Лабиринтът на духовете

– Мислили ли сте някога да напишете биография? – попита адвокатът.

– Не. Пиша художествени измислици.

– Някой би казал, че няма по-измислен жанр от биографията.

– С едно евентуално изключение: автобиографията – съгласи се Матаиш.

– Именно. Като романист навярно ще приемете, че в часа на истината историята си е история.

– Като романист приемам само аванси. По възможност суха парà.

– И до това ще стигнем. Но – погледнато поне на теория – една хроника е съставена от слова, от езикови средства. Нали така?

– Всичко е съставено от слова и езикови средства – отвърна Матаиш с въздишка. – Дори и софизмите на един адвокат.

– А какво е един писател, ако не труженик на словото? – попита Брианс.

– Човек без професионални перспективи, когато хората престанат да използват мозъка си и започнат да мислят с дебелото черво, за да не кажа по-силна дума.

– Виждате ли? Дори когато прибягвате до сарказъм, се изразявате изящно.

– Защо не преминете към същината, господин Брианс?

– Моят клиент не би могъл да го каже по-добре.

– Продължавайки в духа на сарказма, ако вашият клиент е толкова важен и могъщ, не сте ли вие доста скромен адвокат, за да представлявате интересите му? Не се обиждайте.

– Не се обиждам. Всъщност сте напълно прав. Бях нает непряко.

– Обяснете ми – рече Матаиш.

– Услугите ми бяха потърсени чрез престижна адвокатска кантора, която представлява клиента.

– Какъв късмет сте извадили! И защо тук не се появи някой член на тази първокласна кантора?

– Защото тя е в зоната на националистите. Технически погледнато, разбира се. Иначе лично клиентът е в Швейцария, мисля.

– Моля?

– Клиентът ми и неговите адвокати се намират под закрилата на генерал Франко – обясни Брианс.

Матаиш хвърли подозрителен поглед към околните маси. Като че ли никой не обръщаше внимание на разговора им, но това бяха времена на недоверие, в които дори стените имаха уши.

– Това трябва да е шега – сниши глас Матаиш.

– Уверявам ви, че не е.

– Бъдете така добър да станете и да се махнете оттук. Ще се престоря, че не съм ви видял и не съм ви чул.

– Отлично ви разбирам, господин Матаиш, повярвайте ми. Но не мога да направя това.

– И защо не?

– Защото, ако изляза през тази врата, без да съм наел услугите ви, не мисля, че утре ще съм още жив. Същото важи за вас и за семейството ви.

Настъпи продължително мълчание. Матаиш сграбчи за ревера адвокат Брианс, който го гледаше с безкрайна тъга.

– Вие казвате истината... – промълви писателят по-скоро на себе си.

Брианс кимна. Матаиш го пусна.

– Защо точно аз?

– Съпругата на клиента е ваша ревностна читателка. Казва, че ѝ харесва как пишете. Най-вече любовните истории, другите не чак толкова.

Писателят закри лицето си с ръце.

– Ако това може да ви послужи за утеха, възнаграждението е великолепно – добави адвокатът.

Матаиш го изгледа между пръстите си.

– А на вас какво ви плащат?

– Оставят ме да продължа да дишам и поемат дълговете ми, които не са малки. Стига да се съгласите.

– А ако откажа?

Брианс сви рамене.

– Разправят, че в тия времена наемните убийци в Барселона вземат много евтино.

– Откъде да зная... тоест откъде знаете вие, че тези заплахи са реални?

Адвокатът сведе очи.

– Когато зададох същия въпрос, ми изпратиха пакет с лявото ухо на моя съдружник в кантората, Хусид. Казаха ми, че докато не получат отговор, всеки ден ще ми изпращат други пакети. Вече ви обясних, че престъпните услуги в този град са евтини.

– Как се казва клиентът ви? – попита Матаиш.

– Не зная.

– В такъв случай какво знаете?

– Че хората, които работят за него, не се шегуват.

– А той?

– Зная, че е банкер. Важна клечка. Зная, или се досещам, че е един от двамата или тримата банкери, които финансират войската на генерал Франко. Зная, или по-скоро ми дадоха да разбера, че е суетен и много чувствителен към присъдата, която би могла да му даде историята. И че съпругата му, страстна читателка и поклонничка на творчеството ви, както вече казах, го е убедила, че се нуждае от биография, която да въплъти постиженията му, величието му и забележителния му принос за благото на Испания и на света.

