Лабиринтът на духовете

Kyrie7

Мадрид

декември 1959 г.

1

Малко след десет сутринта един черен пакард зави по „Гран Виа“ под проливния дъжд и спря пред вратите на стария хотел „Испания“. Въпреки че дъждовните струи забулваха прозореца на стаята ѝ, Алисия видя как двамата пратеници, сиви и студени като деня, слязоха от колата с униформените си шлифери и шапки. Алисия погледна часовника си. Добрият стар Леандро не бе изчакал дори петнайсет минути, преди да пусне хрътките си подире ѝ. Трийсет секунди по-късно звънна телефонът и тя вдигна слушалката още след първото позвъняване. Знаеше отлично кой се обажда.

– Госпожице Грис, добро утро и прочие – рече дрезгавият глас на Маура от рецепцията. – Два змея, които от километър намирисват на Отдела8, току-що разпитваха за вас доста нелюбезно и се качиха в асансьора. Пратих ги на четиринайсетия етаж, за да имате на разположение две минутки, ако решите да се изнижете.

– Благодаря ви за жеста, Хоакин. Какво четете днес? Добро ли е?

Малко след падането на Мадрид Хоакин Маура се бе озовал в затвора Карабанчел. Когато излезе оттам шестнайсет години по-късно, установи, че вече е старец, че дробовете му са съсипани и че жена му, бременна в шестия месец при арестуването му, е успяла да постигне анулиране на брака и понастоящем е омъжена за награждаван подполковник, който ѝ е направил три деца и скромна вила в покрайнините. От краткотрайния първи брак се бе родила една дъщеря – Ракел, която израсна с убеждението, че баща ѝ е умрял преди появата ѝ на бял свят. В деня, когато Маура отиде скришом да я види на входа на един магазин на улица „Гоя“, където Ракел продаваше платове, тя го взе за просяк и му даде милостиня. Оттогава той живуркаше в една мизерна бърлога до котелното помещение в сутерена на хотел „Испания“, като караше и нощни, и всички други смени, които му възложеха, препрочиташе евтини криминални романи и лепеше скъсани цигари, докато чакаше смъртта да оправи нещата и да го върне в 1939-а – годината, от която изобщо не биваше да излиза.

– Подхванал съм едно смахнато романче – „Кърмъзената туника“ от някой си Мартин – отвърна Маура. – От една стара поредица е, казва се „Градът на прокълнатите“. Даде ми го оня дебеланко Тудела от 426-а стая, който винаги намира разни странни неща на Растро9. Отнася се до вашия град, Барселона. Може би ще ви хареса.

– Не бих отказала да го прочета.

– Когато пожелаете. И си отваряйте очите на четири. Знам, че се справяте самичка, но ония двамата изглеждат неприятни типове.

Алисия затвори телефона и зачака спокойно чакалите на Леандро да надушат дирята ѝ и да си покажат муцуните. Щеше да им отнеме най-много две-три минути, прецени тя. Остави вратата на стаята отворена, запали цигара и се настани в креслото с лице към входа. Пред нея се разкриваше дългият и тъмен коридор, който водеше към асансьорите. Застоялата миризма на прах, на овехтяла дървесина и износен килим нахлу в стаята.

„Испания“ беше изящна развалина в състояние на неспирен упадък. Построен в началото на двайсетте години, хотелът бе преживял славни времена като едно от големите луксозни заведения в Мадрид, преди да изгуби блясъка си след гражданската война и да потъне в две десетилетия разруха. Накрая се бе превърнал в катакомба, в която се озоваваха безимотни и окаяни хора – хора без нищо и никого, креещи в унили стаи, които наемаха седмица след седмица. Половината от стотиците стаи от много години стояха незаети. Някои етажи бяха затворени и сред гостите се носеха зловещи легенди за произшествия в тези дълги тъмни коридори, в които асансьорът понякога спираше, без някой да е натиснал копчето, и снопът жълтеникава светлина от кабината разкриваше за миг помещения, напомнящи недрата на потънал крайцер. Маура бе разказвал на Алисия, че в централата често получавал призори обаждания от стаи, които никой не бил наемал след войната. Вдигнел ли слушалката, отсреща нямало никого; само в един случай чул жена да плаче и когато я попитал какво може да направи за нея, друг глас, дълбок и мрачен, му отвърнал: „Ела с нас.“

– И оттогава, да ви кажа, мине ли полунощ, хич не ми се ще да отговарям на обаждания от която и да е стая – призна ѝ веднъж Маура. – Понякога си мисля, че това място е като метафора – на цялата страна, искам да кажа. Че е омагьосано от всичката кръв, която се проля и с която са изцапани и нашите ръце, колкото и да се мъчим да виним отсрещната страна.

– Вие сте поет, Маура. Дори тия криминалета не могат да угасят лиричната искра у вас. Испания има нужда от мислители като вас, които да възродят великото национално изкуство на литературните вечеринки.

– Да, да, смейте се. Ех, как си личи, че режимът ви държи на заплата, госпожице Грис. Макар че с това, което ви плащат, сигурно бихте могли да се преместите другаде, вместо да гниете в тази дупка. Това място не е за фина и изискана госпожица като вас. Тук човек идва не за да живее, а за да умре.

– Ето нà, какво ви казах – цял поет сте.

– Я си гледайте работата.

Философските размишления на Маура не бяха лишени от основание и с времето „Испания“ се прочу в известни кръгове с прозвището хотелът на самоубийците. Десетилетия по-късно сградата вече бе затворена от дълго време и в крайна сметка обявена за разрушаване. Когато работниците от бригадата обиколиха етажите един по един, за да поставят експлозивите, които щяха да съборят хотела завинаги, се разнесе мълва, че са намерили в някои от стаите изсъхнали като мумии трупове, лежащи от много години в леглата или ваните. Сред тях бил и някогашният нощен рецепционист.

2

Видя ги как изплуваха от сенките на коридора като това, което си бяха – две марионетки, измайсторени, за да всяват страх у онези, които приемаха живота твърде буквално. Беше ги виждала и преди, но никога не си направи труда да им запомни имената. Всички тези пионки от звеното ѝ се струваха еднакви. Те спряха на прага и най-напред огледаха стаята с отработено презрение, преди да спрат очи върху Алисия с онази вълча усмивка, на която Леандро навярно ги учеше още от първия им ден в школата.

– Не знам как можете да живеете тук.

Алисия сви рамене и дръпна за последно от цигарата, махвайки към прозореца.

– Заради гледката е.

Единият от хората на Леандро се изсмя неохотно, а другият изруга под мустак. Влязоха вътре, хвърлиха един поглед на банята и обиколиха стаята от край до край, сякаш очакваха да намерят нещо. По-младият от двамата, който все още имаше вид на новак и го компенсираше с позьорство, заоглежда струпаните до стената книги, които фактически заемаха половината стая, като плъзгаше показалец по гърбовете им с презрителна гримаса.

– Ще трябва да ми заемете някое от любовните си романчета.

– Не знаех, че умеете да четете.

Новакът се извърна и пристъпи към нея с враждебно изражение, но неговият колега, който вероятно му беше и началник, го спря и въздъхна отегчено.

– Хайде, напудрете си носа. Чакат ви още от десет часа.

Алисия не помръдна от стола си.

– В принудителен отпуск съм. Заповед на Леандро.

Новобранецът, който бе усетил мъжествеността си застрашена, изтъпанчи своите почти сто килограма мускули и злоба на педя от Алисия и показа усмивка, която очевидно бе усвоил по време на арести и нощни обиски.

– Не се ебавайте с мен, красавице, че нямам цял ден на разположение. Не ме карайте да ви измъкна оттук насила.

Алисия го погледна втренчено в очите.

– Въпросът не е дали имате цял ден, а дали ви стиска.

Копоят на Леандро отвърна на погледа ѝ, но когато другарят му го дръпна за лакътя, се разтопи в любезна усмивка и вдигна длани в знак на примирие. „Ще продължи“ – помисли си Алисия.

Водачът на дуото погледна часовника си и поклати глава.

– Хайде, госпожице Грис, не сме виновни ние. Знаете как стоят нещата.

„Знам – помисли си Алисия. – Много добре знам.“

Тя се подпря с две ръце на облегалките на креслото и се надигна. Двете ченгета я наблюдаваха как запристъпва с олюляване към нещо, което приличаше на броня, изплетена от тънки влакна и кожени ленти.

– Да ви помогна ли? – лукаво попита новакът.

Алисия си направи оглушки. Взе приспособлението и влезе с него в банята, оставяйки вратата открехната. По-опитният агент извърна очи, но младокът не устоя на изкушението да намери един ъгъл, от който се виждаше отражението на младата жена в огледалото. Зърна я как си вдигна полата и навлече бронята около хълбока и десния си крак, сякаш бе някакъв странен корсет. Когато закопча каишките, бронята прилепна към тялото ѝ като втора кожа и ѝ придаде вид на механична кукла. Именно тогава Алисия вдигна очи и копоят срещна погледа ѝ в огледалото – студен и напълно безизразен. Мъжът се ухили доволно и след дълга пауза се обърна към стаята, но не преди да зърне бегло онова черно петно на хълбока на Алисия – плетеница от белези, които се врязваха в плътта ѝ, сякаш е била пробита с нажежен свредел. Агентът забеляза, че началникът му го гледа строго.

– Кретен – измърмори онзи.

След няколко секунди Алисия излезе от банята.

– Нямате ли друга рокля? – попита началникът.

– Какво ѝ е на тази?

– Знам ли, мислех си за нещо по-дискретно.

– Защо? Кой друг ще бъде на тази среща?

В отговор мъжът само ѝ подаде един подпрян на стената бастун и ѝ посочи вратата.

– Не съм се гримирала.

– Изглеждате отлично. Гримирайте се в колата, ако искате, че вече закъсняваме.

Алисия не прие бастуна и се запъти към коридора с леко накуцване, без да ги чака.

Минути по-късно пътуваха мълчаливо в черния пакард по дъждовните мадридски улици. Седнала на задната седалка, Алисия наблюдаваше шпиловете, куполите и статуите по корнизите на сградите на „Гран Виа“. Колесници с ангели и стражи от почернял камък гледаха зорко от висините. От оловносивото небе сякаш се спускаха лъкатушни рифове от мрачни исполински сгради, струпани една до друга, които ѝ приличаха на вкаменени създания, погълнали цели градове. В подножието им навесите на големите театри, витрините на кафенетата и луксозните магазини проблясваха под завесата на дъжда. Рояк от хора, мънички точици, чийто дъх изпускаше пàра, сновяха по тротоарите с чадъри в ръце. В такива дни, каза си Алисия, човек започва да разсъждава като добрия стар Маура и да вярва, че мракът на хотел „Испания“ е плъзнал из цялата страна, без да остави дори лъч светлинка.

3

– Да поговорим за новия оперативен работник, който ми предлагате. Казва се Грис, нали?

– Алисия Грис.

– Алисия? Нима е жена?

– Това проблем ли е?

– Не знам. Би ли могло да бъде? Чувал съм да я споменават неведнъж, но винаги просто като Грис. Нямах идея, че става дума за жена. Някои хора биха могли да оспорят този избор.

– Вашите началници?

– Нашите началници, Леандро. Не можем да си позволим втора грешка като онази с Ломана. В „Ел Пардо“ започват да се изнервят.

– С цялото ми уважение, единствената грешка беше, че не ми обяснихте ясно и от самото начало за какво ви е нужен човек от моето звено. Да бях знаел за какво иде реч, щях да избера друг кандидат. Рикардо Ломана не беше подходящ за такава задача.

– В тия работи не определям аз правилата, нито пък контролирам информацията. Всичко се спуска отгоре.

– Разбирам.

– Разкажете ми за Грис.

– Госпожица Грис е на двайсет и девет години; през последните дванайсет е работила за мен. Сираче от войната. Изгубила родителите си едва осемгодишна. Израснала в „Рибас“, едно сиропиталище в Барселона, от което я изгонили на петнайсетгодишна възраст по дисциплинарни съображения. Две години оцелявала на улицата, работейки за един черноборсаджия и дребен престъпник на име Балтасар Руано, който ръководеше банда малолетни крадци, докато не беше спипан от Гражданската гвардия и екзекутиран в Кампо де ла Бота като мнозина други.

– Чувал съм за Грис, че е...

– А, онова не е проблем. Тя умее да се грижи сама за себе си и ви уверявам, че никак не е беззащитна. Била е ранена през войната, по време на бомбардировките над Барселона. Това никога не ѝ е пречело да изпълнява задълженията си. Алисия Грис е най-добрият оперативен работник, когото съм наемал за двайсет години служба.

– Тогава защо не се появи в уречения час?

– Разбирам недоволството ви и отново ви моля за извинение. Алисия понякога е малко опърничава, но в нашата работа почти всички изключителни професионалисти са такива. Преди месец имахме рутинно разногласие във връзка с един случай, по който тя работеше. Временно я отстраних от служба и ѝ спрях заплатата. Като не се появи навреме на срещата, тя посвоему ми дава да разбера, че още ми е сърдита.

– Връзката ви, ако позволите да отбележа, изглежда по-скоро лична, отколкото професионална.

– В моята област едното не може без другото.

– Безпокои ме това незачитане на дисциплината. В този случай не бива да има повече грешки.

– И няма да има.

– Дано да е така, защото тук са заложени главите ни. И вашата, и моята.

– Оставете нещата на мен.

– Разкажете ми още нещо за Грис. Какво я прави толкова специална?

– Алисия Грис вижда онова, което останалите не забелязват. Умът ѝ работи по различен начин. Там, където всички виждат затворена врата, тя вижда ключ. Там, където другите изгубват дирята, тя я намира. Дарба, тъй да се каже. А най-хубавото е, че никой не може да предвиди действията ѝ.

– Така ли е успяла да разреши тъй наречения „случай с куклите в Барселона“?

– Восъчните булки. Това беше първият случай, който ѝ възложих.

– Винаги съм се чудел дали е вярно онова за провинциалния губернатор...

– Цялата работа се случи преди доста години.

– Но нали имаме време, докато чакаме госпожичката?

