Лабиринтът на духовете

Дрехите ѝ бяха елегантни и – доколкото Беа можеше да прецени – много скъпи. Такива дрехи самата тя понякога се спираше да погледа на най-изисканите витрини в Барселона, а после отминаваше, сънувайки наяве. Жената имаше стройна фигура и нещо смътно театрално в изражението. Блестящото ѝ червило беше с такъв цвят, с какъвто Беа никога не би се осмелила да се появи пред хора; в редки случаи си слагаше такова само за Даниел, когато той ѝ замаеше главата с мискет и я помолеше да направи, както сам се изразяваше, „модно дефиле“.

– Много ми харесват обувките ви – рече Беа.

Жената се обърна отново и се усмихна, показвайки зъбите си между начервените устни. Жулиан пляскаше с ръчички – ясен знак, че на него му се нравеше всичко, от обувките с неназовима цена до кадифените очи, които сякаш хипнотизираха като змийски.

– Нещо конкретно ли търсите?

– Всъщност не зная. Наложи се да оставя почти всичките си книги, когато се преместих, и сега, на връщане в Барселона, се чувствам като корабокрушенка.

– Оттук ли сте?

– Да, но няколко години живях другаде.

– В Париж ли?

– Париж? Не.

– Казах го заради дрехите. И заради грацията. Имате вид на парижанка.

Алисия размени поглед с малкия Жулиан, който бе все така омагьосан от нея, и му кимна, сякаш идеята за парижкия ѝ произход бе негова, а не на майка му.

– Познавате ли Париж? – попита Алисия.

– Не. Е, само от книгите. Но догодина с мъжа ми ще отпразнуваме годишнината от сватбата ни там.

– Това се казва съпруг!

– О, той още не знае.

Беа се изсмя нервно. В погледа на тази жена имаше нещо, което ѝ развързваше езика.

Алисия ѝ смигна съучастнически.

– Толкова по-добре. Някои работи са твърде важни, за да ги оставяме в ръцете на мъжете.

– За пръв път ли посещавате книжарницата? – попита Беа, жадуваща да смени темата.

– Не. Като дете често идвах тук с родителите си. Оттук майка ми купи първата ми книга... Беше отдавна, още преди войната. Но съм запазила много хубави спомени и си казах, че от това място ще започна да възстановявам изгубената си библиотека.

Беа изпита трепет от загатнатото обещание за предстояща печалба. От доста време не бяха имали продажби и тези думи ѝ прозвучаха като небесна музика.

– На ваше разположение сме за всичко, което пожелаете, а книгите, които нямаме тук, набавяме за броени дни или даже часове.

– Радвам се да го чуя. Вие ли сте собственичката?

– Аз съм Беа. Книжарницата е на свекър ми, но цялото семейство работим тук...

– Съпругът ви също ли работи с вас? Какъв късмет...

– Не зная дали съм на същото мнение – пошегува се Беа. – Омъжена ли сте?

– Не.

Беа преглътна на сухо. Пак бе изтърсила нещо неуместно. Вече бе задала на обещаващата клиентка два лични въпроса, които не ѝ влизаха в работата. Алисия прочете смущението в погледа ѝ и се усмихна.

– Всичко е наред, Беа. Казвам се Алисия.

Подаде ѝ ръка и Беа я стисна. Жулиан, който не пропускаше шанс, също протегна своята, за да види какво ще стане. Алисия се ръкува и с него. Майка му се разсмя.

– Би трябвало да имате деца, така добре се разбирате с тях.

Щом изрече тези думи, веднага си прехапа езика.

„Беа, млъкни, моля те.“

Алисия като че ли не я чу, защото гледаше унесено пълните с книги рафтове и почти ги галеше, протегнала ръка към тях. Беше загърбила Беа, която се възползва от това, за да я разгледа внимателно.

– Трябва да знаете, че правим специални отстъпки за колекции.

– Може ли да остана да живея тук? – попита Алисия.

Беа се разсмя отново, този път скептично, и погледна сина си, който очевидно бе готов да даде ключовете на тази непозната.

– Стайнбек... – чу я да шепне.

– Имаме един нов сборник с няколко негови романа. Току-що го получихме...

Алисия взе един екземпляр, отвори го и прочете няколко реда напосоки.

– Това е като да четеш ноти на петолиние – промълви тя.

Беа реши, че си говори сама и се е изгубила сред книгите, забравяйки за нея и детето. Остави я да обикаля книжарницата на воля. Алисия избираше томове оттук-оттам и ги трупаше на щанда. След четвърт час там се бе образувала значителна кула от книги.

– Правим също и доставки по домовете...

– Не се тревожете, Беа. Днес следобед ще пратя някого да ми ги донесе. Но тази ще я взема още сега. Убеди ме ей тая картичка, на която пише: Препоръчано от Фермин: „Гроздовете на гнева“ от нехранимайкото Хуанито Стайнбек, словесна симфония, предназначена да облекчава случаите на упорито тъпоумие и да благоприятства профилактиката на мозъчния запек, причинен от прекалена привързаност към канона на официалната свещена простота.

Беа подбели очи и отлепи картичката от корицата.

– Прощавайте, картичките със съвети са едно от последните хрумвания на Фермин. Опитвам се да ги намеря и да ги махна, преди клиентите да са ги видели, но той продължава да ги крие тук и там...

Алисия се разсмя. Смехът ѝ бе студен като стъкло.

– Този Фермин някой от вашите служители ли е?

Беа кимна.

– Нещо такова. Той сам се определя като литературен съветник и библиографски детектив на „Семпере и синове“.

– Изглежда, че е голям чешит.

– Представа си нямате. Чичо Фермин е един на милиони, нали, Жулиан?

Малкият запляска с ръчички.

– От един дол дренки са – обясни Беа. – Не знам кой от двамата има по-малко разум...

Тя започна да проверява и записва цените на избраното от Алисия в счетоводната книга. Правеше го с лекота, която не оставяше съмнение кой води сметките в този дом.

– С отстъпката на книжарницата, сумата излиза...

– Без отстъпка, моля. Да харча пари за книги е удоволствие, което не искам да ми намаляват.

– Сигурна ли сте?

– От сигурна по-сигурна.

Алисия заплати закупените книги, които Беа се зае да приготви, за да бъдат отнесени същия следобед.

– Сдобихте се с някои съкровища – рече ѝ тя.

– Надявам се да са първите от един дълъг списък.

– Вече знаете къде да ни намерите.

Алисия отново ѝ подаде ръка. Беа я стисна.

– За мен беше удоволствие. Ще се върна скоро.

Беа кимна доволна, но ѝ мина през ум, че това прозвуча като смътна заплаха.

– Чувствайте се като у дома си. На ваше разположение сме...

Алисия изпрати въздушна целувка на Жулиан, който изпадна в захлас. Под погледите на двамата тя си сложи ръкавиците с котешка грация и се запъти към изхода, чаткайки с токчетата си, които сякаш пробиваха пода. Точно когато излизаше, пристигна Даниел. Беа видя как смаяният ѝ съпруг задържа вратата на непознатата и се разтопи в усмивка, която заслужаваше поне плесница. Беа завъртя очи и въздъхна. До нея Жулиан издаваше обичайните звуци, които означаваха, че е очарован от нещо – било то гореща вана или някоя от историите на чичо му Фермин.

– Всички сте еднакви – промърмори Беа.

Даниел влезе в книжарницата и се натъкна на студения, пронизващ поглед на жена си.

– Коя беше тази? – попита той.

27

Спря се чак на ъгъла с „Пуерта дел Анхел“. Едва тогава, криейки се сред навалицата, застана пред една от витрините на „Каса Хорба“ и изтри сълзите, стичащи се по лицето ѝ. „Това е моят живот“. Зърна отражението си в стъклото и се предаде на яростта, която я изгаряше отвътре.

– Глупачка – каза си сама.

На връщане Алисия пое по някогашния си любим маршрут и за двайсет минути измина двайсет века. Слезе от „Пуерта дел Анхел“ към катедралата, а оттам се запиля по завоите на улица „Паха“, която заобикаляше останките от римската стена и се спускаше към улица „Авиньон“ през еврейския квартал Кал. Винаги бе предпочитала улиците, които не се налагаше да дели с трамваи и автомобили. Тук, в сърцето на старата Барселона, опазило се от нашествието на машините и техните поддръжници, Алисия искаше да вярва, че времето тече в кръг и че ако си останеше в лабиринта от улички, където слънцето едва дръзваше да пристъпи на пръсти, може би никога не би остаряла и би се върнала към едно скрито време, за да намери отново пътя, който поначало не биваше да изоставя. Може би нейният шанс още не бе отминал. Може би все още имаше причина да продължи да живее.

Преди войната, още като дете, Алисия често бе вървяла по този път, водена за ръка от родителите си. Спомняше си как бе минавала край витрината на книжарницата „Семпере и синове“ с майка си и се бе спирала, за да отвърне на погледа на едно дете с безпомощно изражение, което я наблюдаваше от другата страна на стъклото – навярно Даниел? Спомняше си деня, в който ѝ купиха първата книга, която прочете в живота си – сборника „Рими и легенди“ на Густаво Адолфо Бекер44. Спомняше си многобройните нощи, в които бе будувала, вярвайки, че органистът Маесе Перес45 обикаля край прага на стаята ѝ в полунощ, и как бе искала да се върне в онова приказно царство на книгите, където я чакаха хиляда и една истории, които да изживее. Може би в онзи друг, изгубен живот, Алисия щеше да стои сега зад щанда, да подава книги на едни или други хора, да отбелязва заглавията и цените в счетоводната книга и да мечтае за пътуването до Париж с Даниел.

Докато наближаваше дома си, у нея отново се надигна мътното чувство на злост, завличащо я в онази тъмна стая на душата ѝ – стая без огледала и прозорци, в която живееше. За миг си представи, че се връща в книжарницата, за да срещне отново онази приказна женичка и нейното раздаващо усмивки херувимче – Беатрис чистата. Мислено се видя как я хваща за гърлото и я притиска до стената, как забива нокти в кадифената ѝ кожа и доближава лице до тази белоснежна душа, за да надникне Беа в бездната на погледа ѝ. Видя се как облизва устните ѝ, за да отгатне какъв вкус има медът на щастието, озарило живота на онези, към които тя, както винаги ѝ казваше Леандро, никога не би могла да се числи – нормалните хора.

Спря се на ъгъла на „Авиньон“ и „Фернандо“, едва на няколко метра от входа на дома си, и сведе поглед. Обзе я срам. Почти можеше да чуе как Леандро ѝ се присмива, стаен в едно кътче на ума ѝ. „Скъпа моя Алисия, рожба на мрака, не се изтезавай с тия мечти да бъдеш принцесата на дома, която очаква завръщането на юнака и се грижи за прелестните дечица, подскачайки от радост. Ти и аз сме такива, каквито сме, и колкото по-рядко се поглеждаме в огледалото, толкова по-добре.“

– Добре ли сте, госпожице Алисия?

Тя отвори очи и видя познато лице, остатък от миналото.

– Фернандито?

Щастлива усмивка разцъфна на устните на някогашния ѝ предан обожател. Годините бяха отнесли едно клето момче с трескав ум и ускорен пулс и бяха върнали на негово място мъжле с донякъде представителна външност. Но в погледа му, въпреки изминалото време, се четеше същото възхищение като в деня, в който бе отишъл да се сбогува с нея на Френската гара.

– Колко се радвам да ви видя отново, госпожице Алисия! Вие сте си все същата. Какво говоря, сега сте по-хубава.

– Гледаш ме с добро око, Фернандито. Ако някой се е променил, това си ти.

– Всички така казват – потвърди момчето, което изглеждаше доволно от подобрението.

– Какви мускули си натрупал! – рече Алисия. – Вече не зная дали мога да ти викам Фернандито. Сега си по-скоро дон Фернандо.

Фернандито се изчерви и сведе очи.

– Вие можете да ме наричате както ви се иска, госпожице Алисия.

Тя се наведе и го целуна по бузата, която вече бе грапава от наболата брада. Зашеметен, той се вцепени за миг, после в прилив на чувства я прегърна с всички сили.

– Радвам се, че се върнахте у дома. Много ми липсвахте.

– Може ли да те почерпя? – попита Алисия. – Все още ли обичаш мляко с яйчен крем?

– Сега съм преминал на карахильо с ром.

– Какво ли не прави тестостеронът...

Фернандито се разсмя. Въпреки наедрелите си мускули, наченките на брада и новия плътен глас, все още се смееше като дете. Алисия го хвана подръка и го замъкна в „Гран Кафе“, където поръча карахильо с най-хубавия кубински ром на заведението и чаша бяло вино. Вдигнаха наздравица за изминалите години и Фернандито, опиянен от рома и от присъствието на Алисия, ѝ разказа, че работи като разносвач в една квартална бакалница и си е намерил гадже, момиче на име Кандела, с което се запознал на уроците по вероучение в енорийската църква.

– Звучи обещаващо – рече Алисия. – Кога ще се жениш?

– Да се женя ли? Това са фантазии на леля ми Хесуса. Едвам придумах Кандела да ми даде целувка. Мисли си, че без присъствието на свещеник това е грях.

– А в присъствието на свещеник изобщо не си струва.

– Ами нали и аз това казвам. Пък и в бакалницата печеля толкова малко, че не мога да спестя нито дуро за сватба. Имайте предвид, че подписах четирийсет и осем полици за веспата...

– Имаш веспа?

– Истинска прелест! Трета ръка е, но я дадох да ми я боядисат и сега е радост за окото. Някой ден трябва да ви поразходя с нея. Сума пари дадох за нея и тепърва ще дам още. Цялото семейство позакъсахме с парите, откак баща ми се разболя и трябваше да напусне работата си в химическата фабрика. Горкият, изпаренията от киселините му разядоха дробовете.

– Много съжалявам, Фернандито.

– Такъв е животът. Засега обаче само аз нося заплата вкъщи и ще трябва да си намеря нещо по-добро...

– Какво би искал да работиш?

Той я погледна със загадъчна усмивка.

– Знаете ли какво ми се е искало винаги? Да работя с вас.

– Но ти не знаеш с какво се занимавам, Фернандито.

– Не съм толкова глупав, колкото изглеждам, госпожице Алисия.

– Никога не съм те мислела за глупав.