– Всеки кучи син се нуждае от биография – най-лъжливият от всички жанрове – отсъди Матаиш.

– Не бих оспорил думите ви, господин Матаиш. Искате ли да чуете добрата част?

– Имате предвид запазването на живота?

– Сто хиляди песети, внесени в сметка на ваше име в Швейцарската национална банка при приемане на поръчката, и още сто хиляди при публикуване на творбата.

Писателят го погледна изумен.

– Докато смилате тези цифри, нека да ви обясня процедурата. Когато приемете и подпишете договора, ще започнете да получавате чрез моята кантора двуседмично възнаграждение, което ще трае, докато работата е в ход, без това да намали целокупната сума на хонорарите ви. Впоследствие ще ви изпратят, отново чрез мен, вече съществуващ документ, който съдържа първата версия на биографията на моя клиент.

– Значи аз не съм първият автор?

Брианс и този път само сви рамене.

– Какво е станало с моя предшественик? – попита Матаиш. – И него ли ви изпратиха в пакети?

– Не зная. Доколкото разбрах, съпругата на клиента е преценила, че неговият труд няма стил, класа и savoir faire52.

– Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща.

– За предпочитане е пред това да се хвърля под някой влак в метрото. Във всеки случай, този документ, който, доколкото съм осведомен, е в съвсем зачатъчно състояние, ще ви послужи за материал и основа. Задачата ви е да напишете образцова биография на въпросната личност, изхождайки от данните на тези страници. Разполагате със срок от една година. След преглед на забележките на клиента ще имате още шест месеца, за да включите необходимите промени, да огладите текста и да подготвите подходящ за издаване ръкопис. И ако позволите да отбележа, най-хубавото е, че не е нужно да подписвате труда си и не е нужно някой да знае, че вие сте авторът. Всъщност вашето и моето мълчание са неизбежни условия за осъществяването на сделката.

– Какво означава това?

– Може би трябваше да кажа от самото начало, че в действителност става дума за автобиография. Вие ще напишете книгата в първо лице и моят клиент ще я подпише.

– Вероятно вече си е избрал заглавие.

– Работно. „Аз, ХХХХХХ. Мемоарите на един испански финансист“. Мисля, че се допускат алтернативни предложения.

Тогава Матаиш направи нещо, напълно неочаквано и за Брианс, и за самия него. Прихна да се смее. Смя се, докато му потекоха сълзи и клиентите на заведението започнаха да му хвърлят кòси погледи, чудейки се как някой би могъл да се кикоти така, когато нещата отиват от трън, та на глог. Когато си възвърна самообладанието, писателят пое дълбоко дъх и погледна Брианс.

– Да разбирам ли, че това означава „да“? – попита адвокатът обнадежден.

– Имам ли друг избор?

– Алтернативата е на нас двамата да ни теглят куршума на улицата утре или вдругиден и да сторят същото със семействата ни – по– скоро рано, отколкото късно.

– Къде да се подпиша?

Няколко дни по-късно, измъчван от безсъние, съжаления и догадки, Матаиш не издържа и отиде в издателство „Орбе“. Ревелс не го бе излъгал: помещенията ухаеха прелестно на зеленчукова градина. Цели щайги с продукти от светилището на Баденс бяха наредени по коридорите между купчини книги и папки с неплатени фактури. Ревелс изслуша внимателно разказа на писателя, като същевременно душеше един великолепен домат, който въртеше между пръстите си.

– Как ви се струва? – попита Матаиш, когато приключи изложението на събитията.

– Божествен. Само като го помириша, ми идва апетит – отвърна издателят.

– Имам предвид моята дилема – настоя писателят.

Ревелс остави домата на масата.

– Не сте имали друг избор, освен да приемете – заяви той.

– Казвате ми го само защото знаете, че това искам да чуя.

– Казвам ви го, защото ми се иска да ви виждам жив и здрав и защото ни дължите пари, които се надяваме да си върнем някой ден. Получихте ли вече обещаните материали?

– Част от тях.

– И...?

– Истински бълвоч.

– Да не сте очаквали сонетите на Шекспир?

– И аз не знам какво очаквах.

