Лабиринтът на духовете

Забравените

1

Когато Вилахуана завърши разказа си, очите му бяха овлажнели, а гърлото – пресъхнало. Алисия сведе поглед и се умълча. След малко журналистът се покашля и тя му отправи вяла усмивка.

– Сусана повече не видя съпруга си, нито дъщерите си. В продължение на два месеца обикаляше полицейски участъци, болници и приюти и разпитваше за тях. Никой не знаеше нищо. Един ден, отчаяна, решила да се обади на доня Федерика Убач. Отговорил ѝ някакъв прислужник, който прехвърлил обаждането на един секретар. Сусана му разправила какво се е случило и казала, че единствено госпожата може да ѝ помогне. „Тя ми е приятелка“, рекла.

– Бедничката – промълви Алисия.

– Няколко дни по-късно я задържаха на улицата и я откараха в приют за душевноболни жени. Тя остана там няколко години. Казват, че по някое време успяла да избяга. Кой знае. Тъй или иначе, Сусана изчезна завинаги.

Последва продължително мълчание.

– А Виктор Матаиш? – попита най-сетне Алисия.

– Адвокат Брианс, който известно време преди това бе нает от Изабела Жисперт, за да се опита да помогне на Давид Мартин, научи от последния, че Матаиш също се озовал в крепостта Монжуик. Държали го в отделна килия в изолатора по изрична заповед на директора, дон Маурисио Валс, и му било забранено да излиза в двора с останалите затворници, да получава посещения и изобщо да общува с когото и да било. Единствено Мартин, който също неведнъж попадал в изолатора, можел да разговаря с него – разменяли по някоя и друга дума през коридора. По този начин адвокатът разбра за станалото. Вероятно по това време вече го гризеше съвестта и се чувстваше отчасти виновен, тъй че реши да помогне на всички клетници, затворени там. Мартин, Матаиш...

– Адвокатът на изгубените каузи... – рече Алисия.

– Естествено, не можа да ги спаси. Мартин беше убит по заповед на Валс, или поне така разправяха. За Матаиш не се чу нищо повече. Неговата смърт и досега си остава загадка. А Изабела, в която горкият Брианс, мисля, се бе влюбил, както се влюбваха всички, които я познаваха, се спомина преди тях – също при твърде подозрителни обстоятелства. След всичко това Брианс повече не изправи глава. Добър човек е, но се бои, а и бездруго не може да направи нищо.

– Мислите ли, че Матаиш все още е там?

– В крепостта ли? Надявам се, че Бог не е бил толкова жесток и го е прибрал навреме.

Алисия кимна, опитвайки се да осмисли чутото.

– А вие? – попита Вилахуана. – Как смятате да постъпите?

– Какво искате да кажете?

– Ще продължите ли да вирите нос след всичко, което ви разказах?

– И моите ръце са вързани като тези на Брианс – отвърна тя. – Ако не и повече.

– Какво удобно извинение!

– С цялото ми уважение, вие не знаете нищо за мен.

– Ами разкажете ми. Помогнете ми да довърша историята. Посъветвайте ме какво да направя.

– Имате ли семейство, Вилахуана?

– Жена и четири деца.

– А обичате ли ги?

– Повече от всичко на света. Накъде биете?

– Да ви кажа ли какво трябва да направите? Ама наистина?

Журналистът кимна.

– Допишете речта си. Забравете за Матаиш. За Мартин. За Валс и за всичко, което ми разказахте. Забравете и за мен, кракът ми не е стъпвал тук.

– Не се бяхме разбрали така – възрази Вилахуана. – Излъгахте ме...

– Добре дошъл в клуба – отвърна Алисия, запътила се вече към изхода.

2

Малко след като излезе от Академията, Алисия трябваше да спре в една уличка, за да повърне. Подпря се на студения каменен дувар и затвори очи; жлъчният сок горчеше в устата ѝ. Пое дълбоко дъх и се постара да се съвземе, но отново ѝ призля. Щеше да падне на колене, ако някой не я бе подхванал. Когато се обърна, Алисия видя загриженото лице на Ровира, чирака шпионин, който я гледаше съкрушено.

– Добре ли сте, госпожице Грис?

Тя се опита да си поеме дъх.

– Може ли да знам какво правиш тук, Ровира?

– Е... отдалече ви видях да залитате и... Извинявайте.

– Добре съм. Върви си.

– Но вие плачете, госпожице.

Алисия силно го отблъсна с две ръце.

– Махай се оттук, глупако – скастри го тя, повишавайки тон.

Ровира се сви и побърза да се отдалечи с уязвено изражение. Алисия се подпря на стената. Избърса сълзите си с ръце и закрачи, стиснала гневно устни.

На път към къщи срещна един амбулантен търговец и купи от него евкалиптови лукчета, за да премахне горчивия вкус в устата си. Качи се бавно по стълбите и когато стигна до вратата на апартамента си, чу гласове, долитащи отвътре. Навярно Фернандито бе дошъл да получи нареждания или да даде отчет за мисията си и се бе помирил с Варгас, помисли си тя. Отвори вратата и видя Варгас, застанал прав до прозореца. А на канапето, спокойно усмихнат и с чаша чай в ръка, седеше Леандро Монталво. Пребледняла, Алисия замръзна на прага.

– Пък аз си мислех, че ще се радваш да ме видиш, Алисия – каза Леандро и се изправи.

Тя пристъпи няколко крачки, като пътьом свали палтото си и размени поглед с Варгас.

– Не... не знаех, че ще дойдете – измънка. – Да бях знаела...

– Всичко се реши в последния момент – продължи Леандро. – Пристигнах късно снощи, но всъщност не бих могъл да избера по-подходящо време.

– Мога ли да ви предложа нещо? – попита Алисия.

Той показа чашата си.

– Капитан Варгас беше така любезен да ми приготви превъзходен чай.

– Двамата с господин Монталво обсъждахме обстоятелствата по случая – обади се Варгас.

– Колко хубаво...

– Хайде, дай ми целувка, Алисия, че от сума дни не съм те виждал.

Тя се приближи до него и докосна бузите му с устни. Блясъкът в очите на Леандро ѝ подсказа, че е доловил жлъчката в дъха ѝ.

– Наред ли е всичко? – попита той.

– Да. Стомахът ми е малко разбъркан. Нищо повече.

– Трябва да се грижиш по-добре за себе си. Ако не съм аз да те наглеждам, съвсем се запускаш.

Алисия кимна с покорна усмивка.

– Хайде, седни. Разкажи ми. Разбрах от капитана, че си имала ангажимент тази сутрин. Среща с някакъв журналист, мисля.

– В крайна сметка ми върза тенекия. Вероятно не е имал какво да ми каже.

– В тази страна точността не е на почит.

– Така казва и Варгас – отбеляза Алисия.

– За щастие, все още има хора, които работят, и то добре. Като вас, които практически разрешихте този случай.

– Нима?

Алисия погледна Варгас, който сведе очи.

– Е, имам предвид онова за „Метробарна“, шофьора и Санчис. Случаят е, както се казва, в кърпа вързан. Тези улики са много солидни.

– Но са само косвени. Нищо повече.

Леандро се разсмя благосклонно.

– Е, какво ви разправях, Варгас? Алисия никога не е доволна от себе си. Перфекционистка ни е тя.

– Крушата не пада по-далече от дървото – изтъкна Варгас.

Алисия тъкмо се канеше да попита Леандро какво прави в Барселона, когато вратата на жилището се отвори рязко и Фернандито, запъхтян от тичането по стълбите, нахълта във всекидневната.

– Госпожице Алисия, пресни новини! Няма да повярвате какво открих!

– Сигурно си занесъл по погрешка моята поръчка отсреща – прекъсна го Алисия, впила поглед в него.

– Виж ти – рече Леандро. – Кой е този услужлив кавалер? Няма ли да ми го представиш?

– Това е Фернандито. Момчето от бакалницата.

Младежът преглътна на сухо и кимна.

– Е? Донесе ли каквото ти казах? – попита кисело Алисия.

Фернандито я гледаше онемял.

– Поръчах ти яйца, мляко, хляб и две бутилки „Пералада“. А също и зехтин. Какво неясно има тук?

Фернандито разтълкува настойчивия ѝ поглед и кимна съкрушено.

– Прощавайте, госпожице Алисия. Стана грешка. Маноло казва, че е приготвил всичко, и моли да го извините. Това няма да се повтори.

Тя щракна нетърпеливо с пръсти.

– Ами тръгвай тогава. Какво чакаш?

Момчето кимна отново и се изниза.

– Просто няма начин да не объркат нещо – рече Алисия троснато.

– Затова живея в луксозен хотел – каза Леандро. – Всичко се нарежда с едно обаждане по телефона.

Младата жена надяна ведра усмивка на лицето си и отново се обърна към него.

– И на какво дължим честта, че сте оставили удобствата на „Палас“ заради скромната ми обител?

– Бих казал, че ми липсваше сарказмът ти, но истината е, че имам добри и лоши новини.

Алисия размени поглед с Варгас, който само кимна.

– Седни, ако обичаш. Това, което ще чуеш, няма да ти хареса, Алисия, но искам да знаеш, че идеята не беше моя и не можах да направя нищо, за да го предотвратя.

Тя забеляза, че Варгас като че ли се сви.

– Да предотвратите кое?

Леандро остави чашата си на масата и направи пауза, сякаш събираше кураж, за да съобщи новините.

– Преди три дни полицейското разследване установи, че миналия месец дон Маурисио Валс три пъти се е свързал по телефона с господин Игнасио Санчис, генералния директор на „Метробарна“. Същата сутрин при проверка в канцелариите на дружеството в Мадрид бяха открити документи, свидетелстващи за различни операции за покупко-продажба на акции от Ипотекарната банка, компания майка на „Метробарна“. Въпросните операции, осъществени между господин Игнасио Санчис и дон Маурисио Валс, по преценка на техническия отдел на полицията показват значителни процедурни нарушения и няма данни Централната банка на Испания да е била уведомена за тях по надлежния ред. Когато бе разпитан един от секретарите в централната канцелария, той отрече да е знаел за тези сделки, за които няма и никакъв отчет.

– Защо не са ни осведомили за това? – попита Алисия. – Мислех, че участваме в разследването.

– Не бива да обвиняваш Хил де Партера, нито пък полицията. Решението беше мое. В онзи момент не знаех, че вашето разследване ще ви отведе до Санчис по друг път. Не ме гледай така. Когато научих за това от Хил де Партера, предпочетох да изчакам полицията да потвърди дали сме попаднали на обстоятелство, свързано със случая, или на обикновено търговско нарушение, което остава извън нашата юрисдикция. Ако в някакъв момент пътищата се бяха пресекли, разбира се, че щях да ти кажа. Но вие изпреварихте събитията.

– Нещо не ми е съвсем ясно... За какви акции става дума? – попита Алисия.

Леандро ѝ даде знак да прояви търпение и поднови разказа си.

– Полицията продължи разследването и откри още доказателства за съмнителни сделки между Санчис и Маурисио Валс. Повечето включват покупко-продажба на дялове и полици от Ипотекарната банка, осъществявани в течение на почти петнайсет години зад гърба на съвета и на административните органи на учреждението. Говорим за твърде значителни суми. Милиони песети. По молба, или по-скоро по заповед на Хил де Партера потеглих снощи за Барселона; тукашната полиция беше готова да арестува и да разпита Санчис днес или утре. Очакваме потвърждение, че средствата, придобити при една фалшива продажба на емисия дълг на Ипотекарната банка, са били използвани от Валс за погасяване на кредит, който той е теглил за покупката на терена и за строежа на Вила Мерседес, частното му жилище в Сомосагуас. Техническият доклад на полицията сочи, че Валс по всяка вероятност е шантажирал Санчис години наред, за да придобива незаконни средства от баланса на банката и нейните дружества. Средства, които Санчис навярно е замаскирал с фиктивни сделки между офшорни дружества, за да скрие идентичността на истинските получатели на тези плащания.

– Казвате, че Валс вероятно е изнудвал Санчис. С какво?

– Тъкмо това се опитваме да изясним в момента.

– Нима ми казвате, че цялата работа опира само до пари?

– А не е ли така в почти всички случаи? – отвърна Леандро. – Разбира се, нещата се ускориха тая сутрин, когато капитан Варгас ми съобщи резултата от вашите разследвания.

Алисия отново погледна към полицая.

– Точно тогава разговарях с Хил де Партера и съпоставихме вашето разследване с това на полицията. Веднага бяха предприети съответни действия. Съжалявам, че това се случи, докато ти отсъстваше, но нямаше време да те чакаме.

Тя гневно местеше поглед ту към Леандро, ту към Варгас.

– Варгас направи онова, което трябваше, Алисия – рече менторът ѝ. – Нещо повече – неприятно ми е, че не си ме държала в течение на разследването ви, както се бяхме уговорили, но те познавам добре и зная, че не си искала да ме измамиш, а просто не обичаш да повдигаш завесата, докато не си напълно сигурна. Така е и при мен. Затова не ти съобщих нищо по тази тема, докато не се изясни, че е свързана с нашето разследване. Честно казано, и за мен бе изненада да науча всичко това. Не знаех, че вървите по дирята на Санчис. И аз като теб очаквах нещо друго. При други обстоятелства бих се радвал да имам още няколко дни, за да разнищя работата докрай, преди да действам. За нещастие, в този случай не можем да си позволим да разполагаме с времето, както ни се иска.

– Какво са направили със Санчис?

– В този момент Игнасио Санчис дава показания в комисариата, където се намира от няколко часа.

Алисия притисна слепоочията си с ръце и затвори очи. Беше пребледняла като платно. Варгас стана, наля чаша бяло вино и ѝ я подаде.

– Хил де Партера и целият му екип изразиха благодарността си и ме помолиха изрично да поздравя и двама ви за отличната работа в служба на отечеството – заяви Леандро.

– Но...

– Алисия, моля те. Недей.

Тя пресуши чашата си и опря глава в стената.

– Казахте, че имате и добри новини – рече накрая.

– Това бяха добрите новини – уточни Леандро. – Лошите са, че ти и Варгас сте освободени от случая и сега разследването преминава изцяло в ръцете на един нов отговорник, назначен от Министерството на вътрешните работи.

– Кой е той?

Леандро стисна устни. Варгас, който бе мълчал до момента, наля чаша вино и за себе си и погледна Алисия с тъга.

– Ендая – отвърна капитанът.

Алисия изгледа и двамата озадачена.