– Мечтател – да, и малко лековерен; какво да ви разправям неща, които са ви познати... И все пак акълът ми стига, за да разбера, че се занимавате с мистерии и интриги.

Тя се усмихна.

– Предполагам, че може и така да се каже.

– Да знаете, няма и да гъкна. Гроб съм.

Алисия го погледна в очите. Фернандито преглътна на сухо. Щом надникнеше в тази бездна, сърцето му винаги се разтуптяваше.

– Наистина ли би искал да работиш с мен? – попита най-сетне тя.

Той ококори очи като чинии.

– Нищо на света не би ме направило по-щастлив!

– Дори сватбата с Канделита?

– Не бъдете лоша, госпожице Алисия, че понякога сте много лоша...

Алисия кимна, съгласна с обвинението.

– Вижте, не бива да мислите, че си правя илюзии. Зная, че никога няма да обикна друга, както съм обичал вас, но това си е мой проблем. Отдавна разбрах, че вие никога няма да ме обикнете.

– Фернандито...

– Оставете ме да довърша, че поне веднъж съм дръзнал да ви говоря откровено и не искам да премълча нищо, защото друг път май няма да събера смелост да ви кажа какво изпитвам.

Тя направи утвърдителен жест.

– Искам да кажа, макар и да не е моя работа, и не ми се сърдете, че го казвам – добре че не ме обичате, защото съм един нещастен глупак, но някой ден все ще трябва да обикнете някого. Животът е много кратък и много скапан, за да го изживеете така... Сама.

Алисия сведе очи.

– Не избираме кого да обичаме, Фернандито. Може би проблемът е, че аз не умея да обичам и не зная как да позволя на някого да ме обича.

– Не ми се вярва. Оня здравеняк полицай, дето ходи с вас, не ви ли е гадже?

– Варгас? Не. Просто колега. И добър приятел, мисля.

– Може би и аз бих могъл да бъда.

– Приятел или колега?

– И двете. Ако ми позволите.

Алисия дълго мълча. Фернандито чакаше притихнал, като я гледаше с религиозно обожание.

– А ако се окаже опасно? – попита Алисия.

– По-опасно от качването на кашони с бутилки по стълбищата на тоя квартал?

Тя кимна.

– Откакто ви познавам, съм наясно, че сте опасна, госпожице Алисия. Моля ви само да ми дадете шанс. Ако видите, че не ме бива, уволнете ме без церемонии. Какво ще кажете?

Фернандито ѝ протегна ръка. Алисия я пое, но вместо да я стисне, я целуна, сякаш той бе някоя госпожичка, и я притисна до бузата си. Момчето доби цвета на зряла праскова.

– Става. Ще ти дам една седмица пробен срок. Ако след няколко дни видиш, че тази работа не е за теб, ще разтурим договора.

– Наистина ли?

Алисия кимна.

– Хиляди благодарности! Няма да ви подведа. Кълна ви се.

– Зная, Фернандито. Не се съмнявам в това.

– Ще трябва ли да ходя въоръжен? Питам, защото баща ми още пази пушката си на опълченец...

– Достатъчно ще е да се въоръжиш с благоразумие.

– И в какво ще се състои мисията ми?

– Да бъдеш мой съгледвач.

– Каквото кажете.

– Колко ти плащат в бакалницата на месец?

– Нищо и половина.

– Умножи го по четири и ще получиш основната си седмична заплата. Плюс поощрения и премии. И ще ти плащам месечната вноска за веспата. Това като начало. Намираш ли го за справедливо?

Фернандито кимна хипнотизиран.

– Знаете, че за вас и гратис бих работил. Даже бих си плащал за такъв шанс.

Алисия поклати глава.

– Свърши се с безплатната работа, Фернандито. Добре дошъл в капитализма.

– Ама не казват ли, че това е нещо много лошо?

– Извънредно лошо. И безумно ще ти хареса.

– Кога започвам?

– Още сега.

28

Варгас се хвана за корема, сякаш ненадейно му се беше отворила язва.

– Какво му наговорихте на оня сополанко?

– Казва се Фернандито. И вече не е никакъв сополанко. Едър е почти колкото вас. И отгоре на всичко има веспа.

– Майко Божия! Не ви ли стига, че усложнявате моя живот, та сега искате да въвлечете и невинни души в машинациите си?

– Точно там е работата. В това начинание ни трябва някой невинен.

– Мислех, че за тази цел служи идиотът Ровира, който впрочем цяла сутрин се мъкна подир мен. Не му ли беше възложено да следи вас?

– Може да не е чак такъв идиот, какъвто изглежда.

– А кой е този Фернандито? Свежа кръв за вашата баня на графиня Батори46?

– Ставате все по-начетен, Варгас. Но не, Фернандито няма да пролее нито капка кръв. Може би само пот.

– И сълзи. Не мислете, че не видях как жално-милно ви гледа.

– Кога го видяхте?

– Когато го омайвахте долу в кафенето. Приличахте на кралска кобра, която хипнотизира зайче.

– Смятах, че само Ровира ме шпионира.

– Видях ви на връщане от „Метробарна“.

Алисия промърмори нещо под сурдинка, докато си наливаше бяло вино в чаша от фин кристал. Отпи първата глътка и се облегна на масата.

– Разкажете ми как мина срещата ви и забравете за Фернандито за момента.

Варгас изсумтя и се отпусна на канапето.

– Откъде да започна?

– Пробвайте от началото.

Той описа посещението си в „Метробарна“ и сподели впечатленията си. Алисия го слушаше мълчаливо, като се разхождаше из стаята с чаша в ръка и кимаше от време на време. В края на разказа отиде до прозореца и след като пресуши чашата си, се извърна към полицая с изражение, което го обезпокои.

– Доста мислих, Варгас.

– Бог да ни е на помощ.

– Като вземем всичко, което сте научили днес за сполучливо задомения господин Санчис и неговия шофьор, плюс следата с книгите на Матаиш, адвокат Брианс и семейство Семпере...

– Не забравяйте и невидимия човек – бившия ви колега Ломана.

– Не го забравям. Работата е там, че вие и аз не сме достатъчни, за да следим всички тези нишки. А примката се затяга.

– Около нашите вратове ли?

– Знаете какво имам предвид. Всички нишки са свързани по някакъв начин. Колкото повече ги дърпаме, толкова по-близо сме до намирането на входната врата.

– Когато се впуснете в метафори, съвсем се оплитам.

– Очакваме някоя погрешна стъпка, това е всичко.

– Така ли разрешавате случаите? Чрез нечии погрешни стъпки?

– По-резултатно е да оставиш другите да грешат, отколкото да се надяваш, че ще улучиш още от първия опит.

– А ако погрешната стъпка я направим ние?

– Ако знаете някоя по-добра система, цялата съм слух.

Варгас вдигна ръце в знак на примирие.

– А какво ще прави тоя Фернандито?

– Ще бъде нашите очи там, където не можем да присъстваме. Никой не знае кой е и никой не очаква да го види.

– Постепенно се превръщате в Леандро.

– Ще се престоря, че не съм чула това, Варгас.

– Преструвайте се както си щете. Как смятате да принесете в жертва гълъбчето?

– Като начало, Фернандито ще следи Санчис. Разделението на труда увеличава производителността.

– Това ми намирисва на клопка. А какво ще правя аз?

– Точно над това размишлявам.

– Явно се опитвате да се отървете пак от мен.

– Не говорете глупости. Кога съм правила такова нещо?

Варгас изсумтя.

– И докато размишлявате, какво друго смятате да предприемете? – попита той.

– Да отделя време и внимание на семейство Семпере – отвърна Алисия.

В този миг зад вратата на апартамента се чу шум, сякаш нещо тежко тупна на земята, а после прозвуча звънецът.

– Очаквате ли някого? – попита полицаят.

– Ще отворите ли?

Варгас се надигна неохотно и отиде да отвори вратата. На прага стоеше един зачервен и запъхтян Фернандито.

– Добър ден – рече. – Нося книгите на госпожица Алисия.

Фернандито подаде ръка в помирителен жест, но Варгас се направи, че не я вижда.

– Алисия, вашето момче за поръчки.

– Не бъдете досадник и го пуснете да влезе.

Алисия стана и се приближи до вратата.

– Влизай, Фернандито, не му обръщай внимание.

Момчето грейна, щом я видя. Вдигна кашона с книгите и го внесе в жилището.

– Извинете, къде да ги оставя?

– Ей тук, пред етажерката.

Фернандито изпълни нареждането и пое дълбоко дъх, бършейки потта от челото си.

– Така ли ги донесе, на ръце?

Той сви рамене.

– Е, със скутера. Но понеже сградата няма асансьор...

– Каква всеотдайност, Фернандито – рече Варгас. – Ех, защо нямам подръка медал за храброст...

Фернандито си направи оглушки за саркастичната забележка и се обърна към Алисия.

– Това е нищо работа, госпожице Алисия. Свикнал съм да разнасям доставките на бакалницата.

– Значи затова си заякнал. Хайде, Варгас, платете му.

– Какво?

– Аванс за оказаните услуги. Дайте му и за бензин.

– Аз ли трябва да му плащам?

– Да, от фонд разходи. Вие сте ковчежникът. Не правете такава физиономия.

– Каква физиономия?

– Сякаш имате възпаление на пикочния мехур. Хайде, вадете портфейла.

– Вижте, ако това е проблем... – намеси си Фернандито, притеснен от злокобното изражение на Варгас.

– Изобщо не е проблем – прекъсна го Алисия. – Капитане?

Варгас изсумтя и извади портфейла си. Измъкна две банкноти и ги подаде на Фернандито.

– Още – прошепна Алисия.

– Колко?

– Дайте му поне двойно повече.

Полицаят извади още две банкноти и му ги подаде. Фернандито, който едва ли бе виждал толкова пари накуп през живота си, ги прие възхитен.

– И не харчи всичко за глупости – промърмори Варгас.

– Няма да се разкайвате за това, госпожице Алисия. Много ви благодаря.

– Хей, момче, аз съм този, който ти плаща – рече полицаят.

– Може ли да те помоля за една услуга, Фернандито? – попита Алисия.

– Каквото кажете.

– Слез да ми купиш кутия цигари.

– Вирджински тютюн ли?

– Златен си!

Фернандито изчезна надолу по стълбите. Съдейки по шума от стъпките му, слизаше с подскоци.

– Виж го ти хлапака – рече Варгас.

– Ревнувате – отбеляза Алисия.

– Да бе, да.

– А каква е тази картина? – Тя посочи донесения от него акварел.

– Помислих си, че ще стои отлично над канапето ви.

– Да не би да е от новия ви приятел, любимия художник на господин Санчис?

Полицаят кимна.

– Смятате ли, че Санчис е нашият колекционер? – попита Алисия.

Варгас сви рамене.

– А шофьорът...?

– Моргадо. Вече се обадих в централата да разпитам за него. Утре ще имам сведения.

– Какво мислите, Варгас?

– Мисля, че може би имате право, колкото и да не ми се ще. Примката, или каквото и да е, се затяга.

– Не ми изглеждате напълно убеден.

– И не съм. В цялата работа има нещо, което не се връзва.

– Кое е то?

– Ще разбера, когато го видя. Но ми се струва, че гледаме нещата от погрешен ъгъл. Не ме питайте защо. Просто предчувствие.

– И аз мисля така – съгласи се Алисия.

– Ще го кажете ли на Леандро?

– Все нещо ще трябва да му кажа.

– Ако ми позволите един съвет, не включвайте Фернандито в обзора на събитията.

– Не смятах да го включвам.

След малко се чуха стъпките на споменатия, който стремително се качваше по стълбите.

– Хайде, отворете му. И бъдете малко по-мил с него. Той трябва да взема пример от силни мъжки образи, за да стане достоен мъж.

Варгас поклати глава и отвори вратата. Фернандито стоеше отвън развълнуван, с кутия цигари в ръка.

– Влизай, хлапе. Клеопатра чака.

Фернандито изтича да връчи кутията. Усмихната, Алисия я отвори и пъхна цигара между устните си. Момчето побърза да извади запалка.

– Ти пушиш ли, Фернандито?

– Не, не... Нося си я вместо фенерче, че по стълбищата в квартала е тъмно като в рог.

– Виждате ли, Варгас? Е, има ли Фернандито заложби за детектив, или няма?

– Вече е един съзряващ Марлоу.

– Хич не го слушай, Фернандито. Когато хората остареят, характерът им се вгорчава. Това е хининът на белите коси.

– Кератинът – отсече Варгас.

Алисия направи знак на момчето да не обръща внимание на полицая.

– Може ли да те помоля за още една услуга, Фернандито?

– Нали затова съм тук.

– Тази е по-деликатна. Това ще е първата ти мисия.

– Целият съм слух.

– Трябва да отидеш до „Пасео де Грасия“ № 6.

Варгас я погледна с внезапно безпокойство. Алисия му направи знак да мълчи.

– Там се намира кантората на една агенция, която се нарича „Метробарна“.

– Знам я.

– Тъй ли?

– Те са собственици на половината имоти в квартала. Купуват ги, изхвърлят старците, които живеят там, като им дават няколко гроша, а после препродават жилищата на десеторна цена.

– Виж ти, какви хитреци. Е, генералният директор на фирмата е някой си Игнасио Санчис. Искам да го следиш от мига, в който излезе от кантората, и да станеш негова сянка. Ще ми докладваш къде ходи, какво прави, с кого разговаря... Всичко. Ще се справиш ли с веспата?

– Тя е кралицата на пътищата. Когато съм с нея, и Нуволари47 не би могъл да ми избяга.

– Утре по това време ще дойдеш да ми разкажеш какво си разузнал. Някакви въпроси?

Варгас вдигна ръка.

– Питам Фернандито.

– Всичко ми е ясно като бял ден, госпожице Алисия.

– Тръгвай тогава. И добре дошъл в света на интригите.

– Няма да ви разочаровам. Нито пък вас, капитане.

И Фернандито се отправи неудържимо към една обещаваща кариера в света на разузнаването и мистериите. Варгас слисано гледаше Алисия, която се наслаждаваше на цигарата си с лукаво изражение.

– Ама вие полудяхте ли?

Тя не обърна внимание на въпроса. Вдигна очи към прозореца и загледа покрова от облаци, който пълзеше откъм морето. Залязващото слънце го обагряше в червено, но в сърцевината му се бе образувала гъста мрежа от черни нишки. Електрически искри проблясваха в облачните талази като огромен бенгалски огън.

