Лабиринтът на духовете

Варгас се усмихна.

– А вие сте моят проблем, Алисия. Или моето спасение, макар че тази мисъл сигурно ви разсмива.

– Никога не съм спасила никого.

– Никога не е късно да започнете.

Той се изправи и ѝ подаде палтото.

– Е, какво ще кажете? Да си прецакаме ли живота завинаги, или предпочитате годинките да се изнижат, за да откриете, че нямате талант за литература, а аз да осъзная, че пиесите на Лопе трябва да се гледат на сцена?

Алисия си облече палтото.

– Откъде искате да започнем? – попита Варгас.

– От входа на лабиринта...

Даниел зъзнеше от студ в скривалището си, когато забеляза, че слабият като клечка Фермин, целият само кокали и хрущяли, явно се чувстваше отлично и даже си тананикаше някаква кубинска мелодия, поклащайки леко хълбоци в тропически ритъм.

– Не разбирам как не замръзвате, Фермин. Дърво и камък се пука от студ.

Фермин разкопча две копчета, за да покаже подплатата от вестници, която носеше под дрехите си.

– Приложна наука – обясни той. – А като добавим и някои подбрани спомени от малката мулатка, която имах в Хавана на младини... На това му викат Гълфстрийм.

– Майко Божия...

Даниел тъкмо се канеше да влезе в „Гран Кафе“, за да си поръча горещо кафе с мляко и порядъчно количество коняк, когато вратата на наблюдаваната сграда изскърца и Алисия излезе заедно с един як мъж с осанка на военен.

– Я вижте какъв Тарзан е взел нашата хитруша! – отбеляза Фермин.

– Престанете да я наричате така. Името ѝ е Алисия.

– Да видим дали ще излезете някой ден от пубертета, че вече сте глава на семейство. Да вървим!

– А какво ще правим с другия?

– С шпионина ли? Не се кахърете. В момента кроя един майсторски план...

Алисия и едрият мъжага, който очевидно бе от силите за поддържане на обществения ред, завиха по улица „Фернандо“ към „Лас Рамблас“. Придържайки се към своя план, Фермин и Даниел минаха покрай шпионина, притаен в сенките на ъгъла, без да се издават, че са забелязали присъствието му. В този час улицата бе по-оживена от обичайното благодарение на един контингент от британски моряци, жадни за културен обмен, и на разни бонвивани от северната част, слезли в недрата на града в търсене на флора, с която да задоволят непристойните си креватни желания. Фермин и Даниел се смесиха с минувачите, използвайки ги за прикритие, докато стигнаха до арките на „Пласа Реал“.

– Вижте, Даниел, на това място се запознахме двамата с вас. Спомняте ли си? Годините си минават, а тук все още мирише на пикня. Това е вечната Барселона, която никога не изтлява...

– Не ми изпадайте сега в романтични настроения.

Алисия и полицаят тъкмо пресичаха площада в посока „Лас Рамблас“.

– Ще хванат такси – заключи Фермин. – Сега е моментът да се освободим от товара.

Обърнаха се и съгледаха шпионина, който се подаваше между арките на площада.

– Какво предлагате да направим? – попита Даниел.

– Бихте могли да го пресрещнете и да му ударите едно коляно в меките части. Дребосък е и сигурно ще го надвиете.

– Имате ли алтернативен план?

Фермин въздъхна нетърпеливо. В този миг забеляза един полицай, който патрулираше бавно площада, наблюдавайки апатично щедрите деколтета на две уличници, застанали на входа на пансиона „Амбос мундос“.

– Постарайте се да не изтървете от поглед вашето ангелче и здравеняка – нареди Фермин.

– А вие какво смятате да направите?

– Гледайте и се учете от майстора.

Фермин отиде пъргаво при полицая и най-тържествено му козирува.

– Коменданте – заяви, – имам тягостното задължение да доложа за едно престъпление срещу приличието и добрите нрави.

– Какво престъпление?

– Вижда ли Ваше Превъзходителство оня изпосталял пройдоха, дето се е скрил така старателно под палто от разпродажба? Оня, дето се прави на ни лук ял, ни лук мирисал?

– Оня малчуган ли?

– Никакъв малчуган не е. С прискърбие трябва да съобщя, че под палтото е гол-голеничък и си показваше щръкналата патка на едни дами и им говореше разни мръсотии, които аз не бих се осмелил да повторя дори пред проститутки.

Полицаят здраво стисна палката си.

– Какво казахте?

– Каквото чухте. Ей го нà, завършен негодник в търсене на нови възможности да безчинства.

– Сега ще му покажа къде зимуват раците.

Полицаят извади свирката си и посочи подозрителния тип с палката си.

– Хей, стой там!

Осъзнавайки в какво положение е изпаднал, шпионинът хукна да бяга, а полицаят се впусна подире му. Доволен от тази маневра за отвличане на вниманието, Фермин остави блюстителя на реда и добрите нрави да преследва славния съгледвач и побърза да се присъедини към Даниел, който го чакаше на стоянката за таксита.

– Къде са?

– Току-що се качиха в едно такси. Онова там.

Фермин натика Даниел в следващото такси. Шофьорът, който въртеше ловко клечка за зъби в уста, ги изгледа в огледалото за обратно виждане.

– В Пуебло Нуево не отивам – предупреди ги той.

– Вие губите от това. Виждате ли онова такси?

– Таксито на Сиприано ли?

– Същото. Следвайте го и гледайте да не го изгубите. Въпрос на живот и смърт, пък и на добър бакшиш.

Таксиметровият шофьор включи апарата и се усмихна саркастично.

– Мислех, че такива работи стават само в американските филми.

– Молитвите ви са били чути. Карайте плътно след него, но все пак дискретно.

11

Двайсетте минути, за които стигнаха до комисариата, му се сториха двайсет години. Фернандито се возеше на задната седалка до Ендая, който пушеше мълчаливо и от време на време му отправяше ведра усмивка и репликата „спокойно, не се тревожи“, от която кръвта му се смразяваше. Двама от хората на Ендая пътуваха отпред. Никой от тях не обели дума през целия път. Нощта бе мразовита и въпреки че в колата бе студено, Фернандито усещаше как потта се стича по хълбоците му. Гледаше през прозорците града като далечен мираж, в който никога нямаше да се върне. Пешеходци и превозни средства преминаваха край него – едва на няколко метра, но недостижими. Когато спряха на светофара на кръстовището на „Балмес“ и „Гран Виа“, момчето почувства импулс да отвори вратата и да побегне, но тялото му не откликна. Секунди по-късно, когато колата потегли отново, се увери, че вратите са заключени. Ендая приятелски го потупа по коляното.

– Спокойно, Алберто, ще приключим за минутка.

Когато спряха пред комисариата, двама униформени агенти, които охраняваха входа, се приближиха и след като отвориха вратата на Ендая и кимнаха на тихо изречените му заповеди, хванаха Фернандито за лактите и го поведоха навътре. Полицаят, заемащ седалката на пасажера, не слезе от колата, но го изгледа и момчето видя, че с усмивка каза нещо на другаря си на волана.

Фернандито никога не бе попадал в централния полицейски участък на „Виа Лайетана“. Той бе един от мнозината барселонци, които, ако случайно се намираха в квартала и трябваше да минат покрай злокобната сграда, се прехвърляха на другия тротоар и ускоряваха крачка. Отвътре комисариатът му се видя тъй тъмен и страховит, както си го бе представял. Щом уличните светлини се изгубиха зад гърба му, долови лек мирис на амоняк. Двамата агенти го водеха за ръцете, а краката му откликваха с бавни, провлечени стъпки. Коридорите се умножаваха и Фернандито имаше чувството, че някакъв хищен звяр го поглъща в търбуха си. Във въздуха се носеше ехо от гласове и стъпки и всичко бе пропито от сив, леден полумрак. Бегли погледи се спираха за миг върху него и веднага се извръщаха равнодушно. Агентите го влачеха по стълби, за които той не можеше да определи дали отиваха нагоре, или надолу. Крушките по таваните примигваха, сякаш токът стигаше до тях постепенно. Накрая влязоха през една врата, на която Фернандито успя да прочете надписа ОТДЕЛ ЗА ОБЩЕСТВЕНО РАЗСЛЕДВАНЕ, гравиран върху матираното стъкло.

– Къде отиваме? – смотолеви той.

Двамата агенти си направиха оглушки за думите му, точно както не бяха обръщали внимание и на самия него през целия път, сякаш носеха някакъв вързоп. Преведоха го през една мрачна зала, обзаведена с метални маси с подвижни лампи, които хвърляха кръгове от жълтеникава светлина върху всяка от тях. В дъното се намираше кабинет със стъклени стени. В него имаше писалище от благородна дървесина и два стола. Единият агент отвори вратата на кабинета и даде знак на момчето да влезе.

– Седни тук – каза му мъжът, без да го гледа в очите. – И кротувай.

Фернандито пристъпи няколко крачки. Вратата се затвори зад гърба му. Той послушно седна на единия стол и пое дълбоко дъх. Погледна през рамо и видя, че двамата агенти бяха седнали на една от масите в залата. Единият предложи цигара на другия. Усмихваха се. „Поне не си в килия“ – каза си той.

Измина цял час, през който най-голямата проява на дързост, която си позволи след четирийсетминутно отчаяно чакане, бе да се премести от единия стол на другия. Неспособен да остане дори секунда повече на тези седалки, които сякаш се смаляваха с всяка изминала минута, Фернандито се изправи. Въоръжавайки се с нещо, което не бе смелост, а приличаше най-вече на паника, той се приготви да затропа по стъклената врата, за да оповести, че е невинен и е попаднал тук по погрешка, и да поиска от охраняващите го агенти да го пуснат да си отиде. В този миг една врата се отвори зад гърба му и фигурата на Ендая се очерта срещу светлината.

– Извинявай за закъснението, Алберто. Задържа ме един малък административен въпрос. Предложиха ли ти кафе?

Фернандито, чиято уста сякаш беше пълна с пясък, седна отново, без да чака да му наредят.

– Защо съм тук? – настоятелно попита той. – Нищо не съм направил.

Ендая се усмихна спокойно, сякаш уплахата на момчето му вдъхваше известна нежност.

– Никой не казва, че си направил нещо лошо, Алберто. Наистина ли не искаш кафе?

– Искам да ме пуснете да си ида у дома.

– Разбира се. Веднага.

Ендая побутна към него телефона, който стоеше на писалището. Вдигна слушалката и му я подаде.

– Хайде, Алберто, обади се на баща ти да дойде да донесе документите ти и да те прибере. Семейството ти сигурно се тревожи за теб.

12

Купол от пълзящи облаци увенчаваше планинския склон. Фаровете на таксито разкриваха силуетите на внушителните къщи, които се подаваха сред дърветата, ограждащи пътя към Валвидрера.

– По „Каретера де лас Агуас“ вече не мога да мина – предупреди ги таксиметровият шофьор. – От миналата година ограничиха достъпа само до жители на квартала и общински коли. Подадеш ли си муцуната, иззад храстите веднага изскача полицай с кочан за глоби в ръка. Но мога да ви оставя на входа...

Варгас му показа банкнота от петдесет песети. Очите на шофьора кацнаха върху това приказно видение като мухи на мед.

– Вижте, нямам ресто за такава сума...

– Ако ни изчакате, няма да се наложи да ни връщате нищо. А общината да върви на майната си.

Таксиметровият шофьор изсумтя, но се примири с монетарната логика.

– Амин – заключи той.

Когато стигнаха началото на шосето – тясна неасфалтирана лента, опасваща планинския амфитеатър, който се извисяваше над Барселона, – шофьорът предпазливо пое по него.

– Сигурни ли сте, че е тук?

– Карайте все направо.

Някогашният дом на семейство Матаиш се намираше на около триста метра от началото на пътя. След малко фаровете на таксито погалиха една открехната решетеста врата. Зад нея се виждаше силует с назъбен покрив с кулички и мансарди, стърчащ сред останките от градина, отдавна зарязана на произвола на съдбата.

– Стигнахме – рече Алисия.

Таксиметровият шофьор погледна бегло мястото, а после и клиентите си със слаб ентусиазъм.

– На мен ми се струва, че тук никой не живее...

Без да обръща внимание на думите му, Алисия слезе от колата.

– Да ви се намира някое фенерче? – попита Варгас.

– Екстрите не влизат в цената на превоза. Все още ли говорим за десет дуро?

Полицаят извади отново петдесетачката и му я показа.

– Как се казвате?

Очите на шофьора заблестяха от хипнотичното въздействие на парите.

– Сиприано Ридруехо Кабесас, на вашите услуги. И на гилдията на таксиджиите.

– Сиприано, тази вечер ви е провървяло. Нямате ли някое фенерче за госпожицата, че да не вземе да се спъне и да си изкълчи глезена?

Шофьорът се разтършува в жабката и извади фенер със значителни размери. Варгас го взе и слезе от колата, като преди това скъса надве петдесетачката и подаде едната половина на таксиметровия шофьор.

– Другата ще получите на връщане.

Сиприано въздъхна, гледайки половинката от банкнотата така, сякаш бе лотариен билет с изтекъл срок на осребряване.

– Ако изобщо се върнете – промърмори той.

Алисия вече се бе провряла през тесния отвор на решетестата ограда. Силуетът ѝ плавно се носеше под лунната пътека сред храсталаците. Варгас, който бе два или три пъти по-едър от нея, трябваше да се бори известно време с ръждясалите пръчки, за да премине. От другата страна на оградата се простираше павирана пътека, която стигаше до главния вход на къщата. Паветата под нозете им бяха покрити с окапала шума. Варгас последва Алисия през градината, докато стигнаха до една надвиснала над планинския склон балюстрада, от която можеше да се види цяла Барселона. Отвъд нея морето пламтеше под лунната светлина като разтопено сребро.

Алисия загледа фасадата на къщата. Образите, възникнали в съзнанието ѝ, докато слушаше разказа на Вилахуана, сега добиха реална форма пред очите ѝ. Представи си сградата в по-добри времена, слънцето, галещо охровите стени и позлатяващо басейна на фонтана, който сега бе пресъхнал и напукан. Представи си как дъщерите на Матаиш си играят в тази градина, а писателят и съпругата му ги наблюдават през прозореца на всекидневната. Домашното огнище на Матаиш се бе превърнало в изоставен мавзолей; капаците на прозорците леко се поклащаха от бриза.

