Лабиринтът на духовете

Книгата на Жулиан

1

Винаги съм знаел, че някой ден ще напиша тази история. Историята на моето семейство и на онази Барселона, омагьосана от книги, спомени и тайни, в която израснах и която ме преследва цял живот, макар и да зная, че тя навярно винаги е била просто един книжен блян.

Баща ми, Даниел Семпере, предприе това начинание преди мен и почти му отдаде младостта си. Години наред добрият книжар се измъкваше на пръсти по тъмно, мислейки, че майка ми все още е в обятията на Морфей, и слизаше в книжарницата, за да се затвори в задната стая на светлината на свещ. Там, стиснал евтина писалка, водеше безкраен двубой със стотици страници чак до зори.

Майка ми никога не го упрекваше и се преструваше, че не знае за това, както човек се преструва за много неща в брака си, за да има мир. Но тази мания на баща ми я тревожеше почти толкова, колкото и мен. Бях започнал да се боя, че той ще се смахне като дон Кихот, само че поради обратната причина – не от много четене, а от много писане. Тя обаче знаеше, че баща ми се нуждаеше от това самотно пътуване – не защото страдаше от литературни амбиции, а защото борбата с думите бе неговият начин да открие кой е всъщност и да се опита да възкреси спомена и духа на своята майка, която бе изгубил на петгодишна възраст.

Спомням си един ден, в който се събудих внезапно малко преди разсъмване. Сърцето ми биеше бясно и не ми достигаше дъх. Бях сънувал, че баща ми се стопява в мъглата и го изгубвам завинаги. Не ми се случваше за пръв път. Скочих от леглото и слязох тичешком в книжарницата. Заварих го в задната стая, все още от плът и кръв; в краката му бе разпръснато море от смачкани листове. Пръстите му бяха изцапани с мастило, а очите – зачервени. Беше сложил на писалището старата снимка на Изабела на деветнайсетгодишна възраст. Всички знаехме, че винаги носи снимката със себе си, защото го ужасяваше мисълта, че ще забрави лицето ѝ.

– Не мога – промърмори той. – Не мога да я върна към живот.

Преглътнах сълзите си и го погледнах в очите.

– Аз ще го направя вместо теб – казах. – Обещавам ти.

Баща ми, у когото тържествените ми изказвания обикновено извикваха усмивка, ме прегърна. Когато ме пусна и видя, че не помръдвам от мястото си и явно не се шегувам, ми подаде писалката си.

– Ще имаш нужда от това. Аз вече дори не зная от кой край пише...

Огледах този евтин инструмент и поклатих глава.

– Аз ще пиша на машина – заявих. – На „Ъндъруд“, избора на професионалиста.

Това за „избора на професионалиста“ го бях видял в една реклама във вестника и ми беше направило впечатление. Гледай ти, значи бе достатъчно да имаш една от тези грамади с размера и тонажа на парен локомотив, за да престанеш да бъдеш любител драскач и да станеш професионален редактор. Моето изявление като че ли стъписа баща ми.

– Сега пък искаш да станеш професионален писател? С „Ъндъруд“ и всичко останало?

„И с кабинет на върха на някой готически небостъргач, вносни цигари, чаша сухо мартини в ръката и муза с кървавочервени устни и скъпо бельо, седнала в скута ми“ – добави лявото полукълбо на мозъка ми. Така си представях по онова време професионалистите или поне създателите на онези криминални романи, които ми бяха изпили съня, душата и някои други работи. Но въпреки големите надежди не ми убягна леката ирония, която прозираше зад любезния тон на моя родител. Ако смяташе да поставя под съмнение призванието ми, май щяхме да си имаме проблеми.

– Да – изтърсих аз. – Като Жулиан Каракс.

„Нà ти сега!“ – помислих си.

Баща ми повдигна вежди. Ударът го беше изненадал.

– А ти откъде знаеш с какво пише Каракс и кой всъщност е той?

Придадох си онова тайнствено изражение, което бях патентовал, за да загатвам, че знам повече, отколкото околните подозират.

– Много работи знам аз – подхвърлих.

У дома името Жулиан Каракс винаги се споменаваше шепнешком при затворени врати и придружено със загадъчен поглед; държаха го далече от децата, сякаш бе някое от онези лекарства с череп и кръстосани кости на етикета. Моите родители съвсем не подозираха, че на осем години вече бях открил в най-горното чекмедже на кухненския шкаф (което достигах с помощта на стол и дървена щайга), скрита зад две кутии бисквити, които ометох до шушка, и бутилка мускат, която едва не ме хвърли в алкохолна кома на крехката деветгодишна възраст, цяла колекция от романите на Жулиан Каракс, преиздадени от един приятел на семейството, Густаво Барсело.

Когато навърших десет години, вече бях прочел всичките му книги по два пъти и въпреки че не ги разбирах напълно, се бях влюбил в тази изтъкана от светлина проза, запалила въображението ми с образи, светове и герои, които нямаше да забравя през целия си живот. Това опиянение на сетивата ми разкри, че главният ми стремеж е да се науча да правя същото като Каракс и да стана негов още по-изтъкнат наследник в изкуството да се разказват истории. Долавях обаче, че за целта ще трябва най-напред да науча кой бе той и защо родителите ми предпочитаха да не зная нищо за него.

За щастие, моят почетен чичо, Фермин Ромеро де Торес, не споделяше тяхната информационна политика. По онова време Фермин вече не работеше в книжарницата. Посещаваше ни често, но винаги имаше ореол на тайнственост около новото му занятие, което както той, така и другите членове на семейството криеха. Едно поне беше ясно: каквато и да бе новата му работа, тя му предоставяше много време за четене. Сред последните му четива бяха многобройни трудове по антропология, благодарение на които си бе формулирал спекулативни теории. Това, твърдеше той, му помагало да избегне бъбречните колики и улеснявало изхвърлянето през пикочните пътища на камъни с размера на костилки от мушмули (дословно).

Една от тези своеобразни теории изтъкваше, че – според натрупаните през вековете доказателства – след хилядолетия предполагаема еволюция човечеството не е постигнало кой знае какво, освен да изгуби частично телесното си окосмяване и да усъвършенства набедрената превръзка и кремъчното оръжие. От тази предпоставка Фермин по необясним начин извеждаше втората част на теоремата, която гласеше: въпросната мизерна еволюция изобщо не е отчела факта, че колкото повече се опитваш да скриеш нещо от едно дете, толкова повече то се старае да го открие, независимо дали става дума за сладкиш, или за картичка с безсрамно разголени вариететни артистки.

– И слава богу, че е така, защото в деня, когато тази искра на любознателността угасне и младежите се задоволят с лустросаните боклуци, които им пробутват търговците – било то миниатюрен електроуред, или нощно гърне с батерия, – и станат неспособни да проумеят нещо по-висше от задниците си, ще се върнем в ерата на голите охлюви.

– Това е апокалиптично – смеех се аз, прибягвайки до една научена от Фермин дума, при чието споменаване винаги си спечелвах „Сугус“.

– Това ми харесва – казваше той. – Докато има малчугани с късо панталонче, които умеят да си служат с многосрични думи, има и надежда.

Дали заради вредното влияние на Фермин, или заради хитрините, научени от приключенските романи, които поглъщах като семки, постепенно престана да ме вълнува загадката за самоличността на Жулиан Каракс и защо родителите ми бяха решили да ме кръстят на него. Вместо това започнах да събирам две и две, да улавям скришни разговори, да се ровя в забранени кашони и най-вече да чета всички страници, за които баща ми мислеше, че се озовават в кошчето за боклук. А там, където не достигаха моите детективски и дедуктивни способности, Фермин и неговите осведомителни бюлетини тайно ми предоставяха необходимите ключове, за да разреша мистерията и да свържа различните повествователни линии.

Нея сутрин баща ми получи двойната новина (сякаш си нямаше достатъчно грижи и без това), че десетгодишният му син иска да стане професионален писател и отгоре на всичко е наясно с всички тайни, които той от незапомнени времена криеше от него, може би най-вече от свян. За негова чест трябва да кажа, че понесе удара доста добре. Вместо да се развика и да ме заплаши, че ще ме затвори в интернат или ще ме прати да работя в някоя каменна кариера, клетият човек само ме гледаше изумено.

– Мислех, че ще искаш да станеш книжар като мен, като дядо ти, прадядо ти и почти всички Семпере от незапомнени времена...

Виждайки, че съм го сварил неподготвен, реших да укрепя позицията си.

– Аз ще стана писател. Романист. Като капак на всичко – нали така е изразът?

Последното го подхвърлих, за да внеса хумористична нотка, но на баща ми очевидно не му се видя смешно. Той скръсти ръце, облегна се на стола си и ме загледа сдържано. Палето проявяваше непослушание, което не му се нравеше. „Добре дошъл в клуба на бащите – помислих си. – Прави деца, че да ти се качат на главата.“

– И майка ти все това казваше, но аз си мислех, че просто иска да ме дразни.

Още един аргумент в моя полза. Госпожа майка ми може да сгреши за нещо само когато цъфнат налъмите. По рождение алергичен към примирението, баща ми все още седеше в тази предупредителна поза и аз се уплаших, че ще се залови да ме разубеждава.

– На твоята възраст и аз си мислех, че имам дарба за писател – подхвана той.

Речта се задаваше като метеорит, обвит в пламъци. Ако не обезоръжах баща ми веднага, щеше да ми дръпне дълга проповед за опасностите да посветиш живота си на литературата. Тя – както бях чувал да се кълнат мнозина гладуващи автори измежду нашите клиенти, на които винаги трябваше да продаваме на кредит, ако не и да ги каним на обяд – изпитваше към преданите си последователи същата обич, която женската богомолка изпитва към партньора си. Преди баща ми да се разпали, хвърлих изразителен поглед към разпръснатите по земята листове, а после безмълвно се вторачих в него.

– Както казва Фермин, и мъдрите грешат – призна той.

Тогава си дадох сметка, че моят контрааргумент може да послужи като мост към основното му твърдение, а именно, че родът Семпере не ставаме за писатели и че човек може също толкова добре да служи на литературата като книжар, без да се излага на риск от пълно разорение. Тъй като подозирах, че добрият човек всъщност е напълно прав, преминах в настъпление. В един реторичен двубой не бива никога да отстъпваш инициативата, особено когато противникът ти има всички изгледи да спечели.

– Фермин казва, че мъдрите си признават, ако сгрешат понякога, а кретените грешат постоянно, но никога не си го признават и винаги се смятат за прави. Това е неговият принцип на Архимед за скачените скудоумия.

– О, нима?

– Да. Според него глупакът е животно, което не умее да си променя мнението – изстрелях аз.

– Виждам, че много добре си усвоил философията и науката на Фермин.

– Да не би да няма право?

– Най-вече има прекомерна слабост да си чеше езика.

– И какво значи това?

– Да говори излишни неща.

– Ами веднъж, когато си чешеше езика, ми каза, че има нещо, което отдавна е трябвало да ми покажеш.

Баща ми съвсем се обърка. Всичките му намерения да ми държи проповеди се бяха изпарили и сега той само се чудеше откъде ще дойде следващият удар.

– А каза ли ти какво е то?

– Нещо, свързано с книги. И с мъртъвци.

– Мъртъвци ли?

– Спомена някакво гробище. Това за мъртъвците си го измислих аз.

Всъщност си бях наумил, че тази работа има нещо общо с Каракс, който според моя личен идеал съчетаваше безупречно идеята за книга и за мъртвец. Баща ми се замисли над въпроса. Очите му проблеснаха както винаги, когато го осенеше някакво хрумване.

– В това отношение Фермин май има право – призна той.

Надуших сладкия аромат на победата.

– Хайде, качи се горе и се облечи – рече баща ми. – Но не буди майка си.

– Отиваме ли някъде?

– Това е тайна. Ще ти покажа нещо, което промени моя живот, а може би ще промени и твоя.

Осъзнах, че инициативата вече не е в мои ръце и шахматната дъска се е завъртяла.

– Сега, в този час?

Той отново се усмихна и ми намигна.

– Някои неща могат да се видят само по здрач.