– Разбира се. Беше през 47-а година. Тогава бях назначен в Барселона. Съобщиха ни, че през последните три години полицията е открила на различни места в града поне седем трупа на млади жени. Някои седели на пейки в парка, други били оставени на трамвайни спирки или в кафенета на „Паралело“... Една дори била намерена коленичила в изповедалнята в църквата на „Пласа дел Пино“. Всички били идеално гримирани и облечени в бяло. В телата им нямало дори капчица кръв и миришели на камфор. Изглеждали като восъчни кукли, оттук дойде и името на случая.

– Беше ли установена самоличността им?

– Никой не бе съобщил за изчезването им, затова полицията реши, че са проститутки – подробност, която се потвърди впоследствие. Минаха месеци, без да се появи нов труп, и барселонската полиция закри случая.

– И тогава изникна още една...

– Точно така. Маргарита Майофрè. Намериха я седнала в едно кресло във фоайето на хотел „Ориенте“.

– И тази Маргарита е била момичето на...

– Маргарита Майофре работеше в един публичен дом с известна класа на улица „Елисабетс“, където на доста високи цени се задоволяваха особени, тъй да се каже, наклонности. Разчу се, че тогавашният провинциален губернатор бил редовен клиент на заведението и покойницата била негова любимка.

– По каква причина?

– Изглежда, че Маргарита Майофре успявала да остане в съ­знание по-дълго време въпреки специалното внимание, което ѝ оказвал губернаторът, затова я предпочитал пред другите.

– Виж го ти!

– И тъй, във връзка с това разследването бе подновено и поради деликатното естество на темата се озова в моите ръце. Алисия току-що бе започнала да работи за мен и аз ѝ възложих случая.

– Не беше ли твърде шокиращ за едно младо момиче?

– Алисия съвсем не беше обикновено момиче, а и не страдаше от особена впечатлителност.

– И как приключи случаят?

– Приключи доста бързо. Алисия прекара няколко нощи под открито небе, наблюдавайки входовете и изходите на основните бордеи в Равал. Така установила, че при рутинна проверка клиентите най-често се изнизвали през някоя тайна врата, а някои от момичетата или момчетата, работещи там, правели същото. Алисия решила да ги проследи. Те се криели от полицията във входове, кафенета, дори и в канавките. Повечето били залавяни и откарвани в ареста, където прекарвали нощта и преминавали през някои изпитания, които в случая не са важни. Други обаче успявали да надхитрят полицията. Те винаги се озовавали на едно и също място – на пресечката на улица „Хоакин Коста“ и улица „Пеу де ла Креу“.

– Какво имаше там?

– На пръв поглед нищо особено. Два склада за зърнени храни. Бакалница. Гараж. И един тъкачен цех, чийто собственик, някой си Руфат, неведнъж бе имал търкания с полицията заради склонността си да подлага на телесни наказания някои от работничките си, една от които бе изгубила едното си око. Освен това Руфат се оказа редовен клиент на заведението, в което работела Маргарита Майофре преди изчезването си.

– Значи малката работи бързо.

– Да, и затова първото, което направи, бе да изключи Руфат, който беше грубиян, но нямаше друга връзка със случая освен това, че бе посещавал едно заведение, намиращо се на няколко пресечки от цеха му.

– И какво стана тогава? Ново начало?

– Алисия винаги казва, че нещата не следват привидната логика, а вътрешната.

– И каква логика, според нея, може да има в един такъв случай?

– Онази, която тя нарича логика на симулацията.

– Тук вече изгубих нишката, Леандро.

– Накъсо, Алисия смята, че всичко, което се случва в обществото, в обществения живот, е инсценировка, симулация на онова, което се опитваме да представим за действително, макар че не е.

– Това намирисва на марксизъм.

– Не се бойте, Алисия е най-скептичният човек, когото познавам. Според нея всички идеологии и догми, без разлика, са възпаления на мисълта. Симулации.

– Още по-лошо. Не зная защо се усмихвате, Леандро. Не виждам нищо смешно. Тази госпожица ми се нрави все по-малко. Навярно поне е хубава.

– Не ръководя агенция за стюардеси.

– Не се сърдете, Леандро, казах го на шега. И как завърши историята?

– След като изключи Руфат от кръга на заподозрените, Алисия започна да бели люспите на лука, както тя се изразява.

– Това ще да е друга от нейните теории?

– Според Алисия всяко престъпление е като глава лук: трябва да срежеш многото слоеве, за да видиш какво се крие вътре, и междувременно да пролееш някоя и друга сълза.

– Леандро, понякога се чудя що за фауна вербувате.

– Работата ми е да намирам подходящия инструмент за всяка задача. И да го поддържам добре наточен.

– Внимавайте да не се порежете някой ден. Но продължете с тази история за лука, хареса ми.

– И тъй, белейки люспите на всяко от заведенията, намиращи се в пресечката, където изчезналите били видени за последен път, Алисия установи, че гаражът е собственост на Благотворителния дом.

– И пак стигна до мъртва точка.

– В случая мъртва е ключовата дума.

– Отново изгубих нишката.

– В този гараж се помещаваха част от катафалките на града, а имаше и склад за ковчези и скулптури. В ония години за общинските погребални услуги все още отговаряше Благотворителният дом и по-голямата част от нисшия персонал, от гробарите до носачите, често бяха изоставени от Бога хора: сираци, осъждани, просяци и прочие. Накратко, злочести души, озовали се там, защото си нямаха никого на този свят. Използвайки многобройните си умения, Алисия си издейства да я наемат като машинописка в административния отдел на службата. Не след дълго откри, че в нощите на полицейските проверки някои момичета от близките бордеи се криели в гаража на погребалното бюро. Винаги лесно успявали да убедят някого от работещите там нещастници да ги пусне да се скрият в някоя катафалка, за което му се отплащали със своите услуги. Щом опасността преминела и щенията на благодетеля бъдели задоволени, момичетата се връщали на работното си място преди изгрев слънце.

– Обаче...

– Обаче не всички се връщали. Алисия откри сред служителите на бюрото един тип от по-друго тесто. И той като нея беше осиротял през войната. Викаха му Кимет10, защото имаше детско лице и се държеше толкова мило, че вдовиците искаха да го осиновят и да си го отведат у дома. Оказа се, че въпросният Кимет е даровит чирак, вече опитен в погребалното изкуство. На Алисия ѝ направило впечатление, че е колекционер и държи в писалището си албум със снимки на порцеланови кукли. Разправял, че иска да се ожени и да създаде семейство, затова си търсел подходяща жена – чиста и телом, и духом.

– Симулация?

– По-скоро стръв. Алисия започна да го следи всяка нощ и подозренията ѝ скоро се потвърдиха. Когато някоя от блудните моми отивала при Кимет, търсейки убежище, ако отговаряла на изискванията му за ръст, телосложение, тен и черти на лицето, вместо да ѝ иска в отплата плътски услуги, той прочитал молитва заедно с нея и я уверявал, че с негова и на Светата Дева помощ никой нямало да я намери. Най-доброто скривалище, твърдял той, е ковчегът. Никой, дори и да е полицай, не дръзва да отвори един ковчег, за да види какво има в него. Момичетата, запленени от детинското лице и любезните обноски на Кимет, лягали в саркофазите и му се усмихвали, когато спускал капака и ги затварял вътре. Там ги оставял да умрат от задушаване. После ги събличал, обръсвал им венериния хълм, измивал ги от глава до пети, източвал им кръвта и им инжектирал в сърцето балсамираща течност, която се разпространявала по цялото тяло. Щом се преобразели във восъчни кукли, ги гримирал и ги обличал в бяло. Алисия установи също, че всички дрехи, намерени по труповете, били от един и същ магазин за булчинско облекло на „Ронда Сан Педро“, на двеста метра оттам. Един от работещите в магазина си спомни, че неведнъж е обслужвал Кимет.

– Каква прелест!

– Кимет прекарвал с труповете няколко нощи, имитирайки, тъй да се каже, някакъв брачен живот, докато не замиришели на мъртви цветя. Тогава – винаги призори, когато улиците още пустеят – ги откарвал към новия им вечен живот в една от погребалните коли и ги нагласял в определена поза на предварително избрано място.

– Майко Божия... Такива работи се случват само в Барселона.

– Алисия разкри всичко това тъкмо навреме, за да измъкне от един от ковчезите на Кимет онази, която щеше да бъде осмата му жертва.

– А разбра ли се какви са били мотивите му?

– Алисия откри, че като дете Кимет прекарал цяла седмица затворен с трупа на майка си в един апартамент на улица „Кадена“, преди миризмата да привлече вниманието на съседите. Изглежда, че майка му погълнала отрова, когато узнала, че мъжът ѝ я е напуснал. Не можахме да удостоверим всичко това, защото Кимет, за жалост, се самоуби още в първата си нощ в затвора Кампо де ла Бота, но не преди да напише на стената на килията последната си воля. Искаше да обръснат тялото му, да го измият, да го балсамират, да го облекат в бяло и да го изложат за вечни времена в стъклен саркофаг заедно с една от восъчните му булки на витрината на големия магазин „Ел Сигло“. Майка му, изглежда, бе работила там като продавачка. Впрочем, като говорим за вълка, госпожица Грис сигурно ще се появи всеки миг. Да ви налея ли мъничко бренди, за да си оправите вкуса след тази неприятна история?

– Едно последно нещо, Леандро. Искам някой от моите да работи с вашия човек. Да не вземе да изчезне без никаква вест, както стана с Ломана?

– Мисля, че това ще е грешка. Ние си имаме собствени методи.

– Работата не подлежи на преговори. И Алтеа е съгласен с мен.

– При цялото ми уважение...

– Леандро, Алтеа вече искаше да възложи задачата на Ендая.

– Друга грешка.

– Съгласен съм. Затова го убедих да ме остави за момента да пробвам по моя си начин. Но условието е, че един от моите хора ще надзирава вашия оперативен работник. Ако ли не, със случая се заема Ендая.

– Разбирам. Кого имате предвид?

– Варгас.

– Мислех, че се е пенсионирал.

– Само формално.

– Това наказание ли е?

– За вашия човек ли?

– Не, за Варгас.

– По-скоро втори шанс.

4

Пакардът заобиколи „Пласа де Нептуно“, по-наводнена от всякога, и пое по „Сан Херонимо“ към бялата, френска на вид сграда на внушителния хотел „Палас“. Спряха пред главния вход и когато портиерът, носейки голям чадър, се спусна да отвори задната врата на колата, двамата агенти се обърнаха към Алисия и я изгледаха отчасти заплашително, отчасти умоляващо.

– Можем ли да ви оставим тук, без да извъртите някой номер, или ще се наложи да ви завлечем насила, за да не се измъкнете пак от срещата?

– Не се тревожете, няма да ви изложа.

– Давате ли дума?

Алисия кимна. В лошите ѝ дни влизането и излизането от кола винаги бе трудна задача, но тя не искаше тези типове да я видят по-смачкана, отколкото беше, затова преглътна с усмивка болката, която я прониза в хълбока, ставайки от седалката. Портиерът я придружи до входа, като я предпазваше от дъжда с чадъра; цял батальон от служители и камердинери я очакваха, готови да я ескортират през фоайето до мястото на срещата ѝ. Когато видя стълбите, водещи от входа към огромната трапезария, Алисия си каза, че все пак трябваше да приеме бастуна. Извади кутийката с хапчета, която носеше в чантата си, и глътна едно. Пое дълбоко дъх, преди да започне изкачването.

След две минути и две дузини стъпала се спря пред входа на трапезарията, за да се съвземе. Портиерът, който я бе придружил, забеляза избилата по челото ѝ пот. Алисия му се усмихна неохотно.

– Мисля, че по-нататък мога и самичка, ако нямате нищо против.

– Разбира се. Както желаете, госпожице.

Портиерът се оттегли дискретно, но Алисия знаеше, дори и без да се обръща, че той я наблюдава и няма да я изпусне от поглед, докато не влезе вътре. Тя избърса потта си с кърпичка и огледа сцената.

Чуваше се само тих шепот и подрънкването на лъжичка, въртяща се бавно в порцеланова чаша. Трапезарията на „Палас“ се разкриваше пред Алисия сред танцуващи отражения, които се спускаха от големия купол под тласъците на дъжда и ѝ придаваха загадъчен вид. Тази конструкция винаги ѝ бе приличала на огромна стъклена върба, образуваща навес от розетки, сякаш откраднати от сто катедрали в името на Бел епок. Никой не би могъл да обвини Леандро в липса на добър вкус.

Сред многото празни маси под многоцветния стъклен купол имаше само една заета. На нея седяха двама души, наблюдавани зорко от половин дузина усърдни келнери, които стояха на такова разстояние, че да не чуват разговора им, но да разчитат правилно жестовете им. В края на краищата, за разлика от временната квартира на Алисия в „Испания“, „Палас“ бе първокласен хотел. Леандро, човек с буржоазни навици, буквално живееше и работеше там. От години обитаваше апартамент 814 и обичаше да ръководи делата си от тази трапезария, която, както Алисия подозираше, му даваше усещането, че живее в Париж на Марсел Пруст, а не във Франковата Испания.

Тя се вгледа внимателно в двамата сътрапезници. Леандро Монталво, както винаги, седеше с лице към входа. Беше среден на ръст, с пухкавото и закръглено телосложение на заможен счетоводител. Зад очилата с рогови рамки, които му бяха твърде големи, се криеха чифт остри като бръснач очи. Любезното му и непринудено държане му придаваше вид на провинциален нотариус, любител на сарсуелата11, или на новозабогатял банков чиновник, който обича да посещава музеи след работа. „Добрият стар Леандро!“

До него, издокаран в костюм с английска кройка, който не се връзваше със селската му физиономия, седеше един тип с напомадени коси и мустаци и държеше чаша бренди. Лицето му изглеждаше познато на Алисия. Една от обичайните фигури във вестниците, ветеран от онези официозни снимки, на които винаги се виждаше знаме с орле и картина с непреходни конни сцени. Хил някой си, каза си тя. Генерален секретар на Пържените филии или на каквото и да е.

Леандро вдигна поглед и ѝ се усмихна отдалече. Помаха ѝ да се приближи, както се маха на дете или кученце. Стараейки се да не куца въпреки пронизващата болка в хълбока, Алисия бавно прекоси огромната трапезария. Пътьом забеляза двама мъже от министерството, които седяха в сумрака в дъното – въоръжени и неподвижни като дебнещи влечуги.

