Лабиринтът на духовете

Книгата на Даниел

1

Онази нощ сънувах, че се връщам в Гробището на забравените кни­ги. Отново бях на десет години; събудих се в някогашната си спал­ня с чувството, че споменът за лицето на майка ми е избледнял безвъзвратно. И както се случва в сънищата, разбрах, че вината е моя и само моя, защото не заслужавам да си го спомня и не съм могъл да му отдам дължимото.

Малко след това влезе баща ми, стреснат от тревожните ми викове. Баща ми, който в съня ми беше още млад и знаеше всички отговори на света, ме прегърна, за да ме утеши. После, когато първият зрак бе започнал да рисува една призрачна Барселона, излязохме на улицата. По непонятна за мен причина баща ми ме изпрати само до портата. Там пусна ръката ми и ми даде да разбера, че това е пътуване, което трябва да предприема сам.

Закрачих, но си спомням, че ми тежаха и дрехите, и обувките, че даже и собствената ми кожа. Всяка следваща крачка изискваше по-голямо усилие от предишната. Когато стигнах до „Лас Рамблас“, забелязах, че градът е замрял в един безкраен миг. Хората бяха спрели на място и изглеждаха замръзнали като образи на стара фотография. Един гълъб в полет бе застинал с размахани крила. Цветен прашец се рееше неподвижно във въздуха като прашинки в сноп светлина. Водата във фонтана „Каналетас“ искреше в празното пространство и напомняше огърлица от стъклени сълзи.

Бавно, сякаш се опитвах да вървя под вода, крачех из онази вълшебна Барселона, застинала в безвремието, докато стигнах до прага на Гробището на забравените книги. Там се спрях изтощен. Не проумявах какъв бе този невидим товар, който влачех със себе си и който спъваше движенията ми. Хванах мандалото и похлопах, но никой не ми отвори. Тогава затропах с юмруци по масивната дървена порта. Пазачът обаче бе глух за молбите ми. Изнурен, накрая паднах на колене. Едва тогава, загледан в чародейството, което бях донесъл със себе си, изпитах ужасната увереност, че градът и съдбата ми ще останат завинаги замръзнали в тази магия и никога не ще мога да си спомня лицето на майка ми.

Именно в този миг, загубил вече всяка надежда, го открих. Къс метал, скрит във вътрешния джоб на ученическото ми сако, на което моите инициали бяха избродирани в синьо. Оказа се ключ. Зачудих се колко ли време съм го носил, без да разбера, че е там. Ключът бе ръждясал и тежеше почти колкото съвестта ми. Едвам успях да го повдигна с две ръце до ключалката. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да го завъртя. Тъкмо когато си помислих, че никога не ще успея, ключалката изведнъж поддаде и портата се плъзна навътре.

Върволица от запалени свещи очертаваше пътя пред мен – извита галерия, водеща към недрата на стария дворец. Потопих се в сумрака и чух как портата се захлопна зад гърба ми. Тогава познах коридора, изписан с фрески на ангели и приказни създания, които ме следяха от сенките с внимателен взор и сякаш се движеха, когато минавах покрай тях. Вървях по коридора, докато стигнах до една арка, водеща към огромен свод; спрях се на прага. Лабиринтът се ширна пред мен като безкраен мираж. Спирала от стълби, тунели, мостове и арки образуваше вечен град, изграден от всичките книги на света, и се въздигаше към необятен стъклен купол.

Там, в подножието на постройката, ме чакаше майка ми. Лежеше в отворен саркофаг, със скръстени на гърдите ръце и с кожа, бледа като бялата ѝ рокля. Клепките ѝ бяха спуснати, устните – плътно затворени. Лежеше неподвижно в безжизнения покой на изгубените души. Протегнах ръка, за да помилвам лицето ѝ. Кожата ѝ бе студена като мрамор. Тогава майка ми отвори очи и погледът ѝ, натежал от спомени, се впи в моя. Когато раздвижи потъмнелите си устни и заговори, гласът ѝ бе тъй гръмовен, че ме връхлетя като товарен влак и ме запрати във въздуха, където увиснах, пропадайки безкрай, а светът се разтвори в ехото от думите ѝ.

Трябва да разкажеш истината, Даниел.

Събудих се отведнъж в сумрачната спалня, плувнал в студена пот, и видях лежащата до мен Беа. Тя ме прегърна и погали лицето ми.