2

В дрезгавината на онова ранно утро баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Беше есента на 1966 г. и ситен дъждец бе изпъстрил „Лас Рамблас“ с малки локвички, които проблясваха като медни сълзи. Мъглата, която толкова пъти бях сънувал, ни следваше, но се разнесе, когато навлязохме в улица „Арко дел Театро“. Пред нас се разкри проход, изтъкан от сенки, сред които скоро изплува потъмнял каменен дворец. Баща ми потропа на вратата с мандалото, което имаше форма на дяволче. За моя изненада, човекът, който ни отвори, беше Фермин Ромеро де Торес. Щом ме видя, той се усмихна лукаво.

– Крайно време беше – рече. – От толкова мистерии и преструвки вече взе да ме мъчи язва.

– Тук ли работите сега, Фермин? – попитах заинтригуван. – Това книжарница ли е?

– Нещо такова, макар че ѝ куца секцията за комикси... Хайде, влизайте.

Фермин ни придружи по една дълга извита галерия, чиито стени бяха покрити с фрески на ангели и приказни създания. Излишно е да казвам, че бях запленен. Съвсем не подозирах, че чудесата едва са започнали.

Галерията ни отведе до един свод, който се извисяваше към безкрая под водопад от ослепителна светлина. Вдигнах глава и пред погледа ми, сякаш от дълбините на мираж, изплува сложен като лабиринт градеж. Той се издигаше спираловидно и приличаше на подводна скала, в която бяха корабокруширали всички библиотеки на света. Слисан, запристъпвах бавно към тази крепост, построена от всички книги, написани някога. Имах чувството, че съм попаднал в някоя от историите на Жулиан Каракс, и се боях, че ако дръзна да се приближа още малко, чудото ще се изпари и ще се събудя в стаята си. Баща ми застана до мен. Погледнах го и го хванах за ръката, макар и само за да се уверя, че съм буден и че това място е истинско. Той се усмихна.

– Жулиан, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

Трябваше ми малко време, за да се съвзема и да почувствам отново действието на закона за гравитацията. Когато се успокоих, баща ми прошепна в полумрака:

– Това място е загадка, Жулиан, светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш, има душа. Душата на онзи, който я е написал, и душите на онези, които са я прочели, изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, щом някой плъзне поглед по страниците ѝ, духът ѝ нараства и укрепва. Преди много години, когато дядо ти ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност откога съществува и кои са създателите му. Ще ти кажа онова, което дядо ти каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава, ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да се озоват тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, които са се изгубили в дебрите на времето, живеят вечно в очакване на деня, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух. В книжарницата ги продаваме и купуваме, но в действителност те нямат собственик. Всяка книга, която виждаш тук, е била нечий най-добър приятел. А сега сме им останали само ние, Жулиан. Смяташ ли, че ще можеш да запазиш тази тайна?

Погледът ми се изгуби в безкрая на мястото и във вълшебната му светлина. Кимнах и баща ми се усмихна. Фермин ми подаде чаша вода и ме загледа внимателно.

– Хлапето знае ли правилата? – попита.

– Тъкмо за тях щях да отворя дума – каза баща ми.

После ми описа подробно правилата и отговорностите, които трябваше да приеме всеки нов член на тайното братство на Гробището на забравените книги, включително привилегията да избере една книга и да я пази цял живот.

Докато го слушах, се зачудих дали не бе избрал със задна мисъл именно този ден, за да взриви зениците и ума ми с това зрелище. Може би добрият книжар бе прибягнал до това последно средство с надеждата, че този град, построен от стотици хиляди изоставени книги, от безброй забравени животи, идеи и вселени, би бил убедителна метафора на бъдещето, което ме очакваше, ако упорствах във вярата си, че някой ден бих могъл да си изкарвам хляба с литература. Ако това бе целта на баща ми, гледката предизвика у мен обратния ефект. Моето призвание, което дотогава бе просто детска мечта, в този ден се отпечата трайно в сърцето ми. И никакви доводи на баща ми или на когото и да било не можеха да ме накарат да променя решението си.

Съдбата, предполагам, избра вместо мен.

По време на дългото си бродене из тунелите на лабиринта избрах една книга, озаглавена „Кърмъзената туника“. Беше роман от поредицата „Градът на прокълнатите“ на някой си Давид Мартин – автор, за когото не бях чувал до момента. Или по-скоро трябва да кажа, че книгата избра мен, защото, когато спрях поглед върху корицата ѝ, изпитах странното чувство, че тя ме очаква отдавна, сякаш е знаела, че в това ранно утро ще се натъкна на нея.

Когато най-сетне излязох от градежа и баща ми видя творбата, която носех в ръце, пребледня. За миг ми се стори, че ще припадне.

– Къде намери тази книга? – изпелтечи той.

– На масата в една от залите... Беше сложена изправена, сякаш някой я бе оставил, за да я намеря.

Двамата с Фермин размениха неразгадаем поглед.

– Какво има? – попитах. – Да избера ли друга?

Баща ми поклати глава.

– Това е пръстът на съдбата – пророни Фермин.

Усмихнах се развълнуван. И аз си бях помислил същото, макар и да не знаех защо.

През остатъка от седмицата четох като в транс приключенията, разказани от Давид Мартин. Наслаждавах се на всяка сцена, сякаш съзерцавах огромно живописно платно, в което откривах все нови и нови детайли. Баща ми на свой ред се губеше в собствените си блянове, макар че неговите вълнения май съвсем не бяха от литературно естество.

Както се случва при мнозина мъже, по това време баща ми бе започнал да проумява, че вече не е младеж, и често посещаваше места, свързани с ранната му младост, търсейки отговори на въпросите, които все още не бе си изяснил напълно.

– Какво става с татко? – попитах веднъж майка ми.

– Нищо. Просто пораства.

– Не е ли преминал вече възрастта на растежа?

Майка ми въздъхна търпеливо.

– Мъжете сте такива.

– Аз ще порасна бързо, за да не се тревожиш за мен.

Тя се усмихна.

– За никъде не бързаме, Жулиан. Остави живота да се погрижи за това.

При едно от тези мистериозни пътувания, изследващи собствения му пъп, баща ми се върна от пощата с пакет, пристигнал от Париж. Той съдържаше книга, озаглавена „Ангелът на мъглата“. Всяко нещо, свързано с ангели и мъгли, имаше огромни шансове да събуди интереса ми, затова реших да проуча тази работа, пък макар и само заради физиономията, която направи баща ми, когато отвори пакета и погледна корицата на книгата. Проучванията ми установиха, че това беше роман, написан от някой си Борис Лоран – псевдоним на самия Жулиан Каракс, както научих впоследствие. Книгата имаше посвещение, което разплака майка ми (а тя съвсем не беше от плачливите) и убеди баща ми, че съдбата е хванала всички ни за някои части, които той не желаеше да уточни, но които, долавях аз, изискваха деликатно отношение.

Трябва да призная, че най-изненадан от всички бях аз. По някаква причина винаги бях смятал, че Каракс е умрял в незапомнени времена (исторически период, който обхващаше всичко, случило се преди рождението ми). Мислех си, че той бе един от многото призраци от миналото, витаещи в омагьосания дворец, който представляваше официалната памет на семейството. Когато узнах, че съм сгрешил и че Каракс е жив-живеничък и продължава да пише в Париж, получих откровение.

Докато галех страниците на „Ангелът на мъглата“, внезапно проумях какво трябва да сторя. Така се роди онзи план, с чиято помощ щях да осъществя съдбата, която поне веднъж бе решила да направи домашно посещение. Благодарение на това след много години се появи тази книга.

3

Между откровенията и химерите животът си течеше със стабилна скорост, без да обръща особено внимание на всички нас, които пътувахме, увиснали на стремето му. Радвах се на две детства: едно традиционно (ако изобщо съществува такова нещо), което виждаха останалите, и друго, въображаемо, което изживявах самият аз. Имах някои добри приятели, повечето от които бяха книги. В училище се отегчавах извънмерно и прекарвах часовете си на чиновете на отците йезуити, като се реех в облаците – навик, който пазя и до днес. Имах щастието да срещна добри учители, които се отнасяха търпеливо с мен и не смятаха моята различност от другите за зло, с което да се борят. Всичко трябва да съществува на тоя свят, включително някой и друг Жулиан Семпере.

Вероятно съм научил за света повече, четейки в книжарницата, посещавайки библиотеки или слушайки Фермин, който винаги разполагаше с някоя теория, препоръка или практически съвет, отколкото през годините на школското си образование.

– В училище казват, че съм малко странен – признах веднъж на Фермин.

– Това си е чист късмет. Започнете да се тревожите в деня, в който ви кажат, че сте нормален.

За добро или зло, никой никога не ме упрекна в нормалност.

Предполагам, че юношеството ми е малко по-интересно от биографична гледна точка, поне заради това, че изживях по-голямата част от него извън въображението си. Книжните ми блянове и стремежите ми да стана воин на перото, без да падна негова жертва, набираха сила. Все пак трябва да кажа, че те бяха смекчени от известна доза реализъм, който придобих постепенно, наблюдавайки как работят механизмите на света. По някое време разбрах, че мечтите ми са почти невъзможни, но ако ги зарежех, преди да съм излязъл на бойното поле, никога нямаше да спечеля войната.

Все още се надявах, че някой ден боговете на Парнас ще се смилят над мен и ще ми позволят да стана разказвач. Междувременно трупах суровини в очакване на деня, в който да открия собствената си фабрика за сънища и кошмари. Събирах малко по малко и с всякакви средства, но със завидно постоянство, всичко, свързано с историята на семейството ми, с многобройните му тайни и хилядите сюжети, съставящи малката вселена на Семпере – един въображаем свят, който сполучливо бях нарекъл „Сагата за Гробището на забравените книги“.

Освен да разузнавам всички факти за семейството ми, които можеха да се проверят или пък трудно се поддаваха на проверка, по онова време имах две големи страсти. Едната – вълшебна и възвишена – беше четенето, а другата – земна и предвидима – бяха юношеските любовни похождения.

Що се отнася до литературните ми амбиции, успехите ми бяха мизерни, да не кажа нулеви. В ония години се захващах да пиша куп отвратителни романи, които издъхваха недовършени, стотици разкази, театрални пиеси, радиосериали и дори стихотворения, които не давах на никого да чете – за негово добро. Стигаше ми да ги прочета аз, за да разбера колко много имам да уча и колко малко съм напреднал, въпреки желанието и вложения ентусиазъм. Препрочитах неспирно романите на Каракс и на хилядите автори, които заемах от книжарницата на моите родители. Опитвах се да разглобя тези творби, сякаш бяха транзистори или мотори на „Ролс-Ройс“, надявайки се да открия как са построени и как и защо оказват въздействие.

Бях прочел в един вестник репортаж за някакви японски инженери, които прилагаха нещо, наречено „обратно инженерство“. Види се, трудолюбивите японци разглобяваха някоя машина до последния детайл, анализираха ролята на всяка част, динамиката на съвкупността им и конструкцията на въпросното съоръжение, за да изведат математическите принципи, поддържащи функционирането му. Братът на майка ми работеше като инженер в Германия, затова си казвах, че в гените ми сигурно има нещо, което би ми позволило да демонтирам по същия начин някоя книга или история.

С всеки изминал ден все повече се убеждавах, че добрата литература няма почти нищо общо с банални химери от рода на „вдъхновението“ или „да имаш история за разказване“, а по-скоро с инженерството на езика, с архитектурата на повествованието, с живописта, багрите и звуците на конструкцията, с фотографията на образите и с музиката, която може да роди един оркестър от думи.

Втората ми голяма страст, или може би трябва да кажа първата, предоставяше богат материал за комедия, а понякога клонеше към фарс. Имаше период, в който се влюбвах всяка седмица – нещо, което от перспективата на годините не препоръчвам никому. Влюбвах се заради нечий поглед или глас, но най-вече заради онова, което бе скрито под роклите от фина вълна, които носеха момичетата от онази епоха.

– Вашето не е любов, а похотливост – уточняваше Фермин. – На вашата възраст е химически невъзможно да се схване разликата. Майката природа се нуждае от тези уловки, за да попълва населението на планетата. Затова инжектира обилно хормони и глупост във вените на младежите, за да се плодят като зайци и да има пушечно месо, готово да се жертва за лозунгите на банкерите, духовниците и идеолозите на революцията, на които им трябват идеалисти и други вредители, за да не може светът да еволюира и да си стои на същото дередже.

– Но, Фермин, какво общо има това с вълненията на сърцето?