– Алисия, радвам се, че успя да намериш пролука в графика си, за да пиеш кафе с нас. Кажи, закусвала ли си?

Без да дочака отговора ѝ, Леандро повдигна вежди и двама от стоящите до стената келнери се спуснаха да я обслужат. Докато ѝ наливаха чаша прясно изцеден портокалов сок, Алисия усети как погледът на важната клечка я пече на бавен огън. Не ѝ бе трудно да се види през неговите очи. Повечето мъже, включително онези, за които наблюдението бе професия, бъркаха виждането с гледането и почти винаги се спираха на очевидните подробности, които завоалират по-незначителните неща. Леандро обичаше да казва, че да се разтвориш в погледа на противника си е изкуство, което може да се учи цял живот.

Нейното лице беше без възраст, изваяно и пластично, изтъкано от малко сенки и цвят. Алисия се пресъздаваше всеки ден според ролята, която трябваше да изиграе в избрания от Леандро сюжет, за да осъществи неговите машинации и интриги. Тя можеше да бъде светлина или сянка, пейзаж или фигура – както изискваше либретото. В извънслужебно време се разтваряше в себе си и се оттегляше в онова, което Леандро наричаше прозрачността на нейния мрак. Имаше черна коса и бледа кожа, създадена за студено слънце и закрити салони. Зеленикавите ѝ очи блестяха в сумрака, а пронизващият им поглед караше човек да забрави крехката, но впечатляваща фигура, която Алисия в случай на нужда криеше под широки дрехи, за да не привлича крадливи погледи по улицата. Отблизо в присъствието ѝ се долавяше нещо тъмно и – по мнение на Леандро – смътно тревожно, което нейният наставник я учеше да прикрива. „Ти си нощно създание, Алисия, но тук всички се крием на дневна светлина.“

– Алисия, позволи ми да ти представя многоуважавания дон Мануел Хил де Партера, директор на Генералния полицейски корпус.

– За мен е чест, Ваше Превъзходителство – рече Алисия и му подаде ръка, която директорът не пое, сякаш се боеше, че ще го ухапе.

Хил де Партера я гледаше, сякаш още не бе решил дали е ученичка с леко перверзен вид, който го объркваше, или някакъв странен и неподлежащ на класификация екземпляр.

– Господин директорът е намерил за уместно да потърси нашите услуги за разрешаването на един донякъде щекотлив въпрос, който изисква изключителна дискретност и експедитивност.

– Разбира се – съгласи се Алисия с толкова хрисим и ангелски тон, че Леандро я срита леко под масата. – Ние сме на ваше разположение, за да ви помогнем с всичко, което е по силите ни.

Хил де Партера все още я гледаше с онази смесица от подозрение и желание, която присъствието ѝ обикновено будеше у господата на известна възраст, не знаейки в коя посока да наклони везните. Онова, което менторът ѝ винаги наричаше уханието или вторичните ефекти на нейната външност, бе – по Леандрова преценка – нож с две остриета, с който Алисия още не умееше да борави съвсем прецизно. В този случай, съдейки по видимото неудобство, което Хил де Партера изпитваше в нейно присъствие, ножът явно режеше навътре. „Сега ще започне офанзивата“ – помисли си тя.

– Разбирате ли нещо от лов, госпожице Грис? – попита той.

Тя се поколеба за миг, търсейки погледа на наставника си.

– Алисия по принцип е градско животно – намеси се Леандро.

– В лова човек научава много неща – поде директорът. – Аз съм имал привилегията да ловувам няколко пъти заедно с Негово Превъзходителство генералисимуса и именно той ми разкри основното правило, което всеки ловец трябва да усвои.

Младата жена кимаше усилено, сякаш намираше всичко това за много интересно. Междувременно Леандро ѝ намаза една филийка с мармалад и ѝ я подаде. Алисия я прие машинално. Директорът продължаваше тирадата си.

– Ловецът трябва да проумее, че в критичния момент на лова ролята на жертвата се слива с тази на преследвача. Ловът, истинският лов е двубой между равни. Човек не знае кой е в действителност, докато не пролее кръв.

Настъпи пауза и след кратката театрална тишина, която изискваше току-що изреченото дълбокомислено съждение, Алисия си придаде почтително изражение.

– Това също ли е максима на генералисимуса?

Леандро предупредително я настъпи под масата.

– Ще бъда откровен с вас, госпожичке – не ми харесвате. Не ми харесва нито онова, което чух за вас, нито тонът ви, нито самочувствието ви, че можете да ме карате да ви чакам тук цяла сутрин, сякаш вашето шибано време е по-ценно от моето. Не ми харесва погледът ви, а още по-малко ехидното ви държане с по-висшестоящите. Ако има нещо, което да ме вбесява в тоя живот, това са хората, които не си знаят мястото. А още повече се вбесявам, когато се налага да им го напомням.

Алисия покорно сведе поглед. Температурата в трапезарията сякаш отведнъж бе спаднала с десет градуса.

– Моля господин директорът да ме извини, ако...

– Не ме прекъсвайте. Ако разговарям сега с вас, то е само заради доверието, което изпитвам към вашия началник. По някаква непонятна за мен причина той е убеден, че вие сте подходящият човек за задачата, която трябва да ви възложа. Но не се заблуждавайте: от сега нататък ще отговаряте пред мен. А аз нямам нито търпението, нито великодушието на господин Монталво.

Хил де Партера я гледаше втренчено. Имаше черни очи, чиято роговица бе покрита с паяжина от мънички червени капиляри, които сякаш щяха всеки миг да се пръснат. Алисия си го представи как, пременен с шапка с пера и маршалски ботуши, целува царствения задник на Вожда по време на някой лов, в който бащите на родината отстрелваха животните, поставени на мушката им от цял ескадрон слуги, а после мажеха гениталиите си с плячката с аромат на барут и кръв на домашни птици, за да се почувстват мъжкари завоеватели за по-голяма слава на Бог и на Отечеството.

– Сигурен съм, че Алисия не искаше да ви обиди, приятелю мой – вметна Леандро, който по всяка вероятност здравата се забавляваше.

Алисия потвърди думите на началника си, като кимна със сериозно и разкаяно изражение.

– Излишно е да казвам, че това, което ще ви съобщя, е строго поверително и че нашият разговор фактически не се е състоял. Имате ли някакви въпроси, Грис?

– Абсолютно никакви, господин директор.

– Тогава бъдете така добра да изядете най-сетне тази дяволска филия, за да пристъпим към темата.

5

– Какво знаете за дон Маурисио Валс?

– За министъра ли? – попита Алисия.

Младата жена се съсредоточи за миг над нахлулата в ума ѝ лавина от образи, свързани с дългата и широко разгласявана кариера на дон Маурисио Валс. Надменна и елегантна фигура, винаги снимана от най-добрия ъгъл и в най-добрата компания, докато получава почести или лее неоспорими мъдрости под възторжените аплодисменти на придворните клакьори. Канонизиран още приживе, издигнал се до олтара със собствени усилия и с подкрепата на самопровъзгласената интелигенция на страната, Маурисио Валс беше живото въплъщение на испанския прототип на Книжовника, Кавалера на ордена на изкуствата и литературата. Награждаван и почитан до безкрай, определян без ирония като емблематична фигура в културния и политическия елит на страната, министър Валс бе предшестван навсякъде от съобщенията в пресата и от целия блясък на режима. Конференциите му, свиквани на най-великолепните места в Мадрид, винаги събираха каймака на обществото. Поучителните му статии на злободневни теми бяха въздигани до ранга на религиозно откровение. Армията от хроникьори, които се хранеха от ръката му, го възхваляваше до небесата. Билетите за рециталите на негови стихове и избрани монолози от прославените му пиеси, които изпълняваше заедно с най-големите актьори на родната сцена, се разпродаваха като топъл хляб. Творбите му се смятаха за върхови постижения и името му вече бе вписано сред плеядата на еталонните автори. Маурисио Валс, иберийско светило, озаряващо света.

– Знаем онова, което виждаме в пресата – намеси се Леандро. – Което, да си кажем честно, напоследък е по-оскъдно от обичайното.

– Не оскъдно, а направо липсва – потвърди Хил де Партера. – Едва ли е убягнало от вниманието ви, госпожице, че от ноември 1956 г., тоест от повече от три години, Маурисио Валс, министър на народното образование (или на културата, както сам обича да казва) и – ако ми позволите волността – галеник на испанската преса, фактически е изчезнал от светлината на прожекторите и почти не се е появявал на официални събития.

– Наистина, господин директор, сега си давам сметка... – съгласи се Алисия.

Разменяйки съучастнически поглед с Хил де Партера, Леандро се обърна към нея и се зае да ѝ разяснява.

– Не е случайност, Алисия, нито проява на собствена воля, че господин министърът се е лишил от шанса да ни ощастливява със своя тънък ум и безупречни наставления.

– Виждам, че сте имали възможност да общувате с него, Леандро – вметна Хил де Партера.

– Преди години имах тази чест, макар и бегло, по времето, когато бях в Барселона. Велик човек, съумял най-добре да въплъти ценностите и дълбоката значимост на нашата интелигенция.

– Сигурен съм, че министърът изцяло би се съгласил с вас.

Леандро се усмихна вежливо и отново съсредоточи поглед върху Алисия, преди да продължи.

– За жалост, темата, която ни е събрала, не е безспорното достойнство на нашия многоуважаван министър, нито завидното здраве на неговото его. С позволението на тук присъстващия господин директор, едва ли ще разкрия нещо, което да не бъде предмет и на по-нататъшните ни разисквания. Причината за продължителното отсъствие на дон Маурисио Валс от обществената сцена в последно време се дължи на подозрението, че от години съществува заговор за покушение срещу живота му.

Алисия повдигна вежди и размени поглед с Леандро.

– По молба на приятелите ни от Министерството на вътрешните работи нашето звено излъчи един оперативен работник, който да помага в разследването, предприето от Генералния полицейски корпус, въпреки че официално не участвахме в това разследване и на практика не бяхме в течение на обстоятелствата – обясни Леандро.

Алисия прехапа устни. Погледът на началника ѝ даваше да се разбере, че редът на въпросите още не е дошъл.

– По причини, които още не сме изяснили, този оперативен работник прекъсна връзка с нас и от две седмици е в неизвестност – продължи Леандро. – Всичко това хвърля известна светлина върху мисията, за която Негово Превъзходителство бе така любезен да потърси нашето сътрудничество.

Леандро погледна директора и с жест подсказа, че му отстъпва думата. Хил де Партера се покашля и доби мрачно изражение.

– Това, което ще ви разкажа, е строго поверително и не бива да излиза оттук.

Алисия и Леандро кимнаха едновременно.

– Както вече загатна вашият началник, на 2 ноември 1956 г., по време на едно събитие, провеждано в негова чест в Центъра за изящни изкуства в Мадрид, срещу министър Валс бе извършен опит за покушение, и то явно не за пръв път. Случката не бе разгласена, защото така намериха за уместно и кабинетът, и самият министър Валс, който не искаше да тревожи семейството и сътрудниците си. Започналото тогава разследване е в ход и сега, но въпреки всички усилия на Генералния полицейски корпус и на едно специално звено на Гражданската гвардия, все още не са изяснени обстоятелствата около това и други подобни произшествия, които може да са се случили, преди полицията да бъде алармирана. Естествено, от онзи момент нататък мерките за сигурност и охраната на министъра бяха засилени и публичните му появи бяха отменени до ново нареждане.

– Какви резултати даде разследването през това време? – прекъсна го Алисия.

– Разследването се съсредоточи върху една серия от анонимни писма, които дон Маурисио бе получавал от известно време, без да им отдаде значение. Малко след осуетеното покушение министърът уведоми полицията за съществуването на тези писма със заплашителен характер, които бе получавал години наред. Първоначалното разследване установи, че те най-вероятно са били изпращани от някой си Себастиан Салгадо, крадец и убиец, който излежавал присъда в затвора Монжуик в Барселона допреди около две години. Както навярно знаете, министър Валс е бил директор на този изправителен център в началото на своята кариера в служба на режима, по-точно от 1939 до 1944 г.

– Защо министърът не е уведомил по-рано полицията за тези анонимни писма? – попита Алисия.

– Както казах, твърдеше, че отначало не им отдавал значение, макар да признаваше, че вероятно е трябвало да го стори. По едно време заяви, че посланията били толкова загадъчни, че не успял да разтълкува добре смисъла им.

– И какво е естеството на тези заплахи?

– Повечето са доста мъгляви. В писмата се казва, че „истината“ не може да се скрие, че наближава „часът на справедливостта“ за „децата на смъртта“ и че „той“, сиреч предполагаемият автор, очак­ва министъра „на входа на лабиринта“.

– Лабиринта?

– Както казах, посланията са загадъчни. Може да касаят нещо, известно само на Валс и на техния автор, макар че, по думите на министъра, и той не бил в състояние да ги разтълкува. Може пък да са дело на някой луд. Не бива да изключваме и тази възможност.

– Себастиан Салгадо бил ли е в затвора по времето, когато Валс е бил директор?

– Да. Проверихме досието на Салгадо. Влязъл е в затвора през 1939-а, малко след като дон Маурисио Валс е бил назначен на този пост. Министърът каза, че си го спомня смътно като конфликтна личност, което придава правдоподобност на нашата теория, че вероятно тъкмо той е изпращал писмата.

– Кога е излязъл на свобода?

– Преди малко повече от две години. Очевидно датите не съвпадат с осуетения атентат в Центъра за изящни изкуства или с предишните опити за покушение. Или Салгадо е имал съучастник извън затвора, или само са го използвали като примамка, за да скрият дирите си. В хода на разследването вторият вариант взе да изглежда все по-вероятен. Както ще научите от досието, което ще ви оставя, всички писма са били изпратени от пощенската станция на Пуебло Секо в Барселона, където се носи цялата кореспонденция на затворниците от Монжуик.

– По какво се разбира кои писма, изпратени от тази пощенска станция, идват от затвора и кои не?

– Тези от Монжуик имат на плика печат, който се поставя като маркировка в канцеларията на затвора, преди да бъдат извозени.