– Пак ли? – промълви.

Кимнах и поех дълбоко дъх.

– Говореше насън.

– Какво казах?

– Нищо не се разбираше – излъга Беа.

Погледнах я; тя ми отвърна с усмивка, в която прочетох съчувствие или може би само търпение.

– Опитай се да поспиш още малко. Будилникът ще звънне след час и половина, а днес е вторник.

Във вторниците бе мой ред да водя Жулиан на училище. Затворих очи и се престорих на заспал. Когато ги отворих пак след няколко минути, видях, че Беа се взира в мен.

– Какво има? – попитах я.

Тя се наведе към мен и нежно ме целуна по устните.

Ухаеше на канела.

– На мен също не ми се спи – загатна.

Започнах да я събличам полека. Тъкмо се канех да дръпна завивките и да ги хвърля на пода, когато чух леки стъпки зад вратата на спалнята. Беа спря настъплението на лявата ми ръка, която се плъзгаше между бедрата ѝ, и се надигна, подпряна на лакти.

– Какво има, миличък?

Малкият Жулиан ни гледаше от прага с личице, помрачено от срам и безпокойство.

– Има някой в спалнята ми – промълви.

Беа въздъхна и протегна ръце към него. Жулиан побърза да се скрие в обятията на майка си, а аз изоставих всички заченати в грях надежди.

– Аления принц ли? – попита Беа.

Детето кимна съкрушено.

– Татко ти ей сегичка ще отиде в стаята ти и ще го изхвърли оттам с ритници, тъй че да не се върне никога вече.

Нашият син ме погледна отчаяно. Че за какво са бащите, ако не за такива героични мисии? Усмихнах се и му намигнах.

– С ритници! – повторих с най-свирепото изражение, което успях да си придам.

Жулиан се осмели да се усмихне плахо. Скочих от леглото и отидох в стаята му. Тя дотолкова напомняше онази стая на долния етаж, която бях имал на неговата възраст, че за миг се зачудих дали все още не сънувам. Седнах на ръба на леглото и запалих нощната лампичка. Жулиан живееше сред играчки (някои наследени от мен), но най-вече сред книги. Бързо намерих очакваното скривалище под дюшека. Взех малката книжка с черна подвързия и я отворих на първата страница.

Лабиринтът на духовете VII

Ариадна и Аления принц

Текст и илюстрации: Виктор Матаиш

Вече не знаех къде да крия тези книги. При цялата находчивост, с която измислях нови скривалища, синът ми неизменно ги надушваше. Разлистих бързо страниците и спомените ме връхлетяха отново.

Върнах се в стаята, след като заточих книгата в най-високото чекмедже на кухненския шкаф, където синът ми – в това не се съмнявах – щеше скоро да я намери, и заварих Жулиан в прегръдките на майка си. И двамата бяха заспали. Спрях се на прага да ги погледам, стаен в полумрака. Заслушан в дишането им, се зачудих с какво ли бе заслужил късмета си най-щастливият мъж на света. Докато наблюдавах как спят безгрижно, неизбежно си спомних какъв страх ме обзе първия път, когато ги видях така прегърнати.

2

На никого не съм разказвал това, но в нощта, когато синът ми се роди и го видях за пръв път в обятията на майка му, унесен в блажения покой на онези, които още не знаят къде са се озовали, изпитах желание да побягна и да не се спирам чак до края на света. Тогава аз самият бях още хлапак и отговорностите на живота ми изглеждаха непосилни. Но каквито и оправдания да скалъпвам, все още ми горчи срамът заради малодушието, което ме обзе тогава и което, дори след толкова години, не събрах смелост да призная пред когото трябваше.

Спомените, които погребваме в мълчание, неспирно ни преследват. Моят спомен е за стая с безкраен таван; охровата светлина на една лампа очертаваше кревата, в който лежеше момиче на едва седемнайсет години с дете на ръце. Когато Беа, почти в безсъзнание, вдигна очи и ми се усмихна, очите ми се наляха със сълзи. Коленичих до леглото и зарових лице в скута ѝ. Тя взе ръката ми и я стисна с малкото сили, които ѝ бяха останали.

– Не се страхувай – прошепна тя.