– Не ме баламосвайте, че добре се познаваме. Сърцето е орган, който изпомпва кръв, не сонети. С известен късмет нещо от този поток стига до главата, но по-голямата част отива към търбуха, а във вашия случай – към срамотиите, които, ако не внимавате, ще играят ролята на мозъчна кора, докато не навършите двайсет и пет лета. Дръжте тестисите по-далеч от руля и ще влезете в пристанището. А ако се правите на глупак, животът ви ще премине, без да сте свършили нещо полезно.

– Амин.

Романси в сенчести входове, що-годе успешни изследвания под блузи и поли на последния ред на някое квартално кино, танци в „Ла Палома“ и разходки по кея, държейки за ръка поредната възлюбена – в такива занимания преминаваха свободните ми часове. Не навлизам в подробности, защото нямаше нито един интересен епизод, който заслужава да се отбележи, докато не навърших седемнайсет години. Тогава се сблъсках челно с едно създание на име Валентина. Съдбата отрежда някой айсберг на всеки мореплавател, достоен да се нарече с това име; моят айсберг се казваше Валентина. Беше по-голяма от мен с три години (които на практика изглеждаха десет) и в продължение на месеци бях напълно зашеметен от нея.

Запознахме се в един есенен следобед, в който влязох в старата книжарница „Франсеса“ на „Пасео де Грасия“, за да се скрия от дъжда. Видях я в гръб и нещо ме накара да се приближа, за да я огледам крадешком. Тя прелистваше един роман на Жулиан Каракс, „Сянката на вятъра“, и аз дръзнах да я заговоря само защото по онова време се чувствах несъкрушим.

– И аз съм чел тази книга – казах, показвайки оригиналност, която потвърждаваше отвъд всяко съмнение Ферминовите теории за кръвообращението.

Тя ме погледна с изумруденозелените си очи, които режеха като ножове, и примигна толкова бавно, че времето сякаш спря.

– Толкова по-добре за теб – отвърна.

После остави книгата на рафта, обърна се и тръгна към изхода. Пребледнял, за миг замръзнах на място. Когато се раздвижих отново, взех книгата, занесох я на касата, платих я и изтичах на улицата с надеждата, че моят айсберг не е потънал завинаги под водата.

От стоманеносивото небе падаха капки като перли. Настигнах я, докато чакаше на светофара на „Росейон“, безразлична към дъжда.

– Трябва ли да викам полиция? – попита тя, загледана пред себе си.

– Надявам се, че не. Аз съм Жулиан.

Валентина изпръхтя. Обърна се и отново ме прониза с поглед. Ухилих се като идиот и ѝ подадох книгата. Тя повдигна вежда и след кратко колебание я прие.

– Още един Жулиан? Да не сте членове на някакво братство?

– Родителите ми са ме кръстили така в чест на автора на тази книга, който е бил техен приятел. Това е най-добрата книга, която някога съм чел.

Жребият ми бе определен от сценографията, както става обикновено в такива случаи. Една светкавица посребри фасадите по „Пасео де Грасия“ и над града се разнесе враждебният тътен на бурята. Светофарът светна в зелено. Преди Валентина да ми каже да се разкарам или да се обърне към някой полицай, изгърмях последния си патрон.

– Десет минути. Едно кафе. Ако за десет минути не постигна нищо, ще се изпаря и никога повече няма да ме видиш. Обещавам ти.

Валентина ме погледна колебливо, сподавяйки усмивката си. За всичко беше виновен дъждът.

– Бива – рече тя.

А пък аз си мислех, че животът ми се е променил в деня, в който реших да стана романист!

Тя живееше сама в една мансарда на улица „Провенса“. Оттам можех да съзерцавам цяла Барселона – нещо, което правех рядко, защото предпочитах да гледам самата Валентина в различните стадии на голота, в които неизменно се опитвах да я приведа. Майка ѝ беше холандка, а покойният ѝ баща – престижен барселонски адвокат, чиято фамилия бях чувал дори аз. След неговата смърт майка ѝ решила да се върне в родината си, но Валентина, вече навършила пълнолетие, предпочела да остане в Барселона. Говореше пет езика и работеше за адвокатската кантора, основана от баща ѝ, превеждайки искове и дела с огромен финансов интерес между големи предприятия и фамилии от ония, които бяха имали ложа в театър „Лисео“ в продължение на четири поколения. Когато я попитах веднъж какво иска да направи с живота си, тя ми отправи онзи поглед, който винаги ме обезоръжаваше, и отвърна: „Да пътувам.“

Валентина беше първият човек, на когото позволих да прочете скромните ми литературни опити. Тя имаше известна склонност да пази нежността си и изблиците на обич за най-прозаичната част от нашата връзка. А когато трябваше да ми даде мнението си за първите ми писателски стъпки, обикновено казваше, че с Каракс ме свързва само името. Не се обиждах от тази оценка, защото по принцип бях съгласен с нея. Може би именно заради това, понеже смятах, че никой друг на света не би могъл да разбере по-добре плана, който кроях от години, веднъж, когато изпитвах особена готовност да понасям удари, ѝ разказах какво смятам да направя, щом навърша осемнайсет години.

– Надявам се, че няма да поискаш да се омъжа за теб – отбеляза тя.

Навярно трябваше да изтълкувам знаците на съдбата, защото всичките ми важни сцени с Валентина винаги започваха с дъжд, който ме гонеше по петите или тропаше по прозорците. Този случай не беше по-различен.

– Какъв е планът? – попита най-сетне.

– Да напиша историята на моето семейство.

Имахме връзка от почти една година, ако поредицата следобеди под чаршафите на нейното ателие сред облаците можеше да се нарече връзка, и въпреки че познавах на пръсти кожата ѝ, все още не умеех да тълкувам мълчанията ѝ.

– И какво друго? – додаде тя.

– Това малко ли ти се струва?

– Всички хора имат семейство. И всички семейства си имат история.

С Валентина винаги трябваше да постигам нещата с усилие, независимо за какво ставаше дума. Тя се обърна и аз, говорейки на изящния ѝ гол гръб, за пръв път формулирах гласно идеята, която от години ми се въртеше в главата. Изложението ми не беше блестящо, но имах нужда да го чуя от собствената си уста, за да повярвам в него.

Имаше поне откъде да започна: разполагах със заглавие. „Гробището на забравените книги“. Години наред разнасях със себе си една празна тетрадка, на чиято корица бях написал четливо с пищно украсени букви:

ГРОБИЩЕТО НА ЗАБРАВЕНИТЕ КНИГИ

Роман в четири части

от

Жулиан Семпере

Веднъж Фермин ме свари да зяпам глуповато с писалка в ръка първата празна страница на тетрадката. Огледа корицата и след като издаде един звук, който приличаше на нещо средно между сумтене и пръдня, заяви:

– Горко на онези, чиито мечти са изтъкани от хартия и мастило, защото тяхно е чистилището на суетата и разочарованията.

– Ще прощавате, Ваша милост, но ще бъдете ли така добър да преведете на човешки език тоя страхотен афоризъм? – попитах аз.

– Боя се, че глупостта ме настройва да говоря библейски – отвърна Фермин. – Вие сте този, който се мисли за поет. Досетете се за семантиката.

Бях изчислил, че това велико дело, плод на разгорещеното ми юношеско въображение, ще достигне дяволски размери и телесна маса, клоняща към петнайсетина кила. Повествованието, както си представях, щеше да е разделено на четири взаимосвързани тома, които да играят ролята на входни врати към лабиринт от истории. Навлезеше ли в страниците му, читателят щеше да има чувството, че разказът се сглобява като комплект матрьошки, в който всеки сюжет и герой води към друг, а той на свой ред – към следващия и така нататък.

– Това звучи като упътване за монтиране на детски конструктор или електрическо влакче.

Моята сладка Валентина, винаги толкова прозаична.

– Наистина прилича малко на конструктор – признах аз.

Опитах се най-безсрамно да ѝ пробутам високопарното си изявление, защото го съчинявах от шестнайсетгодишна възраст, убеден, че вече съм свършил половината работа. Това, че безочливо бях копирал идеята от „Сянката на вятъра“, романа, който подарих на Валентина в деня на запознанството ни, беше най-малкият проблем.

– Това не е ли вече направено от Каракс? – попита тя.

– Всичко в тоя живот вече е направено от някого – поне нещата, които си струват труда – отвърнах. – Номерът е да се опиташ да го направиш малко по-добре.

– И тук на сцената излизаш ти, с присъщата на младостта скромност.

Привикнал със студените душове, с които ме обливаше моят прелестен айсберг, продължих изложението си с решимостта на войник, който изскача от окопа и се втурва смело срещу картечниците.

Според моя безупречен план, първият том щеше да разглежда историята на един читател, в случая баща ми, който в юношеските си години открива света на книгите – а впоследствие и живота – посредством загадъчен роман, написан от неизвестен автор. Това щеше да даде основание да се изгради със замах един роман, който да съчетава всички възможни жанрове.

– И мимоходом да лекува грипа и обикновената настинка – отбеляза Валентина.

Вторият том, пропит с нездрава и зловеща атмосфера, която трябваше да провокира благонравните читатели, щеше да разказва мрачните житейски перипетии на един прокълнат писател – Давид Мартин. Той щеше да описва от първо лице как авторът изгубва разсъдъка си и ни повлича в бездната на лудостта си – разказвач, по-ненадежден дори от принца на преизподнята, появяващ се също на тези страници. А може би не, защото всичко всъщност бе игра, в която читателят щеше да довърши пъзела и да реши що за книга чете.

– Ами ако те зарежат и не пожелаят да се впуснат в тази игра?

– При всички случаи ще си струва труда – казах. – Все някой ще се навие да участва.

– Писането е работа за оптимисти – отсъди Валентина.

Третият том, ако читателят преживееше първите два и не избереше друга творба с щастлив край, щеше временно да ни избави от пъкъла и да ни представи историята на един герой – образцовия герой и официалната съвест на историята, тоест моя приемен чичо Фермин Ромеро де Торес. Неговият разказ в духа на пикареската106 щеше да ни покаже как той е станал това, което е, а многобройните му злоключения през най-смутните години на века щяха да разкрият линиите, свързващи всички части на лабиринта.

– Тук поне ще се посмеем.

– Фермин спасява положението – съгласих се аз.

– И как завършва това чудовищно творение?

– С фойерверки, голям оркестър и всички театрални механизми, задействани с пълна пàра.

Четвъртата част, неимоверно важна и подправена с ароматите на всички предишни, щеше да ни отведе най-сетне до сърцевината на мистерията и да разкрие всички загадки чрез моя любим ангел на мрака – Алисия Грис. Сагата щеше да съдържа злодеи и герои, и хиляди тунели, по които читателят би могъл да изследва един калейдоскопичен сюжет, подобен на онзи мираж от перспективи, който бях открил с баща ми в Гробището на забравените книги.

– А ти не се ли появяваш? – попита Валентина.

– Само на финала и за мъничко.

– Колко скромно от твоя страна!

По тона ѝ отгатнах какво се задава.

– Само не разбирам защо, вместо да говориш толкова за тази история, още не си седнал да я пишеш.

През последните години си бях задавал същия въпрос поне три хиляди пъти.

– Защото говоренето за нея ми помага да си я представя по-добре. И най-вече защото не зная как да я напиша. Оттук се роди моят план.

Валентина се обърна и ме погледна с недоумение.

– Мислех, че планът е това, което ми описа.

– Това е само амбицията. Планът всъщност е друг.

– Какъв?

– Жулиан Каракс да напише историята вместо мен – разкрих аз.

Валентина се вторачи в мен с онзи поглед, който пробиваше вентилационни шахти в душата ми.

– И защо би направил това?

– Защото тази история е също и негова и на семейството му.

– Мислех, че Каракс е в Париж.

Кимнах. Тя притвори очи. Умна и студена – моята обожаема Валентина.

– Значи твоят план е да отидеш в Париж, да намериш Жулиан Каракс, ако изобщо е жив, и да го убедиш да напише от твое име роман от три хиляди страници, основан на тази история, която е толкова важна за теб.

– В общи линии – признах.

Усмихнах ѝ се, готов да си понеса шамара. От сегашната си позиция бих казал, че бях мечтател, човек наивен или неразумен. Бях готов да поема всеки удар освен онзи, който получих – разбира се, съвсем заслужено.