– Един кашон от най-доброто бяло вино, ако оставим тая работа за утре и се върнем на дневна светлина – предложи Варгас. – Даже два, ако трябва.

Тя измъкна фенера от ръцете му и закрачи към входа. Вратата беше отворена. На прага лежаха останките на ръждясал катинар. Алисия насочи снопа светлина към металните късове и коленичи, за да ги разгледа. Взе едно парче и го огледа отблизо. Металът като че ли бе разбит отвътре.

– Изстрел в буталото – заяви Варгас зад гърба ѝ. – Крадци от висок калибър.

– Ако изобщо са били крадци.

Алисия пусна парчето метал и се изправи.

– Вие усещате ли тази миризма, която аз надушвам? – попита полицаят.

Тя само кимна. Влезе във вестибюла и се спря в подножието на стълбище от белезникав мрамор. Лъчът на фенера се плъзна по стъпалата, които чезнеха в мрака. Скелетът на стар кристален полилей се полюляваше от тавана.

– Аз не бих се доверил на това стълбище – предупреди я Варгас.

Заизкачваха се бавно, стъпало по стъпало. Снопът светлина разпръсваше сенките на четири-пет метра пред тях, преди да се разтвори в бледо сияние, което се губеше в тъмното. Смрадта, която бяха доловили на влизане, не бе изчезнала, но докато се катереха по стълбата, студен и влажен полъх, идващ явно от горния етаж, погали лицата им.

На площадката на първия етаж се озоваха срещу разпределителен коридор; от него се отделяше обширна галерия с редица вътрешни прозорци, през които се процеждаше лунната светлина. Повечето врати бяха изтръгнати, стаите зееха голи, без покъщнина и завеси. Двамата поеха по коридора, изследвайки тези безжизнени помещения. Подът бе покрит с килим от прах, който скриптеше под краката им. Алисия насочи фенера към диря от стъпки, която се стопяваше в мрака.

– Скорошна е – промълви тя.

– Вероятно е от някой просяк, или пък някой крадец се е вмъкнал да провери останало ли е нещо за задигане – рече Варгас.

Без да обръща внимание на думите му, Алисия последва дирята. Така обиколиха етажа и стигнаха до югоизточния ъгъл на къщата. Там дирята се губеше. Алисия се спря пред прага на помещението, което очевидно бе някогашната спалня на съпрузите Матаиш. Почти нямаше мебелировка, обирджиите бяха свалили дори тапетите от стените. Таванът бе започнал да поддава и част от дървените касетки по него образуваха лъжлива перспектива, която създаваше илюзията, че стаята е с по-голяма дълбочина от действителната. В дъното се виждаше черната дупка на гардероба, в който съпругата на Матаиш напразно се бе опитала да скрие дъщерите си. Алисия усети леко гадене.

– Тук няма нищо – рече Варгас.

Тя тръгна обратно към галерията, по която бяха дошли. Зловонието, облъхнало ги на влизане, тук се усещаше по-ясно – мирис на разложение, идващ сякаш от самите недра на къщата. Алисия слезе бавно по стълбите, следвана от Варгас. Тъкмо се бе запътила към изхода, когато долови някакво движение от дясната си страна и се спря. Приближи се до прага на един салон с големи прозорци. Част от паркета бе изкъртена и сред останките от импровизирано огнище се виждаха овъглени парчета от столове и почернели гърбове на книги.

В дъното на стаята се полюляваше дървена плоскост, зад която зееше кладенец от мрак. Варгас застана до Алисия и извади револвера си. Запристъпваха към вратата много бавно от двете ѝ страни. Когато стигнаха до стената, полицаят отвори вратичката, вградена в покрития с инкрустации дървен панел, и кимна на Алисия. Тя насочи лъча на фенера навътре, осветявайки дълго стълбище, което водеше към подземието на къщата. Оттам се издигаше въздушно течение, пропито с вонята на мърша. Младата жена закри с ръка устата и носа си. Варгас кимна отново и заслиза пръв. Спускаха се бавно, като опипваха стените и изпробваха всяко стъпало, за да не стъпят накриво и да полетят надолу.

Когато стигнаха подножието на стълбата, откриха нещо, което на пръв поглед бе огромен свод, простиращ се над цялата основа на сградата. Сводът бе ограден от хоризонтални прозорци, през които проникваха лъчи бледа светлина, уловени в зловонни изпарения, издигащи се от пода. Алисия се канеше да направи крачка напред, когато Варгас я възпря. Едва тогава тя осъзна, че онова, което бе взела за под от фаянсови плочки, бе всъщност водна повърхност. Подземният басейн на забогателия в Америка чичо бе изгубил изумруденозеления си цвят и сега представляваше черно огледало. Двамата се приближиха до ръба му и Алисия плъзна лъча на фенера по повърхността. Мрежа от зеленикави водорасли се поклащаше под водата. Смрадта идваше оттам. Младата жена посочи дъното на басейна.

– Има нещо там долу – рече тя.

Доближи фенера до водата, която доби призрачно сияние.

– Виждате ли го? – попита Алисия.

Една неясна черна форма едва-едва се полюляваше на дъното. Варгас се огледа и зърна нещо, което приличаше на гребло или голяма метла за чистене на басейна. Всички влакна отдавна бяха опадали, но металната свръзка, която ги бе придържала, все още се крепеше в края на пръта. Полицаят го натопи във водата и се опита да достигне с него тъмната форма. Когато я докосна, тя се завъртя около оста си и като че ли се разгъна извънредно бавно.

– Внимание! – предупреди Варгас.

Той усети, че металният край се е закачил за нещо твърдо, и задърпа с всички сили. Сянката се заиздига от дъното на басейна. Алисия отстъпи няколко крачки. Варгас пръв разбра какво бе това.

– Отдръпнете се – тихо рече той.

Първото, което Алисия позна, бе костюмът, защото в деня, когато си го бе купил, тъкмо тя го придружи до една шивачница на „Гран Виа“. Лицето, което изплува на повърхността, беше бяло като гипс, а очите приличаха на две топчета от излъскан мрамор, набраздени от мрежа от капиляри около зениците. Белегът на бузата, оставен от нейната ръка, бе добил пурпурен цвят и напомняше огнено клеймо. Главата се килна на една страна и изложи на показ дълбоката рана на прерязаното гърло.

Алисия зажумя и изхлипа. Почувства ръката на Варгас на рамото си.

– Това е Ломана – успя да каже тя.

Когато отново отвори очи, тялото бе започнало да потъва. Накрая се скри под водата, въртейки се около оста си с разперени накръст ръце. Алисия се обърна към Варгас, който я наблюдаваше загрижено.

– Вилахуана ми каза, че го е изпратил тук – рече тя. – Някой сигурно го е проследил.

– Или се е натъкнал на нещо, което не е очаквал.

– Не можем да го оставим така.

Варгас кимна.

– Аз ще се погрижа за това. А сега да се махаме оттук.

Полицаят я хвана за ръката и внимателно я поведе към стълбата.

– Алисия, това тяло е лежало тук поне две-три седмици. Още преди да пристигнете в Барселона.

Тя затвори очи и кимна.

– Това означава, че онзи, който е влязъл в дома ви и е откраднал книгата, не е бил Ломана – добави той.

– Зная.

Канеха се да се качат отново, когато Варгас изведнъж се закова на място и задържа Алисия. Шум от стъпки на горния етаж отекна в свода. Двамата погледнаха в посоката, от която идваше шумът. Полицаят се заслуша с непроницаемо изражение.

– Не е само един човек – прошепна той едва чуто.

За миг стъпките като че ли спряха, после започнаха да се отдалечават. Алисия понечи да надникне на стълбата, но точно тогава горе се разнесе някакъв тропот. Стълбата заскърца и се чу ехото на един глас. Алисия и Варгас се спогледаха и тя угаси фенера. Застанаха от двете страни на вратата и се скриха в сенките. Варгас насочи дулото на револвера си към изхода на стълбата и запъна спусъка. Стъпките се приближаваха. Миг по-късно един силует се подаде на прага. Преди непознатият да направи дори крачка повече, полицаят опря дулото в слепоочието му, готов да му пръсне главата.

13

Усещането от дуло на оръжие, опряно в кожата, бе като крем карамела – нещо, с което Фермин така и не успя да свикне, въпреки че го бе опитвал безброй пъти.

– Не ще и дума, че идваме с мирни намерения – заяви той, като затвори очи и вдигна ръце в знак, че се предава безусловно.

– Фермин, вие ли сте? – попита Алисия изумена.

Преди той да успее да отговори, Даниел се подаде на прага и замръзна при вида на оръжието, което Варгас все още държеше насочено към главата на приятеля му. Полицаят изсумтя и свали револвера. Фермин изпусна тревожна въздишка.

– Може ли да знам какво, по дяволите, правите тук? – попита Алисия.

– Гледай ти, как ми прочетохте мислите – отвърна Фермин.

Изправена пред обвинителните погледи на двамата, тя се замисли какво да предприеме.

– Нали ви казвах, Даниел? – обади се Фермин. – Вижте я как крои лошотии като коварна ламя, каквато е.

– Какво е ламя? – попита Варгас.

– Да не се обижда господин артилеристът, но ако наблягаше повече на речника и по-малко на патлаците, може би нямаше да е нужно да пита – отвърна Фермин.

Варгас направи крачка напред, а Фермин отстъпи пет назад. Алисия вдигна ръце в помирителен жест.

– Мисля, че ни дължите обяснение, Алисия – рече Даниел.

Тя го погледна втренчено в очите и кимна, а лицето ѝ доби мило изражение, способно да разсее всички подозрения на света. Фермин смушка приятеля си с лакът.

– Даниел, поддържайте кръвния поток в посока към главата и не се оставяйте да ви забаламосат.

– Тук никой не иска да забаламоса никого, Фермин – рече Алисия.

– Тия по-добре ги разправяйте на плаващите мощи – промърмори Фермин, сочейки мътните води на басейна. – Ваш познат ли е?

– Всичко това си има обяснение – поде тя.

– Алисия... – намеси се Варгас с предупредителен тон.

Младата жена кимна помирително и пристъпи към Фермин и Даниел.

– За жалост, обяснението не е просто.

– Дайте ни шанс. Не сме такива будали, каквито изглеждаме, поне моя милост, защото приятелят Даниел все още се мъчи да излезе от юношеството.

– Оставете я да говори, Фермин – пресече го Даниел.

– По-малко отровни езици съм виждал аз у кобрите в зоопарка.

– Защо най-напред да не отидем някъде, където бихме могли да поговорим на спокойствие? – предложи Алисия.

Варгас изруга под сурдинка, показвайки ясно, че не одобрява идеята.

– А откъде да знаем, че това не е клопка? – попита Фермин.

– Ще оставя на вас да изберете мястото – отвърна тя.

Даниел и Фермин се спогледаха.

Всички прекосиха градината и се върнаха при таксито, където Сиприано, обвит в облак цигарен дим, слушаше в захлас една значима радио дискусия по ключовите въпроси, които действително касаеха обществеността: футболната лига и деформацията на кокалчето на левия крак на Кубала64 в навечерието на мача „Мадрид“ – „Барселона“, насрочен за следващата неделя. Поради внушителните си размери Варгас зае мястото на пасажера, а останалите се сбутаха някак на задната седалка.

– Вие не бяхте ли двама? – попита таксиметровият шофьор, чудейки се дали не бе прекалил с пушенето.

Варгас само изръмжа в отговор. Алисия се бе вглъбила в своите мистерии; може би кроеше някоя голяма измама, както подозираше Фермин. Неговият приятел Даниел изглеждаше с твърде замъглен разсъдък поради допира на бедрото на лукавата жена до десния му крак и явно не бе в състояние да мисли и да говори. Единствено Фермин бе запазил контрол над способностите и здравия си разум, поради което пое водещата роля и даде навигационни указания.

– Вижте, шефе, бъдете така добър да ни откарате в Равал и да ни оставите пред „Кан Люис“.

Самото споменаване на ресторанта – любимото му заведение в цялата известна вселена и духовно убежище в мигове на смут – оживи Фермин, у когото контактите с блюстители на реда, заплашващи да му пръснат черепа, винаги предизвикваха вълчи глад. Сиприано даде заден ход до началото на пътя за Валвидрера, след което потегли обратно към Барселона, която сякаш чакаше, ширнала се в подножието на планината. Докато се носеха надолу по склона към квартал Сариа, Фермин изучаваше дискретно тила на мъжа на предната седалка, когото Алисия бе взела за ескорт. Всичко у него подсказваше, че е полицай, и то от висок калибър. Варгас сигурно почувства пронизващия му взор, защото се обърна и го измери с един от своите погледи – от ония, които разхлабваха червата на нещастниците, озовали се в кафеза. Това човече, което Алисия наричаше Фермин, сякаш бе излязло от някой апокрифен епизод на „Ласарильо от Тормес“65.

– Не се подвеждайте от хилавата ми външност – предупреди го Фермин. – Всичко, което виждате, е само мускул и боен инстинкт. Мислете за мен като за нинджа в цивилно облекло.

Човек си въобразява, че вече е видял всичко в професията си, и тогава Господ Бог решава да му прати някоя изненада.

– Казвате се Фермин, нали?

– Кой пита?

– Наричайте ме Варгас.

– Лейтенант?

– Капитан.

– Надявам се, че Ваше Превъзходителство няма възражения от религиозно естество спрямо добрата храна и каталонската кухня.

– Абсолютно никакви. И да си призная, доста съм гладен. Добър ли е този „Кан Люис“?

– Великолепен – отвърна Фермин. – Като бедрото на Рита Хейуърт в мрежест чорап.

Варгас се усмихна.

– Тия двамата вече се сприятелиха – рече Алисия. – Диктатите на стомаха и срамотиите сродяват хората.

– Не ѝ обръщайте внимание, Фермин. Алисия изобщо не яде – поне не и твърда храна – обясни полицаят. – Изхранва се, като пие душата на непредпазливите.

Фермин и Варгас неохотно размениха съучастнически усмивки.

– Чухте ли, Даниел? – подхвърли първият. – Потвърдено от Генерална дирекция на полицията, капитански чин.

Алисия се извърна и видя, че Даниел я наблюдава изкосо.

– Не давам ухо на глупости – заяви тя.

– Няма страшно, едва ли сте чули нещо след това за пиенето – отбеляза Фермин.

– Защо не млъкнете всички, че да пътуваме спокойно? – предложи Даниел.

– Това са хормоните – оправда го Фермин. – Момчето още расте.