– Наближава буря – промърмори Варгас зад гърба ѝ.

– Гладна съм – заяви Алисия, обръщайки се към него.

Той бе повече от изненадан.

– Не мислех, че някога ще чуя тези думи от устата ви.

– За всичко си има пръв път. Ще ме поканите ли на вечеря?

– Не зная с какво. Дадох на вашия почитател почти всички пари, които имах у себе си. Утре ще трябва да отида до касата да изтегля още.

– Е, поканете ме поне на тапас.

– Вие кажете къде.

– Познавате ли Барселонета48?

– И обикновената Барселона ми е предостатъчна.

– Искате ли една хубава бомба?

– Моля?

– Пикантна, не с барут.

– Защо ли ми се струва, че това е пак някоя от вашите уловки?

29

Спуснаха се пеша към пристанището под изтъканото от светкавици небе. Мачтите се тресяха под напора на вятъра, който духаше откъм морето, а във въздуха се носеше мирис на електричество.

– Ще завали като из ведро – предсказа Варгас.

Заобиколиха хангарите, които се издигаха срещу пристанищния док – големи като пещери сгради, подобни на едновремешните пазари.

– Баща ми работеше тук, под навесите – посочи Алисия.

Варгас помълча малко, очаквайки тя да добави още нещо.

– Мислех, че сте сираче – рече най-сетне той.

– Не съм се родила сираче.

– На каква възраст изгубихте родителите си?

Алисия закопча яката на палтото си и ускори крачка.

– По-добре да побързаме, иначе ще се измокрим – отсече тя.

Когато стигнаха до Барселонета, закапаха първите капки дъжд. Бяха тежки и падаха нарядко като водни снаряди, които се разбиваха в паважа и обстрелваха трамваите, плъзгащи се по булеварда край кейовете. Варгас видя насреща си квартал с тесни улички, образуващи мрежа върху един полуостров, който се врязваше в морето и напомняше планировката на огромно гробище.

– Прилича на остров – отбеляза полицаят.

– Не сте на погрешен път. Сега това е рибарският квартал.

– А какво е бил преди?

– Да ви изнеса ли урок по история?

– Може, че да ми се отвори апетит за вашите бомби...

– Преди векове всичко, което виждате, е било море – подхвана Алисия. – След време са построили началото на вълнолома и постепенно се е образувал остров от наноси, довлечени от морето.

– И откъде знаете всичко това?

– Знам, понеже чета. Трябва и вие да пробвате някой път. По време на Войната за наследството49 войските на Филип V съборили значителна част от квартал Рибера, за да построят цитаделата. След войната много от хората, изгубили домовете си, се преместили да живеят тук.

– Затова ли вие, барселонците, сте такива монархисти?

– Затова, а и за да правим напук, което подобрява кръвооросяването.

Първите залпове на дъжда ги преследваха яростно до една тясна уличка. Фасадата на постройката, издигаща се там, на пръв поглед приличаше на кръстоска между пристанищна кръчма и крайпътен бар, която не би спечелила конкурс за изящни изкуства; затова пък от нея се носеха апетитни миризми. На табелата пишеше „Ла Бомбета“.

Когато влязоха, група клиенти, които играеха на карти, леко извърнаха глави към тях. Варгас си даде сметка, че още от прага са го познали, че е полицай. Един келнер с резки маниери ги изгледа иззад бара и им посочи маса в ъгъла, далече от постоянната клиентела.

– Това не прилича на някое от вашите места, Алисия.

– Тук се идва не заради обстановката, а заради бомбите.

– Подозирам, че има и друга причина.

– Е, пада се близо.

– Близо до какво?

Алисия извади от джоба си едно листче и го сложи на масата. Варгас позна етикета, който тя бе откъснала същата сутрин от един от кашоните с вещите на адвокат Брианс.

– До мебелния склад, където Брианс е прибрал временно всичките си документи и архива си.

Полицаят подбели очи.

– Не се правете на интересен, Варгас. Едва ли сте очаквали, че ще получим всичко наготово.

– Очаквах, че няма да се налага да нарушаваме закона.

Келнерът с грубите обноски застана пред тях и ги погледна въпросително.

– Донесете ни четири бомби и две бири – поръча Алисия, без да откъсва очи от Варгас.

– „Естреля“ или наливна?

– „Естреля“.

– А хляб с домати?

– Две филии. Препечени.

Келнерът кимна и се оттегли без повече церемонии.

– Винаги съм се чудил защо тукашните хора слагат домати на хляба – рече Варгас.

– А аз съм се чудила защо никой друг не го прави.

– Какви други изненади пазите за мен, като изключим насилственото нахлуване в чуждо жилище?

– Формално погледнато, това е склад. Едва ли има други обитатели освен плъхове и паяци.

– Е, как да ви откажа тогава? Какво друго се върти в пъклената ви главица?

– Мислех си за оня кретен, с когото отидохте да се срещнете – Каскос. Служителят на Валс в издателство „Ариадна“.

– Огорченият влюбен.

– Пабло Каскос Буендия – изрецитира Алисия. – Бивш годеник на Беатрис Агилар. Не мога да си го избия от главата. Не ви ли изглежда странно?

– Че кое в тази история не е странно?

– Всемогъщият министър да се рови тайно в семейната история на някакви собственици на книжарница в Барселона...

– Бяхме стигнали до извода, че се е интересувал от тях заради подозрението, че може да знаят нещо за Давид Мартин. За него пък е допускал, че може да е автор на заплахите и на покушението – обобщи Варгас.

– Да, но какво общо има Давид Мартин със семейство Семпере? Каква роля играят те в цялата история? – попита Алисия. Помълча умислена, преди да продължи. – Тук се крие нещо. В тази книжарница. В това семейство.

– Затова ли решихте да направите домашно посещение на „Семпере и синове“, без да ме уведомите?

– Имах нужда от нещо ново за четене.

– Да бяхте си купили TBO50. Ненавременното приближаване до Семпере може да се окаже опасно.

– Да не би да се боите от семейство книжари?

– Боя се, че можем да повдигнем завесата, преди да сме разбрали в какво сме нагазили.

– Мисля, че си струва да рискуваме.

– Решение, което сте взели едностранно.

– Двете с Беатрис Агилар много си допаднахме – рече Алисия. – Тя е чаровница. Ще се влюбите в нея от пръв поглед.

– Алисия...

Тя се усмихна лукаво. Бирите и чинията с бомбите пристигнаха тъкмо навреме, за да прекъснат разговора. Варгас погледна това интересно кулинарно изобретение – панирани картофи, пълни с пикантно месо.

– Как се яде това?

Алисия набучи една бомба на вилицата си и я захапа настървено. Навън бурята бушуваше и келнерът бе надникнал от вратата, за да погледа поройния дъжд. Варгас наблюдаваше как Алисия нагъва угощението. Имаше нещо у нея, което не бе забелязал преди.

– Щом се свечери, вие се съживявате...

Тя отпи глътка бира и го погледна в очите.

– Нощна птица съм.

– Очевидно.

30

Отминалата буря бе оставила мъгла, която пълзеше по улиците на Барселонета и искреше под светлината на уличните лампи. Когато двамата излязоха на улицата, тук-там падаха редки капки дъжд, а тътенът на бурята ехтеше в далечината. Адресът, откъснат от Алисия същата сутрин, показваше, че складът, който Фернандо Брианс бе избрал за съхранение на своите мебели, архиви и разни трупани с десетилетия вехтории, се намираше на терена на „Вапор Барсино“, някогашна фабрика за парни котли и локомотиви, изоставена по време на гражданската война. Алисия и Варгас повървяха само няколко минути из пустите ледени улици и стигнаха до портите на старата фабрика. Релсите на железопътна линия навлизаха в сектора. На големия каменен портал се четеше надпис ВАПОР БАРСИНО. Нататък се виждаше запустяла земя с хангари и порутени цехове – гробище за чудесата от епохата на парните машини.

– Сигурна ли сте, че е тук? – попита Варгас.

Алисия кимна и навлезе в терена. Заобиколиха един локомотив, заседнал в огромен гьол, препълнен с ръчни колички, тръби и корпус на бойлер, в който се бе подслонило ято чайки. Неподвижни, птиците ги наблюдаваха как минават край тях, а очите им блестяха в сумрака. Редица стълбове поддържаха плетеница от жици, от които висяха лампи, излъчващи бледа светлина. Халетата на фабриката бяха номерирани и обозначени с дървени табели.

– Номер три е нашият – посочи Алисия.

Варгас се огледа наоколо. От сенките долиташе мяукането на няколко изгладнели котки. Въздухът миришеше на въглища и сяра. Двамата подминаха изоставена караулна будка.

– Тук не трябва ли да има пазач?

– Струва ми се, че адвокат Брианс е привърженик на икономичните решения – отбеляза Алисия.

– Адвокат на изгубените каузи – припомни си Варгас. – Някои неща не се променят чак до гроба...

Приближиха се до халето, обозначено с номер три. Пресните следи от гумите на камиона, използван за превоза на вещите, се губеха в калта пред затворена с метални лостове дървена порта, която възпрепятстваше достъпа. В главната врата бе изрязана една по-малка, която бе заключена с верига и ръждясал катинар с размера на юмрук.

– Как сме с грубата сила? – попита Алисия.

– Нали не очаквате да го прегриза със зъби? – възрази Варгас.

– Не знам, направете нещо.

Полицаят извади револвера си и пъхна дулото в отвора на катинара.

– Отдръпнете се – нареди той.

Алисия закри ушите си с ръце. Ехото от изстрела отекна между постройките на терена. Варгас измъкна револвера от катинара, който падна в краката му заедно с веригата, и отвори вратата с ритник.

Вътрешността на помещението се разкри пред тях като плетеница от сенки, сред които се подаваха останките на хиляда и един палата. От свода висеше мрежа от жици с голи електрически крушки. Варгас намери съединителната кутия на стената и натисна централния ключ. Крушките – капки примигваща жълтеникава светлина – се запалиха бавно една след друга като гирлянда на призрачно празненство. От тях се разнасяше леко жужене, подобно на рояк насекоми, кръжащи в мрака.

Алисия и Варгас закрачиха по коридора, който пресичаше халето. От двете му страни имаше различни помещения, защитени с метални решетки. На входа на всяко от тях висеше табела с номера на партидата вещи, месеца и годината на изтичане на срока и някакво фамилно име или пък название на фирмата титуляр на съхраняваната партида. Всяко от тези преградени помещения приютяваше отделен свят. В първото зърнаха цяла цитадела, образувана от стотици стари пишещи машини, сметачни устройства и касови апарати. Следващото бе подслонило огромна сбирка от разпятия, фигури на светци, изповедални и амвони.

– С това може да се обзаведе цял манастир – рече Алисия.

– Може би все още имате време...

По-нататък се натъкнаха на разглобена въртележка, зад която се виждаха останките от крушението на някакъв пътуващ панаир. От другата страна на коридора имаше колекция от ковчези и погребални принадлежности, които бяха сякаш от деветнайсети век; сред тях се мъдреше балдахин със стъклени стени и копринено ложе, в което все още личеше отпечатъкът, оставен от някой знатен покойник.

– Мили боже... Откъде е дошло всичко това? – промърмори Варгас.

– Повечето неща са от прахосани състояния, от семейства, изпаднали в немилост преди войната, и от предприятия, погълнати от ямата на времето...

– Но някой несъмнено си спомня, че тези вещи са складирани тук?

– Някой продължава да плаща наемите за помещенията.

– От тая гледка на човек му се изправя косата...

– Барселона е омагьосана къща, Варгас. Просто на вас, туристите, никога не ви хрумва да надникнете зад завесата. Погледнете, стигнахме.

Алисия се спря пред едно от преградените помещения и посочи табелата.

СЕМЕЙСТВО

БРИАНС-ЛЬОРАК

Раздел 28887-БС-56.9-62

– Сигурна ли сте, че искате да направим това?

– Не си представях, че сте толкова префинен, Варгас. Аз поемам отговорността.

– Вие си знаете. Какво точно търсим?

– Нямам представа. Има нещо, което свързва Валс, Салгадо, Давид Мартин, семейство Семпере, Брианс, вашия списък с неразгадаемите номера, книгите на Матаиш, а сега и Санчис и неговия шофьор без лице. Намерим ли това нещо, ще намерим и Валс.

– И вие смятате, че то е тук?

– Докато не попаднем на него, няма как да разберем.

Помещението бе заключено с обикновен катинар от квартална железария, който поддаде на петия удар с приклада на револвера. Без да губи дори секунда, Алисия се вмъкна вътре.

– Смърди на умряло – рече Варгас.

– Това е морският бриз. За толкова години в Мадрид сте си изгубили обонянието.

Той изруга и я последва. Камара дървени сандъци, покрити с брезент, образуваха проход, водещ до нещо като вътрешен двор, където сякаш ураган бе изсипал реликвите на няколко поколения от династията Брианс.

– Адвокатът сигурно е черната овца на семейството. Не съм антиквар, но тук са струпани поне едно или две богатства – прецени полицаят.

– Дано тогава скрупулите да ви помогнат да устоите на изкушението да задигнете някой сребърен пепелник на бабка Брианс...

Варгас посочи бъркотията от сервизи, огледала, столове, книги, скулптури, ракли, шкафове, масички, скринове, велосипеди, играчки, ски, обувки, куфари, картини, вази и хиляди безразборно стоварени вещи, които образуваха пъстра мозайка, навяваща мисли за катакомба.

– От кой век искате да започнем?

– От архивите на Брианс. Търсим средно големи картонени кутии. Едва ли ще е много трудно. Хамалите вероятно са избрали най-близкото до входа свободно място, за да разтоварят вещите на адвоката. Всеки предмет, който не е покрит с два пръста прах, може да се окаже това, което ни трябва. Дясната страна ли предпочитате, или лявата? Или може би въпросът е глупав?

След няколко минути бродене сред джунгла от вехтории, които сигурно бяха попаднали там преди раждането и на двамата, намериха пирамиди от кашони, на които все още стояха същите етикети като откъснатия от Алисия. Варгас започна да сваля кашоните един по един и да ги поставя в редица, а Алисия ги отваряше и преглеждаше съдържанието им.

– Това ли търсехте? – попита той.

– Все още не зная.

– Безупречен план – промърмори полицаят.

