувлякохте с неприличните подробности?

– Фернандито, важното е, че посяхме съмнение. Когато лъжем, трябва да имаме предвид не правдоподобността на измамата, а алчността, суетата и глупостта на слушателя. Човек никога не лъже хората; те сами се лъжат. Добрият лъжец просто пробутва на глупаците онова, което искат да чуят. Това е тайната.

– Говорите ужасни неща – възрази Фернандито.

Фермин сви рамене.

– Зависи от гледната точка. В тая комична пиеска за облечени в коприна маймуни, която е светът, лъжата е хоросанът, който споява всичко. Хората – било то от страх, от интерес или наивност – дотолкова свикват да повтарят свои и чужди лъжи, че накрая лъжат дори когато си мислят, че казват истината. Това е бедата на нашето време. Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.

– Не мога да приема това, което казвате. Повечето хора са свестни и добри. Просто някои гнили ябълки създават лошо име на останалите. Убеден съм в това.

Фермин обичливо го потупа по коляното.

– Така е, защото още сте много зелен и малко глупавичък. На младини човек вижда света такъв, какъвто трябва да бъде, а на старини – такъв, какъвто е в действителност. Някой ден и вие ще се излекувате.

Момчето унило увеси глава. Докато то отбиваше атаките на фатализма, Фермин оглеждаше хоризонта. По коридора се задаваха две пращящи от здраве медицински сестри с тесни униформи. Добре сложените им фигури и кръшната им походка предизвикаха трепет в долните части на Ферминовата душа. Поради липса на по-важно занимание, с което да запълни чакането, той им направи рентгенография с вещо око. Едната от тях, която имаше вид на новачка и беше най-много деветнайсетгодишна, му хвърли мимоходом поглед, показващ, че тя не е лъжица за неговата уста, и се изсмя. Другата, която явно бе по-закалена в общуването с безделниците, висящи по коридорите, го изгледа осъдително.

– Свиня – промърмори младата.

– Ех, да се забавляваме, докато не са ни изяли червеите – рече Фермин.

– Не знам как можете да мислите за тия неща, докато госпожица Алисия е между живота и смъртта.

– Винаги ли си служите с банални фрази, или сте се научили на празнословие от кинопрегледите? – отвърна библиографският съветник на „Семпере и синове“.

Последва дълго мълчание. Накрая Фермин, който тъкмо изследваше залепеното с лейкопласт памуче на вената си, забеляза, че Фернандито го гледа изкосо и не смее да отвори отново уста.

– Сега пък какво има? – попита го той. – Да не би да ви се пишка?

– Чудех се дали се познавате отдавна с Алисия.

– Може да се каже, че сме стари приятели.

– Ама тя никога не ви е споменавала преди – отбеляза Фернандито.

– Така е, защото не бяхме се виждали повече от двайсет години и всеки от двама ни мислеше другия за умрял.

Момчето го гледаше озадачено.

– А каква е вашата история? Влюбчив наивник, уловен в мрежите на царицата на нощта, или доброволен светец?

Фернандито се замисли.

– По-скоро първото, предполагам.

– Не се срамувайте, такъв е животът. Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите – това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.

– Говорите като по книга, Фермин.

– Ако книгите можеха да говорят, нямаше да има толкова глухи на света. Това, от което имате нужда вие, Фернандито, е да не допускате други да ви пишат диалога. Използвайте главата, която Бог е сложил на шийните ви прешлени, и си напишете сам либретото, че светът гъмжи от спекуланти, жадни да ви напълнят канчето с глупостите, които са им изгодни, за да може все те да яздят магарето и да държат тоягата и моркова. Разбирате ли ме?

– Май че не.

– Така стоят нещата. Е, добре, понеже вече сте по-спокоен, ще ви помоля да ми разкажете отново всичко, което се случи. Този път отначало, подред и без авангардни стилистични средства. Дали ще можете да го направите?

– Ще се опитам.

– Давайте тогава.

Този път Фернандито разказа всичко – от игла до конец. Фермин го слушаше угрижен, допълвайки с догадки и разсъждения липсващите части от пъзела, който бе започнал да се подрежда в ума му.