Но аз бях примрял от страх. И за един срамен миг, споменът за който ме преследва оттогава, пожелах да съм някъде другаде, да съм някой друг. Фермин наблюдаваше сцената от прага и навярно прочете още неоформените ми мисли, както бе обичайно за него. Преди да съм успял да отворя уста, той ме хвана под ръка и ме поведе към дългия сумрачен коридор, оставяйки Беа и детето в добрата компания на своята годеница Бернарда.

– Още ли сте жив, Даниел? – попита той.

Кимнах едва-едва, като се мъчех да си възвърна изгубения кураж. Когато понечих да се върна в стаята, Фермин ме спря.

– Вижте, следващия път трябва да влезете там с по-бодро настроение. За щастие, госпожа Беа още е почти в несвяст и едва ли е забелязала нещо. А сега, ако позволите, чудесно ще ни дойде глътчица свеж въздух, за да прогоним страха и да предприемем втори опит с повече живец.

Без да дочака отговор, Фермин ме хвана за лакътя и ме поведе към едно стълбище с балюстрада, сякаш увиснала между Барселона и небето. Студен вятър погали лицето ми с хапеща ласка.

– Затворете очи и хубавичко поемете дъх три пъти. Не бързайте и дишайте така, сякаш дробовете ви стигат до петите – посъвет­ва ме той. – На тоя трик ме научи един тибетски монах, страшен пройдоха, с когото се запознах, докато работех като рецепционист и счетоводител на един пристанищен бардак. Какво ли знаеше, мошеникът му с мошеник...

Поех дълбоко дъх три пъти, както ми бе предписано, и още три в добавка, възползвайки се от благата на чистия въздух, възхвалявани от Фермин и неговия тибетски гуру. Главата ми се замая, но Фермин ме задържа да не падна.

– Да не вземете да припаднете сега? Стегнете се, че ситуацията изисква да сте спокоен, а не да се вцепените като пън.

Отворих очи и видях пустите улици и града, заспал в краката ми. Часът бе три през нощта и болницата „Св. Павел“ тънеше в сънен мрак, а нейната цитадела от куполи, кули и арки образуваше арабески сред мъглата, която се стелеше от хълма Кармел. Гледах безмълвно онази равнодушна Барселона, която се вижда само от болниците, нехаеща за страховете и надеждите на наблюдателя, и оставих пронизващия студ да проясни ума ми.

– Навярно ме мислите за страхливец – казах.

Фермин отвърна на погледа ми и сви рамене.

– Не драматизирайте. По-скоро мисля, че сте напрегнат и разтревожен, което е все същото, но поне ви освобождава от отговорност и подигравки. За щастие, тук нося разрешението на проблема.

Той разкопча пардесюто си – бездънен източник на чудеса, който играеше ролята на подвижна билкова аптека, музей на редки предмети и хранилище на реликви, измъкнати от хиляди битаци и второразредни търгове.

– Не знам как можете да носите толкова джунджурии у себе си, Фермин.

– Наука за напреднали. Предвид на оскъдната ми анатомия, състояща се предимно от мускулни влакна и хрущяли, този малък арсенал усилва гравитационното ми поле и ми помага да се закотвя здраво срещу всякакви несгоди. И не си мислете, че лесно ще ме разсеете с такива безцелни приказки, защото не сме дошли тук нито да любезничим, нито да си разменяме картички.

След това предупреждение Фермин измъкна от един от многобройните си джобове тенекиена манерка и дръпна запушалката ѝ. Подуши съдържанието, сякаш от него се носеше райско ухание, и се усмихна одобрително. После ми подаде манерката и кимна, като ме гледаше тържествено в очите.

– Пийте сега или се разкайте завинаги.

Взех я неохотно.

– Какво е това? Мирише на динамит...

– Глупости! Просто коктейл, предназначен да възкресява покойници и момченца, стреснати от отговорностите на съдбата. Отлична формула, забъркана от мен с помощта на „Анис дел моно“1 и други спиртни напитки, смесени с едно долнопробно бренди, което купувам от едноокия циганин от павилиончето за алкохол, и за капак няколко капки билков и плодов ликьор, които придават този неповторим аромат на каталонска градина.

– Света Богородице!

– Хайде, тъй се познава кой е смелчага и кой е поплювко. На един дъх, сякаш сте легионер, проникнал тайно на сватбено пиршество.

