Лабиринтът на духовете

– Колко находчиво от страна на адвокат Брианс. Не всеки би се сетил да постъпи така...

– Когато установихме тези неща, заподозряхме, че ако Валс е направил онова, което явно бе направил в тези случаи, би могло да има още много такива. В други затвори. В незнайни за нас семейства из цялата страна. Стотици случаи. Може би хиляди.

– Споделихте ли подозренията си с някого?

– Не.

– И не се ли заехте да разнищвате нататък, да търсите други случаи?

– Игнасио имаше такива намерения. Но беше арестуван.

– И какво стана с оригиналния списък?

– Задържа го онзи мъж, Ендая.

– А има ли копия?

Виктория поклати глава.

– Ти или мъжът ти не направихте ли поне едно резервно?

– Вкъщи имаше копия. Ендая ги намери и ги унищожи още там. Даде да се разбере, че така е най-добре. Искаше само да научи къде сме скрили Валс.

– Сигурна ли си?

– Абсолютно. Вече ви го повторих няколко пъти.

– Знам, знам. И все пак по някаква причина не ти вярвам съвсем. Излъга ли ме, Ариадна? Кажи ми истината.

– Аз ви казах истината. Това, което не знам, е дали вие сте ми я казали.

Леандро спря върху нея напълно безизразния си поглед, сякаш току-що бе забелязал присъствието ѝ. Усмихна се леко и се наведе напред.

– Не зная какво имаш предвид, Ариадна.

Тя почувства, че очите ѝ се наливат със сълзи. Думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да се усети.

– Мисля, че много добре знаете. Вие бяхте в колата, нали? В деня, в който дойдоха да арестуват баща ми и да отведат сестра ми и мен. Вие бяхте съдружникът на Валс... Черната ръка.

Леандро я гледаше с тъга.

– Мисля, че ме бъркаш с друг човек, Ариадна.

– Защо? – отрони тя едва чуто.

Той стана и се приближи до нея.

– Ти прояви голяма смелост, Ариадна. Благодаря ти за помощта. Не искам да се тревожиш за нищо. Беше привилегия да те познавам.

Ариадна вдигна очи и видя усмивката му – балсам от покой и състрадание. Искаше да се изгуби в нея и да не се събуди повече. Леандро се наведе и я целуна по челото.

Устните му бяха студени.

Същата нощ, докато вълшебната отвара на доктора се разнасяше из вените ѝ за последен път, Ариадна сънува Аления принц от приказките, които баща ѝ бе написал за нея, и си спомни.

Много години бяха изминали и тя почти бе забравила лицата на родителите си и на сестра си. Припомняше си ги единствено насън. Тези сънища винаги я пренасяха в деня, в който онези мъже дойдоха, за да отведат баща ѝ, да похитят нея и сестра ѝ и да оставят майка ѝ, пребита почти до смърт, в дома им във Валвидрера.

Същата нощ ѝ се присъни, че чува отново шума от колата, приближаваща се сред дърветата. Спомни си ехото от гласа на баща си в градината. Надникна през прозореца на спалнята си и видя как черната каляска на Аления принц спря пред фонтана. Вратата на каляската се отвори и светлината помръкна.

Ариадна почувства нечии ледени устни върху кожата си и един тих глас се просмука като отрова през стените. Прииска ѝ се да побегне да се скрие със сестра си в гардероба, но погледът на Аления принц виждаше всичко, знаеше всичко. Сгушена в мрака, тя чу как стъпките на архитекта на всички кошмари бавно се приближават.

16

Предшестваше го миризма на остър одеколон и вирджински тютюн. Валс чу стъпките му по стълбите, но не му направи удоволствието да покаже, че го е забелязал. В изгубените битки последната защита е безразличието.

– Зная, че си буден – рече най-сетне Ендая. – Не ме карай да те залея с кофа студена вода.

Валс отвори очи в полумрака. От сенките излизаше дим на цигара, който рисуваше разплути фигури във въздуха. Огънчето се отразяваше в погледа на Ендая.

– Какво искате?

– Мислех, че бихме могли да поговорим.

– Нямам какво да кажа.

– Искаш ли да пушиш? Казват, че съкращавало живота.

Валс сви рамене. Ендая се усмихна, запали една цигара и му я подаде през решетките. Валс я взе с треперещи пръсти и дръпна силно.

– За какво искате да говорим?

– За списъка – каза Ендая.

– Не зная кой списък имате предвид.

– Онзи, който си намерил в една книга в кабинета в дома си. Онзи, който си носил в нощта, когато са те пленили. И който съдържа около четирийсет номера на актове за раждане и смърт. Много добре знаеш кой списък.

– Вече не е у мен. Това ли търси Леандро? Защото вие работите за него, нали?

Ендая се настани на стъпалата и го изгледа равнодушно.

– Направи ли някакво копие?

Валс поклати глава.

– Сигурен ли си? Помисли добре.

– Май направих едно.

– Къде е то?

– Беше у Висенте, моя телохранител. Преди да пристигнем в Барселона, спряхме на една бензиностанция. Помолих го да купи бележник и преписах номерата, за да има и той копие от списъка, ако се случи нещо и се наложи да се разделим. Висенте имаше в града доверен човек, когото щеше да помоли да открие тези документи и да ги унищожи, щом успеехме да се отървем от Мартин и да установим дали е поверил информацията и на други. Такъв беше планът ни.

– И къде е сега това копие?

– Не зная. Висенте го носеше у себе си. Нямам представа какво са направили с трупа му.

– Има ли и друго копие освен онова, което беше у него?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Знаеш, че ако ме лъжеш или криеш нещо от мен, ще те държа тук неопределено време.

– Не ви лъжа.

Ендая кимна и потъна в продължително мълчание. Валс се уплаши, че той ще си тръгне и ще го остави отново сам за дванайсет часа или повече. Беше изпаднал дотам, че кратките посещения на полицая бяха единственият му стимул за деня.

– Защо още не сте ме убили?

Ендая се усмихна, сякаш бе очаквал въпроса, за който имаше отлично репетиран отговор.

– Защото не го заслужаваш.

– Толкова ли ме мрази Леандро?

– Господин Монталво не мрази никого.

– Какво трябва да направя, за да заслужа смъртта?

Полицаят го наблюдаваше с любопитство.

– Според моя опит ония, които най-много се перчат с желанието си да умрат, рухват в последния момент, щом видят копитата на дявола, и се молят като момиченца.

– Рогата.

– Какво?

– Изразът е „рогата на дявола“. Не копитата.

– Все забравям, че наш гост е виден човек на словото.

– Аз това ли съм? Един от гостите на Леандро?

– Ти вече си едно кръгло нищо. И когато дяволът дойде за теб, което ще стане, ще дойде с копитата.

– Готов съм.

– Не те виня за това. Не мисли, че не си давам сметка в какво положение се намираш и какво преживяваш.

– Състрадателен кръволок.

– Крадецът мисли, че всички крадат. Виждаш ли, и аз знам поговорки. Предлагам ти сделка. Между нас двамата. Ако се държиш добре и ми помагаш, лично аз ще те убия. Чиста работа – изстрел в тила. Дори няма да разбереш. Какво ще кажеш?

