Лабиринтът на духовете

– Има ли нещо? – попита Варгас.

– Празен е.

Флоренсио, който се бе завърнал дискретно, ги наблюдаваше от сумрака.

– Чиста е като сълза, нали? – рече той.

– Имаше ли нещо в колата, когато я докараха?

Пазачът им подаде експертизата.

– Дойде тук в този вид.

Варгас взе експертизата и я запрелиства.

– Това нормално ли е? – попита Алисия.

– Моля? – рече Флоренсио с любезен тон.

– Попитах дали е нормално колата да не бъде подложена на оглед тук.

– Зависи. Обичайната практика е да се направи първоначален оглед на местопроизшествието, а после един по-задълбочен тук.

– А имаше ли такъв?

– Не, доколкото ми е известно.

– Тук в експертизата пише, че колата е била намерена на „Каретера де лас Агуас“. Това оживено шосе ли е? – поинтересува се Варгас.

– Не. По-скоро е неасфалтиран път, дълъг няколко километра, който се вие по склона на планината – отвърна Флоренсио. – Няма нито вода, нито шосе в истинския смисъл на думата.33

Обяснението бе отправено към Варгас, но пазачът намигна на Алисия, докато го изричаше. Тя се усмихна на шегата.

– Следователите смятат, че колата е била изоставена там впоследствие, а произшествието е станало другаде – добави Флоренсио.

– Някаква идея?

– Открили са остатъци от фин чакъл между жлебовете на гумите. Варовик. Не е от същия тип като настилката на „Каретера де лас Агуас“.

– Какво следва от това?

– Ако попитате следователите, ще ви кажат, че има десетки места, където се намира такъв чакъл.

– А ако попитаме вас, Флоренсио? – обади се Алисия.

– Аз бих казал – участък с градина. Може би парк. Или двор на частно жилище – това също не е изключено.

Варгас посочи експертизата.

– Виждам, че вие двамата вече сте разрешили случая – намеси се той, – но ако не е прекалено, може ли да ви поискам копие?

– Това тук е копие. Можете да го задържите. Какво друго мога да направя за вас?

– Ще бъдете ли така любезен да ни извикате такси...

14

В таксито Варгас мълчеше упорито и гледаше втренчено през прозореца, а лошото му настроение се носеше като отрова във въздуха. Алисия леко го побутна с коляно.

– Не увесвайте нос, човече, сега отиваме в „Каса Леополдо“.

– Карат ни да си губим времето – промърмори Варгас.

– И това ви изненадва?

Той я изгледа разгневен. Алисия му се усмихна кротко.

– Добре дошъл в Барселона.

– Не знам какво ви е толкова смешно.

Тя отвори чантата си и извади бележника, който бе намерила в колата на Валс. Варгас въздъхна.

– Кажете ми, че това не е онова, което си мисля.

– Дойде ли ви апетит сега?

– Като оставим настрана, че задигането на улики от предварително следствие само по себе си е тежко нарушение, тук виждам само тефтер с празни страници.

Алисия пъхна нокът между обръчите на металната спирала, с която бе подвързан тефтерът, и измъкна няколко ивици хартия, заклещени там.

– Е, и?

– Откъснати страници – рече тя.

– Това ще ни е от голяма полза, няма що.

Алисия притисна първата страница от бележника към прозореца на таксито. Срещу светлината проличаха релефни следи от нещо писано, които се бяха отбелязали върху хартията. Варгас се наведе и напрегна очи.

– Числа?

Младата жена кимна.

– Има две колонки. Първата е образувана от поредица числа и букви. Втората – само от числа. Между пет и седем цифри. Поглед­нете внимателно.

– Виждам. Е, и?

– Числата са последователни. Започват с четирийсет хиляди триста и нещо и завършват с четирийсет хиляди четиристотин и седем или осем.

Очите на Варгас светнаха, въпреки че сянка на съмнение все още помрачаваше лицето му.

– Това би могло да бъде какво ли не – рече.

– Мерседес, дъщерята на Валс, си спомни, че в нощта, преди да изчезне, баща ѝ е говорел с телохранителя си за някакъв списък. Списък с числа...

– Не знам, Алисия. Това най-вероятно не означава нищо.

– Може би – съгласи се тя. – Как е апетитът ви?

Варгас най-сетне вдигна ръце и се усмихна.

– Щом вие каните, ще направим нещо по въпроса.

Посещението в Музея на сълзите, както и надеждата – която може би нямаше да се оправдае, – че тази абсурдна улика, открита в отпечатъците върху празна страница, би могла да ги отведе до някъде, бяха повдигнали духа на Алисия. Надушването на нова следа винаги носеше тайно удоволствие – ароматът на бъдещето, както обичаше да го нарича Леандро. Бъркайки доброто настроение с апетита, тя нападна менюто на „Каса Леополдо“ с устрема на казак и поръча храна за четирима. Варгас я остави да поръчва без възражения; когато масата се отрупа с обилни ястия, непосилни за Алисия, ветеранът полицай само изруга под нос и омете своята порция, а след нея и още няколко.

– На трапезата също сме страхотен екип – отбеляза той, режейки една волска опашка, която ухаеше превъзходно. – Вие поръчвате, а аз нагъвам.

Алисия чоплеше храната си като врабче и се усмихваше.

– Не искам да ви попарвам ентусиазма, но не възлагайте големи надежди на находката – рече Варгас. – Тези числа може да са свързани с резервни части, които е сменял шофьорът, или дявол знае какво.

– Твърде много резервни части ще да са това. Как е волската опашка?

– Образцова. Като онази, която ядох в Кордоба през пролетта на 1949-а и още я сънувам.

– Сам ли бяхте там, или с компания?

– Да не би да ме проучвате, Алисия?

– Просто ми е любопитно. Имате ли семейство?

– Всички хора имат семейство.

– Аз нямам – рязко рече тя.

– Прощавайте, не...

– Няма какво да ви прощавам. Какво ви разказа Леандро за мен?

Варгас изглеждаше изненадан от въпроса.

– Все нещо ви е казал. Или вие сигурно сте го попитали.

– Аз не съм го разпитвал. А той почти нищо не каза.

Младата жена се усмихна студено.

– Между нас да си остане. Хайде, какво ви разправи за мен?

– Вижте, Алисия, игричките, които си играете вие двамата, не са моя работа.

– А, значи ви е разказал повече, отколкото си признавате.

Варгас я погледна раздразнен.

– Каза ми, че сте сираче. Изгубили сте родителите си през войната.

– И какво друго?

– Че сте получили рана, която ви причинява хронични болки. И това влияе на характера ви.

– На характера ми.

– Да зарежем тая работа, а?

– Какво друго?

– Че сте самотен човек и ви е трудно да създавате емоционални връзки.

Алисия се изсмя неохотно.

– Така ли се изрази? С тези думи?

– Не си спомням точно. Може ли да сменим темата?

– Добре. Да поговорим за моите емоционални връзки.

Варгас подбели очи.

– Мислите ли, че ми е трудно да създавам емоционални връзки?

– Не знам и не ме засяга.

– Леандро никога не би изрекъл такава шаблонна фраза. Сякаш е взета от рубриката за интимни съвети в някое модно списание.

– Значи сигурно аз съм я измислил. Абониран съм за няколко.

– Какво точно ви каза той?

– Защо правите това, Алисия?

– Какво правя?

– Измъчвате се.

– Така ли ме виждате? Като мъченица?

Варгас я погледа мълчаливо и накрая поклати глава.

– Какво ви каза Леандро? Обещавам ви, че ако ми кажете истината, няма да ви разпитвам повече.

Полицаят прецени алтернативата.

– Каза, че според вас никой не може да ви обича, защото сама не се обичате, и не мислите, че някой някога ви е обичал. И не можете да простите това на света.

Алисия сведе поглед и издаде тих, принуден смях. Варгас забеляза, че очите ѝ се овлажниха, и се покашля.

– Мислех, че искате да поговорим за моето семейство – рече.

Алисия сви рамене.

– Родителите ми бяха от едно селце във...

– Интересувах се дали имате жена и деца – прекъсна го тя.

Варгас я изгледа напълно безизразно.

– Не – отвърна след известна пауза.

– Не исках да ви досаждам. Извинете.

Той се усмихна неохотно.

– Не ми досаждате. А вие?

– Дали имам жена и деца? – попита Алисия.

– Или каквото и да е.

– Боя се, че не – отговори тя.

Варгас вдигна за наздравица своята чаша вино.

– Да пием за самотните души.

Алисия взе чашата си и докосна неговата, като избягваше погледа му.

– Леандро е глупак – отбеляза полицаят след малко.

Тя бавно поклати глава.

– Не. Просто е жесток.

Останалата част от обяда премина в мълчание.

15

Валс се събужда в мрака. Тялото на Висенте вече не е там. Докато е спал, Мартин сигурно го е отнесъл. Само на този гад би му хрумнало да го погребе тук заедно с труп. Лепкаво петно на пода очертава мястото, което е заемало тялото. Вместо него са оставени куп вех­ти, но сухи дрехи и неголямо ведро, пълно с вода. Водата има вкус на метал и мирише неприятно, но когато Валс навлажнява устните си и успява да преглътне глътка, струва му се, че през живота си не е слагал в уста нещо по-вкусно. Пие до утоляване на жаждата, която е смятал за неутолима, пие, докато го заболяват стомахът и гърлото. После смъква окървавените и кирливи парцали, с които е облечен, и навлича някои от дрехите, намерени в купчината. Миришат на прах и дезинфектант. Болката в дясната ръка се е уталожила; вместо нея усеща едно тъпо туптене. Отначало не дръзва да погледне ръката си, но когато най-сетне събира смелост, вижда, че черното петно се е разпростряло и стига до китката му, сякаш я е натопил в кофа с катран. Надушва инфекцията и усеща, че собственото му тяло се разлага приживе.

– Това е гангрена – обажда се глас от мрака.

Сърцето на Валс прескача и той се обръща, за да види своя тъмничар, който седи в подножието на стълбата и го наблюдава. Валс се пита от колко ли време е там.

– Ще си изгубиш ръката. Или живота. От теб зависи.

– Помогнете ми, моля ви. Ще ви дам каквото поискате.

Мъжът го гледа безучастно.

– От колко време съм тук?

– Немного.

– За Мартин ли работите? Къде е той? Защо не идва да ме види?

Тъмничарят се изправя. Мъжделивата светлина, която се процежда от горната част на стълбището, докосва лицето му. Сега Валс вижда ясно изработената от порцелан маска, която покрива половината му лице. Боядисана е в телесен цвят. Окото е винаги отворено и не мига. Той се приближава до решетките, за да може Валс да го разгледа добре.

– Не си спомняш, нали?

Валс бавно поклаща глава.

– Ще си спомниш. Има време.

Мъжът се обръща и понечва да се качи отново по стълбите, когато Валс протяга лявата си ръка през решетките в умолителен жест. Тъмничарят се спира.

– Моля ви – призовава Валс. – Имам нужда от лекар.

Тъмничарят измъква един пакет от палтото си и го хвърля в килията.

– Реши сам дали искаш да живееш, или да изгниеш постепенно, както ти остави да изгният толкова невинни хора.

Преди да си отиде, запалва една свещ и я оставя в малка ниша, издълбана в стената.

– Моля ви, не си отивайте...

Валс чува как стъпките заглъхват и вратата се затваря. Тогава коленичи, за да вдигне пакета, увит в амбалажна хартия. Отваря го с лявата си ръка. Отначало не осъзнава какво съдържа. Едва когато взема предмета и го разглежда на светлината на свещта, проумява.

Това е дърводелски трион.

16

Барселона, майка на лабиринти, приютява в най-тъмното кътче на сърцето си плетеница от сокаци с настоящи и бъдещи руини; там безстрашни пътници и заблудени души от всякакъв вид остават завинаги пленени в един квартал, който – по липса на по-точно определение – някакъв наивен картограф е намерил за уместно да кръсти Равал. Когато Алисия и Варгас излязоха от „Каса Лео­полдо“, една мрежа от улички с бордеи, бардаци и базари, където всевъзможни амбулантни търговци предлагаха не съвсем легални стоки, ги посрещна с цялото си мрачно великолепие.

От обилната гощавка Варгас бе получил леко хълцане, което се опитваше да овладее, като дишаше дълбоко и се почукваше по гърдите.

– Пада ви се, като сте такъв лакомник – отбеляза Алисия.

– Какво безочие! Най-напред ме угоявате, а после ми се присмивате.

Една леконравна дама с пищни форми и хищна нагласа ги наблюдаваше със строго търговски интерес от един вход, зад който се чуваше транзистор, леещ каталонска румба в цялата ѝ нечистопородна слава.

– Искаш ли дует с твоята хърба и една истинска жена, душко? – подкани нощната жрица.

Леко смутен, Варгас поклати глава и ускори крачка. Алисия се усмихна и го последва, като размени поглед с женището от входа. Виждайки, че плячката се отдалечава, онази само сви рамене и огледа Алисия от глава до пети, сякаш се чудеше дали тези форми сега са на мода сред елегантните господа.

– Този квартал е социална катастрофа – заяви Варгас.

– Да ви оставя ли сам за малко, да видим дали ще го оправите? – попита Алисия. – Струва ми се, че току-що се сдобихте с приятелка, която тутакси ще ви отърве от това хълцане.

– Не ме закачайте, че всеки миг ще се пръсна.

– Искате ли нещо за десерт?

– Една лупа, по възможност с индустриални размери.

– Мислех, че нямате вяра в ония числа.

– Човек вярва в каквото може, не в каквото иска. Освен ако не е кретен – в този случай обръща понятията.

– Не знаех, че преяждането ви настройва философски.

– Много неща не знаете, Алисия.

– Именно затова научавам по нещо ново всеки ден.

Тя го хвана под ръка.

– Не възлагайте големи надежди – предупреди я Варгас.

– Вече ми го казахте одеве.

– Това е най-добрият съвет, който може да се даде на някого в този живот.

– Каква печална мисъл, Варгас.

Полицаят я погледна и Алисия прочете в очите му, че той говори сериозно. Усмивката се изтри от лицето ѝ и без много да му мисли, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. Това беше невинна целувка, нежна и приятелска – целувка, която не очакваше нищо и искаше още по-малко.

– Не правете това – рече Варгас и закрачи отново.