Подчиних се и отпих от пъклената напитка, която имаше вкус на бензин, подправен със захар. Вътрешностите ми пламнаха и преди да се съвзема, Фермин ми даде знак да повторя операцията. Загърбил протестите и вътрешните сътресения, гаврътнах втора доза, признателен за замайването и приповдигнатото настроение, които получих от този цяр.

– Е, как е? – попита моят приятел. – Живнахте, нали? Това е закуската на шампионите.

Кимнах убедено, разкопчавайки със сумтене яката си. Фермин се възползва от случая, за да отпие сам една глътка от лековитата си напитка, и прибра отново манерката в пардесюто си.

– Няма по-добро средство от химията за овладяване на лиричните настроения. Но гледайте да не се пристрастите към тоя трик, че алкохолът е като отровата за мишки или като щедростта: колкото повече се използва, толкова по-слаб ефект има.

– Не берете грижа.

Фермин посочи две хавански пури, които се подаваха от друг джоб на пардесюто му, но в следващия миг поклати глава и ми смиг­на.

– Бях запазил за днес тези пури, задигнати в последния момент от овлажнителя на изпълняващия длъжността на моя бъдещ тъст, сиреч дон Густаво Барсело. Но май ще ги оставим за друг път, защото не ми изглеждате във форма, а горкото дете не бива да остане сираче още в първия си ден на бял свят.

Фермин ме потупа обичливо по гърба и изчака няколко секунди, докато коктейлът му се разнасяше по вените ми, а мъглявото спокойствие, предизвикано от алкохола, потушаваше обзелата ме тиха паника. Щом забеляза стъкления ми поглед и разширението на зениците, което предшества общото притъпяване на сетивата, той подхвана речта, която несъмнено бе съчинявал цяла нощ.

– Приятелю Даниел, тъй е пожелал Бог – или който изпълнява длъжността Му в Негово отсъствие, – че да станеш баща и да докараш едно дете на бял свят е по-лесно, отколкото да получиш шофьорска книжка. Поради това злополучно обстоятелство огромен брой кретени, фукльовци и щураци смятат, че имат правото да се размножават и – накичени с медала на бащинството – завинаги опропастяват нещастните създания, които са заченали с чреслата си. И тъй, говоря ви с авторитета на човек, който се кани да забремени възлюбената си Бернарда веднага щом позволят половите жлези и светият брак, за който тя настоява, за да ви последвам в пътешествието към голямата отговорност на бащинството. В това си качество трябва да заявя и заявявам, че вие, Даниел Семпере Жисперт, новак, едва навлязъл в света на възрастните, макар в момента да не ви се вярва, че ставате за глава на семейство, сте и ще бъдете образцов родител, ако и да сте новобранец и в общи линии лапнишаран.

Дали заради експлозивния ликьор, или заради граматическата пиротехника на моя добър приятел, но някъде по средата на тази скучна реч напълно изгубих нишката.

– Фермин, не разбрах добре какво казахте току-що.

Той въздъхна.

– Исках да кажа следното: знам, че сте на път да напълните гащите и всичко това ви идва в повече, Даниел, но както каза и благочестивата ви половинка, не бива да ви е страх. Децата, или поне вашето, се раждат с късмета си и ако човек има малко честност, почтеност и мозък в главата, намира начин да не им съсипе живота и да бъде баща, от когото никога няма да се срамуват.

Погледнах с крайчеца на окото си този човечец, който би дал живота си за мен и винаги имаше на разположение една дума – или десет хиляди, – с която да преодолее всички проблеми и моята склонност да се огъвам понякога пред житейските изпитания.

– Дано да е така лесно, както го описвате, Фермин.

– На тоя свят нищо, което си струва, не е лесно, Даниел. На младини си мислех, че за да се справям с живота, е достатъчно да усвоя добре три неща. Първо: да си връзвам връзките на обувките. Второ: да събличам внимателно жена. И трето: да чета, за да се наслаждавам всеки ден на някоя и друга страница, съчинена с майсторство и ум. Струваше ми се, че човек, който стъпва здраво, умее да гали и възприема музиката на словото, живее по-дълго и най-вече живее по-добре. Но годините ме научиха, че това не е достатъчно и понякога животът ни дава шанс да станем нещо повече от двуноги, които ядат, отделят и заемат време и пространство на планетата. И ето че днес съдбата, в безграничната си несъзнателност, е пожелала да предостави този шанс и на вас.