– Какво трябва да направя?

– Ела насам. Искам да ти покажа нещо.

Валс се приближи до решетките на килията. Ендая търсеше нещо в джобовете на сакото си и за миг Валс се помоли това да е пистолет, с който да му пръсне черепа веднага. Той обаче извади една фотография.

– Зная, че някой е идвал тук. Не си прави труда да отричаш. Искам да разгледаш хубаво тази снимка и да ми кажеш тази ли личност си видял.

Ендая му показа снимката. Валс кимна.

– Коя е тя?

– Казваше се Алисия Грис.

– Казваше се? Мъртва ли е?

– Да, макар че още не го знае – отвърна Ендая и прибра снимката.

– Може ли да я задържа?

Полицаят изненадано повдигна вежди.

– Не те мислех за сантиментален.

– Моля ви.

– Липсва ти женска компания, а?

Ендая се усмихна великодушно и хвърли снимката в килията с презрителен жест.

– Твоя е. Което си е истина, посвоему е хубавица. Ще можеш да си я гледаш всяка нощ и да лъскаш бастуна с две ръце. Пардон, с една.

Валс го гледаше в очите напълно безизразно.

– Продължавай да се държиш добре и да отбелязваш точки. Ще ти запазя един куршум с кух връх като прощален подарък и възнаграждение за всичките ти дела в служба на родината.

Валс изчака полицая да изчезне нагоре по стълбите, за да се наведе да вземе снимката.

17

Ариадна разбра, че това бе денят, в който щеше да умре. Разбра го, щом се събуди в апартамента в хотел „Палас“, и едва отворила очи, видя, че докато бе спала, някой от агентите на Леандро бе оставил на бюрото пакет, превързан с панделка. Отметна завивките и отиде до него, като залиташе. Кутията беше голяма, бяла и на капака ѝ със златни букви пишеше ПЕРТЕГАС90. Под панделката Ариадна намери плик с името си, написано на ръка. В него имаше картичка със следния текст:

Скъпа Ариадна,

Днес е денят, в който най-сетне ще се събереш със сестра си. Помислих си, че би искала да изглеждаш елегантна, за да отпразнуваш това, че справедливостта ще възтържествува и че вече никога не ще се наложи да се боиш от нещо или от някого. Надявам се подаръкът да ти хареса. Лично съм го избрал за теб.

С най-сърдечни чувства,

Леандро

Ариадна погали кутията, преди да я отвори. За миг си представи как по стените ѝ пълзи отровна змия, готова да се стрелне към шията ѝ веднага щом отмести капака. Усмихна се. Отвътре кутията бе покрита с копринена хартия. Ариадна повдигна първия слой и намери пълен комплект бельо от бяла коприна, включително и чорапи. Под бельото имаше вълнена рокля с цвят на слонова кост, кожени обувки и чанта в тон. И кърпа. Леандро я изпращаше на смърт, облечена като девица.

Изми се сама, без помощта на болногледачките. После, без да бърза, облече одеждите, които Леандро бе избрал за последния ден от живота ѝ, и се погледна в огледалото. Липсваха ѝ само белият ковчег и разпятието в ръцете. Седна и зачака, чудейки се колко ли бели девици се бяха пречистили в тази луксозна килия преди нея, колко ли кутии с най-доброто от марка „Пертегас“ бе поръчал Леандро, за да се сбогува с тях с целувка по челото.

Не се наложи да чака дълго. Не беше минал и половин час, когато чу стърженето на ключа в ключалката. Механизмът отстъпи с лекота и добрият доктор с приветливата външност на дългогодишен домашен лекар влезе с вечната си усмивка, кротка и състрадателна, и с вълшебното си куфарче.

– Добро утро, Ариадна. Как се чувствате тази сутрин?

– Много добре, благодаря, докторе.

Той се приближи полека и остави куфарчето на масата.

– Изглеждате много красива и елегантна. Доколкото разбрах, днес е изключително важен ден за вас.

– Да. Днес ще се събера отново с моето семейство.

– Колко хубаво! Семейството е най-важното нещо в живота. Господин Леандро ме помоли да ви предам най-искрените му извинения, че не можа да дойде да ви поздрави лично. Неотложна работа го принуди да отсъства временно. Ще му кажа, че сте били просто ослепителна.

– Благодаря.

– Да сложим ли малко тоник, за да ви придаде сили?

Ариадна покорно му протегна разголената си ръка. Докторът се усмихна, отвори черното си куфарче и извади един кожен калъф, който разгъна на масата. Ариадна позна дузината номерирани шишенца, прикрепени с ластици, и металната кутийка на спринцовката. Докторът се наведе и внимателно хвана ръката ѝ.

– Извинете.

Той заопипва кожата ѝ, осеяна със следи и синини от безброй инжекции. Докато изследваше лицевата страна на предмишницата, китката, пространството между кокалчетата на пръстите и леко почукваше кожата с пръст, усмивката не слизаше от лицето му. Ариадна го погледна в очите и вдигна роклята си, за да му покаже бедрата си. Там също имаше следи от убождания, но не толкова нагъсто.

– Ако искате, може да ме боцнете тук.

Докторът си придаде безкрайно скромно изражение и кимна срамежливо.

– Благодаря. Мисля, че така ще е най-добре.

Тя го гледаше как приготвя инжекцията. Бе избрал шишенце номер девет. Дотогава никога не бе го виждала да взема това шишенце. Когато всичко бе готово, докторът потърси едно място от вътрешната страна на лявото ѝ бедро, точно там, където бе краят на чисто новичкия копринен чорап.

– Отначало може да ви заболи мъничко и да почувствате студ. Ще трае само няколко секунди.

Ариадна го наблюдаваше как доближава спринцовката до кожата ѝ, напрегнал поглед.

– Днес не ме избърсахте с памучето със спирт, докторе – рече тя, когато върхът на иглата бе само на сантиметър от бедрото ѝ.

Изненадан, мъжът вдигна очи за миг и се усмихна смутено.

– Имате ли дъщери, докторе?

– Две, Бог да ги поживи. Господин Леандро им е кръстник.

Всичко стана за секунда. Преди докторът да изрече докрай тези думи и да се върне към задачата си, Ариадна сграбчи ръката му с всички сили и заби спринцовката в гърлото му. Безкрайно изумление се появи в очите на добрия доктор. Ръцете му се отпуснаха като отсечени и той цял се разтрепери. Разтворът в буталото се обагри от кръвта му. Без да откъсва очи от него, Ариадна грабна спринцовката и изпразни съдържанието ѝ в югуларната му вена. Докторът отвори беззвучно уста и падна на колене на пода. Тя седна отново на стола и го загледа как умира. Това отне две-три минути.

После се наведе над него, измъкна спринцовката и я избърса от кръвта в ревера на сакото му. Прибра я отново в металната кутийка, върна шишенце номер девет на мястото му и сгъна кожения калъф. Коленичи до трупа, опипа джобовете му и намери портфейл, от който извади десетина банкноти от сто песети. Сложи си елегантното сако от костюма и шапката, която допълваше тоалета. Накрая взе ключовете, оставени от доктора на масата, калъфа с шишенцата и спринцовката и ги пъхна в бялата чанта. Върза си кърпата и с чантата под мишница отвори вратата и излезе от спалнята.

