Лабиринтът на духовете

In paradisum97

Барселона

февруари 1960 г.

1

Всяка неделя, откакто бе овдовял преди повече от двайсет години, Хуан Семпере ставаше рано, приготвяше си силно кафе и се пременяваше като барселонски господин с костюм и шапка, за да отиде в църквата „Санта Ана“. Книжарят поначало не изпитваше религиозни чувства, освен ако дон Александър Дюма не би могъл да мине за официален член на сонма на светците. Семпере обичаше да сяда на последната пейка в храма и да присъства мълчаливо на ритуала. От уважение ставаше на крака и сядаше според указанията на свещеника, но не се включваше в химните и молитвите и не вземаше причастие. Между небето и него никога не бе имало оживено общуване, а след смъртта на Изабела вече нямаше какво да си кажат.

Енорийският свещеник, който бе наясно с неговите убеждения или липсата на такива, винаги го посрещаше радушно и му напомняше, че църквата е негов дом, независимо в какво вярва. „Всеки изживява вярата посвоему – казваше той. – Само не ме цитирайте, че ще вземат да ме изпратят в далечните мисии да ме глътне някоя анаконда.“ Книжарят винаги отговаряше, че той лично не е вярващ, но в храма се чувства по-близо до Изабела; може би защото в тази църква се бе оженил за нея и пак там я бе изпратил в последния ѝ път само пет години по-късно – единствените щастливи години от живота си, които си спомняше.

В онази неделна утрин Хуан Семпере седна на последната пейка, както винаги, за да чуе литургията и да види как ранобудните му съкварталци, пъстра смес от набожни жени и грешници, самотници и страдащи от безсъние, оптимисти и изгубили надежда, се събираха да се молят на Бог в безкрайното Му безмълвие, за да си спомни за тях и за мимолетните им съществувания. Дъхът на свещеника рисуваше във въздуха молитви от пàра. Паството се тълпеше по-близо до единствената газова печка, която позволяваше бюджетът на енорията и която не постигаше чудото да ги стопли въпреки сбора от всички мадони и светци, изпълняващи задълженията си от своите ниши.

Свещеникът вече се канеше да освети евхаристийния хляб и да пие от виното, което книжарят не би отказал в този студ; тъкмо тогава Семпере зърна с крайчеца на окото си една фигура, която седна на пейката до него. Извърна се и видя сина си Даниел, когото не бе виждал в църква от сватбения му ден насам. Оставаше само да влезе и Фермин с требник в ръка, за да реши Семпере, че будилникът му се е разбунтувал и че тази сцена е част от кроткия сън на една зимна неделна утрин.

– Наред ли е всичко? – попита Хуан.

Даниел кимна със смирена усмивка и отправи поглед към свещеника, който бе започнал да раздава причастието сред енориашите. В това време органистът – учител по музика, който работеше в различни църкви в квартала и беше клиент на книжарницата – свиреше колкото можеше.

– Съдейки по престъпленията, които се извършват срещу дон Йохан Себастиан Бах, пръстите на маестро Клементе май са замръзнали тази сутрин – добави книжарят.

Даниел само кимна отново. Семпере погледна сина си, който дни наред изглеждаше вглъбен в някакви свои мисли. Даниел таеше в себе си един свят от отсъствия и мълчания, в който баща му никога не бе успял да влезе. Често си спомняше онова утро преди петнайсет години, когато синът му се събуди с викове, защото вече не можеше да си спомни лицето на майка си. Тогава книжарят го заведе за пръв път в Гробището на забравените книги, може би с надеждата, че това място и всичко, което то означаваше, би могло да запълни празнотата от загубата. Синът му порасна и възмъжа, ожени се и създаде дете, но при все това Семпере всяка сутрин се будеше, обзет от страхове за него, и му се искаше Изабела да е редом, за да му каже нещата, които той никога не бе могъл да каже. В очите на един баща потомците му никога не остаряват, той винаги ги възприема като онези деца, които някога са го гледали с благоговение, убедени, че знае отговорите на всички вселенски загадки.

Но тази сутрин в полуосветената църква, отдалечена от Бога и света, книжарят погледна сина си и за пръв път му се стори, че времето е започнало да тече и за него, че никога вече не ще види у него детето, което живееше, за да си спомни лицето на майката, отишла си завинаги. Семпере потърси думи, за да му каже, че го разбира, че не е сам; но мракът, надвиснал над сина му като отровна сянка, му вдъхна страх. Даниел се обърна към баща си и Семпере прочете в погледа му ярост и гняв, каквито не бе виждал дори в очите на старци, които животът вече бе обрекъл на страдания.

– Даниел... – прошепна той.

Тогава синът му го накара да млъкне, като го прегърна и притисна в обятията си с всички сили, сякаш се страхуваше, че нещо би могло да му го отнеме. Книжарят не можеше да види лицето му, но усети, че Даниел плаче безмълвно. И за пръв път, откакто Изабела ги бе напуснала, се помоли за него.

2

Автобусът ги остави пред портите на гробището Монжуик малко преди пладне. Даниел взе Жулиан на ръце и изчака Беа да слезе първа. До този момент никога не бяха водили детето на това място. Едно студено слънце бе прогонило облаците и небето искреше в металносиньо, което не хармонираше с панорамата. Минаха през портите на града на мъртвите и поеха нагоре. Пътят, прокаран по планинския склон, заобикаляше старата част на гробището, построена в края на XIX в., и бе ограден от мавзолеи и гробници с мелодраматичен замисъл, които извикваха представата за ангели и призраци в екстравагантно безредие – за по-голяма слава на състоятелните градски фамилии.