Отне им близо половин час да отделят кашоните с документи от онези, които бяха пълни с книги и вещи от кантората. Анемичната светлина на крушките не бе достатъчна, за да прегледат внимателно книжата, и Варгас отиде да потърси нещо, с което да ги осветят. След малко се върна със стар меден свещник и връзка дебели свещи, които явно никога не бяха палени.

– Сигурен ли сте, че това не са фишеци динамит? – попита Алисия.

Варгас спря пламъка на запалката на сантиметър от първата свещ и ѝ я подаде.

– Ще изпълните ли задълженията на домакиня?

Свещите образуваха ореол от светлина и Алисия започна да преглежда един по един гърбовете на папките, които се подаваха от кутиите. Полицаят я наблюдаваше неспокойно.

– Какво да правя сега?

– Наредени са по дати, като се почне от януари 1934-та. Аз ще търся по дата, а вие – по име. Започнете от най-скорошните и ще се срещнем в средата.

– Какво трябва да търся?

– Санчис, „Метробарна“... Всичко, което би ни позволило да свържем Брианс със...

– Добре – отсече Варгас.

В продължение на почти двайсет минути преглеждаха кашоните в мълчание, като от време на време разменяха погледи и отрицателни жестове.

– Тук няма нищо за Санчис или за „Метробарна“ – рече полицаят. – Проверих вече пет години – нищичко!

– Продължавайте да търсите. Може би е под надпис „Ипотекарна банка“.

– Няма нищо и за банки. Всички тия клиенти са голтаци, ако си послужа с един правен термин...

– Търсете още.

Варгас кимна и се потопи отново в океана от книжа и досиета, докато свещите ронеха восъчни сълзи, които се стичаха по свещника. След малко си даде сметка, че Алисия се е умълчала и е прекратила търсенето. Вдигна очи към нея и я видя да стои неподвижно, вперила поглед в купчина папки, които бе измъкнала от един кашон.

– Какво има? – попита Варгас.

Тя му показа една дебела папка.

– Изабела Жисперт... – рече.

– От „Семпере и...“?

Алисия кимна. Показа му друга папка, на чиято корица пишеше МОНЖУИК 39-45. Варгас се приближи и приклекна до кашона. Започна да преглежда досиетата и извади няколко.

– Валентин Моргадо...

– Шофьорът на Санчис.

– Семпере/Мартин...

– Дайте да видя.

Алисия отвори папката.

– Това нашият Давид Мартин ли е?

– Така изглежда...

Варгас изведнъж спря.

– Алисия?

Тя вдигна очи от досието на Давид Мартин.

– Я погледнете това – каза полицаят.

Папката, която ѝ подаде, беше дебела поне два пръста. Когато прочете името отгоре, Алисия потръпна и не можа да сдържи усмивката си.

– Виктор Матаиш...

– Бих казал, че това е предостатъчно – рече Варгас.

Алисия се канеше да затвори кашона, когато забеляза на дъното му един жълтеникав плик. Взе го и го разгледа на светлината на свещите. Беше с размер около двайсет на трийсет сантиметра и бе запечатан с восък. Тя издуха слоя прах, който го покриваше, и прочете написаната с перо дума – единствения надпис върху плика.

ИЗАБЕЛА

– Ще вземем всичко това – заяви младата жена. – Затворете кашоните и се опитайте да ги подредите горе-долу така, както ги заварихме. Може да минат дни, ако не и седмици, преди Брианс да се сдобие с нова кантора и да забележи, че му липсват няколко досиета...

Варгас кимна, но още не бе вдигнал първия кашон от пода, когато изведнъж се спря и се обърна. Алисия го погледна. Тя също бе чула нещо. Стъпки. Ехо от стъпки, които отекваха по потъналия в прахоляк под. Алисия духна свещите. Варгас извади револвера. На прага се очерта един силует. Облечен в износена униформа мъж ги наблюдаваше. Носеше фенер и палка, която издайнически се тресеше в ръката му; клетникът явно бе по-уплашен и от бакалска мишка.

– Какво правите тук? – измънка пазачът. – Не може да се влиза след седем часа...

Алисия бавно се изправи и му се усмихна. В изражението ѝ сигурно имаше нещо, от което кръвта на пазача се смрази, защото той отстъпи крачка назад и заплашително размаха палката. Варгас опря дулото на револвера в слепоочието му.

– Бъдете така любезен да пуснете палката, освен ако не искате да я използвате като анална свещичка.

Мъжът изтърва палката и замръзна на място.

– Кои сте вие? – попита.

– Приятели на семейството – отвърна Алисия. – Бяхме си забравили някои неща. Има ли още някого с вас?

– Само аз съм за всичките халета. Нали няма да ме убиете, а? Имам жена и деца. Нося си снимка в портфейла...

Варгас измъкна портфейла му от джоба. Извади парите и ги пусна на пода, а портфейла прибра в палтото си.

– Как се казвате? – попита Алисия.

– Бартоломе.

– Харесва ми името ви. Много е мъжествено.

Пазачът трепереше като лист.

– Вижте, Бартоломе, сега ще направим следното. Ние ще се приберем у дома, а вие ще сторите същото. Утре сутрин, преди да дойдете, ще купите два нови катинара и ще смените с тях оня на входната врата и тоя на решетката тук. И ще забравите, че сте ни виждали. Как ви се струва тази сделка?

Варгас запъна ударника на револвера. Бартоломе преглътна с мъка.

– Струва ми се добра.

– И ако случайно ви загризе съвестта или някой ви зададе въпрос, спомнете си, че заплатата, която получавате, не заслужава този риск и че семейството ви има нужда от вас.

Бартоломе кимна. Варгас отпусна спусъка и махна оръжието. Алисия се усмихна на пазача, сякаш бяха стари приятели.

– Хайде, идете си вкъщи и си пийнете чашчица греян коняк. И си приберете парите.

– Да, госпожо...

Бартоломе коленичи и прибра от пода малката сума, която бе носил в портфейла си.

– Не забравяйте и палката.

Мъжът я взе и я закачи на колана си.

– Може ли да си вървя вече?

– Никой не ви задържа.

Той се поколеба за миг, после заотстъпва към изхода. Преди силуетът му да се стопи в сенките, Алисия го повика.

– Бартоломе?

Стъпките на пазача секнаха.

– Помнете, че портфейлът ви е у нас и знаем къде живеете. Не ни карайте да ви посетим. Моят колега много лесно се пали. Лека нощ!

След тези думи чуха забързаните му стъпки, които се отдалечиха стремително.

31

Микел им занесе горе в жилището два термоса току-що сварено кафе и ги снабди, използвайки връзките си, с поднос прясно изпечени понички от фурната на ъгъла, които ухаеха великолепно. Разпределиха си папките и седнаха на пода един срещу друг. Алисия погълна три понички една след друга и си наля голяма чаша кафе, което засърба, вглъбена върху първата от папките, измъкнати от архивите на Брианс. По някое време вдигна очи и забеляза, че Варгас я гледа с неловко изражение.

– Какво има? – попита тя.

Той посочи полата ѝ, която Алисия бе дръпнала нагоре, за да може да се подпре удобно на канапето.

– Не се дръжте като дете. Това едва ли е нещо, което не сте виждали и преди, надявам се. Съсредоточете се върху работата си.

Варгас не отговори, но смени позата си така, че да избегне гледката на ръбовете на чорапите ѝ, които му пречеха да се съсредоточи върху завладяващата проза на правните документи и бележките на адвоката на изгубените каузи.

Мълчаливо навлязоха в малките часове на нощта, водени от кофеина, захарта и картината, която постепенно изплуваше от документацията. Алисия бе взела голям блок за рисуване и чертаеше своеобразна карта с бележки, дати, имена, стрелки и кръгчета. От време на време Варгас намираше нещо свързано с темата и ѝ го подаваше. Дори нямаше нужда от думи. Тя само хвърляше поглед и кимаше безмълвно. Явно притежаваше свръхестествена способност да установява връзки между нещата, сякаш мозъкът ѝ работеше сто пъти по-бързо, отколкото при останалите смъртни. Варгас започваше да се догажда за процесите, които управляваха ума ѝ, и вместо да ги обсъжда или да се опитва да схване вътрешната им логика, се задоволяваше да играе ролята на филтър и да ѝ подава нови данни, с които тя изграждаше картата си късче по късче.

– Не знам за вас, но аз вече капнах от умора – рече той в два и половина.

Беше обработил всички папки от своя дял задачи и чувстваше, че кофеинът, с който бе заместил кръвта си, вече се бе изчерпал, пък и очите му се затваряха за сън.

– Вървете да спите – предложи Алисия. – Стана късно.

– А вие?

– На мен не ми се спи.

– Как е възможно?

– Нали знаете – нощта и аз...

– Имате ли нещо против да полегна на канапето?

– На ваше разположение е, но не ви обещавам, че няма да вдигам никакъв шум.

– Няма да ме събуди и градският оркестър.

Събудиха го камбаните на катедралата. Отвори очи и видя гъста мъгла, която се носеше из стаята и миришеше на кафе и вирджински тютюн. Небето, което се виждаше над покривите, бе с цвета на младо вино. Алисия все още седеше на пода с цигара в уста. Беше си свалила полата и блузата и сега бе облечена само с черен комбинезон или пеньоар, който приканваше към всичко друго, но не и към отдих. Варгас се завлече криво-ляво в банята, пъхна главата си под крана на чешмата, после се погледна в огледалото. Намери един син копринен халат, който висеше на вратата на банята, и го подхвърли на Алисия.

– Загърнете се.

Тя хвана халата във въздуха. Изправи се, протягайки се, и го облече.

– Ще отворя прозореца, преди да са довтасали пожарникарите – предупреди Варгас.

Струя свеж въздух нахлу в стаята и цигареният дим се разнесе като призрак. Полицаят погледна остатъците от кафе, подноса с понички, от които бе останала само пудра захар, и двата пепелника, препълнени с изпушени докрай угарки.

– Кажете ми, че всичко това си е струвало труда – рече той.

Освен че бе оставила тези свидетелства за умствена борба, Алисия бе съставила схема от дузина рисунки. Тя ги взе и започна усърдно да ги окачва по стената, докато се образува кръг. Варгас се приближи. Младата жена се облизваше като доволна котка.

Полицаят разклати термоса, за да провери дали е останало нещо, и успя да напълни половин чаша кафе. Сложи един стол пред диаграмата и кимна.

– Впечатлете ме.

Тя завърза колана на халата си и прибра косата си.

– Дългата версия ли искате, или кратката?

– Започнете от указателя, пък после ще видим.

Алисия застана пред паното си като учителка – учителка с вид на викторианска гейша със съмнителни нощни навици.

– Крепостта Монжуик, между 39-а и 44-та година – подхвана тя. – Маурисио Валс е станал директор на затвора, след като е сключил брак с Елена Сармиенто, дъщеря и наследница на преуспяващ индустриалец, близък до режима и принадлежащ към съзаклятие от банкери, предприемачи и благородници, наричани от някои Кръстоносците на Франко – хора, които до голяма степен са финансирали националистите. Сред тях е и дон Мигел Анхел Убач, учредител и главен акционер на Ипотекарната банка, чиято дъщерна компания е посетената вчера от вас „Метробарна“.

– И всичко това фигурира там?

– В бележките на адвокат Брианс, да.

– Продължавайте.

– През периода, в който Валс е директор на затвора Монжуик, там споделят една и съща съдба – като затворници и като клиенти, представлявани от Фернандо Брианс – следните индивиди: първо, Себастиан Салгадо, предполагаем автор на заплашителните писма до Валс, помилван неотдавна чрез ходатайството на самия министър. Оцелява във външния свят приблизително шест седмици. Второ, Валентин Моргадо, бивш сержант от републиканската армия, включен в амнистия през 1945 г. заради героична постъпка в затвора, когато, според бележките на Брианс, спасява един капитан от полка на крепостта, който щял да загине при инцидент по време на преустройството на една от крепостните стени. След излизането си от затвора, обръщайки се към една програма за опрощение и помирение, финансирана от дружество на патриции с нечиста съвест, Моргадо бива нает като слуга в гаражите на семейство Убач, където с годините се издига до шофьор. След смъртта на банкера Убач той преминава на служба при дъщеря му Виктория, която сключва брак със своя приятел Санчис, генерален директор на „Метробарна“.

– Има ли още?

– Това е само началото. Трето, стигаме до Давид Мартин. Прокълнат писател, обвинен в серия странни престъпления, извършени преди гражданската война. Мартин успява да се изплъзне от полицията през 1930 г., прехвърляйки се по всяка вероятност във Франция. По неизяснени причини решава да се завърне инкогнито в Барселона, но бива задържан край Пучсерда в Пиренеите, малко след като пресича границата с Испания през 1939 г.

– Каква връзка има Давид Мартин с цялата история, като изключим това, че е бил затворник през същия период?

– Тук нещата стават интересни. Той е единственият от тези затворници, който не е пряк клиент на Брианс. Адвокатът се заема с неговата защита по молба на Изабела Жисперт.

– От „Семпере и синове“?

– Да, тя е майката на Даниел Семпере. Жисперт е моминската ѝ фамилия. Починала малко след края на войната през 1939-а – ужким от холера.

– Ужким ли?

– Според личните бележки на Брианс, има основания да се смята, че Изабела Жисперт е била убита. По-точно отровена.

– Не ми казвайте, че...

– Именно, от Маурисио Валс. Резултат от нездрава идея-фикс и несподелена страст – поне така предполага адвокатът, който очевидно не може да докаже нищо, или пък не смее.

– А Мартин?

– Давид Мартин, според същите бележки, е обект на друга от нездравите идеи-фикс на Валс.

– Че министърът има ли изобщо идеи от друг тип?

– Както изглежда, Валс се е опитвал да принуди Мартин да напише в затвора творби, които бъдещият министър впоследствие е щял да публикува под свое име, за да задоволи суетата си и жаждата си за литературна слава, или каквото и да е. За нещастие, Давид Мартин, според Брианс, е болен човек, който постепенно губи разсъдъка си, чува гласове и вярва, че е в контакт с демоничен персонаж, измислен от самия него – някой си Корели. Бълнуванията и фактът, че през последната година от живота му Валс решава да го изолира в единична килия на върха на една от кулите в крепостта, му спечелват сред другарите му прозвището Затворника на рая.

– Това вече звучи съвсем във ваш стил, Алисия.