Всекидневната на апартамента беше пуста. Ваза с бели рози почиваше на масата, на която Ариадна бе споделила толкова закуски с Леандро. Тя отиде до вратата. Беше заключена. Младата жена изпробва един по един ключовете на доктора, докато намери подходящия, с който я отвори. Широкият коридор, застлан с килим и украсен с картини и статуи, навяваше мисли за луксозен круизен кораб. Не се виждаше жива душа. Във въздуха се носеха лека фонова музика и бръмченето на прахосмукачка в някой от съседните апартаменти. Ариадна вървеше бавно. Мина покрай една отворена врата, където бе оставена санитарна количка, и видя една камериерка, която събираше хавлиените кърпи вътре. При асансьорите се натъкна на възрастна, празнично облечена двойка, която прекъсна разговора си, щом забеляза присъствието ѝ.

– Добро утро – рече Ариадна.

Двамата само кимнаха леко и забиха погледи в пода. Зачакаха мълчаливо. Когато вратите на асансьора най-сетне се отвориха, господинът направи път на Ариадна, с което си спечели суров поглед от страна на спътницата си. Докато се спускаха, дамата я оглеждаше с крайчеца на окото си, преценявайки хищно облеклото ѝ. Ариадна се усмихна вежливо и дамата ѝ отвърна със студена, язвителна усмивка.

– Приличате на Евита – рече тя.

Хапливият тон на забележката даваше да се разбере, че не бе казана като комплимент. Ариадна само сведе скромно очи. Когато вратите се отвориха във фоайето, двойката не помръдна, докато тя не излезе от асансьора.

– Вероятно е скъпа проститутка – промърмори зад гърба ѝ господинът.

Фоайето на хотела гъмжеше от хора. Ариадна зърна един бутик за луксозни стоки и потърси убежище в него. Една любезна продавачка я огледа от глава до пети и след като изчисли стойността на облеклото и аксесоарите ѝ, се усмихна, сякаш бяха стари приятелки. Пет минути по-късно Ариадна излезе от магазина с крещящи слънчеви очила, които закриваха половината ѝ лице, а устните ѝ пламтяха от най-яркото червило, което бе могла да намери. Само няколко малки допълнения деляха девицата от елитната куртизанка.

В този вид тя заслиза по стълбите към изхода, като си слагаше ръкавиците и усещаше погледите на гостите и персонала на хотела, които правеха рентгенография на всеки сантиметър от тялото ѝ. „Не бързай“, каза си. На вратата се спря и портиерът, който ѝ отвори, я изгледа със смесица от копнеж и съучастничество.

– Такси, красавице?

18

Цял един живот, посветен на медицината, бе научил доктор Солдевила, че най-трудно лечимата болест е навикът. Този следобед, както всеки друг следобед, откакто му бе хрумнала злополучната мисъл да затвори кабинета си и да се предаде на втория най-смъртоносен бич, известен на човека – пенсионирането, – добрият доктор надникна от балкона си на улица „Пуертафериса“ и се увери, че денят, като почти всичко на тоя свят, вървеше към заник.

Фенерите озаряваха улиците, а небето бе добило розовия оттенък на онези чудесни коктейли от бар „Боадас“, с които докторът понякога възнаграждаваше черния си дроб, задето цял живот бе давал добър пример. Това беше знакът. Въоръжен с палто, шал и куфарче, Солдевила нахлупи шапката си на солиден господин от Барселона и се отправи към ежедневната си среща с онази странна душа на име Алисия Грис, която интригите на Фермин и семейство Семпере бяха изпречили на пътя му. Към нея той изпитваше безкрайно любопитство и известна слабост, която в дългите му безсънни нощи го караше да забрави, че от трийсет години не е докосвал жена в добро здраве.

Докторът вървеше надолу по „Лас Рамблас“, чужд на градската суетня, и размишляваше над факта, че госпожица Грис, за неин късмет и негово нещастие, се бе възстановила от раните си с бързина, която той не отдаваше на лекарското си изкуство, а на злостта, течаща във вените на тази рожба на сенките. Накъсо, той съжаляваше, че бе принуден да я изпише.

Винаги можеше да се опита да я убеди, че трябва сегиз-тогиз да се отбива при него за „контролен преглед“, както го наричат професионалистите, но знаеше, че това ще е тъй безполезно, както да поискаш от един бенгалски тигър, току-що пуснат от клетката, да се връща всяка неделя сутрин преди литургия, за да си изпива паничката мляко. Вероятно най-доброто за всички, с изключение на самата Алисия, бе младата жена да изчезне от живота им час по-скоро. Стигаше му да я погледне в очите, за да постави тази диагноза – най-точната от всички, които бе поставил през дългата си кариера.

Такава меланхолия бе налегнала стария доктор при мисълта, че трябва да се сбогува със своята, по всяка вероятност, последна пациентка, че когато навлезе в мрачния тунел на улица „Арко дел Театро“, той не забеляза сред многобройните сенки една, която излъчваше характерна миризма на остър одеколон и вносен вирджински тютюн.

През последната седмица вече се бе научил да намира сам голямата порта на това място, чието съществуване се бе заклел да не разкрива дори на Светия Дух под угрозата, че в противен случай Фермин всеки ден ще довтасва да обядва в дома му и да му разказва пикантни вицове. „По-добре да отивате там самичък, докторе.“ От съображения за сигурност, твърдяха семейство Семпере, за които той никога не би допуснал, че са способни да се заплетат в интриги от такъв калибър. Човек цял живот бърка в нечии вътрешности, за да открие накрая, че едва познава тези хора. Животът, подобно на апандисита, беше истинска загадка.

И тъй, погълнат от тези размисли и от задачата да се потопи отново в тайнствената сграда, която всички наричаха Гробището на забравените книги, доктор Солдевила стъпи на стъпалото и хвана мандалото с форма на дяволче. Тъкмо се канеше да потропа, когато сянката, която го бе следвала още от входа на дома му, се материализира до него и опря дулото на револвер в слепоочието му.

– Добър вечер, докторе – рече Ендая.

Исаак наблюдаваше Алисия с мъничко боязън. По природа не бе склонен към лекомислие и в някои дни забелязваше с известна тревога, че през последните седмици е допуснал в душата му да се зароди нещо, твърде подобно на привързаност към младата жена. Винеше за това годините, които размекват и най-коравите хора. Нейното присъствие през тези седмици го бе накарало да преосмисли доброволно избраното си усамотение сред книгите. Докато я гледаше как се възстановява и връща към живота, у Исаак отново оживяваше споменът за дъщеря му Нурия. Вместо да избледнее, с времето този спомен се бе изострил дотам, че пристигането на Алисия бе отворило неподозирани рани.

– Защо ме гледате така, Исаак?

– Защото съм стар глупак.

Алисия се усмихна. Той бе забелязал, че когато се усмихваше, младата жена показваше зъбите си и излъчваше някакво злонравие.

– Глупак, който остарява, или старец, който оглупява?