– Ти си страхливец.

Тя стана, взе си дрехите и се облече пред прозореца. После, без да се обръща към мен, запали цигара и зарея поглед към хоризонта над покривите на Ешампле под дъжда.

– Бих искала да остана сама – каза.

Пет дни по-късно, когато се качих отново по стълбите до мансардата на Валентина, заварих вратата отворена и стаята празна. На стола до прозореца лежеше плик с моето име. Отворих го. Вътре имаше двайсет хиляди френски франка и бележка, на която пишеше:

Bon voyage et bonne chance.107

V.

Когато излязох навън, заваля.

Три седмици по-късно, в един следобед, когато бяхме събрали в книжарницата читатели и постоянни клиенти, за да отпразнуваме публикуването на първия роман на един добър приятел на „Семпере и синове“ – професор Албуркерке, – се случи събитието, очаквано от мнозина, което щеше да промени историята на страната или поне да я върне към настоящето.

Малко преди да затворим, дон Федерико, кварталният часовникар, влезе развълнуван в книжарницата, носейки едно устройство, което се оказа преносим телевизор (беше го купил в Андора). Той го сложи върху щанда и изгледа всички ни тържествено.

– Побързайте – рече. – Имам нужда от електрически контакт.

– Не само вие, но и всички в тая страна, че инак няма да стигнем доникъде – пошегува се Фермин.

Нещо в изражението на дон Федерико даваше да се разбере, че не му е до шеги. Професор Албуркерке, който вече се досещаше за какво иде реч, му помогна да свърже телевизора. Часовникарят включи апарата и пред нас се материализира екран, който излъчваше сив шум, хвърляйки ореол от примигваща светлина из цялата книжарница.

Чул суматохата, дядо ми надникна от задната стая и ни изгледа въпросително. Фермин сви рамене.

– Повикайте всички – нареди дон Федерико.

Докато той нагласяше антените и се опитваше да настрои апарата, ние постепенно се събрахме пред телевизора, сякаш участвахме в литургия. Фермин и професор Албуркерке започнаха да подреждат столове. Моите родители, дядо ми, дон Анаклето (който, виждайки сиянието на екрана на връщане от следобедната си разходка, бе решил, че сме се увлекли по модата йе-йе108 и влезе да разузнае), Фернандито и София, Мерседитас и клиентите, дошли в чест на професор Албуркерке – всички скоро попълнихме импровизирания киносалон в очакване на незнайно какво.

– Имам ли време да отида да пусна една вода и да купя пуканки? – попита Фермин.

– Аз на ваше място щях да потърпя – заяви професор Албуркерке. – Тая работа май ще се окаже много дебела.

Дон Федерико най-сетне завъртя антените и неподвижният прозорец се преобрази в унил кадър от славната кадифена черно-бяла картина, която испанската телевизия излъчваше в ония дни. На екрана се появи разплаканото и съкрушено лице на един тип, който приличаше на кръстоска между провинциален прокурор и анимационния герой Майти Маус. Дон Федерико усили звука.

– Франко умря – обяви разхлипан тогавашният министър-председател Ариас Наваро.

Сякаш от небето или незнайно откъде върху нас се сгромоляса бездънна тишина. Ако стенният часовник все още работеше, махалото му навярно бе застинало насред движението. Следващите неща се случиха кажи-речи едновременно.

Мерседитас избухна в плач. Дядо ми пребледня като платно, навярно от страх, че всеки миг ще се разнесе грохот на танкове по „Авенида Диагонал“ и ще бъде обявена нова война. Дон Анаклето, който така се увличаше по красноречието, сега онемя и започна да си представя палежи на манастири и други народни празненства. Моите родители се споглеждаха объркани. Професор Албуркерке, който по принцип не пушеше, поиска цигара от часовникаря и я запали. Фернандито и София, чужди на всеобщото вълнение, се усмихваха блажено и се държаха за ръце. Някои от читателите, събрали се в книжарницата, си тръгнаха изплашени, като се кръстеха.

Потърсих с поглед някой възрастен, който да не е излязъл от релси, и зърнах Фермин. Той следеше речта на министър-председателя с хладен интерес и пълно спокойствие. Седнах до него.

– Как само циври, ни лук ял, ни лук мирисал, а така като го гледате, е подписал повече смъртни присъди от Атила – отбеляза той.

– Какво ще стане сега? – попитах разтревожено.

Фермин ми се усмихна невъзмутимо и ме потупа по гърба. Подаде ми един „Сугус“, обели друг за себе си (неговият беше лимонов) и го засмука с удоволствие.

– Не се безпокойте, нищо няма да стане. Известно време ще гледаме свади, театро и фарисейщина на поразия, но нищо по-сериозно. Ако нямаме късмет, някой палячо може да се поувлече, но онези, които държат каишката, няма да допуснат нещата да излязат от руслото. Не би им излязло на сметка. Ще има буря в чаша вода, ще се чупят олимпийски рекорди в политическото пребоядисване и ще видим герои, изпълзели от миша дупка. Обичайната история в такива случаи. Всичко това ще е като един продължителен запек. Ще коства усилия, но говната постепенно ще излязат, или поне онези, които още не са преработени. Но накрая, ще видите, няма да стане нищо страшно – по простата причина, че никой няма изгода от конфликт. В края на краищата, всичко е пазар на интереси, криво-ляво замаскирани за консумация от балъците. Като оставим настрана сценките на марионетките, единствено важно е кои управляват, кои държат ключа от касата и как се разпределят парите на останалите. Докато се стремят към плячката, ще поизмият лицето на всички, което си е доста необходимо. Ще се появят нови мошеници, нови водачи и цял хор от наивници с къса памет ще излязат на улицата, готови да повярват в онова, което искат или трябва да чуят. Ще последват поредния свирач от Хамелн, който ги ласкае най-добре и им обещава парцален рай. Така стоят нещата, Жулианито, с величието и мизерията им, и стигат дотам, докъдето стигат, което не е малко. Някои виждат накъде отива играта и заминават надалече, като например нашата Алисия, други остават като нас в тинята, защото няма къде другаде да отидат. Но за цирка хич не се безпокойте – сега идва времето на клоуните, а по-късно ще се появят и въздушните акробати. Може би това е най-доброто, което можеше да се случи на всички ни. Аз го приветствам, доколкото е в мой интерес.

– А откъде знаете, че Алисия е заминала много далече?

Фермин се усмихна дяволито.

– Уместен въпрос.

– Какво сте скрили от мен?

Той ме хвана за ръката и ме отведе в един ъгъл.

– Ще ви кажа друг ден. Днес сме в национален траур.

– Но...

Без да дочака възраженията ми, Фермин се върна при другите, които все още бяха поразени от новината за кончината на човека, ръководил държавата през последните четири десетилетия.

– Ще вдигнете ли тост? – попита дон Анаклето.

Фермин поклати глава.

– Не вдигам тост за ничия смърт. Не знам какво ще правите вие, но аз смятам да се прибера у дома при Бернарда и с Божията помощ ще се опитам да ѝ направя още едно дете. Съветвам ви да последвате примера ми, доколкото ви позволяват обстоятелствата. Ако ли не, прочетете някоя хубава книга, като тази на нашия добър приятел Албуркерке. И утре е ден.

И тъй, дойде следващият ден, сетне по-следващият и постепенно се изнизаха няколко месеца, през които Фермин всячески се изплъзваше от въпросите ми и не сподели нищо повече за Алисия Грис. Чувствайки, че той ще ми разкаже каквото трябва, когато му дойде времето (или когато му скимне), взех франковете, които ми бе оставила Валентина, и си купих билет за Париж. Годината беше 1976-а, а аз бях навършил деветнайсет.

Родителите ми не знаеха действителната цел на пътуването ми, което обяснявах пред тях с желанието си да видя свят, но майка ми се досещаше за истинските ми намерения. Никога не съм можел да скрия истината от нея, защото, както казах веднъж на баща ми, от нея нямах тайни. Майка ми знаеше за авантюрата ми с Валентина и за амбициите ми, които винаги подкрепяше, дори когато в трудни мигове се кълнях, че ще ги зарежа поради липса на талант и решителност.

– Никой не е постигнал успех без някой и друг провал – уверяваше ме тя.

Давах си сметка, че баща ми беше притеснен, макар че не искаше да ми го каже. Той не гледаше с добро око на пътуването ми до Париж. Беше на мнение, че трябва най-сетне да си изясня какво искам да правя и да се захвана с него. Ако исках да стана писател (или книжар, или дресьор на папагали, или каквото и да е), по-добре да се захванех сериозно с тази работа.

Чудех се как да му обясня, че всъщност имам нужда да отида в Париж и да намеря Каракс, защото знаех, че това няма никакъв смисъл. Не разполагах с доводи в защита на идеята си, просто чувствах, че трябва да постъпя така. Баща ми не пожела да ме изпрати на гарата. Оправда се, че трябва да замине за град Вик, за да се срещне със своя изтъкнат колега, господин Коста, старейшина на гилдията на книжарите и вероятно най-големият познавач на старинни книги. Когато отидох на Френската гара, заварих там майка ми, седнала на една пейка на перона.

– Купих ти ръкавици – рече тя. – Казват, че в Париж дърво и камък се пука от студ.

Прегърнах я.

– И ти ли мислиш, че допускам грешка?

Майка ми поклати глава.

– Човек трябва да допусне свои грешки, не да повтаря чуждите. Направи онова, което трябва да направиш, и се върни скоро. Или когато можеш.

В Париж открих света. Оскъдният ми бюджет ми позволи да наема мансарда с размерите на кибритена кутийка на върха на една сграда, която в архитектурно отношение бе равностойна на соло на Паганини. Намираше се на ъгъла на „Рю Суфло“. Моята наблюдателна кула беше точно над площада на Пантеона и от нея можех да видя целия Латински квартал, терасите на Сорбоната и отсрещния бряг на Сена.

Предполагам, че наех това жилище, защото ми напомняше за Валентина. Когато надникнах за пръв път към гребена от покриви и комини, който заобикаляше мансардата ми, се почувствах най-големият щастливец на планетата. Прекарах първите си дни в бродене из един чуден свят от кафенета, книжарници и улици, осеяни с дворци, музеи и хора, излъчващи освободеност, която просто заслепяваше един клет новак като мен, дошъл от Каменната ера с куп илюзии.

Градът на светлината ми осигури меко кацане. Докато сновях из него, завързвах безброй разговори на завален френски, помагайки си с езика на жестовете, с млади и стари – хора от друг свят. Не липсваха и късополи хубавици, които нежно ми се присмиваха и казваха, че макар и да съм толкова зелен, изглеждам trés adorable109. Скоро започнах да си мисля, че вселената, която бе просто една малка част от Париж, е пълна с Валентини. През втората си седмица като парижанин без големи усилия убедих една от тях да дойде в бохемската ми мансарда, за да се наслади на гледката. Бързо установих, че Париж не е Барселона и че тук правилата на играта са много различни.

– Ех, Фермин, какво сте загубили, задето не говорите френски...

– Qui est Fermín?110

Трябваше ми известно време, за да се съвзема от чара на Париж и неговите миражи. Благодарение на една от моите Валентини – Паскал, червенокоска, която имаше прическата и излъчването на Джийн Сибърг111 – си намерих работа като келнер на половин работен ден. Работех до обяд в едно кафене срещу университета, което се казваше „Контоар дьо Пантеон“; там се хранех безплатно след края на смяната. Собственикът беше любезен господин, който все не проумяваше как е възможно аз, бидейки испанец, да не се занимавам с бикоборство или фламенко. Веднъж ме попита дали съм дошъл в Париж, за да уча, да търся богатство или слава, или да усъвършенствам френския си, който се нуждаеше не просто от усъвършенстване, а по-скоро от сърдечна операция и присаждане на мозък.

– Дойдох да търся един мъж – признах.