– През 1941 г., виждайки, че писателят не се поддава на манипулациите му, Валс нарежда на двама свои лакеи да го откарат в една къща до парка Гуел и да го убият. Там се случва нещо неочаквано и Мартин успява да избяга.

– Значи Давид Мартин все още е жив?

– Не знаем това. Или поне Брианс не го знае.

– Но подозира, че е така.

– Както вероятно и Валс...

– ... който мисли, че именно Мартин му е изпращал заплашителните писма и се е опитал да го убие. За отмъщение.

– Такава е моята хипотеза – потвърди Алисия. – Но това са само догадки.

– Да не би да има и още?

– Оставих най-хубавото за накрая – усмихна се тя.

– Давайте.

– Четвърто: Виктор Матаиш, автор на поредицата романи „Лабиринтът на духовете“, екземпляр от които двамата с вас намерихме скрит в писалището на Валс. Според спомените на дъщеря му Мерседес, това вероятно е последният документ, преглеждан от министъра в нощта преди изчезването му от лицето на земята.

– Каква е връзката между Матаиш и останалите трима?

– Матаиш, изглежда, е бил приятел на Давид Мартин и бивш негов колега през трийсетте години, когато двамата са пишели под псевдоним романи подлистници за едно издателство на име „Баридо и Ескобиляс“. Бележките на Брианс сочат, че и Матаиш като Мартин може да е бил жертва на подобен план от страна на Валс. Кой знае, може би Валс се е опитвал да вербува писатели фантоми, за да натрупа творби, с които да си създаде име и репутация в литературния свят. Очевидно му е било противно да го свеждат до ролята на тъмничар на режима, извоювана чрез изгодния брак, и е имал много по-високи стремежи.

– Тук трябва да има още нещо. Какво е станало с Матаиш?

– Матаиш влиза в Монжуик през 1941 г., прехвърлен от затвора Модело. Година по-късно, ако се вярва на официалния доклад, се е самоубил в килията си. Най-вероятно са го разстреляли и са хвърлили трупа му в общ гроб, без да оставят отчет за това.

– А каква е нездравата идея-фикс в този случай?

Алисия сви рамене.

– За него Брианс не е отбелязал никакви предположения, но си позволявам да ви припомня, че когато Маурисио Валс основава собственото си издателство през 1947 г., му дава името на героинята от поредицата „Лабиринтът на духовете“ – Ариадна...

Варгас въздъхна и разтърка очи, опитвайки се да осмисли цялата информация.

– Твърде много съвпадения – рече накрая.

– Съгласна съм – каза Алисия.

– Да видим дали съм разбрал правилно. Ако всички тези връзки съществуват и ние, или по-точно вие ги установихте за три дни, как е възможно полицията и висшите държавни йерархии да не са открили нищо след няколко седмици разследване?

Алисия прехапа долната си устна.

– Точно това ме безпокои.

– Мислите ли, че не искат да открият Валс?

Тя се замисли над въпроса.

– Едва ли могат да си позволят този лукс. Валс не е някой, който може да изчезне просто така.

– Тогава?

– Може би искат само да разберат къде се намира. И може би нямат интерес истинските мотиви за неговото изчезване да излязат наяве.

Варгас тръсна глава и потърка очи.

– Наистина ли смятате, че Моргадо, Салгадо и Мартин, тримата бивши затворници под гнета на Валс, са скроили план да се разплатят с него, а наред с това да отмъстят и за загиналия си другар Виктор Матаиш? Това ли мислите?

Алисия сви рамене.

– Може да не е замесен Моргадо, шофьорът, а неговият шеф. Санчис.

– Защо Санчис би направил такова нещо? Той е човек на режима, женен за наследницата на едно от големите богатства в страната... Един малък бъдещ Валс. Защо човек като него би се забъркал в подобна каша?

– Не зная.

– А списъкът с числата, който намерихме в колата на министъра?

– Би могъл да означава какво ли не. Или да няма никаква връзка със случая. Просто съвпадение. Вие самият го казахте, не помните ли?

– Още едно съвпадение ли? За двайсет години в полицията съм видял по-малко истински съвпадения, отколкото хора, които казват истината.

– Нямам представа, Варгас. Не зная какво означават тези числа.

– Знаете ли какво всъщност не се връзва в цялата история?

Алисия кимна отново, сякаш бе прочела мислите му.

– Валс – рече тя.

– Валс – потвърди Варгас. – Без да навлизаме в машинациите му през годините в Монжуик и делата му – дали е отровил Изабела Жисперт и е убил или се е опитал да убие Давид Мартин, Матаиш и Бог знае още кого... в действителност говорим за второразреден кръволок, тъмничар, свързан със средните кадри на режима. Има хиляди като него, човек се разминава с тях по улицата всеки ден. Вярно е, че имат приятели и познати на най-важните постове, но в края на краищата са обикновени гъзолизци. Лакеи и натегачи. Как е успял един такъв индивид за толкова кратко време да се издигне от канавката на режима до най-високите му върхове?

– Добър въпрос, нали? – рече Алисия.

– Ако вашата привилегирована главица успее да намери отговора, ще откриете парчето, което ни липсва, за да добие цялата тази галиматия някакъв смисъл.

– А вие няма ли да ми помогнете?

– Започвам да се съмнявам, че е в мой интерес. Нещо ми подсказва, че да намерим ключа към главоблъсканицата, може да се окаже много по-опасно, отколкото да не го намерим, пък аз възнамерявах да се оттегля след няколко години с пенсия в пълен размер и да изчета всичките комедии на Лопе де Вега, от първата до последната.

Алисия се отпусна на канапето с отслабнал ентусиазъм. Варгас изпи студеното кафе и въздъхна. Отиде до прозореца и пое дълбоко дъх. Камбаните на катедралата отново забиха в далечината, а полицаят загледа как слънцето протяга нишки светлина между гълъбарниците и камбанариите.

– Направете ми една услуга – рече той. – Засега не казвайте нито дума за това на Леандро или на когото и да е.

– Да не съм луда! – отсече Алисия.

Варгас затвори прозореца и се приближи до нея. Тя вече проявяваше признаци на умора.

– Не е ли време да се пъхнете в ковчега си? – попита той. – Хайде, елате.

Хвана я за ръката и я поведе към спалнята. Дръпна завивката и ѝ даде знак да легне. Алисия пусна халата в краката си и се плъзна между чаршафите. Той я зави до брадичката и я погледна с усмивка.

– Няма ли да ми прочетете приказка?

– Я си гледайте работата.

Варгас се наведе, за да вдигне халата от пода, и се запъти към вратата.

– Мислите ли, че са ни устроили капан? – попита Алисия.

Той претегли думите ѝ.

– Защо казвате това?

– Не зная.

– Капаните човек си ги устройва сам. Аз зная само, че сега имате нужда от почивка.

Варгас хвана бравата.

– Ще останете ли отвън?

Полицаят кимна.

– Добро утро, Алисия – рече той, затваряйки вратата на спалнята.

32

Валс е изгубил представа за времето. Не знае дали е прекарал в тази килия дни, или седмици. Не е виждал светлината на слънцето от онази далечна привечер, когато, седнал до Висенте, се спускаше с колата по „Каретера де Валвидрера“. Ръката го боли и щом я потърси, за да я разтрие, не я намира. Усеща бодежи в липсващите пръсти и остра болка в кокалчетата, сякаш му забиват железни шипове в костите. Хълбокът го мъчи от дни, или може би само от часове. Не успява да види цвета на урината, която се стича в тенекиената кофа, но май е по-тъмна от нормалната и примесена с кръв. Жената не се появи отново, а и Мартин все не идва. Валс недоумява. Нима Мартин не искаше тъкмо това? Да го види как изгнива приживе в някоя килия?

Безименният, безлик тъмничар идва веднъж дневно, или поне на Валс така му се струва. Започнал е да отмерва дните по неговите посещения. Мъжът му носи вода и храна. Храната винаги е една и съща: хляб, прокиснало мляко и понякога сушено месо, което му е трудно да дъвче, защото зъбите му са се разклатили. Вече му паднаха два. От време на време прокарва език по венците си и усеща вкуса на собствената си кръв, а зъбите му поддават на натиска.

– Имам нужда от лекар – казва Валс, когато тъмничарят пристига с храната.

Онзи почти никога не говори. Избягва и да го поглежда.

– От колко време съм тук? – пита Валс.

Тъмничарят си прави оглушки.

– Предайте ѝ, че искам да говоря с нея. Да ѝ кажа истината.

Веднъж се събужда и открива, че в килията има още някого. Това е тъмничарят, който държи в ръка нещо лъскаво. Може да е нож. Валс не прави опит да се защити. Усеща убождане в бута и студ. Поредната инжекция.

– Колко време ще ме поддържате жив?

Тъмничарят се изправя и тръгва към изхода на килията. Валс се вкопчва в крака му. Един ритник в стомаха го оставя без дъх. Часове наред лежи свит на кълбо, стенейки от болка.

Тази нощ сънува отново дъщеря си Мерседес като дете. Намират се в градината на дома в Сомосагуас. Валс се залисва в разговор с един от слугите и я изгубва от поглед. Когато я потърсва, вижда дирята от стъпките ѝ, които водят към къщата на куклите. Валс влиза в сумрачната постройка и зове дъщеря си. Намира дрехите ѝ и следи от кръв.

Куклите, които се облизват като котки, са я изяли.

33

Когато Варгас отвори очи отново, лъчите на обедното слънце се плъзгаха по прозорците. Часовникът на стената – уред от деветнайсети век, който Алисия вероятно бе намерила на някой антикварен базар – показваше почти дванайсет часа. Полицаят чу женските стъпки, които потропваха из всекидневната, и потърка клепачите си.

– Защо не ме събудихте по-рано?

– Приятно ми е да ви слушам как хъркате. Все едно си имам мече вкъщи.

Варгас се надигна и седна на ръба на канапето. Сложи ръце на бъбреците си и си разтри кръста. Имаше чувството, че са прекарали гръбнака му през машина за захарни бонбони.

– Ако искате един съвет – не остарявайте. Възрастта не носи никакви предимства.

– И аз съм си го мислила – отвърна Алисия.

Полицаят стана, преодолявайки някак бодежите и пукането на ставите. Алисия стоеше пред огледалото на скрина и си слагаше червило с лукаво изражение. Носеше черно вълнено палто, препасано с колан, черни чорапи с ръб и главозамайващи токове.

– Отивате ли някъде?

Тя се завъртя около оста си, сякаш участваше в модно дефиле, и го погледна с усмивка.

– Красива ли съм?

– Кого смятате да убиете?

– Имам среща със Серхио Вилахуана, онзи журналист от „Ла Вангуардия“, когото ми спомена книжарят Барсело.

– Експертът по темата за Виктор Матаиш?

– И по други въпроси, надявам се.

– А мога ли да попитам как го оплетохте в мрежите си?

– Казах му, че имам книга от Матаиш и бих искала да му я покажа.

– „Имах“ е правилното глаголно време. Напомням ви, че книгата я откраднаха и сега нямате нищо.

– Това са формалности. Някои неща не се променят чак до гроба, както казвате вие. Пък и нали имам себе си.

– Света Богородице...

Алисия завърши тоалета си с шапка с воалетка, която покриваше част от лицето ѝ, и хвърли последен поглед в огледалото.

– Може ли да знам с какво сте се облекли?

– С „Баленсиага“.

– Нямах предвид това.

– Знам. Ще се върна бързо – каза тя на път към вратата.

– Може ли да използвам банята ви?

– Винаги, когато пожелаете, стига да не ми оставяте косми във ваната.

Уреждането на срещата с Вилахуана не се бе оказало толкова лесно, както го описа на Варгас. Всъщност Алисия трябваше най-напред да се пребори с една секретарка в редакцията на вестника, която съвсем не беше вчерашна и за малко не я разкара. С разни уловки успя да се свърже с Вилахуана, който по телефона звучеше по-скептично от математик, поканен на обяд с епископи.

– Казвате, че имате книга на Матаиш? От поредицата „Лабиринтът“?

– „Ариадна и Аления принц“.

– Мислех, че от нея са останали само три бройки.

– Значи моята трябва да е четвъртата.

– И ви изпраща Густаво Барсело, тъй ли?

– Да. Каза ми, че сте големи приятели.

Вилахуана се изсмя. Алисия чуваше в другия край на линията глъчката в редакцията.

– От дванайсет часа нататък ще бъда в библиотеката на Кралската литературна академия на Барселона – рече най-сетне той. – Знаете ли я?

– Чувала съм за нея.

– Попитайте за мен в секретариата. И носете книгата.

34

На един площад, скрит в сянката на катедралата, се издига каменен портик, на чиято арка се чете надписът:

КРАЛСКА ЛИТЕРАТУРНА АКАДЕМИЯ НА БАРСЕЛОНА

Алисия бе чувала за това място, но и тя, като повечето си съграждани, не знаеше почти нищо за институцията, подслонена между стените на този дворец – реликва от средновековна Барселона. Знаеше, или се досещаше, че Академията е съставена от плеяда от учени и книжовници, зарекли се да опазват познанието и писаното слово; те се събираха още от края на XVIII в., упорито пренебрегвайки факта, че външният свят година след година засилваше отчуждението и съпротивата си към екстравагантните им занимания. Това изглеждаше като нещо средно между окултен кръжок и литературен клуб – просветителство при затворени врати, в което само малцина избрани участваха и можеха да удостоверят съществуването му.

Уханието на камъните и неизбежната аура на загадъчност облъхнаха Алисия още от прага. Той водеше към вътрешен двор със стълбище, което се изкачваше към помещение, играещо ролята на рецепция. Един тип с вид на старопечатно издание, който сякаш бе стоял там още от зората на миналия век, я посрещна с подозрителен поглед и я попита дали тя е госпожица Грис.

– Същата.

– Така си и мислех. Господин Вилахуана е в библиотеката – мъжът посочи навътре. – Умоляваме посетителите да пазят тишина.

– Не се безпокойте, тази сутрин дадох обет – отвърна младата жена.

Церберът не се засмя на шегата, тъй че Алисия предпочете да благодари и да се запъти към библиотеката, сякаш знаеше къде се намира тя. Това неизменно бе най-ефикасният метод да се вмъкнеш в места с ограничен достъп: да се държиш така, сякаш знаеш къде отиваш и не се нуждаеш от разрешение или упътване. Внедряването е игра, подобна на съблазняването: онзи, който иска позволение, е изгубил от самото начало.