– Не ми се присмивайте, Алисия, макар и да го заслужавам.

Тя го погледна с нежност и старият пазител трябваше да отмести очи. Когато Алисия се отърсеше от тъмното си було, дори и само за миг, толкова му напомняше Нурия, че гърлото му се свиваше и дъхът му секваше.

– Какво държите там?

Исаак ѝ показа една дървена кутийка.

– За мен ли е?

– Прощалният ми подарък.

– Искате да се отървете от мен?

– Не и аз.

– А защо мислите, че вече си тръгвам?

– Греша ли?

Алисия не отговори, но взе кутийката.

– Отворете я.

Вътре намери позлатено перо с махагонова дръжка и шише синьо мастило, което проблясваше на светлината на маслената лампа.

– На Нурия ли беше?

Исаак кимна.

– Това бе подаръкът, който ѝ направих за осемнайсетия ѝ рожден ден.

Алисия разглеждаше перото – изкусно изработена вещ.

– От години никой не пише с него – додаде пазителят.

– Защо вие не го използвате?

– Нямам какво да пиша.

Тя се канеше да оспори това твърдение, когато из сградата проехтяха две отчетливи почуквания. След пауза от пет секунди последваха още две.

– Това е докторът – рече Алисия. – Вече е научил шифъра.

Исаак кимна и се изправи.

– Кой казва, че старото куче не може да се научи на нови номера?

Той взе една от маслените лампи и се запъти към галерията, която водеше към входа.

– Изпробвайте перото – рече. – Ей там има чиста хартия.

Пазителят измина дългия извит коридор с лампата в ръка. Използваше я единствено когато щеше да посреща някого. Когато беше сам, нямаше нужда от нея. Познаваше това място като петте си пръста и предпочиташе да се придвижва из недрата му във вечния полумрак, който витаеше вътре. Спря се при портата, остави лампата на пода и хвана с две ръце манивелата, която задействаше механизма на ключалката. От известно време насам това му струваше повече усилия от обичайното и когато го правеше, чувстваше стягане в гърдите, което по-рано не бе изпитвал. Може би дните му като пазител вече бяха преброени.

Механизмът, стар като самото място, се състоеше от хитроумна система от пружини, лостове, скрипци и зъбчати колела, чиито свързващи точки се разединяваха за десет-петнайсет секунди. Когато портата най-сетне бе освободена, Исаак дръпна лоста, който задействаше системата от противотежести и позволяваше да се отмести с лекота тежката плоскост от дялан дъб. После вдигна лампата, за да посрещне лекаря, и се отдръпна малко, за да му направи път. Силуетът на доктор Солдевила се очерта на прага.

– Точен сте както винаги, докторе – подхвана Исаак.

Миг по-късно тялото на лекаря рухна ничком навътре и една висока, ъгловата фигура запречи изхода.

– Кой...?

Ендая насочи револвера между очите на Исаак и изрита тялото.

– Затворете вратата.

Алисия натопи перото в мастилницата и го плъзна по хартията, чертаейки искрящосиня линия. Написа името си и загледа как мастилото постепенно изсъхва. Насладата от празния лист, който отначало винаги ухаеше на загадка и обещание, се изпари като по чудо. Още с първите думи, поверени на хартията, човек се уверяваше, че в писането, както и в живота, разстоянието между намеренията и резултатите е неразривно свързано с наивността, с която се осъществяват едните и се приемат другите. Алисия се канеше да напише фраза, която си спомняше от една от любимите си книги, когато изведнъж спря и впери поглед във вратата. Остави перото върху хартията и се вслуша в тишината.

Веднага разбра, че нещо не е наред. Отсъствието на приглушения разговор между ветерани, който Исаак и доктор Солдевила обикновено водеха, колебливото ехо на неравни стъпки и отровната тишина, която витаеше във въздуха – от всичко това космите на тила ѝ настръхнаха. Тя се огледа наоколо и прокле късмета си. Винаги бе смятала, че ще умре по друг начин.

19

При други обстоятелства Ендая щеше да застреля и двамата старци веднага след проникването си в сградата, но не искаше да вдига шум, който би предупредил Алисия. Доктор Солдевила практически бе изпаднал в безсъзнание след удара по тила, който го събори на земята. Ендая знаеше от опит, че щеше да се свести най-рано след половин час.

– Къде е? – попита той пазителя шепнешком.

– Кое?

Удари го по лицето с револвера и чу хрущене на кост. Исаак падна на колене и после рухна настрани, като стенеше. Ендая се наведе, сграбчи го за врата и го придърпа към себе си.

– Къде е? – повтори.

Носът на стареца кървеше обилно. Ендая опря дулото на оръжието под брадичката му и го погледна втренчено в очите. Исаак го заплю в лицето. „Храбрец“ – помисли си полицаят.

– Хайде, дядка, не ми разигравай сценки, че ти е минало вече времето да се правиш на герой. Къде е Алисия Грис?

– Не знам за какво говорите.

Ендая се ухили.

– Искаш ли да ти счупя краката, дядка? На твоята възраст строшена бедрена кост няма да зарасне...

Исаак мълчеше. Полицаят го хвана за тила и го помъкна навътре. Поеха по обширна галерия, описваща завой, иззад който се долавяше бледо сияние. Стените бяха покрити с фрески, изобразяващи фантастични сцени. Ендая се запита какво ли бе това място. В края на коридора се озова пред огромен свод, който се издигаше към безкрая. Картината, която го посрещна, го накара да свали револвера и да пусне стареца като чувал.

Заприлича му на нереално видение, реещо се в облак от призрачна светлина. Огромен лабиринт се разгръщаше в сложна плетеница от тунели, проходи, арки и мостици. Структурата като че ли изникваше от самия под и се издигаше в невероятна геометрия, достигаща до големия купол от непрозрачно стъкло, който увенчаваше свода. Ендая се усмихна сам на себе си. В мрачните недра на един стар дворец в Барселона се криеше забранен град от книги и думи, който той щеше да запали, след като се разправеше с прелестната Алисия Грис. Днес беше щастливият му ден.

Исаак се влачеше по плочите, оставяйки диря от кръв. Искаше да извика, но от гърлото му излезе само стон; с последни сили се мъчеше да запази съзнание. Чу как стъпките на Ендая се приближиха отново и усети между раменете си крака му, който го притисна към пода.

– Кротувай там, дядка.

Полицаят го сграбчи за китката и го помъкна към една от колоните, които поддържаха свода. Покрай нея се спускаха три тънки тръби, прикрепени към камъка с метални куки. Ендая извади чифт белезници и закопча едната гривна към една от тръбите, а другата – около китката на Исаак. Гривната се вряза в плътта му и пазителят нададе глух вик.

– Алисия вече не е тук – изпъшка той. – Губите си времето...

Ендая го загърби и се взря в мрака. В един ъгъл забеляза рамка на врата, от която се процеждаше светлина на свещ. Полицаят стисна оръжието с две ръце и се запромъква натам, като се придържаше до стената. Тревогата в погледа на стареца му показа, че е на прав път.