Алисия забеляза, че проститутката от входа все още ги наблюдаваше и бе видяла тази сцена. Спогледаха се за миг и старата пушка изруга под нос, като се усмихваше горчиво.

17

Следобедното небе беше забулено от ниско пълзящи облаци, през които се процеждаше зеленикава светлина, придаваща на Равал вид на селище, потопено в блатни води. Алисия и Варгас поеха по улица „Оспитал“ към „Лас Рамблас“, а когато се озоваха там, тя го поведе сред навалицата, която се точеше към „Пласа Реал“.

– Къде отиваме? – попита той.

– Да намерим лупата, за която говорехте.

Пресякоха площада и се запътиха към галерията с арки, която го ограждаше. Там Алисия се спря пред една витрина; зад нея се виждаше малка джунгла от диви животни, застинали в миг на ярост, които съзерцаваха вечността със стъклени очи. Варгас вдигна поглед към табелата над входа, после прочете надписа, гравиран на остъклената врата:

МУЗЕЙ

Вдовица на Л. Солер Пужол

Телефон: 404451

– Какво е това?

– Хората го наричат музей на зверовете, но всъщност е работилница за препариране.

Щом влязоха в магазина, пред Варгас се разкри богата колекция от препарирани животни. Тигри, птици, вълци, маймуни и какви ли не екзотични видове изпълваха този импровизиран музей на естествените науки, който би донесъл наслада – или кошмари – на не един учен, посветил се на екзотичната фауна на петте континента. Варгас закрачи край витрините, любувайки се на майсторски препарираните образци.

– Сега вече ви мина хълцането – отбеляза Алисия.

В този миг чуха зад гърба си стъпки и се обърнаха, за да се озоват срещу една тънка като молив госпожица, която ги наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце. Варгас си помисли, че с външността и погледа си напомня богомолка.

– Добър ден. Какво мога да направя за вас?

– Добър ден. Бих искала да говоря с Матиас, ако е възможно – рече Алисия.

Погледът на богомолката стана двойно по-подозрителен.

– Във връзка със...?

– Технически съвет.

– От чие име, ако мога да попитам?

– Алисия Грис.

Богомолката ги огледа щателно и като сбърчи муцунка в не­одобрителна гримаса, се запъти мудно към задната част на магазина.

– Показвате ми най-гостоприемното лице на Барселона – промърмори Варгас. – Ще взема да се преместя в този град.

– Нямате ли си достатъчно препарирани светила в столицата?

– Де да беше така! Живите там са твърде много. Кой е този Матиас? Бивше гадже?

– По-скоро кандидат.

– От тежката категория ли?

– Клони към полулеката, бих казала. Матиас е един от техниците на фирмата. Тук имат най-добрите лупи в града, а той има най-добрите очи.

– А ламята?

– Мисля, че се казва Серафина. Беше негова годеница преди години. Сега сигурно му е жена.

– Някой ден може би ще я препарира и ще я сложи тук, до лъвовете, за да завърши музея на ужаса...

– Алисия! – разнесе се възторженият глас на Матиас.

Препараторът ги посрещна с топла усмивка. Той беше дребен човек с неспокойно изражение, облечен в бяла престилка. Носеше кръгли очила, които уголемяваха очите му и му придаваха донякъде комичен вид.

– Колко време мина! – възкликна Матиас, видимо развълнуван от срещата. – Мислех, че вече не живееш в Барселона. Кога се върна?

Полускрита зад завесата на задното помещение, Серафина ги наблюдаваше враждебно с черните си като въглен очи.

– Матиас, това е мой колега, дон Хуан Мануел Варгас.

Препараторът се ръкува с него, като същевременно го изучаваше с поглед.

– Имате впечатляваща колекция, дон Матиас.

– О, повечето образци са на господин Солер, основателя на фирмата. Моят учител.

– Матиас е много скромен – намеси се Алисия. – Разкажи му за бика.

Той само поклати стеснително глава.

– Само не ми казвайте, че препарирате и бойни бикове – рече Варгас.

– За него няма невъзможна поръчка – продължи Алисия. – Преди няколко години тук дойде един прочут матадор и възложи на Матиас да му препарира петстотинкилограмовия звяр, с който се бе преборил същия ден на Монументал – искаше да го подари на една кинозвезда, в която беше безпаметно влюбен... Не беше ли Ава Гарднър, Матиас?

– Какво ли не правим заради жените, а? – рече Матиас, който очевидно предпочиташе да не навлиза в тази тема.

Серафина се покашля заплашително от своя наблюдателен пост. Препараторът веднага се изпъна като струна и усмивката му се стопи.

– Какво мога да направя за вас? Имате ли някое животно, което искате да увековечите? Домашен любимец или трофей от незабравим лов?

– Истината е, че сме дошли с малко необичайна молба – подхвана Алисия.

– Тук необичайното е обичайно. Преди няколко месеца самият дон Салвадор Дали влезе през тази врата, за да попита ще можем ли да му препарираме двеста хиляди мравки. Не ви бъзикам. Когато му казах, че не ми изглежда изпълнимо, той предложи да нарисува моята Серафина в една композиция с насекоми и кардинали. Гениални приумици. Както виждате, тук не скучаем...

Алисия извади от чантата си страницата от тефтера и я разгъна.

– Искахме да те помолим да ни помогнеш с твоите лупи, за да дешифрираме текста, който се е отбелязал релефно на този лист.

Матиас взе внимателно хартията и я погледна срещу светлината.

– Алисия и вечните ѝ загадки, а? Влезте в работилницата. Да видим какво може да се направи.

Работилницата и лабораторията на препаратора представляваха малка пещера на алхимик, пълна с чудеса. Сложно съоръжение с лещи и лампи висеше от тавана, поддържано от метални кабели. Стените бяха покрити с остъклени шкафове, в които се виждаха безброй шишета и химически разтвори. Из цялото помещение бяха окачени големи илюстрации от атласи по анатомия в охров цвят, които излагаха на показ вътрешности, скелети и мускулатури на всевъзможни създания. Две широки мраморни маси заемаха средата на работилницата, която имаше вид на операционна зала, създадена за представители на друг свят. Допълваха ги метални масички, покрити с яркочервено сукно, върху които бе изложена най-чудноватата колекция от хирургически инструменти, която Варгас бе виждал някога.

– Не обръщайте внимание на миризмата – предупреди ги препараторът. – След няколко минути човек свиква с нея и вече не му прави впечатление.

Съмнявайки се в това, но без желание да му противоречи, Алисия прие предложения ѝ стол и се усмихна сърдечно на Матиас. Бе забелязала копнежа, който струеше от погледа на някогашния ѝ кандидат.

– Серафина никога не влиза тук. Казва, че смърди на умряло. На мен пък ми действа успокоително. Тук човек вижда нещата такива, каквито са, без илюзии и маски.

Матиас взе листа и го разстла върху една стъклена плоскост. С помощта на регулатор, поставен до мраморната маса, намали светлината в стаята до мъжделив зрак и запали два прожектора, които висяха от тавана. Дръпна един железен прът, поддържан от скрипец, и доближи до масата комплект от лупи с метални дръжки.

– Така и не се сбогува – рече той, без да откъсва очи от работата си. – Трябваше да науча от портиерката. Хесуса.

– Наложи се да замина много набързо.

– Разбирам.

Матиас постави стъклената плоскост между един от прожекторите и една лупа. Снопът светлина очерта браздите по листа.

– Числа – отбеляза препараторът.

Той нагласи ъгъла на лупата и отново огледа листа най-старателно.

– Бих могъл да сложа контрастно вещество на хартията, но това сигурно ще я повреди и част от цифрите може би ще се изгубят...

Варгас отиде до едно писалище в ъгъла на стаята и взе оттам няколко листа и молив.

– Позволявате ли? – попита той.

– Разбира се. Чувствайте се като у дома си.

Полицаят се доближи до масата и като се взираше в лупата, започна да преписва поредиците от числа.

– Приличат на серийни номера – отсъди Матиас.

– Защо мислиш така? – поинтересува се Алисия.

– Взаимосвързани са. Ако погледнеш първите три цифри от лявата колонка, те създават впечатлението, че образуват серия. Останалите също са последователни. Променят се само последните две цифри на всеки три или четири числа.

Матиас изгледа иронично посетителите си.

– Едва ли си струва да ви питам с какво се занимавате, а?

– Аз съм изпълнител – отвърна Варгас, който все още преписваше цифрите.

Препараторът кимна и погледна Алисия.

– Исках да ти изпратя покана за сватбата, но не знаех къде.

– Съжалявам, Матиас.

– Няма нищо. Времето лекува всичко, нали?

– Така казват.

– Ами ти как си? Щастлива ли си?

– Екстра съм.

Матиас се разсмя.

– Все същата Алисия!

– За съжаление. Дано Серафина да няма нищо против, че съм дошла тук.

Той въздъхна.

– Е, предполагам, че тя има някаква представа коя си. Това ще ми струва една малка сцена, когато седнем да вечеряме, но нищо повече. Серафина изглежда малко свадлива, ако не я познаваш добре, но има добро сърце.

– Радвам се, че си намерил жена, която да те заслужава.

Матиас я погледна в очите, без да каже нищо. Варгас се опитваше да стои настрана от този полугласен разговор, като играеше ролята на каменен гост, който преписва числа, почти не смеейки да диша. Препараторът се обърна към него и го потупа по гърба.

– Преписахте ли всичко? – попита.

– Точно това правя.

– Навярно бихме могли да монтираме страницата на една плоскост и да я сложим на прожектора.

– Мисля, че вече имам почти целия списък – рече Варгас.

Алисия стана от стола и закрачи из стаята, разглеждайки инструментите, сякаш се разхождаше из коридорите на музей. Матиас я наблюдаваше отдалече, свел очи.

– Отдавна ли се познавате? – попита препараторът.

– Само от няколко дни. Работим заедно по един административен въпрос, нищо повече – отвърна Варгас.

– Голям образ е, нали?

– Моля?

– Алисия.

– Има си своите странности, да.

– Използва ли корсета все още?

– Корсет ли?

– Аз ѝ го направих, знаете ли? По мярка. Майсторска работа, макар че не бива точно аз да го казвам. Послужих си с китова кост и ленти от волфрам. Това се нарича екзоскелет. Толкова е фин, лек и добре съчленен, че пасва почти като втора кожа. Днес не го носи. Мога да позная по начина, по който се движи. Напомнете ѝ, че трябва да го използва. За нейно добро е.

Варгас кимна, сякаш бе разбрал за какво му говори препараторът, и преписа последните цифри.

– Благодаря, Матиас. Много ни помогнахте.

– Това ни е работата.

Полицаят стана и се покашля. Алисия се обърна и двамата размениха поглед. Варгас кимна. Тя се приближи до Матиас и му отправи усмивка, която, помисли си Варгас, сигурно го прониза като кинжал.

– Е – рече Матиас напрегнато, – надявам се, че този път няма да минат години, преди да се видим пак.

– И аз се надявам.

Алисия го прегърна и му прошепна няколко думи в ухото. Матиас кимна, макар че не обви ръце около нея на свой ред. След малко тя тръгна към изхода, без да каже нищо повече. Матиас я изчака да излезе и едва тогава се обърна. Варгас му подаде ръка и препараторът я стисна.

– Грижете се за нея, Варгас, че тя няма да го направи.

– Ще се опитам.

Матиас се усмихна немощно и кимна; на вид изглеждаше млад, докато човек не го погледнеше в очите. В тях прозираше душа, съ­старена от тъга и угризения.

Когато прекоси изложбената зала с животните, позиращи в мрака, Серафина излезе насреща му. Очите ѝ пламтяха от гняв, а устните ѝ трепереха.

– Да не си посмял да я доведеш пак тук – предупреди го тя.

Варгас излезе на улицата и видя Алисия, подпряна на ръба на фонтана насред площада. Потриваше десния си хълбок с изкривено от болка лице. Полицаят отиде до нея и седна.

– Защо не се приберете вкъщи да си починете? И утре е ден.

Достатъчен бе само един поглед, за да ѝ предложи цигара, която споделиха мълчаливо.

– Мислите ли, че съм лош човек? – попита най-сетне тя.

Варгас се изправи и ѝ подаде ръка.

– Хайде, опрете се на мен.

Алисия се хвана за лакътя му и така, с накуцване и спиране на всеки десет-петнайсет метра, за да преглътне болката, се добраха до входа на жилището ѝ. Когато тя се опита да извади ключовете си от чантата, те паднаха на земята. Варгас ги вдигна, отключи и ѝ помогна да влезе. Стенейки, тя се подпря на стената. Полицаят огледа стълбата и без да каже дума, взе Алисия на ръце и се закатери нагоре.

Когато стигнаха до мансардата, по лицето на младата жена се стичаха сълзи от болка и гняв. Варгас я отнесе в спалнята и внимателно я положи на леглото. Събу ѝ обувките и я зави с одеяло. Шишето с хапчетата почиваше върху масичката.

– Едно или две? – попита той.

– Две.

– Сигурна ли сте?

Даде ѝ две хапчета и ѝ наля чаша вода от каната на скрина. Алисия глътна хапчетата и задиша на пресекулки. Варгас я хвана за ръката и зачака да се успокои. Тя го погледна със зачервени очи и обляно в сълзи лице.

– Моля ви, не ме оставяйте сама.

– Никъде няма да отида.

Алисия се помъчи да се усмихне. Той загаси лампата.

– Почивайте.

Варгас държеше ръката ѝ в полумрака, чувствайки как тя преглъща сълзите си и трепери от болка. Половин час по-късно пръстите ѝ отслабиха хватката си и Алисия изпадна в едно състояние между делириума и съня. Полицаят я чу да мълви безсмислени думи, докато накрая бавно заспа или изгуби съзнание. Здрачът, който се процеждаше през прозореца, очертаваше лицето ѝ върху възглавницата. За миг Варгас помисли, че прилича на умряла, и потърси пулса ѝ. Зачуди се дали тези сълзи се дължаха на травмата в хълбока ѝ, или болката извираше от по-дълбоко място.

След малко умората обори и него и той отиде да легне на канапето в трапезарията. Затвори очи и вдъхна парфюма на Алисия, който се носеше във въздуха.

– Не мисля, че сте лош човек – изрече тихо на глас за своя изненада. – Но понякога ме плашите.

18

Минаваше полунощ, когато Варгас отвори очи и завари Алисия да седи на един стол до него, увита в одеяло, и да го гледа втренчено в сумрака.

