Лабиринтът на духовете

Agnus dei79

януари 1960 г.

1

Виктория Санчис се събуди сред изгладени ленени чаршафи, ухаещи на лавандула. Беше облечена с копринена пижама, която ѝ бе съвсем по мярка. Докосна лицето си и усети, че кожата ѝ миришеше на соли за баня, а косата ѝ бе чиста, макар че не помнеше да я е мила. Изобщо не помнеше нищо.

Тя се изправи до седнало положение, подпирайки се на една кадифена възглавница, и се опита да разбере къде се намира. Големият креват с възглавници, които приканваха да се отпуснеш до самозабрава, заемаше видно място в обширна спалня, обзаведена изящно и луксозно. Слабата светлина, процеждаща се през белите завеси на прозореца, разкриваше скрин, върху който бе поставена ваза със свежи цветя. До него се виждаха тоалетна масичка с огледало и едно писалище. Стените бяха покрити с релефни тапети и украсени с акварели с пасторални сцени, поставени в пищни рамки. Виктория отметна чаршафите и седна на ръба на леглото. Килимът под краката ѝ беше в пастелни тонове, старателно съчетани с останалото обзавеждане. Обстановката, подредена с професионален вкус и веща ръка, беше уютна и същевременно безлична. Виктория се запита дали това бе адът.

Тя затвори очи и се опита да проумее как се бе озовала там. Последното, което си спомняше, беше „Ел Пинар“. Образите се връщаха в паметта ѝ постепенно. Кухненските помещения. Ръцете и нозете ѝ бяха завързани с тел за един стол. Приклекнал пред нея, Ендая я разпитваше. Тя го заплю в лицето. Жестока плесница я събори на пода. Един от хората на Ендая изправи стола. Други двама докараха Моргадо и го завързаха за масата. Ендая отново я заразпитва. Тя мълчеше. После полицаят взе оръжие и простреля от упор Моргадо в коляното. От виковете на шофьора сърцето ѝ се скъса. Никога не бе чувала човек така да вие от болка. Ендая спокойно продължи да ѝ задава въпроси. Тя бе онемяла и само трепереше ужасена. Ендая сви рамене, заобиколи масата и опря дулото на револвера в другото коляно на шофьора. Един от главорезите на капитана държеше главата ѝ, за да не може да извърне поглед. „Виж какво става с ония, които ми ходят по нервите, курво.“ Ендая натисна спусъка. Облак от кръв и раздробени кости опръска лицето му. Тялото на Моргадо се гърчеше, сякаш през него преминаваше ток с високо напрежение, но от гърлото му вече не излизаше никакъв звук. Виктория затвори очи. След малко се разнесе трети изстрел.

Внезапно я връхлетя пристъп на гадене и тя скочи от леглото. Една открехната врата водеше към баня. Виктория падна на колене пред тоалетната чиния и повърна жлъчка. Последваха нови позиви за повръщане, докато накрая не ѝ остана нито капка слюнка. Задъхана, седна на пода и се опря на стената. Огледа се наоколо. Банята – шедьовър от розов мрамор – бе приятно затоплена. От вграден в стената високоговорител се носеше ромонът на струнен оркестър, изпълняващ сладникава версия на едно адажио от Бах.

Виктория се посъвзе и се изправи, като се подпираше на стената. Главата ѝ се въртеше. Отиде до мивката и пусна водата. Изми си лицето и си изплакна устата. Избърса се с мека и пухкава хавлиена кърпа и я пусна на пода в краката си. Върна се в стаята, олюлявайки се, и отново се строполи в леглото. Опита се да изтрие образите от ума си, но опръсканото със ситни капки кръв лице на Ендая сякаш бе прогорено в ретината ѝ. Виктория заоглежда странното място, в което се бе събудила. Не знаеше колко време е прекарала там. Ако това бе адът – а заслужаваше да бъде, – имаше вид на луксозен хотел. След малко тя пак се унесе в сън, като се молеше да не се събуди никога вече.

2

Когато отново отвори очи, сиянието на слънцето през пердетата я заслепи. В стаята ухаеше на кафе. Виктория се надигна и намери копринен халат в тон с пижамата и чехли до леглото. Чу нечий глас зад една врата, която като че ли водеше към друга стая на апартамента. Отиде до нея и се заслуша. Долови нежното подрънкване на лъжичка в порцеланова чаша. Виктория отвори вратата.

Къс коридор водеше към овална стая, в чийто център беше наредена маса за двама. На нея бе сервирана богата закуска: кана портокалов сок, кошничка с превъзходни печива, асортимент от мармалади, сметана, масло, бъркани яйца, хрупкав бекон, задушени гъби, чай, кафе, мляко и бучки захар в два цвята. Всичко това ухаеше прелестно и Виктория пряко волята си усети, че устата ѝ се напълни със слюнка.

На масата седеше един мъж на средна възраст, среден на ръст, средно плешив и изобщо среден във всяко отношение. Щом я видя да влиза, той се изправи благовъзпитано, усмихна се любезно и ѝ предложи стола от другата страна на масата. Мъжът носеше черен костюм от три части и имаше типичната бледност на хората, които живеят на закрито. Ако го бе срещнала на улицата, Виктория не би го забелязала или би го взела за министерски чиновник от среден ранг или за провинциален нотариус, пристигнал в столицата, за да посети музея „Прадо“ и да отиде на театър.

Едва при внимателно взиране човек забелязваше ясните му и проницателни очи. Погледът му сякаш постоянно изчисляваше нещо. Мъжът я наблюдаваше, почти без да мига, иззад очилата, които уголемяваха очите му и бяха поставени в твърде обемисти рогови рамки, придаващи му донякъде женствен вид.

– Добро утро, Ариадна – рече той. – Седни, ако обичаш.

Виктория се огледа наоколо. Зърна на една лавица свещник, сграбчи го и го размаха заплашително. Мъжът невъзмутимо повдигна капака на един от подносите и подуши съдържанието му.

– Ухае приказно. Сигурно ще събуди апетита ти.

Той не направи опит да се доближи до Виктория, но тя все така държеше свещника като оръжие.

– Не мисля, че ще имаш нужда от това, Ариадна – спокойно рече мъжът.

– Не се казвам Ариадна. Казвам се Виктория. Виктория Санчис.

– Моля те, седни. Тук си в безопасност и няма от какво да се боиш.

Виктория се изгуби в хипнотичния му поглед. Уханието на закуската отново достигна до нея. Тя осъзна, че свирепата болка, разкъсваща вътрешностите ѝ, бе просто глад. Остави свещника на лавицата и се приближи много бавно до масата. Седна, без да откъсва очи от мъжа, който я изчака да се настани, за да ѝ поднесе чаша кафе с мляко.

– Ще ми кажеш с колко лъжички захар го искаш. Аз го обичам много сладко, но лекарят ми казва, че не е добре за мен.

Тя го наблюдаваше как налива кафето ѝ.

– Защо ме нарекохте Ариадна?

– Защото това е истинското ти име. Ариадна Матаиш. Нали така? Но ако предпочиташ, мога да те наричам Виктория. Аз съм Леандро.

Леандро се изправи за миг и ѝ подаде ръка. Виктория не я стисна. Все така любезен, той седна отново.

– Бъркани яйца? Опитах ги и не са отровни. Или поне така се надявам.

На Виктория ѝ се искаше мъжът да престане да се усмихва по този начин, който я караше да се чувства виновна, че не откликва на неговата изтънчена учтивост.

– Шегувам се. Разбира се, че тук няма нищо отровно. Бекон и яйца?

За свое учудване, тя кимна. Леандро се усмихна доволно и ѝ сервира малка димяща купчинка яйца, като ги поръси с щипка сол и пипер. Домакинът се разпореждаше с вещата ръка на майстор-готвач.

– Ако искаш нещо друго, ще го поръчаме. Кухненското обслужване тук е отлично.

– Така е добре, благодаря.

Едва не си прехапа езика, когато изрече „благодаря“. За какво благодареше? И на кого?

– Кроасаните са прелестни. Опитай ги. Най-добрите в целия град.

– Къде се намирам?

– Намираме се в хотел „Палас“.

Виктория свъси чело.

– В Мадрид ли?

Леандро кимна и ѝ подаде кошничката с кроасаните. Тя се поколеба.

– Съвсем пресни са. Вземи си един или аз ще видя сметката на всичките, а трябва да пазя диета.

Виктория се пресегна, за да си вземе кроасан, и при това движение забеляза следи от убождания по ръката си.

– Съжалявам, но се наложи да ти инжектираме успокоителни. След онова, което се случи в „Ел Пинар“...

Тя рязко отдръпна ръката си.

– Как попаднах тук? Кой сте вие?

– Аз съм твой приятел, Ариадна. Не се страхувай. Тук си на сигурно място. Онзи мъж, Ендая, вече не може да те нарани. От сега нататък никой не ще може да те нарани. Давам ти думата си.

– Къде е Игнасио, моят съпруг? Какво сте направили с него?

Леандро я погледна с нежност и се усмихна едва-едва.

– Хайде, най-напред хапни нещо, за да си възстановиш силите. После ще ти разкажа всичко, което се случи, и ще отговоря на всичките ти въпроси. Имаш думата ми. Довери ми се и бъди спокойна.

Леандро имаше меден глас и умееше да говори успокоително. Подбираше думите така, както един парфюмерист смесва ароматите, с които приготвя рецептите си. Пряко волята си Виктория установи, че душата ѝ се отпуска и страхът, който я бе завладял, постепенно се изпарява. Топлата и вкусна храна, приятно затоплената стая и ведрото, умиротворително и бащинско присъствие на Леандро навяваха спокойствие и забрава. „Дано всичко това да е истина!“

– Е, имах ли право, или не? За кроасаните ми е думата.

Тя кимна плахо. Мъжът избърса устните си със салфетката, сгъна я внимателно и натисна един звънец на масата. Веднага се отвори една врата и се появи келнер, който се зае да отсервира, без да погледне Виктория дори за миг или да каже някоя дума. Когато останаха отново насаме, Леандро доби скръбно изражение, скръсти ръце в скута си и сведе очи.

– Боя се, че имам лоши новини за теб, Ариадна. Твоят съпруг Игнасио почина. Много съжалявам. Закъсняхме.

Виктория усети, че очите ѝ се наливат със сълзи. Това бяха сълзи от ярост, защото тя вече знаеше, че Игнасио е мъртъв – не беше нужно някой да ѝ го казва. Стисна устни и погледна Леандро, който като че ли преценяваше нейната твърдост.

– Кажете ми истината – успя да изрече тя.

Той закима.

– Това няма да е лесно, но те моля да ме изслушаш. После ще можеш да ме попиташ каквото пожелаеш. Но най-напред искам да видиш нещо.

Леандро стана и отиде да вземе един вестник, който лежеше сгънат върху масичка за чай в единия ъгъл на стаята. Върна се при масата и го подаде на Виктория.

– Разтвори го.

Тя взе вестника озадачена, разгъна го и погледна заглавната страница.

Министър

МАУРИСИО ВАЛС

загина в пътно произшествие

Виктория нададе сподавен вик. Изпусна вестника и започна да хлипа и да стене неудържимо. Леандро се приближи извънредно внимателно и нежно обви ръце около нея. Треперейки като дете, Виктория се остави в прегръдката на този непознат. Той ѝ позволи да опре глава на рамото му и галеше косите ѝ, докато тя изливаше сълзите и мъката, които бе насъбрала през целия си живот.

3

– От известно време разследвахме Валс. Започнахме следствие, след като един доклад на Комисията по ценните книжа към Централната банка на Испания откри нередности в сделките на тъй наречения Финансов консорциум за национално прегрупиране, чийто председател бе Мигел Анхел Убач, твоят баща... Или, по-точно казано, човекът, който се представяше за твой баща. От известно време подозирахме, че консорциумът е само една димна завеса с правителствен щемпел, създадена с цел всичко онова, което е било експроприирано или просто откраднато по време на войната и след нея, да бъде разпределено между малцина. Войната, подобно на всички войни, съсипа тази страна и донесе богатство на някои хора, които бяха богати още преди да я започнат. Затова се водят войните. В този случай консорциумът е бил използван също за заплащане на услуги и предателства, за купуване на мълчания и съучастия. Бил е механизъм за обществен възход на мнозина, в това число и на Валс. Знаем какво е сторил Валс, Ариадна. Какво е сторил на теб и на семейството ти. Но това не е достатъчно. Нуждаем се от помощта ти, за да разнищим тази работа до дъно.

– Защо? Валс е мъртъв.

– За да въздадем справедливост. Той е мъртъв, да, но мнозина от стотиците хора, чийто живот е опропастил, все още са живи и заслужават справедливост.

Виктория го гледаше недоверчиво.

– Това ли търсите? Справедливост?

– Търсим истината.

– И кои сте вие, по-точно?

– Ние сме група граждани, които са се заклели да служат на страната, за да направят Испания едно по-справедливо, честно и отворено място.

Виктория се изсмя. Леандро я наблюдаваше сериозно.

– Не очаквам да ми повярваш. Все още не. Но ще ти покажа, че ние сме онези, които се опитват да променят режима отвътре, защото няма друг начин за промяна, за да възродим тази страна и да я върнем на хората. Рискуваме живота си, за да не се повтори никога онова, което се е случило с теб и сестра ти, с родителите ти, а виновниците за тези престъпления да си платят за тях и да се узнае истината, защото без истина няма справедливост, а без справедливост няма мир. Ние сме за промяната, за прогреса. Ние искаме да сложим край на една държава, служеща само на малцина, които използват институциите, за да се облагодетелстват за сметка на онеправдания трудов народ. И ще го направим не защото сме герои, а защото някой трябва да го направи – а няма други освен нас. Затова се нуждаем от помощта ти. Ако се обединим, ще бъде възможно.

Двамата дълго се гледаха в мълчание.

– А ако не искам да ви помогна?

Леандро сви рамене.

– Никой не може да те принуди да го сториш. Ако решиш, че не искаш да се присъединиш към нас и че ти е все едно дали други, сполетени от твоята участ, ще получат справедливост, то няма да съм аз този, който ще те застави да вървиш против волята си. От теб зависи. Валс е мъртъв. За човек в твоето положение най-лесно би било да загърби всичко и да започне нов живот. Кой знае, може би и аз на твое място бих постъпил така. Но мисля, че ти не си такъв човек. Мисля, че за теб е важно не отмъщението, важни са справедливостта и истината. Толкова важни, колкото са и за нас, ако не и повече. Мисля, че искаш виновните да платят за престъпленията си, а техните жертви да изградят живота си отново и да се уверят, че смъртта на онези, които са загинали заради тях, не е била напразна. Но решението е твое. Аз няма да те задържам. Вратата е ей там. Можеш да излезеш оттук, когато пожелаеш. Единствената причина, поради която те докарахме на това място, е, че тук си в безопасност. Тук можем да те пазим, докато се опитваме да разнищим историята до дъно. От теб зависи.