Влезе в стаята с вдигнат револвер. В средата на помещението имаше грубо легло с отметнати на една страна чаршафи, а до стената – скрин, отрупан с лекарства и инструменти. Преди да влезе, Ендая огледа ъглите и сенчестите места. Във въздуха се носеше миризма на спирт, восък и нещо сладко, от което устата му се напълни със слюнка. Той се приближи до масичката встрани от леглото, на която бе оставена свещ. Там намери отпушена мастилница и куп листа. Върху най-горния с наклонен и енергичен почерк пишеше:

Алисия

Ендая се усмихна и отстъпи назад към прага на стаята. Погледна пазителя, който все още се бореше с белезниците, приковали го към тръбата. По-нататък, на входа на лабиринта от книги, сенките леко потрепваха, сякаш дъждовна капка бе паднала в езеро, набраздявайки повърхността на водата с вълнички. Ендая мина покрай Исаак и вдигна маслената лампа от пода, без да обръща внимание на пазителя. Щеше да има предостатъчно време да си разчисти сметките с него.

Когато стигна до подножието на огромната структура, полицаят се спря да погледа базиликата от книги, издигаща се пред него, и се изплю встрани. После се увери, че пълнителят на оръжието е пълен, а в патронника има един куршум, и навлезе в лабиринта, следвайки уханието на Алисия и ехото от стъпките ѝ.

20

Тунелът се изкачваше нагоре с лека извивка към центъра на структурата и същевременно се стесняваше. Стените бяха покрити с книги от пода до тавана и напомняха панели, изградени от стари кожени подвързии, по които все още се четяха заглавия на десетки езици. След малко Ендая стигна до осмоъгълна площадка, в чийто център имаше маса, отрупана с отворени томове, пюпитри и лампа, в която блещукаше слаба златиста светлина. Различни коридори се отваряха в противоположни посоки, някои се спускаха, други се издигаха. Ендая се спря и се вслуша в звука, издаван от лабиринта – нещо като поскърцване на стара дървесина и хартия, които сякаш бяха във вечно и едва доловимо движение. Смяташе да тръгне по един от спускащите се коридори, предполагайки, че Алисия ще потърси друг изход с надеждата, че преследвачът ѝ ще се изгуби вътре и така тя ще спечели време, за да избяга. Така би постъпил Ендая на нейно място. Но само миг преди да навлезе в коридора, забеляза нещо. От един рафт стърчеше книга, сякаш някой я бе издърпал така, че тя едва се крепеше да не падне. Полицаят се приближи и прочете заглавието на корицата:

АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ

Луис Карол

– На момиченцето май му се играе? – гласно попита той.

Гласът му се изгуби в лабиринта от тунели и зали, без да получи отговор. Ендая бутна книгата към стената и продължи по коридора, който се издигаше нагоре с по-изявен наклон, а на всеки четири-пет крачки имаше стъпала. Докато навлизаше все по-навътре, имаше чувството, че се движи из недрата на легендарно създание – един Левиатан от думи, който отлично осъзнаваше присъствието му и всяка негова крачка. Вдигна лампата дотам, докъдето му позволяваше сводът на тунела, и продължи. На десет метра по-нататък спря отведнъж, натъквайки се на един ангел с хищен поглед. Миг преди да го гръмне, осъзна, че това бе восъчна фигура, държаща в големите си като клещи ръце една книга, за която Ендая никога не бе чувал:

ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ

Джон Милтън

Ангелът охраняваше друга овална зала, двойно по-просторна от предишната. Помещението беше пълно с витрини, извити рафтове и ниши, образуващи катакомба от книги. Ендая въздъхна.

– Алисия? – провикна се той. – Зарежете детинщините и си покажете лицето. Искам само да поговорим. Като двама професионалисти.

Ендая прекоси залата и огледа началото на коридорите, които започваха от нея. Отново видя книга, стърчаща от някакъв рафт в един от коридорите. Полицаят стисна зъби. Ако курвата на Леандро искаше да си играе на котка и мишка, очакваше я голяма изненада.

– Ти си знаеш – рече той и пое по този коридор, който се изкачваше с рязък наклон.

Ендая дори не си направи труда да погледне коя творба бе избрала този път Алисия в своята диря, насочена към сърцето на лабиринта. Продължи да се катери по гигантската конструкция близо двайсет минути. Пътьом подминаваше салони и балюстради, увиснали сред арки и мостици, от които можеше да види, че се е изкачил доста по-високо от очакваното. Фигурата на Исаак, прикована към тръбата долу, вече му изглеждаше мъничка. Вдигнеше ли очи към купола, откриваше, че структурата продължава да расте и да образува все по-заплетени форми. Помислеше ли, че е изгубил дирята, винаги зърваше гърба на някоя книга, стърчаща от рафт в началото на нов тунел, който го отвеждаше към друга зала, откъдето пътят се разклоняваше в многобройни проходи.

Докато той се изкачваше към върха, естеството на лабиринта се променяше. Все по-причудливата сложност на градежа използваше арки и люкове, през които проникваха снопове мъглява светлина. Вълшебна система от ъглови огледала управляваше мрака вътре. Всяка следваща зала беше все по-претъпкана с фигури, картини и устройства, чието предназначение Ендая едва успяваше да определи. Някои от фигурите приличаха на недовършени автомати, други – на скулптури от хартия или гипс, които висяха от тавана или бяха разположени в стенни ниши като създания, скрити в саркофази от книги. Смътно чувство на замайване и безпокойство постепенно обзе полицая, който скоро забеляза, че оръжието се хлъзга в изпотената му длан.

– Алисия, ако не излезете оттук, ще подпаля тая купчина говна и ще ви видя как се пържите жива. Това ли искате?

Чу шум зад гърба си и се обърна. Някакъв предмет, който Ендая отначало взе за топка или кълбо с размера на юмрук, се търкаляше по стъпалата, спускащи се от един от тунелите. Наведе се да го вземе. Оказа се глава на кукла с обезпокоителна усмивка и стъклени очи. Миг по-късно във въздуха се разнесе металическият звън на някаква мелодия, напомняща приспивна песен.

– Кучка – промърмори полицаят.

Втурна се нагоре по стъпалата, чувствайки как кръвта пулсира в слепоочията му. Ехото на мелодията го отведе до кръгла зала с балюстрада, през която проникваше голям сноп светлина. От другата страна се виждаше стъкленият купол и Ендая разбра, че е стигнал до върха. Музиката идваше от дъното на залата. От двете страни на прага имаше белезникави фигури, разположени сред томовете като мумифицирани тела, изоставени на произвола на съдбата. Подът беше покрит с разтворени книги, които полицаят изпогази, за да стигне до срещуположната част на помещението. Там имаше малък вграден шкаф, който приличаше на реликварий. Мелодията идваше отвътре. Ендая бавно отвори вратичката.

В долната част на шкафа подрънкваше музикална кутия с огледала. Вътре в нея фигурата на ангел с разперени криле се въртеше бавно в хипнотичен транс. Звукът постепенно стихна, когато пружината на механизма стигна до своя край. Ангелът увисна насред полета си. Именно тогава Ендая зърна някакво отражение в една от огледалните стени на музикалната кутия.