Алисия повървя на воля, разглеждайки любопитно салони със статуи и дворцови коридори, докато се натъкна на любезно създание с вид на библиофил, което се представи под името Полонио и ѝ предложи да я заведе до библиотеката.

– Никога не съм ви виждал тук – отбеляза Полонио, който изглеждаше така, сякаш познаваше женския пол единствено от стиховете на Петрарка.

– Днес е щастливият ви ден.

Тя завари Серхио Вилахуана в компанията на музите и на близо петдесетте хиляди книги, които съставяха издателския фонд на библиотеката на Академията. Журналистът седеше на една от масите пред малка цитадела от листа, изпъстрени с бележки и зачерквания, гризеше капачката на писалката си и мърмореше нещо под нос, мъчейки се да овладее ритъма на една непокорна фраза. Вилахуана имаше съзерцателното и флегматично обаяние на британски ерудит, преминало в средиземноморско безгрижие. Носеше сив вълнен костюм, вратовръзка с десен на позлатени перодръжки и шал с шафранен цвят, преметнат през раменете. Алисия пристъпи в залата и остави ехото от стъпките ѝ да възвести присъствието ѝ. Вилахуана излезе от унеса си и я изгледа с отчасти дипломатично, отчасти язвително изражение.

– Госпожица Грис, предполагам – рече той, като постави капачката на писалката си и се изправи вежливо.

– Наричайте ме Алисия, моля.

Тя му подаде ръка, която журналистът стисна с любезна усмивка, но донякъде резервирано. После ѝ направи знак да седне. Очите му, малки и проницателни, я наблюдаваха със смесица от подозрение и любопитство. Алисия посочи пръснатите по масата страници, някои с все още неизсъхнало мастило.

– Прекъснах ли ви?

– По-скоро ме избавихте – отвърна Вилахуана.

– Библиографско проучване ли?

– Речта по повод приемането ми в тази институция.

– Поздравления.

– Благодаря. Дано не ви се сторя рязък, госпожице Грис, Алисия, но ви очаквам вече от няколко дни и мисля, че можем да си спестим общите приказки и любезностите.

– Да разбирам ли, че дон Густаво Барсело ви е говорил за мен?

– И то с подробности, смея да твърдя. Да кажем, че сте му направили дълбоко впечатление.

– Това е една от специалностите ми.

– В това вече можах да се уверя. Всъщност някои от старите ви приятели в централния комисариат ви пращат много поздрави. Не се учудвайте, журналистите сме такива. Задаваме въпроси. Порок, който се добива с годините.

Вилахуана вече не се усмихваше и я гледаше втренчено.

– Коя сте вие? – попита без усуквания.

Алисия обмисли възможността да изтърси някоя лъжа – малка или опашата, – но нещо в погледа му ѝ подсказа, че това ще е сериозна тактическа грешка.

– Човек, който иска да научи истината за Виктор Матаиш.

– Клубът на желаещите напоследък май неспирно печели привърженици. Мога ли да попитам защо?

– Боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос.

– Тоест не можете, без да ме излъжете.

Алисия кимна.

– Нещо, което от уважение към вас няма да направя.

На лицето му отново се появи усмивка, този път иронична.

– И мислите, че ще ви е по-изгодно да ми влезете под кожата, отколкото да ме лъжете?

Тя запърха с мигли и доби най-сладкото си изражение.

– Не можете да ме упрекнете, че поне се опитах.

– Виждам, че Барсело ви е описал доста точно. Ако не можете да ми кажете истината, кажете ми поне причината за това.

– Истината би ви изложила на опасност.

– Значи ме предпазвате.

– В известен смисъл – да.

– И поради това би трябвало да съм благодарен и да ви помогна. Такава ли е идеята?

– Радвам се, че започвате да виждате нещата от моята гледна точка.

– Боя се, че ще ми трябва допълнителна мотивация. И нямам предвид прелестите ви. Плътта е слаба, но след навлизането в средната възраст здравият разум си възвръща позициите.

– Така разправят. Какво ще кажете за едно взаимноизгодно сътрудничество? От Барсело разбрах, че работите по една книга за Матаиш и изгубеното поколение от онези години.

– Може би е малко преувеличено да се говори за поколение, а че е изгубено – това е поетична волност, която се нуждае от потвърждение.

– Имам предвид Матаиш, Давид Мартин и останалите...

Вилахуана повдигна вежди.

– Какво знаете вие за Давид Мартин?

– Неща, които сигурно ще ви заинтересуват.

– Например?

– Например подробностите от предварителните следствия на Мартин, Матаиш и други затворници, изчезнали по всяка вероятност в затвора Монжуик между 1940 и 1945 г.

Журналистът се взираше в нея. Очите му искряха.

– Говорили ли сте с адвокат Брианс?

Алисия само кимна.

– Известно ми е, че той умее да си държи езика зад зъбите.

– Има и други начини да се узнае истината – загатна Алисия.

– В комисариата казват, че и това спада към уменията ви.

– Лошо нещо е завистта – отвърна тя.

– Това си е национален спорт – потвърди Вилахуана, който сякаш се наслаждаваше пряко волята си на малкия диалектически двубой.

– И все пак мисля, че не е добра идея да се обаждате в комисариата и да разпитвате за мен, особено сега. Казвам ви го за ваше добро.

– Не съм толкова тъп, госпожице. Не съм се обадил аз и моето име няма да излезе наяве. Както виждате, аз също вземам предпазни мерки.

– Радвам се да го чуя. В тия времена никоя предпазливост не е излишна.

– Поне за едно всички са единодушни – че не може да ви се вярва.

– В някои времена и места това е най-добрата препоръка.

– Не бих отрекъл. Кажете ми, Алисия, дали това случайно няма връзка с нашия неописуем министър дон Маурисио Валс и неговото старателно забравено минало на тъмничар? – попита журналистът.

– Какво ви кара да мислите така?

– Физиономията, която направихте, когато споменах името му.

Тя се поколеба за миг и Вилахуана кимна сякаш в потвърждение на собствените си подозрения.

– И какво, ако това е вярно? – попита Алисия.

– Да речем, че би пробудило интереса ми. Какъв тип взаимен обмен имахте наум?

– От строго литературно естество – отвърна тя. – Вие ми казвате всичко, което знаете за Матаиш, а аз ви обещавам достъп до цялата информация, с която ще разполагам, когато разреша този случай.

– А дотогава?

– Дотогава имате вечната ми признателност и удовлетворението от мисълта, че сте постъпили правилно, помагайки на дама в беда.

– Аха. Трябва да призная, че поне сте по-убедителна от вашия, осмелявам се да предположа, колега.

– Моля?

– Имам предвид онзи, който ме посети преди около две седмици и оттогава не се е вясвал – рече журналистът. – Не си ли обменяте информация в часовете за отдих? Или може би става дума за някой конкурент?

– Спомняте ли си името му? Ломана?

– Възможно е. Не го запомних. Годините си казват думата.

– Как изглеждаше той? – попита Алисия.

– Далеч не тъй изкусително като вас.

– Имаше ли белег на лицето?

Вилахуана кимна и погледът му се изостри.

– Да не би вие да сте му го направили?

– Поряза се при бръснене. Винаги е бил с две леви ръце. Какво му казахте?

– Нищо, което да не знаеше вече – отвърна Вилахуана.

– Той спомена ли Валс?

– Не изрично, но се забелязваше, че го интересуват престоят на Матаиш в Монжуик и приятелството му с Давид Мартин. Не е нужно да си особено проницателен, за да направиш връзката.

– И оттогава не сте го виждали повторно и не сте разговаряли с него?

Журналистът поклати глава.

– Ломана може да бъде много настойчив – рече Алисия. – Как успяхте да се отървете от него?

– Казах му каквото искаше да чуе. Или поне онова, което мислех, че иска да чуе.

– И по-точно...?

– Проявяваше голям интерес към къщата в подножието на Валвидрера, в която Виктор Матаиш живя със семейството си до арестуването му през 1941 г.

– Защо именно към къщата?

– Попита ме какво означава фразата „входът на лабиринта“. Искаше да знае дали става дума за някакво конкретно място – рече Вилахуана.

– И...?

– Казах му, че в романите от поредицата за лабиринта „входът“, мястото, от което Ариадна „пропада“ в подземния свят на онази друга Барселона, е бащината ѝ къща, тоест същата къща, в която живееха семейство Матаиш. Дадох му адреса и му обясних как да стигне дотам. Впрочем и сам би могъл да намери тази информация, ако бе изгубил един час в имотния регистър. Може би се е надявал да открие там съкровище или нещо още по-хубаво. Добре ли се справям засега?

– Ломана каза ли ви за кого работи? – попита Алисия.

– Показа ми значка. Също като във филмите. Не съм експерт, но ми се видя истинска. Вие имате ли такава?

Тя поклати глава.

– Жалко. Мислех си, че една фатална жена в служба на режима е нещо, което би могло да съществува само в роман на Жулиан Каракс.

– И вие ли четете Каракс?

– Как не! Това е светецът покровител на всички прокълнати романисти на Барселона. Би трябвало да се познавате. Фактически изглеждате като персонаж, излязъл от неговото перо.

Алисия въздъхна.

– Работата е важна, господин Вилахуана. Животът на няколко души е поставен на карта.

– Споменете поне един. По възможност с име и фамилия. Така навярно ще мога да погледна на нещата малко по-сериозно.

– Не мога да направя това – каза Алисия.

– Ясно. Заради собствената ми безопасност, предполагам.

Тя кимна.

– Макар и да не ви се вярва.

Журналистът скръсти ръце в скута си и замислено се облегна назад в стола си. Алисия почувства, че го губи. Време беше да му подхвърли още малко стръв.

– От колко време не сте виждали публична поява на министър Валс? – подметна тя.

Вилахуана разплете ръце с отново пробуден интерес.

– Продължавайте!

– Не бързайте толкова. Уговорката е да ми кажете каквото знаете за Матаиш и за Мартин, а аз при първа възможност ще ви кажа каквото мога. А то е много. Имате думата ми.

Журналистът се изсмя под сурдинка, но накрая кимна бавно.

– Включително и за Валс?

– Включително и за Валс – излъга тя.

– Предполагам, че е безполезно да ви моля да ми покажете книгата.

Алисия се разтопи в най-сладката си усмивка.

– И за това ли ме излъгахте?

– Само отчасти. Имах книгата допреди два дни, но я изгубих.

– Едва ли сте я забравили в трамвая.

Младата жена поклати глава.

– Уговорката, ако ми позволите тази промяна, е следната: вие ще ми кажете къде намерихте книгата, а аз ще ви разкажа онова, което ви интересува – рече Вилахуана.

Алисия понечи да отвори уста, но журналистът вдигна предупредително показалеца си.

– Ако още веднъж споменете личната ми безопасност, ще се видя принуден да ви пожелая късмет и приятен ден. Естествено, онова, което ми кажете, ще си остане между нас...

Тя дълго размишлява.

– Имам ли думата ви?

Вилахуана сложи ръка върху листовете, по които работеше.

– Заклевам се върху встъпителната си реч в Кралската литературна академия на Барселона.

Алисия кимна. Озърна се наоколо и се увери, че са сами в библиотеката. Журналистът я гледаше с очакване.

– Намерих я скрита в личното писалище на Маурисио Валс в кабинета на частната му резиденция преди една седмица.

– А мога ли да знам какво сте правили там?

Тя се наведе напред.

– Разследвах изчезването на министъра.

Погледът на Вилахуана пламна като бенгалски огън.

– Закълнете се, че правото да пиша по тази тема и всичко, което произлезе от нея, е само мое.

– Заклевам се върху встъпителната ви реч.

Вилахуана я гледаше втренчено в очите. Алисия дори не мигна. Журналистът вдигна от масата няколко празни листа и ѝ ги подаде заедно с писалката си.

– Вземете – рече. – Мисля, че ще пожелаете да си водите бележки...

35

– Запознах се с Виктор Матаиш преди около трийсет години, по-точно през есента на 1928 г. Тогава прохождах в занаята и работех в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, където запушвах дупки и правех от всичко по малко. По онова време Матаиш пишеше романи подлистници под различни псевдоними за едно издателство, ръководено от двама мошеници, Баридо и Ескобиляс; носеше им се слава, че мамят всички – като се почне от авторите и се стигне до доставчиците на хартия и мастило. Там публикуваха също Давид Мартин, Ладислао Байона, Енрике Маркес и цялото онова поколение от млади и гладуващи барселонски автори отпреди войната. Когато авансите на Баридо и Ескобиляс не му стигаха, за да закърпи месеца, а това се случваше често, Матаиш пишеше статии по поръчка за различни вестници, включително и за „Ла вос де ла индустрия“ – от къси разкази до великолепни хроники за пътешествия из места, които никога не бе посещавал. Спомням си един очерк, озаглавен „Мистериите на Византия“, който навремето ми се струваше шедьовър; Матаиш го бе съчинил от край до край без друга документация освен няколко стари пощенски картички от Истанбул.

– Само като си помисля, че вярвам на всичко, което чета във вестниците – въздъхна Алисия.

– Ех, не ви липсва нахалство. Както и да е, ония времена бяха други и вестникарите, които лъжеха в пресата, го правеха с финес. Работата е там, че неведнъж ми се налагаше да съкращавам текстовете на Матаиш при завършването на броя, когато трябваше да се освободи място за някоя реклама в последния момент или за ненавременните колонки на някой приятел на издателя. Веднъж, когато бе дошъл в редакцията да си вземе хонорарите, Матаиш се приближи до мен. Помислих, че ще ме накастри, но той само ми подаде ръка, представи ми се, сякаш не знаех кой е, и ми благодари, че именно аз орязвам текстовете му, когато няма друг изход. „Имате добро око, Вилахуана. Дано не ви го развалят тук“ – каза ми той.