Виктория погледна към вратата на стаята. Леандро си наля още една чаша кафе, разтвори в нея пет бучки захар и отпи спокойно.

– Когато пожелаеш, една кола ще те вземе и ще те откара където ти душа иска. Никога повече няма да ме видиш или да чуеш за нас.

Тя усети, че вътрешностите ѝ се свиват.

– Не е нужно да го решиш веднага. Зная какво си преживяла, зная, че си объркана. Че не се доверяваш нито на мен, нито на когото и да било. Това е напълно разбираемо. На твое място и аз не бих се доверявал. Но няма какво да загубиш, ако ни дадеш шанс. Още един ден. Или няколко часа. Можеш да си тръгнеш по всяко време, без да даваш обяснения на никого. Но се надявам и те умолявам да не го правиш. Дай ни този шанс да помогнем на другите.

Виктория почувства, че ръцете ѝ треперят. Леандро ѝ се усмихна безкрайно нежно.

– Моля те...

След малко тя кимна през сълзи.

4

В продължение на час и половина Леандро изложи онова, което бяха успели да открият.

– От известно време се опитвам да възстановя фактите. Сега ще ти разкажа какво знаем или мислим, че знаем. Ще видиш, че има бели петна и че сигурно се заблуждаваме за някои неща, или даже за много. Тук трябва да се включиш ти. Ако искаш, аз ще ти разказвам какво е станало според мен, а ти ще ме поправяш там, където греша. Съгласна ли си?

Гласът на Леандро имаше приспивно действие и приканваше да му се подчиниш. На Виктория ѝ се прииска да затвори очи и да се остави в обятията на този глас, да се предаде на кадифените ласки на думите, които звучаха смислено, без да е важно значението им.

– Съгласна съм – каза тя. – Ще се опитам.

Мъжът се усмихна с благодарност и топлота, които я накараха да се почувства сигурна и защитена от всичко, което я дебнеше отвъд стените на това място. Полека, без да бърза, той ѝ разказа една история, която тя познаваше достатъчно добре. Разказът започваше така: в детските ѝ години баща ѝ, Виктор Матаиш, се запознал с човек на име Мигел Анхел Убач, влиятелен финансист, чиято съпруга била редовна читателка на бащините ѝ книги. Именно тя убедила мъжа си да наеме Матаиш, за да му напише мнима автобиография в замяна на значителна сума.

Баща ѝ, който страдал от парични затруднения, приел поръчката. След края на войната банкерът и жена му посетили неочаквано дома във Валвидрера, където живеели семейство Матаиш. Госпожа Убач, доста по-млада от съпруга си, била от онези красавици, които могат да се видят само в списанията. Тя не искала да ражда, за да не развали великолепната си фигура, но децата ѝ харесвали почти колкото любимите ѝ котенца или коктейлите „Водка мартини“. Или по-скоро ѝ харесвала идеята да има деца, за да ги отглеждат слугите. Съпрузите Убач прекарали целия ден с домакините си. По това време Матаиш тъкмо се били сдобили с малката Соня, която била още бебе. На сбогуване госпожа Убач целунала момиченцата и заявила, че са прелестни. След няколко дни в дома във Валвидрера се появили въоръжени мъже. Те арестували бащата на Ариадна, за да го затворят в Монжуик, и отвели самата нея и сестра ѝ. Ранената им майка оставили там, мислейки я за мъртва.

– На прав път ли съм засега? – попита Леандро.

Виктория кимна, като бършеше гневните си сълзи.

Същата нощ онези мъже разделили двете деца и тя никога повече не видяла Соня. Казали ѝ, че ако не иска да убият малката ѝ сестричка, трябва да забрави за родителите си, защото са престъпници, и че от този момент нататък вече ще се казва не Ариадна Матаиш, а Виктория Убач. Обяснили ѝ, че е извадила голям късмет, тъй като новите ѝ родители са дон Мигел Анхел Убач и съпругата му Федерика. Щяла да живее с тях в най-хубавата къща в цяла Барселона – едно имение, наречено „Ел Пинар“. Там щяла да има прислуга и всичко, което ѝ душа иска. По това време Ариадна била на десет години.

– От там насетне историята става объркана – отбеляза Леандро.

Установили, продължи той, че Виктор Матаиш, подобно на мнозина други, бил разстрелян в крепостта Монжуик по заповед на тогавашния директор на затвора – Маурисио Валс. В официалния доклад обаче пишело, че Матаиш се е самоубил. Леандро бе на мнение, че Валс е продал Ариадна на семейство Убач в замяна на услуги, за да се издига в йерархията на режима, и на пакет акции в една нова банка, създадена чрез заграбване на имуществото на стотици хора, затворени, обезнаследени и в много случаи екзекутирани малко след края на войната.

– Знаеш ли какво е станало с майка ти Сусана?

Виктория кимна, стиснала устни.

Леандро разказа, че – доколкото им било известно – на следващия ден след похищението на съпруга и децата ѝ Сусана успяла да събере сили и допуснала грешката да отиде в полицията, за да съобщи за станалото. Веднага я арестували и я въдворили в лудницата в квартал Орта, където я държали изолирана в единична килия и в продължение на пет години я подлагали на лечение с електрошокове. Накрая я оставили в покрайнините на Барселона, когато се уверили, че тя вече не помни и собственото си име.

– Или поне така мислели те.

Сусана, продължи Леандро, оцелявала по улиците на Барселона, като просела, спяла под открито небе и ровела в боклука, за да се храни, не губейки надежда, че някой ден ще си върне дъщерите. Единствено тази надежда я поддържала жива. След години Сусана намерила сред отпадъците в една уличка на Равал вестник, в който била поместена фотография на Маурисио Валс и семейството му. По това време той вече бил много влиятелен човек, загърбил миналото си на тъмничар. На снимката Валс позирал с едно момиченце – Мерседес.

– Мерседес всъщност била твоята малка сестричка Соня. Майка ти я познала, защото Соня имала родилен белег, който Сусана никога не би могла да забрави.

– Белег под формата на звезда в основата на шията – чу се да казва Виктория.

Леандро се усмихна и кимна.

– Жената на Валс страдала от хронично заболяване, заради което не можела да има деца. Валс решил да задържи сестра ти и да я отгледа като свое дете. Нарекъл я Мерседес в памет на майка си. Крадейки това-онова, Сусана успяла да събере пари, за да отпътува с влак до Мадрид. Там месеци наред наблюдавала училищните дворове из целия град с надеждата да открие сестра ти. По това време вече си била изградила нова самоличност. Живеела в мизерна стаичка в един пансион в квартал Чуека и нощем работела като шивачка в един цех. Денем обикаляла мадридските училища. И точно когато взела да се отчайва, намерила сестра ти. Видяла я отдалече и разбрала, че това е тя. Започнала да ходи там всяка сутрин. Заставала до оградата на двора и се опитвала да привлече вниманието на малката. Успяла да поговори с нея няколко пъти. Не искала да я плаши. Когато се уверила, че Мерседес... че Соня вече не я помни, майка ти насмалко не посегнала на живота си. И все пак не се предала. Продължила да ходи там всяка сутрин с надеждата да я зърне поне за миг или да размени някоя дума с нея. Един ден решила, че трябва да ѝ каже истината. Но телохранителите на Валс я изненадали, докато си говорела със сестра ти до оградата на училището. Застреляли я в главата пред очите на детето. Искаш ли да поспрем за малко?

Виктория поклати глава.

Леандро продължи да разказва онова, което той знаеше за детството на Виктория, израснала в златната клетка на „Ел Пинар“. След време Мигел Анхел Убач бил призован от каудильото80 да оглави една група от банкери и знатни хора, финансирали неговата армия, и да се заеме с планирането на новата икономическа структура на държавата. Убач напуснал Барселона и се преместил със семейството си в голямата къща в Мадрид, която Виктория мразела и от която веднъж избягала. Месеци наред била в неизвестност, докато накрая я открили при странни обстоятелства на брега на Сан Фелиу де Гишолс, на стотина километра от Барселона.

– Това е едно от големите бели петна във възстановката на фактите, която направихме – рече Леандро. – Никой не знае къде си била през тези месеци, нито пък с кого. Знаем само, че в една нощ през 1948 г., малко след завръщането ти в Мадрид, къщата на семейство Убач била изпепелена от страшен пожар, при който загинали банкерът и съпругата му Федерика.

Леандро потърси погледа на Виктория, но тя не каза нищо.

– Разбирам, че за теб е много трудно и мъчително да говориш за това, но е важно да научим какво е станало през месеците, когато си била в неизвестност.

Виктория стисна устни и той кимна търпеливо.

– Не е нужно да ми го разправиш точно днес.

После поднови разказа си.

Осиротяла и наследила голямо богатство, Виктория останала под попечителството на един млад адвокат на име Игнасио Санчис, назначен за изпълнител на завещанието на покойните съпрузи. Санчис бил много способен мъж, попаднал под закрилата на Убач още съвсем млад. Бил сирак, изучил се със стипендия на фондация „Убач“. Говорело се, че всъщност бил незаконен син на банкера, плод на извънбрачната му връзка с една известна по онова време актриса.

Малката Виктория винаги се чувствала свързана с него по особен начин. И двамата били обградени от целия разкош и привилегии, които империята Убач можела да купи, и въпреки това били сами на тоя свят. Игнасио Санчис често посещавал семейния дом, за да обсъжда някои делови въпроси с банкера в градината. Виктория го шпионирала от прозорците на таванския етаж. Един ден, когато я заварил да се къпе в басейна, младият мъж ѝ доверил, че не познавал родителите си и бил израснал в едно сиропиталище в Ла Навата81. Оттогава, щом Санчис дойдел в имението, Виктория вече не се криела, а слизала да го поздрави.

Госпожа Убач не харесвала Игнасио и забранявала на дъщеря си да разговаря с него. Голтак бил, казвала. Знатната госпожа убивала скуката, като се срещала с двайсетгодишните си любовници в луксозни мадридски хотели или си отспивала след запои в стаята си на третия етаж. Така и не узнала, че Виктория и младият адвокат станали добри приятели, че си разменяли книги и ги свързвала дружба, която никой, дори и господин Убач, не би могъл да си представи.

– Един ден му казах, че с него сме равни – призна Виктория.

След трагичната смърт на съпрузите Убач при пожара, който изпепелил дома им, Игнасио Санчис станал неин законен попечител, а когато навършила пълнолетие – неин съпруг. Разбира се, сватбата им породила множество злословия. За някои това бил най-удачният брак по сметка на века. При тези думи Виктория се усмихна горчиво.

– За теб Игнасио Санчис никога не е бил съпруг, поне не в онзи смисъл, в който са смятали всички – рече Леандро. – Бил е един добър човек, който е знаел истината и се е оженил за теб, за да те закриля.

– Аз го обичах.

– И той те обичаше. Даде живота си за теб.

Виктория потъна в продължително мълчание.

– Години наред си се опитвала да въздадеш справедливост с помощта на Игнасио и на Валентин Моргадо, който е бил с баща ти в затвора. Мъжът ти го е наел, за да работи за вас като шофьор. Тримата заедно сте устроили капан на Валс и сте успели да го заловите. Само че не сте знаели, че някой ви следи. Някой, който не можел да допусне истината да излезе наяве.

– Затова ли убиха Валс?

Леандро кимна.

– Ендая ли? – попита Виктория.

Той поклати глава.

– Ендая е обикновена пионка. Търсим онзи, който му дърпа конците.

– И кой е той?

– Мисля, че ти знаеш кой е.

Объркана, Виктория бавно поклати глава.

– Може би засега не го осъзнаваш.

– Ако знаех, щях да свърша в същата килия като Валс.

– Може би в такъв случай ще открием истината заедно. С твоята помощ и с нашите ресурси. Ти вече си страдала и си рискувала достатъчно. Сега е наш ред. Защото двете със сестра ти не сте единствените. И ти го знаеш. Има много, много други като вас. Мнозина, които дори нямат представа, че животът им е лъжа, че им е отнето всичко...

Тя кимна.

– Как научихте това? Как стигнахте до заключението, че ти и сестра ти не сте единственият случай?

– Сдобихме се с един списък с номера на документи. Номера на актове за раждане и смъртни актове, фалшифицирани от Валс.

– Чии бяха те? – попита Леандро.

– На деца на затворници, изпратени в крепостта Монжуик след войната, по времето, когато той е бил директор. Всичките безследно изчезнали. Валс най-напред затварял и убивал родителите. Децата оставали при него. Той издавал смъртни актове заедно с подправени актове за раждане с нова самоличност за децата, после ги продавал на семейства с добри позиции в режима в замяна на връзки, пари и власт. Планът бил безупречен – щом се сдобиели с откраднатите деца, новите родители ставали съучастници и това им затваряло устата завинаги.

– Знаеш ли колко такива случаи е имало?

– Не. Игнасио подозираше, че може да са били стотици.

– Говорим за много сложна операция. Валс не може да е извършил всичко това сам-самичък...

– Игнасио смяташе, че е имал един или няколко съучастници.

– Съгласен съм. Нещо повече – бих дръзнал да предположа, че Валс може да е бил просто едно оръдие в цялата мрежа. Имал е достъп, възможности и необходимата алчност, за да действа. Но ми е трудно да повярвам, че е могъл сам да замисли толкова сложна интрига.

– Това казваше и Игнасио.

– Някой друг, някой, когото още не сме открили, е бил мозъкът на цялата операция.

– Черната ръка – рече Виктория.

– Моля?

Тя се усмихна вяло.

– Това е от една приказка, която татко ми разказваше, когато бях малка. Черната ръка. Злото, което дърпа конците и винаги остава в сянка...

– Трябва да ни помогнеш да го открием, Ариадна.

– Мислите ли в такъв случай, че Ендая изпълнява заповедите на съдружника на Валс?

– Да, най-вероятно е така.

– Това означава, че трябва да е някой от управляващия елит. Някоя влиятелна личност.

Леандро кимна.

– Именно затова е толкова важно да не прибързваме и да действаме предпазливо. Ако искаме да го пипнем, трябва най-напред да узнаем цялата истина – с имена, дати и подробности, да открием кой е знаел за тази работа и кой е замесен. Само ако установим кой е бил в течение на всичко това, ще можем да стигнем до главата.

– Какво мога да направя аз?