– Кой, по дяволите, е тоя Ендая?

3

Килията вонеше на урина и електричество. Дотогава Санчис не бе забелязвал, че електричеството има миризма. Сладникава металическа миризма, подобна на пролята кръв. Застоялият въздух на килията бе пропит с този мирис, от който червата на директора се обръщаха. Крушката на тавана вибрираше от жуженето на генератора, разположен в единия ъгъл; тя хвърляше млечна светлина по влажните, изподраскани стени. Санчис се мъчеше да държи очите си отворени. Вече почти не усещаше ръцете и краката си, завързани за металния стол с тел, която се врязваше в кожата му.

– Какво сте направили с жена ми?

– Жена ви си е вкъщи. В отлично състояние. За какви ни мислите?

– Не зная кои сте.

Гласът се сдоби с лице и Санчис срещна за пръв път стоманения поглед на тези очи – толкова сини, че изглеждаха течни. Лицето бе ъгловато, но с приятни черти. Собственикът му изглеждаше като екранен идол – един от онези представителни мъже, които дамите от добро семейство поглеждат крадешком на улицата, чувствайки топлина между краката си. Беше облечен изключително елегантно. Маншетите на ризата му, току-що излязла от ателието за химическо чистене, бяха украсени със златни бутонели с орела от националния герб.

– Ние сме законът – отвърна мъжът с усмивка, сякаш двамата бяха добри приятели.

– Щом е така, пуснете ме. Нищо не съм направил.

Събеседникът, който междувременно бе седнал срещу Санчис, кимна разбиращо. Директорът забеляза, че в килията имаше поне още двама души, застанали до стената в сенките.

– Казвам се Ендая. Съжалявам, че трябваше да се запознаем при такива обстоятелства, но се надявам, че двамата с вас ще станем добри приятели, защото приятелите се уважават и нямат тайни един от друг.

По даден знак от Ендая двама от хората му отидоха до стола и започнаха да свалят дрехите на Санчис, като ги режеха с ножици.

– Един велик човек ме научи на почти всичко, което зная. Това бе инспектор Франсиско Хавиер Фумеро, в чиято памет е поставена плоча в тази сграда. Фумеро беше от хората, които понякога не биват оценени подобаващо. Мисля, че вие, драги ми Санчис, можете да разберете това по-добре от всеки друг, защото и на вас ви се е случвало, нали?

Санчис, който се бе разтреперил, гледайки как го събличат с ножиците, смотолеви:

– Не зная какво...

Ендая вдигна ръка, сякаш обясненията бяха излишни.

– Тук сме все приятели, Санчис, както ви казах. Няма защо да пазим тайни един от друг. Добрият испанец няма тайни. А вие сте добър испанец. Работата е там, че понякога хората злобеят, трябва да си го признаем. Нашата страна е най-добрата на света, в това никой не се съмнява, но на моменти завистта ни погубва. Вие си го знаете. Ама той се бил оженил за дъщерята на шефа, ама бил зестрогонец и не заслужавал да е генерален директор... туй било, онуй било! Казвам ви, че добре ви разбирам. И разбирам, че когато поставят под съмнение честта и достойнството на един мъж, той се вбесява. Защото всеки мъж, който има топки, ще се вбеси. И вие също имате. Ей ги нà, две хубави топки.

– Моля ви, не ме наранявайте, не...

Гласът на Санчис премина в писък, когато един от мъжете допря щипките на генератора до тестисите му.

– Не плачете, човече, още нищо не сме ви направили. Хайде, погледнете ме в очите. Погледнете ме.

Разплакан като дете, Санчис вдигна очи. Ендая му се усмихваше.

– Я да видим, Санчис. Аз съм ваш приятел. Това е само между вас и мен. Без тайни. Помогнете ми и аз ще ви закарам вкъщи при жена ви, където ви е мястото. Ама не плачете, де! Не обичам да гледам как един испанец циври, мамка му. Тук плачат само хората, които имат какво да крият. А ние нямаме какво да крием, нали така? Тук няма тайни, защото всички сме приятели. И аз знам, че държите в плен Маурисио Валс. И ви разбирам. Валс е кучи син, да. Да, да! Не се притеснявам да го кажа. Видях документите. Зная, че ви е принуждавал да нарушавате закона, да продавате несъществуващи акции. Аз не разбирам от тия работи, за мен финансите са тъмна Индия. Но дори невежа като мен може да схване, че Валс ви е заставял да крадете от негово име. Ще ви го кажа ясно: този тип, министър или не, е негодник. Това ви го казвам аз, който поне от тия работи разбирам, защото ги гледам всеки ден. Но нали знаете как е в тая страна? Човек струва толкова, колкото приятелите, които има. По това няма спор! А Валс има много приятели. И то сред управниците. Но всичко си има граници. В един момент човек трябва да каже „стига“! Вие сте пожелали да вземете правосъдието в свои ръце. Вижте, разбирам ви, но сте сгрешили. Нали за това сме ние, това ни е работата. Сега единственото, което искаме, е да намерим тоя мошеник Валс, за да се изясни всичко. За да можете вие да се приберете вкъщи при вашата госпожа и да тикнем най-сетне Валс в затвора – време му е да отговаря за всичко, което е надробил. И за да мога аз да изляза в отпуск, че вече ми е ред. А тук не се е случило нищо. Разбирате ме, нали?

Санчис се опита да каже нещо, но зъбите му тракаха толкова силно, че думите звучаха неясно.

– Какво казвате, Санчис? Престанете да треперите, че нищо не ви разбирам.

– Какви акции? – успя да изрече директорът.

Ендая въздъхна.

– Разочаровате ме, Санчис. Мислех, че сме приятели. А човек не обижда приятелите си. Не тръгваме добре с вас. Опитвам се да ви улесня, защото всъщност разбирам какво сте направили. Друг може и да не разбере, но не и аз. Защото знам какво е да се бориш с тая сган, която си мисли, че стои над всичко. Затова ще ви дам още един шанс, понеже ми допадате. И един приятелски съвет: понякога човек трябва да знае кога не му изнася да се прави на тарикат.

– Не зная за какви акции говорите – измънка Санчис.

– Не ми хленчете, мамка му. Не виждате ли в какво неудобно положение ме поставяте? Аз трябва да изляза от тази стая с резултати. Просто и ясно. И вие го разбирате. Всъщност нещата са много прости. Когато животът ти го вкарва отзад, мъдро е да станеш педал. А на вас, приятелю мой, животът ще ви го вкара наистина голям. Не усложнявайте нещата. На този стол са седели мъже, сто пъти по-корави от вас, и са издържали не повече от четвърт час. А вие сте изнежен господинчо. Не ме принуждавайте да правя неща, които не искам да правя. За последен път: кажете ми къде държите Валс и тук все едно не е станало нищо. Тази нощ ще се приберете при съпругата си невредим.

– Моля ви... Не ѝ правете нищо... Тя не е добре – замоли Санчис.

Ендая въздъхна и бавно се приближи, тъй че лицето му се озова само на сантиметри от неговото.

– Слушай, нещастник такъв – рече той с много по-студен тон, отколкото бе използвал до момента. – Ако не ми кажеш къде е Валс, ще ти изпържа топките, докато се насереш, а после ще хвана твоята женичка и бавничко ще ѝ изтръгна месото от костите с нажежени клещи, за да разбере, че за всичките ѝ беди е виновен лигльото, за когото се е омъжила.

Санчис затвори очи и застена. Ендая сви рамене и отиде до генератора.

– Ти си знаеш.

Банкерът отново вдъхна онзи металически мирис и усети как подът трепери под стъпалата му. Крушката примигна няколко пъти. После всичко избухна в огън.

4

Леандро държеше слушалката и кимаше. От три четвърти час бе на телефона. Варгас и Алисия го наблюдаваха. Двамата бяха видели сметката на бутилката вино. Когато Алисия понечи да стане, за да потърси друга, капитанът я спря, ругаейки под нос. Тя започна да пали цигара от цигара, като не откъсваше поглед от Леандро, който слушаше и кимаше спокойно.

– Разбирам. Не, естествено, че не. Ще се заема с това. Да, господине. Ще му кажа. И на вас.

Леандро затвори телефона и им отправи морен поглед, в който в равна степен се четяха облекчение и загриженост.

– Това беше Хил де Партера. Санчис си е признал – рече най-сетне той.

– Признал си е? Какво по-точно? – попита Алисия.

– Парчетата от пъзела започнаха да се подреждат. Потвърждава се, че историята е започнала отдавна. Види се, Валс и Мигел Анхел Убач, финансистът, се запознали малко след войната. Тогава Валс бил изгряваща звезда на новия режим, след като доказал лоялността и надеждността си като директор на затвора Монжуик – една доста неблагодарна работа. Изглежда, че чрез един консорциум, създаден за възнаграждение на индивиди с изключителен принос към националната кауза, Убач връчил на Валс пакет акции от възстановената Ипотекарна банка, която обединила различни финансови организации, разпуснати след войната.

– Говорите за грабеж и разпределяне на военна плячка – пресече го Алисия.

Леандро въздъхна търпеливо.

– Внимавай, Алисия. Не всички хора са така широко скроени и толерантни като мен.

Тя си прехапа езика. Леандро изчака на лицето ѝ да се появи покорно изражение, преди да продължи.

– През януари 1949 г. Валс трябвало да получи друг пакет акции. Двамата имали устна уговорка за това. Но при неочакваната смърт на Убач в едно произшествие предната година...

– Какво произшествие? – прекъсна го Алисия.

– Пожар в дома му, при който Убач и съпругата му загинали в съня си. Не ме прекъсвай, Алисия, моля те. Както щях да кажа, при смъртта на банкера възникнали известни разногласия със завещанието, което явно не включвало споменатите уговорки. Работата се усложнявала и от това, че Убач бил посочил за изпълнител на завещанието един млад адвокат от кантората, която го представлявала.

– Игнасио Санчис – обади се Алисия.

Леандро ѝ хвърли предупредителен поглед.

– Да, Игнасио Санчис. Като изпълнител на завещанието той станал и законен попечител на Виктория Убач, дъщерята на покойните съпрузи, до навършване на пълнолетието ѝ. И да, преди да си ме прекъснала за пореден път, когато тя навършила деветнайсет години, Санчис се оженил за нея, което предизвикало немалко злословия, дори известен скандал. Май се говорело, че още в юношеските си години Виктория поддържала незаконна връзка с бъдещия си съпруг. Говорело се също, че Игнасио Санчис бил просто едно амбициозно парвеню, тъй като завещанието оставяло по-голямата част от имуществото на дъщерята, която била значително по-млада от него. Освен това Виктория Убач се отличавала с емоционална лабилност. Според мълвата, още като момиче избягала от къщи и шест месеца била в неизвестност. Но всичко това са слухове. Важното в случая е, че когато поел управлението на акционерното дружество „Банка Убач“, Санчис отказал на Валс онова, което според твърденията на последния му било обещано от покойника. В този момент Валс бил принуден да преглътне горчивия хап. Чак след години, когато станал министър и се сдобил със значителна власт, решил да накара Санчис да му отстъпи дължимото, че и повече. Заплашил да го обвини, че е замесен в изчезването на жена си през 1948 г., целящо да скрие една бременност на непълнолетната по онова време Виктория, и че я е държал в някакъв санаториум на Коста Брава, близо до Сан Фелиу де Гишолс, ако не греша, където пет или шест месеца по-късно Гражданската гвардия я намерила да се скита по плажа, дезориентирана и с признаци на недохранване. По всичко личи, че Санчис отстъпил пред натиска и чрез редица незаконни операции предал на Валс огромна сума под формата на акции и продаваеми полици на Ипотекарната банка. Голяма част от богатството на министъра навярно идва от този източник, а не от неговия тъст, както се говореше. Но Валс искал още. Продължил да притиска Санчис, който никога не му простил, че забъркал в това съпругата му Виктория или че излагал на риск репутацията ѝ с онова юношеско бягство, за да постигне целите си. Банкерът се опитал да протестира пред различни инстанции, но навсякъде му захлопвали вратата и го отпращали с думите, че Валс е твърде могъщ, твърде близък до висшите ешелони на режима, и че никой не може да го пипне. А и всеки опит да го пипнат би означавал да се раздуха историята за консорциума и за възнагражденията, разпределени в края на войната – нещо, което никой не желаел да разгласява. Санчис получил сериозно предупреждение да забрави тази тема.

– Но не го послушал.

– Очевидно не. Не само че не забравил, но и решил да си отмъсти. И тук действително допуснал грешка. Наел следователи, които да разровят миналото на Валс. Така открили един негодник, който гниел в Монжуик, Себастиан Салгадо, и редица мътни произшествия и злоупотреби, извършени от Валс срещу различни затворници и техни роднини по време на службата му като директор на затвора. Оказало се, че има дълъг списък от кандидати, готови да изиграят главна роля в отмъщението срещу Валс. Липсвал само убедителен сюжет. И тъй, Санчис замислил план, за да скрие тази маневра зад една привидна вендета, политическа или лична, породена от тъмното минало на министъра. Започнал да му изпраща заплашителни писма чрез Салгадо, с когото установил връзка. Предложил на последния сума, която той трябвало да получи след помилването, което се опитвали да му издействат в замяна на съучастието му в качеството на примамка. Санчис знаел, че писмата ще бъдат проследени и че дирята ще отведе до Салгадо. Наел също и един бивш затворник в Монжуик, Валентин Моргадо, който също имал предостатъчно причини да ненавижда Валс. Моргадо бил освободен през 1947 г., но винял Валс за смъртта на жена си, която се поминала от болест, докато той лежал в затвора. Санчис го наел за шофьор на семейството. С помощта на един бивш пазач в затвора, някой си Бебо, комуто банкерът платил значителна сума пари и му предоставил жилище с много изгоден наем, собственост на „Метробарна“ в Пуебло Секо, Моргадо снабдил своя благодетел със сведения за други затворници, измъчвани от Валс в Монжуик. Един от тях, Давид Мартин, писател със сериозни психически проблеми, който си спечелил сред осъдените прякора Затворника на рая, се оказал идеален кандидат за интригата, замислена от Санчис. Мартин бил изчезнал при странни обстоятелства, когато Валс наредил на двама от хората си да го откарат в една къща край парка Гуел и да го убият там. Писателят по всяка вероятност успял да избяга и Валс вечно се боял, че този човек, изгубил окончателно разума си след затворничеството в изолирана килия в една от кулите на крепостта, ще се завърне някой ден, за да му отмъсти, понеже го винял за убийството на една жена на име Изабела Жисперт. Слушаш ли ме внимателно?