– Приличате на вампир – успя да изрече той. – Отдавна ли сте тук?

– От известно време.

– Трябваше да ви предупредя, че хъркам.

– Няма значение. С тия хапчета не бих чула и земетресение.

Варгас се надигна и потърка лицето си.

– Позволете да ви кажа, че това канапе е отвратително.

– Нямам добър усет за мебели. Ще купя нови възглавнички. Имате ли предпочитания за цвета?

– Според вашия вкус – черни и с десен на паяци или черепи.

– Вечеряхте ли нещо?

– Обядвах, вечерях и закусих за цяла седмица. Как се чувствате?

Алисия сви рамене.

– Засрамена.

– Не виждам от какво. А болката?

– По-добре е. Много по-добре.

– Защо не се върнете в леглото и не поспите още малко?

– Трябва да се обадя на Леандро.

– По това време?

– Леандро не спи.

– Като стана дума за вампири...

– Ако не му се обадя, ще стане по-лошо.

– Искате ли да изляза в коридора?

– Не – отвърна Алисия с малко закъснение.

Варгас кимна.

– Вижте, ще прескоча до моята луксозна резиденция отсреща да си взема душ и да се преоблека и ще се върна.

– Няма нужда, Варгас. Вече направихте достатъчно за мен. Отидете да си починете, че утре ни чака дълъг ден. Ще се видим сутринта на закуска.

Той я гледаше колебливо. Алисия му се усмихна.

– Всичко ще е наред. Обещавам ви.

– Държите ли револвера подръка?

– Ще спя с него, сякаш е новото ми плюшено мече.

– Вие никога не сте имали плюшено мече. Може би плюшено дяволче...

Алисия му отправи една от онези усмивки, които отварят врати и надвиват волята. Варгас сведе очи.

– Много добре. Хайде, обадете се на принца на мрака и му разкажете малките си тайни – рече той на път към вратата. – И се заключете хубаво.

– Варгас?

Полицаят се спря на прага.

– Благодаря.

– Престанете да ми благодарите за дреболии.

Тя изчака стъпките му да заглъхнат по стълбите и взе телефона. Преди да набере номера, пое дълбоко дъх и затвори очи. Директната линия в апартамента не отговаряше. Алисия знаеше, че Леандро разполага и с други стаи в хотел „Палас“, въпреки че никога не бе имала желание да го попита за какво ги използва. Обади се на рецепцията. Нощната телефонистка вече познаваше гласа ѝ и дори не беше нужно да ѝ казва кого търси.

– Един момент, госпожице Грис. Ей сега ще ви свържа с господин Монталво – изрече тя напевно въпреки късния час.

Алисия чу само едно иззвъняване, после от отсрещната страна вдигнаха телефона. Тя си представи как Леандро седи на тъмно някъде в „Палас“, съзерцава „Пласа де Нептуно“ в нозете си и небето над Мадрид, забулено с черни облаци в очакване на зората.

– Алисия – бавно изрече той с напълно безизразен глас. – Вече си мислех, че няма да ми се обадиш.

– Извинявайте. Получих пристъп.

– Съжалявам да го чуя. По-добре ли си сега?

– Отлично.

– Варгас при теб ли е?

– Сама съм.

– Наред ли е всичко с него?

– Да. Няма проблем.

– Ако искаш да те отърва от него, бих могъл...

– Почти предпочитам да ми е подръка, просто за всеки случай.

Последва пауза. В паузите на Леандро не се чуваше нито дишане, нито някакъв друг звук.

– Неузнаваема си, ако ми позволиш да отбележа. Както и да е, радвам се, че се разбирате добре. Мислех, че може би няма да се сработите, като се има предвид личната му история...

– Каква история?

– А, нищо. Няма значение.

– Когато казвате това, започвам наистина да се тревожа.

– Той не ти ли разказа за онова със семейството му?

– Не разговаряме на лични теми.

– В такъв случай не бих искал да съм аз този, който...

– Какво е станало със семейството му?

Последва друга от Леандровите паузи. Алисия почти си го представи как се усмихва и облизва устни.

– Варгас изгуби жена си и дъщеря си в пътно произшествие преди около три години. Шофирал пийнал. Дъщеря му беше на твоята възраст. Той преживя много трудни моменти. Насмалко не го изгониха от корпуса.

Алисия не каза нищо. Шепотът на Леандро достигна до нея по линията.

– Значи той не ти го разправи сам?

– Не.

– Вероятно предпочита да не разравя миналото. Във всеки случай се надявам, че няма да възникнат проблеми.

– Какви проблеми биха могли да възникнат?

– Алисия, знаеш, че никога не се бъркам в интимния ти живот, макар че, Бог ми е свидетел, понякога ми е трудно да проумея вкусовете ти и особените ти наклонности.

– Не разбирам какво имате предвид.

– Отлично знаеш какво имам предвид, Алисия.

Тя прехапа устни и преглътна думите, които пламтяха на езика ѝ.

– Няма да има никакъв проблем – рече най-сетне.

– Чудесно. Да чуем сега какво имаш да ми кажеш?

Алисия пое дълбоко дъх и стисна юмрук с такава сила, че нок­тите се забиха в дланта ѝ. Когато поде разказа си, гласът ѝ се бе върнал към онзи благ и мелодичен регистър, който се бе научила да използва в общуването си с Леандро.

В рамките на няколко минути изложи накратко събитията, случили се след последния им разговор. Разказът ѝ бе лишен от цвят и детайли – тя просто изброи предприетите стъпки, без да сподели мотивите или прозренията, които я бяха подтикнали към тях. В раздел „липси“ най-забележителна бе случката със задигането на книгата на Виктор Матаиш от дома ѝ предната нощ. Верен на обичая си, Леандро я слушаше търпеливо и без да я прекъсва. Когато приключи, Алисия замълча, наслаждавайки се на дългата пауза, която означаваше, че той обмисля думите ѝ.

– Защо имам чувството, че не ми разказа всичко?

– Не знам. Мисля, че не съм пропуснала нищо съществено.

– Да обобщим: огледът на колата, използвана за бягството – да го наречем така – не е дал окончателни доказателства. Имаме само признаци за насилие с нефатален край и предполагаем списък с числа, който не можем да свържем с нищо и който по всяка вероятност няма никаква връзка със случая. От друга страна, ти продължаваш да дълбаеш по темата за книгата на Матаиш – линия, която може да доведе до серия библиографски загадки от изключителен интерес, но се опасявам, че е напълно безполезна за нашата задача да намерим Маурисио Валс.

– Някакви сведения от официалното полицейско разследване? – попита Алисия с надеждата да измести фокуса на разговора.

– Важни сведения няма и не се очакват. Достатъчно е да кажа, че някои хора не гледат с добро око на това, че и ние сме поканени на празненството, макар и през задната врата.

– Затова ли ме следят?

– Затова, а и защото сигурно не вярват, съвсем разбираемо, че ще се задоволим нашите приятели от полицията да оберат всички лаври и медали в деня, в който намерим господин министъра здрав и читав и им го предадем, превързан с цветна панделка.

– Ако изобщо го намерим.

– Това неверие обикновена преструвка ли е, или премълчаваш нещо?

– Просто исках да кажа, че е трудно да откриеш някого, който може би не желае да бъде намерен.

– Поради липса на доказателства, да приемем нещата на вяра и да оставим настрана евентуалните желания на господин министъра – или на нашите колеги от дирекцията. Именно затова ти препоръчвам да внимаваш с Варгас. Лоялността е навик, който не се променя за един ден.

– На Варгас може да му се вярва.

– Каза жената, която не се доверява дори на себе си. Не ти казвам нищо, което да не знаеш вече.

– Не се тревожете. Ще си отварям очите на четири. Нещо друго?

– Обаждай ми се.

Алисия се канеше да му пожелае лека нощ, когато осъзна, че Леандро пак ѝ е затворил телефона.

19

Светлината на свещта угасва в локвичка от восък, в която плува малко бледосиньо пламъче. Валс протяга ръката, която вече не усеща, към неясния зрак. Кожата е придобила виолетов, почти черен цвят. Пръстите са подути и ноктите са започнали да капят, отделяйки лепкава течност с неописуема смрад. Той се опитва да раздвижи пръстите си, но ръката не откликва на командата. Това е просто къс мъртва плът, свързана с тялото му, от която пълзят черни нишки нагоре към предмишницата му. Валс чувства във вените си отровената кръв, която замъглява разсъдъка му и го тегли към неспокоен, трескав сън. Знае, че ако изчака още няколко часа, окончателно ще изгуби съзнание. Ще умре в наркотичния унес на гангрената и тялото му – куп мърша – не ще види отново слънчевите лъчи.

Трионът, оставен в килията от неговия тъмничар, все още е там. Валс няколко пъти е обмислил този вариант. Опитал се е да натисне с триона пръстите, които вече не му принадлежат. Отначало изпитваше известна болка. Сега вече не усеща нищо, само гадене. Гърлото му се е продрало от викове, стенания, молби за милост. Знае, че от време на време, когато спи, някой идва да го види. Или когато бълнува. Това обикновено е мъжът с маската, неговият тъмничар. Друг път е ангелът, когото Валс съгледа до вратата на автомобила, преди едно острие да прониже ръката му и той да изпадне в несвяст.

Нещата се объркаха някъде. Сметките и предположенията му излязоха погрешни. Мартин не е там, или пък не иска да си покаже лицето. Валс знае и изпитва потребност да вярва, че всичко това е дело на Давид Мартин – само на неговия болен ум би му хрумнало да причини това на някого.

– Кажете на Мартин, че съжалявам, че го моля за прошка... – хиляди пъти увещава той тъмничаря.

Отговор няма. Мартин ще го остави да умре тук, да се скапе малко по малко, без да благоволи да слезе до килията поне веднъж и да го заплюе в лицето.

По някое време Валс отново изгубва свяст.

Събужда се, подгизнал от собствената си урина. Убеден е, че годината е 1942-ра и той се намира в крепостта Монжуик. Отровената кръв го е лишила и от малкото останал му разум. Валс се смее. „Посещавал съм килиите и съм заспал в една от тях“ – мисли си той. Тогава забелязва, че една ръка, която не е негова, е свързана с тялото му. Връхлита го пристъп на паника. Виждал е много трупове, както през войната, така и по време на службата си като директор на затвора. Не е нужно някой да му казва, че това е ръка на мъртвец – и сам го знае. Влачи се по пода на килията с надеждата, че ръката ще се откъсне, но тя не се отделя от него. Удря я в стената – ръката пак не ще да се махне. Валс не осъзнава, че крещи, когато грабва онзи трион и започва да я реже над китката. Плътта е податлива като влажна глина, но когато острието опира в костта, на Валс му призлява. Все пак не спира дотук. Напряга всичките си сили. Воят му заглушава звука, който издава костта, чупейки се под натиска на метала. Локва черна кръв се разлива в нозете му. Валс вижда, че само ивица кожа свързва ръката с тялото му. Болката идва по-късно, връхлита го като морска вълнà. Той си спомня как веднъж, като дете, е докоснал в мазето на бащиния си дом оголен кабел, от който е висяла електрическа крушка. Рухва назад и усеща, че нещо се изкачва към гърлото му. Не може да диша. Задушава се от собствения си бълвоч. Всичко ще свърши за минута, казва си. Мисли за Мерседес и влага цялата си душевна сила, за да задържи в съзнанието си нейния образ.

Почти не осъзнава кога килията се отваря и тъмничарят коленичи до него. Носи кофа с горяща смола. Сграбчва предмишницата му и я потапя в нея. Валс усеща огъня. Тъмничарят го гледа в очите.

– Спомняш ли си сега? – пита той.

Валс кима.

Тъмничарят забива една игла в предмишницата му. Течността, която се разлива във вените на Валс, е студена и извиква в мислите му представата за яркосин цвят. Втората инжекция му донася покой и дълбок, безсъзнателен сън.

20

Събуди я вятърът, който свистеше между пролуките на прозорците и караше стъклата да трептят. Часовникът на нощната масичка показваше, че остават няколко минути до пет часа. Алисия въздъх­на. Едва тогава забеляза сумрака.

Спомни си, че бе оставила лампите в трапезарията и в коридора запалени, преди да изкопчи няколко часа сън след разговора си с Леандро, но сега жилището тънеше в синкав мрак. Тя потърси ключа на нощната лампичка и го натисна. Лампичката не се включи. Тогава на Алисия ѝ се счуха стъпки в трапезарията и шум от бавно отваряща се врата. Обзе я силно чувство на студ. Сграбчи револвера, който бе държала цяла нощ под завивките си, и вдигна предпазителя.

– Варгас? – извика пресекливо. – Вие ли сте?

Ехото от гласа ѝ се разнесе из жилището, без да получи отговор. Тя отметна чаршафите и стана. Излезе в коридора; подът леденееше под босите ѝ стъпала. Коридорът описваше сенчест тунел към мъжделивия зрак на трапезарията. Алисия тръгна предпазливо натам, като държеше оръжието нависоко. Ръката ѝ трепереше. Когато стигна до трапезарията, намери пипнешком ключа на лампата с лявата си ръка и го натисна. Нищо. В апартамента нямаше ток. Тя огледа внимателно сенките, очертанията на мебелите и тъмните кътчета в стаята. Във въздуха се носеше неприятна миризма. Дъх на тютюн, помисли си. А може би този полъх идваше от цветята, които Хесуса бе оставила във вазата на масата – от тях бяха започнали да се ронят сухи листа. Тъй като не забеляза никакво движение, Алисия отиде до скрина и затършува в първото чекмедже. Намери пакет свещи и кутия кибрит, които сигурно си стояха там отпреди Леандро да я изпрати на работа в Мадрид. Запали една свещ и я вдигна нагоре. Обходи бавно жилището със свещта в едната ръка и револвера в другата. Отиде до вратата и се увери, че е заключена. Опита се да пропъди от мислите си образа на Ломана, усмихнат и неподвижен като восъчна фигура, дебнещ в гардероба или зад някоя врата с касапски нож в ръка.