– Както вече ти казах, да ни помогнеш да възстановим твоята история. Убеден съм, че ако сглобим всички парчета от пъзела, ще открием мозъка зад тази машинация. Дотогава ти няма да си в безопасност. Затова трябва да останеш тук и да ни позволиш да те пазим. Ще го направиш ли?

Виктория кимна след известно колебание. Леандро се наведе напред и взе ръцете ѝ в своите.

– Държа да знаеш, че съм ти благодарен за твоята доблест и смелост. Без теб, без борбата и страданието ти нищо от онова, което се опитваме да направим, не би било възможно.

– Искам само да възтържествува справедливостта. Нищо повече. През целия си живот съм мислела, че искам отмъщение. Но отмъщението не съществува. Единствено истината има значение.

Леандро я целуна по челото. Това беше бащинска целувка, благородна и закрилническа, която, макар и за миг, я накара да се почувства не толкова сама.

– Мисля, че за днес свършихме много работа. Трябва да почиваш. Чака ни тежка задача.

– Тръгвате ли си? – попита Виктория.

– Не се страхувай. Ще бъда съвсем наблизо. Трябва да знаеш, че бдим над теб и те охраняваме. Ще ти поискам разрешение да заключим тази врата. Не за да те държим затворена тук, а за да не се опита да влезе някой, който не бива да влиза. Съгласна ли си?

– Да.

– Ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е то, трябва само да натиснеш този звънец и за броени секунди ще дойде някой.

– Бих искала да имам нещо за четене. Дали ще е възможно да ми набавите някои книги на баща ми?

– Разбира се. Ще наредя да ти ги донесат. А сега се опитай да си починеш и да поспиш.

– Не зная дали ще мога да заспя.

– Ако искаш, ще ти помогнем...

– Пак ли ще ме приспите?

– Това е просто помощно средство. Ще се почувстваш по-добре. Но само ако желаеш.

– Добре.

– Ще се върна утре сутринта. Ще започнем да сглобяваме цялата история малко по малко.

– Колко време ще трябва да остана тук?

– Няма да е дълго. Няколко дни, най-много седмица. Докато узнаем кой стои зад всичко това. Докато виновникът не бъде задържан, няма да си в безопасност никъде другаде. Ендая и хората му те търсят. Успяхме да те измъкнем от „Ел Пинар“, но този човек няма да се откаже. Никога не се отказва.

– Как се случи...? Не си спомням.

– Ти беше зашеметена. Двама от нашите изгубиха живота си, за да те измъкнат оттам.

– А Валс?

– Вече беше късно. Сега не мисли за това. Почивай, Ариадна.

– Ариадна – повтори тя. – Благодаря.

– Аз ти благодаря – рече Леандро и се запъти към вратата.

Щом остана сама, тя изпита необяснимо безпокойство и чувство на празнота. В стаята нямаше нито един часовник, а когато отиде до пердетата и ги дръпна, видя, че залостените прозорци бяха покрити отвън с прозрачна бяла хартия, която пропускаше светлината, но напълно закриваше гледката.

Ариадна заснова безцелно из стаята, като едва се сдържаше да не натисне звънеца, който Леандро бе оставил на масата във всекидневната. Най-сетне, изтощена да изследва апартамента, тя се върна в спалнята. Седна пред тоалетната масичка и загледа отражението си в огледалото. Усмихна се на себе си.

– Истината – чу се да шепне.

5

Леандро изучаваше бледото и измъчено лице от другата страна на огледалото. Ариадна излъчваше онзи аромат на прекършените души, които са се заблудили по пътя, но все пак мислят, че се придвижват нанякъде. Винаги се бе впечатлявал от обстоятелството, че ако човек умее да разчита езика на погледите и на времето, може да съзре в нечие лице образа на някогашното дете и да усети мига, в който светът го е пронизал с отровната си стрела и духът му е започнал да старее. Хората бяха като марионетки или като играчки с механизъм, всички имаха скрита пружина, която позволяваше да им дърпаш конците и да ги караш да тичат натам, накъдето пожелаеш. Насладата – или може би беше просто удовлетворение – идваше от онова отдаване, онова смътно желание, на което рано или късно се подчиняваха, за да се предадат на волята му, да получат благословията му и да му предложат душата си в замяна на одобрителна усмивка и на поглед, който да им вдъхне вяра.

Седнал до него, Ендая наблюдаваше жената подозрително.

– Струва ми се, че си губим времето, господине – рече той. – Ако ме оставите един час с нея, ще измъкна всичко, което знае.

– Вече имаше предостатъчно часове. Не всичко е колбасарство. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.

След малко на сцената се появи и докторът. Леандро го бе избрал извънредно внимателно. Той имаше благото излъчване на домашен лекар, на приветлив шейсетинагодишен мъж с очила и мустаци на мъдрец, който би могъл да бъде нечий чичо или дядо, сладък като мед. Пред него не се свеняха да се съблекат дори и монахините, които му позволяваха да опипва срамотиите им с хладните си ръце, като вдигаха очи към небесата и шепнеха: „Какви ръце имате, докторе.“

Докторът всъщност не беше лекар, но никой не би отгатнал това, виждайки сивия му костюм, куфарчето и лекото му накуцване на ветеран. Беше химик, и то от най-добрите. Леандро проследи с поглед как помогна на Ариадна да легне в кревата, как оголи ръката ѝ и потърси пулса. Спринцовката беше малка, а иглата – толкова тънка, че тя дори не трепна. Леандро се усмихна скришом, когато видя как изражението на Ариадна се смекчи, а скованото ѝ тяло се отпусна. За няколко секунди тя потъна в дълбокия изкуствен сън, който щеше да я държи поне шестнайсет часа – за жена с крехко телосложение може би и повече. Щеше да се рее в покой без сънища – състояние на абсолютен екстаз и наслада, което щеше постепенно да впива ноктите си в нейните вътрешности, вени и мозък. Ден след ден.

– Това няма ли да я убие? – попита Ендая.

– Не, ако се спазва подходящата доза – отвърна Леандро. – Поне засега.

Докторът прибра инструментите си в куфарчето, зави Ариадна и излезе от спалнята. Когато мина пред огледалото, отправи към него скромно и почтително кимване. Леандро чуваше зад гърба си нетърпеливото дишане на Ендая.

– Има ли нещо друго? – попита Леандро.

– Не, господине.

– В такъв случай ти благодаря, че я докара жива и здрава, но тук вече няма работа за теб. Върни се в Барселона и намери Алисия Грис.

– Тя най-вероятно е мъртва, господине...

Леандро се обърна.

– Алисия е жива.

– С цялото ми уважение, как бихте могли да знаете?

Леандро го изгледа така, както се гледа добиче със слаби зачатъци на разум.

– Просто знам.

6

Алисия отвори очи и видя слабо сияние на свещи. Първото, което забеляза, бе, че като за покойница изпитваше твърде силна жажда. Второто бе лицето на един мъж с побеляла коса и брада, който седеше до нея и я наблюдаваше иззад чифт малки кръгли очилца. Чертите му ѝ напомниха смътно изображението на Бог в една от книгите по вероучение от годините, прекарани в сиропиталището.

– Вие от рая ли сте? – попита Алисия.

– Не си правете илюзии. От Матадепера82 съм.

Доктор Солдевила хвана китката ѝ и измери пулса ѝ, като гледаше часовника си.

– Как се чувствате? – поинтересува се той.

– Много съм жадна.

– Знам – рече Солдевила, но не направи опит да ѝ предложи нещо за пиене.

– Къде съм?

– Добър въпрос.

Докторът отметна завивките и Алисия усети ръцете му върху таза си.

– Чувствате ли натиск?

Тя кимна.

– А болка?

– Жажда.

– Знам, знам. Но ще трябва да потърпите.

Преди да я завие, доктор Солдевила спря поглед върху черния белег, обхванал хълбока ѝ. Алисия забеляза ужаса, стаен в очите му.

– Ще ви дам нещо за това, но трябва да внимавате. Още сте много слаба.

– Свикнала съм с болката, докторе.

Той въздъхна и я зави отново.

– Ще умра ли?

– Не днес. Зная, че ще ви прозвучи глупаво, но се опитайте да се отпуснете и да си починете.

– Все едно съм във ваканция.

– Нещо такова. Поне се опитайте.

Доктор Солдевила се изправи и Алисия го чу да шепне нещо. Разнесоха се стъпки и около леглото се появиха няколко души. Тя позна Фермин, Даниел и Беа. С тях беше и един мъж с рядка коса и орлов поглед; Алисия имаше чувството, че го е познавала през целия си живот, но не можеше да се сети кой е. Фермин и докторът си зашушукаха. Даниел се усмихваше с облекчение. Застанала до него, Беа я гледаше втренчено в очите с подозрително изражение. Фермин приклекна до леглото и сложи ръка на челото ѝ.

– Вече на два пъти почти ми умирате в ръцете и взе да ми идва до гуша. Определено имате мъртвешка физиономия, но иначе изглеждате отлично. Как се чувствате?

– Жадна съм.

– Не разбирам как е възможно. Погълнахте поне осемдесет процента от кръвния ми поток.

– Докато организмът не изхвърли напълно упойката, не бива да пие – рече доктор Солдевила.

– Това е лесна работа, ще видите – отбеляза Фермин. – Упойката се изхвърля както годините в семинарията: с клатене на оная работа.

Доктор Солдевила го изгледа гневно.

– Опитайте се да не изморявате пациентката с пошли приказки, ако обичате.

– Ще мълча като гроб – заяви Фермин и даже се прекръсти.

Докторът изсумтя.

– Ще дойда пак утре сутринта. Дотогава най-добре се редувайте. При най-малкия признак на треска, възпаление или инфекция веднага ме повикайте, независимо колко е часът. Кой ще дежури пръв? Не вие, Фермин, че сте ми ясен.

Беа пристъпи напред.

– Аз ще остана – каза тя с тон, който даваше да се разбере, че споровете са излишни. – Фермин, поверих Жулиан на София, но не съм спокойна, защото той я върти на малкия си пръст. Обадих се на Бернарда да дойде у дома да наглежда детето. Можете да използвате спалнята. Оставила съм чисти чаршафи в скрина, а Бернарда знае къде стои всичко. Даниел ще спи на канапето.

Даниел погледна жена си, но не каза нищо.

– Не берете грижа, малкият ще заспи като ленивец. Мъничко коняк с мед в млякото върши чудеса.

– И през ум да не ви минава да алкохолизирате сина ми. И бъдете така добър да не му говорите за политика, че после повтаря всичко.

– На вашите заповеди. Постановявам медийно затъмнение за неопределено време.

– Беа, не забравяйте да инжектирате антибиотиците на всеки четири часа – рече докторът.

Фермин отправи лъчезарна усмивка към Алисия.

– Не се бойте – доня Беа, ако и да изглежда днес малко като фелдфебел, слага инжекции досущ като ангел. Понеже господин баща ѝ е диабетик, макар и да не е много сладък, тя умее да боцка така, че биха ѝ завидели комарите пантери край Нил или както там се наричат гадинките, дето се въдят в ония земи. Научила се е още като дете, защото никой друг в семейството не дръзвал да го прави, и сега ни боцка всичките, включително и мен, хем аз съм труден пациент, защото имам бутове от стомана и огъвам иглите с мускулите си.

– Фермин! – извика Беа.

Той отдаде чест по войнишки и намигна на Алисия.

– Е, драга ми вампирке, оставате в добри ръце. Постарайте се да не ухапете никого. Аз ще се върна утре. Слушайте госпожа Беа и по възможност гледайте да не умрете.

– Ще направя каквото мога. Благодаря ви за всичко, Фермин. За пореден път.

– Не ми го напомняйте. Хайде, Даниел, от слисаната ви физиономия раните ѝ няма да заздравеят по-бързо.

Фермин си тръгна, влачейки със себе си Даниел.

– Значи всичко е ясно – рече докторът. – Как се излиза оттук?

– Аз ще ви изпратя – каза пазителят.

Двете жени останаха сами. Беа взе един стол и седна до Алисия. Известно време се гледаха мълчаливо. Алисия се опита да се усмихне с благодарност. Беа я наблюдаваше с непроницаемо изражение. След малко пазителят надникна в стаята и прецени обстановката.

– Доня Беатрис, ако ви потрябва нещо, знаете къде да ме намерите. Оставих ви няколко одеяла и лекарствата с указанията на доктора на лавицата.

– Благодаря, Исаак. Лека нощ.

– Е, лека нощ. И на вас, Алисия – рече пазителят.

Стъпките му заглъхнаха по коридора.

– Тук май всички ме познават – рече Алисия.

– Да, май всички ви познават. Жалко, че никой не е съвсем наясно коя сте в действителност.

Алисия кимна с хрисима усмивка, на която Беа отново не отвърна. Тежко и продължително мълчание надвисна над двете жени. Алисия оглеждаше стените, покрити с книги от пода до тавана. Знаеше, че очите на Беа са все така впити в нея.

– Може ли да узная на какво се смеете? – попита Беа.

– А, дивотии. Одеве сънувах, че целувам един много хубав мъж, а не зная кой е.

– Имате ли навика да целувате непознати, или само когато сте под упойка?

Тонът на Беа режеше като нож. Щом думите се изплъзнаха от устата ѝ, тя веднага се разкая за тях.

– Съжалявам – промълви.

– Не съжалявайте. Заслужавам си го – каза Алисия.

– След малко повече от три часа ще трябва да ви сложа антибиотика. Защо не опитате да поспите, както ви каза докторът?

– Не мисля, че ще мога да заспя. Страх ме е.

– Мислех, че вас от нищо не ви е страх.

– Много добре се преструвам.

Беа се канеше да каже нещо, но си прехапа езика.

– Беа?

– Какво?

– Зная, че нямам право да ви искам прошка, но...

– Забравете за това сега. Не трябва да ми искате прошка за нищо.

– А ако все пак поискам, ще ми я дадете ли?

– Вашият приятел Фермин обича да казва, че ако някой иска прошка, трябва да отиде да се изповяда или да си купи куче. Поне в тоя случай – само да не ме чуе, – ще призная, че има право.

– Фермин е мъдър човек.

– Има си своите силни моменти, да. Но не му го казвайте, че ще стане нетърпим. А сега заспивайте.

– Може ли да подържа ръката ви? – попита Алисия.

Беа се поколеба за миг, но накрая взе ръката ѝ. Дълго останаха така в мълчание. Алисия затвори очи и дишането ѝ се забави. Беа гледаше това странно създание, което ѝ вдъхваше страх и състрадание едновременно. Малко след като докараха Алисия, докато тя все още бълнуваше, докторът я бе прегледал и Беа му бе помогнала да я съблече. Гледката на онази страховита рана на хълбока се бе врязала в паметта ѝ.