Всички се умълчаха и така, под звуците на радиото и неговия епичен разказ за футболната лига, пристигнаха пред вратите на „Кан Люис“.

14

Фермин слезе от таксито като изгладнял корабокрушенец, добрал се до брега, след като седмици наред се е носил по вълните, вкопчен в някоя греда. Собственикът на „Кан Люис“, негов стар приятел, го посрещна с прегръдка и поздрави сърдечно Даниел. Когато забеляза Варгас и Алисия, ги изгледа изкосо, но Фермин му прошепна нещо в ухото и той кимна, канейки ги да влязат.

– Точно днес си говорихме за вас с професор Албуркерке, който дойде да обядва, и се чудехме в какви ли приключения сте се впуснали.

– Нищо особено, дребни домашни интриги. Вече не съм като едно време – отвърна Фермин.

– Ако искате, ще ви настаня на масичката в дъното и там ще бъдете на спокойствие...

Седнаха в единия ъгъл на салона; Варгас по инстинкт се настани с лице към изхода.

– Какво ще желаете? – попита управителят.

– Изненадайте ни, приятелю. Аз вече съм вечерял, но с тия вълнения, които преживях, не бих отказал една среднощна закуска, а капитанът, така като го гледам, има вълчи апетит. На младите, каквито са скучни, им дайте нещо газирано и да се оправят сами – нареди Фермин.

– За мен чаша бяло вино, моля – поръча Алисия.

– Имам превъзходен „Панадес“.

Тя кимна.

– Тогава ще ви поднеса някакви разядки и ако искате нещо друго, ще ми кажете.

– Предложението се приема единодушно – заяви Фермин.

Управителят се отправи към кухнята и ги остави сред тягостно мълчание.

– Та какво щяхте да ни разкажете, Алисия? – подкани Фермин.

– Това, което ще чуете, трябва да си остане между нас – предупреди ги тя.

Даниел и Фермин я изгледаха втренчено.

– Трябва да ми дадете думата си – настоя тя.

– Дума се дава на онзи, който я заслужава – рече Фермин. – А вие, с цялото ми уважение, досега не сте дали никакви доказателства, че това е така.

– Просто ще трябва да ми се доверите.

Фермин размени поглед с Варгас. Полицаят сви рамене.

– Мен хич не ме гледайте – заяви той. – Преди няколко дни ми каза същото и вижте докъде я докарах.

След малко се появи един келнер с поднос и сложи на масата няколко блюда и хляб. Фермин и Варгас се нахвърлиха на храната без превземки, докато Алисия бавно отпиваше от виното си с цигара в ръка. Даниел бе забол поглед в масата.

– Как ви се струват гозбите? – попита Фермин.

– Страхотни – съгласи се Варгас. – И мъртвец могат да вдигнат на крака.

– Я пробвайте телешката яхния, капитане мой, и ще излезете оттук, пеейки химна на Монсератската Дева.

Даниел гледаше как тези двама чудаци, които толкова се различаваха помежду си, нагъваха поднесената им храна като лъвове по време на лов.

– Колко пъти сте в състояние да вечеряте, Фермин?

– Всеки път, когато ми падне случай – отвърна той. – Тия младежи, които не са преживели войната на фронтовата линия, не могат да го разберат, капитане.

Варгас кимна, като си облизваше пръстите. Алисия, която наблюдаваше това зрелище с апатичния поглед на човек, чакащ дъждът да утихне, даде знак на келнера да ѝ донесе втора чаша бяло вино.

– Виното не ви ли удря в главата, ако не сте сложили нещо в стомаха? – попита Фермин, като си отопяваше чинията с парче хляб.

– Все ми е едно дали ще ме удари в главата – отвърна тя. – Важното е да не ме удари в краката.

Когато поднесоха кафетата и цяла батарея шотове, Фермин и Варгас се облегнаха на столовете си с доволни физиономии, а Алисия угаси цигарата си в пепелника.

– Не знам за вас, но аз целият съм слух – заяви Фермин.

Младата жена се наведе напред и сниши глас.

– Сигурна съм, че знаете кой е министър Маурисио Валс.

– Нашият приятел Даниел само е чувал за него – отвърна Фермин със злостна усмивка. – Аз съм имал личен досег.

– В такъв случай навярно ви е направило впечатление, че напоследък не се е появявал на публични места.

– Да, сега, като го споменавате... – съгласи се Фермин. – Но тук експертът по Валс е Даниел, който в свободното си време ходи в читалнята за вестници на „Атенео“, за да разследва живота и чудесата на този виден мъж, стар познайник на семейството.

Алисия размени поглед със Семпере.

– Преди около три седмици Маурисио Валс е изчезнал безследно от жилището си в Сомосагуас. Потеглил е призори с главния си телохранител с една кола, която дни по-късно е била намерена изоставена в Барселона. Оттогава никой не го е виждал.

Алисия изучаваше смутния поток от чувства, които издаваше пламналият поглед на Даниел.

– Полицейското разследване сочи, че Валс вероятно е станал жертва на заговор, търсещ отмъщение за предполагаема измама, свързана с акциите на едно банково учреждение.

Даниел я гледаше с объркване и нарастващо възмущение.

– Като казвате „разследване“ – намеси се Фермин, – кое ведомство имате предвид?

– Генералната дирекция на полицията и други сили на обществения ред.

– Ролята на капитан Варгас ми е ясна, но вашата, честно казано...

– Аз работя, или по-точно работех, за една от службите, които оказваха съдействие на полицията в това разследване.

– Тази служба има ли някакво име? – попита Фермин скептично. – Понеже нямате вид да сте от Гражданската гвардия.

– Не.

– Ясно. А покойникът, когото имахме удоволствието да видим в басейна тази вечер?

– Бивш мой колега.

– Значи сигурно скръбта по него ви е отнела апетита...

– Това са опашати лъжи – намеси се Даниел.

– Даниел – рече Алисия и сложи помирително ръка върху неговата.

Той отдръпна ръката си и я погледна втренчено.

– Защо ви трябваше да се представяте за стара фамилна приятелка, да посещавате книжарницата, жена ми и сина ми, и да се намъквате в семейството ми?

– Даниел, сложно е, позволете ми да...

– Алисия ли е истинското ви име? Или сте го взели назаем от някой стар спомен на баща ми?

Сега Фермин се вторачи в нея, сякаш бе видял призрак от миналото си.

– Да. Името ми е Алисия Грис. Не съм ви излъгала коя съм.

– Излъгахте само за всичко останало – отвърна Даниел.

Варгас мълчеше, оставяйки Алисия да води разговора. Тя въздъхна с убедително смущение и с гузно изражение, които полицаят дори за миг не взе за искрени.

– В хода на разследването открихме доказателства, че Маурисио Валс вероятно е общувал с майка ви, доня Изабела, и с някогашен затворник в Монжуик на име Давид Мартин. Въвлякох ви в тази история, защото трябваше да премахна подозренията и да се уверя, че семейство Семпере няма нищо общо със...

Даниел се изсмя горчиво и я изгледа с дълбоко презрение.

– Сигурно ме мислите за идиот. И явно съм такъв, защото чак сега осъзнах какво представлявате, Алисия, или както там ви е името.

– Даниел, моля ви...

– Не ме докосвайте!

Даниел стана и тръгна към изхода. Алисия въздъхна и зарови лице в шепите си. После надникна в очите на Фермин, търсейки разбиране, но човечецът я гледаше така, сякаш бе джебчийка, хваната на местопрестъплението.

– Като за първи опит беше доста слабичко – заяви той. – Мисля, че все още ни дължите обяснение, сега дори повече от преди, особено като се имат предвид всички лъжи, които ни пробутахте. Да не говорим за обяснението, което дължите на мен, ако наистина сте Алисия Грис.

Тя се усмихна унило.

– Не ме ли помните, Фермин?

Човечецът се взираше в нея, сякаш беше привидение.

– Вече не зная какво си спомням. Да не сте се върнали от оня свят?

– Би могло да се каже.

– И защо?

– Просто се опитвам да ви предпазя...

– Никой не би казал...

Алисия се изправи и погледна Варгас, който направи утвърдителен жест.

– Догонете го – каза полицаят. – Аз ще се погрижа за Ломана и ще ви дам сведения, когато мога.

Тя кимна и тръгна след Даниел. Останали сами, Фермин и Варгас се гледаха мълчаливо.

– Мисля, че сте твърде суров с нея – рече полицаят.

– От колко време я познавате? – попита Фермин.

– От няколко дни.

– В такъв случай можете ли да потвърдите, че не е призрак, а жив човек?

– Май само така изглежда – рече Варгас.

– Виж, за пиене – пие като смок, това си е истина – отбеляза Фермин.

– Идея си нямате.

– Карахильо с уиски, преди да се върнете в къщата на ужасите? – предложи Фермин.

Полицаят кимна.

– Нуждаете ли се от компания и материално-техническа помощ, за да извадите трупа?

– Благодаря ви, Фермин, но е по-добре да се справя с това сам.

– Кажете ми тогава едно нещо и не ме лъжете, моля ви, защото двамата с вас сме преживели какво ли не и не сме вчерашни. На мен ли така ми се струва, или тая работа е по-лоша, отколкото изглежда?

Варгас се поколеба.

– Много по-лоша – призна най-сетне.

– Ясно. Ами тоя двукрак екскремент Валс? Жив ли е още, или на гроба му вече никнат отровни треви?

Полицаят, който сякаш отведнъж бе рухнал от умората, натрупана през последните дни, го погледна сразен.

– Това, приятелю мой, според мен вече не е важно...

15

Силуетът на Даниел се очертаваше в далечината – една сянка под лампите по уличките на Равал. Алисия забърза след него, доколкото ѝ позволяваха силите. След малко почувства, че болката в хълбока ѝ се пробужда. Докато се мъчеше да скъси разстоянието, което я делеше от Даниел, усети, че не ѝ достига въздух; остра болка дълбаеше костите ѝ. Когато наближиха „Лас Рамблас“, той се обърна и щом я забеляза, я изгледа гневно.

– Даниел, почакайте ме, моля ви – извика Алисия, като се хвана за стълба на една лампа.

Той си направи оглушки и отмина бързо. Тя се повлече със сетни сили след него. По челото ѝ изби пот, а болката я изгаряше като огън.

Щом стигна до ъгъла на улица „Санта Ана“, Даниел надникна през рамо. Алисия все още го следваше, куцайки по начин, който го обезпокои. Той се спря да я погледа; тя вдигна ръка – опитваше се да привлече вниманието му. Даниел изруга тихо. Канеше се да се запъти към къщи, когато я видя да се свлича на тротоара, сякаш нещо в нея се бе прекършило. Почака няколко секунди, но Алисия не се изправи. След кратко колебание тръгна към нея и видя, че се гърчи на земята. Зърна лицето ѝ на светлината на лампата – бе плувнало в пот и разкривено от страдание. Той усети импулс да я остави на произвола на съдбата ѝ, но въпреки това се приближи и коленичи до нея. Младата жена го гледаше с лице, обляно в сълзи.

– Театро ли разигравате? – попита Даниел.

Тя протегна ръка към него; той я хвана и ѝ помогна да стане. Тялото ѝ трепереше от болка в ръцете му и Даниел изпита смътно угризение.

– Какво ви е?

– Стара травма – изпъшка тя. – Имам нужда да седна, моля ви.

Даниел я прихвана през кръста и я поведе към едно кафене в началото на улица „Санта Ана“, което винаги работеше до късно. Келнерът го познаваше и Даниел знаеше, че на следващия ден целият квартал ще бъде подробно осведомен, че се е появил почти в полунощ, придържайки в обятията си дама с опасен чар. Той отведе Алисия до една маса близо до входа и ѝ помогна да седне.

– Вода – прошепна тя.

Даниел отиде до бара и се обърна към келнера.

– Дай ми една вода, Мануел.

– Само вода ли? – попита мъжът и му смигна съучастнически.

Без да губи време в обяснения, Даниел се върна при масата с бутилка вода и чаша. Алисия държеше метална кутийка за лекарства и се мъчеше да я отвори. Той я взе от ръцете ѝ и я отвори вместо нея. Алисия извади две хапчета и ги изпи с глътка вода, която потече по брадичката и шията ѝ. Даниел я гледаше загрижено, не знаейки какво да направи. Тя отвори очи и го погледна, като се мъчеше да се усмихне.

– Ей сегичка ще ми мине.

– Ако хапнете нещо, може би ще подейства по-бързо...

Алисия поклати глава.

– Чаша бяло вино, моля...

– Сигурна ли сте, че е добра идея да смесвате алкохол с тези...?

Тя направи утвърдителен жест и Даниел отиде да ѝ поръча вино.

– Мануел, налей ми бяло вино и дай нещо за хапване.

– Имам едни крокетчета с шунка – пръстите да си оближеш!

– Каквото и да е.

Когато той се върна при масата, Алисия отстъпи пред настояването му и изяде крокетче и половина в добавка към виното и двете бели хапчета, които току-що бе глътнала. Постепенно като че ли си възвърна самоконтрола и успя да му се усмихне, сякаш нищо не се бе случило.

– Съжалявам, че трябваше да ме видите в такова състояние.

– По-добре ли се чувствате?

Алисия кимна, въпреки че очите ѝ бяха придобили стъклен блясък, който навеждаше на мисълта, че част от нея се намира някъде много далече.

– Това не променя нищо – заяви Даниел.

– Разбирам.

Той забеляза, че тя говори по-бавно и провлачва думите.

– Защо ни излъгахте?

– Не съм ви излъгала.

– Наречете го както искате. Разказахте ми само част от истината, което е все същото.

– Истината дори аз не я знам, Даниел. Все още не. Дори и да искам, не бих могла да ви я разкрия.

Изкушаваше се да ѝ повярва пряко волята си. Дали щеше да се окаже още по-глупав, отколкото подозираше Фермин?

– Но смятам да я разбера – продължи Алисия. – Ще разнищя тая работа до дъно и ви уверявам, че няма да скрия нищо от вас.

– Тогава нека ви помогна. Заради самия мен.

Тя поклати глава.

– Зная, че Маурисио Валс е убил майка ми – рече Даниел. – Имам пълното право да го погледна в очите и да го попитам защо. Имам повече право, отколкото вие и Варгас.

– Вярно е.

– В такъв случай позволете да ви помогна.

Алисия му се усмихна нежно и той извърна поглед.