– Кореспонденцията на затворниците не се ли преглежда? – попита Алисия.

– На теория – да. На практика обаче, както потвърдиха самите отговорни лица, това се прави само в определени случаи. Тъй или иначе, никой не знаеше някога да са били откривани заплашителни писма, адресирани до министъра. Възможно е също така, поради неясния характер на посланията, цензорите на затвора да не са ги сметнали за важни.

– Ако Салгадо е имал един или повече съучастници навън, възможно ли е те да са му връчвали писмата, за да ги изпраща от затвора?

– Възможно е. Салгадо е имал право на едно лично посещение месечно. От друга страна, в това няма никаква логика. Много по-лесно би било писмата да се изпращат по обичайния ред, вместо да се рискува да бъдат засечени от цензорите на затвора – каза Хил де Партера.

– Освен ако не са искали специално да оставят доказателство, че писмата са били изпращани тъкмо оттам – вметна Алисия.

Хил де Партера кимна в знак на съгласие.

– Едно нещо не ми е ясно – продължи тя. – Ако Салгадо е прекарал цялото това време в Монжуик и е бил освободен едва преди две години, вероятно е излежавал максималната присъда от трийсет години. Защо са го пуснали?

– Не само на вас, на никого не му е ясно. Всъщност Себастиан Салгадо трябваше да лежи поне още десет години, когато най-не­очаквано бе помилван със заповед, подписана от държавния глава. Нещо повече: въпросната амнистия бе издействана с ходатайството на министър Валс.

Алисия чак прихна от изумление. Хил де Партера я изгледа сурово.

– Защо Валс би направил нещо такова? – попита Леандро, за да спаси положението.

– В разрез с нашите съвети и твърдейки, че разследването не дава очакваните резултати, министърът прецени, че освобождаването на Салгадо може да доведе до разкриване на самоличността и местонахождението на участниците, свързани със заплахите и предполагаемите покушения срещу живота му.

– Ваше Превъзходителство нарича тези събития предполагае­ми... – вметна Алисия.

– Нищо в тази история не е ясно – отсече Хил де Партера. – Това не означава, че имам или че трябва да имаме съмнения относно думите на министъра.

– Разбира се. Що се отнася до освобождаването на Салгадо, то даде ли резултатите, които министърът очакваше? – попита Алисия.

– Не. След като напусна затвора, го поставихме под денонощно наблюдение. Първата му работа била да наеме стая в долнопробен хотел в китайския квартал, за която платил аванс за един месец. Освен това ходел всеки ден на Северната гара, където с часове гледал шкафовете за съхранение на багаж във фоайето, а от време на време посещавал и една антикварна книжарница на улица „Санта Ана“.

– „Семпере и синове“ – промълви Алисия.

– Точно така. Знаете ли я?

Алисия кимна.

– Нашият приятел Салгадо като че ли не отговаря на профила на обичайния читател – прецени Леандро. – Знаем ли какво е очак­вал да намери в шкафовете на гарата?

– Подозирахме, че там е държал скрита някаква плячка от престъпленията си, извършени преди залавянето му през 1939 г.

– Потвърди ли се това подозрение?

– На втората седмица след освобождаването му Салгадо посетил за последен път книжарница „Семпере и синове“, след което се запътил към Северната гара, както правел всеки ден. Този път обаче, вместо да седне във фоайето и да наблюдава шкафовете, отишъл до един от тях и пъхнал ключ в ключалката. Извадил от шкафа един куфар и го отворил.

– Какво съдържал куфарът? – попита Алисия.

– Въздух – заяви Хил де Партера. – Абсолютно нищо. Каквото и да е криел вътре, вече го нямало. Барселонската полиция се канела да го арестува на излизане от гарата, но Салгадо изведнъж рухнал под дъжда. Агентите били забелязали, че щом излязъл от книжарницата, двама нейни служители го проследили до гарата. Щом Салгадо паднал на земята, единият от тях коленичил за миг до него, после си тръгнал оттам. Когато полицията стигнала до Салгадо, той вече бил мъртъв. Това би могло да е случай на божествено възмездие – ограбеният крадец и прочие, но аутопсията разкри следи от убождания в гърба и дрехите, както и остатъци от стрихнин в кръвта.

– Възможно ли е да са били двамата служители на книжарницата? Съучастниците се отървават от примамката, защото вече не им е необходима, или защото се чувстват застрашени, откривайки, че полицията ги държи под наблюдение.

– Това беше една от теориите ни, но я отхвърлихме. Всъщност всеки, който е бил на гарата, е имал възможност да убие Салгадо, без жертвата да разбере какво се случва. Полицаите, които наблюдавали внимателно двамата служители на книжарницата, не забелязали никакъв пряк контакт между тях и Салгадо, докато последният не се строполил на земята, по всяка вероятност вече мъртъв.

– А възможно ли е да са му инжектирали отровата в книжарницата, преди да тръгне към гарата? – попита Леандро.

Този път Алисия отговори на въпроса.

– Не. Стрихнинът действа много бързо, особено при човек на такава възраст и в такова здравословно състояние, в каквото навярно е бил след двайсет години в зандана. Между убождането и настъпването на смъртта не биха могли да изминат повече от една-две минути.

Хил де Партера я погледна с едва сдържано одобрение.

– Така е – потвърди той. – Най-вероятно в този ден на гарата е имало още някой, останал незабелязан от агентите, който е решил, че е дошло време да се отърве от Салгадо.

– Какво знаем за двамата служители на книжарницата?

– Единият се казва Даниел Семпере и е син на собственика. Другият отговаря на името Фермин Ромеро де Торес, чиито следи в регистъра са доста неясни и подсказват за подправени документи. Може би става дума за фалшива самоличност.

– Каква връзка имат тези хора със случая и какво са правели на гарата?

– Това не можа да се установи.

– Не бяха ли разпитани?

Хил де Партера поклати глава.

– Не бяха – отново по изрично нареждане на министър Валс и в разрез с нашата преценка.

– А какво стана с теорията за евентуалните съучастници на Салгадо?

– Стигна до задънена улица.

– Може би сега министърът ще си промени мнението и ще даде разрешение да...

Хил де Партера отново показа вълчата си усмивка на врял и кипял полицай.

– Ето че стигаме до най-важното. Точно преди девет дни, в ранното утро на деня след маскения бал, устроен в неговата резиденция в Сомосагуас, дон Маурисио Валс е напуснал дома си с кола, придружаван от шефа на личната си охрана, Висенте Кармона.

– Напуснал ли? – попита Алисия.

– Оттогава никой не го е виждал, нито е получавал някаква вест от него. Изчезнал е безследно от лицето на земята.

В салона надвисна тежко мълчание. Алисия потърси погледа на Леандро.

– Хората ми работят неуморно, но до момента не разполагаме с нищо. Качвайки се в онази кола, Маурисио Валс сякаш се е изпарил...

– А оставил ли е бележка или някакъв знак, който да подсказва накъде може да се е отправил?

– Не. Засега разглеждаме теорията, че министърът – незнайно как – е разбрал най-сетне кой му изпраща заплашителните писма и е решил да му се противопостави на свой риск с помощта на доверения си телохранител.

– И може би е попаднал в капан – допълни Леандро. – „Входът на лабиринта“.

Хил де Партера закима в знак на съгласие.

– Откъде можем да сме сигурни, че министърът не е знаел от самото начало кой му изпраща тези писма и защо? – намеси се отново Алисия.

Както Леандро, така и Хил де Партера я изгледаха осъдително.

– Министърът е жертва, а не заподозрян – тросна се директорът. – Не бъркайте нещата.

– Как можем да ви помогнем, драги приятелю? – попита го Леандро.

Събеседникът му пое дълбоко дъх и не отговори веднага.

– Моето ведомство разполага с ограничени методи. По отношение на тази история ни държаха в затъмнение, докато не стана прекалено късно. Признавам, че може да сме допуснали грешки, но правим всичко възможно да разрешим проблема, преди да е станал публичен. Някои от началниците ми смятат, че вашето звено, предвид естеството на случая, може да внесе допълнителен елемент в разследването, който да ни помогне да разрешим въпроса час по-скоро.

– Вие също ли вярвате в това?

– Ако трябва да съм честен, Леандро, вече не зная в какво или на кого да вярвам. Но в едно нещо нямам и капка съмнение: ако не открием министър Валс здрав и читав в най-кратък срок, Алтеа ще отвори кутията на Пандора и ще възложи задачата на вашия стар приятел Ендая. А нито вие, нито аз искаме това.

Алисия хвърли въпросителен поглед към Леандро, но той само поклати леко глава. Хил де Партера издаде тих горчив смях. Очите му изглеждаха налети с кръв – или може би с черно кафе – и имаше вид на човек, който цяла седмица не е спал повече от два часа на нощ.

– Разказвам ви всичко, което знам, но нямам представа дали и на мен са ми казали цялата истина. По-ясни сведения не мога да ви дам. Работим слепешком от девет дни насам и всеки изминал час е изгубено ценно време.

– Смятате ли, че министърът все още е жив? – попита Алисия.

Хил де Партера сведе поглед и дълго мълча.

– Длъжен съм да мисля, че е жив и че ще го открием невредим, преди работата да се разчуе или да ни отнемат случая.

– И ние сме с вас – подкрепи го Леандро. – Не се съмнявайте, че ще направим всичко възможно, за да ви помогнем в разследването.

Хил де Партера кимна, като гледаше Алисия с противоречиви чувства.

– Ще работите с Варгас, един от моите хора.

Алисия се поколеба за миг. Потърси с поглед подкрепата на Леандро, но началникът ѝ се взираше с престорен интерес в чашата си с кафе.

– Моите уважения, господине, но аз винаги работя сама.

– Ще работите с Варгас и този въпрос не подлежи на обсъждане.

– Разбира се – съгласи се Леандро, правейки се, че не забелязва пламналия поглед на Алисия. – Кога можем да започнем?

– Вчера.

По знак на директора един от агентите му се приближи и му подаде обемист плик. Хил де Партера го остави на масата и се изправи, без да крие нетърпението си да се махне от тази трапезария.

– Всички подробности са в досието. Дръжте ме в течение.

Той се ръкува с Леандро и си тръгна с решителна крачка, като едва удостои с поглед Алисия.

Видяха го как се отдалечава през просторната трапезария, следван от хората си. После седнаха отново и помълчаха няколко минути. Алисия се взираше в пространството, а Леандро наряза старателно един кроасан, намаза го с масло и ягодов мармалад и го изяде бавно, притворил очи от наслада.

– Благодаря за подкрепата – каза най-сетне Алисия.

– Недей така. Доколкото зная, Варгас е способен човек. Ще ти хареса, пък може и да научиш нещо.

– Каква съм късметлийка! Кой е той?

– Ветеран от корпуса. Беше от тежката категория. От известно време е минал в запаса – види се, поради разногласия с Главното управление. Имало е някаква случка, разправят.

– Значи е изпаднал тип? Толкова малко ли струвам, че не заслужавам придружител от класа?

– Класа той си има, в това не се съмнявай. Просто предаността му и вярата му в Движението неведнъж са били поставяни под съмнение.

– Едва ли очакват, че аз ще го върна в правия път.

– Единственото, което очакват, е да не вдигаме шум и да не ги изложим.

– Каква прелест!

– Можеше да бъде и по-лошо – заключи Леандро.

– По-лошо сигурно означава да поканят „вашия стар приятел“, въпросния Ендая?

– Между другото и това.

– Кой е този Ендая?

Леандро извърна поглед.

– Не ти трябва да знаеш.

Възцари се продължително мълчание, което Леандро използва, за да си налее още една чаша кафе. Имаше противния навик да пие кафе, като държеше чинийката на чашата с една ръка под брадичката си и сърбаше на малки глътки. В дни като този почти всичките му навици, които Алисия знаеше наизуст, ѝ изглеждаха противни. Забелязал погледа ѝ, Леандро ѝ се усмихна благосклонно и бащински.

– Ех, ако погледите можеха да убиват – рече той.

– Защо не казахте на директора, че напуснах преди две седмици и вече не съм на служба?

Леандро остави чашата на масата и избърса устни със салфетката.

– Не исках да те поставям в неудобно положение, Алисия. Позволявам си да ти припомня, че не сме клуб за настолни игри и че при нас човек не може да постъпи или да напусне само с обикновено заявление. Неведнъж сме водили този разговор и аз, откровено казано, се чувствам засегнат от твоето отношение. Понеже те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш, и високо те ценя, ти дадох две седмици отпуск, за да си починеш и да помис­лиш за бъдещето си. Разбирам, че си уморена. И аз съм уморен. Разбирам, че това, което правим, понякога не ти е по сърце. И при мен е същото. Но това е нашата работа и нашият дълг. Ти знаеше как стоят нещата, когато влезе в звеното.

– Когато влязох, бях на седемнайсет години. И не го направих за удоволствие.

Той се усмихна като учител, гордеещ се с най-умния си ученик.

– Ти си стара душа, Алисия. Никога не си била на седемнайсет години.

– Бяхме се разбрали, че ще напусна. Това беше договорката ни. Две седмици не променят нищо.

Усмивката на Леандро изстиваше като кафето му.

– Направи ми тази последна услуга и после ще си свободна да правиш каквото поискаш.

– Не.

– Нуждая се от теб, Алисия. Не ме карай да те моля или да те принуждавам.

– Прехвърлете задачата на Ломана. Сигурна съм, че умира от желание да трупа точки.

– Ето че стигнахме и до тази тема. Никога не съм разбирал какъв е проблемът между Рикардо и теб.

– Несъвместимост на характерите – подсказа Алисия.

– Впрочем Рикардо Ломана е човекът, когото пратих да помага на полицията преди седмици, а тя още не ми го е върнала. Сега разправят, че е изчезнал.

– Де тоя късмет! Къде се е запилял?

– Изчезването предполага да не разкриваш местонахождението си.

– Ломана не е от тия, дето изчезват. Ако не дава признаци на живот, трябва да има някаква причина за това. Открил е нещо.

– И аз мисля така, но докато не получим вест от него, можем само да правим догадки. А не за това ни плащат.

– И за какво ни плащат?

– За да решаваме проблеми. А този проблем е много сериозен.