– И къде са сега онези документи и дневникът на Изабела, които споменахте?

– Оставих ги при леля ми Хесуса. Тя е портиерка на сградата, в която живее госпожица Алисия. Надеждна е.

– Не се съмнявам, но ще трябва да им намерим по-сигурно място. В детективските сюжети е добре известно, че портиерските помещения предлагат много удобства, но поверителността не е сред тях.

– Както кажете.

– И ще ви помоля всичко, което ми разправихте, да си остане между нас. Нито дума на господин Даниел Семпере.

– Разбрано. Ще направя каквото кажете.

– Така ви искам. Хей, имате ли у вас някакви пари?

– Май имам няколко монети...

Фермин му протегна отворената си длан.

– Ще трябва да проведа един телефонен разговор...

Даниел вдигна слушалката още след първото позвъняване.

– За бога, Фермин, къде се дянахте?

– В Морската болница съм.

– Болница ли? Какво е станало?

– Някой се е опитал да убие Алисия.

– Какво? Кой? Защо?

– Успокойте се, Даниел, ако обичате.

– Как да се успокоя?

– Беа там ли е?

– Разбира се, но...

– Нека се обади тя.

Последва пауза, чу се някакъв спор и накрая в слушалката прозвуча спокойният глас на Беа.

– Слушам ви, Фермин.

– Нямам време да навлизам в подробности, но Алисия насмалко не умря. В момента е в операционната зала и чакаме да ни дадат сведения.

– „Чакаме“, казвате?

– Аз и едно момче на име Фернандито, което явно е работило за нея като съгледвач. Знам как звучи това, но имайте търпение.

– От какво имате нужда, Фермин?

– Постарах се да задържа нещата с изкусна реторика, но ми се струва, че не ще можем да останем тук дълго време. Ако Алисия прескочи трапа, не мисля, че болницата ще бъде сигурно място за нея. Някой може да се опита да довърши работата.

– Какво предлагате?

– При първа възможност да я откарам на място, където никой не би могъл да я намери.

Беа направи продължителна пауза.

– Дали си мислим за едно и също?

– Великите умове винаги са осенени от едни и същи велики идеи.

– И как смятате да я измъкнете от болницата и да я закарате там?

– Точно обмислям една стратегия.

– Бог да ни е на помощ.

– Имайте вяра.

– Какво трябва да направя аз?

– Да потърсите услугите на доктор Солдевила – рече Фермин.

– Доктор Солдевила се е пенсионирал и не практикува поне от две години. Няма ли да е по-добре да...

– Трябва ни доверен човек – настоя Фермин. – Пък и доктор Солдевила е светило и знае всички тайни на занаята. Сигурно ще бъде очарован, ако му кажете, че аз го моля за помощ.

– Последното, което чух от него, беше, че сте безсрамник, че му е дошло до гуша да опипвате задниците на медицинските му сестри и че не иска да му се мяркате пред очите.

– Това са минали работи. Той много ме цени.

– Щом казвате... Какво друго ще е нужно?

– Най-малко едноседмични тоалетни принадлежности за пациентка, току-що преживяла едно намушкване в корема, друго в ръката и побой, който би извадил от строя някой баски вдигач на камъни76.

– Божичко... – промълви Беа.

– Съсредоточете се, Беа. Принадлежности. Докторът ще знае какво е необходимо.

– Тази работа хич няма да му хареса.

– Тук в действие трябва да влязат вашият чар и убедителност – загатна Фермин.

– Чудесно, няма що. Предполагам, че ще са нужни чисти дрехи и такива неща.

– Да, такива неща. Оставям това на вашата сигурна преценка. Даниел още ли е там?

– Тук е, слуша неотлъчно. Искате ли да го изпратя при вас?

– Не. Нека да мирува и да се успокои. Ще ви се обадя пак, когато узная нещо повече.

– Ще бъдем на разположение.

– Винаги съм казвал, че ако човек иска нещата да се наредят добре, трябва да ги повери на жена.

– Не ми се подмазвайте, Фермин, че сте ми ясен. Има ли още нещо?