– Можете да ми помогнете, като стоите настрана заедно със семейството си и не се излагате на риск. Варгас и аз не сме единствените, които следват тази диря. Има и други. Много опасни хора.

– Не ме е страх.

– Тъкмо това ме безпокои, Даниел. Трябва да ви е страх, и то много. А мен ме оставете да върша онова, което умея.

Тя потърси погледа му и го хвана за ръката.

– Кълна ви се в живота си, че ще намеря Валс и ще се погрижа вие и семейството ви да бъдете в безопасност.

– Не искам да съм в безопасност. Искам да знам истината.

– В действителност искате отмъщение, Даниел.

– Това си е моя работа. И ако вие не ми кажете какво всъщност се случва, ще го открия сам. Говоря сериозно.

– Зная. Може ли да ви помоля за една услуга?

Даниел сви рамене.

– Дайте ми двайсет и четири часа. Ако за този срок не разреша случая, кълна ви се в онова, което ви е най-скъпо, че ще ви кажа всичко, което знам.

Той я гледаше недоверчиво.

– Двайсет и четири часа – отстъпи накрая. – Но в замяна аз също ще ви поискам една услуга.

– Каквото и да е.

– Разкажете ми защо Фермин заяви, че дължите обяснение и на него. Обяснение за какво?

Алисия сведе поглед.

– Преди много години, когато бях още дете, Фермин ми спаси живота. Беше по време на войната.

– Той знае ли това?

– И да не го знае, го подозира. Той беше решил, че съм умряла.

– Оттогава ли е тази травма, която имате?

– Да – отвърна Алисия по начин, който го наведе на мисълта, че това бе само една от многото ѝ травми.

– Фермин е спасявал и мен – рече Даниел. – Много пъти.

Тя се усмихна.

– Понякога животът ни подарява ангел хранител.

Алисия се опита да се изправи. Даниел заобиколи масата, за да ѝ помогне, но тя го спря.

– Мога и сама, благодаря.

– Сигурна ли сте, че от тези хапчета не се чувствате малко...

– Не се безпокойте, голямо момиче съм. Хайде, ще ви изпратя до вас. По път ми е.

Повървяха до вратата на старата книжарница. Даниел извади ключа си. Спогледаха се мълчаливо.

– Имам думата ви – рече той.

Тя кимна.

– Лека нощ, Алисия.

Жената не си тръгна; гледаше го неподвижна с онзи стъклен поглед, който Даниел не знаеше дали се дължи на лекарството, или на бездънния кладенец, скрит зад зелените ѝ очи. Когато той понечи да се отдръпне, тя се повдигна на пръсти и доближи устни до неговите. Даниел извърна лице и целувката улучи бузата му. Без да каже дума, Алисия се обърна и се отдалечи, стопявайки се в сенките.

Беа ги наблюдаваше от прозореца. Бе ги видяла да излизат от кафенето в края на улицата и да вървят към входа, когато камбанният звън в полунощ проехтя над покривите на града. В мига, в който Алисия се доближи до Даниел и той притихна, изгубен в погледа ѝ, стомахът на Беа се сви. Видя как Алисия се повдигна на пръсти, готова да го целуне по устните. Тогава престана да гледа.

Върна се много бавно в спалнята. Спря се за миг пред стаята на Жулиан, който спеше дълбоко, и притвори вратата. Пъхна се в леглото и зачака да чуе външната врата. В коридора се разнесоха предпазливите стъпки на Даниел. Беа лежеше в сумрака и се взираше в голия таван. Чу как Даниел се съблече до леглото и нахлузи пижамата си, която тя бе оставила на стола. Усети как тялото му се плъзна между чаршафите. Когато погледна към него, видя, че ѝ е обърнал гръб.

– Къде беше? – попита го тя.

– С Фермин.

16

Ендая предложи на Фернандито цигара, която той отказа.

– Благодаря, не пуша.

– Разумно момче. Затова не разбирам защо не звъннеш на баща си, за да дойде с документите ти и да изясним всичко. Да не би да криеш нещо?

Момчето поклати глава. Ендая се усмихна приятелски и Фернандито си спомни как бе прострелял коленете на шофьора преди два часа. Тъмното петно на яката на ризата му все още си беше там.

– Нищо не крия, господине.

– В такъв случай...

Ендая побутна телефона към него.

– Едно обаждане и си свободен.

Фернандито преглътна на сухо.

– Бих искал да ви помоля да не ме карате да се обаждам. Имам основателна причина.

– Основателна причина? Каква е тя, приятелю Алберто?

– Баща ми е болен.

– О, нима?

– Зле е със сърцето. Преди два месеца прекара инфаркт и няколко седмици го държаха в болницата. Сега си е вкъщи и се възстановява, но още е много слаб.

– Съжалявам.

– Баща ми е добър човек, господине. Герой от войната.

– Герой от войната?

– Влязъл е в Барселона с войската на националистите. Има го на една снимка как дефилира по „Диагонал“. Снимката е от заглавна страница на „Ла Вангуардия“, държим си я в рамка в трапезарията вкъщи. Той е третият отдясно. Би трябвало да я видите! Оставили са го в челната редица заради геройското му държане в битката при Ебро66. Бил е ефрейтор.

– Сигурно всички много се гордеете с него.

– Гордеем се, но той, горкичкият, вече не е същият след онова, което стана с майка ми.

– Какво стана с нея?

– Почина преди четири години.

– Моите съболезнования.

– Благодаря, господине. И знаете ли какви бяха последните ѝ думи, преди да умре?

– Не.

– „Грижи се за баща си и не го огорчавай.“

– И ти послуша ли я?

Фернандито съкрушено сведе поглед и поклати глава.

– Истината е, че не съм такъв син, какъвто майка ми се опита да възпита и какъвто баща ми заслужава. Може и да не ви се вярва, но съм развейпрах.

– Пък аз те мислех за добро момче.

– Нищо подобно! Луда глава съм аз и само създавам проблеми на клетия ми баща, сякаш не се е настрадал достатъчно. В деня, в който не ме изхвърлят от работа, излизам да се шляя и си забравям документите. Ясна ви е картинката: бащата – герой от войната, а синът – пройдоха!

Ендая го гледаше внимателно.

– Да разбирам ли в такъв случай, че ако се обадиш на баща си и му кажеш, че са те задържали в комисариата, задето нямаш документи, ще му донесеш ново огорчение?

– Това ще е последното, мисля. Ако се наложи някой съсед да го докара тук с инвалидната количка, за да ме прибере, сигурно ще умре от мъка и срам заради непрокопсания си син.

Ендая се замисли.

– Разбирам те, Алберто, но и ти трябва да ме разбереш. Поставяш ме в затруднено положение.

– Да, господине, вече проявихте към мен голямо търпение, което не заслужавам. Ако ставаше дума само за мен, щях да ви кажа да ме тикнете в дранголника при най-долната измет, че да си науча урока. Но ви моля да премислите заради горкия ми баща. Ще ви напиша ей тук моето име, фамилията и адреса, и утре можете да дойдете да попитате когото и да е от съседите. Само нека да е сутринта, ако може, че тогава баща ми спи заради лекарствата.

Ендая взе листчето, което му подаде Фернандито.

– Алберто Гарсия Сантамария. Улица „Комерсио“ № 37, пети етаж, първи апартамент – прочете той. – А ако сега изпратя неколцина агенти да те придружат до вас?

– Ако баща ми, който по цяла нощ будува на прозореца и слуша радио, ме види да се връщам с полиция, ще ме изхвърли от къщи, както ми се полага, и ще припадне от мъка.

– А ние не искаме това да се случи.

– Точно така, господине.

– А откъде да знам, че ако те пусна, няма да повториш грешката си?

Фернандито се обърна тържествено към официалния портрет на Франко, който висеше на стената.

– Заклевам ви се пред Бог и пред генералисимуса, че това няма да се повтори, и ако лъжа, тозчас да падна мъртъв.

Ендая го погледа с любопитство и лека симпатия в продължение на няколко мига.

– Виждам, че си още жив, значи сигурно казваш истината.

– Да, господине.

– Виж, Алберто, допадаш ми, пък и вече е много късно и съм изморен. Ще ти дам шанс. Не би трябвало, защото правилникът си е правилник, но и аз съм бил син и невинаги най-добрият. Можеш да си вървиш.

Момчето невярващо погледна към вратата на кабинета.

– Хайде, тръгвай, преди да съм си променил решението.

– Хиляди благодарности, господине.

– Благодари на баща си. И това повече да не се повтаря.

Фернандито пъргаво стана и излезе от кабинета, бършейки потта от челото си. Прекоси дългата зала на Отдела за обществено разследване, без да бърза, и когато мина покрай двамата полицаи, които го гледаха мълчаливо, отговори на кимването им.

– Приятна вечер!

Щом излезе в коридора, ускори крачка и се отправи към стълбището, което водеше към долния етаж. Чак когато излезе навън и се озова на „Виа Лайетана“, се осмели да поеме дъх с пълни гърди и да благодари на небето, ада и всичко помежду им за добрия си късмет.

Ендая гледаше през прозореца как Фернандито пресече „Виа Лайетана“ и закрачи надолу по улицата. Чу зад гърба си стъпките на двамата агенти, които бяха охранявали момчето.

– Искам да знам кой е, къде живее и кои са приятелите му – нареди им Ендая, без да се обръща.

17

Улиците на Валвидрера тънеха в мъгла, която овлажняваше дрехите, когато Варгас слезе от таксито и закрачи към светлините на локала до станцията на въжената линия. В този нощен час заведението беше пусто и на вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО. Той надникна през стъклото. Зад бара келнерът подсушаваше чаши без друга компания освен радиото и един полусляп пес, на който дори бълхите не биха обърнали внимание. Варгас потропа по стъклената врата. Келнерът отегчено вдигна очи. Хвърли му бегъл поглед и бавно поклати глава. Варгас извади полицейската си карта и потропа по-силно. Келнерът въздъхна, заобиколи бара и отиде до вратата. Излязло от апатията си, кучето закуцука след него като конвой.

– Полиция – заяви Варгас. – Налага се да използвам телефона ви.

Келнерът отвори вратата и го пусна да влезе. Посочи му телефона до бара.

– Тъй и тъй сте влезли, да ви сервирам нещо?

– Кафе кортадо, ако не ви затруднява.

Докато мъжът приготвяше кафеника, Варгас набра номера на централния комисариат. Кучето се настани до него и го загледа със сънливите си очи, като махаше лениво с опашка.

– Чуско, не досаждай – предупреди го келнерът.

Докато Варгас чакаше, двамата с Чуско взаимно се измерваха с поглед, сравнявайки житейския си опит и степента на амортизация.

– На колко години е кучето? – попита полицаят.

Келнерът сви рамене.

– Когато ми продадоха този бар, то вече беше тук и пускаше газове на поразия. А оттогава има десет години.

– Каква порода е?

– Тути фрути.

Чуско се търкулна на една страна и му показа олиселия си розов корем. Един глас се покашля от другата страна на линията.

– Свържете ме с Линарес. Аз съм Варгас от Централната дирекция.

След малко чу изщракване и гласа на Линарес, в който звучаха леко ехидни нотки.

– Мислех си, че вече си в Мадрид, Варгас, и събираш медали.

– Реших да поостана още няколко дни, че да видя някое карнавално шествие.

– Гледай да не се пристрастиш, че тук вече сме запазили всички места. Какво ти е щукнало в тоя късен час? Не ми казвай, че имаш лоши новини.

– Зависи. В момента съм във Валвидрера, в бара до въжената станция.

– Най-добрата гледка в цяла Барселона.

– И още как! Преди малко видях труп в една къща на „Каретера де лас Агуас“.

– Мама му стара – изсумтя Линарес. – Нужно ли беше?

– Няма ли да ме попиташ кой е покойникът?

– Бездруго няма да ми кажеш.

– Щях, стига да знаех.

– Навярно можеш да ми кажеш поне какво търсиш в тоя час в къщите там горе. Планински туризъм?

– Проверявам някои неизяснени въпроси. Знаеш как е.

– Ясно. И сега сигурно очакваш да измъкна някой съдия-следовател от леглото, за да прибере трупа.

– Ако не е прекалено...

Линарес изсумтя отново. Варгас го чу да вика на някого.

– Дай ми час, час и половина. И бъди така добър да не намираш повече трупове, ако нямаш нищо против.

– Слушам и изпълнявам.

Варгас затвори телефона и запали цигара. На бара го чакаше чаша димящо кафе. Келнерът го гледаше със смътно любопитство.

– Нищо не сте чули – предупреди го Варгас.

– Не берете грижа, по-глух съм и от Чуско.

– Може ли да проведа още един разговор? – попита полицаят.

Келнерът само сви рамене. Варгас набра номера в апартамента на улица „Авиньон“. Трябваше да почака няколко минути, за да му отговорят. Най-сетне чу звука от вдигането на слушалката и нечие дишане от другата страна на линията.

– Алисия, аз съм. Варгас.

– Варгас?

– Не ми казвайте, че вече сте ме забравили.

Последва дълга пауза. Гласът на Алисия сякаш долиташе от вътрешността на аквариум.

– Помислих, че ми звъни Леандро – рече тя провлечено.

– Звучите странно. Да не сте пили?

– Когато пия, не звуча странно, Варгас.

– Какво взехте?

– Чашка топло мляко, преди да си кажа молитвите и да си легна.

– Какво сте правили? – попита той.

– Пийнах нещо с Даниел Семпере.

Полицаят замълча.

– Зная какво правя, Варгас.

– Щом казвате.

– А вие къде сте?

– Във Валвидрера, чакам да дойдат полицията и съдия-следователят и да отнесат трупа.

– Какво им казахте?

– Че съм отишъл в къщата на Матаиш, за да изясня някои висящи въпроси, и съм се натъкнал на изненада.

– И те ви повярваха?

– Не, но в дирекцията все още имам добри приятели.

– А какво смятате да им кажете за трупа?

– Че не го познавам, защото никога не съм го виждал приживе. Което, формално погледнато, е вярно.

– Вашите приятели знаят ли, че сте отстранен от случая?

– Вероятно са го научили още преди мен. Тук хората не се помайват.

– Щом идентифицират трупа, новината ще стигне до Мадрид. И до Леандро.

– Това ни дава няколко часа преднина – прецени Варгас. – Ако имаме късмет.

– Фермин каза ли ви нещо? – попита Алисия.

– Ръсеше разни бисери. Сподели, че вие двамата трябва да проведете един разговор.

– Зная. А каза ли ви за какво?