Алисия кимна.

– Планът на Санчис бил да убеди Валс в съществуването на заговор, заплашващ да даде гласност на злоупотребите и престъпленията, извършени срещу затворници по време на неговото управление. Зад всичко това уж се криела коварната ръка на Мартин и други бивши затворници. Целта била да изнервят министъра и да го накарат да излезе от безопасната броня, която му предоставяла службата му, за да се изправи лично срещу тях. Това би бил единственият начин да им запуши устата – да ги унищожи, преди те да са унищожили него.

– А всъщност щял да падне неусетно в капана – отбеляза Алисия.

– Планът бил идеален – когато полицията тръгнела да разследва, щяла да открие само история за лично отмъщение и един гешефт, който самият Валс се бил наел да потули. Салгадо бил отлична стръв, защото лесно можел да бъде свързан с други затворници и особено с Давид Мартин, предполагаемия сив кардинал. При все това Валс години наред запазвал хладнокръвие. Но след опита за покушение, извършен от Моргадо в Центъра за изящни изкуства през 1956 г., министърът започнал да се изнервя. Съдействал за освобождението на Салгадо, за да го проследи с надеждата, че той ще го отведе до Мартин; но Салгадо бил премахнат, когато отишъл да си прибере стара плячка, която бил скрил в едно шкафче на Северната гара малко преди арестуването си през 1939 г. Вече не бил полезен и отстраняването му щяло да остави неводеща доникъде следа. Освен това Валс допуснал съществени грешки и пропуски, които създали лъжливи следи. Накарал Пабло Каскос, служител в една от фирмите му, издателство „Ариадна“, да влезе в контакт с членове на семейство Семпере и по-конкретно с Беатрис Агилар, с която навремето имал връзка. Семпере притежават антикварна книжарница; Валс мислел, че Мартин може да се укрива при тях и че те дори биха могли да са съучастници, тъй като писателят имал някаква връзка с Изабела Жисперт, покойната съпруга на собственика и майка на настоящия управител на книжарницата и съпруг на Беатрис, Даниел Семпере. Да, сега можеш да ме прекъснеш пак, че инак ще получиш нервна криза.

– А книгите на Матаиш? Как може да се обясни наличието на книгата, която намерих скрита в писалището на Валс – последното нещо, което е разглеждал преди изчезването си, както научих от дъщеря му Мерседес?

– Това е част от същата стратегия. Матаиш бил приятел и колега на Мартин, затворен в Монжуик също като него. Малко по малко Валс се поддал на натиска, заплахите и илюзията за задкулисен заговор, и решил да отиде лично в Барселона заедно с доверения си човек Висенте, за да се изправи срещу своя смъртен враг – Давид Мартин. Според хипотезата на полицията, с която съм съгласен, Валс навярно е мислел, че отива на тайна среща с Мартин, и е възнамерявал да се отърве от него окончателно.

– Но Мартин от години бил мъртъв, както и Матаиш.

– Именно. Онези, които го причаквали, всъщност били Санчис и Моргадо.

– Не би ли било по-лесно да остави полицията да се погрижи за Давид Мартин?

– Да, но това криело риск – при евентуален арест Мартин (когото Валс смятал за жив) можел да разкрие сведения за смъртта на Изабела Жисперт и други афери, които биха съсипали репутацията на министъра.

– Звучи логично. А по-нататък?

– Щом заловили Валс, Санчис и Моргадо го откарали в старата фабрика „Кастелс“ в Пуебло Нуево, която е затворена от години, но е собственост на агенцията за недвижимо имущество „Метробарна“. Санчис си е признал, че изтезавали министъра с часове и накрая се отървали от трупа му в една от пещите на фабриката. Докато разговарях с Хил де Партера, той получи потвърждение, че полицията е намерила там останки от кости, които биха могли да принадлежат на Валс. Поискали са зъбни снимки на министъра, за да проверят дали останките действително са негови – нещо, което вероятно ще узнаем тази вечер или утре.

– Значи случаят е закрит?

Леандро кимна.

– Да, поне онази част, която ни касае. Предстои да се определи дали е имало други съучастници и докъде стигат последиците от интригата, замислена от Игнасио Санчис.

– Това ще се разкрие ли на пресата?

Шефът ѝ се усмихна.

– Разбира се, че не. В момента в министерството е свикано събрание, за да се реши какво и как да бъде съобщено. Не зная повече подробности.

Възцари се продължителна тишина, нарушавана само от посръбванията на Леандро, който пиеше чая си, без да сваля поглед от Алисия.

– Всичко това е грешка – промълви най-сетне тя.

Той сви рамене.

– Може би, но вече не зависи от нас. Нашата задача – да открием следа, която води към местонахождението на Валс – вече е изпълнена. И даде резултат.

– Не е вярно – възрази младата жена.

– Така са преценили хора с по-авторитетно мнение от моето – и разбира се, от твоето, Алисия. Грешка би било човек да не знае кога да престане да се меси. Сега трябва само да запазим дискретност и да оставим нещата да следват естествения си ход.

– Господин Монталво има право, Алисия – рече Варгас. – Ние не можем да направим нищо повече.

– Изглежда, че вече сме направили достатъчно – отвърна хладно тя.

Леандро неодобрително поклати глава.

– Капитане, имате ли нещо против да ни оставите насаме за няколко минути? – попита той.

Варгас се изправи.

– Разбира се, че не. Всъщност смятам да отида в моята квартира отсреща, за да се обадя в дирекцията и да получа нареждания.

– Отлична идея.

Варгас мина покрай Алисия, избягвайки да я поглежда. Подаде ръка на Леандро, който я стисна сърдечно.

– Безкрайно съм ви признателен за помощта, капитане. И задето се грижихте така добре за моята Алисия. Дължа ви благодарност. Не се колебайте да се обърнете към мен за каквото и да е.

Полицаят кимна и се оттегли дискретно. Когато останаха сами, Леандро направи знак на Алисия да седне до него на канапето. Тя се подчини неохотно.

– Голям човек е тоя Варгас.

– И с още по-голяма уста.

– Не бъди несправедлива към него. Той се прояви като добър полицай. Харесвам го.

– Мисля, че е ерген.

– Алисия, Алисия...

Леандро бащински обви раменете ѝ с ръка.

– Хайде, изплюй камъчето, преди да си се пръснала – подкани я той. – Излей си душата.

– Всичко това е ужасна гадост.

Той обичливо я притисна към себе си.

– Съгласен съм. Калпава история. Ние с теб сме свикнали да работим другояче, но в министерството вече много са се изнервили. И в „Ел Пардо“ казват, че нашата работа е дотук. Така е по-добре. Не бих искал да си мислят или да разправят, че ние сме тези, които не са постигнали резултати.

– А Ломана? Появи ли се отново?

– Засега не.

– Странно.

– Така е. Но това е един от висящите въпроси, които вероятно ще се изяснят в близките дни.

– Твърде много висящи въпроси – отбеляза Алисия.

– Не чак толкова. Проблемът със Санчис е решен. Документирана афера, свързана с много пари и лично предателство. Имаме признание и доказателства, които го подкрепят. Всичко съвпада.

– Очевидно.

– Хил де Партера, министърът на вътрешните работи и „Ел Пардо“ смятат, че случаят е решен.

Тя се канеше да каже нещо, но си замълча.

– Алисия, това е, което ти искаше. Нима не виждаш?

– Което аз исках ли?

Леандро тъжно се взря в очите ѝ.

– Твоята свобода. Да се отървеш завинаги от мен, коварния Леандро. Да изчезнеш.

Алисия го погледна втренчено.

– Сериозно ли говорите?

– Дадох ти думата си. Такава беше уговорката. Един последен случай – и след това си свободна. Защо, мислиш, пожелах да дойда в Барселона? Можех да уредя всичко това по телефона, без да излизам от „Палас“. Знаеш колко мразя да пътувам.

– Тогава защо дойдохте?

– За да ти го съобщя лично. И да ти кажа, че съм твой приятел и винаги ще бъда.

Леандро я хвана за ръката и се усмихна.

– Свободна си, Алисия. Завинаги свободна.

Очите ѝ се наляха със сълзи и тя пряко волята си прегърна своя ментор.

– Каквото и да стане – рече той, – каквото и да правиш, знай, че винаги ще съм на линия. За всичко, което ти е нужно. Без задължения и компромиси. Министерството ме упълномощи да ти преведа сумата от сто и петдесет хиляди песети, които ще постъпят в сметката ти до края на тази седмица. Зная, че няма да имаш нужда от мен, нито ще ти липсвам, но ако не искам твърде много, обаждай ми се понякога, ако ще и само за Коледа. Ще го направиш ли?

Алисия кимна. Той я целуна по челото и се изправи.

– Влакът ми потегля след един час. Най-добре да тръгвам вече към гарата. Не идвай да се сбогуваме. В никакъв случай! Нали знаеш, че не обичам сцени.

Тя го изпрати до вратата. На самия праг Леандро се обърна и като че ли за пръв път в живота си бе обзет от плахост и съмнения.

– Никога не съм ти казвал това, което ще ти кажа сега, защото не знаех дали имам право, но мисля, че вече мога да го сторя. Обичал съм те и те обичам като дъщеря, Алисия. Може би не съм съумял да бъда най-добрият баща, но ти беше най-голямата радост в живота ми. Искам да бъдеш щастлива. И това наистина е последната ми заповед.

5

Искаше да му повярва. Искаше да му повярва с онази жар, която идва от подозрението, че истината ранява и че страхливците живеят по-дълго и по-добре, пък макар и в затвора на собствените си лъжи. Надникна през прозореца, за да види как Леандро крачи към колата, която го чакаше на ъгъла. Шофьор с тъмни очила държеше вратата отворена. Това бе един от онези черни, внушителни автомобили, танкове със затъмнени стъкла и специален номер, които понякога браздяха улиците като катафалки; всички се отдръпваха пред тях, защото знаеха, дори без да питат, че тези коли не возят обикновени хора и е добре да отминат по-далече. Преди да се качи, Леандро се обърна за миг и вдигна очи към прозореца на Алисия. Махна ѝ за поздрав и когато тя се опита да преглътне, откри, че гърлото ѝ е съвсем пресъхнало. Искаше да му повярва.

През следващия час тя палеше цигара след цигара и обикаляше апартамента като затворено в клетка животно. Поне десет пъти отиде до прозореца, за да погледне към отсрещната сграда с надеждата да види Варгас в квартирата му над „Гран Кафе“. От него нямаше и следа. Бе имал предостатъчно време, за да се обади в Мадрид и да получи своите нареждания. Вероятно бе излязъл да се поразходи, да си проветри главата из улиците на тази Барселона, с която скоро щеше да се сбогува. Сигурно последното нещо, което би искал в тоя момент, бе да се озове в компанията на Алисия и да се изложи на риска тя да му издере очите, задето бе издрънкал всичко на Леандро. Не бе имал друг избор. Искаше ѝ се да повярва и в това.

Щом Леандро си тръгна, тя взе да изпитва болка в хълбока. Отначало не ѝ обръщаше внимание, но после почувства тъпо туптене. Сякаш някой се опитваше да забие пирон в ханша ѝ с леки удари с чук. Можеше да си представи как металният връх пробива костта и прониква малко по малко. Алисия глътна половин таблетка с още една чаша вино и се просна на канапето в очакване лекарството да подейства. Знаеше, че е пила прекалено. Осъзнаваше го и без предупредителния поглед на Варгас или на Леандро. Усещаше алкохола в кръвта и в дъха си, но той беше единственото, което смекчаваше тревожността ѝ.

Затвори очи и започна да разнищва разказа на Леандро. Навремето, когато беше още хлапачка, самият той я бе научил винаги да слуша и да чете с едно наум. „Красноречието на едно обяснение е правопропорционално на интелекта на говорещия, както и неговата достоверност – на глупостта на слушащия“ – бе ѝ казал той.

Признанието на Санчис във версията, предадена от Хил де Партера на Леандро, бе сякаш идеално, най-вече защото не изглеждаше такова. То обясняваше почти всички събития, но оставяше някои висящи въпроси, както винаги се случва с най-правдоподобните обяснения. Истината никога не е идеална и никога не отговаря на всички очаквания. Истината винаги повдига въпроси и съмнения. Само лъжата е сто процента правдоподобна, защото тя не цели да доказва реалността, а просто да ни каже онова, което искаме да чуем.

Химическото съединение подейства след петнайсет минути и болката постепенно намаля до едно мравучкане, на което Алисия бе свикнала да не обръща внимание. Тя се пресегна и издърпа изпод канапето кутията с документите, задигнати от мебелния склад на адвокат Брианс. Не можа да сдържи усмивката си при мисълта, че височайшият задник на ментора ѝ цяла сутрин бе седял върху тази информация, без Леандро да подозира за това. Алисия хвърли поглед на папките в кутията. Голяма част от тези сведения, или поне частта, която я интересуваше, вече бе включена в официалната версия на случая. Все пак, търсейки внимателно, попадна на плика с името ИЗАБЕЛА, написано на ръка без друго указание. Отвори го и извади отвътре една тетрадка. От първата страница изпадна късче тънък картон. Това беше стара, избледняла по краищата фотография. На нея се виждаше млада жена със светли коси и жив поглед, която гледаше с усмивка в обектива – целият живот бе пред нея. Нещо в това лице напомни на Алисия за младежа, с когото се бе разминала на излизане от книжарница „Семпере и синове“. Погледна гърба на снимката и позна почерка на адвокат Брианс:

Изабела

Дори линиите на буквите и пропуснатата фамилия говореха за обожание. Адвокатът на изгубените каузи бе страдал не само от угризения на съвестта, но и от мъчителен копнеж. Алисия остави снимката на масата и прелисти тетрадката. Всички страници бяха изписани на ръка с кристално ясен почерк, който очевидно беше женски. Само жените пишат толкова ясно, без да се крият зад нелепи завъртулки – поне когато го правят за себе си, а не за чужди очи. Алисия се върна на първата страница и зачете.