Матаиш притежаваше елегантност. Не говоря за облеклото, въпреки че винаги носеше безупречен костюм от три части и кръгли очила с тънки рамки, които му придаваха вид на Марсел Пруст, но без мадленките; имам предвид обноските, говора, начина, по който се обръщаше към хората. Той беше онова, което префърцунените главни редактори наричат rara avis51. Освен това бе щедър човек, който правеше услуги, без да му ги искат и без да очаква нещо в замяна. Всъщност именно той не след дълго ме препоръча за един пост в редакцията на „Ла Вангуардия“; благодарение на неговата помощ успях да се измъкна от „Ла вос де ла индустрия“. По онова време Матаиш вече почти не пишеше за вестниците. Тази работа никога не му бе допадала, за него тя бе просто начин да повиши доходите си в трудните времена. Една от поредиците, които пишеше за Баридо и Ескобиляс, „Огледалният град“, в онези години бе доста популярна. Мисля, че двамата с Давид Мартин поддържаха целия екип на Баридо и Ескобиляс и работеха неспирно. Особено Мартин похаби малкото здраве и благоразумие, които имаше, пишейки до пълна изнемога. Матаиш, благодарение на семейството си, беше по-добре обезпечен.

– От видно семейство ли беше?

– Не точно, но имаше добрия или лошия късмет, зависи от гледната точка, да наследи имот от един свой чичо, доста странен чешит на име Ернесто; викаха му Захарния император. Матаиш бе любимият му племенник – или поне единственият роднина, когото чичото не мразеше. И тъй, малко след сватбата си Виктор Матаиш се премести във внушителна къща до „Каретера де лас Агуас“ на склона на Валвидрера; чичо Ернесто му я бе оставил заедно с някои акции от компанията за внос на колониални стоки, която бе основал след завръщането си от Куба.

– Чичо Ернесто от забогателите в Америка ли беше?

– Беше христоматиен пример за такъв богаташ. Напуснал Барселона на седемнайсетгодишна възраст, гол като пушка, макар и с една ръка в джоба на ближния. Гражданската гвардия го търсела, за да му строши краката, и по чудо успял да се вмъкне гратис на един търговски кораб, който отплавал за Хавана.

– И как се отнесла Америка към него?

– Много по-добре, отколкото той към нея. Повече от четири десетилетия по-късно чичо Ернесто се завърнал в Барселона със собствен кораб, издокаран в бял костюм и със скандинавска съпруга, трийсет години по-млада от него и купена по пощата. За този период Захарния император бил спечелил и профукал състояния, чужди и свои, в търговията със захар и оръжия. С помощта на цял батальон от любовници създал достатъчно копелета, за да насели всички Карибски острови. Освен това бил извършил безчинства, които биха му осигурили десет хиляди години в ада, ако на този свят имаше някаква справедливост и Господ, който да бди.

– Ако имаше – рече Алисия.

– Трябва да се каже, че в неговия случай, по липса на справедливост, имало поне известна ирония. Небесата действат така. Говори се, че малко след завръщането си от Куба Захарния император започнал да губи разсъдъка си заради отрова, която му дала с последната му тропическа вечеря една готвачка мулатка, огорчена и бременна със злоба и Бог знае още какво. В крайна сметка американският тузар си пръснал мозъка в мансардата на новопридобитото си имение, убеден, че къщата е обитавана от нещо, което пълзяло по стените и тавана и миришело на змийско гнездо... Нещо, което всяка нощ се вмъквало в спалнята му и се сгушвало в леглото му, за да му изсмуква душата.

– Впечатляващо – рече Алисия. – Ваша ли е драматургията?

– Заимствах я от Матаиш, който включи тази история – с известна литературна обработка – в един от романите от „Лабиринта“.

– Жалко.

– Реалността никога не превъзхожда белетристиката, поне не и качествената белетристика.

– А каква била реалността в този случай?

– По всяка вероятност съвсем прозаична. Най-достоверната теория се появила още в деня на опелото на чичо Ернесто – твърде посетено събитие, което се състояло в катедралата в присъствието на епископа, кмета и целия градски съвет. Да не говорим за всички онези, които дължали пари на починалия и били дошли, за да се уверят, че наистина е хвърлил топа и няма да се наложи да връщат дълга си. Та според мълвата, както тъкмо се канех да кажа, между чаршафите на покойния захарен магнат се вмъквала единствено дъщерята на икономката – една бойка седемнайсетгодишна хлапачка, която след време натрупала пари и слава като кабаретна танцьорка с артистичното име Дорис Лаплас и която всяка нощ му смучела... не точно душата.

– В такъв случай самоубийството...

– Явно било подпомогнато. Види се, на многострадалната съпруга на богаташа (а после нека разправят, че скандинавките били студени!) ѝ писнало да ѝ слагат рога години наред и една нощ срещу Еньовден решила да гръмне мъжа си с ловджийската пушка, която той държал до леглото си, ако случайно дойдели анархистите.

– Образцова история.

– Жития на светци и грешници – типично барселонски жанр. Каквато и да е достоверната версия на събитията, къщата бе изоставена в продължение на години и мълвата за магии и проклятия, която я бе съпътствала, откак чичото бе положил първия камък, не секна дори когато младоженците Виктор и Сусана се нанесоха там. Трябва да кажа, че къщата не беше приятна. Веднъж Матаиш ме разведе из нея; от това място човек го полазваха тръпки – поне така ми подейства на мен, който си падам по музикални комедии и леки романси. Имаше стълбища, които не водеха никъде, един коридор с огледала, разположени така, че когато вървиш по него, сякаш някой те следва, а в подземието богатият чичо бе поръчал да направят басейн с мозаечно дъно. Мозайката изобразяваше лицето на първата му съпруга в Куба – Леонор, момиче на деветнайсет лета, което се самоубило, забивайки фуркет в сърцето си, защото било убедено, че е забременяло от змия.

– Каква прелест! И на това място вие изпратихте Ломана?

Вилахуана кимна с лукава усмивка.

– А разказахте ли му за коварните духове от отвъдното и за странностите на къщата? Ломана може да бъде много суеверен и боязлив, когато се касае за такива неща...

– Неприятно ми е да си призная, но и аз останах с това впечатление и тъй като субектът не ми вдъхна симпатия, предпочетох да не му давам непоискани сведения, за да не му разваля изненадата.

– Вярвате ли в тези неща? В магиите и проклятията?

– Вярвам в литературата. А понякога и в кулинарното изкуство, особено когато става дума за добре приготвен ориз. Останалото са измами или полуистини – зависи от гледната точка. Нещо ми подсказва, че ние с вас си приличаме по това. По отношение на литературата, имам предвид, не на гастрономията.

– И какво стана после? – попита Алисия, жадна да се върне към разказа за Матаиш.

– Истината е, че никога не съм чувал Матаиш да се оплаква от намеса на отвъдния свят или нещо подобно. Бих казал, че той вярваше в тия измишльотини още по-малко, отколкото в политическите речи, които по онова време вече бяха превърнали тази страна в кокошарник. Току-що се бе оженил за Сусана, в която беше безпаметно влюбен, и работеше неуморно в един кабинет с изглед към цяла Барселона. Сусана беше крехко създание с деликатно здраве. Кожата ѝ бе почти прозрачна; прегърнеше ли я човек, имаше чувството, че ще я скърши. Тя се изморяваше много лесно и понякога се налагаше да прекара целия ден в леглото – просто нямаше сили да стане. Матаиш винаги бе загрижен за нея, но я обичаше лудо; мисля, че чувството беше взаимно. Гостувах им няколко пъти и макар че къщата, както вече казах, бе малко зловеща за моя вкус, струваше ми се, че въпреки всичко бяха щастливи. Поне в началото. Когато Матаиш слизаше в града (както се изразяваше той), често се отбиваше в редакцията на „Ла Вангуардия“ и двамата излизахме да обядваме заедно или да пием кафе. Винаги ми говореше за романа, по който работеше в момента, и ми даваше да прочета няколко страници, за да узнае мнението ми, макар че впоследствие почти не се съобразяваше със забележките ми. Използваше ме като опитно зайче, тъй да се каже. В ония дни той все още бе наемен работник. Пишеше под не знам колко псевдонима на твърда цена за дума. Здравето на Сусана изискваше постоянни медицински грижи и лекарства, а Матаиш допускаше да я посещават само най-добрите специалисти. Не го интересуваше дали за целта ще трябва да жертва собственото си здраве, работейки без отдих. Жена му мечтаеше да има деца. Лекарите ѝ бяха казали, че трудно ще забременее. И че ще ѝ струва скъпо.

– Но все пак стана чудо.

– Да. След няколко помятания и години на мизерия Сусана зачена през 1931 г. Матаиш не смееше да диша от страх, че тя отново ще изгуби бебето, а може би и живота си. Но този път нещата завършиха добре. Сусана винаги бе искала да има дъщеря и да ѝ даде името на своята сестра, която бе изгубила в детството си.

– Ариадна.

– Докато се опитваха да си направят бебе, Сусана помоли Виктор да започне нова книга, различна от всичко, което бе писал дотогава. Книга, предназначена не за друг, а за това момиченце, което тя буквално сънуваше. Сусана разправяше, че го е виждала насън и е разговаряла с него.

– Така ли се появиха книгите за „Лабиринта“?

– Да. Матаиш започна да пише първата част от поредицата за приключенията на Ариадна в една магическа Барселона. Мисля, че ги пишеше не само заради детето, но и за себе си. Винаги ми се е струвало, че тези книги в известен смисъл бяха предупреждение.

– За какво?

– За онова, което предстоеше да се случи. Вие сигурно сте били много млада тогава, още дете, но в годините преди войната вече си личеше, че работата отива на зле. Това се надушваше, витаеше във въздуха...

– Ето ви едно добро заглавие за вашата книга.

Вилахуана се усмихна.

– Мислите ли, че Матаиш си е представял какво ще се случи?

– Не само той, но и мнозина други. Трябваше да си сляп, за да не го видиш. Той често говореше за това. Понякога го чувах да казва, че мисли да замине в чужбина, но жена му не искаше да напусне Барселона. Тя смяташе, че ако заминат, никога няма да забременее. А после вече беше късно.

– Разкажете ми за Давид Мартин. Вие познавахте ли го?

Журналистът извъртя очи.

– Мартин ли? Малко. Засичали сме се два-три пъти. Матаиш ми го представи един ден, когато имахме среща в бар „Каналетас“. Двамата бяха добри приятели от младини, още преди на Мартин да му хвръкне чивията, но Матаиш все още го ценеше високо. За мен той, да си призная, беше най-странният човек, когото съм виждал през живота си.

– В какъв смисъл?

Вилахуана се поколеба за миг, преди да отговори.

– Давид Мартин беше забележително умен и талантлив, вероятно повече, отколкото бе добре за него. Но, по мое скромно мнение, беше напълно отнесен.

– Отнесен?

– Луд за връзване.

– Какво ви кара да мислите така?

– Наречете го интуиция. Мартин чуваше гласове... И нямам предвид посланията на музите.

– Искате да кажете, че е бил шизофреник?

– Кой знае. Знам само, че Матаиш беше загрижен за него, и то много. Такъв си беше Виктор, тревожеше се за всички освен за себе си. Мартин явно се бе забъркал в някаква каша и двамата вече почти не се виждаха. Мартин отбягваше хората.

– Нямаше ли семейство, което да му помогне?

– Никого си нямаше. А дори и да имаше, в крайна сметка го прогонваше. Единствената му връзка с реалния свят бе едно девойче на име Изабела, негова ученичка. Според Матаиш само Изабела го поддържаше жив и успяваше да го предпази от самия него. Виктор често казваше, че единственият истински демон на Мартин е неговият мозък, който го изяжда жив.

– Единственият истински демон? Нима имаше и други?

Вилахуана сви рамене.

– Не зная как да ви го обясня, без да ви разсмея.

– Опитайте все пак.

– Ами както ми разказа веднъж Матаиш, Мартин вярваше, че е подписал договор с един загадъчен издател, който му възложил да съчини свещено писание, своего рода Библия на една нова религия. Не правете такава физиономия. Според Матаиш, Мартин се срещал сегиз-тогиз с този тип, някой си Андреас Корели, за да получи неговите указания от задгробния свят или нещо такова.

– А Матаиш, естествено, се съмняваше в съществуването на въпросния Корели.

– Малко е да се каже, че се съмняваше. Бе го поставил в своя списък на невероятните неща редом с феята на зъбчетата. Все пак ме помоли да направя някои проучвания в издателските среди, за да видим дали ще открием предполагаемия издател. И аз ги направих. Преобърнах небето, земята и всичко помежду им.

– И?

– Единственият Корели, когото открих, беше един бароков композитор на име Арканджело Корели – може би сте чували за него.

– Кой тогава бе онзи Корели, за когото Мартин работеше или си въобразяваше, че работи?

– Мартин мислеше, че е друг вид архангел – от ония, падналите.

Журналистът постави на челото си два пръста като рога и се усмихна лукаво.

– Дяволът ли?

– С опашка и копита. Един Мефистофел със скъп шивач, демон, дошъл от преизподнята, за да го изкуши да сключи фаустовски договор за написването на прокълната книга, която щяла да стане основата на една религия, предназначена да подпали света. Нали ви казвам, луд за връзване. Такъв бе и краят му.

– Имате предвид затвора Монжуик?

– Това се случи малко по-късно. В началото на трийсетте години, вследствие на бълнуванията си и тоя странен съюз с куцичкото дяволче, Давид Мартин трябваше да избяга презглава от Барселона, когато полицията го обвини в серия от престъпления, които така и не бяха разрешени. Изглежда, че по чудо бе успял да напусне страната. Но представете си колко луд трябва да е бил, за да му хрумне да се върне в Испания по време на войната. Задържали го в Пучсерда малко след като прекосил Пиренеите. Завърши в крепостта Монжуик като мнозина други. Както и Матаиш малко по-късно. Там се срещнаха отново, след като не се бяха виждали с години... Това се казва печален край.

– А знаете ли защо се е върнал? Макар и да не е бил съвсем с ума си, Мартин сигурно си е давал сметка, че ако се върне в Барселона, рано или късно ще го заловят...

Вилахуана сви рамене.

– Защо правим най-големите глупости в тоя живот?

– От любов, от алчност, от отчаяние...

– Знаех си, че в действителност сте романтичка.

– Върнал се е от любов, значи?

– Кой знае. Нямам идея какво друго е очаквал да намери на едно място, където половината страна избива другата половина в името на парцали с различни цветове...

– Въпросната Изабела?

– Не зная... Тази част от пъзела още не съм я намерил.

– За същата Изабела ли говорим, която малко по-късно се е омъжила за книжаря Семпере?

Вилахуана я изгледа с известна изненада.

– Вие откъде знаете това?

– Да речем, че си имам източници.

– Които няма да е зле да споделите с мен.