– Сближихме се, но не чак толкова. Струва ми се, че Фермин ви взема за някаква фигура от своето минало.

– А сега какво ще правим?

– Щом съдия-следователят състави протокол, ще придружа трупа до моргата под предлог, че може да е свързан с моето разследване. Познавам съдебния лекар от годините, когато бях в Леганèс67. Голям тарикат е. Ще видя какво мога да науча.

– Ще се наложи да останете там поне до изгрев слънце.

– Поне. Ще подремна в моргата. Сигурно ще ми отстъпят някоя маса за аутопсия – пошегува се неохотно Варгас. – Съдебните лекари си падат по дебелашките шеги.

– Отваряйте си очите на четири. И ми се обадете веднага щом узнаете нещо.

– Не се тревожете. Опитайте се да поспите и да си починете.

Полицаят затвори телефона и отиде до бара. Взе изстиналото кортадо и го гаврътна на един дъх.

– Нещо друго?

– Колебая се за кафе с мляко.

– Какво ще кажете за едно сладкишче? Заведението черпи. Утре ще трябва да ги изхвърлим.

– Добре, дайте.

Варгас откъсна едното рогче на жилавия кроасан и го погледна срещу светлината, като се чудеше дали е разумно да яде подобно нещо. Чуско, като типичен представител на своя вид, не страдаше от особени скрупули по отношение на храната и се бе вторачил в него, облизвайки се обнадеждено. Варгас пусна парчето сладкиш и кучето го улови във въздуха. Изгълта лакомо наградата и отправи към полицая пъхтене, изразяващо вечна признателност.

– Внимавайте, че после няма да можете да се отървете от него – предупреди го келнерът.

Варгас размени поглед със своя нов най-добър приятел. Даде му остатъка от кроасана и Чуско го изгълта на една хапка. „В тоя кучешки свят – помисли си той, – когато остарееш и те боли дори акълът, къшей любезност или жалост е божествена храна.“

Деветдесетте минути, обещани от Линарес, се проточиха в два дълги часа. Когато видя полицейската кола и камионетката на моргата, които разсичаха мъглата с фаровете си, катерейки се по склона, Варгас плати сметката си, добави щедър бакшиш и излезе да чака на улицата с цигара в ръка. Линарес не слезе от колата. Свали прозорчето и му махна да се качи при него на задната седалка. Един от неговите хора бе на волана. На мястото на пасажера седеше тантурест тип с палто и меланхолично изражение.

– Ваша чест – поздрави го Варгас.

Съдия-следователят не си направи труда да го поздрави или да даде знак, че е забелязал присъствието му. Линарес го изгледа кисело и се усмихна, свивайки рамене.

– Къде отиваме? – попита той.

– Наблизо е. На „Каретера де лас Агуас“.

Докато пътуваха натам, Варгас оглеждаше стария си другар с крайчеца на окото. Двайсетте години в корпуса бяха оставили тежък отпечатък върху него.

– Изглеждаш добре – излъга го Варгас.

Линарес се изсмя под сурдинка. Варгас срещна погледа на съдия-следователя в огледалото за обратно виждане.

– Стари приятели? – поинтересува се мъжът.

– Варгас няма приятели – отвърна Линарес.

– Разумен човек – рече съдия-следователят.

Варгас даде указания на шофьора да мине по сенчестата пътека, която очертаваше шосето, и не след дълго фаровете на колата осветиха решетестата ограда на дома на Матаиш. Камионетката на моргата ги следваше на кратко разстояние. Слязоха от автомобила и съдия-следователят пристъпи няколко крачки, за да погледа силуета на голямата къща сред дърветата.

– Трупът е в сутерена – посочи Варгас. – В един басейн. Сигурно е престоял там две-три седмици.

– Егати! – възкликна единият от носачите от моргата, който имаше вид на новак.

Съдия-следователят се приближи до Варгас и го погледна в очите.

– Линарес казва, че сте открили тялото в хода на едно разследване?

– Да, Ваша чест.

– И не сте могли да го идентифицирате?

– Точно така, Ваша чест.

Съдия-следователят се извърна към Линарес, който потриваше ръце заради студа. Вторият носач, по-опитен и с непроницаемо изражение, потърси погледа на Варгас.

– Цял ли е, или на парчета?

– Моля?

– Покойникът.

– Цял, мисля.

Носачът кимна.

– Маноло, дай големия чувал, канджата и две лопати – нареди той на чирака си.

Половин час по-късно, докато носачите се опитваха да натикат трупа в камионетката, а съдия-следователят попълваше документите върху капака на колата под светлината на фенерче, което държеше подчиненият на Линарес, Варгас забеляза до себе си някогашния си колега. Двамата погледаха мълчаливо как служителите на моргата се мъчеха да качат трупа, оказал се по-тежък от очакваното. При това го цапардосаха неведнъж по главата, като спореха помежду си и ругаеха под нос.

– Всички сме прах и пепел – промърмори Линарес. – Някой от нашите ли е?

Варгас се увери, че съдия-следователят е достатъчно далече, за да не го чуе.

– Нещо такова. Ще ми трябва малко време.

Приятелят му сведе очи.

– Най-много дванайсет часа. Не мога да ти отпусна повече.

– Ендая... – рече Варгас.

Линарес кимна.

– Манеро в моргата ли е?

– Чака те. Вече му казах, че ще се отбиеш.

Варгас му отправи благодарна усмивка.

– Има ли нещо, което трябва да знам? – попита Линарес.

Другият поклати глава.

– Как е Мануела?

– Дебела като пън, също като майка си.

– Тъкмо по твоя вкус.

Линарес кимна тържествено.

– Сигурно вече не ме помни – подхвърли Варгас.

– По име не, но все още те нарича оня кучи син. С обич.

Варгас му предложи цигара, но той отказа.

– Какво се случи с нас, Линарес?

Приятелят му сви рамене.

– Испания, предполагам.

– Можеше да бъде и по-зле. Можеше ние да сме в чувала.

– Имай търпение.

18

И без да се обръща, знаеше, че го преследват. Когато стигна до ъгъла и тръгна по булеварда към катедралата, Фернандито хвърли поглед през рамо и ги видя. Два силуета вървяха след него, откак бе излязъл от комисариата. Той ускори крачка и промени малко курса си, криейки се в сенките на входовете на сградите, докато стигна края на площада. Там спря за миг под навеса на едно затворено кафене и се увери, че копоите на Ендая не са изпуснали дирята му. Нямаше намерение да ги отведе до своя дом, още по-малко до Алисиния, тъй че реши да ги поведе на туристическа обиколка из нощна Барселона с надеждата, че ще изгубят примамката – било то от умора, поради щастлива случайност или дори поради някое находчиво хрумване от негова страна.

Запъти се към „Пуертафериса“, като вървеше по средата на улицата – видим като мишена на стрелбище. В този нощен час пътят бе почти пуст и Фернандито крачеше, без да бърза, разминавайки се сегиз-тогиз с някой развратник, нощен пазач или с обичайния контингент от изгубени души, които винаги патрулираха из улиците на Барселона до зори. Погледнеше ли назад, неизменно виждаше хрътките на Ендая, които го следваха сравнително бързо на едно и също разстояние.

Когато стигна до „Лас Рамблас“, му мина през ум да побегне и да се опита да им се изплъзне из уличките на Равал, но този ход сигурно щеше да го издаде; а и преследвачите му бяха толкова опитни, че изгледите му за успех бяха съвсем нищожни. Реши да продължи надолу по „Лас Рамблас“, докато стигна до началото на пазара Бокерия. Пред портите му се бе струпал кортеж от фургони. Множество хамали се трудеха под гирляндата от запалени лампички вътре в пазара, като разтоварваха кашони и зареждаха сергиите за следващия ден. Без да се двоуми, Фернандито се вмъкна между колоните от щайги. Силуетът му се сля с десетките работници, които се движеха из коридорите на пазара. Щом се почувства извън обсега на преследвачите си, той препусна към задната част на закритото пространство. Огромният свод на Бокерия се разгръщаше край него като храм, посветен на изкуството на добрата храна, където всички миризми и багри на вселената заедно сътворяваха един голям базар, задоволяващ апетитите на града.

Фернандито заобикаляше купчини от плодове и зеленчуци, планини от подправки и консерви, сандъци, пълни с лед и пихтиести създания, които все още мърдаха; промъкваше се край окървавени трупове, окачени на куки, като отнесе немалко ругатни и побутвания от касапи, носачи и зарзаватчийки, обути с гумени ботуши. Когато стигна до края на сергиите, се озова срещу пазарен площад, пълен с камари празни дървени щайги. Изтича да се притаи зад колона от сандъци и внимателно огледа задния изход на пазара. Изминаха почти трийсет секунди, без да забележи следа от двамата агенти. Момчето пое дълбоко дъх и си позволи да се усмихне облекчено. Успокоението му обаче трая само миг. Двамата полицаи се подадоха през вратата на пазара и се спряха да огледат площада. Фернандито се скри в сенките. Оттам се шмугна бързо в една уличка, която заобикаляше старата болница „Санта Крус“ в посока към улица „Кармен“.

Натъкна се на нея веднага щом зави зад ъгъла: перхидролена блондинка с тясна до пръсване пола и лице на изгубена мадона с пъклено червило.

– Здрасти, съкровище – сладникаво го поздрави тя. – Не трябваше ли да си приготвиш горещия шоколад, за да отидеш на училище?

Фернандито огледа уличницата и най-вече възможността за убежище, която предлагаше входът зад гърба ѝ. Видът на сградата съвсем не предразполагаше да влезеш в нея. Един тип с жълтозеленикав тен стоеше в будка с размерите на изповедалня и играеше ролята на рецепционист.

– Колко? – изтърси Фернандито, оглеждайки началото на уличката.

– Зависи от услугата. Днес предлагам специални цени за църковни послушници и кърмачета, защото за цица...

– Става – прекъсна я момчето.

Уличницата сметна търговското представяне за приключено, хвана го за ръката и го помъкна към стълбището. На третата стъпка клиентът се спря да погледне назад, алармиран може би от радара на нерешителността, който всеки наивник носи в себе си, или от миризмите, разнасящи се от вътрешността на сградата. Боейки се от изчислима загуба в една нощ, в която бездруго цареше финансова суша, проститутката го прегърна страстно и му зашепна в ухото с влажен дъх и с красноречието на опитна изкусителка, което даваше такива добри резултати при момченца с вял темперамент.

– Хайде, гълъбче, сега ще те пратя на такава следучилищна екскурзия, че ум ще ти зайде – обеща му тя.

Минаха покрай будката, където администраторът им връчи без помайване материално-техническото оборудване, което включваше сапун, кондоми и други необходими принадлежности. Фернандито последва наемната Венера, без да изпуска от поглед входа. Щом подминаха ъгъла на стълбата и стигнаха до площадката на първия етаж, от която се виждаше дълбок коридор със стаи, ухаещи на солна киселина, проститутката го изгледа обезпокоено.

– Нещо много си се разбързал – рече тя.

Фернандито въздъхна и тя потърси тревожния му поглед. Улицата те прави завършен психолог с ударни темпове и проститутката знаеше от опит, че ако клиентът не влезе веднага, примамен само от перспективата за едно добро клатене и от кръшната ѝ фигура, вероятно ще се отдръпне, щом види мърлявата стая, която ѝ служеше за работен кабинет. Или още по-лошо – ще се откаже от целта още преди да си е събул гащите и ще бие отбой, без да е задоволил очакванията или хонорарните изисквания.

– Виж, сърце мое, бързината не е добър съветник в тия работи, особено на твоята възраст, че не един и двама забравят какво да правят само щом се отъркат в тия страхотни цици. Това е като сметанова торта – трябва да му се наслаждаваш хапка по хапка.

Фернандито смотолеви нещо, което тя прие за капитулация пред неопровержимите доводи в полза на стегнатата ѝ плът. Стаята се намираше в края на коридора. Пътьом момчето долови шума от пъшкане и клатещи се легла, който се процеждаше през вратите. Нещо в изражението му навярно издаде оскъдния му културен опит.

– За пръв път ли ти е? – попита проститутката, като отвори вратата и му направи път да влезе.

Момчето кимна унило.

– Нямай грижа, новаците са моята специалност. През моя кабинет са минали половината млади господинчовци в Барселона, за да ги науча да си сменят самички пелените. Влизай!

Фернандито хвърли поглед на временното си убежище. Беше по-лошо от очакваното.

Нищета и всевъзможни зловония го посрещнаха между четирите стени, покрити със зелена боя, която се лющеше поради влага с неясен произход. Подобието на баня с излаз към стаята бе оборудвано с тоалетна чиния без капак, мивка с охров цвят и мъничко прозорче, през което се процеждаше оловна светлина. Тръбите нашепваха странна мелодия от клокочещи и капещи звуци, които пораждаха идеи за всичко друго, но не и за изблици на страст. Един леген с внушителни размери, оставен до леглото, загатваше мистерии, които бе по-добре да останат неразбулени. На железния креват се мъдреха дюшек, който бе имал бял цвят преди около петнайсет години, и възстарички възглавници.

– Май ще е по-добре да си ида вкъщи – заяви Фернандито.

– Спокойно, момче, сега започва хубавото. Щом ти сваля панталоните, това ще ти се види като апартамент за младоженци в „Риц“.

Проститутката го отведе до леглото и го бутна да седне. После коленичи пред него и му се усмихна с нежност, която прозираше през грима и през тъгата в погледа ѝ. Но в изражението ѝ се долавяха делови нотки, развалящи и малкото сиромашка поезия, която Фернандито искаше да си представи. Жената го гледаше с очакване.

– Без кинти няма рай, мило.

Фернандито кимна, затършува в джобовете си и измъкна портфейла си. Очите ѝ пламнаха нетърпеливо. Той извади парите, които носеше, и ѝ ги подаде, без да ги брои.

– Това е всичко, което имам. Добре ли е?

Тя остави парите на масичката и го погледна в очите със заучена нежност.

– Аз съм Матилде, но можеш да ми викаш както си искаш.

– Как ви викат хората?

– Зависи от вкусовете. Курва, уличница, мръсница... Някои ме наричат с името на жена си или на майка си. Един разкаял се семинарист веднъж ме нарече mater. Мислех, че иска да каже ватер, пък то значело мама на латински.

– Аз съм Фернандо, но всички ми викат Фернандито.

– Кажи ми, Фернандо, бил ли си някога с жена?

Той кимна твърде неубедено. Лош знак.