След като обиколи всички кътчета и скрити местенца в жилището и се убеди, че там няма никого, Алисия взе един от столовете в трапезарията и затисна с него вратата. Остави свещта на масата и отиде до прозореца, който гледаше към улицата. Целият квартал тънеше в мрак. Назъбените контури на покривите и гълъбарниците се открояваха на фона на мътносиньото небе, което предвещаваше утрото. Тя долепи лице до стъклото и се взря в сенките на улицата. Под арките на входа на магазина за еспадрили отсреща мъждукаше мъничка светлинка. Пламъче на запалена цигара. На Алисия ѝ се искаше да вярва, че това е просто злополучният Ровира, застъпил вече на наблюдателния си пост в този ранен час. Тя се оттегли навътре в трапезарията и взе още две свещи от скрина. Знаеше, че не ще може да заспи отново, а до срещата ѝ с Варгас в „Гран Кафе“ оставаше още доста време.

Отиде до етажерката, на която държеше някои от най-свидните си книги, повечето от тях четени и препрочитани неведнъж. От четири години не бе прелиствала най-любимата от всички – „Джейн Еър“. Взе я от лавицата и погали корицата. Отвори я и се усмихна при вида на печата с малкото дяволче, покатерено върху камара книги – стар екслибрис, който ѝ бяха подарили двама колеги от звеното през първата ѝ година на служба при Леандро. Тогава я възприемаха като загадъчна, но безобидна хлапачка, прищявка на шефа, която още не бе пробудила ревност, завист и злоба у по-опитните си другари.

Това бяха дни на вино и отровни рози, когато Рикардо Ломана motu proprio34 я бе избрал за своя лична ученичка и ѝ подаряваше цветя всеки петък, преди да я покани на кино или танци – предложения, от които Алисия винаги се измъкваше с някакво оправдание. В онези дни Ломана я наблюдаваше изкосо, когато мислеше, че тя не забелязва, а после ѝ отправяше намеци и комплименти, от които се изчервяваха и най-възрастните им колеги. „Лошото начало води до още по-лош край“ – мислеше си тя тогава. Фактите надминаха опасенията ѝ.

Опита се да прогони от мислите си лицето на Ломана и отнесе книгата в банята. Там прибра косата си и напълни ваната с гореща вода. Запали двете свещи, остави ги на лавицата и се потопи във вдигащата пàра вана. Остави топлината на водата да пропъди студа, загнездил се в костите ѝ, и затвори очи. След малко ѝ се счуха стъпки по стълбата. Запита се дали това е Варгас, който идва да провери жива ли е все още, или тя пак си въобразява разни неща. Тъмната летаргия, причинявана от обезболяващите хапчета, винаги оставяше след събуждане следи от малки илюзии, сякаш сънищата, които не бе могла да сънува, си проправяха път през пролуките на съзнанието. Алисия отвори очи и подпря брадичка на ръба на ваната. Във въздуха се носеха няколко гласа. Никой от тях не беше Варгасовият. Тя протегна ръка и докосна револвера, който бе оставила на табуретката до ваната; заслуша се в ехото от капките вода, падащи от затворения кран. Почака няколко секунди. Гласовете бяха замлъкнали. А може би не бе имало никакви гласове. След малко стъпките заглъхнаха надолу по стълбите. Вероятно някой съсед отиваше на работа, помисли си тя.

Остави отново револвера на табуретката и запали цигара. За­гледа се в дима, който рисуваше арабески между пръстите ѝ. Излегна се пак във ваната и хвърли поглед през прозореца към талазите синкави облаци, пълзящи над града. После взе книгата и я отвори на първия абзац. Докато прехвърляше страниците, обзелото я безпокойство постепенно се разнесе. След малко Алисия изгуби представа за времето. Дори Леандро не можеше да я проследи и да я открие в леса от думи, който тази книга винаги разкриваше пред очите ѝ. Алисия се усмихна и се завърна към романа с чувството, че се завръща у дома. Можеше да остане там цял ден. Или цял живот.

Когато излезе от банята, застана пред огледалото и се загледа в струйките пàра, които се вдигаха от тялото ѝ. Черното петно от старата рана на десния ѝ хълбок напомняше отровно цвете, пуснало корени под кожата. Опипа го с пръсти и усети лека, предупредителна болка. Развърза косата си и намаза ръцете, краката и корема си с един крем с розова вода, който навремето ѝ бе подарил Фернандито в пристъп на юношески плам; кремът носеше характерното име Péché оriginel35. Тъкмо се канеше да се върне в спалнята, когато токът дойде изведнъж и всички лампи, които бе пробвала да запали, светнаха едновременно. Алисия притисна ръце към гърдите си – сърцето ѝ бе прескочило от уплаха. Ругаейки, тръгна да гаси лампите една по една.

После, застанала гола пред гардероба, обмисли внимателно какви дрехи да избере. Барселона прощаваше много неща, но не и безвкусицата. Алисия облече бельото, изпрано и парфюмирано от госпожа Хесуса, и се усмихна, представяйки си как портиерката сгъва тези одежди, като се кръсти и се чуди дали това носят сега младите момичета в столицата. После бе ред на прозрачните чорапи, които бе накарала Леандро да ѝ купи за случаите, когато трябваше да играе ролята на фина госпожица на улица „Принсипе де Вергара“ или да се впуска в разни замислени от него интриги в салоните на „Риц“.

– Не ти ли стига някоя нормална марка чорапи? – възропта шефът ѝ, когато видя цената.

– Щом искате нормални, пратете друг да ви върши работата.

Да заставя Леандро да харчи цели състояния, за да ѝ купува дрехи и книги – това бе едно от малкото удоволствия, които ѝ носеше тази служба. Решена да не предизвиква отново съдбата, Алисия предпочете този път да си сложи корсета. Затегна токата малко повече от обичайното и се завъртя пред огледалото, преценявайки изработката на това изделие, което в собствените ѝ очи ѝ придаваше вид на порочна кукла, на марионетка с мрачна прелест. Никога не бе могла да свикне с този вид, който сякаш загатваше, че Леан­дро има право и огледалото казва истината.

– Липсват ти само конците – каза си тя.

За униформа на деня избра тъмновиолетова рокля с официална кройка и чифт италиански обувки, които навремето бяха стрували колкото една месечна заплата в един изискан обувен магазин на „Рамбла де Каталуня“, където продавачката я бе нарекла „момиченце“. Гримира се старателно, завършвайки избрания образ, и накрая подчерта устните си с лъскаво бургундско червено, което сигурно би спечелило неодобрението на Леандро. Не искаше Варгас да забележи у нея и най-малкия признак на слабост, щом я видеше. Годините на служба я бяха научили, че скромността приканва към внимателен оглед. Преди да излезе, надникна за последно в огледалото в антрето и одобри видяното. „Би могла да разбиеш собственото си сърце – помисли си. – Ако имаше такова.“

Денят едва начеваше, когато Алисия пресече улицата и се запъти към „Гран Кафе“. Преди да влезе, зърна Ровира, който вече бе застъпил на пост на ъгъла. Беше се увил с шал до носа и потриваше ръце от студ. Алисия се поколеба дали да отиде при него и да му вгорчи деня, но реши да го остави на мира. Ровира ѝ махна за поздрав отдалече и побърза да се скрие. На влизане в кафенето тя видя, че Варгас вече я чакаше на обичайната си маса, нагъвайки солиден сандвич с филе и домати, придружен с голяма чаша кафе. Същевременно преглеждаше листа с числата, които бе успял да препише с помощта на препаратора. Когато я чу да се приближава, полицаят вдигна очи и я огледа от глава до пети. Алисия седна на масата, без да каже дума.

– Ухаете прекрасно – поздрави я Варгас. – Като сладкиш.

И отново насочи вниманието си към закуската и списъка.

– Как можете да ядете това толкова рано сутрин? – попита тя.

Полицаят само сви рамене и ѝ предложи хапка от огромния сандвич. Алисия извърна лице и Варгас отново се нахвърли с апетит на храната.

– Знаехте ли, че тук сандвичите се наричат entrepanes? – попита той. – Не ви ли изглежда забавно?

– Направо да се пръсне човек от смях.

– А на бутилките – внимание! – им викат ampollas36. Като на онези пришки, които излизат по краката.

– За няколко дни в Барселона станахте същински полиглот.

Варгас се ухили като акула.

– Радвам се да видя, че сте изгубили снощната си благост. Това е сигурен знак, че се чувствате по-добре. Видяхте ли Щурчето Джимини37, което мръзне като куче отвън?

– Името му е Ровира.

– Забравих, че се ползва с уважението ви.

Микел се бе приближил плахо до масата, носейки поднос с препечени филийки, масло и димящ кафеник. Часът бе седем и половина и в заведението нямаше други клиенти. Микел, образец за дискретност, се оттегли както винаги в най-отдалечения край на бара и се престори, че е зает с нещо. Алисия си наля чаша кафе, а Варгас за пореден път се върна към списъка. Преглеждаше числата едно по едно, сякаш очакваше смисълът им да му се разкрие от само себе си. Минутите се нижеха в тягостно мълчание.

– Днес сте много елегантна – рече най-сетне Варгас. – Да не отиваме на някое изискано място?

Алисия преглътна на сухо и се покашля. Той вдигна поглед към нея.

– Що се отнася до снощи... – подхвана тя.

– Да?

– Исках да ви помоля за извинение. И да ви благодаря.

– Няма никакъв повод за извинение, а още по-малко за благодарност – отвърна той.

Сянка на стеснителност смекчаваше суровото му изражение. Алисия му отправи лека усмивка.

– Вие сте добър човек.

Варгас сведе очи.

– Не говорете така.

Тя неохотно загриза една от филийките си. Полицаят я наблюдаваше.

– Какво?

– Нищо. Приятно ми е да ви гледам как ядете.

Алисия захапа филийката по-лакомо и се усмихна.

– Какъв е планът ви за днес?

– Посветихме вчерашния ден на колата. Нека днес да посетим адвокат Брианс.

– Както желаете. Как смятате да подходите в този случай?

– Мислех да се представя за млада и наивна наследница, която се е сдобила с книга на Виктор Матаиш и иска да я продаде. От дон Густаво Барсело съм научила, че Брианс представлява един колекционер, който изкупува всички книги на автора, намиращи се на пазара, и прочие.

– Вие – наивна? Звучи обещаващо. А кой би трябвало да съм аз? Оръженосецът?

– Хрумна ми, че бихте могли да бъдете моят верен, зрял и влюбен съпруг.

– Потресаващо. Жената котка и старият капитан – двойката на годината. Не ми се вярва адвокатът да налапа тая въдица, дори да е бил последният слабак във випуска.

– Не очаквам да я налапа. Идеята е по-скоро да го накараме да заподозре нещо и да предприеме погрешна стъпка.

– Ясно. И тогава какво? Ще го проследим?

– Вие сте същински телепат, Варгас.

Когато излязоха навън, едно сякаш взето от рекламен плакат слънце бе пробило облаците и огряваше покривите. Варгас оглеждаше сградите и завоите на улица „Авиньон“ с кроткото изражение на провинциален семинарист, дошъл на екскурзия в края на седмицата. След малко забеляза, че Алисия се спира и поглежда през рамо на всеки няколко метра. Канеше се да я попита дали се е случило нещо, когато проследи погледа ѝ и го зърна. Ровира правеше неудачен опит да се скрие в един вход на петдесетина метра от тях.

– На тоя ей сега ще му покажа къде зимуват раците – промърмори Варгас.

Алисия го хвана за лакътя.

– Не, по-добре го оставете.

Младата жена с усмивка помаха за поздрав. Ровира се огледа и на едната, и на другата страна, поколеба се за миг и като се увери, че е разкрит, плахо отвърна на поздрава ѝ.

– Жалък негодник – изсъска Варгас.

– По-добре да е той, отколкото някой друг. Този поне е на наша страна заради собствения си интерес.

– Щом казвате.

Варгас му направи знаци с ръце да отстъпи назад и да спазва договорената дистанция. Ровира кимна и вдигна юмрук с вирнат палец в знак на съгласие.

– Погледнете го само. Това сигурно го е видял в някой филм – рече полицаят.

– Че нали днес хората се учат от филмите как да живеят?

– Тъй върви светът.

Оставиха Ровира зад гърба си и продължиха пътя си.

– Хич не ми харесва, че тоя кретен се мъкне след нас като опашка – упорстваше Варгас. – Не зная защо му имате доверие. Кой знае какво разказва в комисариата.

– Истината е, че малко ми е жал за него.

– Според мен няколко хубави шамара няма да са му излишни. Не е нужно вие да присъствате, ако не искате. Ще го спипам насаме и ще го натупам.

– Поглъщате твърде много протеини, Варгас. Това влияе зле на характера ви.

21

Ако расото прави монаха, то кантората и адресът създават – или провалят – юриста. В един град, пълен с адвокати с разкошни кабинети в представителни сгради по „Пасео де Грасия“ и други изискани булеварди, дон Фернандо Брианс си бе избрал много по-скромен адрес, почти необичаен според правилата на занаята.

Алисия и Варгас зърнаха мястото отдалече – стогодишна, леко наклонена сграда на пресечката на улиците „Мерсе“ и „Авиньон“. На най-долния етаж се помещаваше бар за тапас38 с вид на убежище за забравени тореадори и току-що получили заплата рибари. Кръчмарят, дребосък с форма на пумпал и пищни мустаци, бе излязъл, въоръжен с четка за под и вдигаща пàра кофа, от която се разнасяше остра миризма на белина. Подсвиркваше си някаква песенчица и с ловкост на фокусник въртеше клечка за зъби между устните си, докато чистеше спокойно паважа от локви урина, пиянска бълвоч и други разнородни прелести, типични за уличките, които гледаха към пристанището.

Входът на сградата бе ограден от камари кашони и прашни мебели. Трима хамали, изпотени от усилен труд, бяха поспрели да си починат и да видят сметката на няколко продълговати сандвича, от които стърчаха резени мортадела.

– Тук ли се намира кантората на адвокат Брианс? – попита Варгас кръчмаря, който бе прекъснал сутрешната си шетня, за да огледа хубаво новодошлите.

– На таванския етаж – мъжът посочи с показалец нагоре. – Но в момента се местят.

Когато Алисия мина покрай него, кръчмарят се ухили, показвайки жълтеникавите си зъби.

– Кафенце с мляко и кексче, красавице? Заведението черпи.

– Някой друг ден. Когато си обръснете този храсталак – отвърна тя, без да се спира.

Тримата хамали аплодираха бодливата шега, която кръчмарят прие спортсменски. Варгас пристъпи след Алисия към стълбата – спирала, която приличаше повече на храносмилателен тракт, отколкото на архитектурен елемент.