– А не бих ли могла и аз да изчезна?

Леандро поклати глава и я изгледа продължително с престорена скръб.

– Защо ме мразиш, Алисия? Не бях ли като баща за теб? Не бях ли добър приятел?

Алисия погледна наставника си. Стомахът ѝ се бе свил на топка и не намираше подходящи думи. От две седмици се мъчеше да прогони Леандро от мислите си, но сега, седнала пред него под големия купол на „Палас“, се чувстваше отново като онази нещастна хлапачка, която едва ли щеше да доживее до двайсетте си години, ако той не я беше измъкнал от пропастта.

– Не ви мразя.

– Може би мразиш себе си, работата, която вършиш, хората, на които служиш, и цялата тази мерзост, която ни заобикаля и полека ни скапва отвътре с всеки изминал ден. Разбирам те, защото и аз съм минал по същия път.

Леандро ѝ се усмихна отново с онази своя топла, всеопрощаваща усмивка. Сложи ръката си върху нейната и я стисна здраво.

– Помогни ми да разреша този последен случай и ти обещавам, че после ще можеш да си тръгнеш. Да изчезнеш завинаги.

– Просто така?

– Просто така. Имаш думата ми.

– Каква е уловката?

– Няма уловка.

– Винаги има уловка.

– Този път не. Дори и аз не мога да те задържа завинаги, ако ти не искаш да си при мен. Колкото и да ми е мъчно.

Леандро ѝ протегна ръка.

– Е, приятели ли сме?

След кратко колебание Алисия му подаде своята ръка. Той я поднесе към устните си и я целуна.

– Ще ми липсваш, когато всичко това приключи – рече Леандро. – И аз ще ти липсвам, макар че сега виждаш нещата другояче. Двамата сме добър екип.

– Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.

– Мислила ли си какво ще правиш после?

– Кога?

– Когато бъдеш свободна. Когато изчезнеш, както ти казваш.

Алисия сви рамене.

– Не съм мислила.

– Смятах, че съм те научил да лъжеш по-добре, Алисия.

– Може би не ме бива за друга работа – отбеляза тя.

– Винаги си искала да пишеш... – загатна Леандро. – Една нова Лафорет12?

Алисия си придаде равнодушно изражение. Мъжът се усмихна.

– Ще пишеш ли за нас?

– Не. Естествено, че не.

Леандро направи утвърдителен жест.

– Сама знаеш, че няма да е добра идея. Ние действаме в сянка, без да се излагаме на показ. Това е част от работата, която вършим.

– Разбира се, че го знам. Излишно е да ми го напомняте.

– Жалко, защото имаш много истории за разказване, нали?

– Да видя свят – промълви изведнъж Алисия.

– Моля?

– Бих искала да пътувам и да видя свят. Да намеря своето място под слънцето, ако изобщо има такова място.

– Сама ли?

– Нима ми трябва друг?

– Вероятно не. За създания като нас самотата може да бъде най-добрата компания.

– На мен поне ми подхожда.

– Някой ден ще се влюбиш.

– Какво хубаво заглавие за болеро!

– Май е време да се размърдаш. Ако не се заблуждавам, Варгас вече чака отвън.

– Цялата работа е грешка.

– Алисия, за мен това вмешателство е още по-неприятно, отколкото за теб. Ясно като бял ден е, че ни нямат доверие. Бъди дипломатична и не стряскай човека. Направи го заради мен.

– Винаги съм дипломатична. И никого не стряскам.

– Знаеш какво имам предвид. Освен това няма да се състезаваме с полицията. Няма дори да се опитваме. Те си имат своето разследване, своите методи и процедури.

– Какво да правя аз тогава? Да се усмихвам и да раздавам захаросани бадеми?

– Искам да правиш онова, което умееш. Да забележиш онова, което полицаите ще пропуснат. Да следваш инстинкта си, а не процедурата. Да направиш всичко, което те няма да направят, защото са полицаи, а не са моята Алисия Грис.

– Това комплимент ли е?

– Да, а също и заповед.

Алисия взе плика с досието от масата и се надигна. Леандро забеляза, че се хвана за хълбока и стисна устни, за да прикрие болката.

– Колко вземаш? – попита я той.

– През последните две седмици – нищо. По две хапчета сегиз-тогиз.

Леандро въздъхна.

– Много пъти сме го обсъждали, Алисия. Добре знаеш, че не бива да правиш това.

– Да, но го правя.

Наставникът ѝ измърмори нещо под сурдинка.

– Ще наредя да ти изпратят довечера четиристотин грама в хотела.

– Не.

– Алисия...

Тя се обърна и си тръгна, без да куца, като хапеше устни и преглъщаше болката и гневните си сълзи.

6

Когато Алисия излезе от „Палас“, пороят беше спрял и от паважа се вдигаше пàра. От облачния небосвод се спускаха големи снопове светлина, които пронизваха центъра на Мадрид като прожектори, претърсващи затворнически двор. Един от тях падаше върху „Пласа де лас Кортес“, осветявайки каросерията на един форд, паркиран на няколко метра от входа на хотела. На капака на автомобила се бе облегнал мъж с посребрени коси и черно палто, който пушеше цигара и наблюдаваше спокойно преминаващите хора. Алисия прецени, че е на петдесетина бурно изживени години, но изглеждаше добре за възрастта си и със завидна мускулатура. Имаше солидната осанка на човек, който успешно е преминал през военната служба и рядко се задържа на бюро. Мъжът извърна поглед към Алисия, сякаш я бе подушил във въздуха, и ѝ се усмихна като филмов идол.

– Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

– Надявам се да можете. Казвам се Грис.

– Грис? Вие ли сте Грис?

– Алисия Грис. От звеното на Леандро Монталво. А вие сигурно сте Варгас.

Мъжът кимна неопределено.

– Не ми бяха казали...

– Сюрприз в последния момент – рязко рече тя. – Нуждаете ли се от няколко минути, за да се съвземете?

Полицаят дръпна за последно от цигарата и изгледа внимателно Алисия през димната струя.

– Не.

– Прекрасно. Откъде искате да започнем?

– Очакват ни във вилата в Сомосагуас. Ако нямате нищо против.

Тя кимна. Варгас хвърли угарката на бордюра и заобиколи колата. Алисия се настани на седалката на пасажера. Той седна зад волана и се вторачи пред себе си, държейки ключовете в скута си.

– Чувал съм много неща за вас – подхвърли Варгас. – Не си ви представях толкова... млада.

Алисия го изгледа студено.

– Това няма да е проблем, нали? – попита полицаят.

– Проблем ли?

– Вие и аз – уточни Варгас.

– Не виждам защо.

Той я гледаше по-скоро с любопитство, отколкото с недоверие. Алисия му отвърна с една от онези сладки и лукави усмивки, които толкова дразнеха Леандро. Варгас цъкна с език и подкара автомобила.

– Хубава кола – отбеляза Алисия след малко.

– Бонус от ръководството. Приемете го като знак, че вземат случая на сериозно. Вие шофирате ли?

– В тази страна е трудно дори банкова сметка да си открия без разрешението на съпруг или баща – отвърна Алисия.

– Разбирам.

– Позволете ми да се усъмня.

Известно време пътуваха в мълчание. Варгас сегиз-тогиз ѝ хвърляше кòси погледи, които тя се преструваше, че не забелязва. Методичният оглед на полицая ѝ правеше рентгенография, възползвайки се от светофарите и пешеходните пътеки. Когато се озоваха в задръстване по средата на „Гран Виа“, Варгас извади изящна сребърна табакера и я подаде отворена на Алисия. Вирджински тютюн, вносен. Тя отказа. Варгас пъхна цигара между устните си и я запали с позлатена запалка – марка „Дюпон“, бе готова да се закълне Алисия. Той явно имаше слабост към красиви и скъпи неща. Докато полицаят си палеше цигарата, Алисия забеляза, че наблюдава събраните ѝ в скута ръце – може би търсеше брачна халка. Самият Варгас носеше халка с внушителен размер.

– Имате ли семейство? – попита полицаят.

Алисия поклати глава.

– А вие?

– Женен съм за Испания – отвърна той.

– Образцов избор. А халката?

– Спомен от други времена.

– Няма ли да ме попитате защо човек като мен работи за Леандро?

– Това касае ли ме?

– Не.

– Именно.

Отново настъпи неловко мълчание, когато оставиха зад себе си оживения трафик на центъра и се отправиха към Каса де Кампо13. Очите на Варгас продължаваха да я изучават на части. Имаше студен, металически поглед, сивите му ириси блестяха като току-що изсечени монети. Алисия се зачуди дали, преди да изпадне в немилост, нейният другар по неволя е бил предан сподвижник, или обикновен наемник. Първите изпълваха всички съсловия на режима и се множаха като гнойни циреи, криейки се зад знамена и лозунги; вторите не вдигаха шум, но благодарение на тях функционираше машината. Алисия се запита колко ли хора бе очистил по време на службата си в корпуса, дали живееше с угризения, или вече бе изгубил бройката. А може би с появата на белите коси се бе пробудила съвестта и това бе объркало кариерата му.

– За какво мислите? – попита Варгас.

– Чудех се дали харесвате работата си.

Той се изсмя през зъби.

– Няма ли да ме попитате дали аз харесвам моята? – подхвърли Алисия.

– Това касае ли ме?

– Вероятно не.

– Именно.

Тъй като разговорът явно не вървеше, Алисия извади досието от плика, който ѝ бе дал Хил де Партера, и се зае да го прегледа. На пръв поглед не съдържаше кой знае какво. Бележки от агентите. Показанията на личната секретарка на министъра. Две страници, посветени на предполагаемия неуспешен атентат срещу Валс, общи приказки от процедурен характер от двамата инспектори, завели случая, и откъси от служебното досие на Висенте Кармона, телохранителя на Валс. Или Хил де Партера проявяваше още по-малко доверие, отколкото бе загатнал Леандро, или елитът на неговия отдел само си бе чоплил носа през последната седмица.

– Нещо повече ли очаквахте? – попита Варгас, прочел мислите ѝ.

Алисия се загледа в дърветата на Каса де Кампо.

– Не очаквах нещо по-малко – промълви тя. – С кого ще се срещнем сега?

– С Мариана Седò, личната секретарка на Валс през последните двайсет години. Именно тя е подала сигнал за изчезването на министъра.

– Твърде дълга служба за една секретарка – отбеляза Алисия.

– Злите езици разправят, че тя е нещо много повече от това.

– Любовница?

Варгас поклати глава.

– Струва ми се, че предпочитанията на доня Мариана клонят към другия бряг. Говори се, че всъщност тя е управлявала кораба и че в кабинета на Валс нищо не се е правело или решавало без нейно съгласие.

– Говори се също така, че зад всеки лош мъж винаги стои една още по-лоша жена.

Варгас се усмихна.

– Аз пък тази поговорка не съм я чувал. Впрочем предупредиха ме, че сте малко непочтителна.

– За какво още ви предупредиха?

Варгас се извърна и ѝ намигна.

– Кой е Ендая? – попита изведнъж Алисия.

– Какво казахте?

– Ендая. Кой е той?

– Родриго Ендая?

– Предполагам.

– Защо искате да знаете?

– От знание глава не боли.

– Монталво споменавал ли е Ендая във връзка с този случай?

– Да, името му изникна по време на разговора. Кой е той?

Варгас въздъхна.

– Ендая е един касапин. Колкото по-малко знаете за него, толкова по-добре.

– Вие познавате ли го?

Той не отговори на въпроса. През останалата част от пътя не размениха нито дума.

7

Почти петнайсет минути се движиха по авенюта, из които сновеше цял полк градинари в униформи. Най-сетне се появи булевард с кипариси, който водеше към решетестата врата на Вила Мерседес. Небето бе добило оловен оттенък, а предното стъкло на колата бе опръскано със ситни капчици дъжд. Един прислужник чакаше до вратата на имота и я отвори, за да ги пусне да минат. Отстрани имаше будка с въоръжен с пушка пазач, който отговори с кимване на поздрава на Варгас.

– Идвали ли сте вече тук? – попита Алисия.

– Идвах няколко пъти от миналия понеделник насам. Ще останете очарована.

Колата се носеше плавно по покритата с фин чакъл алея, която лъкатушеше между горички и изкуствени езерца. Алисия гледаше градините със статуи, фонтаните и увехналите рози, които се ронеха под есенния вятър. Сред храстите и посърналите цветя личаха релсите на влак в естествен мащаб. Към края на имота се виждаше нещо, наподобяващо миниатюрна гара. Парен локомотив и два вагона чакаха на перона под ситния дъждец.

– Играчка за дъщерята – поясни Варгас.

След малко пред тях изникна силуетът на главната сграда – пищен дворец, който сякаш бе създаден, за да всява у посетителя страх и чувство за нищожност. От двете му страни се издигаха две големи къщи; деляха ги стотина метра. Варгас спря колата пред стълбището, което водеше към парадния вход. В подножието ги чакаше иконом с униформа и чадър в ръка, който им даде знак да се отправят към една постройка на петдесетина метра от къщата. Варгас пое по алеята, която водеше към гаражите, и Алисия можа да разгледа по-добре основното жилище.

– Кой плаща за всичко това? – попита тя.

Варгас сви рамене.

– Вие и аз, предполагам. А може би и госпожа Валс, която наследи състоянието на господин баща си, Енрике Сармиенто.

– Банкерът?

– Един от банкерите на кръстоносния поход, както пишеха вестниците – уточни Варгас.

Алисия си спомни, че е чувала Леандро да споменава Сармиенто и група банкери, които финансирали националистите по време на гражданската война, като им заемали предимно парите на победените – взаимноизгодна сделка.

– Доколкото зная, съпругата на министъра е болна – рече Алисия.

– Болна е образно казано...

Пазачът на гаража отвори една от големите порти и им даде знак да вкарат колата вътре. Варгас свали предното прозорче и пазачът го позна.

– Оставете я където желаете, шефе. И ключовете, ако обичате...

Варгас кимна и влезе в гаража – постройка със съединени сводове, поддържани от колони от ковано желязо; краят ѝ чезнеше в бездънен мрак. Имаше дълга редица от луксозни автомобили, чии­то лъскави хромирани повърхности се губеха в безкрая. Варгас намери празно място до един кадилак. Пазачът, който ги бе по­следвал, отправи одобрителен жест.