– Отваряйте си очите на четири. Не бих се учудил, ако книжарницата е под наблюдение.

– Само това оставаше! Разбрано. Фермин?

– Слушам ви.

– Сигурен ли сте, че тази жена заслужава доверие?

– Алисия ли?

– Ако това е истинското ѝ име.

– Истинско е.

– А останалото? И то ли е истина?

Фермин въздъхна.

– Нека да ѝ дадем шанс. Ще направите ли това за мен, Беа?

– Разбира се, Фермин. Каквото кажете.

Той затвори телефона и се върна в чакалнята. Фернандито го наблюдаваше неспокойно.

– С кого говорехте?

– Със здравия разум.

Фермин седна и загледа това момче, което толкова му напомняше Даниел в юношеските му години, че бе започнало да му допада.

– Добро момче сте, Фернандито. Алисия ще се гордее с вас.

– Ако оживее.

– Ще оживее. Аз вече съм я виждал да се връща от оня свят, а научиш ли този трик веднъж, не го забравяш. Възкръсването е малко като умението да караш колело или да разкопчаеш сутиена на някоя мома само с една ръка. Трябва да му хванеш цаката.

Фернандито се усмихна немощно.

– И как се прави това?

– Не ми казвайте, че не умеете да карате колело.

– Имах предвид разкопчаването на сутиен само с една ръка – уточни момчето.

Фермин го потупа по коляното със съучастническо намигване.

– Двамата с вас имаме да си говорим за много неща...

По воля на съдбата, преди Фермин да изнесе на Фернандито първия урок от своя ускорен курс по житейски истини, хирургът се появи в чакалнята, въздъхна тежко и се отпусна изтощен на един стол.

33

Хирургът беше от онези млади хора, които започват да оплешивяват още преди трийсетте от прекалено мислене. Беше висок и слаб, с остри черти и интелигентен поглед, преценяващ света иззад чифт очила от типа, наречен навремето „Труман“ в чест на американския президент, който с лека ръка пусна чудовищно големи атомни бомби над Империята на слънцето.

– Успяхме да стабилизираме състоянието ѝ, да затворим раната и да овладеем кръвоизлива. За момента няма инфекция, но я държим на антибиотици като предпазна мярка. Раната се оказа по-дълбока, отколкото изглеждаше. По чудо не е засегнала бедрената артерия, но зашиването беше много сложно. Ще издържи, ако отокът спадне, ако не се инфектира и имаме късмет. Времето ще покаже.

– Но ще прескочи трапа, нали, докторе?

Хирургът сви рамене.

– Зависи как ще се развият нещата през следващите четирийсет и осем часа. Пациентката е млада и сърцето ѝ е здраво. Човек с по-слаб организъм не би преживял операцията, но това съвсем не означава, че е вън от опасност. А ако получи и инфекция...

Фермин кимна, осмисляйки информацията. Хирургът го гледаше с професионално любопитство.

– Мога ли да попитам от какво е травмата на десния хълбок на пациентката?

– Злополука в детските години. По време на войната.

– Ясно... Сигурно ѝ причинява ужасни болки.

– Тя търпи като вол, но това понякога наистина влияе на характера ѝ.

– Ако излезе от това премеждие, бих могъл да ѝ помогна. Днес има възстановителни методи, които преди двайсет години не са били известни, и може би биха облекчили болките ѝ. Никой не бива да живее в такива страдания.

– Това е първото нещо, което ще кажа на Виолета, щом се събуди.

– Виолета ли? – попита докторът.

– Пациентката – уточни Фермин.

Хирургът го погледна изкосо. Макар и млад, съвсем не беше вчерашен.

– Вижте, не е моя работа, и не знам какво сте наговорили на оня лапнишаран Кол, но някой е ударил жестоко и почти е убил тази жена. Който и да...

– Зная – прекъсна го Фермин. – Повярвайте ми, осъзнавам всичко това. Кога ще можем да я измъкнем оттук?

Хирургът слисано повдигна вежди.

– Да я измъкнете оттук? В най-добрия случай пациентката ще има нужда от пълен покой в продължение на месец. Виолета, или както там ѝ е името, няма да отиде никъде, освен ако не искате да ѝ спретнете експресно погребение. Говоря ви съвсем сериозно.