Една от фигурите, които на влизане бе взел за гипсови трупове, бе помръднала. Той усети, че космите на тила му настръхват. Обърна се бързо и стреля три пъти по фигурата, очертаваща се в снопа от светлина. Слоевете хартия и гипс, от които бе изработена, се натрошиха и във въздуха се вдигна облак прах. Полицаят свали оръжието с няколко сантиметра и напрегна поглед. Едва тогава долови леко движение от едната си страна. Обърна се и когато запъна отново спусъка на оръжието, зърна блясъка на тъмни, пронизващи очи, които изплуваха от сенките.

Върхът на перодръжката проби роговицата му и се вряза в мозъка, достигайки чак до костта на черепа. Ендая рухна мигновено като марионетка, на която са срязали конците. Потрепващото му тяло остана проснато върху книгите. Алисия коленичи до него, измъкна револвера от ръката му и избута с крака тялото му до балюстрадата. После го преметна през ръба с един ритник и видя как се сгромоляса в бездната, все още жив, и се разби в каменния под с глух и влажен звук.

21

Исаак я видя да излиза от дебрите на лабиринта. Накуцваше леко и държеше оръжие с непринуденост, от която кръвта му се смрази. Погледа я как се доближава до мястото, където тялото на Ендая се бе разбило в мраморния под. Беше боса, но не се поколеба да нагази в локвата кръв, която се разливаше около трупа. Наведе се над него и затършува в джобовете му. Извади портфейл и го разгледа. Взе връзка банкноти и захвърли останалото. Опипа джобовете на сакото и намери ключове, които прибра. След като погледа равнодушно трупа няколко мига, тя хвана нещо, което стърчеше от лицето му, и го дръпна силно. Исаак позна перото, което ѝ бе подарил само преди час.

Алисия бавно се приближи до пазителя. Коленичи до него и го освободи от белезниците. Исаак, който не осъзнаваше, че очите му са плувнали в сълзи и че цял трепери, потърси погледа ѝ. Тя го наблюдаваше напълно безизразно, сякаш държеше да покаже очевидната истина на клетия заблуден старец, който бе искал да види у нея превъплъщение на изгубената си дъщеря.

Алисия избърса перото в полите на нощницата си и му го подаде.

– Аз никога не бих могла да бъда като нея, Исаак.

Онемял, пазителят избърса сълзите си. Алисия му подаде ръка и му помогна да стане. После се запъти към малката баня до спалнята на Исаак. Той я чу как пусна водата.

След малко се появи доктор Солдевила с олюляваща се походка. Исаак му направи знак с ръка и докторът се приближи.

– Какво стана? Кой беше този мъж?

Пазителят му посочи с глава сгърченото тяло, разбило се в пода на двайсетина метра от мястото, където стояха.

– Божичко... – прошепна лекарят. – А госпожицата...?

Алисия излезе от банята, увита в хавлия. Видяха я да влиза в стаята на Исаак. Докторът погледна въпросително пазителя. Последният само сви рамене. Солдевила се приближи до вратата на стаята и надникна вътре. Младата жена тъкмо обличаше някои от дрехите на Нурия Монфорт.

– Добре ли сте? – попита докторът.

– Отлично – отвърна Алисия, без да откъсва очи от огледалото.

Доктор Солдевила се отърси от изумлението си, седна на един стол и я загледа мълчаливо, докато тя търсеше козметични средства в един стар несесер на дъщерята на Исаак. Гримира се старателно, като очерта прецизно устните и очите си, изграждайки за пореден път образ, който много по-добре пасваше на действията ѝ в сравнение с онова безпомощно тяло, за което докторът бе свикнал да се грижи през последните седмици. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, Алисия му намигна.

– Щом си отида, ще трябва да потърсите Фермин. Кажете му, че тялото трябва да изчезне. Нека да отиде от мое име при препаратора на „Пласа Реал“. Той има нужните химически продукти.

Алисия се изправи, завъртя се пред огледалото, преценявайки вида си, после прибра в една черна чанта оръжието и парите, взети от трупа на Ендая, и се запъти към вратата.

– Коя сте вие? – попита я доктор Солдевила, когато мина покрай него.

– Дяволът – отвърна Алисия.

22

Още щом видя добрия доктор да влиза в книжарницата, Фермин разбра, че сезонът на ужасите е открит. По всичко личеше, че Солдевила е получил юмручен удар, нанесен много професионално. Даниел и Беа, които бяха зад щанда и се опитваха да приключат месечния баланс, му се притекоха на помощ, зинали от изумление.

– Какво стана, докторе?

Доктор Солдевила издаде сумтене, което прозвуча като спукан балон, и унило увеси глава.

– Даниел, извадете бутилката със серт коняк, която господин баща ви крие зад учебниците по формиране на националния дух – нареди Фермин.

Беа заведе доктора до един стол и му помогна да седне.

– Добре ли сте? Кой ви направи това?

– Да. И не ми е много ясно – отговори той. – В този порядък.

– А Алисия? – попита Беа.

– За нея, честно казано, не бих се тревожил...

Фермин въздъхна.

– Отлетя ли вече? – попита той.

– Обвита в облак от сяра – отвърна докторът.

Даниел му подаде чаша коняк, която пострадалият прие без възражения. Гаврътна напитката на един дъх и се остави на алхимичното ѝ действие.

– Още една, моля.

– А какво стана с Исаак? – попита Фермин.

– Потънал е в размисъл.

Фермин се наведе към доктора и потърси погледа му.

– Хайде, Ваша Светлост, изплюйте камъчето, и по възможност без редакторско мнение.

Когато завърши разказа си, Солдевила помоли за още една чаша, с която да се подкрепи. Умислени, Беа, Даниел и Фермин се присъединиха към него. След една благоразумна пауза Даниел откри дебатите.

– Къде ли може да е отишла?

– Да поправи неправдата, предполагам – отвърна Фермин.

– Говорете разбрано, ваши милости, че в медицинския факултет загадките на семейство Семпере не влизаха в изучаваната тематика – отбеляза докторът.

– Повярвайте ми, че за ваше добро ви съветвам да се приберете вкъщи, да си нахлупите телешко филе вместо кепе и да оставите проблема на нас – рече Фермин.

Докторът кимна.

– Трябва ли да очаквам още наемни убийци? Питам, за да съм подготвен.

– За момента едва ли – отвърна Фермин. – Но може би няма да е излишно да се махнете от града за няколко седмици и да отидете на балнеосанаториум в Монгат в компанията на някоя сърдечна вдовица, за да се потрудите да изхвърлите бъбречния камък или някаква друга частица, която може да е заседнала в пикочните ви пътища.

– Като никога съм съгласен с вас – рече докторът.

– Даниел, защо не придружите доктора до дома му, за да сме сигурни, че ще се прибере невредим? – предложи Фермин.

– Защо аз? – възрази Даниел. – Пак ли се опитвате да се отървете от мен?

– Ако предпочитате, ще изпратя сина ви, но за тази задача ми изглежда по-подходящ някой, който вече е взел първото си причастие.