– Знаеш ли какво трябва да се прави?

– Честно казано, искам само да поседя тук известно време. Няма нужда да правим каквото и да било.

Матилде свъси чело. Най-лоши бяха тия, дето много го усукваха. Решена да оправи нещата, тя му разкопча колана и започна да му събува панталоните. Фернандито ѝ попречи.

– Не се страхувай, слънце.

– Не се страхувам от вас, Матилде – рече той.

Тя спря и го изгледа втренчено.

– Преследва ли те някой?

Момчето кимна.

– Ясно. Полицията ли?

– Мисля, че да.

Жената се изправи и седна до него.

– Сигурен ли си, че не искаш да правим нищо?

– Искам само да поседя малко тук, ако нямате нищо против.

– Не ти ли харесвам?

– Не исках да кажа това. Вие сте много привлекателна.

Матилде се изсмя под сурдинка.

– Имаш ли си някое момиче, което ти харесва?

Той не отговори.

– Сигурно имаш. Хайде, кажи ми как се казва гаджето ти?

– Не ми е гадже.

Матилде го гледаше въпросително.

– Казва се Алисия – рече Фернандито.

Жената сложи ръка на бедрото му.

– Сто на сто аз знам да правя неща, които твоята Алисия не умее.

Фернандито осъзна, че няма ни най-малка представа какво умее или не умее Алисия, и не защото не бе разсъждавал по въпроса. Матилде го наблюдаваше с любопитство. Тя се излегна в кревата и го хвана за ръката. Когато я погледна на светлината на анемичната крушка, която ѝ придаваше жълтеникав оттенък, той си даде сметка, че бе много по-млада, отколкото бе предположил отначало; може би беше само с четири-пет години по-възрастна от него.

– Ако искаш, мога да те науча как се гали момиче.

Фернандито се задави със собствената си слюнка.

– Знам как се прави – измънка той неуверено.

– Сърце мое, никой мъж не умее да гали жена. Повярвай ми. Дори и на най-сръчния пръстите му са като царевични кочани. Хайде, легни до мен.

Момчето се поколеба.

– Съблечи ме. Бавничко. Колкото по-бавно събличаш едно момиче, толкова по-бързо ще го покориш. Представи си, че аз съм Алисия. Сигурно дори приличам малко на нея.

Колкото магарето прилича на коня, помисли си Фернандито. И все пак от представата за Алисия, легнала пред него с протегнати ръце, погледът му се замъгли. Пръстите му се разтрепериха и трябваше да стисне юмруци, за да ги овладее.

– Алисия няма защо да научи за това. Аз ще запазя тайната ти. Хайде, давай!

19

На един тъмен ъгъл на улица „Оспитал“ се издигаше мрачна сграда, до която слънчевите лъчи сякаш никога не достигаха. Железен портал пазеше входа и нямаше никаква табела или надпис, загатващи какво се крие вътре. Полицейската кола спря отпред. Варгас и Линарес слязоха от нея.

– Дали оня несретник още е тук? – попита Варгас.

– Едва ли го засипват с предложения да отиде някъде другаде – отвърна Линарес, докато натискаше звънеца.

След около минута вратата се отвори навътре. Посрещна ги уклончивият поглед на един тип с окаяна външност, който ги пусна да влязат с враждебно изражение.

– Мислех ви за умрял – рече той вместо поздрав, щом позна Варгас.

– Аз също се бях затъжил за вас, Браулио.

Ветераните полицаи познаваха Браулио – хомункулус с ощавена от формола кожа и неравна походка, който изпълняваше длъжността на разсилен, асистент на съдебния лекар и изгубена душа на учреждението. Злите езици твърдяха, че живуркал криво-ляво в подземията на моргата, превръщайки мръсотията в изкуство и остарявайки зле без друг приют освен едно неудобно и пълно с дървеници легло. Твърдяха още, че имал само един кат дрехи, които носел още когато влязъл в институцията при твърде злощастни обстоятелства на шестнайсетгодишна възраст.

– Докторът ви чака.

Варгас и Линарес го последваха по еднообразните влажни коридори, обагрени в зеленикав сумрак, които водеха към недрата на моргата. Мрачната легенда гласеше, че Браулио попаднал на това място преди трийсет години, блъснат от трамвай пред пазара Сан Антонио, докато бягал от местопрестъплението на осуетена дребна кражба – опитал се да задигне мършава кокошка или, според друга версия, няколко комбинезона. Виждайки купчината крайници, оплетени в невъзможен възел, шофьорът на линейката тутакси го обявил за мъртъв, натоварил го като чувал с отпадъци и се спрял да гаврътне няколко чаши вино с приятелчета в една кръчма на улица „Комерсио“, преди да остави окървавените кокали в моргата на полицията в Равал, която му била по-наблизо от тази в болницата. Когато обучаващият се съдебен лекар се канел да му забие скалпела и да го разреже на две половини, умрелият ококорил очи като чинии и се съживил отведнъж. Събитието било обявено за чудо в националната здравна система и широко отразено в местната преса, тъй като се случило в разгара на лятото и вестниците гледали да публикуват куриози и безсмислици от лека категория, за да направят по-приятен летния зной. „Клетник оживява по чудо на крачка от смъртта“, гласяла заглавната страница на един новинарски ежедневник.

При все това лаврите на Браулио се оказали нетрайни и в тон с лекомислието на времената, защото се разчуло, че потърпевшият бил много грозен и страдал от хронично газоотделяне, тъй като дебелото му черво останало много оплетено; и тъй, читателите се видели принудени да го забравят спешно, за да насочат отново вниманието си към живота на естрадните певици и звездите на футбола. След като бил вкусил от нектара на славата, бедният Браулио не понесъл добре завръщането си към най-безславна анонимност. Решил да си отнеме живота чрез поглъщане на безмерно количество гранясали понички, но в миг на мистично озарение, което го осенило, докато седял в клозета поради свирепата колитна криза, предизвикана от опита за самоубийство, осъзнал, че неведомият Божи промисъл е определил за него едно мрачно съществуване в служба на rigor mortis68 и съседните му области.

С годините, под влияние на скуката, популярната мистика на комисариата съчини витиевата сага около фигурата, перипетиите и чудесата на Браулио, който в прекъснатото си преминаване между двата свята сигурно бе обсебен от някоя злосторна душа, отказваща да слезе в ада, тъй като повече ѝ допадаше онази Барселона от трийсетте години.

– Все още ли не сте си хванали гадже, Браулио? – попита го Линарес. – С тази миризмица на развалена кървавица, която излъчвате, жените сигурно търчат по петите ви.

– Гаджета си имам в изобилие – намигна той със смъкнатия си морав клепач, който приличаше на пластир. – И са доста тихички и не шават.

– Престанете да говорите гадости и докарайте тялото, Браулио – нареди един глас от мрака.

Браулио се втурна да изпълни поръчката, а Варгас съгледа силуета на доктор Андрес Манеро, съдебен лекар и стар другар по нещастие. Манеро се приближи и му подаде ръка.

– Някои хора се виждат само по погребения, а ние с вас – само по аутопсии и други църковни празници – каза докторът.

– Признак, че сме още живи.

– Особено вие, Варгас – здрав сте като бик. Кога беше последната ни среща?

– Поне преди пет-шест години.

Манеро кимна с усмивка. Дори на бледата светлина, която изпълваше залата, Варгас забеляза, че приятелят му бе остарял повече от очакваното. След малко се чуха провлечените стъпки на Браулио, който буташе носилката. Трупът бе покрит с платно, което бе залепнало за него и прозираше тук-там заради влагата. Манеро пристъпи към носилката и повдигна онази част от савана, която покриваше лицето. Изражението на доктора не се промени, но той хвърли за миг поглед към Варгас.

– Браулио, оставете ни.

Засегнат, асистентът повдигна вежди.

– Не се ли нуждаете от мен, докторе?

– Не.

– Но аз бях разбрал, че ще ви помагам във...

– Не сте разбрали добре. Излезте да изпушите една цигара.

Браулио изгледа враждебно Варгас, понеже не се съмняваше, че именно по негова вина му забраняват да участва в предстоящото празненство.

Варгас му намигна и му посочи изхода.

– Разкарайте се, Браулио – нареди Линарес. – Чухте какво ви каза докторът. И вземете гореща вана и по възможност си изтъркайте хубавичко срамотиите с белина и пемза, че веднъж годишно не е излишно. Впрочем тая рима ви я подарявам.

Видимо раздразнен, Браулио изкуцука навън, като ругаеше под нос. Щом се освободиха от присъствието му, Манеро махна савана и запали регулиращите се лампи, които висяха от тавана. Бледа светлина, ефирна и студена, извая контурите на тялото. Линарес се приближи, хвърли бегъл поглед на трупа и отрони въздишка.

– Боже мили...

Сетне извърна очи и пристъпи към Варгас.

– Този ли е, който изглежда?

Варгас издържа на погледа му, без да отвърне.

– Това няма да мога да го потуля – каза Линарес.

– Разбирам.

Линарес сведе глава.

– Има ли нещо друго, което мога да направя за теб? – попита.

– Винаги можеш да махнеш лепката от мен.

– Не те разбирам.

– Някой ме следи. Един от твоите.

Линарес го изгледа втренчено. Усмивката му угасна.

– Не съм наредил на никого да те следи.

– Тогава сигурно е изпратен отгоре.

Приятелят му поклати глава.

– Ако някой беше натоварен да те следи, мой или не, щях да знам.

– Един младок е, доста противен тип. Дребосък. Нов в занаята. Казва се Ровира.

– Единственият Ровира в дирекцията работи в архива, шейсетгодишен е и има в краката си достатъчно шрапнели, за да отвори железария. И сянката си не би могъл да следи, горкият, дори да му платят.

Варгас свъси вежди. Лицето на Линарес изразяваше разочарование.

– Може да съм всякакъв, Варгас, но не съм от тия, дето забиват нож в гърба на приятел – рече той.

Другият понечи да отговори нещо, но Линарес му направи знак с ръка да замълчи. Бедата бе сторена.

– Давам ти срок до средата на предобеда. После ще трябва да докладвам за това. Тая работа, знаеш, ще донесе проблеми – каза той на излизане. – Лека нощ, докторе.

Притаен в сенките на уличката край моргата, Браулио проследи с поглед силуета на Линарес, отдалечаващ се в нощта. „Ще ми паднеш, кучи сине“ – каза си той. Рано или късно всички тия надути пуяци, дошли на света, за да проявяват неуважение към него, свършваха като останалите – къс подпухнала плът, оставена върху мраморна маса на произвола на едно добре наточено острие и на прищевките на оня, който умееше да си служи с него. И той, Браулио, беше там, за да им устрои заслужено изпращане. Това не бе първият път, нямаше да бъде и последният. Много се заблуждаваха онези, които смятаха, че смъртта е последното оскърбление, което животът нанася. След падането на завесата обширен каталог от подигравки и унижения очакваше покойниците и добрият стар Браулио винаги беше там, за да си вземе един-два сувенира за своята галерия от трофеи и да се увери, че всеки преминава във вечността с подобаващо възнаграждение. На Линарес отдавна му беше вдигнал мерника. Не бе забравил и за приятелчето му Варгас. Нищо не изостря паметта както озлоблението.

– Ще те обезкостя като свински бут и ще си направя ключодържател от кокалите ти, тъпако – промърмори той. – И то по-рано, отколкото очакваш.

На Браулио никога не му омръзваше да се слуша сам, колкото и да бе свикнал с това. Доволно усмихнат, реши да отпразнува находчивото си хрумване и да смекчи нощния студ с една цигара. Опипа джобовете на палтото си – наследство от един покойник с подривни наклонности, докаран преди седмици в такова състояние, което потвърждаваше, че в дирекцията на полицията все още има истински таланти, корави мъже. Кутията цигари се оказа празна. Браулио скри ръце в джобовете си и загледа как дъхът му рисува спирали във въздуха. С онова, което щеше да му плати Ендая, когато му разкажеше какво е видял току-що, можеше да си купи няколко стека цигари и дори флакон хубав вазелин, от оня, парфюмирания, дето го продаваха в обществената пералня на Хенаро Китаеца. Защото някои клиенти трябва да бъдат обслужвани с класа.

Ехото от нечии стъпки в мрака го изтръгна от бленуването му. Напрегна поглед и видя един силует, който изплува от талазите на мъглата и се насочи към него. Браулио отстъпи крачка назад и се блъсна във вратата на сградата. Новодошлият не изглеждаше много по-висок от него, но излъчваше странно спокойствие и решимост, от които на Браулио му настръхнаха и малкото косми на тила. Типът се спря пред него и му подаде отворена кутия цигари.

– Вие сигурно сте господин дон Браулио – рече.

Никой не бе наричал Браулио господин или дон през целия му живот и той осъзна, че никак не му се нрави звукът на учтивите обръщения от устата на този непознат.

– А вие кой сте? Ендая ли ви изпраща?

Посетителят само се усмихна и повдигна кутията към лицето на Браулио, който си взе една цигара. В следващия миг онзи извади бензинова запалка и му даде огънче.

– Благодаря – измърмори служителят.

– Няма защо. Кажете ми, дон Браулио, кой е там вътре?

– Ами една камара трупове, кой друг...

– Имам предвид живите.

Браулио се поколеба.

– Значи все пак ви изпраща Ендая, а?

Непознатият само го гледаше втренчено и усмивката не слизаше от лицето му. Браулио преглътна на сухо.

– Съдебният лекар и един полицай от Мадрид.

– Варгас ли?

Браулио кимна.

– Е, бива ли я?

– Моля?

– Цигарата. Как ви се струва?

– Много добра. Вносна ли е?

– Като всички хубави неща. Вие имате ключове, нали, дон Браулио?

– Ключове?

– От хранилището. Боя се, че ще имам нужда от тях.

– Ендая не ми е казвал да давам ключовете на някого.

Непознатият сви рамене.

– Промяна в плановете – съобщи той, докато спокойно надяваше ръкавици.

– Хей, какво правите?

Стоманата проблесна само за миг. Браулио усети как острието на ножа, най-пронизващият студ, който бе познал през жалкия си живот, се заби във вътрешностите му. Отначало почти не изпита болка, само една изключителна яснота и слабост, докато острието разсичаше червата му. После, когато непознатият отново заби ножа до дръжката в долната част на корема му и дръпна силно нагоре, Браулио почувства, че студът се превърна в огън. Хищна лапа от нажежено желязо си проправи път към сърцето му. Гърлото му се изпълни с кръв, която удави виковете му, докато мъжът го завлече в уличката и взе връзката ключове, окачена на колана му.