– Даниел е късметлия – промълви Алисия.

– Подмазвате ли ми се?

– Омъжена и майка. Никога не бих се осмелила.

– Мислех, че спите – каза Беа.

– И аз така мислех.

– Боли ли ви?

– Белега ли имате предвид?

Беа не отговори. Алисия все така лежеше със затворени очи.

– Малко – отвърна тя. – Упойката притъпи болката.

– Как го получихте?

– Случи се през войната. По време на бомбардировките.

– Съжалявам.

Алисия сви рамене.

– Служи ми да отпъждам ухажорите си.

– Сигурно са страшно много.

– Никой не струва. Най-добрите мъже се влюбват в жени като вас. За мен просто фантазират.

– Ако търсите съчувствие, ще ви разочаровам.

Алисия се усмихна.

– Не си мислете, че за мен не фантазират – засмя се тихо Беа.

– В това изобщо не се съмнявам.

– Защо са толкова глупави понякога? – попита Беа.

– Мъжете ли? Кой знае. Може би защото природата е майка, макар и жестока, и им взема акъла по рождение. Но някои не са толкова зле.

– И Бернарда така казва – съгласи се Беа.

– Ами вашият Даниел?

Погледът на Беа се изостри.

– Какво за моя Даниел?

– Нищо. Изглежда добро момче. Чиста душа.

– А, има си и той своята тъмна страна.

– Заради онова, което е станало с майка му ли? Изабела?

– Какво знаете вие за Изабела?

– Съвсем малко.

– Без упойка лъжехте много по-добре.

– Мога ли да ви се доверя?

– Не виждам какво друго ви остава. Въпросът е дали аз мога да ви се доверя.

– Съмнявате ли се?

– Абсолютно.

– Има някои неща за Изабела, за нейното минало... – поде Алисия. – Мисля, че Даниел има право да ги научи, но не зная дали няма да е по-добре, ако никога не разбере за тях.

– Алисия?

Тя отвори очи и видя на педя от лицето си Беа, която стисна силно ръката ѝ.

– Да?

– Ще ви помоля за едно нещо. Ще го кажа само веднъж.

– Слушам ви.

– И през ум да не ви минава да навредите на Даниел или на семейството ми.

Алисия отвърна на погледа ѝ, в който имаше такава сила, че дъхът ѝ секна.

– Закълнете ми се.

Алисия преглътна на сухо.

– Заклевам се.

Беа кимна и отново се облегна на стола си. Алисия я видя как притвори очи.

– Беа?

– Какво има сега?

– Едно нещо... Онази нощ, когато изпратих Даниел до вашия вход...

– Млъквайте и заспивайте.

7

Бурята от предния ден бе обагрила Барселона в едно електриково синьо, което може да се види само в някои зимни утрини. Слънцето бе прогонило облаците с ритници и във въздуха се носеше чиста светлина, сякаш течна и достойна за бутилиране. Господин Семпере, който се бе събудил с явен оптимизъм и в разрез с лекарските съвети бе изпил голяма чаша черно кафе с прелестния вкус на неподчинение, реши, че ги очаква един паметен ден.

– Днес ще изкараме повече пари от „Ел Молино“83 на Велики пости – заяви той. – Ще видите.

Докато сваляше табелата ЗАТВОРЕНО от вратата на книжарницата, забеляза, че Фермин и Даниел си шушукат в един ъгъл.

– Какво кроите вие двамата?

Те се обърнаха към него с онова глуповато изражение, което издаваше зараждаща се конспирация. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали цяла седмица, и ако паметта не лъжеше книжаря, носеха вчерашните си дрехи.

– Тъкмо си говорехме, че с всеки изминал ден изглеждате все по-млад и напет – рече Фермин. – Момите за женене би трябвало да се хвърлят в краката ви.

Преди книжарят да успее да отговори, камбанката на вратата звънна. Един безупречно облечен господин с ясен като стъкло поглед се приближи до щанда със спокойна усмивка.

– Добро утро, господине, какво можем да направим за вас?

Посетителят свали ръкавиците си, без да бърза.

– Надявах се, че ще можете да ми отговорите на някои въпроси – рече Ендая. – Полиция.

Книжарят свъси вежди и стрелна с поглед Даниел, чието лице бе добило свежия цвят на хартията, на която се печатат пълните събрани съчинения на световните класици.

– Слушам ви.

Ендая се усмихна вежливо, извади една снимка и я остави на щанда.

– Ще бъдете ли така любезни да хвърлите един поглед?

Тримата се скупчиха зад щанда и разгледаха снимката. На нея се виждаше Алисия Грис, с около пет години по-млада и усмихваща се към камерата с престорено невинно изражение, което не би заблудило дори някое пеленаче.

– Познавате ли тази госпожица?

Господин Семпере взе фотографията и я огледа внимателно. Сви рамене и я подаде на Даниел, който повтори ритуала. Последен беше Фермин, който даже я вдигна срещу светлината, сякаш бе фалшива банкнота, после поклати глава и я върна на Ендая.

– Боя се, че не познаваме тази личност – рече книжарят.

– Има малко вид на палавница, но не ми изглежда позната – потвърди Фермин.

– Не? Сигурни ли сте?

Тримата поклатиха глави в унисон.

– Не сте сигурни или не сте я виждали?

– Да и не – отговори Даниел.

– Ясно.

– Мога ли да попитам коя е? – поинтересува се книжарят.

Ендая прибра отново снимката.

– Казва се Алисия Грис и е избягала от правосъдието. Неотдавна е извършила, доколкото ни е известно, три убийства. Най-скорошното, на един капитан от полицията на име Варгас, е от вчера. Тя е много опасна и по всяка вероятност въоръжена. През последните дни са я виждали в квартала и някои съседи твърдят, че е влизала в книжарницата. Една от продавачките в пекарницата на ъгъла заяви, че я е видяла в компанията на един от работещите тук.

– Сигурно греши – отвърна господин Семпере.

– Възможно е. Работи ли още някой в книжарницата освен вас тримата?

– Снаха ми.

– Може би тя ще си спомни?

– Ще я попитам.

– Ако вие си спомните нещо, или пък снаха ви, ще ви помоля да ми се обадите на този телефонен номер, независимо по кое време. Казвам се Ендая.

– Така и ще направим.

Полицаят кимна любезно и се запъти към изхода.

– Благодаря ви за помощта. Приятен ден!

Тримата останаха зад щанда, наблюдавайки мълчаливо как Ендая пресече спокойно улицата и се спря пред отсрещното кафене. Там към него се приближи един тип с черно палто и двамата поговориха около минута. Типът кимна и Ендая пое надолу по улицата. Мъжът с черното палто хвърли поглед към книжарницата и влезе в кафенето. Седна на една маса до прозореца и остана да бди там.

– Бихте ли ми казали какво става? – попита господин Семпере.

– Сложно е – рече Фермин.

В този момент книжарят зърна племенницата си София, която тъкмо се връщаше от разходка в парка с Жулиан, засмяна от ухо до ухо.

– Кой беше тоя здравеняк, който излезе току-що? – попита тя още от вратата. – Какво става? Да не е умрял някой?

Конклавът се състоя в задната стая. Без да се помайва, Фермин пое юздите на разговора.

– София, знам, че на вас, подрастващите, мозъкът ви е разбъркан в очакване да стихне хормоналната буря, но ако довтаса тоя изтупан вол, когото видяхте да излиза от книжарницата, или някой друг субект под какъвто и да е предлог, и ви попита дали сте виждали, чували, знаете или имате поне смътна представа за съществуването на госпожица Алисия Грис, ще го излъжете с онази неаполитанска грация, която Бог ви е дал, и ще кажете, че хабер си нямате, и ще си придадете глуповат вид като вашата съседка Мерседитас. В противен случай се заклевам, че макар и да не съм ви баща, нито законен наставник, ще ви тикна в манастир, от който няма да излезете, докато не почне да ви се струва, че Хил-Роблес84 е красавец. Ясно ли е?

София кимна съкрушено.

– А сега идете зад щанда и се престорете, че вършите нещо полезно.

Щом се освободиха от присъствието ѝ, господин Семпере се обърна към сина си и Фермин.

– Все още чакам да ми обясните какво, по дяволите, става тук.

– Взехте ли си вече лекарството против сърцебиене?

– Взех го с кафето.

– Каква прекрасна идея! Остава само да топнете в чашата един фишек динамит, сякаш е бисквитка, и ще се озовем в другия край на улицата.

– Не сменяйте темата, Фермин.

Споменатият посочи към Даниел.

– Аз ще се заема с тази работа. Вие излезте в предната част и се дръжте, както бих се държал аз.

– И какво ще рече това?

– Да не се правите на глупак. Онези сладурчета държат книжарницата под наблюдение и само чакат да направим някоя погрешна стъпка.

– Канех се да съобщя на Беа...

– Да съобщиш на Беа? – попита господин Семпере. – Какво да ѝ съобщиш?

– Най-различни неща – намеси се Фермин. – Даниел, вие не мърдайте от книжарницата. Ще отида аз, че имам опит във военното разузнаване и умея да се изплъзвам като змиорка. Хайде, не стойте като пън. Не бива да изглежда, че заговорничим.

Даниел неохотно излезе от задната стая и ги остави насаме.

– Е? – попита господин Семпере. – Ще ми кажете ли най-сетне какво става тук?

Фермин се усмихна хрисимо.

– Искате ли един „Сугус“?

8

Стори му се, че денят се проточи цяла вечност. Часовете сякаш пълзяха, докато Даниел чакаше завръщането на Беа, оставяйки баща си да обслужва повечето клиенти. Фермин се бе изнизал, след като пробута на господин Семпере една от своите кръстоски между опашата лъжа и половинчато признание, която трябваше да потуши въпросите и тревогата му поне за няколко часа.

– Налага се да изглеждаме по-нормални от всякога, Даниел – бе заявил той, преди да се измъкне от едно прозорче в задната стая, което гледаше към площада на църквата „Санта Ана“, за да не бъде видян от агента, оставен от Ендая да наблюдава книжарницата.

– Че кога изобщо сме били нормални?

– Сега не се впускайте в житейски разсъждения. Щом се уверя, че теренът е чист, ще се промъкна да отменя Беа.

Беа се появи чак към пладне, когато Даниел вече мислеше, че косата му е побеляла, и си бе изгризал ноктите едва ли не до лактите.

– Фермин ми разказа всичко – рече тя.

– Той пристигна ли благополучно?

– Спирал се е по пътя, за да купи едни сладки, на които не могъл да устои, защото им викали „цици на монахиня“, а също и бяло вино.

– Бяло вино?

– За Алисия. Доктор Солдевила му го конфискува.

– Как е тя?

– Състоянието ѝ е стабилно. Докторът казва, че все още е слаба, но няма нито инфекция, нито треска.

– Каза ли още нещо? – настойчиво попита Даниел.

– За кое?

– Защо ли имам чувството, че всички крият нещо от мен?

Беа го погали по лицето.

– Никой не крие нищо от теб, Даниел. Къде е Жулиан?

– В предучилищната градина. София го заведе там.

– Следобед аз ще отида да го взема. Трябва да даваме вид, че всичко си тече нормално. А къде е баща ти?

– Там отзад, бълва огън и жупел.

Беа сниши глас.

– Какво му разказахте?

– Фермин го срази с една от своите епични поеми.

– Ясно. Ще отида на пазара Бокерия да купя някои неща. Искаш ли нещо?

– Един нормален живот.

Към средата на следобеда баща му го остави сам в книжарницата. Беа още не се бе върнала и Даниел, угрижен и в ужасно настроение, тъй като се чувстваше измамен, предпочете да се качи в апартамента под предлог, че смята да подремне. От доста дни го мъчеше подозрението, че Алисия и Фермин крият нещо от него, а сега очевидно и Беа се бе присъединила към тях. Известно време си поблъска главата над това, като се самонавиваше и терзаеше. Опитът го бе научил, че в такива случаи е препоръчително да се правиш на глупак. В края на краищата, винаги му отреждаха тази роля. Никой не очакваше, че душичката Даниел, това клето сираче и вечен юноша с чиста съвест, ще разбере как стоят нещата. За това се грижеха останалите, които сякаш винаги му носеха написаните отговори, че даже и въпросите. Явно никой не бе забелязал, че той вече от години не носеше къси панталонки. Понякога дори малкият Жулиан го гледаше изкосо и се смееше, като че ли баща му бе дошъл на тоя свят, за да играе роля на будала и да се кокори от изумление, когато другите му разкриват разни загадки.

„И аз бих се посмял над себе си, ако можех“ – мислеше си Даниел. До неотдавна можеше да се присмива и на сянката си, да следва течението на Фермин и неговите хапливи шеги и да влиза в образа на вечния лапнишаран, взет под крилото на своя донкихотски ангел пазител. Това бе една добра роля, в която се бе чувствал уютно. Охотно би продължил да бъде онзи Даниел, когото виждаха околните, а не другият, който призори, когато Беа и Жулиан спяха, се промъкваше пипнешком в книжарницата и се усамотяваше в задната стая. Там, зад стария радиатор, който вече не работеше, имаше гипсов панел, който се отместваше при натиск.

А зад него, на дъното на една кутия, затрупана от две педи стари и прашасали книги, беше албумът с изрязани статии за Маурисио Валс, отмъкнати при посещенията в библиотеката за вестници. Тези страници проследяваха публичния живот на министъра – година след година. Даниел знаеше на пръсти всяко от тези известия. Но най-много страдаше от последното, което съобщаваше, че Валс е загинал при пътно произшествие.

Човекът, лишил го от майка му, му се беше изплъзнал.

Даниел се бе научил да ненавижда това лице, което бе имало такава слабост да се снима във величествени пози. Бе стигнал до заключението, че човек не знае кой е в действителност, докато не се научи да мрази. А когато мрази истински, когато се предаде на яростта, която го изгаря отвътре и бавно поглъща и малкото добро, което е смятал, че носи у себе си, го прави тайно. Даниел се усмихна горчиво. Никой не вярваше, че той е способен да пази тайна. Това никога не му се бе удавало, даже и в детството, когато да пазиш тайни е изкуство и начин да държиш на разстояние света и неговата пустота. Дори Фермин и Беа не подозираха, че той крие на това място папката, в която се бе вглъбявал толкова пъти, за да подхранва мрака, който растеше в душата му, откакто бе научил, че великият Маурисио Валс, бялата надежда на режима, бе отровил майка му. Това били догадки, казваха му всички. Никой не можел да знае какво се е случило в действителност. Но Даниел бе загърбил подозренията и живееше в свят на несъмнени факти.