Даниел кимна неохотно. Фермин усети, че погледът на Беа е впит в тила му, но предпочете да се престори, че не го забелязва. Преди да се сбогува с доктора, му поднесе последна чашка и като видя, че в бутилката е останал един пръст коняк, го пресуши наведнъж. Когато Солдевила и Даниел излязоха, Фермин се отпусна на един стол и закри лицето си с ръце.

– Какви бяха тия приказки за препаратора и премахването на трупа? – попита Беа.

– Зловеща задача, която, за нещастие, ще трябва да изпълним – рече Фермин. – Една от двете най-лоши черти на Алисия е, че обикновено не се заблуждава.

– А коя е другата?

– Че не прощава. Да ви е споменавала нещо тия дни, по което бихме могли да отгатнем какво ѝ се е въртяло в главата? Помислете добре.

Беа се поколеба, но в крайна сметка поклати глава. Фермин кимна бавно и се изправи. Взе палтото си от закачалката и се приготви да се впусне в един зимен следобед, който не предвещаваше благоприятни ветрове.

– Най-добре да отида при онзи препаратор. Да видим дали ще ми хрумне нещо по пътя...

Още не бе стигнал до вратата, когато Беа го повика.

– Фермин?

Той се спря, но не се обърна.

– Има нещо, което Алисия не ни е разказала, нали?

– Подозирам, че много неща е премълчала, доня Беа. И мисля, че го е направила за наше добро.

– Но има нещо, което е свързано с Даниел. Нещо, което би могло дълбоко да го нарани.

Тогава Фермин се обърна и се усмихна тъжно.

– Но нали за това сме ние с вас? За да не допуснем да се случат такива работи.

Беа го изгледа втренчено.

– Внимавайте много, Фермин.

Тя го видя как потегли в синкавия здрач, който предвещаваше мокър сняг. Остана да погледа минувачите, които вървяха, скрити под шалове и дълги дрехи, по улица „Санта Ана“. Нещо ѝ подсказваше, че истинската зима току-що ги е връхлетяла без предупреждение. И че този път ще остави отпечатък.

23

Фернандито лежеше в кревата в спалнята си, загледан унесено в капандурата. Стаята – или бърлогата, както смятаха всички – имаше обща стена с пералното помещение и винаги му напомняше сцените с подводници, които виждаше на сутрешните прожекции в кино „Капитол“, но беше по-мрачна и не толкова гостоприемна. При все това Фернандито, благодарение на хормонални процеси, които той смяташе за духовно и мистично преживяване, се намираше на седмото небе. Любовта с главна буква и вталена рокля бе потропала на неговата врата. Формално погледнато, не беше потропала, а по-скоро беше минала пред нея, но той вярваше, че съдбата, също като болката в кътниците, не те оставя на мира, докато не те подложи на две изпитания. Особено в любовните приключения.

Откровението, което бе успяло да прогони веднъж завинаги призрака на коварната Алисия и онези мимолетни увлечения, омагьосали ранното му юношество, се бе случило преди няколко дни. Една любов, макар и неосъществена, води до друга. Така твърдяха болерата, а те, колкото и да бяха захаросани, почти винаги имаха право по отношение на сърдечните дела. В този период на сътресения и опасности неговата смешна и наивна любов към госпожица Алисия го бе срещнала със семейство Семпере и добрият книжар му бе предложил работа. А между това и рая стоеше единствено шансът.

Случи се една сутрин, в която Фернандито отиде в „Семпере и синове“, за да встъпи в длъжността си на разносвач на поръчки. Едно създание със смущаващ чар и несигурен акцент пърхаше из книжарницата. Отговаряше на името София, както стана ясно от разговора на семейство Семпере, и след кратко разузнаване момчето разбра, че въпросната млада дама е племенница на книжаря и братовчедка на Даниел. Майката на Даниел, Изабела, била от италиански произход и София, която бе родом от Неапол, живееше временно при Семпере, докато учеше в Университета на Барселона и усъвършенстваше испанския си. Всичко това, естествено, бяха подробности.

Осемдесет и пет процента от мозъчната маса на Фернандито, да не говорим за други, по-маловажни органи, бе ангажирана със съзерцанието и обожанието на София. Девойката навярно бе на около деветнайсет години. Природата, тъй жестока към малодушните младежи на възраст за женене, бе пожелала да я дари със заоблени форми, кръшни линии и стегната походка, които направо спираха дъха на момчето. Очите ѝ, очертанията на устните, белите зъби и розовият език, който се мяркаше, когато се усмихваше, замъгляваха ума на бедния Фернандито. Той можеше да си представя с часове как пръстите му галят тази ренесансова уста и се спускат по бледата шия към райската долина, подчертана от прилепналите вълнени пуловери, които носеше девойката и които показваха, че италианците винаги са били майстори на архитектурата.

Фернандито притвори очи и се откъсна от шума на радиото в трапезарията и от глъчката на съседите, за да извика в съзнанието си образа на София. Представи си я, полегнала морно върху ложе от рози или други растения с венчелистчета, и предлагаща му своя най-нежен пролетен разцвет, докато той, преодолявайки с веща и сигурна ръка всевъзможни копчета, ципове и други мистерии на Вечната жена, я събличаше с целувки, ако не и с ухапвания, за да скрие накрая лице в онзи несравним извор на съвършенство, който небето бе пожелало да разположи между пъпа и междукрачието на всяка жена. Там си и остана унесеният в блянове Фернандито, убеден, че ако Господ Бог го изпепелеше в същия миг заради скверните му помисли, щеше да си е струвало труда.

Поради липса на пречистващ небесен гръм прозвуча телефонът. Тежки като багер стъпки се разнесоха по коридора и вратата на стаичката рязко се отвори. В рамката се показа масивната фигура на баща му по фланелка и гащета и със сандвич с наденица в ръка.

– Ставай, непрокопсанико, теб търсят.

Изтръгнат от хватката на рая, Фернандито се повлече към края на коридора. Телефонът стоеше там в един кът под пластмасовия Христос, който майка му бе купила от Монсерат; когато се натиснеше електрическият ключ, очите му светваха със свръхестествен блясък, който години наред бе измъчвал Фернандито с кошмари. Щом взе слушалката, брат му Фулхенсио нахално надникна в коридора, за да събере материал за клюкарстване, което бе голямата му дарба.

– Фернандито? – попита гласът от другата страна на линията.

– На телефона.

– Аз съм, Алисия.

Сърцето му прескочи.

– Удобно ли е да говориш? – попита тя.

Той запрати една еспадрила по физиономията на Фулхенсио, който побърза да се прибере в стаята си.

– Да. Добре ли сте? Къде сте?

– Слушай ме внимателно, Фернандито. Налага се да отсъствам за известно време.

– Това хич не звучи добре.

– Трябва да ми направиш една услуга. Важно е.

– Каквото кажете.

– Пазиш ли още документите от онази кутия, която ти казах да вземеш от дома ми?

– Да. На сигурно място са.

– Искам да намериш една изписана на ръка тетрадка с надпис „Изабела“ на корицата.

– Знам коя е. Ама не съм я отварял, да не си помислите нещо?

– Знам, че не си. Искам да те помоля да я предадеш на Даниел Семпере. Единствено на него. Разбра ли ме?

– Да...