Казвам се Изабела Жисперт и съм родена в Барселона през 1917 г. На двайсет и две години съм и зная, че никога не ще навърша двайсет и три. Пиша тези редове с пълното убеждение, че ми остават само няколко дни живот и скоро ще напусна онези, на които дължа най-много на тоя свят: сина ми Даниел и моя съпруг Хуан Семпере, най-добрия човек, когото познавам; той ме дари с такова доверие, любов и преданост, че ще умра, без да съм ги заслужила. Пиша за себе си, отнасяйки тайни, които не ми принадлежат, и знаейки, че никой не ще прочете тези страници. Пиша, за да си спомня и да се вкопча в живота. Единственият ми стремеж е да си припомня и да проумея коя бях и защо направих каквото направих, докато все още имам сили за това и съзнанието, което вече отслабва, не ме е напуснало. Пиша, макар и да ме боли, защото загубата и болката са единственото, което ме поддържа жива, и ме е страх да умра. Пиша, за да разкажа на тези страници онова, което не мога да споделя с най-обичните си хора, за да не ги нараня и да изложа на опасност живота им. Пиша, защото, докато мога да си спомням, ще бъда с тях още минутка...

През следващия час Алисия се изгуби в страниците на бележника, забравила за околния свят, за болката и несигурността, в която я бе хвърлило посещението на Леандро. Цял час не съществуваше нищо друго освен тази история; още преди да стигне последната ѝ страница, разбра, че никога не ще я забрави. Когато прочете края и затвори признанието на Изабела върху гърдите си, очите ѝ бяха замъглени от сълзи и едва сподави един вик, като притисна с ръка устата си.

Така я завари Фернандито малко по-късно, когато, тропайки известно време на вратата, без да получи отговор, отвори и я видя на пода. Лежеше, свита на кълбо, и плачеше така, както той никога не бе виждал някой да плаче. Не знаеше какво друго да направи, освен да коленичи до нея и да я прегърне, докато Алисия стенеше от болка, сякаш отвътре я изгаряше огън.

6

Някои се раждат без късмет, каза си той. Години наред бе мечтал да я държи в прегръдките си, а когато това се случи, беше най-тъжната сцена, която Фернандито можеше да си представи. Държеше я и я галеше нежно по главата, докато се успокои. Той не знаеше какво друго да направи или да каже. Никога не бе я виждал така. Всъщност никога не си я бе представял в такова състояние. Във фантазиите, които момчето бе издигнало на личния олтар на юношеските си въжделения, Алисия Грис бе непоклатима и твърда като диамант, който реже всичко. Когато тя най-сетне престана да хлипа и повдигна лице, Фернандито видя една сломена Алисия със зачервени очи и немощна усмивка, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне на хиляди парченца.

– По-добре ли сте? – измънка той.

Алисия го погледна в очите и без никакво предупреждение го целуна по устните. Фернандито, който усети как различни части на анатомията му пламнаха и го засърбяха, а умът му се замъгли, я възпря.

– Госпожице Алисия, мисля, че не това искате да направите в момента. Объркана сте.

Тя сведе лице и си облиза устните. Фернандито знаеше, че ще помни този образ до сетния си ден.

– Извинявай, Фернандито – рече тя и се изправи.

Момчето също стана и ѝ предложи стол, който Алисия прие.

– Това си остава между нас, нали?

– Естествено – отвърна той, мислейки, че даже и да искаше, не би знаел какво да разкаже и на кого.

Алисия се огледа и спря очи върху кашон с бутилки и хранителни продукти, оставен насред трапезарията.

– Това е поръчката – обясни Фернандито. – Хрумна ми, че е по-добре да се върна с покупките, ако онзи господин все още е тук.

Тя се усмихна и кимна.

– Какво ти дължа?

– Заведението черпи. Нямаха „Пералада“, но ви донесох едно „Приорато“, за което Маноло казва, че е превъзходно. Аз от вино не разбирам. Макар че, ако ми позволите един съвет...

– Не бива да пия толкова. Знам, знам. Благодаря ти, Фернандито.

– Може ли попитам какво се е случило?

Алисия сви рамене.

– И аз не съм сигурна.

– Но сега сте по-добре, нали? Кажете, че сте.

– Много по-добре. Благодарение на теб.

Фернандито, който се съмняваше в това, само кимна.

– Истината е, че дойдох да ви кажа какво открих – рече той.

Объркана, Алисия го погледна въпросително.

– За онзи тип, когото ми поръчахте да следя – уточни момчето. – Санчис.

– Бях забравила за това. За нещастие, мисля, че закъсняхме.

– Заради ареста ли го казвате?

– Ти видя ли как го арестуваха?

Фернандито направи утвърдителен жест.

– Рано тази сутрин цъфнах пред канцеларията им на „Пасео де Грасия“, както ми възложихте. Там имаше един симпатичен дядка, уличен художник, който, като видя, че наблюдавам входа, ми заръча да предам поздрави на капитан Варгас. И той ли работи за вас?

– Той е независим оперативен работник. Творци, какво да ги правиш. Какво стана после?

– Познах кой е Санчис, защото излезе много изтупан и костюмиран, а и художникът потвърди, че това е въпросният субект. Качи се в едно такси и аз го последвах с веспата до „Бонанова“. Живее на улица „Ирадиер“, ама в каква къща – направо да ти падне шапката! Сигурно има нюх за бизнес, защото кварталът е хубав, та хубав, а пък къщата...

– Има нюх за женитби – рече Алисия.

– Да. Коя ли го е взела? Както и да е, малко след пристигането му се появиха една кола и полицейска камионетка, от която слезе сума народ. Бяха поне седем или осем души. Най-напред обкръжиха къщата, а после един от тях, издокаран като денди, позвъни на вратата.

– А къде беше ти през това време?

– На сигурно място. На отсрещния тротоар има един строеж, където е лесно да се скриеш. Както виждате, вземам предпазни мерки.

– И после?

– След малко измъкнаха Санчис по риза и с белезници на ръцете. Той протестираше, но един от полицаите го удари с палка в свивките на коленете, след което го отведоха с влачене до камионетката. Щях да ги последвам, но ми се стори, че един от агентите, оня, елегантният, гледаше към строежа и ме видя. Камионетката потегли като стрела, но колата остана, макар че я преместиха на двайсетина метра до другия ъгъл на улица „Марженат“, за да не се вижда от къщата. За всеки случай реших да си остана в скривалището.

– Добре си направил. В такива ситуации никога не се излагай на показ. Ако изгубиш следата, изгубил си я и толкоз. По-добре следата, отколкото главата.

– Така си помислих и аз. Баща ми винаги казва, че човек първо си затрива задника, а накрая и главата.

– Мъдри слова.

– Тъкмо бях взел да се изнервям и се чудех дали да не се махна оттам, когато пред вратата на къщата спря втора кола – представителен мерцедес. От него слезе един много странен тип.

– Странен ли?

– Носеше нещо като маска, сякаш му липсваше половината лице.

– Моргадо.

– Познавате ли го?

– Това е шофьорът на Санчис.

Фернандито кимна, въодушевен отново от мистериите на своята обожавана Алисия.

– И на мен така ми се стори. Беше с униформа на шофьор или нещо от сорта. Та той, значи, слезе от колата и влезе в къщата. След малко излезе, придружен от една жена.

– Как изглеждаше жената?

– Млада. Като вас.

– Аз млада ли ти изглеждам?

Фернандито преглътна на сухо.

– Не ме обърквайте. Млада беше, нали ви казвам. Нямаше повече от трийсет години, но беше облечена като по-възрастна жена. Като госпожа от голямото добрутро. Тъй като не знаех коя е, ѝ сложих оперативен прякор: Мариона Ребул53.

– Не си на твърде погрешен път. Тя се казва Виктория Убач, или Санчис, и е съпруга на арестувания банкер.

– Имаше такъв вид, да. Тия закоравели престъпници винаги се женят за много по-млади и много по-богати от тях.

– Е, вече знаеш какъв пример трябва да следваш.

– Аз не ставам за такива работи. Но да се върнем към събитията: двамата се качиха в мерцедеса. Тя седна отпред, до шофьора, и това ми се видя странно. Щом потеглиха, другата полицейска кола тръгна подире им.

– И ти след тях.

– Естествено.

– Докъде ги проследи?

– Не отидоха много далече. Мерцедесът се мушна из едни тесни и господарски улици – от ония, дето миришат на евкалипт и по тях ходят само бавачки и градинари. После пое по улица „Куатро каминос“ и оттам излезе на „Авенида дел Тибидабо“, където синият трамвай не ми видя сметката само защото Бог не пожела.

– Трябва да носиш каска.

– Имам една каска на американски войник, която си купих на битака. Стои ми като излята. Сложил съм ѝ с флумастер надпис Private Fernandito, което на английски не значи частен54, а...

– Карай по същество, Фернандито.

– Извинявайте. Проследих ги нагоре по „Авенида дел Тибидабо“, докъдето свършва трамвайната линия.

– Към спирката на въжената линия ли отиваха?

– Не. Шофьорът и госпожа... Убач продължиха по улицата, която я заобикаля, и влязоха с колата в онази къща на хълма точно над булеварда, която прилича на приказен замък и се вижда почти отвсякъде. Това сигурно е най-хубавата къща в цяла Барселона.

– Така е. Казва се „Ел Пинар“ – рече Алисия. Спомни си, че като дете я бе виждала хиляди пъти, когато излизаше в неделните дни от сиропиталището „Рибас“, и си бе представяла, че живее там, радвайки се на огромна библиотека и на нощния изглед на града, проснат в краката ѝ като вълшебен, обсипан със светлини килим. – А какво стана с полицията?

– В полицейската кола пътуваха двама главорези от ония, дето се издигат от прости войници. Изглеждаха нащрек като хрътки. Единият застана на вратата на къщата, а другият влезе в ресторант „Ла Вента“ да се обади по телефона. Аз чаках там близо час, без да настъпи някакво раздвижване. Накрая, когато единият от агентите ми хвърли поглед, който не ми хареса, реших да дойда при вас, за да ви докладвам за станалото и да получа нови нареждания.

– Справил си се отлично, Фернандито. Просто си роден за тая работа.

– Мислите ли?

– От private Фернандито ще те повиша в corporal55.

– Какво означава това?

– Грабни речника, Фернандито. На оня, който не учи езици, мозъкът му става на пюре от карфиол.

– Какво ли не знаете вие... Е, какви са следващите ви указания?

Алисия помисли няколко секунди.

– Искам да си смениш дрехите и да си сложиш шапка. После се върни там и наблюдавай. Но остави скутера паркиран по-далече, да не би полицаят, който те е видял, да го познае.

– Ще го оставя при Ротондата56 и ще продължа с трамвая.

– Добра идея. Опитай се да видиш какво става вътре в къщата, но без да поемаш никакъв риск. Абсолютно никакъв! Ако ти се стори, че някой те е познал или се взира в теб повече от необходимото, веднага си плюй на петите. Разбра ли ме?

– Отлично.

– След два-три часа ела тук и ми докладвай.

Фернандито се изправи, готов да се върне към задълженията си.

– А вие какво ще правите през това време? – попита той.

Алисия отвърна с неопределен жест, който подсказваше, че ще се заеме с цял куп неща или пък няма да предприеме нищо.

– Нали няма да направите някоя глупост, а? – рече Фернандито.

– Защо казваш това?

Момчето я погледна от прага с известна загриженост.

– Не зная.

Този път помощникът ѝ слезе по стълбата с обикновена крачка, сякаш му тежаха угризения на всяко стъпало. Когато остана сама, Алисия прибра отново бележника на Изабела в кутията под канапето. Отиде в банята и си изми лицето със студена вода. Съблече дрехите, които носеше, и отвори гардероба.

Избра една черна рокля, която, както би казал Фернандито, сякаш бе излязла от гардероба на Мариона Ребул в някоя от нощите ѝ в ложата на „Лисео“. Когато Алисия навърши двайсет и три години – възрастта, на която бе умряла Изабела Жисперт, – Леандро ѝ каза, че ще ѝ подари каквото пожелае. Тя поиска тази рокля, на която вече два месеца се любуваше в един бутик на улица „Росейон“, и чифт френски велурени обувки в тон с нея. Леандро похарчи цяло състояние без никакви възражения. Продавачката, която не знаеше, нито дръзваше да попита дали Алисия му е дъщеря, или любовница, каза, че малко жени могат да облекат такава дреха. Когато излязоха от бутика, Леандро я заведе да вечерят в „Ла Пунялада“, където почти всички маси бяха заети от оня тип хора, които милостиво биват наричани бизнесмени. Те я зяпаха като гладни котараци, а после хвърляха завистливи погледи на Леандро. „Гледат те така, защото мислят, че си луксозна уличница“ – каза ѝ той, преди да вдигне тост за нейно здраве.

Не бе обличала роклята от оная вечер насам. Докато се гримираше пред огледалото, като очертаваше очите си и галеше устните с червилото, Алисия се усмихна. „В края на краищата, ти си точно това – каза си тя. – Една луксозна уличница.“

Когато излезе навън, реши, че ще се поразходи безцелно, макар да знаеше, че Фернандито всъщност има право и че може би наистина ще направи някоя глупост.

7

Тази привечер Алисия пренебрегна здравия разум и излезе на улицата, подозирайки накъде ще я отведат краката. Магазините по улица „Фернандо“ вече бяха запалили светлините си, които чертаеха цветни ивици по паважа. Аленото зарево в небето открояваше покривите и корнизите на сградите. Хората се суетяха, преминаваха през живота си в търсене на метрото, на покупки или забрава. Алисия се присъедини към потока пешеходци и стигна до площада при Градския съвет, където се размина с ескадрон монахини, които вървяха в идеален строй като мигриращи пингвини. Алисия им се усмихна и една от тях се прекръсти, щом я видя. Младата жена продължи по улица „Обиспо“ и се натъкна на група туристи, които крачеха озадачени след един екскурзовод. Той им говореше на странен местен език, който имаше толкова общо с английския, колкото писукането на прилепите.

– Señor, is this where they used to have the running of the bulls in times of the Romans?57

– Lless, dis is de cazidral, mileidi, bat it is ounli oupeng after de flamenco xou.58

Алисия остави зад гърба си пришълците и премина под достопочтения готически мост, поддавайки се също като тях на очарованието на тази средновековна наглед цитадела, голяма част от която бе само десет години по-възрастна от нея. Колко милостива е илюзията и колко уютни са обятията на невежеството! Малко по-нататък от моста един фотограф, ловец на сенки, бе сложил върху триножник внушителен фотоапарат „Хаселблад“ и изучаваше идеалната експозиция за това вълшебно изображение. Имаше сурово лице и проницателен поглед, скрит зад огромни четвъртити очила, които му придаваха вид на мъдра и търпелива костенурка.

Фотографът забеляза Алисия и я изгледа с любопитство.