– С хубава кола сте днес, шефе – отбеляза той, когато слязоха от автомобила.

– Заради госпожицата началниците ми дадоха форда – рече Варгас.

Пазачът изглеждаше като нещо средно между хомункулус и мишле и сякаш се крепеше в синия си гащеризон благодарение на вързоп мръсни парцали, висящи от колана му, и на слой смазка, който го предпазваше от стихиите. След като огледа щателно Алисия от глава до пети, той се преви в поклон; после, мислейки, че тя няма да забележи, смигна съучастнически на Варгас.

– Голям образ е този Луис – заяви Варгас. – Струва ми се, че живее тук, в самия гараж, в един сайвант в дъното.

На път към изхода минаха покрай Валсовата музейна колекция на колела, докато зад гърба им Луис лъскаше форда с парцал и плюнка, любувайки се същевременно на плавната походка на Алисия и на изящно очертаните ѝ глезени.

Икономът излезе да ги посрещне и Варгас отстъпи на младата жена предложения чадър.

– Надявам се, че пътуването ви от Мадрид е било приятно – рече мъжът тържествено. – Доня Мариана ви очаква.

Икономът имаше онази студена и леко снизходителна усмивка на професионалните прислужници, които с годините си внушават, че знатното потекло на господарите им е обагрило и тяхната кръв в синьо и им е дало привилегията да гледат отвисоко на останалите. Докато вървяха към главната сграда, Алисия забеляза, че той я оглежда крадешком, опитвайки се да отгатне по жестовете и облеклото ѝ каква е нейната роля в представлението.

– Госпожицата ваша секретарка ли е? – попита икономът, без да откъсва очи от Алисия.

– Госпожицата е мой началник – отвърна Варгас.

Слугата и надменната му осанка сякаш се смалиха с жест, до­стоен да бъде поставен в рамка. През остатъка от пътя той не обели дума и не вдигна поглед от обувките си. Главният вход водеше към голямо фоайе с мраморен под, от което се разклоняваха стълбища, коридори и галерии. Алисия и Варгас последваха иконома до един салон за четене, където ги чакаше, обърната с гръб към вратата и с лице към дъждовната градина, една жена на средна възраст. Щом ги чу, че влизат, тя веднага се извърна към тях с ледена усмивка. Икономът затвори вратата и се оттегли, за да се отдаде на краткотрайното си изумление.

– Аз съм Мариана Седо, главната секретарка на дон Маурисио.

– Варгас, от дирекция на полицията. А това е моята сътрудничка, госпожица Грис.

Мариана я огледа старателно, без да бърза. Започна от лицето, спирайки очи на червилото. Продължи с кройката на роклята и завърши с обувките, които възнагради с отчасти толерантна, отчасти презрителна усмивка, но бързо я разтвори в сериозното и съкрушено изражение, изисквано от обстоятелствата. После ги покани с жест да седнат. Те се настаниха на един кожен диван, а секретарката си избра стол, който приближи до масичката, на която почиваше поднос с димящ чайник и три чаши, и се зае да налее чай. Алисия прецени изкуствената усмивка, зад която се криеше доня Мариана, и си каза, че вечната пазачка на Валс има излъчването на нещо средно между зла орисница и ненаситна богомолка.

– Кажете, ако обичате, с какво мога да ви помогна. През последните дни разговарях с толкова ваши колеги, че вече не зная дали има нещо, което да не съм им казала.

– Благодарим ви за търпението, доня Мариана. Осъзнаваме, че това са трудни моменти за семейството и за вас – обади се Алисия.

Секретарката кимна с търпеливо изражение и мразовита усмивка – маниери на предана служителка, усвоени до съвършенство. В очите ѝ обаче се четеше раздразнение от факта, че е принудена да се разправя с полицаи от среден ранг. Обстоятелството, че бе съсредоточила погледа си върху Варгас и се правеше, че не забелязва Алисия, издаваше допълнително презрение. Алисия реши да отстъпи инициативата на Варгас, комуто не бе убягнала тази подробност, и само да слуша.

– Доня Мариана, от полицейските ви показания става ясно, че именно вие сте подали сигнал за отсъствието на дон Маурисио Валс...

Секретарката направи утвърдителен жест.

– Заради бала дон Маурисио бе дал свободен ден на няколко души от постоянния персонал. Аз се възползвах от това, за да посетя кръщелницата си в Мадрид и да прекарам няколко часа с нея. На следващия ден, въпреки че дон Маурисио не ми беше казал, че ще има нужда от мен, се върнах към осем часа сутринта и се заех с кореспонденцията и дневната му програма, както правя винаги. В девет се качих в кабинета му и установих, че господин министърът не е там. Малко по-късно една от прислужничките ми съобщи, че дъщеря му го видяла да напуска дома много рано с кола, придружен от господин Висенте Кармона, началника на охраната му. Това ми се стори странно, защото в програмата си дон Маурисио собственоръчно бе отбелязал една неофициална среща, която трябваше да се състои същата сутрин в десет часа тук, във Вила Мерседес, с търговския директор на „Ариадна“, Пабло Каскос.

– „Ариадна“ ли? – попита Варгас.

– Това е името на едно издателство, което е собственост на дон Маурисио – уточни секретарката.

– Тази подробност не фигурира в полицейските ви показания – обади се Алисия.

– Моля?

– Срещата, която самият дон Маурисио е записал в програмата си за въпросната сутрин. Не сте я споменали пред полицията. Мога ли да попитам защо?

Доня Мариана се усмихна с известна неприязън, сякаш намираше въпроса за банален.

– Тъй като срещата бездруго не се състоя, това ми се стори несъществено. Трябваше ли да съобщя за нея?

– Важното е, че го направихте сега – сърдечно заяви Варгас. – Невъзможно е човек да си спомни всички подробности, именно затова упорстваме толкова и злоупотребяваме с вашата любезност. Продължете, ако обичате, доня Мариана.

Секретарката на Валс реши, че оправданието е достатъчно, и продължи, като все така гледаше само Варгас и избягваше Алисия.

– Както казах, видя ми се странно, че министърът е решил да отсъства, без да ме уведоми предварително. Поговорих с прислужниците и научих, че господин министърът явно не бе спал в стаята си, а бе прекарал въпросната нощ в кабинета си.

– Вие тук ли нощувате, в главното жилище? – прекъсна я Алисия.

Доня Мариана доби обидено изражение и поклати глава със стиснати устни.

– Разбира се, че не.

– Извинете. Продължете, моля.

Секретарката на Валс изсумтя нетърпеливо.

– Малко по-късно, към девет часа, господин Ревуелта, началникът на охраната на дома, ми съобщи, че не му е известно Висенте Кармона и господин министърът да са планирали да ходят някъде нея сутрин; при всички случаи бе твърде необичайно, че са тръгнали сами, без друг ескорт. По моя молба господин Ревуелта поговори най-напред с персонала на министъра, а после се обърна и към Министерството на вътрешните работи. Никой не знаеше нищо за дон Маурисио, но ни казаха, че ще ни се обадят веднага щом го открият. Вероятно измина половин час, без да получим някакви новини. В този момент при мен дойде Мерседес, дъщерята на дон Маурисио. Тя плачеше и когато я попитах какво се е случило, каза, че баща ѝ е заминал и никога няма да се върне...

– Мерседес каза ли ви защо мисли така? – попита Варгас.

Доня Мариана само сви рамене.

– Какво направихте вие тогава?

– Обадих се в секретариата на министерството и поговорих най-напред с дон Хесус Морено, а после и с директора на полицията, господин Хил де Партера. Останалото вече го знаете.

– Именно тогава сте споменали анонимните писма, които министърът е получавал от известно време.

Доня Мариана помълча за миг.

– Точно така. Тази тема изскочи по време на разговора ми с господин Хил де Партера и неговия подчинен, Гарсия...

– Гарсия Новалес – допълни Варгас.

Секретарката кимна.

– Полицията, естествено, вече знаеше за съществуването на тези писма и от месеци имаше копия от тях. Стана така, че онази сутрин, докато преглеждах програмата на господин министъра, намерих в кабинета му папката, в която бе прибрал писмата.

– А вие знаехте ли, че ги е запазил? – попита Алисия.

Доня Мариана поклати глава.

– Мислех, че ги е унищожил, след като ги е показал на полицията във връзка с разследването на произшествието в Центъра за изящни изкуства. Видях обаче, че съм се заблуждавала и че дон Маурисио е преглеждал писмата. Затова ги споменах на вашите началници.

– Защо според вас дон Маурисио не е уведомил веднага полицията или силите за сигурност за съществуването на тези писма? – обади се отново Алисия.

Доня Мариана откъсна за миг очи от Варгас и спря хищния си поглед върху нея.

– Госпожице, трябва да разберете, че човек от ранга на дон Маурисио получава огромен обем кореспонденция. Твърде много хора и сдружения се обръщат към министъра и всеки ден се случва да изхвърлям чудновати или направо налудничави писма, които дори не стигат до погледа на дон Маурисио.

– Тези писма обаче не сте изхвърлили.

– Така е.

– Познавахте ли човека, който според полицията е най-вероятният им подател – Себастиан Салгадо?

– Не, разбира се, че не – тросна се секретарката.

– Но бяхте чували за него, нали? – настоя Алисия.

– Да. Спомнях си, че министърът бе издействал помилването му, а и впоследствие полицията го бе споменала във връзка с разследването на писмата.

– Естествено, но имате ли спомен дон Маурисио да е говорил за Салгадо преди тези събития? Може би преди години?

Доня Мариана направи продължителна пауза.

– Възможно е. Не съм сигурна.

– Възможно ли е да го е споменавал? – упорстваше Алисия.

– Не зная. Може би. Да, мисля, че да.

– И това е било през...?

– Март 1948 г.

Алисия учудено сбърчи чело.

– Спомняте си ясно датата, но не сте сигурна дали е споменал името Салгадо?

Доня Мариана се изчерви.

– През март 1948 г. дон Маурисио ме помоли да уредя неофициална среща с приемника на неговия пост като директор на затвора Монжуик, Луис Болеа.

– С каква цел?

– Останах с впечатление, че това е неофициална среща от учтивост.

– А вие присъствахте ли на тази, както я нарекохте, среща от учтивост?

– Само по някое време. Разговорът беше поверителен.

– Но може би сте имали възможност да чуете част от него. Съвсем случайно. Влизайки и излизайки от стаята... поднасяйки кафетата... Може би сте дочули нещо от бюрото си до вратата на кабинета на дон Маурисио...

– Не ми харесват намеците ви, госпожице.

– Всичко, което можете да ни кажете, ще ни помогне да открием министъра, доня Мариана – намеси се Варгас. – Моля ви.

Секретарката се поколеба.

– Дон Маурисио разпитваше господин Болеа за някои от затворниците, лежали в Монжуик по време на неговия мандат. Искаше да знае дали още са затворени там, дали са освободени, преместени другаде или починали. Не каза защо.

– Спомняте ли си някои от имената, които бяха споменати?

– Имаше много имена. А и много години минаха оттогава.

– Името Салгадо беше ли сред тях?

– Струва ми се, че да.

– Някое друго име?

– Единственото, което си спомням ясно, е Мартин. Давид Мартин.

Алисия и Варгас се спогледаха. Полицаят отбеляза нещо в тефтера си.

– Още някое?

– Май имаше една фамилия, която сякаш беше френска или чуждестранна. Не си спомням. Нали ви казах, че оттогава мина много време. Какво значение може да има това сега?

– Не знаем, доня Мариана. Наше задължение е да изследваме всички възможности. Да се върнем на темата за писмата... Когато показахте на министъра първото от тях, спомняте ли си как реагира той? Каза ли нещо, което да ви е направило впечатление?

Секретарката поклати глава.

– Не каза нищо особено. Като че ли не му отдаде значение. Прибра го в едно чекмедже и ми нареди, ако пристигнат още такива писма, да ги връчвам лично на него.

– Без да ги отваряте?

Доня Мариана кимна.

– Дон Маурисио помоли ли ви да не споменавате пред никого за съществуването на тези писма?

– Не беше нужно. Нямам навика да обсъждам делата му с хора, които това изобщо не ги засяга.

– Привично ли е за министъра да ви моли да пазите тайни, доня Мариана? – попита Алисия.

Секретарката на Валс само стисна устни и не отговори.

– Имате ли още някакви въпроси, капитане? – сопна се тя, обръщайки се нетърпеливо към Варгас.

Алисия не обърна внимание на този опит за изплъзване. Наведе се напред, така че да се озове точно в зрителното поле на доня Мариана.

– Знаехте ли, че дон Маурисио смята да ходатайства пред държавния глава за помилването на Себастиан Салгадо? – попита Алисия.

Секретарката я изгледа от глава до пети, като вече не правеше никакви усилия да скрие антипатията и враждебността си. Сетне потърси с поглед подкрепата на Варгас, но той се бе вторачил в бележника си.

– Разбира се, че знаех.

– Това не ви ли изненада?

– Защо трябваше да ме изненада?

– Министърът сподели ли по какви причини е решил да го направи?

– От хуманни съображения. Беше научил, че Себастиан Салгадо е много болен и не му остава да живее дълго. Дон Маурисио искаше той да не умре в затвора, а да може да посети близките си и да се спомине, заобиколен от семейството си.

– Според полицейския доклад след двайсетте години, прекарани в затвора, Салгадо вече не е имал роднини или близки – отбеляза Алисия.

– Дон Маурисио е ревностен защитник на националното помирение и изцелението на раните от миналото. На вас може би ви е трудно да го проумеете, но има хора, надарени с християнско милосърдие и великодушие.

– Щом е така, известно ли ви е дон Маурисио да е ходатайствал за други амнистии през годините, в които сте работили за него? Може би се е застъпил за някого от стотиците или хилядите политически затворници, минали през изправителния център, ръководен от него в продължение на години?

На лицето на доня Мариана се изписа ледена усмивка, която режеше като отровен нож.

– Не.

Алисия и Варгас се спогледаха за миг. Неговите очи ѝ подсказваха да не задълбава повече; ясно бе, че по този път няма да стигнат доникъде. Тя отново се наведе напред, принуждавайки доня Мариана да я погледне неохотно.