20

Повървя в сумрака, докато стигна до коридора, който водеше към залата за аутопсии. Зеленикаво сияние се процеждаше през процепите на вратата. От това място можеше да чуе гласовете на двамата мъже. Разговаряха като стари приятели, допускаха мълчания, които не изискват извинение, и се шегуваха, за да се поразсеят от тягостната задача. Той се повдигна към кръгчето цветно стъкло в горната част на вратата. Разгледа силуета на Варгас, седнал на една от мраморните плочи, и на съдебния лекар, приведен над трупа. Изслуша как докторът описа подробно резултатите от труда си. Не можа да сдържи усмивката си пред майсторството, с което разкри детайлите от последните мигове на Ломана, без да се гнуси от изящния разрез, от точността, с която той бе разсякъл артериите и трахеята на оня дръвник, за да го види как умира на колене, да види паниката в очите му и шуртящата кръв. Между опитни майстори бе проява на кавалерство да признаеш добре свършената работа.

Съдебният лекар описа и ударите, които той бе нанесъл с ножа в торса на Ломана, докато умиращият, вкопчен в краката му, напразно се мъчеше да му попречи да го бутне в басейна. В дробовете му, обясни докторът, нямаше вода, само кръв. Ломана се бе удавил в собствената си кръв, преди да потъне в зловонните води. Лекарят бе опитен човек, професионалист, който познаваше изтънко занаята си; подготовката му вдъхваше уважение и възхищение. Нямаше мнозина като него. Само заради това, реши мъжът, щеше да му пощади живота.

Старата лисица Варгас сегиз-тогиз задаваше въпроси със завидна прозорливост. Това не можеше да му се отрече, но все пак беше очевидно, че действа слепешком; освен подробностите около предсмъртната агония на Ломана, нямаше да извлече особени изводи от посещението си в моргата. Докато ги слушаше, мъжът обмисляше възможността да отиде да си почине няколко часа или да потърси някоя проститутка, която да му стопли краката до сутринта. Разследването на Варгас явно бе стигнало до задънена улица и неговата намеса нямаше да е необходима. В края на краищата, такива бяха заповедите: да предприема действия само ако няма друг изход. В действителност съжаляваше за това. Би било интересно да се изправи срещу стария полицай и да види дали му е останала жажда за живот. Най-любими му бяха онези, които се противяха на неизбежното. А що се отнася до прелестната Алисия, за нея бе запазил последните почести. С нея можеше да се позабавлява на воля и да бъде възнаграден за всичките си усилия. Знаеше, че тя няма да го разочарова.

Почака още половин час, докато лекарят завърши прегледа и предложи на Варгас чашка ликьор, който държеше в шкафа с инструментите си. Разговорът се насочи към задължителните теми между стари приятели, чиито пътища са се разделили: тривиални разсъждения за хода на времето, споминалите се другари и други баналности на остаряването. Отегчен, мъжът се канеше да остави Варгас и доктора на безцелните им брътвежи, когато забеляза, че полицаят извади лист хартия от джоба си и го заразглежда на светлината на висящите от тавана лампи. Гласовете им се снишиха до шепот и той трябваше да залепи ухо на вратата, за да различава думите.

Доктор Манеро забеляза, че вратата на залата помръдна леко.

– Браулио, вие ли сте?

Като не получи отговор, лекарят поклати глава и тихо изруга.

– Когато не му позволявам да присъства, понякога се крие зад вратите да подслушва – обясни той.

– Не зная как го търпите – рече Варгас.

– Казвам си, че е по-добре да е тук, отколкото да се мотае някъде другаде. Така поне го държим под око. Бива си го питието, а?

– Какво е? Течност за балсамиране ли?

– Това си го пазя за специални поводи – когато се налага да нося нещо на сватби или сбирки на семейството на жена ми. Ще ми разкажете ли нещо по случая? Какво е търсел нещастникът Ломана в басейна на изоставена къща във Валвидрера?

Варгас сви рамене.

– Не зная.

– Ами тогава да си опитам късмета с живите. Какво търсите вие в Барселона? Ако не ме лъже паметта, бяхте обещали да не се връщате повече тук.

– Обещание, което не се нарушава, не е достойно за името си.

– А какво е това в ръката ви? Мислех си, че сте човек на словото.

Манеро посочи листа с цифрите, който Варгас държеше.

– Дявол знае. Дни наред го разнасям със себе си и нямам представа какво означава.

– Може ли да го погледна за момент?

Варгас му подаде листа и докторът му хвърли бегъл поглед, докато отпиваше от ликьора си.

– Мислех си, че може да са номера на банкови сметки – рече полицаят.

Манеро поклати глава.

– Не бих могъл да кажа на какво съответстват номерата от дясната колонка, но тези от лявата почти със сигурност са на актове.

– Актове?

– За смърт.

Варгас го погледна неразбиращо. Докторът му посочи лявата колонка.

– Виждате ли номерацията? Тези тук следват старата система. Новата се промени преди години. Но в тези все още са спазени номерът на документа, книгата и страницата. Последните ги добавят по-късно, но тук образуваме такива номера всеки ден. Дори и вашият приятел Ломана ще си има такъв за остатъка от вечността.

Полицаят гаврътна чашата си на един дъх и погледна отново листа, сякаш беше ребус, над който с години си бе блъскал главата и който изведнъж бе започнал да се изяснява.

– Ами тези от дясната колонка? Като че ли са свързани с другите, но последователността на номерацията е различна. Възможно ли е това също да са актове?

Манеро се вгледа по-внимателно, после сви рамене.

– Приличат на такива, но не са от моето ведомство.

Варгас отрони въздишка.

– Това помага ли ви по някакъв начин? – заинтригувано попита лекарят.

Полицаят кимна.

– А къде мога да намеря документите, на които съответстват тези номера?

– Къде ли? Ами там, където започва и свършва всичко в тоя живот: в Гражданския регистър.

21

Ивицата светлина, която се процеждаше през прозорчето на банята, му подсказа, че навън се развиделява. Фернандито седна в леглото и се извърна към Матилде, която бе задрямала до него. Погали с поглед голото ѝ тяло и се усмихна. Тя отвори очи и го изгледа с ведро изражение.

– Какво става, художнико? Поуспокои ли се малко?

– Дали са си отишли вече? – попита момчето.

Матилде се протегна и потърси дрехите си, пръснати в края на леглото.

– За всеки случай излез през капандурата, която гледа към уличката. Тя пък води до един от входовете на пазара.

– Благодаря.

– Аз ти благодаря, съкровище. Добре ли прекара?

Момчето се изчерви, но кимна, докато се обличаше в сумрака. Матилде протегна ръка към кутията цигари, оставена на масичката, и си запали една. Загледа как Фернандито навлича припряно дрехите си; свенливостта и плахостта му бяха почти непокътнати въпреки обучителния сеанс, който току-що бе получил. Когато бе готов, той я погледна и посочи прозорчето.

– Оттам ли?

Матилде кимна.

– Ама внимавай да не си счупиш канчето, че искам да се върнеш цял-целеничък. Защото ще дойдеш пак, нали?

– Разбира се – излъга Фернандито. – Веднага щом получа заплата.

Той подаде глава през прозореца и огледа вътрешния двор, който водеше към тясната уличка, спомената от Матилде.

– Не разчитай на стълбата, че е нещо халтава. Млад си, по-добре скочи.

– Благодаря. И довиждане.

– Довиждане, сърце мое. Късмет!

– Късмет! – отвърна Фернандито.

Канеше се да се промъкне през прозорчето, когато Матилде извика след него.

– Фернандо?

– Да?

– Дръж се добре с нея. С твоята приятелка, както и да се казва. Дръж се добре с нея.

Щом напусна сградата на моргата, Варгас сякаш се съживи след дълга интерлюдия в чистилището. Чувстваше прилив на бодрост от алкохола на доктор Манеро и най-вече от откритието на какво съответстваха половината от номерата в списъка. Почти можеше да забрави, че от доста часове не бе спал. Тялото му издаваше натрупаната умора и ако бе поспрял за миг, щеше да забележи, че всичко го боли, но надеждата, че това мъничко късче информация би могло да го отведе до някаква ясна следа, го крепеше и го караше да крачи решително. За миг се подвоуми дали да не отиде до дома на Алисия, за да сподели новината. Все пак, понеже не бе сигурен, че списъкът с номера на смъртни актове, който Валс бе взел на тайното си пътуване от Мадрид, може да доведе до нещо конкретно, предпочете най-напред да се увери сам. Запъти се към „Пласа де Мединасели“ – оазис от палми и градини сред западнали дворци и пълзящи откъм пристанището мъгли; там скоро щяха да отворят врати канцелариите на Гражданския регистър на Барселона.

Пътьом Варгас се отби в пансиона „Амбос мундос“ на „Пласа Реал“, който вече предлагаше закуски и кафета на рожбите на нощта, пристигащи за последно подкрепление. Полицаят седна на бара, направи знак на един келнер, който сякаш се състоеше само от бакенбарди и челюст, и си поръча сандвич с шунка, бира и двойно кафе с коняк.

– Останал ми е коняк само от скъпия – предупреди го келнерът.

– Тогава нека да е двойна доза – отвърна Варгас.

– Ако празнувате нещо, може би ще пожелаете за десерт една „Ромео и Жулиета“. Носят ми ги директно от Куба. Екстра работа, от ония, които малките мулатки навиват между бедрата си...

– Не бих отказал.

Варгас винаги бе чувал да разправят, че закуската е най-важното хранене за деня, поне докато дойде време за обяд. Да я завърши с хубава хаванска пура – това можеше да му донесе единствено късмет. Обнадежден и с пълен стомах, оставяйки след себе си диря от карибски дим, той поднови пътя си. Небето бе обагрено в кехлибарен цвят и ефирната светлина, обляла фасадите, го караше да мисли, че това ще е един от малкото дни, в които ще открие истината или поне някакво нейно подобие. Както щеше да изпее след години един поет69, закален от живота по тия улици, това можеше да бъде един прекрасен ден.

На петдесетина метра зад гърба му, подслонен в сянката от корниза на една порутена сграда, наблюдателят неотлъчно го следеше с поглед. Захапал пура, с пълен търбух и обзет от лъжливи надежди, Варгас му се стори по-изчерпан от всякога. И малкото уважение, което бе изпитвал към него, сега се изпаряваше като мъглата, все още стелеща се над паважа.

Каза си, че никога няма да стане такъв, никога няма да позволи алкохолът и задоволството да размътят разума му, а тялото му да се превърне в безволева торба с кокали. Винаги се бе отвращавал от старците. Ако хората нямаха достойнството да скочат от прозореца или да се хвърлят под някой влак в метрото, когато грохнеха, някой трябваше да ги гръмне милостиво, да ги ликвидира като крастави кучета в името на общественото благо. Наблюдателят се усмихна, доволен от собственото си остроумие. Той щеше да си остане вечно млад, защото беше по-умен от останалите. Нямаше да допусне грешките, заради които човек с известен потенциал като Варгас в крайна сметка се превръщаше в печална сянка на онова, което би могъл да бъде. Или като оня дръвник Ломана, живял по задник и умрял на колене, държейки се с две ръце за гръцмуля, докато той гледаше как капилярите в очите му се пръскат и зениците му се разширяват като черно огледало. Още една отрепка, която не бе съумяла да се оттегли навреме.

Не се боеше от Варгас. Не се боеше от онова, което той можеше да открие или си мислеше, че ще открие. Прехапа си езика, за да не се разсмее. Оставаше още съвсем малко. А когато вече нямаше да е нужно да го следва по петите и случаят приключеше, можеше най-сетне да се наслади на наградата си: Алисия. Само двамата, без никакво бързане, точно както му бе обещал учителят. Имаше достатъчно време и умения, за да покаже на тая кадифена уличница, че вече няма какво да научи от нея. И преди да я изпратеше в забвението, от което тя не биваше да излиза, щеше хубаво да я поизмъчи и да ѝ покаже какво наистина значи болка.

Зората вече осветяваше прозорците, когато Алисия отвори очи. Изви глава и зарови лице във възглавницата на канапето. Все още беше с вчерашните си дрехи и чувстваше в устата си оня вкус на горчиви бадеми, който оставяха хапчетата, смесени с алкохол. Нещо чукаше в ушите ѝ. Отново полуотвори очи и видя шишенцето с хапчета на масата до чашата с остатъка от стоплилото се бяло вино, която пресуши на един дъх. Поиска да я напълни пак, но установи, че бутилката е празна. Едва когато се добра пипнешком до кухнята в търсене на друга бутилка, разбра, че чукането, което кънтеше в слепоочията ѝ, не бе собственият ѝ пулс, нито пък мигрената, която причиняваше лекарството. Някой тропаше по вратата. Алисия се подпря на един стол в трапезарията и потърка очи. Отвън нечий глас настойчиво повтаряше името ѝ. Тя се дотътри до вратата и я отвори. Фернандито, който имаше вид на човек, отишъл до края на света и завърнал се обратно, я изгледа по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.

– Колко е часът? – попита Алисия.

– Рано е. Добре ли сте?

Тя кимна с полузатворени очи и се заклатушка към канапето. Фернандито затвори вратата и преди Алисия да се е сгромолясала по пътя, я прихвана и ѝ помогна да се приземи невредима върху възглавниците.

– Какво е това, което вземате? – поинтересува се той, разглеждайки шишенцето с хапчетата.

– Аспирин.

– Сигурно е в конски дози.

– Какво правиш тук толкова рано?

– Снощи бях в „Ел Пинар“. Имам много за разказване.

Алисия заопипва масата – търсеше цигарите си. Момчето ги отмести по-далече, без тя да забележи.

– Цялата съм слух.

– Нямате такъв вид. Защо не си вземете душ, докато аз направя кафе?

– Да не би да мириша лошо?

– Не, но мисля, че ще ви се отрази добре. Елате, ще ви помогна.

Преди тя да успее да възрази, Фернандито я вдигна от канапето и я отведе в банята. Там я настани на ръба на ваната и пусна водата, като с една ръка опитваше температурата, а с другата крепеше Алисия да не падне.

– Не съм бебе – заяви тя.

– Понякога така изглеждате. Хайде, във водата! Сама ли ще се съблечете, или аз да ви съблека?

– Ще ти се!