– Пък аз си мислех, че си падате по госпожици. Ех, как си личи, че Франко е умрял... Два дни без диктатор и вие, испанците, вече станахте бисексуални. Браво на вас! Трябва да се живее, че животът е кратък. Vive la difference!112

Това ми припомни, че съм пристигнал в Париж с конкретна цел, а не за да избягам от самия себе си. И тъй, на следващия ден се залових с издирването на Жулиан Каракс. Като начало обиколих всички книжарници по булевард „Сен Жермен“, разпитвайки за него. Помогна ми Паскал, с която в крайна сметка станахме добри приятели, макар че ми даде да разбера, че креватните ни отношения нямат бъдеще (очевидно аз бях trop doux113 за нейния вкус). Тя работеше като коректор в едно издателство и познаваше много хора от парижките литературни среди. Всеки петък ходеше на литературна вечер в едно кафене, посещавано от писатели, преводачи, издатели, книжари и цялата фауна и флора, която обитава джунглата на книгите. Публиката се сменяше всяка седмица, но се спазваше правилото да се пуши и пие прекалено, да се обсъждат разгорещено книги и идеи и да нападаш опонента си с такава ярост, сякаш животът ти зависи от това. Аз играех предимно ролята на слушател и се потапях в халюциногенния дим, докато се опитвах да плъзна ръка под полата на Паскал, която намираше този жест за недодялан, буржоазен и просташки.

На това място имах късмета да се запозная с някои от преводачите на Каракс, дошли в града за един преводачески симпозиум, който се провеждаше в Сорбоната. Една английска романистка на име Лусия Харгрийвс, израснала в Майорка и завърнала се в Лондон заради любовна история, ми каза, че отдавна не е чувала нищо за Каракс. Преводачът му на немски език, хер Петер Шварценбелд от Цюрих, който предпочиташе по-умерените ширини и се придвижваше из Париж със сгъваем велосипед, сподели с мен подозренията си, че Каракс се е отдал изключително на композирането на сонати за пиано и е приел друго име. Италианският му преводач, синьор Бруно Арпаяни, ми призна, че от години дочувал слухове, че скоро ще се появи нов негов роман, но не им вярвал. Накъсо, никой не знаеше нищо конкретно за местонахождението на Жулиан Каракс или за съдбата, която го бе сполетяла.

На една от тези литературни вечери се запознах случайно с един остроумен господин на име Франсоа Масперо, бивш книжар и издател, който понастоящем превеждаше романи с веща ръка. Масперо, някогашен ментор на Паскал след пристигането ѝ в Париж, се съгласи да ме покани на кафе в легендарното кафене „Ле дьо маго“, където му изложих идеята си в най-общи линии.

– Много амбициозен план, млади човече, и още по-заплетен, но...

Два дни по-късно срещнах мосю Масперо в квартала. Каза ми, че иска да ме запознае с една немска госпожица с железен нрав и светкавичен ум, която разделяла времето си между Париж и Берлин, говорела повече езици, отколкото аз бих могъл да назова, и се занимавала с разкриването на литературни загадки и чудеса, които впоследствие поверявала на различни европейски издателства. Казвала се Михи Щраусман.

– Може би тя знае нещо за Каракс...

Паскал, която ми призна, че искала след време да стане като фройлайн Щраусман, ме предупреди, че тя не била някое нежно цветенце и хич не си поплювала. Мосю Масперо събра и четирима ни на една маса в някакво кафене в квартал Льо Маре, недалече от дома, в който бе живял Виктор Юго.

– Фройлайн Щраусман е експерт по творчеството на Каракс – представи я той. – Изложете ѝ онова, което разказахте на мен.

Така и направих. Вместо отговор получих поглед, от който би се спихнало и най-майсторски приготвеното суфле.

– Вие идиот ли сте? – попита фройлайн Щраусман на безупречен испански.

– На практика – признах си аз.

След малко сърцето на валкирията се смекчи и тя призна, че е била твърде сурова с мен. Увери ме, че и тя като всички отдавна не била чувала нищо за Каракс, за нейно съжаление.

– Жулиан от много време не е писал – рече. – Не отговаря и на писма. Пожелавам ви успех с вашия план, но...

– Имате ли някакъв адрес, на който мога да му пиша?

Фройлайн Щраусман поклати глава.

– Пробвайте при Къриган и Количо. Там му изпращах писмата си и именно там му изгубих дирята преди години.

Паскал ми обясни, че мадам Къриган и Томазо Количо са били литературни агенти на Жулиан Каракс в продължение на повече от четвърт век. Тя обеща да ми осигури среща с тях.

Мадам Къриган имаше канцелария на „Рю дьо Рен“. Сред гилдията се носеше легенда, че с годините я е превърнала в изящна градина с орхидеи, и Паскал ме посъветва да ѝ занеса като подарък някой нов екземпляр за колекцията ѝ. Паскал беше приятелка на участничките в тъй наречената „Бригада Къриган“, страхотен квартет от любителки на литературата от различни националности, които изпълняваха нарежданията на мадам и с чиято помощ получих аудиенция при нея.

Явих се в канцеларията ѝ със саксия в ръка. Членовете на бригадата (Хилде, Клаудия, Норма и Тоня) ме взеха за момчето, което доставя поръчките от цветарницата на ъгъла. Но щом отворих уста, самоличността ми бе разкрита. След като изяснихме недоразумението, ме отведоха в кабинета, където ме очакваше мадам Къриган. Още с влизането си видях витрина със събраните произведения на Каракс и великолепна ботаническа градина. Мадам Къриган ме изслуша търпеливо, пушейки цигара, чийто дим тъчеше паяжини във въздуха.

– Жулиан наистина ми е говорил понякога за Даниел и Беа – рече тя. – Но това беше отдавна. От много време нямам никаква вест от него. Преди ме посещаваше често, но...

– Да не се е разболял?

– Вероятно може да се каже така, да.

– От какво?

– От меланхолия.

– Може би синьор Количо знае нещо за него.

– Съмнявам се. Разговарям с Томазо всяка седмица по служебни въпроси и доколкото зная, той също не е имал вести от Жулиан най-малко три години. Но все пак може да си опитате късмета. Обадете ми се, ако откриете нещо.

Нейният колега дон Томазо живееше на брега на Сена в една пълна с книги баржа, закотвена на половин километър източно от Ил дьо ла Сите. Съпругата му, издателка на име Елен, ме посрещна на кея с топла усмивка.

– Вие сигурно сте момчето от Барселона – рече тя.

– Да.

– Качете се на борда. Томазо чете един нескопосан оригинал и това прекъсване ще му бъде добре дошло.

Синьор Количо имаше излъчване на морски вълк и носеше шапка на корабен капитан. Косите му бяха посребрени, но в погледа му се четеше детинска дяволитост. След като изслуша моята история, той помълча умислен известно време, преди да се изкаже.

– Вижте, млади човече. Има две неща, които е почти невъзможно да се намерят в Париж. Едното е прилична пица. Другото е Жулиан Каракс.

– Готов съм да се откажа от пицата и да се задоволя с Каракс – отвърнах.

– Никога не отказвайте добра пица – посъветва ме той. – Какво ви кара да мислите, че Каракс, ако изобщо е жив, ще пожелае да разговаря с вас?

– Че защо да не е жив?

Дон Томазо ми отправи поглед, пропит с тъга.

– Хората умират, особено онези, които най-много заслужават да останат живи. Може би Бог иска да освободи място за купищата кучи синове, с които му е толкова забавно да гарнира този свят...

– Имам нужда да вярвам, че Каракс е жив – заявих аз.

Томазо Количо се усмихна.

– Поговорете с Розие.

Емил дьо Розие бе издавал книгите на Каракс в продължение на много години. Поет и писател в свободното си време, Розие се радваше на продължителна кариера като успешен издател в различни парижки фирми. Беше публикувал както в оригинал, така и в свой превод на френски творбите на някои испански автори, прокудени в изгнание от режима, както и на някои видни латиноамерикански писатели. От дон Томазо научих, че неотдавна е бил назначен за главен редактор на едно малко, но утвърдено издателство – „Люмиер“. Канцеларията му се намираше недалече и аз се запътих натам.

Емил дьо Розие беше доста зает, но бе така любезен да ме покани в едно кафене близо до издателството, на ъгъла на „Рю дьо Драгон“, за да ме изслуша.

– Харесва ми идеята на книгата ви – каза той може би от учтивост, а може би от искрен интерес. – „Гробището на забравените книги“ е отлично заглавие.

– То е единственото, с което разполагам – признах. – За всичко останало имам нужда от мосю Каракс.

– Доколкото ми е известно, той вече е преустановил дейността си. Преди известно време публикува един роман под псевдоним, макар и не при мен, и оттогава – нищо. Пълно мълчание.

– Мислите ли, че все още е в Париж?

– Бих се учудил, ако е така. Все щях да науча нещо за него. Миналия месец се видях с бившата му холандска издателка, моята приятелка Нелеке. Тя чула от някого в Амстердам, че преди две години Каракс отплавал за Америка и умрял по средата на пътуването. Няколко дни по-късно друг човек ѝ казал, че Каракс успял да пристигне на твърда земя и понастоящем пише телевизионни сериали под псевдоним. Изберете си вие версията, която ви харесва повече.

Розие навярно прочете отчаянието по лицето ми, след като ден след ден се натъквах на задънени улици.

– Искате ли един съвет? – попита.

– Да, моля.

– Този практически съвет давам на всички начинаещи автори, които ме питат какво да правят. Ако искате да станете писател, пишете. Ако имате история за разказване, разкажете я. Или поне се опитайте.

– Ако беше достатъчно да имаш история за разказване, за да станеш писател, то тогава всички щяха да са романисти.

– Представете си само какъв ужас – свят, пълен с романисти. Това ще е краят на времената – пошегува се Розие.

– Вероятно последното нещо, от което има нужда светът, е още един писател.

– Оставете света да реши това – посъветва ме отново той. – И ако не изникне сгоден случай, не се тревожете. Според всички статистики така ще е по-добре за вас. Но ако някой ден успеете да изразите на хартия с известно майсторство нещо подобно на идеята, която ми изложихте, потърсете ме. Може би ще проявя интерес.

– А дотогава?

– Дотогава забравете за Каракс.

– Ние, фамилията Семпере, никога не забравяме. Това е наследствена болест.

– В такъв случай ви съчувствам.

– Ами покажете го на дело.

Розие се поколеба.

– Жулиан имаше един добър приятел. Най-добрият му приятел, мисля. Казваше се Жан-Реймон Плано. Той нямаше нищо общо с тези наши абсурдни среди. Умен и свестен човек, не си пада по глупостите. Ако някой знае нещо за Жулиан, това ще е той.

– Къде мога да го намеря?

– В катакомбите.

Оттам трябваше да започна. Щом ставаше дума за Каракс, ако изобщо имаше някаква надежда да открия дирята му, изглеждаше неизбежно тя да минава през мястото, което сякаш бе взето от някой негов роман: катакомбите на Париж.

Жан-Реймон дьо Плано Флавийо беше як мъжага, чиято външност на пръв поглед вдъхваше страх, но само след малко разкриваше приятен характер и склонност към шегобийство. Той работеше в търговския отдел на компанията, която управляваше парижките катакомби и се грижеше за тяхната поддръжка, туристическа експлоатация и изобщо всичко, свързано с тези своеобразни покрайнини на отвъдното.

– Добре дошъл в света на смъртта, момко – при тези думи той стисна ръката ми с такава сила, че костите ми изпукаха. – Какво мога да направя за вас?

– Чудех се дали бихте могли да ми помогнете да открия един ваш приятел.

– Жив ли е? – рече със смях. – Тая работа с живите вече съм я забравил.

– Жулиан Каракс.

Щом изрекох това име, мосю Плано свъси вежди, приветливото му изражение се смени и той се наведе заплашително напред, притискайки ме до стената.

– Кой, по дяволите, сте вие?

– Жулиан Семпере. Родителите ми са ме кръстили така в чест на мосю Каракс.

– Все ми е тая, ако ще да са ви кръстили в чест на изобретателя на обществените писоари.

Уплаших се за физическата си неприкосновеност и се опитах да отстъпя крачка назад. Възпря ме някаква стена, вероятно свързана с катакомбите. Мислено се видях зазидан там за вечни времена сред сто хиляди черепа.

– Родителите ми са познавали мосю Каракс. Даниел и Беа – казах с помирителен тон.

В продължение на няколко мига Плано ме пронизваше с поглед. Прецених, че имаше петдесет процента вероятност да ми разбие физиономията. Другите петдесет не бяха сигурни.

– Вие сте синът на Даниел и Беатрис?

Кимнах.

– От книжарница „Семпере“?

Кимнах отново.

– Докажете го.