– Поне сте започнали да си правите догадки и навярно вече знаете за кого става дума.

– Имам едно предположение – потвърди Матаиш.

Очите на Ревелс светнаха заинтригувано.

– Разкажете...

– От това, което прочетох, подозирам, че става дума за Убач.

– Мигел Анхел Убач? Дявол да го вземе! Барутния банкер?

– Изглежда, че не му е приятно да го наричат така.

– Майната му! Ако не му е приятно, да вземе да финансира някоя обществена дейност, а не война.

– Какво знаете за него вие, който знаете всичко за всички? – попита Матаиш.

– Само за онези, които имат значение – уточни Ревелс.

– Наясно съм, че светът на голтаците и нехранимайковците не крие романтично очарование за вас.

Издателят не обърна внимание на закачката, запленен от тази интрига на високо ниво. Той надникна от вратата на кабинета си и повика едно от доверените си лица – Лаура Франкони.

– Лаура, елате за минутка, ако можете...

Докато я чакаха, Ревелс сновеше неспокойно из кабинета. След малко, заобикаляйки две щайги с лук и праз, Лаура Франкони влезе в стаята и щом видя Матаиш, се усмихна и отиде да го целуне за поздрав. Дребна и жизнерадостна, Лаура беше един от мозъците, които умело движеха работите на издателството.

– Как ви се струва щандът с плодове и зеленчуци? – поинтересува се тя. – Да ви сложа ли малко тиквички?

– Нашият приятел Матаиш току-що е сключил договор с боговете на войната – заяви издателят.

Споменатият въздъхна.

– Защо не се подадете през прозореца и не го разгласите с мегафон? – попита той.

Лаура Франкони притвори вратата и го изгледа загрижено.

– Разкажете ѝ – каза Ревелс.

Матаиш изложи събитията съвсем сбито, но на нея ѝ стигаше кратката версия, за да допълни между редовете. Когато писателят приключи, тя само сложи унило ръка на рамото му.

– Впрочем тоя кучи син Убач има ли си вече издател, който да публикува тези нелепици? – попита Ревелс.

Лаура му хвърли изпепеляващ поглед.

– Просто отбелязвам една делова възможност – рече издателят. – Тия времена не са за превземки.

– Ще ви бъда признателен, ако получа от вас съвет и помощ – напомни му Матаиш.

Лаура го хвана за ръката и го погледна в очите.

– Приемете парите. Напишете на оня хвалипръцко каквото ви поиска и се махнете от тази страна завинаги. Препоръчвам ви Аржентина. Там има земя в излишък и убийствени бифтеци.

Матаиш погледна Ревелс.

– Амин – рече издателят. – Аз самият не бих могъл да го кажа по-добре.

– Нямате ли някой съвет, който да не включва прекосяване на земното кълбо и изпращане на семейството ми в изгнание?

– Вижте, Матаиш. Каквото и да направите, поемате голям риск. Ако спечели кликата на Убач, която има сериозни изгледи, предусещам, че щом изпълните задачата си, ще станете неудобен и ще се погрижат да ви отстранят. А ако спечелят републиканците и някой научи, че сте сътрудничили на един от лихварите на Франко, спукана ви е работата.

– Приказно!

– Ние можем да ви помогнем да се махнете оттук. Баденс има връзки с едно търговско параходно дружество и за броени дни бихме могли да ви изпратим в Марсилия заедно със семейството ви. Оттам вие поемате нещата в свои ръце. На ваше място бих послушал госпожица Лаура и бих заминал за Америка – Северна или Южна, все тая. Важното е да отидете отвъд земи и морета.

– Ще ви идваме на гости – заяви Лаура. – Освен ако не се наложи да приемете всички ни като квартиранти – както са тръгнали нещата в тая страна...

– И ще ви носим домати и друг зарзават за гарнитура към скарата, която ще можете да нагъвате с плячката от двеста хиляди песети – отсече Ревелс.

Матаиш изсумтя.

– Жена ми не иска да напусне Барселона.

– Подозирам, че не сте ѝ разказали всичко това – рече издателят.

Писателят кимна. Ревелс и Лаура Франкони се спогледаха.

– Аз също не искам да замина – каза Матаиш. – Това е моят дом, за добро или зло. Нося го в кръвта си.

– Същото важи и за маларията, но невинаги е здравословно – отбеляза Ревелс.