– Искате ли да погледнете през обектива, мадмоазел? – подкани я той.

Младата жена кимна плахо. Мъжът ѝ показа как да го направи. Тя надникна в окото на твореца и се разсмя, въодушевена от изкусната игра на сенките и изтъканата от тях перспектива, пресъздаваща един кът, който Алисия бе прекосила стотици или хиляди пъти през живота си.

– Окото вижда; камерата наблюдава – обясни фотографът. – Е, как е?

– Истинско чудо – призна тя.

– Това е само композицията и перспективата. Тайната е в светлината. Трябва да гледате с мисълта, че сиянието ще е течно. Сянката ще се появи, белязана от лек, едва доловим слой, сякаш е валял дъжд от светлина...

Фотографът очевидно бе професионалист и Алисия се запита каква ли ще е съдбата на заснетото от него изображение. Костенурката, владееща вълшебната светлина, прочете мислите ѝ.

– Това е за една книга – обясни. – Как се казвате?

– Алисия.

– Не се стряскайте, но бих искал да ви снимам, Алисия.

– Мен ли? Защо?

– Защото сте създание от светлина и сянка, досущ като този град. Какво ще кажете?

– Тук ли? Сега?

– Не. Не сега. Днес носите някакъв товар, който ви тежи прекалено и ви пречи да бъдете себе си. Камерата улавя тези неща – поне моята. Искам да ви снимам, когато се отърсите от товара. Тогава светлината ще ви открие такава, каквато сте, а не каквато са ви накарали да бъдете.

Алисия се изчерви за пръв и последен път в живота си. Никога не се бе чувствала толкова гола, както пред погледа на този странен тип.

– Помислете си – рече фотографът.

Извади визитка от джоба на сакото си и ѝ я подаде с усмивка.

ФРАНСЕСК

Фотографско ателие от 1947 г.

ул. „Провенса“, 366. Бахос. Барселона

Франсек59

Алисия прибра визитката и побърза да се отдалечи, оставяйки маестрото насаме с изкуството му и с клиничния му поглед. Скри се сред навалицата, заляла околностите на катедралата, и ускори крачка. Подмина „Пуерта дел Анхел“ и се спря чак когато стигна до ъгъла на „Санта Ана“ и съгледа витрината на книжарница „Семпере и синове“.

„Все още има време да не развалиш всичко. Отмини и си продължи по пътя.“

Тя се подслони в един портал на отсрещния тротоар, откъдето можеше да види интериора на книжарницата. Над нея се спускаше онзи унил синкав здрач на барселонската зима, който приканва да се опълчиш на студа и да се скиташ из улиците без цел.

„Махай се оттук. Какво си мислиш, че можеш да направиш?“

Зърна Беа, която обслужваше един клиент. До нея стоеше достолепен мъж в зряла възраст, който навярно бе нейният свекър, господин Семпере. Малкият Жулиан седеше на щанда, подпрян на касовия апарат; вниманието му бе погълнато от една книга, голяма почти колкото него, която държеше на коленете си. Алисия се усмихна. Изведнъж от задната стая изникна Даниел с камара книги, които остави върху щанда. Жулиан вдигна очи и погледна баща си, който му разроши косата. Детето каза нещо и Даниел се разсмя. Наведе се и залепи целувка на челото му.

„Нямаш право да си тук. Това не е твоят живот, нито пък твоето семейство. Върви да се скриеш в дупката, от която си излязла.“

Алисия погледа как Даниел реди книгите, които бе сложил на щанда. Разделяше ги на три купчини и почти ги галеше, докато ги бършеше от праха и ги подравняваше акуратно. Тя се запита какво ли бе усещането от допира на тези пръсти и тези устни до кожата. Застави се да извърне поглед и се отдалечи няколко крачки. Нима бе нейно задължение – или нейно право – да разкрие онова, което знаеше, на хората, които с положителност щяха да живеят много по-щастливо и по-сигурно в незнанието си? По пътя, водещ от вярата до знанието, се губи именно щастието или най-близкото му подобие, към което може да се стреми всяко мислещо същество – душевният мир.

„Само един последен поглед. За да се сбогувам. Да се сбогувам завинаги.“

Неусетно се бе върнала пред витрината на книжарницата. Вече се канеше да си тръгне, когато видя, че малкият Жулиан я наблюдава, сякаш бе усетил присъствието ѝ. Алисия замръзна насред улицата и хората, преминаващи край нея, я заобикаляха като статуя. Жулиан слезе от щанда със завидна ловкост, използвайки една табуретка като стъпало. Незабелязано от Даниел, който приготвяше пакетите с книги, и от Беа, която все още обслужваше клиента заедно със свекър си, детето отиде до вратата на книжарницата и я отвори. Застана на прага и загледа Алисия, засмяно до уши. Тя поклати глава. Жулиан тръгна към нея. В този момент Даниел забеляза какво се случва и на устните му се изписа името на сина му. Беа се обърна и се втурна към улицата. Малкият тъкмо бе стигнал до краката на Алисия и я бе прегърнал. Тя го взе на ръце и така я завариха Беа и Даниел.

– Госпожице Грис? – възкликна Беа отчасти изненадано, отчасти разтревожено.

Цялата любезност и доброта, която Алисия бе доловила у нея в деня на запознанството им, сякаш се изпари в мига, когато видя детето си в ръцете на тази чужда жена. Алисия ѝ подаде сина ѝ и преглътна на сухо. Беа прегърна силно Жулиан и пое дълбоко дъх. Даниел, който гледаше новодошлата със смесица от захлас и враждебност, пристъпи напред и застана между нея и семейството си.

– Коя сте вие?

– Това е госпожица Алисия Грис – поясни Беа зад гърба му. – Наша клиентка.

Даниел кимна с известно съмнение.

– Много съжалявам. Не исках да ви изплаша така. Детето сигурно ме позна и...

Жулиан я гледаше все така очарован, без да осъзнава безпокойството на родителите си. За да усложни още повече всичко, от вратата на книжарницата надникна и господин Семпере.

– Пропуснах ли нещо?

– Нищо, татко, Жулиан за малко не избяга...

– Вината е моя – рече Алисия.

– А вие сте...?

– Алисия Грис.

– Госпожата с поръчката? Но влезте, моля ви, навън е студено.

– Всъщност се канех да си тръгна...

– В никакъв случай. Пък и виждам, че вече сте се сдушили с внука ми. Не мислете, че той харесва всички, съвсем не.

Господин Семпере държеше вратата отворена и канеше Алисия да влезе. Тя размени поглед с Даниел, който кимна, вече поуспокоен.

– Влезте, Алисия – присъедини се и Беа.

Жулиан ѝ подаде ръка.

– Виждате, че вече нямате друг избор – рече дядо Семпере.

Тя кимна и влезе в книжарницата. Уханието на книгите я обгърна. Беа бе пуснала Жулиан на пода. Детето хвана гостенката за ръката и я поведе към щанда.

– Направо се е влюбил във вас – забеляза дядото. – Я кажете, не се ли познаваме?

– Като дете често идвах тук с баща ми.

Семпере я изгледа втренчено.

– Грис? Хуан Антонио Грис?

Алисия кимна.

– Боже мили! Не мога да повярвам... Колко години не съм ги виждал, него и съпругата му! Ами че те се отбиваха тук почти всяка седмица... Как са, кажете ми?

Алисия почувства, че устата ѝ е пресъхнала.

– Починаха. По време на войната.

Дядо Семпере въздъхна.

– Много съжалявам. Не знаех.

Тя се опита да се усмихне.

– Останаха ли ви някакви роднини?

Алисия поклати глава. Даниел забеляза блясъка в навлажнените ѝ очи.

– Татко, не разпитвай госпожицата.

Дядо Семпере изглеждаше сразен.

– Баща ви беше прекрасен човек. И добър приятел.

– Благодаря – промълви Алисия едва чуто.

Настъпи прекалено дълго мълчание и Даниел побърза да се намеси.

– Ще пийнете ли чашка с нас? Днес е рожденият ден на баща ми и по този повод черпим всички клиенти с един ликьор по специална рецепта на Фермин.

– Не ви го препоръчвам – прошепна Беа зад гърба му.

– Впрочем къде се дяна Фермин? Не трябваше ли да се е върнал вече? – попита дядото.

– Трябваше – намеси се Беа. – Пратих го да купи шампанско за вечерята, но тъй като не му се щеше да отиде в бакалницата на дон Дионисио, тръгна към не знам коя бърлога при пазара Борн. Разправя, че Дионисио бутилира отлежало вино за причастие с газирана вода и малко котешка пикня, за да му придаде цвят. А на мен вече до гуша ми дойде да споря с него.

– Не се стряскайте – обърна се дядото към Алисия. – Нашият Фермин си е такъв. На младини Дионисио беше фалангист60 и Фермин е много критичен към него. По-скоро ще умре от жажда, отколкото да купи от него бутилка с каквото и да е.

– Честит рожден ден – рече Алисия с усмивка.

– Вижте, знам, че сигурно ще ми откажете, но... защо не останете да вечеряте с нас? Ще бъдем голяма група, но... за мен ще е чест дъщерята на Хуан Антонио Грис да бъде с нас тази вечер.

Алисия погледна Даниел, който се усмихна едва-едва.

– Много благодаря, но...

Жулиан стисна ръката ѝ с всички сили.

– Виждате, че моят внук настоява. Хайде, не се бойте. Ще бъдем все свои хора.

Младата жена сведе очи и бавно поклати глава. Усети ръката на Беа на гърба си и я чу да ѝ шепне:

– Останете.

– Не зная какво да кажа...

– Не казвайте нищо. Жулиан, защо не покажеш на госпожица Алисия първата си книга? Ей сега ще видите...

Без да се помайва, детето изтича да донесе един бележник, нашарен с рисунки, драсканици и непонятни надписи, и ѝ го показа въодушевено.

– Първият му роман – рече Даниел.

Жулиан гледаше Алисия с очакване.

– Изглежда много добре...

Малкият запляска с ръчички, доволен от критическия отзив. Дядо Семпере, който навярно бе на възрастта, на която щеше да бъде Алисиният баща, ако беше жив, ѝ отправи един печален поглед, съпътствал го навярно през целия му живот.

– Добре дошла в семейство Семпере, Алисия.

8

Синият трамвай се изкачваше бавно; малко облаче златиста светлина се движеше пред него, сякаш бе кораб, проправящ си път в нощната мъгла. Фернандито пътуваше на задната платформа. Беше оставил скутера си при Ротондата, както го бе посъветвала Алисия. Видя как сградата се стопява в далечината и надникна навън, за да разгледа дългия булевард, осеян с дворци, приказни замъци и пусти горички с фонтани и градини със статуи, в които никога не се виждаше жива душа. Големите капитали никога не си стоят вкъщи.

Във високата част на алеята се виждаше „Ел Пинар“. Силуетът му, напомнящ катедрала, се открояваше сред ниските парцаливи облаци. Сградата бе вълшебно съчетание от кули, ъгли и назъбени мансарди, издигнато като храм на един хълм, от който се разкриваше цяла Барселона и голяма част от брега на север и на юг от града. От това възвишение в безоблачни дни вероятно можеше да се зърне остров Майорка, помисли си Фернандито. Тази нощ обаче сградата бе обвита от мрачен покров.

Момчето преглътна на сухо. Мисията, възложена от Алисия, бе започнала да го тревожи. Човек е герой само тогава, когато се страхува, казваше един негов чичо, който бе загубил във войната едната си ръка и едното си око. Само глупакът се втурва безстрашно към опасността. Фернандито не знаеше дали Алисия очаква от него да бъде герой, или глупак. Може би някакво изтънчено съчетание от двете, заключи той. Заплатата беше отлична, не ще и дума, но образът на Алисия, ридаеща безутешно в прегръдките му, бе достатъчен, за да го накара да се промъкне на пръсти и в самия пъкъл. Че даже и да си плати за това.

Трамваят го остави в горната част на булеварда и се изгуби отново в мъглата; светлините му се стопиха надолу по склона като мираж от пàра. В този час площадчето пустееше. Светлината на една самотна улична лампа едва очертаваше силуетите на две черни коли, паркирани пред ресторант „Ла Вента“. Полиция, помисли си Фернандито. В този миг чу шума от приближаваща се кола и изтича да потърси някое тъмно кътче близо до станцията на въжената линия. След малко съгледа фаровете на един автомобил, които разсичаха нощния мрак. Колата – марка „Форд“, както определи Фернандито – спря на няколко метра от скривалището му.

От нея слезе един от мъжете, които момчето същата сутрин бе видяло да арестуват банкера Санчис в дома му на улица „Ирадиер“. Нещо отличаваше този тип от останалите. Той имаше вид на патриций, човек от добро потекло с изтънчени жестове. Беше облечен като салонен кавалер – с такива дрехи, които можеха да се видят по витрините на скъпите бутици и не се връзваха с по-скромното и практично облекло на другите цивилни агенти, които го придружаваха. Маншетите на ризата му явно бяха изгладени в някое изискано ателие за химическо чистене и украсени с бутонели, които блестяха в сумрака. Едва когато мъжът премина под ореола на лампата, Фернандито видя, че ръкавите му са опръскани с тъмни петна. Кръв.

Полицаят се спря и се обърна към колата. За миг Фернандито помисли, че е забелязал присъствието му, и стомахът му се сви на топка. Онзи тип се усмихна любезно на шофьора.

– Луис, ще се позабавя тук. Ако искаш, може вече да си вървиш. Не забравяй да почистиш задната седалка. Ще те повикам, когато имам нужда от теб.

– На вашите заповеди, капитан Ендая.

Ендая извади цигара и я запали. Пушеше със спокойна наслада, загледан след отдалечаващата се по булеварда кола. Излъчваше странна безметежност, сякаш никаква тревога или спънка на този свят не можеха да помрачат мига, в който бе останал насаме със себе си. Скрит в сенките, Фернандито го наблюдаваше, не смеейки дори да диша. Въпросният Ендая пушеше със стил и финес като екранен идол. След малко се обърна и пое към наблюдателницата, от която можеше да се види целият град. Пусна угарката на земята, без да бърза, угаси я акуратно с върха на лачената си обувка и се запъти към входа на къщата.