А най-злощастен, най-труден за приемане бе фактът, че никога нямаше да се въздаде справедливост.

Никога нямаше да настъпи бленуваният ден, отровил душата му – денят, в който щеше да срещне Маурисио Валс и да се взре в очите му, за да съзре министърът в погледа му омразата, която бе подхранил. После щеше да извади оръжието, което държеше на дъното на кутията, увито в парцали. Бе го купил от един спекулант, който понякога въртеше сделки в Кан Тунис85. Оръжието беше старо, от годините на войната, но мунициите бяха нови и спекулантът му бе показал как да го използва.

– Най-напред го прострелваш в краката под коленете. И чакаш. Гледаш го как се влачи. После му пускаш един куршум в червата. И пак чакаш. Нека да се гърчи. После още един куршум в дясната част на гърдите. И чакаш. Чакаш дробовете му да се напълнят с кръв и да се задуши от собствената си мръсотия. И чак тогава, когато вече изглежда мъртъв, изпразваш останалите три куршума в главата му. Един в тила, един в слепоочието и един под брадичката. А оръжието изхвърляш в река Бесос, близо до плажа, за да го отнесе течението.

Може би тогава течението щеше да отнесе завинаги яростта и болката, които сега го разяждаха отвътре.

– Даниел?

Вдигна очи и видя Беа. Не бе я чул да влиза.

– Даниел, добре ли си?

Той кимна.

– Бял си като платно. Сигурен ли си, че си добре?

– Отлично. Просто съм малко изморен, понеже не съм се наспал. Нищо повече.

Показа ѝ благата си усмивка, която носеше още от ученическите си години и с която бе известен в квартала. Душичката Даниел Семпере, когото всяка майка от добро семейство би искала за зет. Човекът, който не таеше сенки в сърцето си.

– Купих ти портокали. Само да не ги види Фермин, че ще ги изяде всичките наведнъж, както направи последния път.

– Благодаря.

– Даниел, какво има? Няма ли да ми кажеш? За Алисия ли се тревожиш? Заради онзи полицай ли?

– Няма нищо. Малко съм загрижен. Нормално е. Но сме излизали и от по-големи изпитания. Ще излезем и от това.

Даниел никога не бе умеел да лъже. Беа го погледна в очите. От месеци насам онова, което виждаше в тях, я плашеше. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се остави да го обвие с ръце, но не каза нищо, сякаш изобщо не беше там. Беа бавно се отдръпна. Остави торбата с покупките на масата и сведе поглед.

– Отивам да взема Жулиан.

– Ще те чакам тук.

9

Трябваше да изминат четири дни, за да може Алисия да стане от леглото без чужда помощ. Откакто бе пристигнала на това място, времето сякаш бе спряло. Прекарваше по-голямата част от деня в полубудно състояние, без да напуска стаята, в която я бяха настанили. Там имаше мангал, който Исаак често разпалваше; сиянието на някоя свещ или маслена лампа едва нарушаваше полумрака. Лекарството за облекчаване на болката, оставено от доктор Солдевила, я потапяше в дълбок, лепкав сън, от който тя излизаше на моменти, за да види Фермин или Даниел, които бдяха над нея. Парите не носят щастие, но химията понякога ни доближава до него.

Щом осъзнаеше смътно коя е и къде се намира, Алисия се опитваше да произнесе някакви думи. Повечето ѝ въпроси получаваха отговор още преди да ги е задала. Не, никой нямало да я намери там. Да, страшната инфекция се бе разминала и доктор Солдевила смяташе, че пациентката се възстановява добре, въпреки че все още беше слаба. Да, Фернандито бил жив и здрав. Господин Семпере му предложил да го наеме на непълно работно време, за да разнася поръчки и да прибира партиди книги, купени от частни лица. Отначало разпитвал много за нея, но според Фермин вече не толкова често, откакто се натъкнал на София в книжарницата и успял да постигне немислимото: да бие собствения си рекорд по любовно увлечение. Алисия се зарадва за него. Ако трябваше да се терзае, нека поне обектът да си заслужаваше.

– Горкият, колко е влюбчив! – казваше Фермин. – Ще страда ужасно в тоя живот.

– Повече страда онзи, който не умее да се влюбва – отронваше тя.

– Мисля, че това лекарство влияе на малкия ви мозък, Алисия. Ако грабнете китара и почнете да пеете църковни песни, ще се наложи да помоля нашия ескулап да ви намали дажбата до степен на детски аспирин.

– Не ми отнемайте и малкото радост, която ми е останала.

– Майчице мила, колко сте отдадена на порока!

Силата на порока беше подценена. На Алисия ѝ липсваха чашите бяло вино, вносните ѝ цигари и усамотението ѝ. Лекарствата я държаха достатъчно замаяна, за да прекарва дните в топлата компания на тези добри хора, които се бяха наговорили да ѝ спасят живота и май бяха по-загрижени за оцеляването ѝ, отколкото самата тя. Понякога, щом се потопеше в химическия рай, си казваше, че може би ще е по-добре да стигне до дъното му и да си остане там във вечен сън. Но рано или късно се събуждаше отново и си припомняше, че заслужават да умрат само онези, които са оправили всичките си сметки.

Неведнъж се събуждаше в сумрака, за да види Фермин, седнал умислен на един стол срещу нея.

– Кое време е, Фермин?

– Часът на вещиците. Иначе казано, вашето време.

– Никога ли не спите?

– Никога не съм си падал по дремките. Издигнал съм безсънието до ранг на изкуство. Когато умра, ще си наваксам с часовете за сън.

Той я гледаше със смесица от нежност и недоверие, която я докарваше до отчаяние.

– Още ли не сте ми простили, Фермин?

– Припомнете ми какво трябва да ви простя, че нещо не се сещам.

Алисия въздъхна.

– Това, че ви оставих да мислите, че съм загинала онази нощ във войната. Че ви оставих да живеете с вината, че не сте оправдали доверието на родителите ми и моето. Че се върнах в Барселона и когато ме познахте на Френската гара, се престорих, че не ви познавам, и допуснах да помислите, че полудявате или виждате призраци...

– А, това ли?

Фермин се усмихна кисело, но очите му блестяха от сълзи на светлината на свещите.

– Ще ми простите, значи?

– Ще помисля по въпроса.

– Имам нужда да ми простите. Не искам да умра с това бреме.

Известно време се гледаха мълчаливо.

– Каква ужасна актриса сте!

– Напротив, отлична актриса съм. Просто заради всички тия гадости, които ми предписва докторът, си забравям ролята.

– Трябва да знаете, че хич не ми е жал за вас.

– Не искам да ме съжалявате, Фермин. Нито вие, нито който и да било.

– Предпочитате да се боят от вас.

Алисия се усмихна, показвайки зъбите си.

– Аз пък не се и боя – заяви той.

– Това е, защото твърде малко ме познавате.

– Повече ми харесвахте преди, като клетница на прага на смъртта.

– Прощавате ми, значи?

– Какво значение има за вас?

– Не ми се иска да мисля, че по моя вина играете ролята на ангел пазител на Даниел и семейството му.

– Аз съм библиографски съветник на „Семпере и синове“. Ангелските атрибути си ги измисляте вие.

– Нима не смятате, че ако спасите някой свестен човек, ще спасите света или поне възможността да остане нещо добро в него?

– На вас кой ви е казал, че сте свястна?

– Имах предвид семейство Семпере.

– Ами вие, драга ми Алисия, не правите ли същото?

– Аз не мисля, че на тоя свят има нещо свястно за спасяване, Фермин.

– И сама не си вярвате. Просто ви е страх да установите, че има.

– Или пък вас ви е страх да установите обратното.

Фермин изсумтя и потърси лакомство в джоба на пардесюто си.

– По-добре да не се превземаме – заключи той. – Вие си продължавайте с нихилизма, а аз – с моите „Сугус“.

– Две сигурни ценности.

– От сигурни по-сигурни.

– Хайде, дайте ми целувка за лека нощ, Фермин.

– Ама колко си падаме по целувките!

– По бузата.

Той се поколеба, но накрая се наведе и докосна челото ѝ с устни.

– Заспивайте най-сетне, сукуб86 такъв.

Алисия затвори очи и се усмихна.

– Много ви обичам, Фермин.

Когато го чу да плаче безмълвно, пръстите ѝ потърсиха неговите и така, уловени за ръце, двамата заспаха под топлината на една гаснеща свещ.

10

Исаак Монфорт, пазителят на това място, два-три пъти дневно ѝ носеше поднос с чаша мляко, препечени филийки с масло и мармалад и някакъв плод или сладкиш от сладкарница „Ескриба“ – от ония, които си купуваше в неделя, защото и той си имаше някои пороци освен литературата и отшелническия живот, особено ако бяха със сметана и кедрови ядки. След много молби от страна на Алисия Исаак започна да ѝ носи и стари вестници, въпреки че доктор Солдевила не одобряваше това. Така тя можа да прочете всичко, което пресата бе публикувала за смъртта на Маурисио Валс, и кръвта ѝ кипна отново. „Това те спаси, Алисия“ – мислеше си тя.

Добрякът Исаак беше дребен човечец със свиреп вид, но нежна душа; у него се бе пробудила слабост към Алисия, която той едва успяваше да скрие. Казваше, че му напомняла покойната му дъщеря Нурия. Винаги носеше у себе си две нейни снимки: на едната се виждаше жена със загадъчен вид и тъжен поглед, а на другата – засмяно момиченце, прегърнало мъж, в чието лице Алисия позна един Исаак, по-млад с няколко десетилетия.

– Отиде си, без да разбере колко много я обичах – повтаряше той.

Понякога, когато ѝ даваше подноса с храната и Алисия се напрягаше да преглътне две-три хапки, пазителят се изгубваше в дебрите на спомените и ѝ разказваше за дъщеря си Нурия и за своите угризения. Младата жена го слушаше. Подозираше, че старецът не бе споделил мъката си с никого и че провидението бе пожелало да му изпрати една непозната, която толкова приличаше на най-скъпото му същество, за да може сега, когато вече бе късно и безполезно, да намери утеха чрез нейното спасение и да ѝ даде обич, която не ѝ принадлежеше. Докато разказваше за дъщеря си, старецът понякога се разплакваше, надвит от спомените. Тогава се оттегляше и не се появяваше с часове. Най-искрената скръб се изживява насаме. Алисия изпитваше тайно облекчение, когато Исаак се давеше скришно в безкрайната си тъга, защото единствената болка, която не се бе научила да понася, бе да гледа как някой старец плаче.

Всички се редуваха да бдят над нея и да ѝ правят компания. Даниел обичаше да ѝ чете откъси от книги, които заемаше от лабиринта, особено от един любим негов автор на име Жулиан Каракс. Стилът на Каракс извикваше у Алисия мисли за музика и за шоколадови торти. Миговете, прекарвани всеки ден с Даниел, през които той ѝ четеше страници от Каракс, я въвеждаха в гора от думи и образи, която тя винаги напускаше с неохота. Любим ѝ стана един кратък роман на име „Никой“, чийто последен абзац запомни наизуст и си го шепнеше тихо, докато се опитваше да заспи:

Във войната натрупа богатство, а в любовта изгуби всичко. Писано бе, че не се е родила, за да бъде щастлива, и че никога не ще вкуси плода, покълнал в сърцето ѝ от онази закъсняла пролет. Накрая разбра, че ще изживее остатъка от дните си във вечната есен на самотата, без друга компания и спомен освен копнежа и угризението. А случеше ли се някой да попита кой е построил онази къща и кой е живял в нея, преди да се превърне в омагьосана развалина, хората, които я бяха познавали и знаеха злочестата ѝ история, щяха да отвръщат със сведен поглед и тих глас, молейки се вятърът да отнесе думите им: никой.

Алисия скоро откри, че не може да разговаря за Жулиан Каракс с почти никого, най-малко пък с Исаак. Семейство Семпере имаха някакви преживелици, свързани с писателя, и тя намери за уместно да не любопитства за сенките от миналото им. Особено Исаак ставаше морав от гняв, щом чуеше това име, защото, както ѝ обясни Даниел, дъщеря му Нурия била влюбена в Каракс. Старецът смяташе, че всички беди, сполетели клетата му дъщеря и довели до трагичната ѝ смърт, се дължали на Каракс – странен тип, който веднъж се опитал да изгори всички налични екземпляри от романите си, а Исаак с радост щял да му помогне, ако не бил положил клетва за пазител на книги.

– Не е желателно да споменавате Каракс пред Исаак – казваше Даниел. – Като се замисля, най-добре не го споменавайте пред никого.

Единствено съпругата на Даниел виждаше Алисия такава, каквато е, без блянове или съмнения. Беа я къпеше, обличаше, решеше, даваше ѝ лекарствата и ѝ внушаваше с поглед повелята, управляваща техните взаимоотношения, която и двете бяха приели мълчаливо. Беа щеше да се грижи за Алисия, да ѝ помогне да оздравее и да се възстанови, тъй че тя да се махне от живота им при първа възможност и да изчезне завинаги, преди да им е навредила.

Беа – жената, която Алисия би искала да бъде, но с всеки ден, прекаран с нея, проумяваше, че това няма да се случи никога. Беа, която говореше малко и я разпитваше още по-малко, но я разбираше най-добре от всички. Алисия не си падаше по прегръдките и превземките, но неведнъж изпитваше порив да я прегърне. За щастие, се сдържаше в последния миг. Стигаше ѝ да размени поглед с нея, за да разбере, че това не е енорийско представление на „Малки жени“ и че двете имат задача, която трябва да изпълнят.

– Мисля, че скоро ще се отървете от мен – казваше Алисия.

Беа никога не налапваше тази въдица. Никога не се оплакваше. Никога не ѝ отправяше упреци. Сменяше ѝ превръзките извънредно внимателно. Мажеше старата ѝ рана с един мехлем, който доктор Солдевила бе поръчал на своя доверен аптекар; мазилото облекчаваше болката, без да отравя кръвта. Докато правеше това, тя не показваше нито жал, нито състрадание. Беа беше единственият човек – освен Леандро, – в чиито очи Алисия не бе съзряла ужас или погнуса при вида на голото ѝ тяло и на травмите, поразили част от него по време на войната.

Единствената тема за разговор, в която можеха да навлязат миролюбиво и без сенки на хоризонта, беше малкият Жулиан. Двете разговаряха най-дълго и спокойно, докато Беа къпеше Алисия с калъп сапун и вода, която Исаак топлеше на печката в стаята, служеща му за кабинет, кухня и спалня. Беа изпитваше към своето малко човече обожание, което Алисия знаеше, че никога не би могла да проумее.