– Имате ли някоя ваксина против Барселона?

– Всъщност добре ви разбирам. И аз бих разсъждавал така. Макар че не бих имал нищо против да видя свят, особено с пълни джобове. Но пък и не е нужно да вземете решение веднага. Засега разполагате с година-година и половина, за да го обмислите. Докато не предадете книгата и войната не се прекрати, въпросът ще остане висящ. Постъпете така, както правите с нас – никога не си спазвате сроковете и ни държите в неведение.

Лаура потупа писателя по гърба в знак на подкрепа. Ревелс взе великолепния образец на ампурданската флора и му го подаде.

– Доматче?

Оцеляла е само част от ръкописа на „Спомен за мрака“, но по всичко личи, че Матаиш е предпочел да се предаде пред обстоятелствата. Няма доказателства, че е връчил първоначалната версия на автобиографията на Мигел Анхел Убач преди първите месеци на 1939 г. Когато войната приключи и франкистката армия влезе победоносно в Барселона, Матаиш все още се занимаваше с редакцията и с промените, които му бяха поискани. Повечето от тях вероятно са били възложени от Федерика, съпругата на Убач, у която предаността към фашизма се съчетаваше с голям усет към изкуствата и литературата. След като предаде окончателната версия на книгата, писателят, който може би бе възнамерявал да последва съвета на издателите си и да напусне страната заедно със семейството и хонорарите си, в крайна сметка пренебрегна предупреждението и реши да остане. Най-вероятната причина за това решение, което той все отлагаше, беше обстоятелството, че междувременно жена му забременя за втори път.

Убач вече се бе завърнал триумфално в Испания, окичен със слава и с благодарността на висшите ешелони на режима заради дейността си като банкер на кампанията на националистите. Това бяха времена на мъст, но и на възнаграждение. Промените обхванаха всички сфери на живота – мнозина изпаднаха в забрава, в нищета или вътрешно изгнание, а други се сдобиха с власт и престиж. Във всеки периметър на обществения живот тази чистка се провеждаше с неумолимо усърдие. Политическото пребоядисване – дълбоко вкоренена традиция на полуострова – достигна филигранно майсторство. Загиналите във войната бяха стотици хиляди, но забравените и прокълнатите бяха още повече. Голяма част от някогашните познати и колеги на Матаиш, които преди се отнасяха с презрение към него, сега отчаяно търсеха помощта, препоръките и състраданието му. Повечето от тях скоро щяха да се озоват в затвора, където след години угаснаха завинаги. Някои бяха екзекутирани без много церемонии. Други посегнаха на живота си или се споминаха от болести и скръб.

Както можеше да се предвиди, най-претенциозните и бездарните преминаха в другия лагер и като протежета и царедворци на новия режим отбелязаха напредъка, който не бяха постигнали със собствени заслуги. Политиката често е убежище за посредствени и неуспели творци. На това поприще те могат да се развиват, да се перчат с власт и най-вече да си отмъстят на всички, които с труд и талант са покорили недостижими за тях върхове, като същевременно твърдят самоотвержено, че правят всичко в служба на родината.

През лятото на 1941 г., две седмици след раждането на Соня, втората дъщеря на Сусана и Виктор Матаиш, се случи нещо необичайно. Семейството тъкмо се наслаждаваше на една слънчева и спокойна неделя в дома си на „Каретера де лас Агуас“, когато се зададе кортеж автомобили. От първата кола слязоха четирима въоръжени мъже в костюми. Матаиш си помисли най-лошото, но в този миг забеляза, че от втората кола – мерцедес почти като онзи, който возеше генералисимус Франко – слязоха господин с изискани маниери и руса дама, окичена с бижута и пременена, сякаш отиваше на кралска коронация. Това бяха Мигел Анхел Убач и съпругата му Федерика.