Близо час рецитирах пред него същата реч, която вече бях изложил пред някогашните литературни агенти и пред издателя на Каракс. Плано ме слушаше внимателно и като че ли долових у него някаква тъга, която се засили, докато разгръщах разказа си. Когато приключих, той извади от сакото си хаванска пура и я запали, образувайки облак дим, който заплашваше да погълне цял Париж.

– Знаете ли как се запознах с Жулиан?

Поклатих глава.

– В младежките ми години работехме заедно в едно второразредно издателство. Това беше преди да разбера, че тоя бизнес със смъртта има много по-голямо бъдеще от литературата. Аз бях един от търговските агенти и излизах да продавам нещата, които публикувахме – предимно боклуци. Каракс работеше при нас на заплата, пишейки разкази на ужасите. Колко пури като тази сме изпушили в кафенето под издателството посред нощ, докато гледахме как момите за женене минават край нас... Какви времена бяха! Не бъдете глупав и не остарявайте, че старостта не носи нито благородство, нито знание, нито лайно на клечка, което да си струва. Мисля, че последното е израз от вашата страна, който съм чувал от Жулиан и го намирам за много сполучлив.

– Знаете ли къде бих могъл да открия приятеля ви?

Плано сви рамене.

– Жулиан отдавна напусна Париж.

– Знаете ли къде отиде?

– Не ми каза.

– Но сигурно се досещате.

– Сече ви пипето.

– Къде? – настоях аз.

– Къде се скрива човек, когато остарее?

– Нямам представа.

– Тогава никога няма да намерите Жулиан.

– Може би в спомените си? – предположих.

Плано ми отправи скръбна усмивка.

– Искате да кажете, че се е върнал в Барселона?

– Не в Барселона, а при онова, което обичаше.

– Не разбирам.

– И той дълги години не разбираше. Трябваше му цял живот, за да проумее кое бе обичал най-много.

Толкова години бях слушал истории за Каракс, а се чувствах така объркан и изгубен, както в деня, в който пристигнах в Париж.

– Ако сте този, който твърдите, би трябвало да знаете отговора – заяви Плано. – И ако кажете „литературата“, ще ви фрасна един по носа, но не ми се вярва да сте толкова глупав.

Преглътнах на сухо.

– Мисля, че знам за какво говорите. Или за кого.

– Значи знаете какво трябва да направите.

Същата вечер се сбогувах с Париж, с Паскал, със светкавичната си кариера в областта на ресторантьорството и с гнездото си сред облаците, за да се отправя към гара „Аустерлиц“. Похарчих всичко, което ми бе останало, за билет трета класа и се качих в нощния влак за Барселона. Пристигнах призори, след като преживях пътуването благодарение на милосърдието на двойка пенсионери от Лион, които се връщаха от гостуване при дъщеря си. Те споделиха с мен вкусните ястия, които бяха купили същия следобед от пазара на „Рю Муфтар“, докато им разказвах моята история в малките часове. На слизане ми казаха: „Bonne chance. Cherchez la femme.“114

След завръщането ми дни наред всичко ми изглеждаше дребно, мрачно и сиво. Светлината на Париж се бе запечатала в паметта ми и светът изведнъж бе станал голям и далечен.

– Е, гледахте ли „Емануела“? – попита ме Фермин.

– Безупречен сценарий.

– Така си и мислех. Били Уайлдър и компания биха дали мило и драго. Я кажете, открихте ли Фантома на операта?

Фермин се усмихваше лукаво като дяволче. Трябваше да предположа, че отлично е знаел причината за пътуването ми до Париж.

– Не съвсем – признах.

– Иначе казано, няма да ми разкажете нищо интересно.

– Мислех, че вие сте този, които трябваше да ми разкаже нещо интересно. Не помните ли?

– Най-напред разрешете вашата загадка, пък после ще видим.

– Струва ми се несправедливо.

– Добре дошъл на планетата Земя – отвърна той. – Хайде, впечатлете ме. Кажете нещо на френски, но да не е bonjour или oh la.

– Cherchez la femme – отвърнах.

Фермин свъси вежди.

– Класическата максима на всяка интрига, която заслужава името си... – рече.

– Voilà...

Гробът на Нурия Монфорт се намира недалече от този на Изабела в старата част на гробището Монжуик, на едно заобиколено от дървета възвишение, от което се вижда морето. Именно там в една лятна привечер през 1977 г., след като бях пребродил напразно всички кътчета на една Барселона, която бе започнала да се стопява във времето, открих Жулиан Каракс. Бе положил цветя върху надгробната плоча и седеше на една каменна пейка пред нея. Остана там почти цял час, като си говореше сам. Не посмях да го прекъсна.

Намерих го на същото място на следващия ден, както и на по-следващия. Жулиан Каракс бе разбрал твърде късно, че най-скъпото му нещо на света – жената, дала живота си за него – вече не можеше да чуе неговия глас. Посещаваше гроба ѝ всеки ден и сядаше там, за да си говори с нея и да прекара остатъка от живота си в нейната компания.

Той бе този, който се приближи до мен веднъж и ме загледа мълчаливо. Кожата, която бе изгубил в пожара, се бе възстановила и сега той имаше безизразно лице без възраст, което криеше под гъста брада и широкопола шапка.

– Кой сте вие? – попита без никаква враждебност.

– Казвам се Жулиан Семпере. Аз съм синът на Даниел и Беа.

Каракс кимна бавно.

– Добре ли са те?

– Да.

– Знаят ли, че сте тук?

– Никой не знае.

– А може ли да попитам защо сте тук?

Дори не знаех откъде да започна.

– Може ли да ви поканя на кафе?

– Не пия кафе – рече. – Но можете да ме поканите на сладолед.

Лицето ми навярно издаде изненадата ми.

– Когато бях млад, почти не се намираше сладолед. Открих го късно, както много други неща...

И тъй, в онази мудна лятна привечер, след като бях мечтал за този миг още от детството си и бях пребродил Париж и Барселона, търсейки Жулиан Каракс, най-сетне седнах с него в един млечен бар на „Пласа Реал“. Почерпих Каракс с две топки ягодов сладолед във фунийка. За себе си поръчах лимонада с лед, защото вече се задаваше онази влажна жега, която е проклятието на летата в Барселона.

– Какво мога да направя за вас, господин Семпере?

– Ако ви кажа, ще ме вземете за глупак.

– Имам чувството, че доста време сте ме търсили, и след като най-сетне ме намерихте, ще ви взема за глупак само ако не ми кажете.

Изпих половината лимонада на един дъх, за да събера сили, и му разказах идеята си. Той ме изслуша внимателно, без да покаже неодобрение или скептицизъм.

– Много находчиво – заключи, когато завърших изложението си.

– Не ми се присмивайте.

– И през ум не би ми минало. Казвам ви това, което мисля.

– Какво друго мислите?

– Че тази история трябва да я напишете вие. Тя ви принадлежи.

Бавно поклатих глава.

– Не знам как да го направя. Не съм писател.

– Купете си пишеща машина „Ъндъруд“.

– Нямах представа, че тази реклама се е появила и във Франция.

– Появи се навсякъде. Не вярвайте на рекламите. Марката „Оливети“ също ще ви свърши работа.

Усмихнах се. С Каракс поне имахме сходно чувство за хумор.

– Нека да ви покажа нещо – предложи той.

– Как да пиша ли?

– На това ще трябва да се научите сам. Писането е занаят, който се учи, но никой не може да го преподава. В деня, в който разберете какво означава това, ще започнете да усвоявате писателския занаят.

Каракс разтвори черното си ленено сако и извади от него една лъскава вещ. Сложи я на масата и я побутна към мен.

– Вземете я – подкани ме той.

Това беше най-приказната писалка, която някога бях виждал, царицата на всички „Монблан“. Писецът ѝ бе изработен от злато и платина и ако все още бях дете, щях да си помисля, че изпод такъв писец могат да излязат само шедьоври.

– Казват, че първоначално е принадлежала на Виктор Юго, но това аз бих го приел само като метафора.

– Имало ли е вече писалки по времето на Юго? – попитах.

– Първата писалка със заменящ се патрон с мастило е патентована през 1827 г. от един румънец на име Петрак Поенару, но чак през 80-те години на XIX в. писалките са усъвършенствани и започват да се произвеждат масово.

– Значи е възможно да е била на Виктор Юго.

– Щом настоявате... Да кажем, че от ръцете на мосю Юго е преминала в не по-малко славните ръце на един по-вероятен собственик – Даниел Семпере, мой добър приятел. С течение на времето тя попадна у мен и от години я пазя в очакване на деня, в който някой като вас ще я вземе. Този ден дойде.

Поклатих енергично глава и бутнах писалката обратно към него.

– В никакъв случай. Не мога да я приема. Тя си е ваша.

– Една писалка не принадлежи никому. Тя е свободен дух и остава при някого, докато той има нужда от нея.

– Това го казваше един герой от ваш роман.

– Постоянно ме обвиняват, че се повтарям. Всички романисти страдат от тази болест.

– Аз никога не съм я прихващал. Сигурен знак, че не съм писател.

– Всичко с времето си. Вземете писалката.

– Не.

Каракс сви рамене и я прибра.

– Още не сте готов. Писалката е като котка – отива само при онзи, който може да я храни. И както е дошла, така и си отива.

– Какво ще кажете за моето предложение?

Той изяде последната лъжичка сладолед.

– Хайде да направим така: ще пишем заедно. Вие ще вложите силата на младостта, а аз – моите трикове на старо куче.

Направо се вкамених.

– Сериозно ли говорите?

Каракс стана от масата и ме потупа по рамото.

– Благодаря за сладоледа. Следващия път аз ще черпя.

Срещнахме се още много пъти. Лете или зиме, Каракс винаги си поръчваше две топки ягодов сладолед, но никога не ядеше фунийката. Аз му носех страниците, които бях написал, и той ги преглеждаше, подчертаваше това-онова, зачеркваше и съчиняваше отново.

– Не съм сигурен, че съм избрал най-подходящото начало – казвах аз.

– Една история няма нито начало, нито край, а само входни врати.

При всяка от нашите срещи Каракс четеше внимателно новите страници, които му давах. Сваляше капачето на писалката си и пишеше бележки, които използваше, за да ми посочи с безкрайно търпение какво не съм свършил както трябва, а то беше почти всичко. Точка по точка ми показваше кое не е сполучливо, обясняваше ми причината и подробно ми описваше как може да се поправи. Анализът му беше извънредно изчерпателен. За всяка грешка, която мислех, че съм допуснал, той ми посочваше петнайсет други, за които дори не подозирах. Разглобяваше всяка дума, всяка фраза и всеки абзац, за да ги сглоби отново като бижутер, който работи с лупа. Вършеше това без снизхождение, сякаш беше инженер, който обяснява на някой чирак как работи моторът с вътрешно горене или парната машина. Понякога оспорваше обрати и идеи, които според мен бяха единственото ми сполучливо постижение (повечето бях заимствал от него).

– Не се опитвайте да ми подражавате. Подражанието на друг автор е като патерица. Полезно е, за да се учиш и да откриеш собствения си глас, но е работа за начинаещи.

– А аз какво съм?

Така и не узнах къде прекарваше нощите си или времето, през което не бяхме заедно. Никога не ми каза, а и аз никога не дръзнах да го попитам. Винаги си уговаряхме срещи в кафенета или барове в стария град. Единственото условие беше там да сервират ягодов сладолед. Знаех, че Каракс всеки следобед отива на своята среща с Нурия Монфорт. Когато прочете за пръв път онази част, в която тя се появяваше като персонаж, се усмихна с тъга, която все още завладява и мен. Пожарът, който го бе обезобразил, бе повредил и слъзните му жлези, така че той не можеше да плаче, но никога в живота си не съм познавал някого, който да излъчва такова чувство на загуба.

Иска ми се да вярвам, че в крайна сметка станахме добри приятели. Поне що се отнася до мен, по-добър приятел не съм имал и не вярвам някога да имам. Дали заради обичта, която изпитваше към родителите ми, дали защото странният ритуал по възстановяване на миналото му помагаше да се помири със собствените си страдания, или просто защото виждаше у мен нещо от себе си, Каракс бе до мен и направляваше стъпките и перото ми през всички тези години, които ми бяха нужни, за да напиша четирите романа; поправяше, зачеркваше и съчиняваше отново чак до самия край.