Кимнах без особено убеждение.

– А ако не се окажа на висота?

– Даниел, ако си приличаме по нещо, то е, че и двамата сме благословени с късмета да срещнем жени, които не заслужаваме. Ясно като бял ден е, че в това пътуване те ще определят провизиите и посоката, а ние трябва просто да се стараем да не ги подведем. Е, какво ще кажете?

– Че ми се ще да ви вярвам безпрекословно, но ми е трудно.

Фермин поклати глава, омаловажавайки темата.

– Не се бойте. Огненият бъркоч, с който ви напоих, е замъглил бездруго нищожната ви способност да следите моята изкусна реторика. Но вие знаете, че в тия работи съм доста по-печен от вас и в общи линии съм абсолютно прав.

– По този въпрос няма да споря.

– И добре ще направите, защото ще изгубите още при първия опит. Имате ли ми доверие?

– Разбира се, Фермин. С вас отивам и накрай света, нали знаете.

– Ами послушайте ме тогава и вярвайте и в себе си, както правя аз.

Погледнах го в очите и кимнах бавно.

– Свестихте ли се вече? – попита.

– Май да.

– В такъв случай сменете тази печална физиономия, уверете се, че топките ви са на мястото си, и се върнете в стаята, за да прегърнете госпожа Беа и отрочето, както подобава на мъжа, в когото двамата ви превърнаха току-що. Защото не се съмнявайте, че онова момче, с което имах честта да се запозная една нощ под арките на „Пласа Реал“ и заради което съм брал толкова страх оттогава, трябва да остане в прелюдията на това приключение. Предстои да преживеем още много неща, Даниел, и това, което ни чака, не е детска работа. С мен ли сте? Чак до края на света, който може да е и зад ъгъла?

Не ми хрумна нищо друго, освен да го прегърна.

– Какво щях да правя без вас, Фермин?

– Да грешите честичко. Впрочем имайте предвид, че един от обичайните странични ефекти от мешаницата, която току-що погълнахте, е временна загуба на свенливостта и известна склонност към излиятелност. Затова, когато влезете сега в стаята при госпожа Беа, погледнете я в очите, за да разбере, че наистина я обичате.

– Тя си го знае.

Фермин търпеливо поклати глава.

– Послушайте ме. Няма нужда да го казвате, ако се смущавате, защото мъжете сме такива и тестостеронът не насърчава лиричните изявления. Но нека тя да го почувства. Защото тези работи е по-добре да се показват на дело, а не с приказки. И не от дъжд на вятър, а всеки ден.

– Ще се опитам.

– Не е достатъчно само да се опитате, Даниел. Гледайте да направите нещо повече.

И тъй, лишен от вечното и крехко убежище на моето юношество благодарение на Фермин, аз се запътих обратно към стаята, където ме чакаше моята съдба.

Много години по-късно споменът за онази нощ щеше да ме споходи в едно ранно утро в задната стая на старата книжарница на улица „Санта Ана“. За пореден път се борех с белия лист, без да зная откъде да захвана да разказвам дори пред себе си истинската история на моето семейство – начинание, над което се трудех от месеци или даже години, но още не бях съчинил дори един приличен ред.

Изпаднал в пристъп на безсъние, което приписваше на поглъщането на половин кило пръжки, Фермин бе решил да ми направи ранно сутрешно посещение. Виждайки как се мъча над една празна страница, въоръжен с писалка, която капеше като износен автомобил, приятелят ми седна до мен и огледа морето от смачкани листа в краката ми.

– Не се обиждайте, Даниел, но имате ли поне някаква идея какво правите?

– Не – признах си аз. – Може би всичко би се променило, ако пробвам с пишеща машина. Според рекламите машината „Ъндъруд“ е изборът на професионалиста.

Фермин прецени това рекламно обещание и решително поклати глава.

– Светлинни години делят машинописеца от писателя.

– Благодаря за насърчението. А вие какво правите тук по това време?

Той се потупа по корема.

– Поглъщането на цяло пържено прасенце ми разбърка стомаха.

– Искате ли малко сода бикарбонат?

– По-добре не, че ще получа, с извинение, сутрешен триумф и тогава вече съвсем няма да мога да поспя...