Фермин внимателно се взираше в лицето му.

– А ако я пренесем на друго място?

– Това трябва да е друга болница. Но не бих ви го препоръчал.

Фермин кимна сериозно.

– Благодаря, докторе.

– Няма защо. След няколко часа, ако всичко е наред, ще я качим на етажа. Дотогава не можете да я видите. Казвам ви го, ако искате да поизлезете малко на въздух. Или ако имате да уредите нещо, нали ме разбирате. Засега пациентката е стабилна и прогнозата е умерено оптимистична.

– Умерено?

Хирургът се усмихна неопределено.

– Ако искате да ви дам не професионалното, а личното си мнение, това момиче все още не иска да умре. Понякога хората оживяват от чиста ярост.

Фермин направи утвърдителен жест.

– Жените са такива. Като им влезе някоя муха в главата...

Когато хирургът го остави насаме в стаята с момчето, Фермин надникна навън да прецени обстановката. Две фигури с униформи, които съвсем не изглеждаха медицински, се задаваха бавно откъм дъното на коридора.

– Хей, това не са ли две куки?

– Моля? – попита Фернандито.

– Полицаи. Вие какво, не четете ли комикси?

– Прав сте, наистина приличат на такива...

Фермин изръмжа и отново изтика Фернандито в стаята.

– Мислите ли, че администраторът се е обадил в полицията? – попита момчето.

– Тая работа ще се окаже по-сложна, отколкото я мислех. Нямаме време за губене. Фернандито, ще имам нужда от помощта ви.

– Само кажете какво да направя.

– Трябва да се върнете в книжарница „Семпере и синове“ и да поговорите с Беа.

– Беа?

– Жената на Даниел.

– И как ще позная коя е?

– Няма начин да я сбъркате – тя е най-умната от всички там. А на вид е истински бонбон, ама е скромна, да не си помислите нещо...

– И какво да ѝ кажа?

– Че ще се наложи да направим дамски гамбит по-рано от предвиденото.

– Дамски гамбит?

– Тя ще разбере. И нека да изпрати Даниел да предупреди Исаак.

– Исаак ли? Кой Исаак?

Фермин изсумтя, раздразнен от бавните рефлекси на Фернандито.

– Ако щете – Исаак Перал, изобретателят на подводницата. Просто Исаак и толкоз. Имате ли нужда да си го запишете?

– Не, запомних всичко.

– Тогава си плюйте на петите, че вече закъсняваме.

– А вие къде отивате?

Фермин му намигна.

– Една война не се печели без пехота...

34

Бурята вече беше отминала, когато Фермин излезе от болницата и пое по плажа към Соморостро. Източният вятър влачеше вълни, които се разбиваха в брега само на метри от цитаделата от колиби, простряла се докъдето поглед стигаше към стените на гробището Пуебло Нуево. Дори мъртвите разполагаха с по-хубави жилища от тия безименни души, които живуркаха някак на морския бряг, помисли си Фермин.

Подозрителни погледи го посрещнаха, когато влезе в първата уличка, оградена от бараки. Дрипави деца, женища с помръкнали от мизерията лица и преждевременно състарени мъже го оглеждаха мимоходом. След малко четирима младежи с враждебни изражения излязоха насреща му и му препречиха пътя.

– Да не си се загубил, пайо77?

– Търся Армандо – отвърна Фермин, без да показва никакъв признак на страх или безпокойство.

Един от младежите имаше белег, който разсичаше челото и бузата му. Той се приближи със заплашителна усмивка и предизвикателно се взря в очите му. Фермин не отклони поглед.

– Армандо – повтори. – Негов приятел съм.

Младежът прецени своя противник, когото можеше да изпрати на оня свят с един юмручен удар, и най-сетне се ухили.

– Ти не беше ли оня, умрелият? – попита той.

– Промених си решението в последния момент – рече Фермин.

– На плажа е – младежът посочи с глава.