Алисия го избута навън и затвори вратата. Пусна дрехите си на пода една по една, сякаш сваляше мъртви люспи, и се погледна в огледалото.

– Боже мили – промърмори.

След няколко секунди струя студена вода захапа безмилостно кожата ѝ и я върна в света на живите. Фернандито, който приготвяше силно кафе в кухнята, не можа да сдържи усмивката си, когато чу вика, разнесъл се от банята.

Петнайсет минути по-късно Алисия, увила косата си с хавлиена кърпа, седеше загърната в халат, твърде голям за нея, и слушаше отчета за произшествията от предната нощ. Междувременно отпиваше от чашата черно кафе, която държеше с две ръце. Когато момчето приключи разказа си, тя допи кафето на един дъх и го погледна в очите.

– Не биваше да те излагам на такива опасности, Фернандито.

– Това не е толкова важно. Тоя тип, Ендая, няма никаква представа кой съм аз. Но съм сигурен, че знае коя сте вие, Алисия. Вие сте изложена на опасност.

– Къде се скри, след като успя да се измъкнеш от двамата полицаи?

– Намерих нещо като пансион зад пазара Бокерия, където останах до сутринта.

– Нещо като пансион?

– Непристойните подробности ще ви разкажа друг път. Какво ще правим сега?

Алисия се надигна.

– Ти няма да правиш нищо. Вече направи достатъчно.

– Как така нищо? След всичко, което се случи?

Тя се приближи до момчето. Имаше нещо различно у него, нещо в начина, по който я гледаше и се държеше. Тя предпочете да не го разпитва повече и да изчака по-благоприятен случай.

– Ще дочакаш тук Варгас и ще му разкажеш същото, което разказа на мен. До най-малката подробност.

– А вие къде отивате?

Алисия извади револвера от чантата на масата и се увери, че е зареден. Виждайки оръжието в ръцете ѝ, Фернандито изпадна в обичайното си състояние на смут и стъписване.

– Хей, почакайте...

22

На някакъв етап от пленничеството си Маурисио Валс бе започнал да възприема светлината като прелюдия към болката. В сянката можеше да си представя, че не е затворен зад ръждясалите решетки и че стените на килията не са покрити с онази кална влага, която се процеждаше през камъка като черен мед и образуваше лепкава локва в краката му. А най-важното бе, че в сянката не можеше да види самия себе си.

Сумракът, в който живееше, едвам се нарушаваше веднъж дневно, когато в горната част на стълбата зейваше улей от светлина. Там се открояваше онзи силует, който му носеше черпак мръсна вода и къшей хляб, който Валс поглъщаше за секунди. Тъмничарят се бе сменил, но методите си останаха същите. Новият страж никога не се спираше да го погледне в лицето, нито пък отронваше някоя дума. Беше глух за неговите въпроси, молби, обиди или ругатни. Само му оставяше храната и водата до решетките и веднага си тръгваше. При първото си слизане новият тъмничар бе повърнал от вонята, която се разнасяше от килията и от затворника. Оттогава почти винаги идваше с кърпа, покриваща устата му, и оставаше там само толкова време, колкото бе абсолютно необходимо. Валс вече не забелязваше смрадта, както почти не усещаше и болката в предмишницата или туптенето от онези пурпурни линии, плъзнали нагоре от китката му като паяжина от тъмни вени. Бяха го оставили да изгние приживе и вече му беше все едно.

Бе започнал да си мисли, че един ден никой няма да слезе по стълбите, че онази врата няма да се отвори и той ще прекара в мрака малкото живот, който му оставаше, усещайки как тялото му се скапва къс по къс и се самоизяжда. Много пъти бе присъствал на този ритуал през годините, когато бе директор на затвора Монжуик. Ако имаше късмет, щеше да свърши за броени дни. Бе започнал да фантазира за онова състояние на слабост и бълнуване, в което щеше да изпадне, когато началната агония на глада изгореше всички мостове. Най-жестока бе липсата на вода. Може би, когато отчаянието и терзанието го загризяха по-силно и започнеше да ближе фекалните води, процеждащи се през стените, сърцето му щеше да спре да бие. Един от лекарите, който работеше при него в крепостта преди двайсет години, винаги казваше, че Бог се смилява най-напред над негодниците. Дори и в това отношение животът постъпваше курвенски. Може би в последния миг Бог щеше да се съжали и над него и пълзящата инфекция, която усещаше във вените си, щеше да му спести най-големите мъки.

Тъкмо сънуваше, че вече е умрял и се намира в един от брезентовите чували, с които изнасяха труповете от килиите в крепостта Монжуик, когато чу вратата горе да се отваря отново. Събуди се от тежкия сън с подут и болезнен език. Пипна устата си и усети, че венците му кървят, а при докосване зъбите му се клатеха, сякаш бяха закрепени в мека глина.

– Жаден съм! – измуча той. – Моля ви, вода...

По стълбите отекнаха стъпки, по-тежки от обичайните. Тук долу на звуците можеше да се вярва повече, отколкото на светлината. Целият свят бе сведен до болката, до бавното разложение на тялото му, до ехото от стъпки и шума от тръбите, които шептяха между тези стени. Някаква светлина избухна като бял взрив. Валс проследи със слуха си траекторията на приближаващите стъпки. Съгледа един силует, спрял се в подножието на стълбата.

– Вода, моля ви!

Довлече се до решетките и напрегна поглед. Сноп ослепителна светлина изгори зениците му. Фенер. Валс се дръпна назад и закри очи с единствената ръка, която му бе останала. Въпреки това усещаше как лъчът пробягва по лицето и по тялото му, покрито с изпражнения, изсъхнала кръв и дрипи.

– Погледни ме – каза най-сетне гласът.

Валс свали ръка от очите си и ги отвори много бавно. Трябваше му малко време, за да привикнат зениците му към светлината. Лицето от другата страна на решетките беше различно, но му се стори странно познато.

– Казах ти да ме погледнеш.

Валс се подчини. Изгубиш ли веднъж достойнството си, става много по-лесно да се подчиняваш, отколкото да раздаваш заповеди. Посетителят се приближи и го огледа внимателно, като движеше лъча на фенера по крайниците и излинялото му тяло. Едва тогава Валс разбра защо му изглеждаха познати чертите на това лице, което го наблюдаваше през решетките.

– Ендая? – смотолеви той. – Ендая, вие ли сте?

Ендая кимна. Валс почувства, че небето се разтваря и че може да диша свободно за пръв път от дни или седмици. Това сигурно бе друг сън. Понякога, уловен в капана на сенките, водеше разговори със спасители, които идваха да го избавят. Напрегна отново взор и се разсмя. Това наистина беше Ендая. От плът и кръв.

– Слава богу, слава богу... – изхлипа. – Аз съм, Маурисио Валс. Министър Валс... Аз съм...

Протегна ръка към полицая, като плачеше от благодарност. Безразлично му беше, че го вижда в такова срамно положение, полугол, осакатен и потънал в изпражнения и урина. Ендая пристъпи крачка напред.

– От колко време съм тук? – попита Валс.

Ендая не отговори.

– Добре ли е дъщеря ми Мерседес?

Ендая все така мълчеше. Валс се изправи с мъка, като се държеше за решетките, и се озова на височината на погледа му. Полицаят го наблюдаваше напълно безизразно. Да не би да сънуваше отново?

– Ендая?

Споменатият извади цигара и я запали. Валс усети миризмата на тютюн, която не бе долавял цяла вечност. Никога не бе вдъхвал по-прелестно ухание. Мислеше, че цигарата е за него, докато не видя как полицаят я пъхна между устните си и дръпна продължително.

– Ендая, измъкнете ме оттук – замоли Валс.

Очите на полицая проблясваха сред спиралите дим, които се виеха между пръстите му.

– Ендая, това е заповед! Измъкнете ме оттук!

Онзи се усмихна и дръпна още няколко пъти от цигарата.

– Имаш лоши приятели – рече накрая.

– Къде е дъщеря ми? Какво сте ѝ направили?

– Все още нищо.

Валс чу един глас, който се извиси в отчаян вой, и не осъзна, че излизаше от собственото му гърло. Ендая хвърли цигарата си вътре в килията при нозете му. Полицаят не трепна, когато затворникът, виждайки го да се качва по стълбата, закрещя и заудря по решетките със сетни сили, докато не рухна на колене в пълно изтощение. Вратата там горе се затвори като гробница и мракът го погълна отново, по-студен от всякога.

23

Сред многото приключения, които се крият в сърцето на Барселона, има непревземаеми крепости, потайни бездни; а за смелчагите има и нещо по-сериозно – Граждански регистър. Варгас съгледа отдалече овехтялата, потъмняла от сгурия фасада и въздъхна. Както забулените прозорци, така и видът на мавзолей, израснал от формуляри, сякаш предупреждаваха непредпазливите изобщо да не престъпват прага. След масивната дъбова врата, която държеше простосмъртните на почтително разстояние, го очакваше оградена рецепция, зад която едно човече с поглед на кукумявка наблюдаваше живота с негостоприемно изражение.

– Добро утро – рече Варгас миролюбиво.

– Щеше да е добро, ако беше време за обслужване на посетители. Както пише на табелата отвън, приемаме от единайсет до един, от вторник до петък. А днес е понеделник сутрин и часът е осем и тринайсет минути. Не умеете ли да четете?

Варгас, закален в изкуството на борбата с онзи малък тиранин, който не един щатен служител, въоръжен с официален печат, носи у себе си, смени дружелюбното си изражение и тикна картата си на два сантиметра от носа на рецепциониста. Човечето преглътна на сухо.

– Вие обаче сигурно умеете да четете.

Рецепционистът преглътна и враждебната си нагласа.

– На вашите заповеди, капитане. Извинете за недоразумението. С какво мога да ви помогна?

– Бих искал да разговарям с някого от ръководството. И по възможност да не е кретен като вас.

Човечецът побърза да вдигне телефона и да повика някоя си госпожа Луиса.

– Все ми е тая – промърмори той в слушалката. – Кажете ѝ да слезе незабавно.

Затвори телефона, пооправи дрехите си и погледна отново Варгас.

– Секретарката на директора ще ви приеме веднага – заяви.

Полицаят седна на една дървена пейка, без да откъсва очи от рецепциониста. След две минути се появи една дребна жена с прибрана коса, очила без рамки и проницателен поглед; тя повдигна вежда и веднага си направи изводи за случилото се без нужда от резюмета.

– Не се сърдете на Кармона, той толкова може. Аз съм Луиса Алкайне. С какво мога да ви помогна?

– Казвам се Варгас. Мадридска дирекция на полицията. Налага се да проверя номерата на едни актове. Важно е.

– Само не казвайте, че е и спешно – тук това носи лош късмет. Дайте да видя тези номера.

Полицаят ѝ подаде листа. Доня Луиса го погледна бегло и кимна.

– Входните или изходните?

– Моля?

– Тези тук са смъртни актове, а тези – актове за раждане.

– Сигурна ли сте?

– Аз винаги съм сигурна. Дребният ми ръст е само за заблуда.

Луиса се усмихваше като лукава котка.

– В такъв случай бих искал да видя и едните, и другите, ако е възможно.

– Всичко е възможно в чудния свят на испанската бюрокрация. Последвайте ме, ако обичате, полковник – покани го Луиса, отваряйки една врата зад рецепцията.

– Само капитан.

– Жалко. Така сте изкарали акъла на Кармона, че си ви представих с по-висок чин. Не ви ли присъждат званията според ръста?

– Аз от известно време съм почнал да се смалявам. Годините си казват думата.

– Повярвайте ми, добре ви разбирам. Аз постъпих тук с осанка на балерина, а вижте ме сега.

Варгас я последва по един коридор с безкрайна перспектива.

– На мен ли така ми се струва, или тази сграда отвътре изглежда по-голяма, отколкото отвън?

– Не сте първият, който го забелязва. Расте по малко всяка нощ. Говори се, че се храни от чиновниците в неплатен отпуск и от стажантите, които идват тук да проверят някои папки и заспиват в справочния отдел. Аз на ваше място бих стояла нащрек.

В дъното на коридора Луиса се спря пред една внушителна, достойна за катедрала врата. Някой бе окачил над свода ѝ табелка с надпис:

О, вий, кои престъпяте тоз праг,

търпение всяко тука оставете...

Луиса бутна вратата и намигна на Варгас.

– Добре дошъл във вълшебния свят на подпечатаната хартия и на марката за две песети.

Главозамайващ кошер от рафтове, стълби и архивни шкафове се простираше в сложна перспектива под свод с готически арки, а над всичко това лампите лееха прашна светлина, която падаше като излиняла завеса.

– Света Богородице – промърмори Варгас. – Как може да се намери нещо тук?

– Идеята е да не се намери, но с малко находчивост и въдица, и с вещата ръка на моя милост тук може да се намери дори и философският камък. Я ми дайте този списък.

Варгас последва Луиса до една покрита с номерирани папки стена, която се издигаше до небесата. Секретарката щракна с пръсти и веднага се появиха двама усърдни наглед служители.

– Имам нужда да ми свалят книгите от секции 1-8 В от 1939-а до 1943-та и секции 6 С-14 от същия период.

Двамата агенти тръгнаха да търсят стълба, а Луиса покани Варгас да седне на едно от бюрата за справка в центъра на залата.

– 1939-а? – попита полицаят.

– Всички тези книжа все още са със старата номерация. Системата се промени през 1944-та с въвеждането на национален документ за самоличност. Имате късмет, защото много от архивите отпреди войната се изгубиха, но периодът от 1939-а до 1944-та се намира в отделна секция, която беше подредена преди няколко години.

– Искате да кажете, че всички тези актове са от времето малко след войната?

Луиса кимна.

– Разравяте миналото, а? – загатна тя. – Поздравявам ви за смелостта, но не бих казала същото за благоразумието ви. Малцина имат интерес или желание да се ровят в тези неща.

Докато чакаха да се върнат двамата служители с поисканите книги, Луиса оглеждаше Варгас с клинично любопитство.

– От колко часа не сте помирисвали възглавница?

Той погледна часовника си.

– Малко повече от двайсет и четири.

– Да ви поръчам ли кафенце? Тази работа може да отнеме известно време.

Два часа и половина по-късно секретарката и двамата ѝ помощници бяха преплували океани от хартия, за да сложат пред Варгас, който едва се държеше на крака, малко островче от томове. Той прецени размера на задачата и въздъхна.

– Ще бъдете ли така любезна, госпожо Луиса?