Когато Ендая зави по улицата, заобикаляща „Ел Пинар“, и се изгуби от погледа, Фернандито напусна скривалището си. Челото му бе окъпано в студена пот. Голям герой си бе намерила доня Алисия, няма що. Той забърза след полицая, който бе влязъл в имота през една арка, отворена в дувара. Над защитения от метална решетка вход се четеше надписът ЕЛ ПИНАР. Оттам започваше нещо като пътека от стъпала, която пресичаше градината и стигаше до къщата. Фернандито надникна и успя да види силуета на Ендая, който се изкачваше по стълбището, без да бърза, оставяйки след себе си диря от синкав дим.

Изчака го да стигне до горния край. Насреща му излязоха двама агенти, които като че ли му дадоха отчет за събитията. След кратка размяна на реплики Ендая влезе в къщата, последван от единия агент. Другият остана да охранява входа в горната част на стълбището. Фернандито прецени вариантите за действие. Не можеше да се приближи по този път, без да бъде забелязан. Мисълта за кръвта по маншетите на Ендая не го насърчаваше да се излага на показ дори сантиметър повече от необходимото. Той отстъпи няколко крачки и огледа стената, опасваща имота. Улицата – тясно шосе, което лъкатушеше по склона на планината – беше пуста. Фернандито тръгна по нея и когато видя онова, което явно бе задната фасада на къщата, предпазливо се покатери по стената. Оттам можа да се хване за един клон, който му послужи като лост, за да се спусне в долната част на градината. В този момент му хрумна, че в имота може би имаше кучета, които щяха да го надушат за секунди, но след няколко мига установи нещо още по-обезпокоително. Не се долавяше никакъв звук. Дори лист не трепваше по дърветата, нито пък се чуваше шумолене от птици или насекоми. Това място беше пълно мъртвило.

Издигнатата позиция на къщата на хълма създаваше илюзията, че постройката се намира по-близо до улицата, отколкото бе в действителност. Фернандито трябваше да се изкатери по склона сред дърветата и обраслите с храсти пътеки, за да стигне до павирания път, който започваше от главния вход. Щом се озова там, тръгна по пътеката, докато се добра до задната фасада. Всички прозорци тъмнееха с изключение на две малки прозорчета, заслонени от най-издигнатата част на хълма; там вероятно се намираха кухненските помещения. Фернандито се промъкна натам и надникна вътре, криейки лицето си от светлината, излъчвана от прозореца. Веднага я позна – жената, която бе видял да излиза от дома на банкера Санчис, придружена от шофьора. Тя седеше странно неподвижна на един стол с килната глава, сякаш в безсъзнание. Очите ѝ обаче бяха отворени.

Едва в този миг момчето забеляза, че ръцете и краката ѝ бяха завързани за стола. Една сянка мина пред нея – Ендая и другият полицай бяха влезли в стаята. Ендая взе стол и седна срещу жената, която, както предположи Фернандито, беше съпругата на банкера Санчис. Полицаят ѝ поговори няколко минути, но госпожа Санчис не даваше признаци, че го чува. Гледаше встрани и се държеше така, сякаш Ендая не беше там. След малко той сви рамене. Хвана внимателно брадичката на банкерската съпруга и обърна лицето ѝ към себе си. Отново ѝ заговори нещо, когато жената се изплю в лицето му. Той веднага я зашлеви така, че я събори на пода, където тя остана да лежи, завързана за стола. Агентът, придружаващ Ендая, и един друг, когото Фернандито до момента не бе забелязал, защото сигурно бе стоял до стената с прозореца, от който шпионираше, се приближиха и отново изправиха стола. Ендая изтри слюнката от лицето си с ръка, която после избърса в блузата на госпожа Санчис.

По негов знак двамата агенти излязоха от кухнята. Върнаха се след малко, мъкнейки окования с белезници шофьор, когото Фернандито бе видял същата сутрин с жената на банкера. Ендая кимна и двамата мъже проснаха насила шофьора върху една дървена маса в средата на кухнята, след което завързаха крайниците му за четирите крака на масата. Междувременно Ендая си свали сакото, сгъна го акуратно и го остави на стола. Отиде до масата, наведе се над шофьора и издърпа маската, която покриваше част от лицето му. Под нея се показа една ужасна рана, обезобразила лицето на мъжа от брадичката до челото; част от костната структура на челюстта и скулата явно липсваше. Когато шофьорът бе обездвижен, двамата агенти приближиха до масата стола, за който бе завързана съпругата на Санчис. Един от тях хвана главата ѝ и я задържа така, че тя да не може да извърне поглед. На Фернандито му се догади и той почувства вкуса на жлъчка в устата си.

Ендая приклекна до жената на банкера и прошепна нещо в ухото ѝ. Тя мълчеше упорито, а лицето ѝ бе застинало в гневна маска. Полицаят се изправи. Протегна ръка към един от агентите, който му подаде пистолет. Сетне пъхна куршум в патронника и опря дулото в дясното коляно на шофьора. За миг погледна с очакване към жената, после за пореден път сви рамене.

Грохотът на изстрела и виковете на шофьора отекнаха в стъклата и в каменните стени. Ситен дъжд от кръв и строшени костици опръска лицето на жената, която се разпищя. Тялото на шофьора се гърчеше, сякаш разтърсвано от електрически ток. Ендая заобиколи масата, пъхна друг куршум в патронника и опря дулото на пистолета в капачката на другото коляно. Локва от кръв и урина се стичаше по масата и капеше на пода. Ендая погледна за миг жената. Фернандито зажумя и чу втория изстрел. Когато отекнаха писъците, му призля и той се преви надве. От гърлото му избликна повърнато и потече по гърдите му.

Момчето трепереше като лист, когато се разнесе третият изстрел. Шофьорът вече не викаше. Лицето на жената бе обляно в сълзи и кръв. Тя мънкаше нещо. Ендая отново приклекна до нея и я изслуша, като я галеше по лицето и кимаше. Когато явно бе чул всичко, което го интересуваше, се изправи и застреля шофьора в главата, почти без да го погледне. Върна пистолета на агента и отиде до една мивка в ъгъла, за да си измие ръцете. После си облече сакото и палтото. Едва сдържайки гаденето, Фернандито се отдръпна от прозореца и се запромъква към храстите. Опита се да намери обратния път към дървото, което му бе послужило, за да прескочи стената. Студената пот, в която бе плувнал както никога досега, щипеше кожата му. Ръцете и краката му трепереха, докато се катереше по стената. Щом скочи от другата страна, падна ничком и повърна отново. Когато му се стори, че в стомаха му вече не е останало нищо, се запрепъва надолу по улицата. Мина покрай входа, откъдето бе видял да влиза Ендая, и чу гласове, които се приближаваха. Ускори крачка и се затича към площадчето.

На спирката чакаше един трамвай – оазис от светлина сред мрака. Нямаше пътници, вътре бяха само контрольорът и водачът, които си приказваха и се бореха със студа с помощта на термос с кафе. Фернандито се качи, без да обръща внимание на погледа на контрольора.

– Младежо?

Фернандито порови в джоба на сакото си и извади няколко монети. Контрольорът му подаде билет.

– Нали няма да вземете да повърнете тук?

Момчето поклати глава. Седна отпред до прозореца и затвори очи. Опита се да диша дълбоко и извика в съзнанието си образа на бялата веспа, която го чакаше в края на булеварда. Чу един глас, който разговаряше с контрольора. Трамваят лекичко се разлюля, когато се качи втори пътник. Фернандито чу стъпките му, които се приближаваха. Стисна зъби и в този миг усети нечия ръка върху коляното си. Момчето отвори очи.

Ендая го гледаше със сърдечна усмивка.

– Добре ли си?

Фернандито изгуби ума и дума. Онемял, само кимна, като се стараеше да не гледа червените точици, опръскали яката на ризата на полицая.

– Сигурен ли си?

– Май съм пийнал повечко.

Ендая се усмихна с разбиране. Трамваят потегли.

– Мъничко сода бикарбонат със сока от половин лимон. На младини това беше моята тайна. И после да му дръпнеш един сън.

– Благодаря. Точно това ще направя, щом се прибера вкъщи – отвърна Фернандито.

Трамваят пълзеше безкрайно бавно по завоя с форма на кука в горната част на булеварда. Все така усмихнат, Ендая се облегна на седалката срещу момчето.

– Далече ли живееш?

Фернандито поклати глава.

– Не. На двайсет минути път с метрото.

Ендая опипа палтото си и измъкна от един вътрешен джоб малка хартиена кесийка.

– Евкалиптово лукче?

– Благодаря, няма нужда.

– Хайде, вземи си – подкани го полицаят. – Добре ще ти дойде.

Момчето си взе лукче и започна да бели хартийката с треперещи пръсти.

– Как се казваш?

– Алберто. Алберто Гарсия.

Фернандито лапна лукчето, което залепна за езика му, тъй като устата му бе съвсем пресъхнала. Той се насили да се усмихне доволно.

– Как е? – попита Ендая.

– Чудесно, много ви благодаря. Наистина действа добре.

– Нали ти казах. Е, Алберто Гарсия, може ли да видя документите ти?

– Моля?

– Документите ти.

Момчето преглътна на сухо и затършува в джобовете си.

– Не зная... Май съм ги забравил вкъщи.

– Нали знаеш, че не бива да излизаш на улицата без лични документи?

– Да, господине. Баща ми все ми го напомня. Аз съм просто тежък случай.

– Не се тревожи. Разбирам. Но гледай друг път да не ги забравяш. Казвам ти го за твое добро.

– Няма да се повтори.

Трамваят вече се движеше към крайната спирка. Фернандито зърна купола на Ротондата и една бяла точица, която блестеше пред фаровете на трамвая. Веспата.

– Я ми кажи, Алберто, какво правеше по тия места в този час на нощта?

– Бях отишъл да видя един мой чичо. Много е болен, горкият. Лекарите казват, че няма да изкара дълго.

– Много съжалявам.

Ендая извади цигара.

– Нали няма да ти пречи?

Момчето поклати глава, показвайки най-добрата си усмивка. Ендая запали цигарата. Осветени от огънчето, ирисите му добиха бакърен цвят. Фернандито почувства, че тези очи се забиват в ума му като игли. „Кажи нещо!“

– Ами вие? – попита той изведнъж. – Какво правите по тия места в този час?

Ендая изпусна струя дим между устните си. Имаше усмивка на чакал.

– Работя – отвърна.

Изминаха последния участък от пътя в мълчание. Когато трамваят спря, момчето стана, сбогува се сърдечно с Ендая и се запъти към задната част. Слезе и закрачи към веспата, без да бърза. Коленичи, за да отвори катинара. Застанал на стъпалото на трамвая, Ендая го наблюдаваше студено.

– Не каза ли, че ще се прибереш вкъщи с метрото?

– Е, имах предвид, че живея наблизо. На няколко спирки.

Фернандито си сложи каската, както го бе посъветвала Алисия, и закопча каишката. Не бързай, каза си той. Свали веспата от сгъваемата стойка с леко побутване и измина по тротоара малкото разстояние, което го делеше от шосето. В този миг сянката на Ендая се очерта пред него и Фернандито усети ръката му на рамото си. Обърна се. Полицаят му се усмихваше бащински.

– Хайде, слез и ми дай ключовете.

Почти без да осъзнава какво прави, момчето кимна и с трепереща ръка му подаде ключовете от мотора.

– Май ще е най-добре да дойдеш с мен в комисариата, Алберто.

9

Дядо Семпере живееше в малък апартамент точно над книжарницата, който гледаше към улица „Санта Ана“. Докъдето стигаше фамилната памет, семейство Семпере винаги бяха живели в тази сграда. Даниел се бе родил и израснал в това жилище, преди да се премести в мансардата на имота след сватбата си с Беа. Може би някой ден Жулиан щеше да се настани в друг апартамент в същата сграда. Семпере не се придвижваха по географската карта, те пътуваха чрез света на книгите. Домът на дядо Семпере беше скромен и пропит със спомени. Подобно на много други жилища в стария град, този дом излъчваше смътна меланхолия и упорито поддържаше онази типично барселонска мебелировка в стил от деветнайсети век, която предпазва наивните от илюзиите на настоящето.

Съзерцавайки сцената, Алисия неизбежно почувства присъствието на Изабела Жисперт, чиито слова още бяха пресни в паметта ѝ. Мислено я видя как пристъпва по плочките на пода и споделя постелята на господин Семпере в мъничката спалня, която се виждаше в отсрещния край на коридора. Алисия се спря за миг пред открехнатата врата, за да си представи как Изабела ражда Даниел в това легло и само четири години по-късно умира в него, поразена от отровата.

– Хайде, влезте, Алисия, за да ви представя на останалите – подкани я Беа, като същевременно притвори вратата на спалнята.

Свързвайки две маси, които пресичаха трапезарията от край до край и заемаха част от коридора, Беа бе постигнала чудото да намери място за единайсетте сътрапезници, поканени да отпразнуват рождения ден на патриарха. Даниел бе останал долу, за да затвори книжарницата, а в това време баща му, Жулиан и Беа поведоха Алисия нагоре към апартамента. Там вече ги чакаше Бернарда, която бе сложила масата и тъкмо доизкусуряваше една яхния, която ухаеше божествено.

– Бернарда, елате да ви представя госпожица Алисия Грис.

Съпругата на Фермин си избърса ръцете в престилката и прегърна гостенката.

– Знаете ли кога ще се върне Фермин? – попита Беа.

– Ах, госпожо Беа, до гуша ми дойде безсрамникът с тия негови приказки за пенливото вино с пикнята, дето ги разправя. Извинявайте, госпожице Алисия, ама моят мъж е по-твърдоглав и от бик за корида и само глупости говори. Хич не му обръщайте внимание.

– Ако се забави още, вече виждам как ще вдигаме наздравици с чешмяна вода – рече Беа.

– Нищо подобно – прогърмя един глас с театрална дикция от прага на трапезарията.

Притежателят на този звучен инструмент се оказа съсед и приятел на семейството. Казваше се дон Анаклето, преподавател и – по думите на Беа – поет в свободното си време. Дон Анаклето целуна ръка на Алисия с церемониален жест, който би изглеждал отживелица дори на сватбата на кайзера Вилхелм.

– Моите почитания, непозната красавице – поздрави я той.

– Дон Анаклето, не досаждайте на гостите – скастри го Беа. – Казвате, че сте донесли нещо за пиене?

Той показа две бутилки, увити в амбалажна хартия.

– Предвидливия и Господ го пази – заяви. – Бидейки съпричастен на полемиката, възникнала между Фермин и онзи търговец на бакалски стоки, привърженик на най-отколешния фашизъм, реших да дойда въоръжен с две бутилки анасонов ликьор, за да разреша всяка временна липса на спиртни напитки.