Фермин направи жест, изразяващ признателност, и те се отдръпнаха от пътя му. Той повървя още стотина метра по уличката; местните хора вече не му обръщаха внимание. Пътят завиваше към морето и Фермин дочу детски смях и гласове, които долитаха от плажа. Продължи натам и след малко видя сцената, която бе събрала децата на брега.

Един стар товарен кораб, изхвърлен от бурята, бе заседнал на няколко метра от плажа. Корпусът се бе наклонил наляво, а килът и витлата се подаваха сред пяната. Вълните бяха съборили голяма част от товара, който се носеше по водата. Ято чайки кръжаха над останките от корабокрушението, докато екипажът се опитваше да спаси каквото можеше, а децата посрещаха с ликуване празника на опустошението. По-нататък се издигаше безкрайна гора от комини и фабрики, над които се плъзгаха облаци, носещи тътена на гръмотевиците и сиянието на бурята.

– Фермин – изрече един сериозен и спокоен глас.

Той се обърна и видя Армандо, принц на циганите и император на този забравен свят. Беше облечен с безупречен черен костюм и държеше в ръка лачените си обувки. Беше навил крачолите на панталона си, за да се разхожда по влажния пясък и да гледа как децата си играят сред вълните. Армандо посочи към гледката на корабокрушението и кимна.

– Нещастието на едни е сполука за други – отсъди той. – Какво ви води по тия места, приятелю мой – нещастие или сполука?

– Отчаяние.

– Винаги лош съветник.

– Но много убедителен.

Армандо кимна с усмивка. Запали цигара и предложи пакета на Фермин, който отклони поканата.

– Казаха ми, че са ви видели да излизате от Морската болница – рече Армандо.

– Имате очи навсякъде.

– Подозирам, че ви трябват ръце, не очи. Какво мога да направя за вас?

– Да спасите един живот.

– Вашият ли?

– Моя вече ви го дължа, Армандо. Идвам при вас заради един живот, който аз трябваше да спася преди години. Съдбата го остави в моите ръце, а аз я подведох.

– Съдбата ни познава по-добре, отколкото ние самите се познаваме, Фермин. Не мисля, че сте подвели когото и да е. Но долавям, че работата е спешна. Кажете ми подробностите.

– Може да се окаже сложно. И опасно.

– Ако беше лесно и безопасно, нямаше да ме обиждате, прибягвайки до мен за помощ. Как се казва?

– Алисия.

– Някоя изгора?

– Неизплатен дълг.

Ендая коленичи пред тялото и дръпна одеялото, което го покриваше.

– Той ли е? – попита.

Тъй като не получи отговор, се обърна. Застанал зад гърба му, Линарес гледаше трупа на Варгас с такова изражение, сякаш току-що го бяха зашлевили.

– Той ли е, или не е? – настоя Ендая.

Линарес кимна, затваряйки очи за миг. Ендая покри отново лицето на мъртвия полицай и се изправи. Закрачи бавно из стаята, като оглеждаше без особено внимание дрехите и другите разпилени предмети. Освен Линарес, двама от хората на Ендая чакаха търпеливо и безмълвно.

– Казаха ми, че преди да дойде тук, Варгас е бил в моргата заедно с вас – рече Ендая. – Ще ми съобщите ли нещо повече?

– Капитан Варгас беше намерил един труп предната вечер и ми се обади, за да ми докладва.

– Каза ли ви при какви обстоятелства е намерил трупа?

– В хода на едно разследване, което водеше. Не сподели подробности за самия случай.

– А вие не го ли попитахте?

– Предположих, че Варгас ще ме информира, когато му дойде времето.

– Толкова ли му се доверявахте? – поинтересува се Ендая.

– Като на самия себе си – отвърна Линарес.

– Интересно сравнение. Чудесно е човек да има добри приятели в дирекцията. А вие двамата успяхте ли да идентифицирате трупа?

Линарес се поколеба за миг.

– Варгас подозираше, че това е Рикардо Ломана. Името сигурно ви звучи познато. Мисля, че е бил ваш колега.

– Мой – не. Но да, звучи ми познато. Вие осведомихте ли за станалото съответните инстанции?

– Не.

– И защо?