– Кажи му, че му я връчваш от мое име. Че тя принадлежи на него и на никого другиго.

– Да, госпожице Алисия. Къде сте?

– Няма значение.

– В опасност ли сте?

– Не се тревожи за мен, Фернандито.

– Разбира се, че се тревожа...

– Благодаря ти за всичко.

– Това звучи като сбогуване.

– Двамата с теб знаем, че се сбогуват само лигльовците.

– А вие никога не бихте могли да бъдете лигла. Дори да се опитате.

– Ти си добър приятел, Фернандито. И добър човек. София е щастливка.

Момчето почервеня като божур.

– Откъде знаете...?

– Радвам се, че най-сетне си намерил някоя, която да те заслужава.

– Никоя няма да бъде като вас, госпожице Алисия.

– Ще направиш ли онова, за което те помолих?

– Бъдете спокойна.

– Обичам те, Фернандито. Задръж ключовете от апартамента. Той е твой дом. Бъди щастлив. И ме забрави.

Преди Фернандито да смогне да каже нещо, Алисия вече беше затворила. Той преглътна на сухо и затвори на свой ред, като бършеше сълзите си.

24

Алисия излезе от телефонната кабина. Таксито я чакаше на няколко метра разстояние. Шофьорът бе отворил прозорчето и пушеше замислено. Когато я видя да се приближава, се приготви да хвърли угарката.

– Тръгваме ли вече?

– Още мъничко. Допушете си цигарата.

– След десет минути ще затворят вратите... – рече таксиметровият шофьор.

– След десет минути ще бъдем навън – отвърна Алисия.

Тя се запъти нагоре към обширната гора от мавзолеи, кръстове, ангели и водоливници, която покриваше планинския склон. Здрачът бе похлупил гробището Монжуик със саван от алени облаци. Завеса от мокър сняг се полюляваше от бриза и застилаше пътя на Алисия с воал от стъклени снежинки. Тя пое по една пътека и се изкачи по каменното стълбище, което водеше към балюстрада, осеяна с гробове и призрачни статуи. Там, на фона на сияйната повърхност на Средиземно море, се издигаше една надгробна плоча, леко наклонена встрани.

ИЗАБЕЛА СЕМПЕРЕ

1917–1939

Алисия коленичи пред гроба и сложи длан върху плочата. Припомни си лицето, което бе видяла на снимките в дома на господин Семпере, и запазения от адвокат Брианс портрет на неговата някогашна клиентка и – по всяка вероятност – непризната любов. Припомни си думите, които бе прочела в тетрадката ѝ, и разбра, че никога не бе изпитвала такава близост с някого, както с тази непозната жена, чиито останки лежаха в нозете ѝ.

– Може би ще е по-добре Даниел никога да не научи истината и никога да не намери Валс и отмъщението, за което жадува. Но аз не мога да реша това вместо него – рече Алисия. – Прости ми.

После разтвори палтото, взето назаем от стария пазител, и извади от джоба изваяната фигурка, която той ѝ бе подарил. Огледа малкия ангел с разперени криле, който Исаак бе купил преди много години за дъщеря си от един базар за коледни статуетки; в кухата му сърцевина тя бе крила тайни съобщения за баща си. Алисия отпуши капачето и погледна бележката, която бе написала на къс хартия, докато пътуваше към гробището.

Маурисио Валс

„Ел Пинар“

улица „Мануел Арнус“

Барселона

Нави бележката и я пъхна в кухината. Затвори капачето и постави фигурката на ангела в подножието на плочата, сред вазите с изсъхнали цветя.

– Нека съдбата да реши – промълви.

Когато се върна при таксито, шофьорът я чакаше, подпрян на колата. Отвори ѝ вратата и седна зад волана. Погледна я в огледалото за обратно виждане. Алисия изглеждаше вглъбена в мислите си. Той я видя как отвори чантата си и извади шишенце с бели хапчета. Глътна шепа от тях и ги сдъвка. Шофьорът ѝ подаде една манерка, която държеше на седалката на пасажера. Младата жена отпи и най-сетне вдигна очи към него.

– Слушам ви – рече таксиметровият шофьор.

Тя му показа връзка банкноти.

– Тук има поне четиристотин дуро – предположи той.

– Шестстотин – уточни Алисия. – И са ваши, ако пристигнем в Мадрид преди разсъмване.

25

Фернандито се спря на отсрещния тротоар и загледа Даниел през витрината на книжарницата. Когато излезе от къщи, заваля сняг и сега улиците бяха почти пусти. Той наблюдаваше Даниел и чакаше, за да се увери, че е сам в книжарницата. Щом отиде до вратата, за да окачи табелата ЗАТВОРЕНО, Фернандито излезе от сенките и застана срещу него със замръзнала усмивка. Даниел го погледна изненадано и отвори вратата.

– Фернандито? Ако търсиш София, тя тази нощ ще остане при една приятелка в Сариà, защото имали да довършват някаква работа или...

– Не. Търся вас.

– Мен?

Момчето кимна.

– Влез.

– Сам ли сте?

Даниел го гледаше озадачено. Фернандито влезе в книжарницата и го изчака да затвори вратата.

– Слушам те.

– Нося ви нещо от името на госпожица Алисия.

– Знаеш ли къде е тя?

– Не.

– Какво ми носиш?

Фернандито се поколеба за миг, после извади от вътрешния джоб на сакото си нещо, което приличаше на ученическа тетрадка, и му я подаде. Даниел я взе, усмихвайки се заради явната наивност на целия ореол от мистерия. Ала щом прочете името върху корицата, усмивката му се изпари.

– Е, аз да ви оставя ... – рече Фернандито. – Лека нощ, дон Даниел.

Даниел кимна, без да откъсва очи от тетрадката. Изчака момчето да излезе от книжарницата, загаси лампите и се оттегли в задната стая. Седна на старото писалище, останало още от дядо му, запали настолната лампа и затвори очи за миг. Усети как пулсът му се ускори, а ръцете му се разтрепериха.

Камбаните на катедралата зазвъняха в далечината, когато той отвори тетрадката и зачете.

79 Агнец Божи (лат.).

80 Франсиско Франко е известен като каудильо – Caudillo de España (Водач на Испания); официално Caudillo de España por la gracia de Dios (Водач на Испания по Божията милост).

81 Населен пункт на 35 км северозападно от Мадрид.

82 Община в провинция Барселона.

83 Известно кабаре в Барселона.

84 Хосе Мария Хил-Роблес и Киньонес (1898–1980) – испански политик, юрист.

85 Квартал на Барселона, съществувал до 2004 г.; намирал се е между пристанището и гробището Монжуик.

86 В средновековните вярвания сукубът е женски демон, който се съвкупява с мъже. Думата произлиза от лат. succumbere — падам под; лежа под, отдавам се.

87 Популярна баска игра с топка, подобна на скуоша.

88 Вечна светлина (лат.).

89 Монументален архитектурен комплекс, обединяващ кралски дворец, манастир и библиотека, който се намира в градчето Сан Лоренсо де Ел Ескориал, на 45 км северозападно от Мадрид.

90 Мануел Пертегас Ибаньес (1918–2014) – известен испански моделиер.