Оставих писалката и поредния – незнайно кой – опит да съчиня едно свястно изречение и потърсих погледа на моя приятел.

– Наред ли е всичко, Даниел? Като оставим настрана неуспешната ви атака на литературната крепост...

Свих рамене. Както винаги, Фермин се бе появил в съдбовен момент, оправдавайки славата си на помощник в заплетени ситуации.

– Чудя се как да ви попитам нещо, което отдавна ми се върти в главата – подхванах.

Той закри уста с ръка и се оригна кратко, но прочувствено.

– Ако става дума за някой креватен трик, кажете смело, не се стес­нявайте. Напомням ви, че в тия работи съм като дипломиран лекар.

– Не, не е свързано с кревата.

– Жалко, защото имам прясна информация за няколко нови хитринки, които...

– Фермин – пресякох го аз, – мислите ли, че съм живял живота си както трябва, че съм бил на висота?

Думите заседнаха в гърлото на моя приятел. Той сведе поглед и въздъхна.

– Само не ми казвайте, че това всъщност представлява тая ваша фаза на Балзак в застой. Духовни търсения и тям подобни...

– Нима човек не пише, за да разбере по-добре себе си и света?

– Не, ако е наясно какво прави – нещо, което на вас...

– Ама вие сте ужасен изповедник, Фермин. Помогнете ми поне малко.

– Мислех, че се опитвате да станете романист, а не светец.

– Кажете ми истината; познавате ме, откакто бях дете. Разочаровах ли ви? Бях ли онзи Даниел, когото очаквахте да бъда? Онзи, който майка ми би искала да бъда? Кажете ми истината.

Фермин подбели очи.

– Истината – това са глупостите, които дрънкат хората, когато си въобразяват, че знаят нещо, Даниел. Аз знам за истината толкова, колкото за размера сутиен на онова страхотно женище със засукано име и гръд, което гледахме в кино „Капитол“ оня ден.

– Ким Новак – уточних.

– Дано Бог и законът за гравитацията да благословят душата ѝ. И не, не сте ме разочаровали, Даниел. Никога. Добър човек сте и добър приятел. И ако ви интересува мнението ми, убеден съм, че покойната ви майка Изабела щеше да се гордее с вас и да ви смята за добър син.

– Но не и за добър романист – усмихнах се аз.

– Вижте, Даниел, вие сте толкова романист, колкото аз съм монах доминиканец. И си го знаете. Няма на тоя свят писалка или пишеща машина, която да промени това.

Въздъхнах и се умълчах. Фермин ме наблюдаваше умислен.

– Знаете ли, Даниел? В действителност смятам, че след всичките ни преживелици аз все още съм онзи окаян клетник, когото намерихте на улицата и прибрахте по милост, а вие още сте онова безпомощно дете, което се луташе в живота и се сблъскваше с безброй загадки, мислейки, че ако ги разреши, ще си възвърне като по чудо спомена за лицето на майка си и за истината, която светът му е отнел.

Замислих се над думите му, които бяха засегнали болно място.

– Дори и така да е, толкова ли е страшно това?

– Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да сте романист като вашия приятел Каракс.

– Може би трябва да го открия и да го убедя да напише той тази история – отбелязах. – Нашата история.

– Това казва понякога и синът ви.

Погледнах изкосо Фермин.

– Какво казва Жулиан? Какво знае той за Каракс? Говорили ли сте на сина ми за Каракс?

Фермин доби типичното си изражение на невинно агънце.

– Кой, аз?

– Какво сте му разправяли?

Той изсумтя, омаловажавайки темата.

– Нищо особено, съвсем безобидни бележки под линия. Там е работата, че детето е любознателно и му сече пипето; естествено, попива всичко и почва да събира две и две. Не съм виновен аз, че синът ви има буден ум. Очевидно не се е метнал на вас.

– Света Богородице... А Беа знае ли, че сте говорили за Каракс с детето?

– Аз във вашия съпружески живот не се меся. Но едва ли има много неща, за които госпожа Беа да не знае или да не се досеща.

– Категорично ви забранявам да разправяте на сина ми за Каракс, Фермин.

Той сложи ръка на гърдите си и кимна тържествено.

– Гроб съм. Най-черен позор да ме сполети, ако в миг на помрачение наруша този обет за мълчание.