– Има ли асансьор? – попита Варгас единия от носачите.

– И да има, не сме го видели.

Изкачиха пет етажа и стигнаха до площадка, отрупана с кашони, архивни шкафове, закачалки, столове и картини с пасторални сцени, които сякаш бяха купени на битпазара по няколко сантима всяка. Алисия надникна към кантората – апартамент в състояние на бойна готовност, където явно нищо не бе на мястото си и почти всичко бе напъхано в препълнени кашони. Варгас изпробва звънеца, който не работеше, после потропа на вратата.

– Добро утро!

В коридора се появи пищна изрусена и подложена на студено къдрене коса. Госпожицата, на чиято глава се мъдреше това чудо като каска, носеше рокля на цветя и червило в тон.

– Добро утро – рече Алисия. – Това ли е кантората на адвокат Брианс?

Госпожицата се приближи малко към тях и ги погледна учудено.

– Това е. Или по-скоро беше. Тъкмо се местим. Какво мога да направя за вас?

– Бихме искали да поговорим с адвоката.

– Имате ли записан час?

– Боя се, че не. Тук ли е господин Брианс?

– Обикновено идва малко по-късно. Не си дава много зор. Ако искате да почакате в бара долу...

– Бихме предпочели да почакаме тук, ако нямате нищо против. Етажите са доста.

Госпожицата кимна с въздишка.

– Както искате. Нали виждате, че тук всичко е на вили и могили.

– Напълно ви разбираме – намеси се Варгас. – Ще се постараем да не ви пречим.

Сладката усмивка на Алисия и особено представителната външност на Варгас като че ли разсеяха опасенията на секретарката.

– Последвайте ме, моля.

Тя ги поведе по един дълъг коридор, който пресичаше етажа. От двете страни се виждаха помещения, пълни с приготвени за пренасяне кашони. Прахолякът, вдигнат от суетнята, бе оставил във въздуха мъгла от фини блестящи частици, които гъделичкаха носовете. Пътешествието сред останките от крушението завърши в обширна ъглова стая, която явно бе последният бастион на кантората.

– Ако обичате... – посочи секретарката.

Тази стая бе малкото, което бе останало от кантората на Брианс. Стените ѝ бяха покрити с рафтове и камари от папки, които пазеха равновесие незнайно как. Шедьовърът бе едно писалище от благородна дървесина, което сякаш бе спасено от пожар. Зад него се виждаше остъклен шкаф с пълната колекция на Арансади39, наредена произволно.

Алисия и Варгас седнаха на две табуретки до прозореца на балкона, от който се виждаше статуята на Светата Дева на милосърдието, поставена върху купола на базиликата отсреща.

– Помолете Девата да се смили над нас, че мен нещо не ме слуша – каза секретарката. – За кои да съобщя?

– Хайме Валкарсел и госпожа – рече Алисия, преди полицаят да успее да мигне.

Жената кимна усърдно и изгледа Варгас донякъде дяволито, сякаш го поздравяваше за младичката булка и загатваше, че на такъв мъжага му е простен този малък грях.

– Аз съм Пури, на вашите услуги. Адвокатът едва ли ще се забави много. Мога ли да ви предложа нещо, докато чакате? Мариано от бара долу ми носи кексчета и термос кафе с мляко всяка сутрин, ако желаете...

– Не бих отказал – подхвърли Варгас.

Пури се усмихна доволно.

– Ей сега ще ви донеса.

Тя се отдалечи, кършейки кокетно ханш, което не убягна от погледа на полицая.

– Нà ви сега Мариано и кексчета – каза Алисия под сурдинка.

– Всеки използва оръжието, което има.

– Как е възможно да сте гладен, след като току-що погълнахте цяло прасенце сукалче?

– Някои от нас все още имат кръв във вените си.

– Май госпожица Пури събуди низките ви инстинкти.

Преди Варгас да смогне да отговори, секретарката се върна с препълнена чиния с кексчета и димяща чаша кафе с мляко, които полицаят прие охотно.

– Извинете, че ви ги сервирам така, но всичко ни е прибрано в кашони...

– Не се тревожете. Много благодаря.

– Защо се местите? – попита Алисия.

– Собственикът на имота иска да ни увеличи наема... Вариклечко. Дано се опразни цялата сграда и червеи да изядат всичко!

– Амин – рече Варгас. – А къде ще отидете сега?

– И аз бих искала да знам. Имахме уговорена кантора наблизо, зад пощата, но ремонтът ѝ се проточи и ще трябва да почакаме поне още месец. За момента всичко това ще отиде в един мебелен склад в Пуебло Нуево, собственост на семейството на адвоката.

– А къде ще работите междувременно?

Пури въздъхна.

– Наскоро се спомина една леля на адвоката, която имаше апартамент в Сариà; изглежда, че на първо време ще отидем там. Нали виждате, караме я без план, както дойде...

Алисия и Варгас огледаха отново закритата кантора на Брианс, попивайки атмосферата на банкрут. Алисия спря очи върху една рамка, в която бе поставено нещо, напомнящо пародия на снимка на випуск. Това бе портрет на мъж, който вероятно бе адвокат Брианс на млади години, заобиколен от дрипави хора и мършави оковани затворници. Отдолу имаше надпис:

Фернандо Брианс

Адвокат на изгубените каузи

Алисия стана и се приближи до композицията, за да я разгледа по-добре. Пури се присъедини към нея с усмивка.

– Ей го нà, светеца на съдилищата в Барселона... Това е един шарж, който са му направили другарите му от випуска преди много години, когато е бил млад. И досега отговаря на прозвището си. Забележете, това даже му се струва достатъчно забавно, за да го закачи тук, където могат да го видят клиентите...

– Няма ли той клиенти, които да са по-...

– Щастливи?

– Платежоспособни.

– Има и такива, но срещне ли дон Фернандо някой изоставен от Бога сиромах, веднага го води в кантората... Душа човек е. Така са нещата при нас.

– Не се тревожете, ние сме добри платци – намеси се Варгас.

– Бог да ви поживи. Как са кексчетата?

– Приказни.

Докато Варгас, за радост на Пури, нагледно демонстрираше одобрението си към кексчетата, на входа на кантората се разнесе тропот, сякаш някой се беше спънал. Последва шумна ругатня. Пури подбели очи.

– Адвокатът ще ви приеме ей сега.

Фернандо Брианс имаше вид на учител в държавно училище и беше облечен с костюм втора употреба. Носеше избеляла вратовръзка, чийто възел вероятно не бе оправян от седмици, а подметките на обувките му бяха излъскани като речни камъни. Имаше стройна фигура и нервни движения; въпреки солидната си възраст бе запазил буйна като грива коса, доста прошарена. Очите му гледаха проницателно иззад очилата с черни рамки, каквито бяха на мода преди войната. Външно приличаше на барселонски адвокат толкова, колкото секретарката Пури приличаше на послушница в манастир. Алисия си помисли, че въпреки скромния декор, ограждащ професионалния му живот, Фернандо Брианс бе запазил младежкия и енергичен вид на човек, който не остарява, защото никой не му е казал, че годините са минали и вече е време да се държи улегнало.

– Слушам ви – подкани ги той.

Беше седнал на ръба на бюрото и ги наблюдаваше със смесица от любопитство и скептицизъм. Може и да имаше слабост към изгубените каузи, но съвсем не изглеждаше вчерашен. Варгас побърза да посочи Алисия.

– Ако нямате нищо против, ще оставя моята госпожа да ви изложи случая, че вкъщи тя командва.

– Както желаете.

– Искате ли да водя бележки, дон Фернандо? – попита Пури, която наблюдаваше сцената от прага.

– Няма да е нужно. По-добре идете да наглеждате хамалите, че са запречили улицата с кашоните и камионетката няма да може да мине.

Пури кимна разочаровано и отиде да изпълни задачата си.

– Да, слушам ви? – повтори Брианс. – Или госпожа съпругата ви, която командва у вас...

В гласа му прозвуча лека метална нотка и Алисия се запита дали Густаво Барсело, търговецът на книги, с когото се бе срещнала в Конния клуб, бе предупредил Брианс за евентуалното ѝ посещение.

– Господин Брианс – поде тя, – една леля на моя съпруг Хайме почина неотдавна и ни остави в наследство колекция произведения на изкуството и библиотека, която съдържа много ценни екземпляри.

– Моите съболезнования. Навярно търсите съдействие за изпълнение на завещанието или...?

– Обръщаме се към вас, понеже във въпросната колекция има и книга от един автор на име Виктор Матаиш. Тя е част от поредица романи, публикувани в Барселона през трийсетте години.

– „Лабиринтът на духовете“ – допълни Брианс.

– Именно. Научихме, че вие представлявате един колекционер, силно заинтересован да се сдобие с всички налични творби на автора, и по тази причина намерихме за уместно...

– Разбирам – рече адвокатът, като заряза ръба на бюрото и потърси убежище в креслото си.

– Може би ще бъдете така любезен да ни свържете с вашия клиент или да ни дадете адреса му, ако предпочитате, за да...

Брианс кимаше – не толкова на предложенията на Алисия, колкото на някакви свои мисли.

– За съжаление не мога да направя това.

– Моля?

– Не мога да ви предоставя тази информация, нито да ви свържа с моя клиент.

Алисия се усмихна помирително.

– А мога ли да попитам защо?

– Защото не го познавам.

– Извинете, но не ви разбирам.

Адвокатът се облегна назад в креслото и сплете ръце на гърдите си, потривайки палци.

– Поддържам отношения с моя клиент само чрез кореспонденция с една секретарка. Никога не съм го виждал лично, нито пък знам името му. Както се случва понякога при колекционерите, той предпочита да запази анонимност.

– Дори спрямо собствения си адвокат?

Брианс се усмихна студено и сви рамене.

– Докато си плаща хонорарите, защо не? – подхвърли Варгас.

– Е, щом общувате чрез секретарката му, сигурно имате поне някакво име и адрес, на който пращате писмата – загатна Алисия.

– Разполагам с пощенска кутия, чийто номер, излишно е да казвам, не мога да ви дам от съображения за поверителност. Също така не мога да ви дам името на секретарката, тъй като не съм упълномощен да разгласявам информация за моите клиенти, която те не желаят да се оповестява. Това е просто формалност, но навярно разбирате, че съм длъжен да я спазвам.

– Отлично ви разбираме. И все пак как успявате да набавяте книги за колекцията на вашия клиент, след като не можете да се свързвате с него пряко, за да му предлагате такива възможности?

– Повярвайте ми, госпожо Валкарсел, ако моят клиент има интерес да се сдобие с екземпляр, който е във ваше владение, той сам ще ме уведоми. Аз съм само посредник.

Алисия и Варгас се спогледаха.

– Е – рече полицаят, – явно сме се объркали, скъпа.

Брианс стана, заобиколи писалището и се ръкува с тях със сърдечна усмивка, която недвусмислено показваше, че е време да се сбогуват.

– Много съжалявам, че не мога да ви помогна по този въпрос, и моля да ме извините за вида на кантората. Тъкмо се местим и не очаквах да приема клиенти днес...

Стиснаха му ръката и се запътиха към изхода. Адвокатът ги водеше, като заобикаляше разни предмети по пътя с малки скокове и отстраняваше препятствия.

– Ако ми позволите един безкористен съвет, на ваше място бих потърсил услугите на някой добър търговец на книги втора ръка, който да пусне мълвата. Ако притежавате истински Матаиш, лесно ще намерите купувачи.

– Ще ни посочите ли някого?

– Барсело до „Пласа Реал“ или „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Или пък Коста във Вик. Това са трите най-добри варианта.

– Така и ще направим. Много ви благодарим.

– Няма защо.

Алисия не обели дума, докато не стигна до фоайето на сградата. Варгас я следваше на благоразумно разстояние. На входа тя се спря, за да погледне един от купищата кашони, оставени от хамалите.

– И сега какво? – рече Варгас.

– Сега ще чакаме – каза тя.

– Какво по-точно?

– Брианс да направи ход.

Алисия приклекна до един от затворените кашони. Хвърли поглед към входа и като не видя нищо подозрително, откъсна един етикет от картонената повърхност и го прибра в джоба си.

– Може ли да знам какво правите? – попита Варгас.

Алисия излезе на улицата, без да отговори. Полицаят излезе след нея; за негова изненада тя хлътна във входа на бара. Кръчмарят Мариано, бард на сутрешните кексчета, който продължаваше енергично да чисти паважа, изглеждаше още по-изненадан от Варгас, когато я видя да влиза в заведението му. Побърза да облегне подочистачката на стената и услужливо влезе след клиентката, бършейки ръце в парцала, който висеше на колана му. Варгас ги последва с въздишка.

– Кафенце с мляко и кексчета за госпожицата? – предложи Мариано.

– Чаша бяло вино.

– По това време?

– По кое време сервирате бяло вино?

– За вас – двайсет и четири часа в денонощието. Какво ще кажете за един лек „Пенедес“?

Алисия кимна. Варгас седна на съседното столче.

– Наистина ли мислите, че планът ви ще проработи? – попита той.

– Не губим нищо, ако опитаме.

Мариано се върна с чаша вино и чинийка с маслини – бонус от заведението.

– Биричка за господина?

Варгас поклати глава. Загледа как Алисия отпива с наслада от виното си. Имаше нещо в начина, по който устните ѝ докосваха ръба на чашата, и в линията на бледата ѝ шия, потрепваща при преминаването на течността, което правеше деня по-светъл. Тя забеляза изражението на полицая и повдигна вежда.

– Какво?

– Нищо.

Алисия вдигна чашата си.

– Не одобрявате ли?

– Опазил ме Бог.

Тя тъкмо пресуши последната глътка, когато силуетът на адвокат Брианс премина бързешком зад прозорците на бара. Алисия и Варгас се спогледаха и без да разменят дума, оставиха няколко монети и излязоха от заведението.

22

Всички в корпуса знаеха, че в изкуството на следенето, а понякога и на преследването на граждани, намиращи се под или извън подозрение, Варгас нямаше равен. Когато го питаха каква е тайната му, той обикновено отговаряше, че важна е не толкова дискретността, колкото прилагането на принципите на оптиката. Тънкостта, твърдеше, не е в онова, което може да види или долови следящият, а в онова, което е достъпно за зрението на следения. Нужни са и здрави крака – и толкоз. Щом тръгнаха по петите на адвокат Брианс, Варгас установи, че Алисия не само бе изучила на пръсти тази наука, но дори я прилагаше с ювелирно майсторство, което заслужи възхищението му. Тя познаваше отлично всяко кътче от плетеницата улички и проходи, които съставяха стария град; това ѝ позволяваше да се движи успоредно на Брианс и да го следи, без той да забележи нещо.