– Оня ден подхвърли, че иска да се ожени за вас, когато порасне.

– Предполагам, че като добра майка сте го предупредили, че на тоя свят има лоши момичета, които не са партия за него.

– Вие сигурно сте тяхната кралица.

– Така казваха винаги и моите потенциални свекърви. И с право.

– В тия работи не е важно дали имаш право. Живея сред мъже и отдавна съм разбрала, че повечето са невъзприемчиви към логиката. Единственото, което научават, и то не всички, е законът за гравитацията. Докато не се цапардосат здраво, не се вразумяват.

– Това ми напомня максимите на Фермин.

– Човек прихваща всичко, а аз вече от много години слушам неговите бисери.

– Какво друго разправя Жулиан?

– Последното му хрумване е, че иска да стане романист.

– Рано е съзрял.

– Идея си нямате.

– Ще имате ли и други?

– Деца ли? Не зная. Бих искала Жулиан да не расте сам. Да си има сестричка...

– Още една жена в семейството.

– Според Фермин това би помогнало да се разреди излишъкът от тестостерон, който действа оглупяващо на клана. Само неговият, казва, не можел да се разтвори дори и в терпентин.

– А какво казва Даниел?

Беа дълго мълча, накрая сви рамене.

– Даниел говори все по-малко с всеки изминал ден.

Седмиците отминаваха и Алисия чувстваше, че силите ѝ се възвръщат. Доктор Солдевила я преглеждаше по два пъти всеки ден. Докторът беше пестелив на думи, а малкото, които употребяваше, отправяше към другите. Понякога Алисия го улавяше, че я поглежда изкосо, сякаш се питаше кое бе това създание и не беше сигурен, че иска да знае отговора.

– Имате белези от множество стари травми, някои от тях сериозни. Ще трябва да помислите дали да не промените навиците си.

– Не се бойте за мен, докторе. Имам повече животи и от котка.

– Не съм ветеринар, но според теорията котките имат само седем живота, а вие май вече изчерпвате резервите.

– Още един ми е достатъчен.

– Нещо ми подсказва, че няма да го посветите на благотворителна дейност.

– Всичко зависи от гледната точка.

– Не зная за кое съм по-загрижен – дали за здравето ви, или за душата ви.

– Не само лекар, но и свещеник! Завидна партия сте.

– На моята възраст разликата между медицината и изповедалнята става неясна. Все пак мисля, че съм твърде млад за вас. Как понасяте болката? Имам предвид онази в хълбока.

– Мехлемът помага.

– Но не колкото онова, което сте вземали преди.

– Така е – призна Алисия.

– Каква доза вземахте?

– Четиристотин милиграма. Понякога и повече.

– Боже мой! Не може да продължавате с това. Знаете го, нали?

– Посочете ми една основателна причина.

– Попитайте черния си дроб, ако все още си говорите.

– Ако не ми бяхте конфискували бялото вино, можеше да го поканя на чашка и да обсъдя това с него.

– Направо сте безнадеждна!

– По този въпрос и тримата сме единодушни.

Кажи-речи всички правеха планове за погребението ѝ, но Алисия знаеше, че е излязла от чистилището, макар и в кратък отпуск. Знаеше го, защото бе започнала да възвръща мрачния си светоглед и да губи вкуса към трогателните и нежни сцени от последните дни. Миналото отново обагряше нещата в тъмни краски, а пронизващата болка, която дълбаеше таза ѝ като свредел, ѝ напомняше, че ролята ѝ на Дамата с камелиите отива към своя край.

Дните бяха подновили обичайния си ритъм, а часовете, прекарани във възстановяване, вече ѝ се струваха изгубено време. Най-голяма загриженост към нея проявяваше Фермин, който играеше ролята ту на подранила оплаквачка, ту на любител телепат.

– Напомням ви словата на поета, че отмъщението е блюдо, което е най-добро студено – опяваше той, четейки лошите ѝ мисли.

– Ще да го е сбъркал с чесновата супа, защото поетите обикновено са бедни като църковни мишки и нищичко не разбират от гастрономия.

– Кажете ми, че не обмисляте да извършите някоя глупост.

– Не обмислям да извърша някоя глупост.

– Искам да ме уверите в това.

– Доведете ми нотариус и ще уредим формалностите.

– Предостатъчни са ми Даниел и новопридобитите му криминални наклонности. Можете ли да повярвате, че намерих сред вещите му скрит пистолет? Света Богородице! Довчера се сополивеше, а днес ще ми крие патлаци като някакъв анархист.

– Какво направихте с пистолета? – попита Алисия с усмивка, от която косата на Фермин настръхна.

– Какво можех да направя? Скрих го пак. Разбира се, на такова място, където никой не би могъл да го намери.

– Донесете ми го – прошепна Алисия изкусително.

– И дума да не става, че вече взех да ви опознавам. На вас дори и воден пистолет не бих ви донесъл, защото сте способна да го напълните със сярна киселина.

– Представа си нямате на какво съм способна – пресече го тя.

Фермин я погледна угрижено.

– Започвам да си я изграждам, крокодил такъв.

Алисия прибягна отново до невинната си усмивка.

– Нито вие, нито Даниел умеете да си служите с оръжие. Дайте го на мен, преди да сте се наранили.

– Да ви го дам, за да нараните вие някого?

– Обещавам ви, че няма да нараня никого, който не заслужава.

– А, добре, щом поставяте така въпроса, ще ви донеса автомат и няколко гранати. Имате ли предпочитания към калибъра?

– Говоря сериозно, Фермин.

– Именно. Сега нямате друга работа, освен да се лекувате.

– Единственото, което ще ме излекува, е да направя каквото трябва. Това е и единственото, което ще гарантира безопасността на всички ви. И вие го знаете.

– Неприятно ми е да го кажа, Алисия, но колкото повече ви слушам, толкова по-малко ми харесват тонът и духът на разговора.

– Донесете ми пистолета. Или аз сама ще си набавя оръжие.

– За да умрете отново в някое такси, но този път наистина? Или захвърлена в някоя уличка? Или в някоя килия, където разни касапи ще ви накълцат на парченца, за да се забавляват?

– Това ли ви тревожи? Че ще ме изтезават или че ще ме убият?

– Минавало ми е през ум, да. Вижте, между нас казано, и не го приемайте лично, направо ми е писнало да ми умирате в ръцете. Как ще създам деца и ще стана свестен баща, ако не мога да опазя живо първото дете, за което съм поел отговорност?

– Вече не съм дете, нито пък вие носите отговорност за мен, Фермин. Освен това се справяте отлично с опазването ми и досега два пъти сте ми спасявали живота.

– Хубавите неща стават от третия път.

– Трети път няма да има.

– Няма да има и оръжие. Мисля да го унищожа още днес. Ще го строша и ще хвърля парчетата от кея на пристанището, за да ги изядат рибите боклукчии, онези шишковци, които плуват току под повърхността на водата и се тъпчат до пръсване с какви ли не гадости.

– Дори и вие не можете да предотвратите неизбежното, Фермин.

– Това е една от моите специалности. Другите са танците по двойки. Край на дебата! Да, гледайте ме колкото си щете с тия очи на тигрица – хич не ме плашите. Аз не съм ви Фернандито, нито някой от другите лапнишарани, които водите за носа и омайвате с черните си чорапи.

– Вие сте единственият, който може да ми помогне, Фермин. Особено сега, когато във вените ни тече една и съща кръв.

– Която на вас ще ви стигне до Видовден.

– Не бъдете такъв. Помогнете ми да изляза от Барселона и ми набавете оръжие. Останалото е за моя сметка. И сам знаете, че така е най-добре за вас. Беа би се съгласила с мен.

– Поискайте пистолета от нея, да видим какво ще ви отговори.

– Беа ми няма доверие.

– И защо ли?

– Губим ценно време, Фермин. Какво ще ми кажете?

– Да вървите на майната си. Не казвам в пъкъла, защото бездруго сте се запътили натам.

– Така не се говори на дама.

– Вие сте толкова дама, колкото аз съм играч на пелота87. Пийнете някоя чашка и се върнете в ковчега си да си отспите, преди да сте направили някоя беля.

Щом се умореше да спори с нея, Фермин я оставяше сама. Алисия вечеряше със стария пазител и слушаше разказите му за Нурия, а когато той се оттеглеше, тя си наливаше чаша бяло вино (наскоро бе открила къде Исаак бе прибрал бутилките, конфискувани от доктора) и излизаше от стаята. Отиваше по коридора до големия свод и там, под ефирния водопад от нощна светлина, която се процеждаше от купола, съзерцаваше миража на огромния лабиринт от книги.

После се впускаше из коридорите и тунелите, като си служеше с фенер. Изкачваше се с накуцване по подобния на катедрала градеж, като заобикаляше зали, разклонения и мостици, които водеха до тайни стаи, пресечени от вити стълби или висящи мостове, описващи арки и контрафорси. Мимоходом галеше стотиците хиляди книги, очакващи своя читател. Понякога заспиваше на някой стол в залите, които откриваше по пътя си. Всяка нощ избираше различен маршрут.

Гробището на забравените книги имаше особена геометрия и бе почти невъзможно да минеш два пъти през едно и също място. Алисия неведнъж се губеше из дебрите му и ѝ отнемаше известно време да намери обратния път към изхода. Една нощ, когато първият полъх на зората бе започнал да осветява висините, тя се изкатери до върха на лабиринта и се озова на същото място, където се бе приземила при падането си през строшения купол в нощта на бомбардировките през 1938 г. Надничайки в бездната, видя в подножието на лабиринта мъничката фигура на Исаак Монфорт. Пазителят все още стоеше там, когато тя слезе долу.

– Мислех, че само аз страдам от безсъние – рече той.

– Спането е за мечтателите.

– Направих си чай от лайка, че ми помага да заспя. Искате ли една чаша?

– Ако ѝ добавим малко алкохол.

– Останало ми е само едно старо бренди, което не бих използвал дори за отпушване на канали.

– Не съм придирчива.

– А какво ще каже доктор Солдевила?

– Каквото казват всички доктори: че онова, което не ни убива, ни прави по-силни.

– На вас няма да ви навреди да заякнете малко.

– Набелязала съм го в програмата си.

Младата жена последва пазителя до стаята му и седна на масата. В това време Исаак наля две чаши чай и капна по малко бренди във всяка, след като подуши бутилката.

– Бива го – каза Алисия, когато опита коктейла.

Двамата сърбаха безмълвно чая си като стари приятели, които нямат нужда от думи, за да се наслаждават на компанията си.

– Изглеждате добре – рече накрая Исаак. – Това навярно означава, че скоро ще ни напуснете.

– За никого не е от полза да се задържам тук, Исаак.

– Мястото не е лошо – заяви той.

– Ако нямах работа за вършене, никое друго място на света не би ми се видяло по-добро.

– Чувствайте се поканена винаги, когато пожелаете, макар че нещо ми подсказва, че тръгнете ли си веднъж, няма да се върнете вече.

Алисия само се усмихна.

– Ще имате нужда от нови дрехи и разни такива неща. Фермин твърди, че домът му е под наблюдение, тъй че едва ли ще е разумно да изнесем нещо оттам. Запазил съм дрехи на Нурия, които може би ще ви стоят добре – рече старецът.

– Не бих искала...

– За мен ще е чест да приемете вещите на дъщеря ми. Мисля, че и на моята Нурия би ѝ се понравило вие да ги носите. Освен това ми се струва, че имате същите размери.

Исаак отиде до един шкаф и измъкна от него куфар, който довлече до масата. Отвори го и Алисия погледна съдържанието му. Вътре имаше рокли, обувки, книги и други вещи – гледка, която дълбоко я натъжи. Въпреки че никога не бе срещала Нурия Монфорт, бе започнала да свиква с присъствието ѝ, витаещо на това място, и с разказите на баща ѝ, който говореше за нея така, сякаш тя все още бе при него. Когато видя отломките от един живот, събрани в стар куфар, който един нещастен старец бе запазил, за да съхрани спомена за покойната си дъщеря, Алисия не намери думи и само кимна.

– С добро качество са – рече накрая, тъй като имаше вещо око за етикети и тъкани.

– Моята Нурия харчеше всичко за дрехи и книги, горкичката. Майка ѝ винаги казваше, че изглежда като киноактриса. Да бяхте я видели! Беше радост за окото...

Алисия отдели няколко от роклите в куфара и забеляза, че между гънките им се подаваше нещо. Приличаше на бяла статуетка, висока десетина сантиметра. Измъкна я и я разгледа на светлината на лампата. Фигурката бе изработена от оцветен гипс и представляваше ангел с разперени криле.

– От дълги години не бях виждал това. Не знаех, че Нурия го е запазила. Беше една от любимите ѝ играчки, когато бе дете – рече Исаак. – Спомням си деня, в който го купихме от коледния панаир на Света Лусия пред катедралата.

Фигурката като че ли беше куха. Когато Алисия прокара пръста си по нея, се отвори едно мъничко капаче и тя видя, че вътре има тайник.

– Нурия обичаше да ми оставя тайни съобщения в ангела. Криеше го из къщата и аз трябваше да го намеря. Това си беше наша игра.

– Прекрасен е – каза Алисия.

– Задръжте го.

– Не, в никакъв случай...

– Моля ви. Този ангел отдавна не предава съобщения. Вие ще успеете да го оползотворите добре.

И стана така, че Алисия за първи път сънува един малък ангел пазител и му се помоли да си тръгне скоро оттам и да остави тези чисти души, за да поеме обратно към сърцето на мрака, който я очакваше.

– Там не ще можеш да ме придружиш – прошепна тя на ангела.

11

Леандро идваше всеки ден точно в осем и половина сутринта. Чакаше я във всекидневната на апартамента с току-що сервирана закуска и ваза, в която винаги имаше свежи цветя. Ариадна Матаиш се събуждаше един час по-рано. Будеше я докторът, който вече влизаше в спалнята, без да чука на вратата, и бе изоставил формалностите. Винаги го придружаваше една медицинска сестра, чийто глас Ариадна никога не чу. Най-напред получаваше сутрешната си инжекция, която ѝ позволяваше да отвори очи и да си спомни коя е. После сестрата я вдигаше от леглото, събличаше я, отвеждаше я в банята и я държеше под душа десет минути. Обличаше я с дрехи, които Ариадна си спомняше и мислеше, че ги е купила някога. Дрехите никога не се повтаряха. Докато докторът ѝ мереше пулса и кръвното налягане, сестрата я сресваше и гримираше, защото Леандро обичаше да я вижда елегантна и представителна. Докато станеше време да седне на масата с него, светът вече се бе върнал на мястото си.