– Не е християнско да вдигаме наздравици с анасонов ликьор – отсъди Бернарда.

Дон Анаклето, който имаше очи само за Алисия, се усмихна светски, давайки да се разбере, че подобни съображения тревожат единствено хората от провинцията.

– Значи под влиянието на Венера наздравицата ще бъде езическа – рече преподавателят и намигна на гостенката. – Кажете ми, прелестна госпожице, ще ми направите ли честта да седнете до мен?

Беа избави Алисия от това притеснително положение, като побутна преподавателя към другия край на масата.

– Дон Анаклето, минете нататък и не изморявайте Алисия с вашите брътвежи – предупреди го тя. – Вие ще седнете там в дъното. И не се дръжте като дете, че Жулиан ни е достатъчен.

Дон Анаклето сви рамене и се зае да поздрави виновника за тържеството, а в това време влязоха още двама гости. Единият бе представителен господин, костюмиран и издокаран като манекен; той се представи като дон Федерико Флавиà, квартален часовникар, и показа безупречни маниери.

– Много ми харесват обувките ви – рече. – Трябва да ми кажете откъде са.

– От магазин „Сумун“ на „Пасео де Грасия“ – отвърна Алисия.

– Естествено. Другояче не би могло да бъде. Извинете ме, отивам да поздравя приятеля Семпере.

Дон Федерико бе придружен от засмяна млада жена на име Мерседитас, която очевидно бе чистосърдечно влюбена в елегантния часовникар. Когато я представиха на Алисия, девойката я огледа разтревожено от глава до пети и след като похвали красотата, изяществото и стила ѝ, се залепи за дон Федерико, за да го държи толкова далече от нея, колкото изобщо бе възможно в това ограничено пространство. Трапезарията вече бе претъпкана, а когато Даниел влезе и трябваше да се провира сред гостите, маневрирането взе да става опасно. Последно пристигна едно момиче, което едва ли имаше двайсет години и излъчваше непринудената красота и лъчезарност на съвсем младите.

– Това е София, братовчедката на Даниел – представи я Беа.

– Piacere, signorina61 – каза момичето.

– На испански, София – поправи я Беа.

После обясни, че девойката е родом от Неапол и живее в дома на свако си, докато учи в Университета на Барселона.

– София е племенница на майката на Даниел, която е починала отдавна – каза с половин уста Беа, която очевидно не искаше да споменава Изабела.

Алисия забеляза, че дядо Семпере прегърна племенницата си с обич и меланхолия, които бе мъчително да наблюдаваш. Не след дълго зърна в един остъклен шкаф поставена в рамка фотография, на която позна Изабела, облечена като булка, редом с един господин Семпере, сто пъти по-млад от настоящия момент. София беше живо копие на Изабела. Семпере я гледаше с такова обожание и тъга, че Алисия трябваше да извърне очи. От вниманието на Беа не убягна, че гостенката е установила приликата, виждайки сватбената снимка.

– Това съвсем не е добре за него – каза ѝ Беа. – Тя е много добро момиче, но просто нямам търпение да се върне в Неапол.

Алисия само кимна.

– Ама защо не сядате? – обади се Бернарда от кухнята. – София, елате да ми помогнете, скъпа, че имам нужда от малко младост.

– Даниел, къде е тортата? – попита Беа.

Той изпухтя и подбели очи.

– Забравих я... Отивам ей сегичка.

Алисия забеляза, че дон Анаклето прави бурни опити да се добере до нейния ъгъл на трапезарията, и веднага замисли една стратегия. Когато Даниел мина край нея на път към изхода, тя го последва.

– Ще ви придружа. Нека тортата да е от мен.

– Но...

– Настоявам!

Беа ги видя да изчезват през вратата и изненадано свъси чело.

– Наред ли е всичко? – попита я Бернарда.

– Да, разбира се...

– Тя сигурно е светица – промърмори Бернарда, – но хич не ми се ще да седи до моя Фермин. И ако позволите да отбележа, също и до Даниелито, който е такава душичка.

– Не говорете глупости, Бернарда. Все някъде трябва да я сложим да седне.

– Ех, знам аз какво говоря.

Алисия и Даниел слязоха по стълбата мълчаливо. Той вървеше пръв. Когато стигнаха площадката, побърза да ѝ отвори вратата към улицата.

– Фурната е съвсем наблизо, почти на ъгъла – рече, сякаш не беше очевидно – светещата табела се издигаше само на няколко крачки оттам.

Когато влязоха в сладкарницата, управителката облекчено вдигна ръце към небесата.

– Слава богу! Вече си мислех, че няма да дойдеш и ще трябва ние да си ядем тортата.

Щом видя Алисия, сниши глас.

– Какво да бъде за вас, госпожице?

– Благодаря, заедно сме – отвърна Алисия.

От това изявление веждите на сладкарката се изстреляха до средата на челото, а лицето ѝ доби лукаво изражение. Двете ѝ помощнички, които надничаха иззад тезгяха, не останаха по-назад.

– Виж го ти Даниелито – промърмори едната с престорена любезност. – А изглеждаше будала.

– Глория, затвори си човката и извади тортата на господин Семпере – скастри я управителката, давайки да се разбере, че на това място дори одумването се придържа към йерархичния ред.

Другата помощничка, създание с котешка физиономия и закръглено телосложение – очевидно резултат от поглъщането на остатъчните количества бишкоти и кремове от заведението, – зяпаше Даниел развеселено и се наслаждаваше на смущението му.

– Фелиса, не трябва ли да свършиш някоя по-полезна работа? – попита управителката.

– Не.

На този етап Даниел вече бе добил цвета на узряло френско грозде и нямаше търпение да се махне оттам, със или без торта. Двете сладкарки обстрелваха и него, и Алисия с погледи, които биха могли да опекат понички. Глория най-сетне се появи с тортата – достойно за конкурс произведение, на което трите жени се заеха да поставят предпазни арки от картон, за да го сложат накрая в голяма розова кутия.

– Сметана, ягоди и много шоколад – каза сладкарката. – Слагам ти вътре и свещите.

– Баща ми обожава шоколада – рече Даниел на Алисия, сякаш имаше нужда от обяснение.

– Внимавай с шоколада, че дава руменина, Даниел – обади се Глория лукаво.

– И сила – добави Фелиса.

– Какво ви дължа?

Алисия пристъпи напред и остави на тезгяха банкнота от двайсет и пет песети.

– Че и черпи отгоре на всичко... – промърмори Глория.

Главната сладкарка отброи рестото, без да бърза, и го подаде на Алисия монета по монета. Даниел взе кутията с тортата и се запъти към вратата.

– Поздрави на Беа – подхвърли Глория.

Смехът на сладкарките ги изпроводи до улицата, а погледите им бяха залепнали за тях като стафиди за козунак.

– Утре ще се прочуете из целия квартал – предсказа Даниел.

– Дано не съм ви създала неприятности, Даниел.

– Не се тревожете. Неприятности и сам чудесно умея да си създавам. И не обръщайте внимание на трите горгони. Фермин казва, че захарта им е размътила главите.

Този път Даниел отстъпи на Алисия да мине първа и я остави да стигне до горната стълбищна площадка, преди да я последва. Очевидно не искаше да изкачи два етажа, приковал очи в нейните полюляващи се хълбоци.

Появата на тортата бе посрещната с аплодисменти и възторжени възгласи, типични за голяма спортна победа. Даниел показа кутията на публиката, сякаш бе олимпийски медал, след което я отнесе в кухнята. Алисия забеляза, че Беа ѝ е запазила стол между София и малкия Жулиан, който седеше до дядо си. Тя зае мястото си, съзнавайки, че всички събрали се я гледат изкосо. Когато се върна от кухнята, Даниел седна на другия край на масата до Беа.

– Да поднасям ли супата, или ще чакаме Фермин? – попита Бернарда.

– Петима Петко не чакат! – заяви дон Анаклето.

Бернарда тъкмо бе започнала да пълни супените чинии, когато зад вратата се чу трясък и звън от сгромолясващи се стъкла. След няколко секунди Фермин се материализира в стаята победоносно, носейки спасили се по чудо бутилки шампанско, по една във всяка ръка.

– Фермин, очаквахме отлежал мускат... – запротестира дон Анаклето.

– Опразнете, ваши милости, презряната напитка, изцапала чашите ви, защото сега пристига плодът на лозата, за да отдаде дължимото на небцето с един сок, от който ще пикаете цветя... – изтърси Фермин.

– Фермин! – предупреди го Бернарда. – Мери си приказките!

– Но, цветенцето ми, да пикаеш по посока на вятъра е тъй естествено и приятно, както...

Словоизлиянията му секнаха отведнъж. Вкаменен, той се вторачи в Алисия, сякаш бе зърнал призрак, завърнал се от отвъдното. Даниел го хвана за лакътя и насила го дръпна да седне.

– Хайде да вечеряме – нареди господин Семпере, от чието внимание също не бе убягнал гафът на Фермин.

Танцът на чашите, смеха и закачките полека завладя вечерята. Фермин, който държеше празна лъжица в ръка и не откъсваше поглед от Алисия, мълчеше като гроб. Тя се преструваше, че не забелязва това, но дори Беа започна да проявява неудобство. Даниел го смушка с лакът и настоятелно му прошепна нещо. Напрегнат, Фермин сръбна лъжица супа. Но ако библиографският съветник на „Семпере и синове“ бе изгубил дар слово от присъствието на Алисия, то красноречието на дон Анаклето изживяваше втора младост благодарение на шампанското и скоро всички бяха ощастливени с обичайния му анализ на злободневната действителност в страната.

Преподавателят, който се смяташе за духовен наследник и носител на вечния огън на дон Мигел де Унамуно, с когото споделяше известна физическа прилика и богато родословие от Саламанка, описа по обичая си една апокалиптична картина, вещаеща неизбежното потъване на Иберийския полуостров в океана на най-черното безчестие. Фермин обикновено му противоречеше заради спорта и обичаше да саботира импровизираните му дебати с отровни стрели от рода на „индексът на многоглаголстването в едно общество е обратнопропорционален на интелектуалната му състоятелност: когато се говори заради самото говорене, малко се мисли и още по-малко се върши“. Сега обаче той така се бе умълчал, че преподавателят, останал без съперници и противници, се опита да го подразни.

– Управниците на тази страна вече се чудят как да промият мозъците на хората. Не ви ли се струва, Фермин?

Споменатият сви рамене.

– Не зная защо си правят този труд. В повечето случаи е достатъчно леко изплакване.

– Анархистът си показа рогата – изтърси Мерседитас.

Дон Анаклето се усмихна доволно, виждайки, че най-сетне е запалил искрата на дебата – любимото му увлечение. Фермин изсумтя.

– Вижте, Мерседитас, понеже зная, че започвате и свършвате да четете вестника от хороскопа, а днес празнуваме годишнината на героя на този дом...

– Фермин, бихте ли ми подали хляба? – прекъсна го Беа, за да запази мирния тон на празненството.

Фермин кимна и би отбой. Дон Федерико, часовникарят, наруши неловкото мълчание.

– Кажете ни, Алисия, каква е вашата професия?

Мерседитас, на която ѝ се зловидеха уважението и вниманието, които всички проявяваха към неочакваната гостенка, се хвърли на арената.

– И защо една жена трябва да има професия? Не е ли достатъчно да се грижи за дома, за съпруга и децата си, както нашите родители са ни учили, че е редно?

Фермин се канеше да каже нещо, но Бернарда сложи ръка на китката му и той преглътна думите си.

– Да, но госпожица Алисия е неомъжена, нали? – продължи да упорства дон Федерико.

Алисия кимна благопристойно.

– Нямате ли поне годеник? – попита дон Анаклето недоверчиво.

Тя поклати глава със скромна усмивка.

– Това е върхът! Неоспоримо доказателство, че в тая страна вече няма свестни ергени. Де да бях с двайсет години по-млад... – рече дон Анаклето.

– Кажете по-добре петдесет години – уточни Фермин.

– Мъжеството няма възраст – отвърна дон Анаклето.

– Да не бъркаме епиката с урологията.

– Фермин, на масата има непълнолетни – предупреди го господин Семпере.

– Ако говорите за Мерседитас...

– С белина трябва да си измиете устата и ума, инак ще свършите в ада – отсече Мерседитас.

– Тъкмо ще спестя от отопление.

Дон Федерико вдигна ръце, за да сложи край на дебата.

– От нашите брътвежи не ѝ дадохме думата.

Настъпи тишина и всички погледи се отправиха към Алисия.

– Е – подхвана отново дон Федерико, – тъкмо щяхте да ни разкажете с какво се занимавате...

Алисия погледна към публиката, която очакваше с внимание всяка нейна дума.

– Истината е, че днес бе последният ми работен ден. И не зная какво ще правя от сега нататък.

– Вероятно все нещо сте измислили – отбеляза господин Семпере.

Тя сведе лице.

– Мислех, че би ми харесало да пиша. Или поне да се опитам.

– Браво! – поздрави я книжарят. – Вие ще бъдете нашата Лафорет.

– По-добре кажете нашата Пардо Басан62 – намеси се дон Анаклето, който споделяше широко разпространеното национално чувство, според което никой жив литератор не заслужава почит, освен ако не бере душа. – Не сте ли съгласен, Фермин?

Фермин изгледа всички и накрая спря очи върху Алисия.

– Бих се съгласил, драги приятелю, ако не мислех, че Пардо Басан приличаше донякъде на басет, а нашата госпожица Грис прилича повече на героиня на мрака и не съм сигурен дали изобщо се отразява в огледалото.

Настъпи дълбока тишина.

– И какво трябва да означава това, всезнайко? – скастри го Мерседитас.

Даниел хвана Фермин за лакътя и го замъкна в кухнята.

– Означава, че ако мозъкът на мъжете беше наполовина толкова голям, колкото устата, да не кажа нещо друго, тоя свят щеше да върви много по-добре – изтърси София, която до този миг сякаш бе витала в онези неясни мисловни селения, обитавани само от много младите и осенените свише.

Господин Семпере погледна тази племенница, която животът му бе изпратил за радост или мъка в златните му години, и за пореден път му се стори, че вижда и чува своята Изабела през океана на времето.

– На това ли ви учат сега във Филологическия факултет? – попита дон Анаклето.

София сви рамене и се завърна към обичайната си отнесеност.

– Боже опази, какъв свят ни чака! – предвеща преподавателят.