– Почти приключихме, доня Мариана. Благодарим ви за търпението. А срещата на министъра, която споменахте одеве, с търговския директор на издателство „Ариадна“...

– Господин Каскос.

– Господин Каскос, благодаря. Знаете ли по какъв повод бе насрочена?

Доня Мариана я изгледа така, сякаш въпросът ѝ се струваше нелеп, но се опитваше да игнорира абсурдността му.

– По повод разни дела на издателството, както може да се очаква.

– Естествено. А обичайно ли е господин министърът да се среща със служители на своите фирми в резиденцията?

– Не разбирам какво имате предвид.

– Спомняте ли си кога за последен път се е случвало такова нещо?

– Честно казано, не.

– Вие ли уредихте срещата с господин Каскос?

Доня Мариана поклати глава.

– Както вече споменах, дон Маурисио я бе отбелязал собственоръчно в дневната си програма.

– Обичайно ли е той да си записва срещи без ваше знание? Както казвате, „собственоръчно“?

Секретарката я изгледа студено.

– Не.

– И въпреки това не сте споменали този факт в показанията си.

– Вече ви казах, че ми се стори несъществен. Господин Каскос е служител и сътрудник на дон Маурисио. Не видях нищо странно във факта, че са планирали да се срещнат. Не беше за пръв път.

– О, нима?

– Да, и преди се бяха срещали няколко пъти.

– В този дом ли?

– Доколкото ми е известно, не.

– Вие ли планирахте тези срещи, или самият дон Маурисио?

– Не си спомням. Трябва да прегледам бележките си. Какво значение има?

– Простете за настойчивостта, но когато се появи за срещата онази сутрин, господин Каскос каза ли ви, че министърът е искал да разговаря с него?

Доня Мариана се замисли за миг.

– Не. В онзи момент основната ни грижа беше да открием министъра и не ми мина през ум, че работите, които е трябвало да се обсъдят с един служител от среден ранг, може да са приоритетни.

– Господин Каскос служител от среден ранг ли е? – попита Алисия.

– Да.

– Просто за информация, доня Мариана, какъв е тогава вашият ранг?

Варгас дискретно побутна Алисия с крак. Секретарката се изправи със строго изражение, което подсказваше, че аудиенцията е приключила и е време да се сбогуват.

– Бъдете така добри да ме извините, ако няма с какво друго да ви помогна – и тя посочи вратата с жест, който вежливо, но решително ги подканяше да напуснат имота. – Делата на дон Маурисио изискват моето внимание дори и в негово отсъствие.

Варгас стана от канапето и кимна, готов да последва доня Мариана към изхода. Вече се бе запътил натам, когато забеляза, че Алисия все още си седи и отпива от чая, на който не бе обърнала внимание по време на разговора. Полицаят и секретарката се извърнаха към нея.

– Всъщност има едно последно нещо, с което можете да ни помогнете, доня Мариана – рече тя.

Последваха доня Мариана през лабиринт от коридори до стълбището, което водеше към кулата. Секретарката на Валс вървеше начело, без да поглежда назад и без да проронва дума, излъчвайки осезаема враждебност. Дъждовните струи, които обливаха фасадата, хвърляха мрачен ореол през завесите и прозорците и създаваха впечатлението, че Вила Мерседес е потопена на дъното на езеро. Пътьом тримата се натъкнаха на армия от прислужници и персонал от малката империя на Валс; при вида на доня Мариана те свеждаха глави и неведнъж се спираха и отдръпваха встрани с реверанс. Варгас и Алисия наблюдаваха този йерархичен ритуал, който се разиграваше сред свитата от служителите и лакеите на министъра, и от време на време се споглеждаха озадачено.

В подножието на витата стълба, която водеше към кабинета в кулата, доня Мариана откачи от стената една маслена лампа и регулира силата на пламъка. Закатериха се нагоре, обгърнати от кехлибарения ореол, който влачеше сенките им по стените. Когато стигнаха до вратата на кабинета, секретарката се обърна и за пръв път пренебрегна Варгас, впивайки отровния си поглед в Алисия. Последната ѝ се усмихна ведро и ѝ протегна отворената си длан. Стиснала устни, доня Мариана ѝ връчи ключа.

– Не пипайте нищо. Оставете всичко така, както сте го намерили. И когато приключите, върнете ключа на иконома, преди да си тръгнете.

– Много благодаря, доня... – подхвана Варгас.

Доня Мариана му обърна гръб, без да отговори, и заслиза по стълбата с фенера в ръка, като ги остави в тъмното на прага.

– По-добре не би могло да бъде – отбеляза Варгас. – Да видим колко време ще ѝ трябва на госпожата, за да се обади по телефона на Гарсия Новалес и живи да ни одере, особено вас.

– По-малко от минута – отсъди Алисия.

– Нещо ми подсказва, че ще е истинско удоволствие да се работи с вас.

– Малко светлинка?

Варгас извади запалката и доближи пламъка ѝ до ключалката, за да може Алисия да пъхне ключа. Тя завъртя бравата, която изпусна металически стон.

– Звучи като капан за мишки – рече Варгас.

На светлината на пламъка Алисия му отправи лукава усмивка, която той би предпочел да не види.

– О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете... – рече тя.

Варгас угаси пламъка и бутна вратата навътре.

8

Сивкав зрак се рееше във въздуха. Оловни небеса и дъждовни сълзи забулваха прозорците. Алисия и Варгас влязоха в кабинета, който им заприлича на каюта в луксозна яхта. Помещението имаше овална форма. Внушително писалище от благородно дърво зае­маше центъра. Около него се издигаше спираловидно извита библиотека, която покриваше по-голямата част от стените и завършваше под остъкления купол на върха на кулата. Само един отрязък от стената срещу писалището не бе запълнен с книги; там имаше пано, образувано от малки рамки, които съхраняваха десетки фотографии. Алисия и Варгас се приближиха, за да ги разгледат. На всички снимки се виждаше едно и също лице; те съставяха нещо като биография от детството до юношеството и най-ранната младост. Една девойка с бледа кожа и светли коси порастваше пред погледа на наблюдателя, а дирята на живота ѝ можеше да се проследи в стотици уловени мигове.

– Изглежда, че министърът обича още някого освен себе си – рече Алисия.

Варгас се задържа за миг пред галерията от портрети, а в това време Алисия отиде до писалището на Валс. Дръпна адмиралското кресло и седна в него. Сложи длани върху кожената тапицерия на бюрото и загледа стаята.

– Как изглежда светът от тази позиция? – попита Варгас.

– Малък.

Тя запали настолната лампа. Прашна светлина обля стаята с топлото си сияние. Алисия отвори първото чекмедже на писалището и намери вътре резбована дървена кутия. Варгас се приближи и седна в края на писалището.

– Ако това е овлажнител за пури, нека първата „Монте Кристо“ да е за мен – рече полицаят.

Алисия отвори кутията. Беше празна. Върху облицовката от синьо кадифе личеше релефен отпечатък от предмет, който приличаше на револвер. Варгас се наведе и докосна ръба на кутията. Подуши пръстите си и кимна.

Младата жена отвори второто чекмедже. Вътре имаше колекция от несесери, подредени акуратно като за изложба.

– Приличат на малки ковчези – рече Алисия.

– Покажете ми мъртвеца – подкани я Варгас.

Тя отвори един от тях. Съдържаше лакиран черен пълнител с бутало, увенчан с капачка с бяла звезда на върха. Алисия го извади от несесера и с усмивка го претегли. Свали капачката и завъртя полека единия край. Писец от злато и платина, който сякаш бе изкован от вълшебни майстори златари, проблясваше в ръцете ѝ.

– Омагьосаната писалка на Фантомас? – попита Варгас.

– Почти. Това е първата автоматична писалка, произведена от фирмата „Монблан“ – обясни Алисия. – От 1905-а е. Изключително скъпа вещ.

– Откъде знаете това?

– Леандро има същата.

– На вас ви подхожда повече.

Алисия върна писалката в кутията ѝ и затвори чекмеджето.

– Знам. Леандро обеща, че ще ми я подари в деня, когато се оттегля.

– И това ще бъде...?

– Скоро.

Опита се да отвори третото и последно чекмедже, но то се оказа заключено. Алисия погледна Варгас, който направи отрицателен жест.

– Ако искате ключа, слезте да го потърсите от вашата приятелка доня Мариана.

– Не бих искала да я безпокоя, когато е толкова заета с „делата на дон Маурисио“...

– Тогава?

– Мислех, че в дирекцията ви учат как да използвате груба сила.

Варгас въздъхна.

– Отдръпнете се – нареди той.

Полицаят коленичи пред писалището, извади от сакото си сгъваем нож с дръжка от слонова кост и отвори назъбеното острие.

– Хич не си мислете, че само вие разбирате от колекционерски вещи. Подайте ми ножа за писма.

Алисия му го подаде и Варгас зачовърка ключалката със своето острие, а ръба между чекмеджето и писалището – с ножа за писма.

– Нещо ми подсказва, че не ви е за сефте – отбеляза Алисия.

– Някои ходят на футболни мачове, а други разбиват ключалки. Човек трябва да има някакво увлечение...

Операцията отне малко повече от две минути. Чу се металическо изщракване, ключалката поддаде и острието на ножа за писма хлътна в чекмеджето. Варгас измъкна своя нож от ключалката. По острието нямаше и една драскотина.

– Закалена стомана? – попита Алисия.

Той сгъна ножа с веща ръка, опирайки върха на острието в пода, и го прибра отново във вътрешния джоб на сакото си.

– Някой ден ще трябва да ме оставите да си поиграя с тази джунджурия – рече Алисия.

– Ако се държите прилично – отвърна Варгас и отвори чекмеджето.

И двамата надникнаха вътре с надежда. Оказа се празно.

– Само не ми казвайте, че съм разбил писалището на един министър нахалост.

Алисия не отговори. Коленичи до Варгас и заопипва вътрешността на чекмеджето, като почукваше с кокалчетата на пръстите си по плоскостите, от които бе сглобено.

– Масивен дъб – обади се полицаят. – Вече не правят такива мебели...

Алисия озадачено свъси вежди.

– Тук няма да намерим нищо – каза Варгас и се изправи. – По-добре да отидем в дирекцията да прегледаме писмата на Салгадо.

Тя не обърна внимание на думите му. Продължи да опипва вътрешността на това чекмедже и основата на горното. Имаше около два пръста ивица между плоскостта, която покриваше горното чекмедже, и края на страничните стени.

– Помогнете ми да го измъкна – помоли Алисия.

– Не ѝ стига, че разбихме ключалката, ами сега иска да разглоби цялото писалище – промърмори Варгас.

Той ѝ направи знак да се дръпне встрани и извади цялото чекмедже.

– Нали виждате? Няма нищо.

Тя хвана чекмеджето и го обърна. От долната страна на основата имаше някаква книга, залепена накръст с две ленти изолирбанд. Алисия ги махна внимателно и взе томчето. Варгас опипа лепящата страна на лентата.

– Скорошна е.

Алисия сложи книгата на писалището. Седна отново в креслото и приближи находката към лампата. Варгас коленичи от едната ѝ страна и я погледна въпросително.

Томчето навярно имаше около двеста страници и бе подвързано с черна кожа. На корицата и гърба нямаше никакво заглавие. Единственият отличителен белег бе отпечатан в златно орнамент под формата на спирала. Той създаваше нещо като оптическа илюзия, така че щом вземеше книгата в ръце, читателят сякаш виждаше вита стълба, която се спуска навътре в книгата.

След корицата следваха три страници без текст, на които с перо и туш бяха нарисувани три фигурки от шах: офицер, пешка и царица. Фигурките се отличаваха със смътно човешки черти. Царицата имаше черни очи с вертикални зеници като на влечуго. Алисия отгърна страницата и намери на следващата заглавието на творбата.

Лабиринтът на духовете VII

Ариадна и Аления принц

Текст и илюстрации: Виктор Матаиш

Под заглавието се простираше изящна илюстрация с черен туш, която заемаше две страници. Изобразяваше призрачен наглед град, в който сградите имаха лица, а облаците се плъзгаха като змии между покривите. Димящи клади се издигаха по улиците, а от върха на една планина над града бе надвиснал огромен кръст, обвит в пламъци. Алисия разпозна в тази рисунка облика на Барселона. Но това бе една различна Барселона –преобразен в кошмар град, видян през очите на дете. Младата жена продължи да разгръща страниците и се спря на една илюстрация, на която се виждаше храмът „Саграда Фамилия“. На рисунката недовършената катедрала сякаш бе оживяла и се влачеше като дракон; четирите кули на портала „Рождество“ се извиваха в небеса от сяра и завършваха с глави, които бълваха огън.

– Виждали ли сте подобно нещо преди? – попита Варгас.

Алисия бавно поклати глава. В продължение на няколко минути тя се потопи в странната вселена на тези страници. Образи от пътуващ цирк, съставен от създания, които отбягваха светлината; безкрайно гробище, рояк от мавзолеи и души, които се издигаха към небето и се рееха в облаците; заседнал кораб на бряг, осеян с останки от корабокрушение и безброй трупове, пленени под водата. А над тази фантастична Барселона, съзерцавайки плетеницата от улици от купола на катедралата, властваше един силует с развяна от вятъра туника, едно ангелско лице с вълчи очи – Аления принц.

Алисия затвори книгата, опиянена от странната и порочна сила, която излъчваха тези образи. Едва тогава осъзна, че книгата, която държеше в ръце, бе просто приказка за деца.

9

Когато си тръгнаха от кулата, Варгас внимателно хвана Алисия за лакътя и я спря.

– Ще трябва да кажете на доня Мариана, че сме намерили тази книга и я вземаме с нас.

Алисия се вторачи в ръката му и той я отдръпна с извинителен жест.

– Останах с впечатление, че тя предпочита да не я безпокоим повече.

– Но ще трябва поне да включим книгата в материалите от предварителното следствие...

Алисия му отправи непроницаем поглед. На Варгас му се стори, че тези зелени очи блестят в полумрака като монети, потъващи в езеро, и придават на собственичката си донякъде призрачен вид.

– Като улика, искам да кажа – уточни полицаят.

– Улика за какво?