Младата жена крачеше по-уверено в сравнение с предния ден, което накара Варгас да предположи, че тази сутрин си е сложила корсета, споменат от препаратора. Ханшът ѝ се движеше другояче, а и стойката ѝ беше по-изправена. Алисия водеше Варгас из лабиринта, като правеше паузи, търсеше прикритието на слепите ъгли и дори предугаждаше маршрута, по който се движеше Брианс. Повече от двайсет минути следваха стъпките на адвоката из гъстата мрежа от улички, която се изкачваше от пристанището към центъра на града. Неведнъж го зърваха да се спира на някоя пресечка, за да погледне назад и да се увери, че никой не го следи. Единствената му грешка беше, че гледаше не където трябва. Накрая видяха как зави по улица „Кануда“ към „Лас Рамблас“ и се изгуби сред навалицата. Едва тогава Алисия поспря за миг и хвана Варгас за лакътя.

– Отива към метрото – прошепна тя.

Смесили се с човешкия поток по „Лас Рамблас“ и разделени на десетина метра един от друг, Алисия и Варгас последваха Брианс до входа на метрото срещу фонтана „Каналетас“. Адвокатът се спусна по стълбите и навлезе в мрежата от тунели, които излизаха на тъй наречената „Авенида де ла Лус“40.

По-скоро неприветлив и мизерен път, отколкото булевард в истинския смисъл на думата, този призрачен наглед проход бе проектиран от някакъв ентусиаст, който твърде несполучливо си бе представял една подземна Барселона, осветявана с газ. Проектът обаче никога не бе достигнал бленуваната слава. Същинска катакомба, из която се носеха въздушни течения с дъх на въглища и електричество, бълвани от тунелите на метрото, „Авенида де ла Лус“ бе станала подслон и скривалище за онези, които избягваха повърхността и слънцето. Варгас огледа мрачната редица колони от фалшив мрамор, които ограждаха второразредни базари и кафенета с осветление на морга, и се извърна към Алисия.

– Градът на вампирите? – попита той.

– Нещо такова.

Брианс пое по централния пасаж. Алисия и Варгас го следваха, прикривайки се зад страничните колони. Адвокатът измина фактически цялата галерия, без да прояви ни най-малък интерес към някое от заведенията по нея.

– Може пък да е алергичен към слънцето – предположи полицаят.

Брианс отмина гишетата на Каталонската железница и се запъти към дъното на голямата подземна галерия. Едва тогава стана ясно каква бе неговата цел.

Кино „Авенида де ла Лус“ се издигаше като мрачен мираж сред тази чудата подземна Барселона. Малко след края на гражданската война панаирджийските му светлини и старите плакати на вече показвани филми бяха започнали да привличат на сутрешните прожекции разни обитатели на тунелите, уволнени чиновници, избягали от час ученици и дребни сводници. Брианс отиде до гишето на касата и си купи билет.

– Не ми казвайте, че господин адвокатът ходи на кино сутрин – рече Варгас.

Разпоредителят му отвори вратата и Брианс мина под навеса, върху който бе обявена седмичната програма: прожекции на „Третият човек“ и „Чужденецът“. Един диаболичен Орсън Уелс се усмихваше загадъчно от плаката, ограден от примигващи лампички.

– Поне има добър вкус – отбеляза Алисия.

Когато двамата минаха през кадифените завеси, закриващи входа, ги облъхна ароматът на старо кино и несподелими нещастия. Снопът на прожектора разсичаше един гъст облак, който сякаш от десетилетия се стелеше над партера. Редици от празни столове се спускаха към екрана, където коварният Хари Лайм41 бягаше из призрачните тунели на виенската канализация. Нереалните тонове на тези образи напомниха на Алисия описанията на сцените в книгата на Виктор Матаиш.

– Къде е той? – прошепна Варгас в ухото ѝ.

Тя му посочи предната част на салона. Брианс беше седнал на един стол на четвъртия ред. В цялото кино имаше не повече от трима-четирима зрители. Алисия и Варгас тръгнаха по страничната пътека, която се спускаше през партера, оградена от редица столове, наредени покрай стената като във вагоните на метрото. Когато стигнаха до средата на салона, Алисия навлезе в един от редовете и седна в центъра. Полицаят се настани до нея.

– Гледали ли сте този филм?

Тя направи утвърдителен жест. Беше го гледала поне шест пъти и го знаеше наизуст.

– За какво се разправя?

– За пеницилина. Мълчете.

Очакването се оказа по-кратко от предвиденото. Филмът още не беше свършил, когато Алисия зърна през рамо един тъмен силует, спускащ се по страничната пътека. По това време Варгас вече бе погълнат от действието на екрана и се наложи тя да го смушка с лакът. Непознатият беше облечен с тъмно палто и носеше шапката си в ръка. Алисия стисна юмруци. Мъжът се спря срещу реда, на който се бе настанил адвокатът. Погледна спокойно екрана и след миг навлезе в задния ред, за да седне на един стол, разположен диагонално на мястото, заето от Брианс.

– Ход с коня – промърмори Варгас.

В продължение на няколко минути адвокатът с нищо не показа, че е забелязал присъствието на новодошлия, нито пък онзи се опита да привлече вниманието му по някакъв начин. Варгас погледна скептично Алисия и тя се зачуди дали всичко това нямаше да се окаже просто случайност. Двама непознати в едно кино, обединени единствено от евентуално късогледство, което ги бе накарало да седнат на първите редове. Едва когато в киното затрещяха изстрелите, които щяха да сложат край на хилядите животи на злодея Хари Лайм, непознатият се наведе към стола пред него, а Брианс се обърна за миг. Филмовата музика заглуши думите им и Алисия едва успя да забележи, че адвокатът произнесе няколко изречения, подавайки къс хартия на непознатия. После, сякаш нищо не бе станало, те се облегнаха отново на столовете си и продължиха да гледат филма.

– По мое време щяха да ги арестуват като педали – отбеляза Варгас.

– Каква велика златна ера на испанския палеолит е била вашата – рече Алисия.

Когато прожекторът заля екрана с монументалната финална сцена, непознатият стана. Оттегли се бавно към страничната пътека и докато разочарованата героиня крачеше из унилото старо гробище на Виена, той си нахлупи шапката и тръгна дискретно към изхода. Алисия и Варгас не извърнаха глави и се правеха, че не са го забелязали, но погледите им бяха впити в силуета му, осветен от парообразния лъч на прожектора. Периферията на шапката засенчваше лицето му, но не достатъчно, за да скрие една странна лъскава повърхност с цвят на слонова кост, напомняща лице на манекен. Тръпки побиха Алисия. Варгас изчака непознатия да изчезне зад завесите на прага и се наведе към нея.

– Аз ли си въобразявам, или този тип наистина носи маска?

– Има нещо такова – потвърди Алисия. – Да тръгваме, преди да ни е избягал...

Понечиха да се изправят, но в този миг лампите в салона светнаха и финалните надписи на филма изчезнаха на екрана. Брианс вече беше станал и вървеше към страничната пътека. Само след секунди щеше да мине покрай тях на път към изхода и да ги види.

– И сега какво? – прошепна Варгас, свеждайки глава.

Алисия го хвана за тила и приближи лицето му до своето.

– Прегърнете ме – пошушна тя.

Той я взе в обятията си с увереността на гимназист. Алисия го придърпа към себе си и двамата останаха сплетени, имитирайки една от онези потайни целувки, които по онова време можеха да се видят само на задните редове в кварталните кина и в тъмните входове нощем. Устните им бяха само на сантиметър. Варгас затвори очи. Когато Брианс напусна салона, Алисия леко отблъсна полицая.

– Да вървим.

На излизане от киното забелязаха силуета на адвоката, който се отдалечаваше през търговската галерия в същата посока, от която бе дошъл. Нямаше и следа от непознатия с кукленското лице. Алисия съгледа една стълба на двайсетина метра от тях, която се изкачваше към пресечката на улиците „Балмес“ и „Пелайо“. Двамата забързаха натам. Изведнъж по десния крак на Алисия пробяга остра болка, от която дъхът ѝ секна. Варгас я хвана за лакътя.

– Не мога да вървя по-бързо – прецени тя. – Вие тръгнете напред. Побързайте!

Варгас хукна нагоре по стълбите, а Алисия остана долу да се посъвземе, облегната на стената. Когато излезе на повърхността, полицаят се озова на улица „Балмес“. Озърна се наоколо объркан. Не познаваше добре града и не можеше да се ориентира. В този час на деня трафикът вече бе оживен и центърът на Барселона бе залят от море от коли, автобуси и трамваи. Тълпи от минувачи сновяха по тротоарите под прашната светлина, която падаше отгоре. Варгас заслони с ръка очите си от слънцето и огледа пресечката, безразличен към навалицата, която го блъскаше насам-натам. За миг му се стори, че хиляда черни палта и шапки шарят във всички посоки и че никога няма да открие непознатия.

Издаде го особеното му лице. Мъжът вече бе минал на отсрещния тротоар и крачеше към един автомобил, паркиран на ъгъла с улица „Вергара“. Варгас се опита да пресече сред трафика, но лавината от превозни средства и разразилата се буря от клаксони го накара да се върне на тротоара. От другата страна на улицата непознатият тъкмо влизаше в колата. Беше мерцедес-бенц, модел отпреди поне петнайсет или двайсет години. Когато светофарът светна в зелено, колата вече се отдалечаваше. Варгас се затича след нея и успя да я разгледа добре, преди да се изгуби в реката от автомобили. На връщане към метрото той се натъкна на един градски полицай, който го гледаше осъдително. Варгас предположи, че го е видял как се опитва да пресече на червено и после тича между превозните средства. Кимна хрисимо и вдигна ръка в знак на извинение. Алисия го чакаше на тротоара.

– Как се чувствате? – попита Варгас.

Тя не обърна внимание на въпроса, само тръсна глава нетърпеливо.

– Успях да го видя да се качва в една кола. Черен мерцедес – рече Варгас.

– А номера видяхте ли?

Той кимна.

23

Потърсиха убежище в бар „Нурия“ и седнаха на една маса до прозореца. Алисия си поръча чаша бяло вино – втората за деня. Запали цигара и зарея поглед към тълпата, която се стичаше по „Лас Рамблас“, сякаш наблюдаваше най-големия аквариум в света. Варгас я гледаше как повдига чашата към устните си с треперещи пръсти.

– Ще ми изнесете ли предупредителна лекция? – попита Алисия, без да откъсва очи от прозореца.

– Наздраве.

– Не казахте нищо за субекта с маската. И вие ли мислите същото като мен?

Той сви рамене скептично.

– В доклада за предполагаемия атентат срещу Валс в Центъра за изящни изкуства се споменаваше за човек с покрито лице... – рече тя.

– Възможно е – съгласи се Варгас. – Веднага ще проведа няколко разговора.

Когато остана сама, Алисия изпъшка от болка и притисна с ръка хълбока си. Поколеба се дали да не вземе половин хапче, но отхвърли тази мисъл. Възползвайки се от това, че Варгас говореше по телефона в дъното на заведението, тя направи знак на келнера да ѝ донесе нова чаша и да отнесе първата, която пресуши на един дъх. Полицаят се върна след четвърт час с малкия си бележник в ръка и с блясък в очите, който предвещаваше новини.

– Провървя ни. Колата е регистрирана на името на „Метробарна“ ООД. Това е агенция за недвижими имоти или поне така е вписана в регистъра. Централната канцелария се намира тук, в Барселона. „Пасео де Грасия“ № 6.

– Това е наблизо. Дайте ми няколко минутки да се съвзема и ще отидем там.

– Защо не оставите тази работа на мен и не се приберете да си починете, Алисия? После ще се отбия у вас и ще ви разкажа какво съм научил.

– Сигурен ли сте?

– Абсолютно. Тръгвайте.

Когато излязоха на „Лас Рамблас“, небето се бе прояснило и искреше в онова ослепително синьо, което понякога омагьосва барселонските зими и залъгва непредпазливите, че нищо не може да тръгне на зле.

– Направо вкъщи, а? И никакви спирания по пътя по технически причини, че вече ви познавам – предупреди Варгас.

– На вашите заповеди. Гледайте да не разрешите случая без мен – рече тя.

– Не берете грижа.

Алисия видя как Варгас пое към „Пласа де Каталуня“ и изчака няколко минути. Отдавна се бе убедила, че ако преувеличеше симптомите на болката и си придадеше немощен вид а ла Дамата с камелиите, това ѝ позволяваше да манипулира податливата и инфантилна натура на всеки мъж, въобразяващ си, че тя се нуждае от закрилата и напътствията му. Това включваше практически целокупното мъжко съсловие с изключение на Леандро Монталво, който я бе научил на повечето от триковете в репертоара ѝ и надушваше безпогрешно онези, които тя бе научила сама. Щом се увери, че се е отървала от Варгас, Алисия промени курса си. Вкъщи можеше да се прибере и по-късно. Трябваше ѝ време, за да помисли и да проведе тайно наблюдение. И най-вече имаше нещо, което искаше да направи сама и посвоему.

Кантората на „Метробарна“ се намираше на последния етаж на една внушителна модернистична сграда, напомняща приказен замък. Сградата, обновена с охрова облицовка и увенчана от кули и мансарди, бе известна под името Каса Рокамора и бе пример за онези произведения с ювелирна прецизност и мелодраматично излъчване, които могат да се видят само по улиците на Барселона. Варгас се спря за миг на ъгъла да погледа зрелището от закрити балкони, галерии и сложни геометрични форми. Един уличен акварелист бе поставил статива си на ъгъла и тъкмо завършваше изображение на сградата в импресионистичен стил. Когато забеляза застаналия до него Варгас, му отправи вежлива усмивка.

– Добра работа – похвали го Варгас.

– Правим каквото можем. От полицията ли сте?

– Толкова ли си личи?

Художникът се усмихна кисело. Варгас посочи картината.

– За продажба ли е?

– Ще бъде след по-малко от половин час. Интересува ли ви сградата?

– На моменти. Вземат ли такса за вход?