– Да пишеш значи да пренаписваш – постоянно ми напомняше той. – Човек пише за себе си, а пренаписва за другите.

Разбира се, животът не се изчерпваше само с белетристиката. Много неща се случиха през годините, които посветих, за да пренапиша хиляда пъти всяка страница от сагата. Верен на обещанието си да не продължавам по стъпките на баща ми в книжарницата (в края на краищата, двамата с майка ми бяха предостатъчни), си намерих работа в една рекламна агенция. По воля на съдбата тя се помещаваше в дома на „Авенида дел Тибидабо“ 32 – старото имение на Алдая, където моите родители ме бяха заченали в една далечна бурна нощ през 1955 г.

Творенията ми в характерния жанр на рекламата никога не са ми изглеждали особено забележителни, но заплатата ми, за моя изненада, растеше всеки месец и котировката ми като наемник на думите и образите беше в подем. С годините оставих значителна диря от реклами за телевизията, радиото и пресата – за по-голяма слава на скъпите автомобили, по които точеха лиги обещаващите изпълнителни директори, на банките, вечно заети да сбъдват мечтите на дребния спестител, на домакинските електроуреди, които вещаеха щастие, на парфюмите, които водеха до плътска разюзданост... Изобщо рекламирах безбройните блага, процъфтяващи в онази Испания, която – в отсъствието на предишния режим или поне на най-очебийните му цензори – се модернизираше със скоростта на парите и растеше, очертавайки диря от графики на борсовите индекси, пред които Швейцарските Алпи дребнееха. Когато научи какъв е размерът на заплатата ми, баща ми ме попита дали това, което правя, е законно.

– Законно – да. Друг въпрос е дали е етично.

Фермин обаче беше очарован от моето благополучие и не изпадаше в превземки.

– Стига да не се самозабравите и да изгубите пътя, правете пари, докато сте млад, че то на младини има полза от тях. Пък и вие сте златен ерген, дума да няма. Кой знае какви красавици се въртят в тоя рекламен бизнес, където всичко е хубавко и лъскаво. Де да можех аз да пробвам всичко това в оня скапан следвоенен свят, в който ни се падна да живеем – тогава и девиците имаха мустаци. Вие си гледайте вашата работа. Наслаждавайте се, че сега му е времето, впускайте се в авантюри, нали ме разбирате, и преминете всички граници, които можете. Но не забравяйте да скочите навреме от влака, че някои професии са само за млади хора и ако не сте мажоритарен акционер – в което се съмнявам, защото и двамата знаем, че имате недовършени дела в не толкова доходната литература, – ще бъде безумие да останете в тоя барутен погреб след трийсетте си години.

Аз тайно се срамувах от работата си и от неприлично многото пари, които ми плащаха за нея. А може би просто ми се искаше да мисля, че е така. Истината е, че охотно вземах астрономическата си заплата и я пръсках веднага щом постъпеше в текущата ми сметка.

– В тази работа няма нищо срамно – изтъкваше Каракс. – Напротив, това е професия, която изисква талант и предоставя възможности. Ако знаете как да си изиграете картите, тя ще ви позволи да си купите свобода и време, за да можете, когато я напуснете, да станете този, който сте в действителност.

– И кой съм аз в действителност? Създателят на реклами за разхладителни напитки, кредитни карти и луксозни автомобили?

– Ще бъдете този, който мислите, че сте.

Всъщност не ме вълнуваше чак толкова какъв бях наистина; по-важно беше какъв бях или можех да бъда според Каракс. Продължавах да работя по нашата книга, както обичах да я наричам. Този проект беше станал вторият ми живот – един свят, пред чиито двери свалях маската си, за да взема писалката, пишещата машина или каквото и да било и да се потопя в историята, която за мен бе несравнимо по-реална от благополучното ми земно съществуване.

Онези години промениха донякъде живота на всички ни. Известно време след приютяването на Алисия Грис Исаак Монфорт бе обявил, че е дошъл моментът да се оттегли. Той бе предложил на Фермин, който вече бе станал баща, да поеме щафетата като пазач на Гробището на забравените книги.

– Време е вече да сложим един безсрамник на този пост – заяви Исаак.

Фермин бе поискал разрешение от Бернарда, която в крайна сметка се съгласи да се преместят в едно партерно жилище точно до Гробището на забравените книги. Той си направи там тайна вратичка, водеща до тунелите на двореца, в който се помещаваше Гробището, и превърна някогашните стаи на Исаак в свой кабинет.

Възползвайки се от факта, че по онова време правех рекламите на една известна марка японска електроника, подарих на Фермин грамаден цветен телевизор от „висок клас“, както го наричаха. Фермин, който навремето смяташе телевизията за Антихриста, промени мнението си, когато откри, че тя излъчва филми на Орсън Уелс („тоя мискинин знае какво прави“) и най-вече с участието на Ким Новак, чиито сутиени със заострени чашки все така подхранваха вярата му в бъдещето на човечеството.

Родителите ми – след редица смутни години, през които започнах да мисля, че бракът им ще се провали – преодоляха скрити опасности, които никой не пожела да ми обясни, и за всеобща изненада ми подариха една късна сестричка, която нарекоха Изабела. Дядо Семпере успя да я подържи в ръце, преди да умре няколко дни по-късно от внезапен сърдечен пристъп, който го порази, докато вдигаше един кашон с пълните събрани съчинения на Александър Дюма. Погребахме го до Изабела заедно с екземпляр от „Граф Монте Кристо“. От загубата на своя баща моят остаря отведнъж и занапред вече не беше същият. „Мислех си, че дядо ти ще живее вечно“ – каза ми той един ден, когато го заварих да плаче, скрит в задната стая на книжарницата.

Както всички предвиждаха, Фернандито и София се ожениха и се преместиха в някогашното жилище на Алисия Грис на улица „Авиньон“, в чийто креват Фернандито вече бе приложил тайно върху София уроците, научени навремето от Матилде. След години София реши да си отвори своя книжарничка, специализирана за детска литература; нарече я „Малката Семпере“. А Фернандито започна работа в един универсален магазин, където след време щеше да стане директор на отдела за книги.

През 1981 г., скоро след неуспешния преврат115, който насмалко не върна Испания в Каменната ера или нещо още по-лошо, Серхио Вилахуана публикува в „Ла Вангуардия“ серия от репортажи, в които разбули случая със стотиците откраднати деца, чиито родители – предимно политически затворници, изчезнали в затворите на Барселона през първите години след войната – бяха убити с цел заличаване на следите. Последвалият скандал отвори отново една рана, за която мнозина не знаеха, а други бяха искали да я скрият. Ефектът от тези репортажи предизвика серия от разследвания, които продължават и до днес; те породиха океан от документация, жалби, граждански и углавни дела. Това окуражи мнозина да започнат да възстановяват потулени сведения и свидетелства за най-мрачните години от историята на страната.

Любезният читател навярно се пита дали, докато се случваше всичко това, неописуемият Жулиан Семпере денем се отдаваше само на наемната рекламна индустрия, а нощем на непорочната девица – литературата. Не беше точно така. Писането на четирите книги, замислени заедно с Каракс, престана да бъде райско убежище и се превърна в чудовище, което започна да поглъща намиращото се най-близо до него, а това бях аз. Чудовището, което сам бях поканил в живота си, впоследствие отказа да си тръгне и трябваше да се научи да съжителства с останалите призраци, населяващи дните ми. В чест на другия си дядо, Давид Мартин, аз също надникнах в бездната, която всеки писател носи в себе си, и едва успях да се задържа, вкопчен с пръсти в ръба ѝ.

През 1981 г. Валентина се завърна от своя мрак и ми се яви отново в една сцена, която Каракс с удоволствие би съчинил. Това се случи един следобед, в който мозъкът ми сякаш се бе втечнил и щеше да прокапе през ушите ми. Бях се подслонил в книжарница „Франсеса“, сцена на първоначалното престъпление, и се разхождах безцелно между масите с нови книги, когато я видях отново. Застинах като статуя от сол, докато накрая тя се обърна и ме забеляза. Усмихна ми се, а аз побягнах.

Настигна ме на светофара на улица „Росейон“. Беше ми купила една книга и когато я взех, без дори да погледна коя е, Валентина ме улови за лакътя.

– Десет минути? – попита тя.

И да, не след дълго заваля, макар че това не бе най-важното. След три месеца потайни срещи в друга нейна мансарда, която имаше изглед към половината северно полукълбо, заживяхме заедно. Или по-скоро трябва да кажа, че Валентина дойде да живее при мен, защото по това време притежавах прекрасен апартамент в Сариа, където имах предостатъчно място, но там цареше и пустота. Този път Валентина се задържа три години, два месеца и един ден. Но вместо да ми разбие сърцето (впрочем и това се случи), тя ми остави най-големия подарък, който можех да получа – една дъщеря.

Кръстихме Алисия Семпере през август 1982 г. На другата година, след няколко заминавания и връщания, които така и не проумях, Валентина си тръгна отново, този път завинаги. Двамата с Алисия останахме заедно, но не се чувствахме сами, защото малката ми спаси живота и ми показа, че без нея всичко, което правех, не би имало никакъв смисъл. През годините, в които довършвах проклетите книги, пък макар и само за да ме оставят най-сетне на мира, Алисия бе до мен и ми върна онова, в което бях изгубил вяра – вдъхновението.

Имах мимолетни връзки, кандидат-мащехи за дъщеря ми и щедри души, с които в крайна сметка винаги се разделях. Алисия ми казваше, че не иска да съм сам, а аз ѝ отговарях, че не съм.

– Нали имам теб?

А освен нея имах и цялата галерия от сенки, уловени между действителността и измислицата. През 1991 г., убеден, че ако не го направя, ако не скоча най-сетне от влака, ще изгубя и малкото, което се бе съхранило в душата ми, напуснах окончателно доходната си кариера в рекламния занаят и посветих остатъка от годината, за да довърша книгите.

По това време вече не можех да си затварям очите за факта, че Жулиан Каракс не беше добре. Бях свикнал да мисля, че той няма възраст и нищо не би могло да му се случи. Бях започнал да го възприемам като баща – някой, който никога няма да те изостави. Мислех си, че той ще живее вечно.

По време на срещите ни Жулиан Каракс вече не си поръчваше ягодов сладолед. Когато исках съвета му, почти не правеше поправки. Казваше ми, че съм се научил да летя сам, че съм си заслужил моята машина „Ъндъруд“ и вече нямам нужда от него. Дълго отказвах да проумея, но накрая не можех да се заблуждавам повече и разбрах, че онази чудовищна тъга, която винаги бе таял в себе си, сега се бе завърнала, за да го довърши.

Една нощ сънувах, че го изгубвам в мъглата. Призори излязох да го търся. Обиколих неуморно всички места, на които се бяхме срещали през годините. В ранното утро на 25 септември 1991 г. го намерих проснат върху гроба на Нурия Монфорт. В ръката си държеше калъф с писалката, принадлежала на баща ми, и следната бележка:

Жулиан,

Гордея се, че бях твой приятел и научих толкова неща от теб.

Съжалявам, че не мога да бъда до теб, за да видя как тържествуваш и постигаш онова, което аз никога не можах, а и не знаех как да постигна. Все пак ми остава утехата да знам, че – макар и отначало да ти е трудно да го повярваш – вече нямаш нужда от мен, а и всъщност никога не си имал. Аз ще се събера отново с жената, която изобщо не биваше да изоставям. Грижи се за родителите си и за всички герои от нашето повествование. Разкажи на света нашите истории и никога не забравяй, че съществуваме дотогава, докато някой си спомня за нас.

Твой приятел,

ЖУЛИАН КАРАКС

Същия следобед научих, че парцелът до гроба на Нурия Монфорт принадлежал, както ми казаха, на общината на Барселона. Данъчната ненаситност на испанските институции никога не отслабва; поискаха ми астрономическа сума, която платих веднага. Поне тоя път оползотворих добре парите, които ми бяха донесли строфите за спортни коли и коледните реклами на кава116, в които имаше повече танцьорки, отколкото в подсъзнанието на Бъзби Бъркли117.

Погребахме моя учител, Жулиан Каракс, в един съботен ден в края на септември. С мен беше дъщеря ми Алисия; щом видя двата гроба редом, тя стисна ръката ми и ми каза да не се тревожа, защото моят приятел никога вече няма да е сам.