– Не се косете, дон Анаклето. Светът си е все същият – успокои го господин Семпере. – И истината е, че не чака никого, а отминава при пръв удобен случай. Какво ще кажете да пием за миналото, бъдещето и за всички нас, които сме между тях?

Малкият Жулиан вдигна въодушевено чашата си с мляко, подкрепяйки предложението.

Междувременно Даниел бе притиснал Фермин в единия ъгъл на кухнята, далече от очите и ушите на сътрапезниците.

– Може ли да знам каква муха ви е влязла в главата, Фермин? Сигурно е поне с размера на диня.

– Тази жена не е онова, за което се представя, Даниел. Тук има нещо гнило.

– Какво например?

– Не зная, но ще разбера каква хитрост е замислила. Надушвам я оттук, също като оня евтин парфюм, който си е сложила Мерседитас, за да омае часовникаря и да го накара да се върне от другия бряг.

– И как мислите да разберете?

– С ваша помощ.

– И дума да не става! Мен не ме замесвайте.

– Не се оставяйте това фатално излъчване да ви замае главата. Да не ми е името Фермин, ако тази не е опасна кучка.

– Напомням ви, че опасната кучка е почетна гостенка на баща ми.

– Ах! И не се ли запитахте как се е получило това удобно съвпадение?

– Не зная и не ме е грижа. Съвпаденията не се поставят под съмнение.

– Вашият скромен интелект ли говори в случая, или следпубертетните ви жлези?

– Говори здравият разум, който на вас сигурно са ви го извадили заедно с чувството за свян.

Фермин се изсмя саркастично.

– Забележително! – заяви той. – Омаяла е едновременно и бащата, и сина, при положение че вашата госпожа има тяло, за което да умреш.

– Престанете да дрънкате глупости, че ще ни чуят!

– Нека ме чуят! – повиши глас Фермин. – Съвсем ясно.

– Моля ви, Фермин, нека да отпразнуваме рождения ден на баща ми на спокойствие.

Фермин събра вежди и стисна устни.

– При едно условие.

– Дадено. Какво е то?

– Да ми помогнете да я разоблича.

Даниел извъртя очи и въздъхна.

– И как смятате да го постигнете? Като редите стихове?

Фермин сниши глас.

– Имам план...

Верен на обещанието си, той показа образцово поведение през останалата част от вечерята. Смя се на шегите на дон Анаклето, държа се с Мерседитас така, сякаш тя бе мадам Кюри, и сегиз-тогиз хвърляше скромни погледи към Алисия. Когато дойде време за наздравици и за рязане на тортата, Фермин дръпна една пламенна реч, която си бе подготвил за героя на деня, спечелвайки си аплодисменти и прочувствена прегръдка от рожденика.

– Моят внук ще ми помогне да духнем свещите, нали, Жулиан? – обяви книжарят.

Беа загаси лампите и за няколко мига всички останаха на примигващата светлина на свещите.

– Намислете си желание, приятелю – напомни му дон Анаклето. – По възможност някоя закръглена и жизнена вдовичка.

Бернарда ловко отмъкна чашата с шампанско на преподавателя и я смени с минерална вода, разменяйки поглед с Беа, която кимна одобрително.

Алисия гледаше това зрелище почти в транс. Показваше престорено спокойствие, но сърцето ѝ биеше до пръсване. Никога не бе присъствала на такава сбирка. Почти всички свои рождени дни, които си спомняше, бе прекарвала с Леандро или сама, обикновено скрита в някое кино. Същото кино, в което се свираше всяка новогодишна нощ, за да проклина проклетата им мания да прекъсват филма и да палят лампите за десет минути в полунощ, преди да подновят прожекцията, сякаш не беше достатъчно издевателство да прекарваш нощта там, в почти празния салон заедно с още шест-седем самотни души, та трябваше и да им напомнят, че никой никъде не ги чака. Това усещане за другарство, принадлежност и привързаност, което отиваше отвъд шегите и споровете, бе нещо, което Алисия не знаеше как да възприеме. Жулиан бе хванал ръката ѝ под масата и я стискаше здраво, сякаш от всички присъстващи единствено това дете на няколко години можеше да проумее как се чувстваше тя. Ако не беше той, щеше да избухне в плач.

След последните наздравици, когато Бернарда предложи кафе или чай и дон Анаклето започна да раздава пури, Алисия стана от масата. Всички я погледнаха с изненада.

– Исках да благодаря на всички ви за гостоприемството и любезността. И най-вече на вас, господин Семпере. Баща ми високо ви ценеше и съм сигурна, че щеше да бъде много щастлив, ако знаеше, че съм могла да споделя с вас тази толкова специална вечер. Много ви благодаря.

Всички я гледаха, както ѝ се стори, съжалително, или може би тя просто видя в техните очи онова, което изпитваше вътрешно. Целуна малкия Жулиан и се отправи към вратата. Беа стана и я последва, все още със салфетка в ръка.

– Ще ви изпратя, Алисия...

– Моля ви, недейте. Останете със семейството си.

Преди да излезе, мина край остъкления шкаф и хвърли последен поглед на снимката на Изабела. Въздъхна с облекчение и пое по стълбите надолу. Имаше нужда да напусне това място, преди да е повярвала, че то би могло да стане нейно.

Тръгването на Алисия отприщи вълнà от полугласни коментари между сътрапезниците. Дядо Семпере бе взел Жулиан в скута си и го наблюдаваше.

– Влюбен ли си вече? – попита го той.

– Май е време нашият малък Казанова да си легне – рече Беа.

– Време е и аз да последвам този съвет – добави дон Анаклето, ставайки от масата. – Вие, младите, останете на веселбата, че животът е кратък...

Даниел тъкмо щеше да изпусне въздишка на облекчение, когато Фермин го хвана за лакътя и се изправи.

– Елате, Даниел, че забравихме да донесем кутиите от мазето.

– Какви кутии?

– Онези кутии.

Двамата се изнизаха през вратата под сънения и учуден поглед на книжаря Семпере.

– С всеки изминал ден все по-малко разбирам това семейство – рече той.

– Мислех, че аз съм единствената – промърмори София.

Когато излязоха навън, Фермин хвърли поглед на синкавия проход, очертан от лампите на улица „Санта Ана“, и даде знак на Даниел да го последва.

– Къде си мислите, че отиваме по това време на нощта?

– На лов за жената вамп – отвърна Фермин.

– И дума да не става!

– Хайде, не се правете на ударен, че ще ни избяга...

Без да дочака отговор, Фермин закрачи неудържимо към ъгъла на „Пуерта дел Анхел“. Там се скри под навеса на „Каса Хорба“ и огледа сумрачното нощно небе, осеяно с ниски облаци, които пълзяха между покривите. Даниел се присъедини към него.

– Ей я нà, като змията в рая.

– За бога, Фермин, не ми причинявайте това.

– Слушайте, аз нали се държах добре? Вие човек на думата ли сте, или някой поплювко?

Даниел прокле късмета си и двамата, завръщайки се към отминалите си времена на второразредни детективи, се впуснаха по дирята на Алисия Грис.

10

Вървяха след нея покрай редицата от входове и навеси, която водеше към булеварда на катедралата. Пред храма се бе образувал обширен площад, когато бомбардировките през войната бяха сринали някогашния квартал, заемал това място. Една сякаш течна луна лееше светлина по паважа, а силуетът на Алисия бе просто сянка във въздуха.

– Забелязахте ли? – попита Фермин, докато я наблюдаваха как завива по улица „Паха“.

– Какво?

– Че ни следят.

Даниел се обърна, за да огледа сребристия полумрак, обагрил улиците.

– Ей там. Под портала на магазина за играчки. Виждате ли го?

– Нищо не виждам.

– Огънче на пура.

– Е, и?

– Следва ни, откакто сме излезли.

– И защо някой ще иска да ни следи?

– Може би не следят нас, а нея.

– Тая работа изглежда все по-безсмислена, Фермин.

– Напротив, става все по-ясно, че тук има много материал за разчепкване.

Продължиха подир Алисия по улица „Баньос нуевос“ – тесен процеп, ограден от стогодишни сгради, които сякаш се сливаха над лъкатушното трасе в мрачна прегръдка.

– Къде ли отива? – промърмори Даниел.

Твърде скоро разбраха. Алисия се спря пред един вход на улица „Авиньон“ срещу „Гран Кафе“. Видяха я да влиза в сградата. Отминаха и потърсиха убежище в един портал няколко сгради по-нататък.

– И сега какво?

Вместо отговор Фермин посочи към близкия магазин за еспадрили. Даниел забеляза, че приятелят му не греши. Следяха ги – или тях, или Алисия. Скрит под арката на входа на магазина, се виждаше дребен силует с палто и евтино бомбе.

– Поне е дребосък – прецени Фермин.

– И какво от това?

– Ще имате предимство, ако се наложи да завържете ръкопашен бой.

– И таз добра! Защо аз да се бия с него?

– Защото сте по-млад от мен, а за пердаха от значение е грубата сила. Аз отговарям за стратегията.

– Нямам намерение да се пердаша с никого.

– Не зная защо се превземате толкова, Даниел. Веднъж вече показахте бойния си дух, когато сменихте физиономията на онова леке Каскос Буендия в „Риц“. Не мислете, че съм забравил.

– Това не бяха най-добрите ми моменти – призна Даниел.

– Не се оправдавайте. Напомням ви, че оная свиня изпращаше любовни писма на госпожа съпругата ви, за да я прелъсти по заповед на мръсника Валс. Да, да, същият мръсник, когото проучвате в читалнята за вестници на „Атенео“ още от миналата пролет, макар и да си мислите, че не съм разбрал.

Сразен, Даниел сведе поглед.

– Има ли някоя тайна, която да не знаете?

– Не се ли чудите защо, дявол да го вземе, Валс не се мярка никъде от известно време насам?

– Всеки ден се питам – потвърди Даниел.

– Или къде се е озовала плячката, която Салгадо бе скрил на Северната гара?

Приятелят му кимна.

– А кой може да ни каже, че тая хитруша не работи и за Валс?

Даниел затвори очи.

– Печелите, Фермин. Какво ще правим сега?

Когато стигна до вратата на апартамента си, Алисия видя ивица светлина под прага и долови аромата на цигарите, които пушеше Варгас. Влезе и остави чантата и палтото си на масата в трапезарията, без да каже нищо. Застанал до прозореца с гръб към вратата, Варгас пушеше безмълвно. Тя си наля чаша бяло вино и седна на канапето. В нейно отсъствие полицаят бе извадил кутията с документите, отмъкнати от склада на адвокат Брианс. Бележникът на Изабела Жисперт почиваше върху масата.

– Къде се дянахте цял ден? – попита най-сетне Алисия.

– Разхождах се – отвърна Варгас. – Опитвах се да си проясня главата.

– И успяхте ли?

Той се обърна и я изгледа подозрително.

– Ще ми простите ли, задето разказах всичко на Леандро?

Алисия отпи глътка вино и сви рамене.

– Ако ви трябва изповедник, има една църква наблизо, преди да стигнете до „Лас Рамблас“. Мисля, че имат дежурен свещеник до полунощ.

Варгас сведе очи.

– Ако ще ви послужи за утеха, останах с впечатлението, че Леандро вече знаеше по-голямата част от онова, което му казах. Нуждаеше се само от потвърждение.

– С Леандро винаги е така – рече Алисия. – Човек всъщност не му разкрива нищо, просто му доизяснява някоя подробност.

Полицаят въздъхна, преди да продължи.

– Нямах друг избор. Той вече беше надушил нещо. Ако не му бях казал какво сме открили, щях да ви поставя в неприятно положение.

– На мен няма защо да ми давате обяснения, Варгас. Стореното е сторено.

Настъпи тягостно мълчание.

– А Фернандито? – попита след малко Алисия. – Не се ли е върнал?

– Мислех, че е с вас.

– Какво още премълчавате, Варгас?

– Санчис...

– Говорете!

– Мъртъв е. Сърцето му спряло, докато го карали от дирекцията в болницата. Така гласи известието.

– Кучи синове... – промълви Алисия.

Полицаят се стовари на канапето до нея. Изгледаха се безмълвно. Тя напълни отново чашата с вино и му я подаде. Варгас я изпи на един дъх.

– Кога трябва да се върнете в Мадрид?

– Дадоха ми пет дни отпуск – рече той. – И чек за пет хиляди песети.

– Поздравления. Може би ще искате да ги използваме, за да отидем на екскурзия до Монсерат. Който не е пипнал Ла Моренета63, не знае какво губи.

Варгас се усмихна с тъга.

– Ще ми липсвате, Алисия. Макар и да не го вярвате.

– Разбира се, че го вярвам. Но не си правете илюзии, защото на мен вие няма да ми липсвате.

Той се усмихна сякаш на себе си.

– А вие къде бяхте?

– На гости в дома на Семпере.

– Това пък как стана?

– Озовах се на празненство по случай рожден ден. Дълга история.

Варгас кимна, сякаш това бе най-логичното обяснение на света. Алисия посочи бележника на Изабела.

– Прочетохте ли го, докато ме чакахте?

Той направи утвърдителен жест.

– Изабела Жисперт е умряла, знаейки, че негодникът Валс я е отровил – рече Алисия.

Полицаят приглади с ръце косата си назад. Изглеждаше така, сякаш всяка от изживените години му тежеше на душата.

– Уморен съм – промърмори накрая. – Уморен съм от тая гадост.

– Защо не се приберете вкъщи? – попита тя. – Угодете им. Вземете си пенсията и отидете във вашата вила в Толедо да си четете Лопе де Вега. Не беше ли това планът ви?

– И да направя като вас? Да живея от литературата?

– Половината страна живее от приказки и басни. Двама души повече няма да навредят.

– Как ви се видяха семейство Семпере? – поинтересува се Варгас.

– Добри хора.

– Аха. А вие не сте свикнали с такива, нали?

– Не съм.

– И на мен ми се е случвало. Ще ви мине. Какво смятате да направите с бележника на Изабела? Ще им го дадете ли?

– Не зная – призна Алисия. – Вие как бихте постъпили?

Варгас се замисли.

– Аз бих го унищожил – заяви. – Истината няма да донесе добро на никого. И ще ги изложи на опасност.

Тя кимна.

– Освен ако...

– Помислете добре, преди да го кажете, Алисия.

– Вече съм помислила.

– Смятах, че ще зарежем всичко и ще бъдем щастливи.

– Вие и аз никога няма да бъдем щастливи, Варгас.

– Ех, щом поставяте така въпроса, как да ви откажа?

– Няма защо да ми помагате. Този проблем си е мой.