Матаиш, който така и не бе разкрил пред жена си истината за книгата, в която бе погребал повече от година и половина от живота си – книгата, спасила нейния живот, – почувства, че земята се продънва под нозете му. Смутена, Сусана попита кои са тези знатни гости, които тъкмо пресичаха градината. През този дълъг следобед доня Федерика щеше да говори вместо Виктор. Дон Мигел Анхел се оттегли в кабинета му, за да беседват за мъжки работи, докато се черпеха с бренди и пури (донесени от банкера като подарък), а в това време доня Федерика стана най-добрата приятелка на клетата простосмъртна, която едва се държеше на крака, все още слаба от раждането. Въпреки слабостта ѝ доня Федерика я остави да отиде в кухнята, за да приготви чай, който тя не благоволи да опита, и да донесе сухи пасти, които тя не би дала и на кучетата. Жената на Убач гледаше как Сусана куцука насам-натам, докато тя стоеше в компанията на двете момиченца, Ариадна и малката Соня; необяснимо защо, те бяха най-прелестното нещо, което бе виждала през живота си. Как бе възможно две толкова сладки създания, преливащи от светлина и живот, да се появят от тази двойка голтаци? Да, Матаиш може би имаше някакъв талант, но и той бе като всички творци, сиреч слуга; пък и единствената му действително добра книга беше „Къщата с кипарисите“. Останалите не бяха нищо особено и бяха разочаровали доня Федерика с неясните си и зловещи сюжети. Тя не пропусна да му каже това, когато се ръкуваше с него, разочарована и от дистанцираното му държане, сякаш не се радваше да я види. „Истински добра беше само първата ви книга“ – заяви тя. Фактът, че се бе оженил за тая селячка, която не умееше нито да се облича, нито да разговаря, затвърди мнението на банкершата. Матаиш ѝ бе послужил за убиване на времето, но той никога нямаше да се нареди сред великите.

Въпреки това гостенката понасяше с най-добрата си усмивка компанията на несретницата, която всячески се стараеше да ѝ угоди и неспирно ѝ задаваше въпроси за живота ѝ, сякаш би могла да го проумее. Почти не я слушаше. Интересуваха я само момиченцата. Ариадна я гледаше недоверчиво, както правят всички деца, и когато доня Федерика я попита: „Кажи ми, слънчице, коя ти изглежда по-красива – твоята маминка или аз?“, тя изтича да се скрие зад майка си.

Вече се свечеряваше, когато Убач и Матаиш излязоха от кабинета и дон Мигел Анхел сложи край на импровизираното посещение. Банкерът прегърна Виктор и целуна ръка на Сусана. „Вие сте очарователна двойка“ – заяви той. Съпрузите Матаиш изпратиха видните си гости до техния мерцедес-бенц и ги видяха как потеглят заедно с другите две коли от кортежа под озареното от звезди небе, което обещаваше покой, а може би и надежда.

Седмица по-късно, малко преди разсъмване, други два автомобила пристигнаха при дома на Матаиш. Този път бяха черни коли без регистрационни номера. От първата слезе облечен в тъмен шлифер мъж, който се представи като инспектор Хавиер Фумеро от политическата полиция. С него пътуваше безупречно облечен мъж с очила и прическа, която му придаваше вид на бюрократ от средно ниво. Без да слезе от колата, той наблюдаваше сцената от седалката на пасажера.

Матаиш бе излязъл да ги посрещне. Фумеро му нанесе с револвера си удар, който му разби челюстта и го събори на земята, откъдето хората му го вдигнаха и въпреки виковете му го помъкнаха към една от колите. Бършейки окървавените си ръце в шлифера, инспекторът влезе в къщата и се зае да търси Сусана и децата. Намери ги да се крият в един гардероб, треперещи и разплакани. Когато Сусана отказа да му предаде дъщерите си, Фумеро я ритна в стомаха. Взе малката Соня и задърпа за ръката Ариадна, която плачеше ужасена. Той се канеше да излезе от стаята, когато Сусана се метна на гърба му и заби нокти в лицето му. Без да трепне, Фумеро предаде децата на един от хората си, който гледаше от прага, и се обърна. Сграбчи жената за врата и я запрати на пода. Коленичи върху нея, смазвайки гръдния ѝ кош, и се взря в очите ѝ. Останала без дъх, тя погледна този непознат, който я наблюдаваше усмихнат. Видя го как извади бръснач от джоба си и го отвори. „Ще ти изтръгна червата и ще ти ги сложа като гердан, курво скапана“ – каза инспекторът спокойно.

Фумеро вече бе разкъсал дрехите ѝ и бе започнал да си играе с ножа, когато мъжът, който отначало бе останал в колата, бюрократът с каменното лице, сложи ръка на рамото му и го спря.