Трудно ми е да говоря за него. Понякога се питам дали у мен няма нещо от другия ми дядо, злочестия Давид Мартин, и дали не съм си измислил Каракс, както той си бе измислил своя мосю Корели, за да може да разказва небивалици. Две седмици след погребението писах на мадам Къриган и на синьор Количо в Париж, за да ги известя за кончината му. Помолих ги по тяхно усмотрение да кажат на неговия приятел Жан-Реймон и на всички, които сметнат за уместно да уведомят. Получих отговор от мадам Къриган, която ми благодареше за писмото и ми съобщаваше, че малко преди смъртта си Каракс ѝ е писал, за да ѝ разкаже за ръкописа, по който бяхме работили заедно толкова години. Молеше ме да ѝ го изпратя, щом го завърша. Каракс ме бе научил, че една книга никога не може да се завърши; ако имаме късмет, тя е тази, която ни напуска, за да не я пишем и пренаписваме цяла вечност.

В края на 1991 г. направих копие на ръкописа – почти две хиляди страници, напечатани на машина (да, този път на „Ъндъруд“), които изпратих на някогашните агенти на Каракс. Честно казано, не очаквах да получа вест от тях. Заех се да работя по един нов роман, следвайки за пореден път един от съветите на моя учител. „Понякога е по-добре да впрегнеш мозъка си в работа и да го изтощиш, отколкото да го оставиш в покой – отегчи ли се, ще започне жив да те яде.“

Месеците преминаваха в писане на този роман, който още нямаше заглавие, и в дълги разходки из Барселона с Алисия, която бе започнала да любопитства за всичко.

– Новата книга за Валентина ли е?

Никога не я наричаше „мама“, споменаваше я само по име.

– Не. За теб е.

– Лъжеш!

По време на тези разходки се научих да преоткривам града през очите на дъщеря си и разбрах, че онази мрачна Барселона, която моите родители бяха преживели, бавно бе изсветляла, без да забележим. Светът, който си въобразявах, че си спомням, сега лежеше захвърлен в един декор, парфюмиран и постлан за туристите и за ония добри хорица, любители на слънцето и плажа, които, колкото и да гледаха, не успяваха да видят залеза на една епоха. Епоха, която вместо да рухне с трясък, се разсея във фин облак прах, който още се усеща във въздуха.

Сянката на Каракс продължи да ме следва навсякъде. Майка ми идваше често у дома и водеше малката Изабела, за да ѝ покаже моята дъщеря всичките си книги и играчки, които бяха много, но сред тях нямаше нито една кукла, защото Алисия мразеше куклите и отнасяше главите им с прашка в училищния двор. Тя винаги ме питаше дали съм добре, знаейки, че отговорът е „не“, и дали имам новини от Валентина, знаейки, че отговорът пак е отрицателен.

Така и не пожелах да разкажа на майка ми за Каракс, за загадките и мълчанието през всички тези години. Нещо ми подсказваше, че тя се досеща за това, понеже никога не съм имал от нея други тайни освен онези, които тя се преструваше, че приема.

– Баща ти тъгува за теб – казваше тя. – Би трябвало да се отбиваш по-често в книжарницата. Дори Фермин ме попита оня ден дали не си се замонашил.

– Бях зает да пиша една книга.

– Цели петнайсет години?

– Оказа се по-трудно, отколкото очаквах.

– Може ли да я прочета?

– Не съм сигурен, че ще ти хареса. Всъщност не зная дали е добра идея да се опитам да я публикувам.

– За какво се разказва в нея?

– За нас. За всички нас. Това е историята на семейството ни.

Майка ми ме изгледа мълчаливо.

– Може би трябва да я унищожа – предложих аз.

– Историята си е твоя. Можеш да направиш с нея онова, което смяташ за уместно. Особено сега, когато дядо ти вече го няма и нещата са се променили, нашите тайни едва ли ще имат значение за някого.

– Ами татко?

– Вероятно на него ще му е най-полезно да я прочете. Не си мисли, че не сме се досещали с какво се занимаваш. Не сме толкова глупави.

– Значи имам твоето разрешение?

– От моето нямаш нужда. А ако държиш да получиш разрешение от баща си, ще трябва да поговориш с него.

Посетих баща ми в едно ранно утро, когато знаех, че ще е сам в „Семпере и синове“. Той прикри изненадата си, че ме вижда, и когато го попитах как върви бизнесът, нямаше желание да ми разкаже, че приходите спадат и вече е получил няколко предложения да продаде книжарницата, за да направят на нейно място магазин за дрънкулки, където да се продават сувенири, изобразяващи „Саграда Фамилия“, и фланелки на „Барса“.

– Фермин ме предупреди, че ако се съглася, ще се самозапали пред витрината.

– Сериозна дилема – отбелязах.

– Той тъгува за теб – рече баща ми, приписвайки по обичайния си начин на други хора чувствата, които не можеше да признае, че сам изпитва. – А как вървят твоите работи? Майка ти ми каза, че си зарязал рекламите и сега се занимаваш само с писане. Кога ще ми дадеш нещо, което мога да продавам тук?

– Тя каза ли ти каква книга съм написал?

– Допускам, че си променил имената и някои шокиращи подробности, пък макар и само за да не се скандализират съседите.

– Разбира се. Единственият герой, който се държи скандално, е Фермин, което ще му допадне. Ще се сдобие с повече фенове от Ел Кордобèc118.

– В такъв случай да освободя ли място на витрината?

Свих рамене.

– Тази сутрин получих писмо от двама литературни агенти, на които изпратих ръкописа. Става дума за поредица от четири романа. Един парижки издател, Емил дьо Розие, прояви интерес да го публикува, а друга немска издателка, Михи Щраусман, също ми направи оферта за авторските права. Агентите смятат, че ще има още предложения, но най-напред трябва да доизгладя един милион подробности. Поставих две условия: първото е, че трябва да получа разрешението на родителите ми и на семейството ми, за да разкажа тази история. И второто е романът да се публикува под името на Жулиан Каракс.

Баща ми сведе поглед.

– Как е Каракс? – попита.

– Намери покой.

Той кимна.

– Имам ли разрешението ти?

– Спомняш ли си как, когато беше малък, ми обеща един ден, че ще разкажеш историята вместо мен?

– Да.

– През всички тези години дори за миг не съм се съмнявал, че ще го сториш. Гордея се с теб, сине.

Баща ми ме прегърна така, както не бе го правил от детството ми.

Посетих Фермин в неговото бюро в Гробището на забравените книги през август 1992 г., в същия ден, в който се откриха Олимпийските игри. Барселона бе пременена в светлина и във въздуха се носеха оптимизъм и надежда, каквито никога не бях долавял и вероятно никога не бих преживял повторно по улиците на моя град. Когато отидох при Фермин, той ми се усмихна и отдаде чест по войнишки. Видя ми се вече много стар, макар че не пожелах да му го кажа.

– Мислех ви за умрял – заяви.

– Работя по въпроса. А вие изглеждате здрав като бик.

– Карамелизирал съм се от бонбоните.

– Това ще да е причината.

– Едно птиченце ми каза, че ще ни прославите – подметна Фермин.

– Най-вече вас. Когато завалят оферти да участвате в рекламни кампании, не се колебайте да се консултирате с мен, че все още разбирам от тия работи.

– Мисля да приемам само предложения за реклама на мъжко бельо – отвърна той.

– Значи имам разрешението ви?

– Имате благословията ми urbi et orbi119. Но надали сте дошли само заради това.

– Защо винаги ми приписвате задни мисли, Фермин?

– Защото умът ви е усукан като пружина. Казвам го като комплимент.

– Защо мислите, че съм дошъл в такъв случай?

– Вероятно за да се насладите на изящната ми реч, а може би и заради една неуредена сметка.

– Коя от всичките?

Фермин ме заведе в една стая, която винаги държеше заключена, за да я опази от набезите на многобройните си потомци. Покани ме да седна в достойно за адмирал кресло, което бе купил от битака. Той самият седна на стол до мен, взе една картонена кутия и я сложи на коленете си.

– Спомняте ли си Алисия? – попита. – Впрочем въпросът е реторичен.

Сърцето ми прескочи един удар.

– Жива ли е тя? Знаете ли нещо за нея?

Фермин отвори кутията и извади вързоп пликове.

– На никого не съм казал, защото мислех, че така е най-добре за всички, но Алисия се върна в Барселона през 1960 г., преди да замине окончателно. Беше в деня на Сан Жорди. 23 април. Дойде да се сбогува посвоему.

– Спомням си отлично. Тогава бях много малък.

– И все още сте.

Спогледахме се мълчаливо.

– Къде отиде тя?

– Сбогувах се с нея на кея и я видях да се качва на един кораб, който отплава за Америка. Оттогава всяка Коледа получавах писмо без обратен адрес.

Фермин ми подаде връзката писма – повече от трийсет на брой, по едно на година.

– Можете да ги отворите.

Всички пликове съдържаха по една фотография. Пощенските клейма показваха, че всички са били изпратени от различно място: Ню Йорк, Бостън, Вашингтон, окръг Колумбия, Сиатъл, Денвър, Санта Фе, Портланд, Филаделфия, Кий Уест, Ню Орлиънс, Санта Моника, Чикаго, Сан Франциско...

Изумен, погледнах Фермин. Той започна да тананика химна на Съединените щати, който от неговата уста звучеше като сардана. Всяка снимка бе направена срещу светлината и показваше само сянка, силует на жена на фона на паркове, небостъргачи, плажове, пустини или гори.

– Нямаше ли нещо повече? – попитах. – Някаква бележка или каквото и да е?

Фермин поклати глава.

– Само в последния плик. Пристигна миналата Коледа.

Сбърчих чело.

– Как разбрахте, че е последният?

Той ми подаде плика.

От пощенското клеймо ставаше ясно, че е бил изпратен от Монтерей, Калифорния. Извадих снимката и се изгубих в нея. Изображението за пръв път не показваше само сянката. На него се виждаше Алисия Грис трийсет години по-късно; тя гледаше в обектива и се усмихваше сред най-красивия, както ми се стори, пейзаж на света – полуостров със скалист бряг и призрачни гори, който се врязваше във водата сред мъглите на Тихия океан. На една табела отстрани се четеше надпис: ПОЙНТ ЛОБОС.

Обърнах фотографията и видях почерка на Алисия.

Краят на пътя. Струваше си труда. Благодаря отново, задето ме спасихте неведнъж, Фермин. Спасете се и Вие и кажете на Жулиан да обезсмърти всички ни, че винаги разчитаме на това.

С обич,

Алисия

Очите ми се наляха със сълзи. Искаше ми се да вярвам, че на това приказно място, толкова далече от нашата Барселона, Алисия е намерила своя покой и съдба.

– Може ли да я задържа? – попитах с пресеклив глас.

– Ваша е.

Тогава разбрах, че най-сетне съм намерил последното късче от моята история и че от този миг нататък ме очаква животът, а ако ми провърви – и литературата.

106 Една от най-ранните форми на европейския роман. Заражда се в Испания през XVI в. („Ласарильо от Тормес“). Отличава се с епизодична, хронологична структура, обединена от разказа на главния герой, който, описвайки житейския си път, разкрива и картини от живота на различни социални среди.

107 На добър път и късмет (фр.).

108 Стил в поп музиката, популярен във Франция, Испания и Италия през 60-те г. на ХХ в.

109 Много очарователен (фр.).

110 Кой е Фермин? (фр.).

111 Американска актриса (1938–1979), икона на френската „Нова вълна“ в киното.

112 Да живее различието (фр.).

113 Твърде нежен (фр.).

114 Търсете жената (фр.).

115 На 23 февруари 1981 г. привърженици на Франко правят опит за военен преврат в Испания. Превратът пропада 22 часа след осъществяването си.

116 Испанско пенливо вино.

117 Бъзби Бъркли (истинско име: Уилям Бъркли Инъс) (1895–1976) – американски кинорежисьор и хореограф.

118 Мануел Бенитес Перес (1936), по-известен като Ел Кордобес – прочут испански матадор от 60-те годин на ХХ в.

119 „Към Града и към света“ (лат.) – стандартно начало на папските прокламации. Днес терминът се използва да обозначи папски документ, който се отнася до града (Рим) и до целия католически свят.