– И докато сме на темата за забранените неща, не споменавайте и Ким Новак, че добре ви познавам.

– По тоя въпрос съм невинен като агнеца Божи, изкупител на греховете световни, защото тази тема я подхваща детето, което хич не е вчерашно.

– Невъзможен сте!

– Приемам самоотвержено несправедливите ви нападки, защото знам, че ги поражда отчаянието от оскъдния ви талант. Освен Каракс, има ли Ваше Сиятелство още имена, които да прибавим към черния списък на онези, които не бива да се споменават? Бакунин? Естрелита Кастро2?

– Защо не отидете да спите и не ме оставите на мира, Фермин?

– И да ви зарежа сам пред лицето на опасността? Че нали тук трябва да остане поне една здравомислеща зряла личност?

Той се обърна към писалката и купчината бели листи, които чакаха на писалището, и ги огледа с жив интерес, сякаш бяха набор хирургически инструменти.

– Досетихте ли се вече откъде да подхванете начинанието?

– Не. Тъкмо това обмислях, когато довтасахте вие и задърдорихте врели-некипели.

– Глупости! Без мен сте негоден да напишете дори списък за покупки.

Убеден най-сетне, Фермин запретна ръкави пред титаничната задача, която ни очакваше, седна на един стол до мен и ме измери с изразителния поглед на онези, които се разбират и без думи.

– Като стана дума за списъци, аз от съчиняването на романи разбирам по-малко, отколкото от изработването и употребата на власеници. И все пак мисля, че преди да подхване един разказ, човек трябва най-напред да си състави списък на нещата, които иска да разкаже. Нещо като инвентар, да речем.

– Или пътен лист? – предположих.

– Пътният лист е нещо, което човек скалъпва, когато не знае къде отива. Така убеждава себе си и още някой и друг ахмак, че се е запътил към конкретна цел.

– Идеята не е толкова лоша. Самозалъгването е тайната на всяко невъзможно начинание.

– Виждате ли? Двамата сме непобедим тандем. Вие записвате, а аз мисля.

– Ами тогава мислете на глас.

– Имате ли в тази джаджа достатъчно мастило за двупосочно пътуване до ада?

– Достатъчно е, за да потеглим.

– Сега трябва само да решим откъде да започнем своя списък.

– А ако започнем от историята за запознанството ви с нея? – попитах.

– С коя?

– Как така с коя, Фермин? С нашата Алисия в Барселона на чудесата.

Сянка помрачи лицето му.

– Тази история май не съм я разказвал на никого, Даниел. Дори и на вас.

– Нима има по-подходящ вход, за да влезем в лабиринта?

– Един мъж би трябвало да може да отнесе някоя тайна в гроба – възрази Фермин.

– Многото тайни могат да ни вкарат в гроба преждевременно.

Той учудено повдигна вежди.

– Кой е казал това? Сократ ли? Или може би аз?

– Не. Каза го Даниел Семпере Жисперт, хомо наивикус, само преди няколко секунди.

Фермин се усмихна доволно, обели обвивката на един лимонов бонбон „Сугус“ и го лапна.

– Ех, трябваха ви години, но вече следвате стъпките на учителя, разбойнико. Искате ли един „Сугус“?

Приех бонбона, защото знаех, че е сред най-ценните притежания на моя приятел, и за мен бе чест да споделя съкровището му.

– Чували ли сте някога онази удобна максима, че в любовта и войната всичко е позволено, Даниел?

– Чувал съм я, да. Обикновено от устата на хора, за които войната е по-важна от любовта.

– Така е, защото това всъщност е гадна лъжа.

– А тази история за любов ли е, или за война?

Фермин сви рамене.

– Каква е разликата?

И тъй, под булото на мрака, въоръжен с два лимонови бонбона и с магията на спомените, която заплашваше да се стопи в мъглата на времето, Фермин започна да заплита нишките, които щяха да изтъкат края – и началото – на нашата история...

Откъс от

„Лабиринтът на духовете“

(„Гробището на забравените книги“, том IV) от Жулиан Каракс

Издателство „Люмиер“, Париж, 1992 г.

Издание под егидата на Емил дьо Розие Кастелен

1 Вид анасонов ликьор. (Всички бележки под линия са на преводача.)

2 Естрелита Кастро (1908–1983) — испанска певица и актриса.