– Добре ли спа?

– Какво е това, което ми давате?

– Слабо успокоително, вече ти казах. Ако предпочиташ, ще кажа на доктора да не ти го дава повече.

– Не. Не, моля ви.

– Както искаш. Ще хапнеш ли нещо?

– Не съм гладна.

– Поне мъничко портокалов сок?

Понякога Ариадна повръщаше храната или пък толкова ѝ призляваше, че падаше в несвяст от стола. В такива случаи Леандро натискаше звънеца и за броени секунди се появяваше някой, който я вдигаше и измиваше отново. После лекарят обикновено ѝ слагаше инжекция, от която Ариадна изпадаше в ледено спокойствие – състояние, което тя жадуваше до такава степен, че понякога се изкушаваше да се престори, че припада, за да ѝ дадат доза. Вече не знаеше колко дни е прекарала там. Измерваше времето с промеждутъците между инжекциите, балсама на дълбокия безсъзнателен сън и събуждането. Беше отслабнала и дрехите ѝ падаха. Щом се видеше гола в огледалото в банята, се питаше коя е тази жена. Постоянно копнееше Леандро да обяви за приключена ежедневната среща и докторът да се върне с вълшебното си куфарче и с отварите, носещи забрава. Онези мигове, в които кръвта ѝ пламтеше, докато изгубеше съзнание, най-много се доближаваха до щастието, което си спомняше да е изпитвала някога.

– Как се чувстваш тази сутрин, Ариадна?

– Добре.

– Мислех си, че днес, ако нямаш нищо против, бихме могли да поговорим за месеците, в които си била в неизвестност.

– Вече говорихме за това оня ден. И преди това.

– Да, но ми се струва, че постепенно изплуват нови подробности. Паметта е такава, обича да си прави шеги с нас.

– Какво искате да знаете?

– Бих искал да се върнем към деня, в който си избягала от дома си. Спомняш ли си?

– Изморена съм.

– Потърпи мъничко. Докторът ще дойде скоро и ще ти даде тоник, за да се почувстваш по-добре.

– Не може ли веднага?

– Най-напред ще поговорим и после ще си получиш лекарството.

Ариадна кимна. Тази игра се повтаряше всеки ден. Вече не помнеше какво му бе разказала и какво бе премълчала. Пък и беше все едно. Вече нямаше смисъл да се опитва да скрие каквото и да било. Всички бяха мъртви, а тя никога нямаше да излезе от това място.

– Беше денят преди рождения ми ден – подхвана тя. – Семейство Убач бяха устроили празненство за мен. Всичките ми съученички бяха поканени.

– Твоите приятелки?

– Не ми бяха приятелки. Бяха купена компания, като всичко в онази къща.

– Нея нощ ли реши да избягаш?

– Да.

– Но някой ти помогна, нали?

– Да.

– Разкажи ми за този човек. Давид Мартин, нали?

– Давид.

– Как се запозна с него?

– Беше приятел на баща ми. Бяха работили заедно.

– Книга ли бяха написали заедно?

– Радиосериали. Бяха написали един сериал, озаглавен „Ледената орхидея“ – мистерия, чието действие се развиваше в Барселона през XIX в. Татко не ми даваше да я слушам, понеже казваше, че не била за момиченца, но аз си пусках тайно радиото във всекидневната в къщата във Валвидрера. Съвсем тихичко.

– Според сведенията, с които разполагам, Давид Мартин бил изпратен в затвора през 1939 г., когато се опитал да пресече границата, за да се върне в Барселона в края на войната. Прекарал известно време в крепостта Монжуик – по същото време там бил и баща ти – и после бил обявен за мъртъв в края на 1941 г. А ти ми говориш за 1948-а, няколко години по-късно. Сигурна ли си, че човекът, който ти помогна да избягаш, беше Мартин?

– Той беше.

– А не е ли възможно да е бил някой, който се е представил за него? В края на краищата, по това време не си го била виждала от доста години.

– Беше той.

– Добре. Как се срещнахте отново?

– Наставницата ми, доня Мануела, ме водеше всяка събота в парка Ретиро. В Стъкления дворец, който беше любимото ми място.

– И на мен ми е любимо. Там ли се срещна с Мартин?

– Да. Бях го виждала няколко пъти. Отдалече.

– Мислиш ли, че е било случайност?

– Не.

– Кога за пръв път разговаря с него?

– Доня Мануела винаги носеше бутилка с анасонов ликьор в чантата си и понякога заспиваше.

– И тогава Давид Мартин се приближаваше до теб?

– Да.

– И какво ти казваше?

– Не си спомням.

– Знам, че ти е трудно, Ариадна. Направи усилие.

– Искам си лекарството.

– Първо ми кажи какво ти разправяше Мартин.

– Говореше ми за баща ми. За времето, което бяха прекарали заедно в затвора. Баща ми му беше говорил за семейството си. За това, което се бе случило с нас. Мисля, че бяха сключили нещо като договор. Онзи, който излезел пръв от затвора, трябвало да помогне на семейството на другия.

– Но Давид Мартин не е имал семейство.

– Имаше хора, които обичаше.

– Каза ли ти как е успял да избяга от крепостта?

– Валс наредил на двама от хората си да го отведат в една къща до парка Гуел, за да го убият. Често убивали хора там и после ги заравяли в градината.

– И какво станало?

– Давид казваше, че там, в къщата, имало още някого, който му помогнал да избяга.

– Съучастник ли?

– Той го наричаше „тартора“.

– Тартора?

– Имаше чуждестранно име. Италианско. Запомнила съм го, защото беше като името на един известен композитор, когото родителите ми много харесваха.

– Запомнила си името?

– Корели. Андреас Корели.

– Това име не фигурира в никой от моите доклади.

– Защото той не съществуваше.

– Не те разбирам.

– Давид не беше добре. Въобразяваше си разни неща. И хора.

– Искаш да кажеш, че въпросният Андреас Корели е бил плод на въображението на Давид Мартин?

– Да.

– Откъде знаеш?

– Просто знам. В затвора Давид бе изгубил и малкото разсъдък, който бе имал. Беше много болен и не го осъзнаваше.

– Винаги го наричаш с малкото му име.

– Бяхме приятели.

– Любовници?

– Приятели.

– Какво ти разправи той, когато се видяхте?

– Че от три години се опитвал да се добере до Маурисио Валс.

– За да му отмъсти ли?

– Валс бе убил една жена, която Давид много бе обичал.

– Изабела.

– Да, Изабела.

– Каза ли ти как, според него, е била убита?

– Валс я отровил.

– А защо Давид бе решил да потърси теб?

– За да изпълни обещанието, което бе дал на баща ми.

– Само затова ли?

– И защото мислеше, че ако аз му осигурях достъп до дома на родителите ми, Маурисио Валс рано или късно щеше да се появи там и той би могъл да го убие. Валс често посещаваше Убач. Имаха общи сделки, банкови дела. Другояче беше невъзможно да се добере до него, защото министърът винаги се движеше с охрана.

– Но това не се случи.

– Не.

– Защо?

– Защото казах на Давид, че ако се опита, ще го убият.

– Това той сигурно и сам е осъзнавал. Трябва да е имало и нещо друго.

– Нещо друго?

– Нещо, което ти си му казала, за да си промени плановете.

– Имам нужда от лекарството. Моля ви.

– Кажи ми какво разправи на Давид Мартин, за да си промени решението, да зареже плана за отмъщение, заради който бе пристигнал в Мадрид, и вместо това да ти помогне да избягаш.

– Моля ви...

– Само още мъничко, Ариадна. После ще ти дадем лекарството и ще можеш да си починеш.

– Казах му истината. Бях бременна.

– Не разбирам. Бременна? От кого?

– От Убач.

– От баща ти?

– Той не ми беше баща.

– Мигел Анхел Убач, банкерът. Човекът, който те бе осиновил.

– Човекът, който ме бе купил.

– Как се случи?

– Той често идваше нощем в стаята ми пиян. Казваше ми, че жена му не го обичала, че имала любовници, че вече нищо не ги свързвало. Разплакваше се, после ме насилваше. Щом се умореше, казваше, че вината била моя, че аз съм го съблазнявала, че съм била курва като майка си. Биеше ме и ме заплашваше, че ако разкажа нещо на някого, щял да нареди да убият сестра ми, понеже знаел къде е тя и едно негово обаждане било достатъчно, за да я погребат жива.

– Какво направи Давид Мартин, когато чу това?

– Открадна една кола и ме измъкна оттам. Имам нужда от лекарството, моля ви...

– Разбира се. Ей сегичка. Благодаря ти, Ариадна. Благодаря ти за откровеността.

12

– Кой ден сме днес?

– Вторник.

– И вчера беше вторник.

– Онова беше друг вторник. Разкажи ми за твоето бягство с Давид Мартин.

– Давид имаше кола. Беше я откраднал и я криеше в един гараж в Карабанчел. Него ден ми каза, че следващата събота в дванайсет по обяд ще я закара до един от входовете на парка. Щом доня Мануела заспеше, аз трябваше да избягам и да се срещна с него на входа срещу Пуерта де Алкала.

– И успяхте ли?

– Качихме се в колата и се крихме в гаража, докато се свечери.

– Полицията е обвинила твоята наставница в съучастничество в отвличането ти. Разпитвали са я в продължение на четирийсет и осем часа и после била намерена в една канавка край шосето за Бургос. Краката и ръцете ѝ били счупени и била застреляна в тила.

– Не очаквайте да се разстроя.

– Тя знаеше ли, че Убач те насилва?

– Тя беше единствената, с която споделих това.

– И какво ти каза?

– Да си мълча. Важните мъже, рече, си имали своите потребности и с времето съм щяла да осъзная, че Убач много ме обичал.

– Какво се случи онази вечер?

– Двамата с Давид напуснахме гаража с колата и цяла нощ бяхме по пътищата.

– Накъде се отправихте?

– Няколко дни пътувахме. Чакахме да се смрачи и после се движехме по околийски шосета и селски пътища. Давид ме караше да лежа на задната седалка, завита с одеяла, за да не ме виждат хората, когато спирахме на бензиностанции. Понякога заспивах и щом се събудех, го чувах да говори, сякаш някой седеше до него на мястото на пасажера.

– Тъй нареченият Корели?

– Да.

– И не те ли беше страх?

– Беше ми жал.

– Къде те закара Мартин?

– На едно място в Пиренеите, където той се бе крил няколко дни след завръщането си в Испания в края на войната. Казваше се Болвир. Намираше се много близо до едно градче на име Пучсерда, почти на границата с Франция. Там имаше голяма изоставена сграда, която била болница по време на войната. Мисля, че се казваше Торе дел Ремей. Там прекарахме няколко седмици.

– Той каза ли ти защо те е завел на това място?

– Каза, че било безопасно. Давид имаше един стар приятел, с когото се запознал, след като прекосил границата – местен писател на име Алфонс Бросел, който ни снабдяваше с храна и дрехи. Без него щяхме да умрем от глад и студ.

– Мартин навярно е избрал това място по някаква друга причина.

– Градчето му навяваше спомени. Давид никога не ми разказа какво се е случило там, но зная, че то имаше особено значение за него. Той живееше в миналото. Когато настъпиха най-тежките зимни дни, Алфонс ни посъветва да заминем и ни даде пари, за да продължим пътуването си. Хората в градчето бяха започнали да шушукат. Давид знаеше едно място на крайбрежието, където друг негов стар приятел, богаташ на име Педро Видал, имал къща. Давид смяташе, че тя би могла да бъде добро скривалище за нас поне до лятото. Той познаваше добре къщата, мисля, че бе отсядал там преди.

– Това ли беше селището, където те намериха месеци по-късно? Сан Фелиу де Гишолс?

– Жилището се намираше на около два километра от селището, в една местност, наречена С’Агарò, до залива Сан Пол.

– Знам я.

– Къщата беше сред скалите, на едно място, което се казваше Камино де Ронда. Зиме никой не живееше там. Това беше нещо като комплекс от големи летни имения, собственост на заможни фамилии от Барселона и Жирона.

– Там ли прекарахте онази зима?

– Да, останахме до пролетта.

– Когато са те намерили, си била сама. Мартин не е бил с теб. Какво се случи с него?

– Не искам да говоря за това.

– Ако желаеш, ще направим почивка. Мога да кажа на доктора да ти даде нещо.

– Искам да се махна оттук.

– Вече обсъждахме това, Ариадна. Тук си на сигурно място. Защитена.

– Кой сте вие?

– Аз съм Леандро. Вече знаеш. Твой приятел.

– Аз нямам приятели.

– Нервна си. Мисля, че ще е най-добре да спрем за днес. Почини си. Ще повикам доктора.

В апартамента в хотел „Палас“ винаги беше вторник.

– Тази сутрин изглеждаш чудесно, Ариадна.

– Много ме боли главата.

– Заради времето е. Налягането е много ниско. И на мен ми се случва. Изпий това и ще ти мине.

– Какво е?

– Просто аспирин. Нищо повече. Впрочем проверихме онова, което ми разказа вчера за къщата в С’Агарò. Действително е била собственост на дон Педро Видал, член на една от високопоставените фамилии в Барселона. Установихме, че е бил нещо като ментор на Давид Мартин. Полицейският доклад твърди, че Видал бил убит от протежето си в дома си в Педралбес през 1930 г., тъй като се бил оженил за жената, която Мартин обичал – някоя си Кристина.

– Това е лъжа. Видал се е самоубил.

– Това ли ти разказа Давид Мартин? Изглежда, че е бил много отмъстителен човек. Валс, Видал... Хората вършат безумия от ревност.

– Давид всъщност обичаше Изабела.

– Това вече ми го каза. Но някак не съответства на наличната документация. Какво го свързваше с Изабела?

– Била е негова ученичка.

– Не знаех, че романистите имат ученици.

– Изабела е била много настоятелна.

– Мартин ли ти го каза?

– Давид говореше много за нея. Това го поддържаше жив.

– Но по онова време тя е била мъртва от почти десет години.

– Той понякога го забравяше. Именно затова се върна там.

– В къщата в С’Агарò ли?

– Давид вече бе отсядал там. С нея.

– Знаеш ли кога е било това?

– Точно преди началото на войната. Преди да му се наложи да избяга във Франция.

– Затова ли се е върнал в Испания, макар и да е знаел, че го издирват? Заради Изабела?

– Мисля, че да.

– Разкажи ми как прекарвахте времето си там. Какво правехте?