– Ще го сторя при първа възможност. Имате думата ми. Значи беше същата Изабела?

– Да. Изабела Жисперт, на която бе съдено да стане Изабела де Семпере – дъщеря на собствениците на магазина „Жисперт“, който все още си стои зад „Санта Мария дел Мар“.

– Мислите ли, че тя е била влюбена в Давид Мартин?

– Напомням ви, че се омъжи не за него, а за книжаря Семпере.

– Това не доказва нищо – отвърна Алисия.

– Вероятно сте права.

– Вие познавахте ли я?

Журналистът кимна.

– Бях на сватбата.

– Изабела видя ли ви се щастлива?

– Всички булки са щастливи в сватбения си ден.

Този път Алисия се усмихна лукаво.

– Що за човек беше тя?

Мъжът сведе очи.

– Разговарял съм с нея само един-два пъти.

– Но сигурно ви е направила някакво впечатление.

– Да, Изабела правеше впечатление.

– И?

– Стори ми се, че е от онези рядко срещани хора, заради които тоя скапан свят си струва да се посети.

– Бяхте ли на погребението ѝ?

Вилахуана кимна бавно.

– Вярно ли е, че е починала от холера?

Сянка помрачи погледа на журналиста.

– Така разправят.

– Но вие не вярвате в това.

Той потвърди.

– Тогава защо не ми разкажете останалото?

– Честно казано, историята е много печална и бих искал да я забравя.

– Затова ли толкова години пишете книга за нея? Книга, която навярно ви е ясно, че никога не ще можете да публикувате, поне не и в тази страна...

Вилахуана се усмихна тъжно.

– Знаете ли какво ми каза Давид Мартин последния път, когато го видях? Беше през една нощ, в която тримата – той, аз и Матаиш – пийнахме повечко в „Ел Шампаньет“, за да отпразнуваме повода, че Виктор бе завършил първата книга от „Лабиринта“.

Алисия поклати глава.

– Не зная как разговорът се отклони към старата тема за писателите и пиенето. Тогава Мартин, който можеше да изпие цяла вана с алкохол, без умът му да се замъгли, ми каза нещо, което запомних завинаги. „Човек пие, за да си спомни, и пише, за да забрави.“

– Може би не е бил толкова луд, колкото е изглеждал.

Вилахуана кимна безмълвно с помръкнало от спомени лице.

– Разкажете ми тогава онова, което от толкова години се опитвате да забравите – рече Алисия.

– После да не кажете, че не съм ви предупредил – отвърна той.

Откъс от

ЗАБРАВЕНИТЕ:

ВИКТОР МАТАИШ И КРАЯТ НА ИЗГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ НА БАРСЕЛОНА

от Серхио Вилахуана

(Издателство „Дестино“, Барселона, 1989)

Ето как започва първият абзац от един забавен и ироничен текст със заглавие „Мастило и сяра“, написан от Виктор Матаиш през 1933 г. и вдъхновен по всяка вероятност от злоключенията на неговия приятел и колега Давид Мартин:

Не е нужно да си Гьоте, за да знаеш, че рано или късно всеки писател, достоен да се нарече такъв, среща своя Мефистофел. Добросърдечните писатели, ако изобщо има такива, му дават своята душа. Останалите му продават душите на непредпазливите, изпречили се на пътя им.

Виктор Матаиш, който бе достоен за званието писател и го бе спечелил с труд и постоянство, срещна своя Мефистофел в един есенен ден през 1937 г.

Ако дотогава си беше същинска еквилибристика да се издържаш с литература, то избухването на войната унищожи напълно крехката издателска машина, в която Матаиш бе намирал цел и прехрана. Хората продължаваха да пишат и да публикуват, но новите висши жанрове бяха пропагандата, памфлетът и панегирикът, поставени в служба на величави каузи, пропити с врява и кръв. За броени месеци Матаиш, подобно на мнозина други, изпадна до положението да разчита само на чуждата милостиня и на случайността, а по онова време те правеха ниски залози.

Последните издатели, на които бе поверил поредицата „Лабиринтът на духовете“, бяха двама прозорливи господа – Ревелс и Баденс. Баденс, забележителен ценител на изисканите ястия и земните дарове, се бе оттеглил временно във вилата си в Ампурдан, за да отглежда домати и да наблюдава тайните на трюфелите, докато чакаше безумието на времената да се уталожи. Той беше роден оптимист, изпитваше отвращение към неуредиците и искаше да вярва, че конфликтът няма да се проточи повече от два-три месеца, а след това Испания ще се върне към естественото си състояние на хаос и абсурди, в което винаги имаше място за литература, добра храна и предприемачество. Ревелс, тънък познавач на жонгльорството на властта и политическия театър, бе избрал да остане в Барселона и да не затваря издателството, макар че печелеше под минимума. Издаването на литература бе станало твърде несигурно; основната част от дейността бе насочена към печатането на агитационни речи, памфлети и образцови епопеи за по-голяма слава на героите на деня, които се сменяха всяка седмица благодарение на вътрешните борби и на подмолната гражданска война в рамките на открито обявената, която засягаше републиканците. По-черноглед от своя съдружник, който все така му изпращаше кашони с великолепни домати и други зеленчуци, Ревелс предугаждаше, че тая работа ще се проточи и ще завърши от зле по-зле.

При все това Ревелс и Баденс продължаваха да плащат от спестяванията си малка заплата на Матаиш под формата на аванс за бъдещи творби. Въпреки задръжките си, писателят неохотно приемаше парите. Ревелс нехаеше за угризенията му и настояваше. Когато спорът неизменно се насочеше към скрупулите или към онова, което издателят наричаше превземки на човек, който още не е гладувал истински, Ревелс се усмихваше лукаво и го уверяваше: „Виктор, не плачете за нас, защото ще се погрижа един ден да ни обезщетите за всичко, което ви даваме в аванс“.

Благодарение на тази помощ Матаиш успяваше да набавя храна за семейството си – ситуация, която вече изглеждаше привилегирована. Повечето му колеги се намираха в доста по-несигурно положение с отчайващи изгледи. Някои от тях се бяха присъединили към опълчението в пристъп на силни чувства и романтизъм. „Ще изтребим фашистките плъхове в гнилото им леговище“ – скандираха те. Не един упрекваше Виктор, че не се присъединява. Това бяха времена, в които много хора приемаха за кредо пропагандните плакати, налепени из града. „Онзи, който не е готов да се бори за свободата си, не я заслужава“ – казваха му те. Матаиш, който подозираше, че имат право, се разкъсваше от угризения. Трябваше ли да остави Сусана и дъщеричката си Ариадна в къщата на хълма и да отиде да воюва с тъй наречените националисти? „Не зная за коя нация говорят, но тя не е моята – каза му един приятел, с когото отиде да се сбогува на гарата, – а не е и твоята, макар и да нямаш смелост да се бориш.“ Матаиш се прибра вкъщи, засрамен от себе си. Сусана го прегърна разтреперана и избухна в плач. „Не ни оставяй – умоляваше го тя. – Твоята родина сме Ариадна и аз“.

Докато конфликтът се разрастваше, Матаиш установи, че не е в състояние да пише. Седеше с часове пред пишещата машина, зареял поглед в хоризонта зад прозорците. С времето започна да слиза почти всеки ден в града – за да търси възможности, както си казваше, или за да избяга от самия себе си. Повечето му познати просеха протекции на смутния черен пазар на васалитета и робията, възникнал в сянката на войната. Сред изгладнелите хора на перото бе плъзнал слух, че Матаиш получава безвъзмездно заплата от Ревелс и Баденс. Старият му приятел Мартин вече го бе предупредил: „Завистта е гангрената на писателите, тя ни скапва приживе, преди забравата да ни покоси безпощадно.“ След броени месеци познатите му вече се правеха, че не го познават. Щом го видеха отдалече, минаваха на другия тротоар, шушукаха си помежду си и се кискаха презрително. Други пък го подминаваха, свели поглед.

Началните месеци на раздора бяха потопили Барселона в странна летаргия от страхове и вътрешни схватки. Фашисткият бунт се бе провалил в града в първите дни след преврата и на някои им се искаше да вярват, че войната е останала далече, че това ще е просто поредното изсилване на генерали с нисък ръст и къси гениталии и че само след седмици нещата ще се върнат към трескавата ненормалност, характерна за обществения живот на страната.

Матаиш вече не вярваше в това. И се боеше. Знаеше, че гражданската война никога не е един конфликт, а сбор от малки или големи стълкновения, преплетени помежду си. Официалната ѝ памет винаги е на летописците, свързани с победилите или загубилите, но не и на онези, които са уловени между двете клики и рядко са виновни за запалването на фитила. Мартин често казваше, че в Испания презират врага, но мразят независимия, който не се хваща на никаква въдица. Матаиш отначало не му вярваше, но постепенно започна да мисли, че единственият непростим грях в Испания е да не вземаш страна и да отказваш да се присъединиш към едно или друго стадо. А там, където има стада от шилета, винаги ще се появят и гладни вълци. Матаиш бе научил всичко това пряко волята си и вече надушваше кръвта във въздуха. По-късно щеше да има време да се скрият мъртвите и да се нароят измислици. Сега бе моментът да се вадят ножовете и да се вършат низости. Войните омърсяват всичко, но изчистват паметта.

В онзи злокобен ден през 1937 г., в който съдбата му щеше да се промени, Матаиш бе слязъл в града, за да се види с Ревелс. При всяка тяхна среща издателят го канеше да обядват в бар „Велодромо“, близо до издателство „Орбе“ на „Диагонал“, и му даваше скришом плик с малко пари, с които да изхранва семейството си още няколко седмици. Него ден Матаиш за пръв път отказа да вземе плика. Ето как описва тази сцена в „Спомен за мрака“, нещо като романизирана хроника на войната и на годините, отвели го в затвора – непубликувана хроника, в която той е само един от героите, видян през погледа на всезнаещ разказвач, който може да е (а може и да не е) Смъртта:

Остъкленият фронтон на големия бар „Велодромо“ се издигаше на улица „Мунтанер“, само на няколко крачки от „Диагонал“. Салонът с таван на светска катедрала и светлина като в аквариум предлагаше убежище на онези, които все още искаха да вярват, че животът продължава и че и утре е ден. Ревелс винаги избираше една маса в ъгъла, от която виждаше целия локал и можеше да следи кой влиза и излиза.

– Не, господин Ревелс. Повече не мога да приемам вашата милостиня.

– Това не е милостиня, а инвестиция. Трябва да знаете, че двамата с Баденс сме убедени, че след десет или двайсет години вие ще сте един от най-четените автори в цяла Европа. Ако не стане така, аз ще се запопя, а Баденс ще смени трюфелите с мортадела. Заклевам се в тези охлюви на скара.

– Вие и вашите хрумвания!

– Бъдете така добър да вземете парите.

– Не!

– От милиони испанци да попадна на единствения, който не взема пари под масата!

– Какво ви казва по този повод вашето кристално кълбо?

– Вижте, Виктор, на драго сърце бих приел една книга от вас в замяна на аванса, но сега не можем да я публикуваме. Вие добре знаете това.

– В такъв случай ще трябва да почакам.

– Може да минат години. В тази страна има хора, които няма да мирясат, докато не се изколят едни други. У нас, когато хората си изгубят ума, което се случва често, са способни да си прострелят крака, ако смятат, че от това съседът им ще окуцее. Тази работа ще се проточи. Послушайте ме.

– Тогава по-добре да умра от глад, отколкото да доживея да видя това.

– Много героично. Простете, че не се просълзявам от вълнение. Такава ли участ искате за жена си и дъщеря си?

Сломен, Матаиш затвори очи.

– Не говорете така.

– Ами тогава вие не говорете глупости. Вземете парите.

– Ще ви върна всичко. До последния грош.

– В това никога не съм се съмнявал. Хайде, хапнете нещо, че не сте сложили залък в уста. И занесете този хляб вкъщи. Между другото, отбийте се в издателството, защото Баденс ви е изпратил кашон с прекрасни зеленчуци от Ампурдан. Бъдете така добър да го вземете, че кабинетът е заприличал на зарзаватчийница.

– Вие тръгвате ли вече?

– Трябва да свърша някои неща. Пазете се, Виктор. И продължавайте да пишете, че някой ден пак ще започнем да публикуваме, а вие трябва да ни направите богати.

Издателят си тръгна и го остави сам на масата. Матаиш знаеше, че е дошъл само за да му даде парите. Щом мисията му бе изпълнена, Ревелс бе предпочел да си отиде, за да му спести срама и унижението от чувството, че е неспособен да издържа семейството си без подаяния. Матаиш омете чинията си и тъкмо взе да пъха останалите парчета хляб в джобовете си, когато нечия сянка падна върху масата. Той вдигна очи и видя един млад мъж с твърде износен костюм и с папка, подобна на онези, които се трупат из съдилищата и канцелариите на регистъра. Човекът изглеждаше твърде крехък и беззащитен, за да е политкомисар с враждебни намерения.

– Имате ли нещо против да седна?

Матаиш поклати глава.

– Казвам се Брианс. Фернандо Брианс. Адвокат съм, макар че нямам вид на такъв.

– Виктор Матаиш, писател, макар че и аз нямам вид на такъв.

– Какви времена, а? Способният човек прилича на нищожество, а онзи, който допреди два дни е бил нищожество, сега прилича твърде много на себе си.

– Адвокат и философ, доколкото виждам.

– И всичко това на твърде конкурентна цена – съгласи се Брианс.

– С радост бих ви наел, за да защитавате самолюбието ми, но се боя, че средствата ми са оскъдни.

– Не се бойте. Вече имам клиент.

– Тогава кой съм аз в тази история? – попита Матаиш.

– Щастлив творец, избран за твърде доходна работа.

– О, нима? И кой е вашият клиент, ако мога да попитам?

– Човек, желаещ да запази личната си територия.

– Че кой не желае да я запази?

– Онзи, който я няма.

– Забравете за момент философа и призовете адвоката – рече Матаиш. – С какво мога да ви бъда полезен – на вас или на вашия клиент?

– Клиентът ми е личност с голяма значимост и още по-голям капитал. Той е от хората, за които се казва, че си имат всичко.

– Точно тези хора винаги искат още.

– В случая това още включва вашите услуги – уточни Брианс.

– Какви услуги може да предложи един романист във военно време? Моите читатели не искат да четат, искат да се избиват взаимно.