Тонът на гласа ѝ бе студен, рязък.

– Всичко, което полицията намира в хода на едно разследване...

– Формално погледнато, книгата не я е намерила полицията. Намерих я аз. Вие просто изиграхте ролята на ключар.

– Ама чуйте...

Думите заседнаха на езика му, защото Алисия заслиза по стълбата, без да го слуша. Варгас я последва пипнешком.

– Алисия...

Когато излязоха в градината, ги посрещна ситен дъжд, който се сипеше по дрехите като стъклен прах. Една от прислужничките им бе заела чадър, но преди Варгас да успее да го отвори, Алисия се запъти към гаража, без да го чака. Полицаят забърза след нея и я прикри с чадъра.

– Няма защо да ми благодарите – рече.

Варгас забеляза, че тя накуцва леко и стиска устни.

– Какво ви е?

– Нищо. Стара травма. Влагата не ѝ действа добре. Няма значение.

– Ако искате, почакайте тук, а аз ще докарам колата – предложи той.

И този път Алисия като че ли не го чу. Очите ѝ се взираха в една забулена от дъжда постройка, която се издигаше като мираж сред дърветата.

– Какво? – попита Варгас.

Тя закрачи отново, оставяйки го с чадъра в ръка.

– Майко Божия! – промърмори полицаят и я последва.

Когато я настигна, Алисия само му посочи постройката, която приличаше на оранжерия в дъното на градината.

– Имаше някого там – рече тя. – Наблюдаваше ни.

– Кой би могъл да бъде?

Алисия колебливо се спря за миг.

– Вие вървете към гаража, аз идвам след минутка.

– Сигурна ли сте?

Тя кимна.

– Поне вземете чадъра...

Варгас я загледа как се отдалечава под дъжда с леко накуцване, докато накрая се стопи в мъглата – просто една от сенките в градината.

10

Белезникава каменна пътека се появи пред краката ѝ. Туфи мъх се бяха загнездили в пролуките между дяланите камъни. Алисия си помисли, че пътят сякаш е направен от плочи, задигнати от някое гробище. От двете страни растяха върби. Дъждовни капки се отцеждаха от клонките им, които я милваха като ръце, опитващи се да я задържат. Отсреща се виждаше постройката, която отначало бе взела за оранжерия, но отблизо ѝ заприлича по-скоро на павилион с неокласически вид. Релсите на умалената железница, които минаваха през целия имот, завиваха покрай сградата; точно пред входа ѝ се издигаше нещо като гаров перон. Алисия заобиколи релсите и се качи по стъпалата, които водеха към открехнатата врата. Туптящата болка в хълбока я пронизваше, сякаш около костите ѝ бе омотана бодлива тел. Алисия поспря за миг, за да се съвземе, после бутна вратата навътре; тя поддаде с леко скърцане.

Първото ѝ впечатление беше, че се е озовала в танцувален салон, изоставен преди години. Диря от стъпки личеше в слоя прах, който покриваше паркета с ромбовидна шарка, а от тавана висяха два кристални полилея, напомнящи цветя от скреж.

– Хей! – извика Алисия.

Ехото от гласа ѝ се разнесе из салона, без да срещне препятствия. Следите от стъпки се губеха в сумрака. По-навътре се виждаше остъклен шкаф от тъмно дърво, който заемаше цялата стена; състоеше се от множество малки клетки, подобни на погребални ниши. Алисия направи няколко крачки, следвайки дирята в праха, но изведнъж се спря с чувството, че нещо я наблюдава. От сенките изникна стъклен поглед на лице от слонова кост, което се усмихваше злобно и предизвикателно. Куклата имаше червени коси и бе облечена с тоалет от черна коприна. Алисия се приближи на няколко метра и установи, че тази кукла не е сама. Всяка от нишите подслоняваше по една такава фигура, пременена с елегантни дрехи. Бяха навярно повече от сто; всички се усмихваха и гледаха с немигащи очи. Куклите бяха с размера на дете и дори в полумрака си личеше прецизната им и изящна изработка – от блясъка на ноктите и малките бели зъби, подаващи се иззад начервените устни, до ирисите и зениците.

– Коя сте вие?

Гласът дойде от дъното на салона. Алисия различи една фигура, седнала на стол в ъгъла.

– Аз съм Алисия. Алисия Грис. Не исках да те изплаша.

Фигурата стана и се приближи много бавно. Когато излезе от мрака и пристъпи в мъжделивата светлина, процеждаща се откъм входа, Алисия позна лицето на момичето от многобройните снимки в кабинета на Валс.

– Имаш хубава колекция от кукли.

– Почти никой не ги харесва. Баща ми казва, че приличат на вампири. Повечето хора ги намират за страшни.

– На мен точно затова ми харесват – каза Алисия.

Мерседес гледаше втренчено тази странна личност. За миг си помисли, че има нещо общо с нейните кукли, сякаш една от тях не бе останала навеки замръзнала в детството от слонова кост, а бе пораснала и бе станала жена от плът, кръв и сенки. Алисия се усмихна и ѝ подаде ръка.

– Мерседес, нали?

Девойката кимна и стисна ръката ѝ. Нещо в студения и пронизващ поглед на жената я успокояваше и ѝ вдъхваше доверие. Прецени, че още няма трийсет години, но отблизо, също като при куклите, беше трудно да се определи възрастта ѝ. Имаше тънка талия и бе облечена с такива дрехи, каквито Мерседес тайно би искала да носи, ако не беше сигурна, че баща ѝ и доня Ирене никога не биха ѝ позволили. Жената излъчваше онзи неопределен чар, за който дъщерята на Валс знаеше, че омайва мъжете и ги кара да се държат като деца или като старци и да се облизват. Бе я видяла как пристигна в компанията на един полицай и влезе в къщата. Някой от висшите ешелони бе сметнал тъкмо тази особа за най-подходяща, за да открие баща ѝ – замисъл, който за Мерседес бе колкото непонятен, толкова и обнадеждаващ.

– Дошли сте заради баща ми, нали?

Алисия кимна.

– Не ми говори на „вие“. Не съм много по-възрастна от теб.

Мерседес сви рамене.

– Учили са ме да се обръщам на „вие“ към всички.

– И мен са ме учили да се държа като госпожица от добро семейство, а виж докъде я докарах.

Мерседес се засмя тихо и донякъде срамежливо. Алисия си помисли, че момичето не е свикнало да се смее и го прави по начина, по който гледа на света – като дете в женско тяло или като жена, прекарала почти целия си живот в детска приказка, населена с прислужници и кукли със стъклени вътрешности.

– Вие полицай ли сте?

– Нещо такова.

– Не изглеждате така.

– Никой не е това, което изглежда.

Мерседес обмисли тези думи.

– Сигурно имате право.

– Може ли да седнем? – попита Алисия.

– Разбира се...

Мерседес побърза да вземе два стола от ъгъла на стаята и да ги сложи там, където падаше светлината от входа. Алисия предпазливо понечи да седне. Момичето веднага забеляза изписаната на лицето ѝ болка и ѝ помогна. Алисия се усмихна немощно; челото ѝ бе плувнало в студена пот. Мерседес се поколеба за миг, но после я избърса с кърпа, която извади от джоба си. Докато подсушаваше потта, забеляза, че Алисия има тъй фина и бледа кожа, че ѝ се прииска да я погали с пръсти. Прогони тази мисъл от ума си и почувства, че се изчервява, без да знае защо.

– По-добре ли сте? – поинтересува се тя.

Алисия направи утвърдителен жест.

– Какво ви е?

– Една стара травма. Получих я като дете. Понякога се обажда, ако вали дъжд или времето е много влажно.

– Имали сте инцидент?

– Нещо такова.

– Съжалявам.

– Тези неща минават. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

В очите на момичето се появи безпокойство.

– Във връзка с баща ми ли?

Алисия кимна.

– Ще го откриете ли?

– Ще се опитам.

Мерседес я гледаше с тревожен копнеж.

– Полицията няма да може да го открие. Вие ще трябва да направите това.

– Защо го казваш?

Дъщерята на Валс сведе поглед.

– Защото мисля, че той не иска да бъде открит.

– Какво те кара да мислиш така?

Мерседес все така не вдигаше очи.

– Не зная...

– Доня Мариана разправя, че онази сутрин, когато баща ти е заминал, си ѝ казала, че според теб си е отишъл завинаги, че вече няма да се върне...

– Вярно е.

– Предната нощ баща ти каза ли ти нещо, което да те е навело на тази мисъл?

– Не зная.

– Ти говори ли с него в нощта на бала?

– Качих се в кабинета му да го видя. Той нито за миг не слезе на тържеството. При него беше Висенте.

– Висенте Кармона, телохранителят?

– Да. Татко изглеждаше тъжен. Странен.

– Каза ли ти защо?

– Не. Той ми казва само онова, което смята, че искам да чуя.

Алисия се засмя.

– Всички бащи правят така.

– И вашият ли?

Алисия само се усмихна и Мерседес не прояви упорство да я разпитва.

– Спомням си, че разглеждаше една книга, когато влязох в кабинета му.

– А спомняш ли си дали книгата беше с черни корици?

Мерседес доби изненадано изражение.

– Струва ми се, че да. Попитах го каква е и той отвърна, че не била подходящо четиво за девойчета. Май не искаше да я видя. Може да е била забранена книга.

– Баща ти държи ли забранени книги?

Момичето кимна, отново с известна срамежливост.

– В един заключен шкаф в кабинета му в министерството. Татко не знае, че аз зная за това.

– Е, няма да го научи от мен. Кажи ми, той често ли те води в кабинета си в министерството?

Мерседес поклати глава.

– Била съм там само два пъти.

– А в града?

– В Мадрид ли?

– Да, в Мадрид.

– Тук имам всичко, което ми е необходимо – рече тя не особено убедено.

– Може някой път да отидем заедно в града. На разходка. Или пък на кино. Обичаш ли киното?

Мерседес прехапа устни.

– Никога не съм ходила на кино. Но с радост бих отишла. С вас, искам да кажа.

Алисия я потупа по ръката и показа най-обаятелната си усмивка.

– Ще отидем да гледаме някой филм с Кари Грант.

– Не зная кой е той.

– Това е идеалният мъж.

– Защо?

– Защото не съществува.

Мерседес отново се засмя със своя тъжен, потиснат смях.

– Какво друго ти каза баща ти онази нощ? Спомняш ли си?

– Не много. Каза, че ме обича. И че винаги ще ме обича, каквото и да стане.

– Нещо друго?

– Беше нервен. Пожела ми лека нощ и после остана да разговаря с Висенте.

– Ти можа ли да чуеш нещо от разговора им? – попита Алисия.

– Не е хубаво да се подслушва зад вратата...

– Винаги съм смятала, че така се чуват най-добрите разговори – подхвърли Алисия.

Мерседес се засмя дяволито.

– Баща ми мислеше, че някой е бил на тържеството. И в кабинета му.

– Каза ли кой?

– Не.

– Какво друго? Нещо направи ли ти впечатление?

– Говореше за някакъв списък. Каза, че някой имал списък. Не разбрах кой.

– Знаеш ли за какъв списък ставаше дума?

– Не. За числа, струва ми се. Съжалявам. Ще ми се да можех да ви помогна повече, но само това успях да чуя...

– Много ми помагаш, Мерседес.

– Наистина ли?

Алисия кимна и я погали по бузата. Никой не бе галил Мерседес така, откакто майка ѝ бе прикована към леглото преди десет години и костите на ръцете ѝ се извиха като куки.

– Според теб какво имаше предвид баща ти, когато каза „каквото и да стане“?

– Не зная...

– Казвал ли е и преди подобно нещо?

Момичето се умълча и само я гледаше втренчено.

– Мерседес?

– Не ми е приятно да говоря за това.

– За кое?

– Татко ми е казвал да не го разправям на никого.

Алисия се наведе към нея и я хвана за ръката. Мерседес трепереше.

– Но аз не съм никой. С мен можеш да споделиш, разбира се...

– Ако баща ми научи, че съм ви казала...

– Няма да научи.

– Заклевате ли се?

– Заклевам се. Да умра, ако те излъжа.

– Не говорете така.

– Разкажи ми, Мерседес. Каквото и да ми кажеш, ще си остане между нас. Имаш думата ми.

Девойката я гледаше с плувнали в сълзи очи. Алисия стисна ръката ѝ.

– Трябва да съм била на седем или осем години. Бях в Мадрид, в училището на ордена на Младенеца Иисус. Следобед охраната на баща ми идваше да ме прибере след часовете. С другите момичета чакахме в двора с кипарисите родителите или прислужниците, които ни вземаха в пет и половина. Една госпожа идваше много пъти. Винаги заставаше от другата страна на оградата и ме гледаше. Понякога ми се усмихваше. Аз не знаех коя е, но тя идваше там почти всеки следобед. Правеше ми знаци да се приближа, въпреки че мен ме беше страх. Един следобед охраната се забави. Нещо се беше случило в центъра на Мадрид. Спомням си как колите откарваха другите момичета, докато накрая останах да чакам сама. Не зная как точно се случи, но когато една от колите потегляше, госпожата се вмъкна през вратата на оградата. Приближи се и коленичи пред мен. Прегърна ме и се разрида, като ме обсипваше с целувки. Аз се уплаших и се развиках. Монахините наизлязоха. Охраната пристигна и си спомням, че двама от мъжете сграбчиха госпожата за ръцете и я повлякоха. Тя викаше и плачеше. Спомням си, че един от телохранителите на баща ми я удари с юмрук в лицето. Тогава тя извади нещо от чантата си. Беше пистолет. Телохранителите се отдръпнаха и тя се затича към мен. Лицето ѝ бе окървавено. Прегърна ме и ми каза, че ме обича. И да не я забравям никога.

– Какво стана после?

Мерседес преглътна на сухо.

– Тогава Висенте се приближи и я застреля в главата. Госпожата падна в краката ми в локва кръв. Спомням си това, защото една от монахините ме взе на ръце и ми събу обувките, които бяха изцапани с кръвта на госпожата. После ме повери на един от телохранителите, който ме придружи до колата с Висенте. Той потегли с пълна скорост, но аз успях да видя през прозореца как двама души от охраната помъкнаха нанякъде тялото на госпожата...