– Не им давайте идеи.

Един асансьор, излязъл сякаш от бляновете на Жул Верн, отведе Варгас до вратата на кабинет, на която се мъдреше внушителна позлатена табелка с надпис:

„МЕТРОБАРНА“ ООД

Агенция за недвижими имоти

Той натисна звънеца. Разнесе се звън на камбанки и след малко на вратата се показа рецепционистка с изящна фигура и подчертано официално облекло. За фон ѝ служеше разкошна приемна. Някои фирми преднамерено демонстрират охолство още от прага си.

– Добър ден – рече деловито Варгас, като същевременно се легитимира. – Варгас, Главна дирекция на полицията. Бих искал да разговарям с управителя, моля.

Рецепционистката го огледа изненадано. Очевидно в този кабинет бяха свикнали да приемат по-изискани посетители.

– Имате предвид господин Санчис?

Варгас само кимна и пристъпи във вестибюла. Стените на помещението бяха тапицирани със синьо кадифе и по тях висяха изящни акварели, изобразяващи емблематични барселонски сгради. Полицаят едва сдържа усмивката си, когато разпозна стила на художника от ъгъла.

– Може ли да попитам по какъв повод го търсите, агент? – поинтересува се рецепционистката зад гърба му.

– Капитан – поправи я Варгас, без да се обръща.

Тя се покашля и като не получи отговор, въздъхна.

– Господин Санчис в момента е на съвещание. Ако желаете...

Варгас се обърна и я изгледа студено.

– Ей сега ще му съобщя, капитане.

Полицаят кимна равнодушно. Рецепционистката чевръсто се отдалечи в търсене на подкрепление. Чуха се приглушени гласове, шум от врати, които се отваряха и затваряха, и забързани стъпки по коридорите на канцеларията. След малко жената се върна, този път със смирена усмивка, и покани Варгас да я последва.

– Ако бъдете така любезен, господин директорът ще ви приеме в заседателната зала.

Минаха по един дълъг коридор, ограден от пищни кабинети, където отряд елегантни адвокати в костюми от три части изпълняваха задълженията си с тържествеността на опитни търговски агенти. Разкошни статуи, картини и килими украсяваха коридора, който отведе Варгас до просторна зала с остъклен балкон; оттам човек можеше да съзерцава целия „Пасео де Грасия“ от ангелски взор. Внушителна заседателна маса бе разположена сред комплект кресла, шкафове и украшения от благородна дървесина.

– Господин Санчис ще се срещне с вас след минутка. Мога ли да ви предложа нещо междувременно? Кафе?

Варгас поклати глава. Рецепционистката се изпари незабавно и го остави сам.

Полицаят огледа преценяващо обстановката. Кантората на „Метробарна“ не просто миришеше, а направо смърдеше до небесата на пари. Вероятно само цената на килима под краката му значително надхвърляше заплатата му за няколко години. Варгас обиколи заседателната маса, като галеше с пръсти лакираното дъбово дърво и попиваше аромата на лукс и великолепие. Обстановката и ритъмът на формите притежаваха онова угнетително и ексклузивно излъчване на институциите, отдадени на паричната алхимия, и постоянно напомняха на посетителя, че макар и да си въобразява, че е вътре, всъщност винаги ще бъде от външната страна на пословичното прозорче.

Залата беше украсена с многобройни портрети с различни размери. Повечето бяха фотографии, но имаше и маслени платна и скици с въглен, подписани от редица официални престижни портретисти от последните десетилетия. Варгас разгледа колекцията. Навсякъде бе изобразено едно и също лице – господин с посребрени коси и патрициански облик, който се взираше в камерата или в статива със спокойна усмивка и леден поглед. Главният герой на тези изображения очевидно умееше да позира и да си подбира компанията. Варгас се наведе, за да разгледа отблизо една фотография, на която господинът със студените очи бе заснет заедно с група важни клечки в ловно облекло, които се усмихваха, сякаш бяха приятели за цял живот. Групата бе наобиколила един доста по-млад генерал Франко. Варгас огледа внимателно състава на изпълнителите в това представление. Един от участниците в лова привлече вниманието му. Бе застанал във втората редица и се усмихваше възторжено, сякаш се мъчеше да изпъкне сред останалите.

– Валс – промърмори полицаят.

Вратата на залата се отвори зад гърба му. Той се обърна и видя мъж на средна възраст, толкова слаб, че изглеждаше крехък; рядката му руса косица бе фина като бебешка. Носеше костюм от алпака с безупречна кройка. Сивите очи в тон с костюма бяха сдържани и проницателни. Директорът се усмихна приветливо и подаде ръка на Варгас.

– Добър ден. Казвам се Игнасио Санчис и съм генерален директор на тази агенция. Мария Луиса ми съобщи, че желаете да разговаряте с мен. Извинете, че ви накарах да чакате. Подготвяме годишното събрание на акционерите и сме затрупани с работа. С какво мога да ви помогна, капитане?

Санчис излъчваше шлифована сърдечност и професионализъм от висока класа. Погледът му бе топъл и авторитетен, но в същото време преценяваше внимателно събеседника. Варгас не изпитваше и капка съмнение, че още преди да е завършил встъпителните си думи, Санчис ще е наясно каква марка обувки носи той и на колко години е второразредният му костюм.

– Това лице ми изглежда познато – полицаят посочи един от маслените портрети в залата.

– Това е дон Мигел Анхел Убач. – Санчис се усмихна благосклонно на невежеството или простодушието на събеседника си. – Нашият учредител.

– На банка „Убач“? – попита Варгас. – Барутния банкер?

На лицето на Санчис се изписа лека дипломатична усмивка, но погледът му стана студен.

– На дон Мигел Анхел никога не му се е нравело това прозвище, което, ако позволите, не е справедливо към него.

– Чувал съм, че му го е дал самият генералисимус заради оказаните услуги – отбеляза Варгас.

– Боя се, че не е така – поправи го директорът. – Прякорът му беше даден от червената преса по време на войната. Банка „Убач“, наред с други институции, подпомогна финансирането на кампанията за национално освобождение. Дон Мигел е велик човек, комуто Испания дължи много.

– Което той несъмнено си е взел... – промърмори Варгас.

Санчис се направи, че не е чул тези думи. Излъчването му бе все така сърдечно.

– Каква е връзката на дон Мигел Анхел с тази агенция? – поинтересува се Варгас.

Директорът се покашля и придоби търпеливо и назидателно изражение.

– След смъртта на дон Мигел Анхел през 1948-а банка „Убач“ се раздели на три дружества. Едно от тях беше Каталонската ипотекарна и индустриална банка, която преди осем години бе погълната от Испано-американската кредитна банка. „Метробарна“ бе основана по това време, за да управлява недвижимите ценности, налични в баланса на банката.

Санчис изрече тези думи така, сякаш ги бе произнасял много пъти – с опитния и безучастен вид на музеен екскурзовод, който дава разяснения на група туристи и същевременно поглежда крадешком часовника си.

– Сигурен съм обаче, че историята на агенцията не представлява голям интерес за вас – завърши той. – С какво мога да ви бъда полезен, капитане?

– Въпросът не е много важен, вероятно дори съвсем несъществен, господин Санчис, но нали знаете каква е рутината. Всичко трябва да се проверява.

– Разбира се. Слушам ви.

Варгас извади тефтера си и се престори, че преглежда някакви бележки.

– Можете ли да потвърдите дали един автомобил с регистрационен номер B-74325 е собственост на „Метробарна“?

Санчис го изгледа озадачено.

– Честно казано, не зная... Ще трябва да попитате...

– Предполагам, че агенцията разполага с автопарк. Или греша?

– Не, имате право. Разполагаме с четири-пет автомобила, да...

– Един от тях мерцедес-бенц ли е? Черен? Модел отпреди петнайсет-двайсет години?

Сянка на безпокойство се мярна по лицето на Санчис.

– Да... Това е колата, която кара Валентин. Случило ли се е нещо?

– Валентин, казвате?

– Валентин Моргадо, един шофьор, който работи за тази фирма.

– Лично ваш ли е?

– Да. От години... Мога ли да попитам какво...

– Господин Моргадо в кантората ли е в момента?

– Мисля, че не. Тази сутрин трябваше да откара Виктория на лекар...

– Виктория?

– Съпругата ми.

– А фамилното ѝ име е...?

– Убач. Виктория Убач.

Варгас повдигна вежди в знак на изненада. Санчис кимна, леко раздразнен.

– Дъщеря на дон Мигел Анхел, да.

Полицаят му смигна, сякаш искаше да подскаже, че се възхищава на този брак по сметка, който бе изстрелял Санчис на върха на агенцията.

– Капитане, моля ви да ми обясните за какво става дума...

Варгас се усмихна любезно и непринудено.

– Както ви казах, нищо съществено. Разследваме една катастрофа, която е станала тази сутрин на улица „Балмес“. Заподозреният шофьор е избягал. Не се тревожете, не е вашият. Но двама свидетели на инцидента твърдят, че са видели паркиран на пресечката автомобил, чието описание и номер съвпадат с черния мерцедес, шофиран от...

– Валентин.

– Именно. Всъщност и двамата са заявили, че в момента на произшествието водачът на мерцедеса е бил вътре. Затова имаме интерес да го издирим. Възможно е той да е видял нещо, което да ни помогне да открием избягалия шофьор...

Санчис реагира със съкрушен жест на разказа, макар че изглеждаше видимо облекчен, че неговата кола и шофьорът му не са били замесени в инцидента.

– Какъв ужас! Загинал ли е някой?

– За съжаление, има една жертва. Възрастна госпожа, откарана в болница, където са констатирали смъртта ѝ.

– Много съжалявам. Разбира се, ще направим всичко възможно, за да помогнем на...

– Достатъчно ще е да разговарям с вашия служител Валентин.

– Естествено.

– Знаете ли дали тази сутрин господин Моргадо е закарал съпругата ви някъде другаде след посещението при лекаря?

– Не съм сигурен. Мисля, че не. Виктория ми спомена вчера, че днес по обяд ще посреща гости вкъщи... Възможно е Валентин да е отишъл да изпълни някои поръчки. Сутрин понякога разнася документи или писма на кантората, когато съпругата ми или аз не се нуждаем от него.

Варгас извади една визитка и я подаде на директора.

– Ще бъдете ли така любезен да кажете на господин Моргадо да се свърже с мен при първа възможност?

– Бъдете спокоен. Веднага ще наредя да го открият и да му съобщят.

– Вероятно няма да е в състояние да ни помогне, но трябва да спазим формалностите.

– Разбира се.

– Последен въпрос. Господин Моргадо има ли случайно някаква отличителна физическа особеност?

Санчис кимна.

– Да, Валентин е бил ранен по време на войната. Пострадал е при обстрел с минохвъргачка и част от лицето му е обезобразена.

– Той отдавна ли работи за вас?

– Поне от десет години. Работеше още за семейството на съпругата ми и е доверен човек в тази фирма. Мога да потвърдя това.

– Единият свидетел спомена нещо за маска, покриваща част от лицето – дали е възможно? Искам само да се уверя, че става дума за същия човек.

– Вярно е. Валентин носи протеза, която покрива долната му челюст и лявото око.

– Не бих искал да ви отнемам повече време, господин Санчис. Много ви благодаря за помощта. Съжалявам, че прекъснах събранието ви.

– Моля ви се, няма значение. Дълг и чест е за всеки испанец да сътрудничи на държавните сили за сигурност.

Санчис вече го изпращаше към изхода, когато минаха край една голяма вътрешна врата от дялано дърво, зад която се виждаше внушителна библиотека с изглед към „Пасео де Грасия“. Варгас се спря за миг и надникна вътре. Библиотеката се простираше в галерия с версайско великолепие, която като че ли заемаше цялото странично протежение на сградата. Подът и таванът бяха облицовани с полирано дърво – толкова лъскаво, че приличаха на две поставени едно срещу друго огледала, в които колоните от книги се умножаваха до безкрай.

– Впечатляващо – рече Варгас. – Колекционер ли сте?

– Скромен – отвърна Санчис. – По-голямата част са от фонда на фондация „Убач“, но трябва да призная, че книгите са ми слабост и убежище от света на финансите.

– Разбирам ви. И аз, според скромните ми възможности, правя същото. Моята слабост е издирването и конфискуването на редки и уникални екземпляри. Жена ми казва, че това е професионално изкривяване.

Санчис кимна. Бе запазил любезното си и търпеливо изражение, но в погледа му вече се четеше известна досада и желание да се отърве от полицая час по-скоро.

– Интересувате ли се от редки книги, господин Санчис?

– Повечето текстове в тази колекция са от XVIII и XIX в. – испански, френски и италиански, но имаме също и отличен подбор от немска литература и философия и английска поезия – отвърна директорът. – Предполагам, че в някои кръгове това би представлявало достатъчно голяма рядкост.

После улови Варгас за лакътя – деликатно, но решително – и отново го поведе по коридора към изхода.

– Завиждам ви, господин Санчис. Де да можех и аз... Моите средства са ограничени и трябва да се задоволявам със скромни образци.

– Няма скромни книги, има само арогантно невежество.

– Разбира се. Същото казах и аз на един букинист, на когото съм възложил да ми търси поредица романи от един забравен автор. Може би сте чували името му. Матаиш. Виктор Матаиш.

Директорът безстрастно отвърна на погледа му и бавно поклати глава.

– Съжалявам, никога не съм го чувал.

– Всички това ми казват. Един човек отдава живота си на писането, а не след дълго никой не си спомня словата му...

– Литературата е безсърдечна любовница, която лесно забравя – рече Санчис, отваряйки вратата към площадката.

– Също като справедливостта. За късмет, винаги има хора като вас и мен, готови да опреснят паметта и на двете...

– Такъв е животът, забравя всички ни твърде рано. А сега, ако няма нещо друго, което мога да направя за вас...

– Не, много ви благодаря отново за помощта, господин Санчис.

24

На излизане от сградата Варгас зърна акварелиста, който вече бе прибрал пособията си и бе запалил лула на морски вълк. Полицаят му се усмихна отдалече и се приближи.

– Хей, ама това е инспектор Мегре! – възкликна художникът.

– Казвам се Варгас.

– Далмау – представи се акварелистът.

– Какво става, маестро Далмау? Завършихте ли творбата?

– Творбите никога не се завършват. Номерът е да знаеш в кой момент да ги оставиш незавършени. Интересувате ли се все още?