– Изчаквах потвърждение от съдебния лекар.

– Но смятахте да ги осведомите.

– Разбира се.

– Разбира се. А междувременно споделихте ли с някого в комисариата подозренията на Варгас за самоличността на Ломана?

– Не.

– Не? – възкликна Ендая. – Не говорихте с никого от подчинените си?

– Не.

– Освен съдебния лекар и персонала му, съдия-следователя и агентите, които ви придружиха, някой друг знае ли за отнасянето на трупа?

– Не. Какво намеквате?

Ендая му намигна.

– Нищо. Вярвам ви. А знаете ли къде е отишъл Варгас, когато е излязъл от моргата?

Линарес поклати глава.

– В Гражданския регистър – рече Ендая.

Другият сбърчи вежди.

– Не знаехте ли?

– Не – отвърна Линарес. – И защо трябва да знам?

– Варгас не ви ли каза?

– Не.

– Сигурен ли сте? Не ви ли се обади от регистъра, за да се посъветва с вас?

Линарес издържа на погледа му. Ендая се усмихваше, наслаждавайки се на играта.

– Не.

– Името Ровира говори ли ви нещо?

– Това е доста разпространена фамилия.

– И в комисариата ли?

– Мисля, че имаме един човек с това име. Работи в архива и скоро ще се пенсионира.

– Някой да ви е разпитвал за него напоследък?

Линарес отново поклати глава.

– Може ли да знам за какво говорим всъщност?

– За престъпление, приятелю Линарес. Престъпление, извършено срещу един от нашите, един от най-добрите. Кой може да го е извършил?

– Някой професионалист, естествено.

– Сигурен ли сте? На мен ми изглежда по-скоро работа на дребен крадец.

– Дребен крадец?

Ендая кимна убедено.

– Кварталът не е надежден, а тия каталонци са способни да задигнат и гащите на майка си на смъртното ѝ ложе, докато са още топли. То им е в кръвта.

– Никой обикновен крадец не би имал никакъв шанс срещу Варгас – възрази Линарес. – И вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Това не е дело на аматьор.

Ендая го изгледа продължително и спокойно.

– Хайде, Линарес. Има професионалисти и сред крадците. Корави хора, безскрупулни. И вие сте наясно с това. А вашият приятел Варгас, нека си го признаем, вече не беше във форма. Годините си казват думата.

– Това ще го определи разследването.

– За жалост, разследване няма да има.

– Защото вие така казвате – тросна се Линарес.

Ендая се усмихна със задоволство.

– Не, не защото аз го казвам. Аз съм никой. Но ако си знаете интереса, няма да чакате да ви го каже някой друг.

Линарес си прехапа езика.

– Това няма да го приема. Нито от вас, нито от друг.

– Вие имате добра кариера, Линарес. Хайде да не се залъгваме. Не сте стигнали дотук, като сте си играли на Роберто Алкасар и Педрин78. Героите загиват по пътя. Не се правете на глупак сега, когато сте на две минути от благополучно пенсиониране. Времената се променят. Знаете, че ви го казвам за ваше добро.

Линарес го измери с презрителен поглед.

– Зная, че сте кучи син и ми е през оная работа за кого работите – каза той. – Няма да оставя това така. Обадете се на когото трябва да се обадите.

Другият само сви рамене. Линарес се обърна и се запъти към изхода. Ендая улови погледа на единия от хората си и кимна. Агентът тръгна след Линарес. Вторият агент се приближи и Ендая го погледна въпросително.

– Някаква следа от оная курва?

– В склада имаше само един труп. От нея няма и помен. Претърсихме жилището отсреща. Нищо. Никой от съседите не я е виждал, а портиерката твърди, че я видяла за последен път вчера, когато излязла.

– Дали казва истината?

– Мисля, че да, но ако искате, можем да я попритиснем малко.

– Няма да е нужно. Претърсете болниците и диспансерите. Ако е влязла в болница, сигурно се е регистрирала под фалшиво име. Не може да е отишла много далече.

– А ако се обадят от Мадрид?

– Нито дума, докато не я намерим. Ще си траем и няма да вдигаме шум.