– Давид вече беше много болен. Когато пристигнахме в къщата, почти не правеше разлика между реалността и онова, което му се привиждаше и счуваше. Къщата му навяваше много спомени. Смятам, че той всъщност се върна там, за да умре.

– Давид Мартин е мъртъв, значи?

– А вие как мислите?

– Кажи ми истината. Какво правеше ти през всички онези месеци?

– Грижех се за него.

– Мислех, че той е трябвало да се грижи за теб.

– Давид вече не беше в състояние да се грижи за никого, най-малко пък за себе си.

– Ариадна, ти ли уби Давид Мартин?

13

– От пристигането ни в имението не бе минал и месец, когато Давид се влоши. Аз бях излязла да потърся нещо за ядене. Едни земеделци идваха всяка сутрин с количка с хранителни продукти при „Морската кръчма“ в края на плажа. Отначало Давид бе този, който ходеше там или в селището, за да набавя храна, но дойде време, когато той вече не можеше да излиза навън. Страдаше от ужасно главоболие, треска, гадене... Почти всяка нощ бродеше из къщата и бълнуваше. Смяташе, че Корели ще дойде за него.

– Ти виждала ли си някога този Корели?

– Той не съществуваше. Живееше само във въображението на Давид.

– Откъде си толкова сигурна?

– Семейство Видал бяха построили един малък дървен кей, който навлизаше в морето от залива под къщата. Давид често ходеше на кея, сядаше в края му и гледаше морето. Именно там водеше въображаемите си разговори с Корели. Понякога и аз отивах там и сядах до него. Давид не осъзнаваше присъствието ми. Слушах го как си говори с Корели, както бе правил и в колата, докато бягахме от Мадрид. После излизаше от транса си и ми се усмихваше. Един ден заваля и когато го хванах за ръката, за да го заведа в къщата, той ме прегърна разплакан и ме нарече Изабела. Оттам насетне вече не ме познаваше и през последните два месеца от живота си беше убеден, че живее с Изабела.

– Сигурно ти е било много трудно.

– Не. Месеците, през които се грижех за него, бяха най-щастливите и същевременно най-тъжните в моя живот.

– Как умря Давид Мартин, Ариадна?

– Една нощ го попитах кой е Корели и защо толкова се бои от него. Каза ми, че Корели е черна душа, това бяха думите му. Давид бе сключил с него договор да напише една книга по поръчка, но му бе изменил и бе унищожил книгата, преди тя да попадне в ръцете на тартора.

– Какъв тип книга?

– Не зная с точност. Някакъв религиозен текст или нещо подобно. Давид я наричаше Lux Аeterna88.

– Значи Давид вярваше, че Корели иска да му отмъсти?

– Да.

– И как щеше да му отмъсти, Ариадна?

– Какво значение има това? Няма нищо общо с Валс или с каквото и да било.

– Всичко е свързано, Ариадна. Помогни ми, моля те.

– Давид беше убеден, че бебето, което носех в утробата си, е някой, когото бе познавал и изгубил.

– Каза ли ти кой?

– Наричаше я Кристина. Почти не говореше за нея. Но когато я споменаваше, гласът му се снишаваше от угризения и вина.

– Кристина е била съпругата на Педро Видал. Полицията обвинила Мартин, че е причинил и нейната смърт. Твърдели, че я удавил в езерото на Пучсерда, много близо до имението в Пиренеите, където те е завел.

– Това са лъжи.

– Може би. Но нали ми каза, че когато говорел за нея, проявявал признаци на вина...

– Давид беше добър човек.

– Но ти самата казваш, че напълно бил изгубил разсъдъка си, привиждали му се несъществуващи неща и хора, вземал те за някогашната си ученичка Изабела, умряла десет години преди това... Ти не се ли страхуваше за себе си? За бебето?

– Не.

– Не ми казвай, че не ти е минавало през ум да го зарежеш в онази къща и да избягаш оттам.

– Не, никога.

– Добре. Какво се случи тогава?

14

– Мисля, че беше краят на март. Давид от няколко дни се чувстваше по-добре. Беше намерил малка дървена лодка под един сайвант в подножието на скалите и почти всеки ден излизаше рано сутрин да гребе в морето. Аз бях вече в седмия месец и прекарвах времето в четене. Къщата разполагаше с огромна библиотека и имаше екземпляри от почти всички творби на любимия писател на Давид Мартин, един автор на име Жулиан Каракс, за когото никога не бях чувала. Привечер палехме камината във всекидневната и аз му четях на глас. Прочетохме всички книги на Каракс. Последните две седмици посветихме на последния му роман – „Сянката на вятъра“.

– Не ми е познат.

– Почти никой не знае за него. Мислят си, че знаят, но не е така. Една нощ довършихме книгата в малките часове. Отидох да си легна и скоро усетих първите контракции.

– Оставали са ти два месеца...

– Започнах да изпитвам ужасна болка, сякаш ме бяха наръгали с нож в корема. Обзе ме паника. Извиках Давид, крещейки с цяло гърло. Когато дръпна завивката, за да ме вземе на ръце и да ме заведе на лекар, чаршафите бяха прогизнали от кръв...

– Съжалявам.

– Всички съжаляват.

– Стигнахте ли до лекаря?

– Не.

– А какво стана с бебето?

– Беше момиченце. Роди се мъртво.

– Много съжалявам, Ариадна. Може би ще е по-добре да поспрем и да извикам доктора да ти даде нещо.

– Не. Не искам да спирам сега.

– Добре. Какво се случи после?

– Давид...

– Спокойно, не бързай.

– Давид взе трупчето на ръце и застена като ранено животно. Детето имаше синкава кожа и приличаше на счупена кукла. Искаше ми се да стана и да прегърна и двамата, но бях много слаба. Когато започна да се развиделява, Давид взе детето, погледна ме за последен път и ми поиска прошка. После излезе от къщата. Завлякох се до прозореца. Видях го да слиза по стъпалата сред скалите към кея. Дървената лодка беше завързана в края му. Той се качи в нея с телцето на момиченцето, завито в някакви парцали, и започна да гребе навътре в морето, като през цялото време гледаше към мен. Аз вдигнах ръка, надявах се да ме види, да се върне обратно. Продължи да гребе и накрая спря на стотина метра от брега. Слънцето вече се подаваше над морето, което приличаше на огнено езеро. Видях как Давид се изправи и взе нещо от дъното на лодката. Заудря с него кила ѝ и тя потъна само за няколко минути. Той стоеше неподвижно с детето на ръце и гледаше към мен, докато морето ги погълна завинаги.

– Какво направи ти тогава?

– Бях изгубила кръв и се чувствах много слаба. Няколко дни имах треска и мислех, че всичко е било просто някакъв кошмар, че Давид всеки момент ще влезе през вратата. След това, когато събрах сили да стана от леглото, започнах да ходя всеки ден на плажа. И да чакам.

– Да чакаш?

– Да се върнат. Сигурно ще си помислите, че съм била луда като Давид.

– Не. Не мисля нищо такова.

– Земеделците, които идваха всеки ден с количката си, ме видяха там и дойдоха да ме попитат дали се чувствам добре. Подариха ми нещо за ядене. Казаха ми, че не изглеждам добре, и предложиха да ме закарат в болницата в Сан Фелиу. Вероятно именно те са съобщили за мен на Гражданската гвардия. Един патрул ме намери заспала на плажа и ме откара в болницата. Имах хипотермия, начален бронхит и вътрешен кръвоизлив, който щеше да ме отнесе в гроба за по-малко от дванайсет часа, ако не бях постъпила на лечение. Не им казах коя съм, но не им беше трудно да го установят. Из всички квартали и участъци бяха разпратени заповеди за издирване с моята снимка. Приеха ме в болницата и останах там две седмици.

– Родителите ти не дойдоха ли да те видят?

– Те не ми бяха родители.

– Имам предвид семейство Убач.

– Не. Когато най-сетне ме изписаха, двама полицаи ме взеха с линейка и ме откараха отново в имението на Убач в Мадрид.

– Какво казаха съпрузите Убач, когато те видяха?

– Госпожата – понеже тя искаше да я наричам така – ме заплю в лицето и ме нарече неблагодарна курветина. Убач ме повика в кабинета си. През цялото време, докато бях там, дори не благоволи да вдигне поглед от бюрото си. Каза ми, че ще ме изпратят в един интернат близо до Ел Ескориал89 и че ще мога да се връщам вкъщи за Коледа, стига да се държа добре. На следващия ден ме заведоха там.

– Колко време прекара в интерната?

– Три седмици.

– Защо толкова малко?

– Дирекцията на интерната откри, че съм разказала случилото се на моята другарка по стая – Ана Мария.

– Какво ѝ разказа?

– Всичко.

– Включително и за кражбата на деца?

– Всичко.

– И тя повярва ли ти?

– Да. И тя беше преживяла нещо подобно. Почти всички момичета в интерната имаха сходна история.

– Какво стана после?

– Няколко дни по-късно я намериха обесена на тавана на интерната. Беше на шестнайсет години.

– Самоубийство ли?

– Вие как мислите?

– А с теб какво направиха?

– Върнаха ме обратно в дома на Убач.

– И...?

– Банкерът ми дръпна един бой и ме затвори в стаята ми. Заплаши ме, че ако разправям пак лъжи за него, ще ме тикне в лудница до края на живота ми.

– И ти какво му каза?

– Нищо. Същата нощ, докато спяха, избягах от стаята си през прозореца и заключих спалнята им на третия етаж. После слязох в кухнята и отворих крановете на газта. В мазето държаха бидони с керосин за генератора. Обиколих целия първи етаж и поръсих с керосин пода и стените. После подпалих завесите и излязох в градината.

– Не избяга ли?

– Не.

– Защо?

– Защото исках да гледам как горят.

– Разбирам.

– Не мисля, че разбирате. Но ви разказах цялата истина. А сега вие ми кажете нещо.

– Естествено.

– Къде е сестра ми?

15

– Твоята сестра сега се нарича Мерседес и се намира на сигурно място.

– Като това ли?

– Не.

– Искам да я видя.

– Скоро и това ще стане. Но най-напред ми разкажи за своя съпруг, Игнасио Санчис. Не мога да проумея защо Мигел Анхел Убач, който е бил обслужван от най-престижните адвокатски кантори в страната, е решил да назначи за изпълнител на завещанието си един многообещаващ, но неопитен младеж. Ти сещаш ли се за причината?

– Не е ли очевидна?

– Не.

– Игнасио беше син на Убач, роден от една вариететна артистка от „Паралело“, която банкерът посещавал на младини. Тя се казваше Долорес Рибас. Тъй като госпожата не искаше да ражда деца, за да не си развали фигурата, Убач пазеше това в тайна. Беше платил обучението на сина си и се бе погрижил да се радва на възможности и да започне работа в една адвокатска кантора, чиито услуги впоследствие бе наел.

– Санчис знаеше ли това? Знаеше ли, че Убач е истинският му баща?

– Разбира се.

– Затова ли се ожени за теб?

– Ожени се за мен, за да ме закриля. Беше единственият ми приятел. И единственият честен и почтен човек, когото съм познавала.

– Значи бракът ви е бил фиктивен?

– Беше най-истинският брак, който съм виждала през живота си, но ако имате предвид оная работа, никога не ме е пипнал с пръст.

– Кога започнахте да замисляте твоето отмъщение?

– Игнасио, който имаше достъп до цялата документация на Убач, събра две и две по отношение на Валс. Идеята беше негова. Проследявайки историята на истинския ми баща, Виктор Матаиш, научихме за някои от другарите му в затвора – от Давид Мартин до Себастиан Салгадо и Моргадо, когото Игнасио нае като шофьор и телохранител. Но нали вече говорихме за това?

– Няма значение. На Игнасио ли беше идеята да използвате призрака на Давид Мартин, за да всеете страх у Валс?

– Беше моя.

– Кой пишеше писмата, които изпращахте на министъра?

– Аз.

– Какво се случи през ноември 1956 г. в Центъра за изящни изкуства в Мадрид?

– Писмата не постигаха очакваната цел. Идеята беше да сплашим Валс и да го накараме да повярва, че Давид Мартин е организирал заговор, за да му отмъсти и да разкрие истината за миналото му.

– С каква цел?

– Да го принудим да предприеме погрешна стъпка и да се върне в Барселона, за да се разправи с Мартин.

– Нещо, което в крайна сметка постигнахте.

– Да, но се наложи да окажем повече натиск.

– И това беше опитът за покушение през 1956 г.?

– Наред с други неща.

– Кой го извърши?

– Моргадо. Целта не беше да го убие, трябваше само да го стресне и да го убеди, че не е в безопасност дори в собствения си бункер и никога няма да бъде, докато не отиде лично в Барселона, за да накара Давид Мартин да млъкне веднъж завинаги.

– Но никога нямаше да го намери, защото Мартин отдавна не е между живите.

– Именно.

– Какво друго предприехте, за да му окажете натиск?

– Игнасио плати на един от домашните прислужници на Валс да остави в кабинета му една от книгите на баща ми, „Ариадна и Аления принц“, в нощта на маскения бал във Вила Мерседес. В книгата пъхнахме бележка и списъка с номерата на фалшифицираните актове, които бяхме открили до момента. Това беше последната капка. Валс не можа да издържи повече.

– Защо никога не се обърнахте към полицията или към пресата?

– Не ме разсмивайте.

– Бих искал да се върнем към темата за списъка.

– Вече ви казах всичко, което знам. Защо този списък е толкова важен за вас?

– Трябва да разнищим историята до дъно. За да възтържествува справедливостта. За да намерим истинския архитект на целия този кошмар, който ти и мнозина други сте преживели.

– Съдружникът на Валс?

– Да. Затова съм толкова настоятелен.

– Какво искате да знаете?

– Моля те да се напрегнеш и да се опиташ да си спомниш. Списъкът, казваш, съдържаше само номера? Не включваше ли и имената на децата?

– Не. Само номерата.

– Спомняш ли си колко бяха? Приблизително.

– Трябва да са били около четирийсет.

– Как се сдобихте с тези номера? Какво ви наведе на мисълта, че има и други случаи с деца, откраднати от родители, убити по заповед на Валс?

– Наведе ни Моргадо. Когато постъпи на работа при нас, Валентин ни разказа, че е чувал за изчезването на цели семейства. Мнозина от бившите му другари по съдба бяха умрели в затвора, а техните съпруги и деца – безследно изчезнали. Игнасио му поиска списък с имена и нае адвокат Брианс, за да проучи дискретно в регистъра какво е станало с всички тези хора. Най-лесно се оказало да намери смъртните актове. Когато видял, че повечето са издадени в един и същ ден, се усъмнил и проверил актовете за раждане със същата дата.