Той повдигна парцала, който покриваше статива, и му показа акварела.

– Сякаш е излязъл от някой сън – рече Варгас.

– Сънят е ваш срещу десет дуро42 и добро желание.

Полицаят извади портфейла си. Очите на художника светнаха като огънчето на лулата му. Варгас му подаде банкнота от сто песети.

– Това е твърде много.

Варгас поклати глава.

– Смятайте ме за вашия меценат на деня.

Художникът се зае да му увива акварела в амбалажна хартия.

– Може ли човек да живее от това? – попита Варгас.

– Производството на пощенски картички навреди много, но все още се намират хора с вкус.

– Като господин Санчис ли?

Художникът повдигна вежда и го изгледа подозрително.

– Знаех си, че тук нещо намирисва. Да видим дали ще ме забъркате в някоя каша.

– Санчис отдавна ли е ваш клиент?

– От няколко години.

– Много ли картини сте му продали?

– Достатъчно.

– Толкова ли му допада вашият стил?

– Мисля, че ги купува от жалост. Той е много щедър човек – поне като за банкер.

– Може би има нечиста съвест.

– Няма да е единственият. В тази страна такива с лопата да ги ринеш.

– За мен ли го казвате?

Далмау промърмори нещо под нос и сгъна статива си.

– Тръгвате ли си вече? Мислех, че ще можете да ми разкажете нещо за господин Санчис.

– Вижте, ако искате, ще ви върна парите. А картината може да задържите. Окачете я в някоя килия в комисариата.

– Парите са си ваши, вие си ги спечелихте.

Художникът се поколеба.

– Какво искате от Санчис? – попита.

– Нищо. Просто съм любопитен.

– Същото каза и другият полицай. Всичките сте еднакви.

– Другият полицай?

– Да, именно. Продължавайте да се правите, че не знаете за какво става дума.

– Можете ли да ми опишете моя колега? Може би ще се намери още някоя банкнота за вас, ако ми помогнете малко.

– Няма много за описване. Главорез като вас. Само че имаше белег на лицето.

– Каза ли си името?

– Не се сближихме толкова.

– Кога стана това?

– Може би преди две-три седмици.

– Тук ли?

– Да, тук. В моето ателие. Може ли да си ходя вече?

– Няма защо да се боите от мен, маестро.

– Не се боя от вас. Излекуван съм от всички страхове. Но предпочитам да дишам друг въздух, ако нямате нищо против.

– Лежали ли сте?

Художникът издаде тих, презрителен смях.

– В Модело ли?

– Монжуик. От 1939-а до 1943-та. Не можете да ми направите нищо, което не са ми направили вече.

Варгас измъкна портфейла си, за да му плати още, но художникът отказа. Извади парите, които полицаят му беше дал, и ги пусна на земята. После взе сгънатия статив и куфарчето с боите и се отдалечи с накуцване по „Пасео де Грасия“. Варгас погледа след него, докато се скри от очите му. Наведе се, за да вдигне парите, и тръгна в обратната посока с картината под мишница.

Игнасио Санчис отиде до прозореца на заседателната зала и видя как полицаят разговаря с акварелиста на ъгъла. След няколко минути полицаят пое към „Пласа де Каталуня“, носейки нещо – изглежда, бе купил картина. Санчис почака да се скрие от погледа му сред тълпата. После излезе в коридора и се запъти към приемната.

– Ще изляза за малко, Мария Луиса. Ако се обади Лорка от кантората в Мадрид, нека Хуанхо да говори с него.

– Да, господин Санчис.

Директорът не изчака асансьора. Слезе по стълбите пеша и когато се озова навън, лекият ветрец го накара да осъзнае, че по челото му е избила пот. Отиде в кафенето до предавателната станция на „Радио Барселона“ на улица „Каспе“ и си поръча кафе кортадо43. Докато му го приготвяха, се приближи до обществения телефон в дъното на заведението и набра един номер по памет.

– Брианс – отговори гласът от другата страна на линията.

– Току-що ме посети един полицай, който твърди, че се казва Варгас.

Последва дълго мълчание.

– От кантората ли звъните? – попита Брианс.

– Разбира се, че не – отвърна Санчис.

– Тази сутрин дойдоха и при мен. Той и една млада жена. Разправяха, че имали книга на Матаиш за продажба.

– Знаете ли кои са тези хора?

– Мъжът очевидно беше от полицията. Жената никак не ми хареса. Щом си тръгнаха, направих каквото ми казахте. Обадих се на номера, който ми дадохте, и затворих телефона, за да предупредя Моргадо и да се срещнем на обичайното място. Видях го само преди час. Мислех, че вече ви е казал.

– Случи се нещо непредвидено. Моргадо трябваше да се върне вкъщи – рече Санчис.

– Какво ви попита полицаят?

– Интересуваше се от Моргадо. Наговори ми разни измишльотини за някаква катастрофа. Сигурно са ви проследили.

Адвокатът въздъхна в слушалката.

– Мислите ли, че имат списъка?

– Не зная. Но не можем да рискуваме.

– Какво искате да направя? – попита Брианс.

– Никакви срещи с Моргадо и никакви обаждания до ново нареждане. Ако се наложи, аз ще се свържа с вас. Върнете се в кабинета си и се дръжте, сякаш нищо не е станало – рече Санчис. – На ваше място щях да се махна от града за известно време.

Банкерът затвори телефона. Мина покрай бара, пребледнял като платно.

– Кафето ви, шефе – каза келнерът.

Санчис го изгледа, сякаш недоумяваше какво прави там, и излезе от кафенето.

25

Маурисио Валс е видял твърде много хора да умират, за да вярва, че има отвъден свят. Възкръсва от чистилището на антибиотиците, опиатите и кошмарите без надежда. Отваря очи в мизерната си килия и осъзнава, че дрехите на гърба му са изчезнали. Сега е гол и увит в одеяло. Вдига липсващата ръка към лицето си и вижда чукана, обгорен с катран. Съзерцава го дълго, сякаш иска да разбере чие е това тяло, в което се е събудил. Паметта му се възстановява постепенно, малко по малко се завръщат образи и звуци. Не след дълго си спомня всичко освен болката. Може би милостивият Бог все пак съществува, казва си той.

– На какво се смееш? – пита гласът.

Жената, която в делириума си Валс е взел за ангел, го наблюдава през решетките. В погледа ѝ няма състрадание, нито каквото и да е чувство.

– Защо не ме оставихте да умра?

– Смъртта е прекалено добра за теб.

Валс кима. Не е сигурен с кого разговаря, но нещо в тази жена му е безкрайно познато.

– Къде е Мартин? Защо не дойде?

Жената го гледа. Очите ѝ, както му се струва, са пълни с презрение и тъга.

– Давид Мартин те чака.

– Къде?

– В ада.

– Не вярвам в ада.

– Имай търпение. Ще повярваш.

Жената се оттегля в мрака и започва да се качва по стълбата.

– Почакайте! Не си отивайте! Моля ви!

Тя се спира.

– Не си отивайте. Не ме оставяйте отново сам.

– Там имаш чисти дрехи. Облечи се – казва тя, преди да се скрие от погледа му.

Валс чува как се затваря някаква врата. Намира дрехите в една торба в ъгъла на килията. Вехти са и са му твърде големи, но са сравнително чисти, макар че миришат на прах. Валс се измъква от одеялото и разглежда голото си тяло в сумрака. Кости и сухожилия изпъкват под кожата му там, където преди имаше един пръст тлъстина. Той се облича. Не е лесно да се облече само с една ръка, нито да си закопчае панталона или ризата само с пет пръста. Най-благодарен е за чорапите и обувките, с които да спаси краката си от студа. На дъното на торбата има още нещо. Една книга. Валс мигновено познава черната кожена подвързия и стилизираната вита стълба, гравирана в алено на корицата. Взема книгата в скута си и я отваря.

Лабиринтът на духовете III

Ариадна и театърът на сенките

Текст и илюстрации: Виктор Матаиш

Валс прелиства страниците, докато стига до първата илюстрация. Тя изобразява стар порутен театър, на чиято сцена се вижда облечено в бяло момиченце с крехко личице. Валс го разпознава дори на светлината на свещта.

– Ариадна... – шепне той.

Затваря очи и ръката му се вкопчва в решетките на килията.

Може би адът наистина съществува.

26

Озарени от слънцето, нежно като кадифе, улиците изглеждаха невинно. Алисия се разхождаше сред тълпите, които сновяха из центъра на града, а в главата ѝ се въртеше една сцена от последните страници на „Ариадна и Аления принц“. В нея героинята срещаше амбулантен търговец на маски и увехнали цветя пред портата на града на мъртвите, големия южен некропол. Дотам я бе откарал един фантасмагоричен трамвай без ватман и пътници, на чиято предница висеше табела с надпис:

Съдба

Продавачът беше сляп, но чу Ариадна да се приближава и я попита дали иска да си купи маска. Обясни ѝ, че маските в количката му са направени от останките на прокълнатите души в гробището и служат, за да заблудиш провидението и да преживееш може би още един ден. Ариадна му призна, че не знае каква е нейната съдба; струваше ѝ се, че я е изгубила, попадайки в тази призрачна Барселона под властта на Аления принц. Продавачът на маски се усмихна и ѝ отговори следното:

Повечето смъртни люде никога не успяваме да опознаем своята истинска съдба; просто биваме прегазени от нея. Когато вдигнем глави и я видим да се отдалечава, вече е късно, а остатъка от пътя трябва да извървим в онази канавка, която фантазьорите наричат зрялост. Надеждата е просто вяра, че този момент още не е дошъл, че ще успеем да зърнем истинската си участ, когато се задава, и да я яхнем, преди шансът да бъдем самите себе си да изчезне завинаги и да ни обрече на празен живот в копнеж по несбъднатото.

Алисия помнеше тези думи, сякаш се бяха отпечатали върху кожата ѝ. Нищо не ни учудва и не ни плаши повече от онова, което вече знаем. Нея сутрин, когато докосна вратата на старата книжарница „Семпере и синове“, Алисия усети полъха на онзи живот, който трябваше да изживее, и се запита дали не е прекалено късно.

На влизане я посрещнаха звънът на камбанката на вратата, ароматът на книги, който излъчваха хилядите страници, очакващи своя шанс, и една мъглява светлина, придаваща на сцената нереалността на сън. Всичко си беше така, както си го спомняше – от безбройните рафтове от светло дърво до последната прашинка, уловена в сноповете светлина, които се процеждаха през витрината. Всичко освен самата нея.

Влезе в помещението така, сякаш се завръщаше в изгубен спомен. За миг си каза, че това място можеше да бъде нейна съдба, ако не бе избухнала войната, която ѝ отне всичко, осакати я и я захвърли на улиците на една прокълната земя. Война, която я превърна в поредната марионетка в представление, от което знаеше, че никога не ще успее да избяга. Сега Алисия разбра, че този мираж, който долавяше между четирите стени на книжарницата „Семпере и синове“, бе нейният откраднат живот.

От унеса ѝ я изтръгна погледът на едно дете. Едва ли имаше повече от две-три години и бе настанено в бяла дървена кошарка до щанда на книжарницата. Увенчано с руса коса, фина и блестяща като златарско изделие, то се държеше за ръба на кошарката си и се взираше в Алисия, изучавайки я като някакъв екзотичен образец. Тя му отвърна с една от онези искрени усмивки, които се изписват на лицето съвсем несъзнателно. Малкият като че ли преценяваше изражението ѝ, докато си играеше с едно гумено крокодилче. После със забележителна точност изстреля играчката в параболична траектория, която я приземи в краката на Алисия. Тя се наведе да вдигне крокодилчето и тогава се разнесе глас:

– Жулиан, за бога! Невъзможен си...

Алисия чу стъпки, заобикалящи щанда, и когато се изправи, я видя. Беатрис. Отблизо ѝ се стори толкова красива, колкото я описваха докладите на глупците и шпионите, но те, както можеше да се очаква, не казваха нищо изчерпателно за нея. Тя имаше благословената и ранно разцъфтяла женственост на онези, които са станали майки преди двайсетте си години, но погледът ѝ, проницателен и изпитателен, бе на двойно по-възрастна жена. Никой не умее да разгадае една жена така, както може да го стори друга; в онзи кратък миг, когато Алисия ѝ подаде играчката на детето и ръцете и очите им се срещнаха, и двете почувстваха, че са се озовали пред своеобразно огледало във времето.

Алисия гледаше това създание и си мислеше, че в един друг живот и тя можеше да бъде женичката със спокойно и ангелско излъчване, по която навярно въздишаха съседите – живо копие на идеалната съпруга от модните реклами. Безукорната Беатрис на свой ред се взираше в непознатата, която ѝ се струваше тъмно отражение на самата нея – една такава Беа, каквато тя никога не би могла и не би дръзнала да бъде.

– Не се сърдете на малкия – подхвана Беа. – Наумил си е, че крокодилите трябва да се харесват на всички, както на него. Другите деца си падат по кученца и мечета, но не и той...

– Това е признак на добър вкус – рече Алисия. – Другите деца са лигльовци, нали?

Малкият закима, сякаш най-сетне беше срещнал един здравомислещ човек във вселената. Беа се начумери. С външността си тази жена ѝ напомняше елегантните и изтънчено коварни магьосници от приказките, които толкова радваха сина ѝ. Той навярно си мислеше същото, защото бе протегнал ръчички към непознатата, сякаш искаше тя да го гушне.

– Май си спечелихте обожател – рече Беа. – И не мислете, че Жулиан харесва всички...

Алисия погледна детето. Никога в живота си не бе държала бебе. Нямаше представа как се прави това. Беа навярно долови объркването ѝ, защото взе сина си на ръце.

– Нямате ли деца? – попита.

Посетителката поклати глава.

„Навярно ги яде“ – помисли си Беа с неволна злост. Жулиан все така гледаше непознатата запленен.

– Жулиан ли се казва?

– Да.

Алисия се доближи до детето и се наведе, за да изравни лицето си с неговото. Малкият се усмихна очарован. Изненадана от реакцията на сина си, Беа му позволи да протегне ръчичка към лицето на жената. Той докосна бузата и устните ѝ. На Беа ѝ се стори, че от тази ласка очите на клиентката се наляха със сълзи, или може би просто отразиха дневната светлина. Жената бързо се отдръпна и се извърна.