– Да, господине.

35

Това беше най-хубавият сън в живота ѝ. Алисия се събуди в една стая с бели стени, която миришеше на камфор. Шепот на далечни гласове достигаше на талази до нея. Първото, което ѝ направи впечатление, беше липсата на болка. Не я изпитваше за пръв път от двайсет години насам. Болката бе изчезнала напълно, отнасяйки със себе си света, който Алисия бе обитавала почти през целия си живот. На нейно място се бе появило пространство, в което светлината пътуваше по въздуха като гъста течност и щом се натъкнеше на прашинки, образуваше дъгоцветни отблясъци. Алисия се разсмя. Можеше да диша спокойно и усещаше тялото си отпочинало. Болката вече не дълбаеше костите ѝ, а духът ѝ бе свободен от раздиращите клещи, които я бяха държали в плен открай време. Лицето на един ангел се надвеси над нея и я погледна в очите. Ангелът беше много висок, носеше бяла престилка и нямаше криле. Почти нямаше и коса, но държеше спринцовка в ръка и когато Алисия го попита дали е умряла и попаднала в ада, той се усмихна и отвърна, че това зависело от гледната точка, но тя не бивало да се тревожи. Усети леко убождане и поток от щастие се разля по вените ѝ, оставяйки топла диря от покой. След ангела се появи едно кльощаво дяволче с огромен нос – нос, който би вдъхновил Молиер да напише комедия, а Сервантес – героичен епос.

– Алисия, отиваме си у дома – заяви дяволчето с глас, който ѝ се стори странно познат.

Придружаваше го един дух с гарвановочерни коси и толкова съвършени черти, че Алисия изпита желание да го целуне по устните, да прокара пръсти през великолепната му грива и да се влюби в него, макар и само за миг – достатъчно, за да си помисли, че е будна и е срещнала щастието, което някой непредпазливец е изпуснал по пътя.

– Може ли да ви погаля? – попита тя.

Тъмният принц – защото трябваше да е най-малко принц, ако не друго – погледна колебливо дяволчето. То му направи знак да не я слуша.

– Заради моята кръв, която тече във вените ѝ, временно е изгубила всякакъв срам и е станала малко лекомислена. Не ѝ обръщайте внимание.

По знак на принца изведнъж изникнаха група джуджета – само че не бяха съвсем джуджета и всичките бяха облечени в бяло. Четири от тях вдигнаха Алисия от леглото, като издърпаха чаршафите, и я сложиха на носилка. Принцът хвана ръката ѝ и я стисна. Несъмнено беше чудесен баща, помисли си Алисия. Това ръкостискане, този кадифен допир го потвърждаваха.

– Искате ли да имате дете? – попита тя.

– Вече имам седемнайсет, сърце мое – отвърна той.

– Алисия, заспивайте, че ме карате да се червя от срам – помоли дяволчето.

Но тя не заспа. Държейки за ръка своя кавалер, продължи да мечтае и измина с вълшебната носилка безброй коридори, озарени от бяла светлина. Придвижваха се по асансьори, тунели и зали, в които ехтяха жалби, докато накрая Алисия почувства, че въздухът захладня, а бледите тавани се смениха със свод от облаци, поруменели от ласката на меко като памук слънце. Дяволчето я зави с одеяло и по знак на принца джуджетата я качиха в една каляска, която изглеждаше съвсем неподходяща за приказка, защото нямаше впряг от бързоноги коне, нито медни украшения, а само един загадъчен надпис отстрани:

КОЛБАСИ

„ЛА ПОНДЕРОСА“

Продажба на едро

и доставки по домовете

Принцът тъкмо затваряше вратите на каляската, когато Алисия чу гласове. Някой им викаше да спрат и сипеше заплахи. За няколко минути тя остана сама, докато нейните закрилници се бореха със съзаклятие от злодеи, защото въздухът се изпълни с характерните звуци от удари с юмруци и тояги. След малко дяволчето се върна при нея с настръхнала коса, разцепена устна и победоносна усмивка. Возилото потегли с трясък и Алисия изпита странното усещане, че надушва евтина свинска наденица.