„Няма време“ – предупреди го той.

Мъжете оставиха Сусана там и си тръгнаха. Тя се повлече окървавена по стълбите надолу и се заслуша в шума от колите, които се отдалечаваха сред дърветата, докато изгуби съзнание.

21 Непобедимата армада, известна още като Великата и преславна армада, е военноморски флот на Испания от ХVІ в., най-големият за времето си. Създаден е от крал Фелипе II от 1586 до 1588 г. с цел десант и завладяване на Англия.

22 Карлос Гардел (1890–1935) – аржентински певец, композитор и актьор, един от най-популярните изпълнители на танго.

23 Уилям Джеймс Бейзи-Каунт (1904–1984) – американски джаз пианист и композитор.

24 Национален каталонски танц.

25 Става дума за герои от пиесата „Дон Хуан Тенорио“, написана през 1844 г. от испанския поет и драматург Хосе Сориля. Това е една от двете основни литературни интерпретации на легендата за дон Жуан на испански език; другата е „Севилският измамник и каменният гост“ (ок. 1630) на Тирсо де Молина.

26 Смес от кафе и коняк или ром.

27 Става дума за шимпанзето Чита, което участва във филмите за Тарзан от 30-те години на ХХ в.

28 Автономна област и провинция, разположена в Северна Испания.

29 Квартал, изграден като продължение на Барселона, след като градът започва да се разраства в средата на XIX в.

30 Енрикета Марти Рипойес (1871–1913), известна като Вампирката от улица „Пониенте“ или Вампирката от Равал – предполагаема серийна убийца и похитителка на деца. Около личността ѝ е изградена черна легенда, за която няма убедителни доказателства.

31 Жасинт Вердагер-и-Сантало (1845–1902) – каталонски поет и свещеник, една от централните фигури на Каталонското възраждане (XIX–XX в.).

32 Сиудад Кондал (букв. Графски град) – Барселона.

33 „Каретера де лас Агуас“ буквално означава „Водно шосе“.

34 По собствена инициатива (лат.).

35 Първороден грях (фр.).

36 Ampolla (исп.) – мехур, пришка; ампула; колба.

37 Герой от анимационния филм „Пинокио“ (1940) на Уолт Дисни.

38 Смята се, че произходът на думата tapa – „похлупак“ – идва от стария обичай чашите в испанските кръчми да бъдат покривани с резен шунка или парче хляб, за да се предпазят от мушици и прах. Постепенно думата придобива съвременното си значение на „мезе“.

39 Мануел Арансади Ирухо (1882–1942) – испански политик и адвокат.

40 „Авенида де ла Лус“ (Булевард на светлината) – голяма подземна търговска галерия в Барселона, съществувала от 1940 до 1990 г.

41 Герой от „Третият човек“ (1949), британски филм ноар, заснет по едноименния роман на Греъм Грийн.

42 Едно дуро се равнява на пет песети. Песетата е заменена от еврото през 2002 г.

43 Кафе с малко мляко.

44 Густаво Адолфо Домингес Бастида, по-известен като Густаво Адолфо Бекер (1836–1870) – испански поет и писател от епохата на постромантизма.

45 Герой от една от легендите на Г. А. Бекер.

46 Ержебет Батори (1560–1614) – унгарска графиня, известна със серийни убийства на млади момичета.

47 Тацио Джорджо Нуволари (1892–1953) – италиански автомобилен и мотоциклетен пилот.

48 Барселонета („Малката Барселона“) – квартал в района на Стария град.

49 Войната за Испанското наследство е една от най-продължителните (1701–1714) и кръвопролитни войни в Западна Европа; от една страна воюват Франция и Бавария, а от друга – Англия, Холандия, Австрия, Савоя и Португалия. Самата Испания става арена на ожесточен сблъсък между двама кандидати за престола и вътрешно се разделя така: центърът около Кастилия поддържа френския кандидат, а североизтокът с център Барселона е за австрийския кандидат.

50 Седмично списание с комикси, публикувано в Барселона с известни прекъсвания от 1917 до 1998 г. На испански TBO се произнася почти като te veo, „виждам те“. Списанието е било толкова популярно, че понастоящем tebeo се използва като обща дума за „комикс“ в Испания.

51 Рядка птица (лат.).

52 Умение (фр.).