Беа винаги бе ненавиждала града на мъртвите. Мразеше да посещава това място, в което виждаше само една болезнена драматизация на смъртта и опит да се втълпи на стреснатите посетители, че произходът и доброто име не се губят дори и във вечния мрак. Не одобряваше факта, че цяла армия от архитекти, скулптори и занаятчии бяха продали таланта си, за да изградят разточителен некропол и да го запълнят със статуи, където духовете на смъртта се навеждаха да целунат челцата на деца от епохата преди откритието на пеницилина, където призрачни девойки бяха в плен на вечна меланхолия и където безутешни ангели оплакваха над мраморните плочи загубата на някой богаташ кръволок, натрупал състояние и слава в търговията с роби и кървавата захар на Карибските острови. В Барселона дори смъртта носеше празнични одежди. Беа ненавиждаше това място, но никога не можеше да го признае пред Даниел.

Малкият Жулиан гледаше ококорено този карнавал, достоен за перото на Данте. Сочеше фигурите и сложните постройки на пантеоните със смесица от страх и почуда.

– Това са просто статуи, Жулиан – рече майка му. – Нищо не могат да ти направят, защото тук няма нищо.

Щом изрече тези думи, веднага се разкая. Даниел не показа, че ги е чул. Почти не бе продумал, откакто се прибра призори, без да даде обяснения къде е бил. Просна се безмълвно в леглото до нея, но не заспа дори за миг.

На разсъмване, когато Беа го попита какво става с него, Даниел я погледна, без да каже нищо. После я съблече с настървение. Облада я насила, без да я гледа в лицето, като притисна ръцете ѝ над главата с едната си ръка, а с другата безцеремонно разтвори краката ѝ.

– Даниел, причиняваш ми болка. Спри, моля те. Спри!

Без да обръща внимание на протестите ѝ, той я връхлиташе с ярост, каквато Беа не помнеше, докато тя най-сетне успя да освободи ръцете си и заби нокти в гърба му. Даниел изстена от болка и Беа го отблъсна от себе си с всички сили. Щом се отскубна от него, скочи от леглото и се покри с един халат. Искаше да му се разкрещи, но преглътна сълзите си. Той се бе свил на кълбо на леглото и избягваше погледа ѝ. Беа пое дълбоко дъх.

– Никога повече не прави така, Даниел. Никога! Разбра ли ме? Погледни ме в очите и отговори!

Той повдигна лице и кимна. Беа се заключи в банята и остана там, докато не чу как вратата на жилището се хлопна. Даниел се върна след един час. Беше купил цветя.

– Не искам цветя.

– Мислех да посетя майка ми – каза той.

Седнал на масата с чаша мляко в ръце, малкият Жулиан наблюдаваше родителите си и разбра, че нещо не е наред. Можеш да излъжеш всички, но не и Жулиан, помисли си Беа.

– В такъв случай ще дойдем с теб – рече тя.

– Няма нужда.

– Казах, че ще дойдем с теб.

Когато стигнаха подножието на хълма с балюстрадата, която гледаше към морето, Беа се спря. Знаеше, че Даниел би желал да посети гроба сам. Той понечи да ѝ подаде детето, но то не искаше да слезе от ръцете на баща си.

– Вземи го с теб. Аз ще ви чакам тук.

3

Даниел коленичи пред плочата и остави цветята върху гроба. Погали надписа, издълбан в камъка:

ИЗАБЕЛА СЕМПЕРЕ

1917–1939

Постоя известно време със затворени очи, докато детето не започна да мънка по свойствения си неразбираем начин, както правеше винаги, когато нещо му се въртеше в главата.

– Какво има, Жулиан?

Синът му сочеше нещо в основата на плочата. Даниел забеляза някаква малка фигурка, която се подаваше сред листата на изсъхналите цветя в сянката на една стъклена ваза. Приличаше на гипсова статуетка. Даниел бе сигурен, че тя не беше там последния път, когато бе посетил гроба на майка си. Взе я и я разгледа. Представляваше ангел.

Жулиан, който гледаше фигурката запленен, се пресегна и се опита да я измъкне от ръцете му. Ангелът се изплъзна, падна върху мрамора и се счупи. Тогава Даниел забеляза, че от едната му половина стърчи нещо – навита на руло хартийка. Той остави Жулиан на земята и взе строшената статуетка. Разгъна хартийката и позна почерка на Алисия Грис.

Маурисио Валс

„Ел Пинар“

улица „Мануел Арнус“

Барселона

Жулиан внимателно се взираше в него. Даниел прибра листчето в джоба си и изгледа сина си с неубедителна усмивка, която явно не успя да заблуди детето. То наблюдаваше баща си така, като правеше, когато той лежеше с висока температура на канапето. Даниел остави една бяла роза върху надгробната плоча и отново взе сина си на ръце.

Беа ги чакаше в подножието на хълма. Когато стигна до нея, Даниел мълчаливо я прегърна. Искаше да ѝ поиска прошка, заради сутрешната си постъпка и за всичко, но не намираше думи. Погледът на Беа срещна неговия.

– Добре ли си, Даниел?

Той се скри зад онази усмивка, която не можа да убеди Жулиан, а още по-малко пък Беа.

– Обичам те – каза.

Същата нощ, след като сложиха Жулиан да си легне, те се любиха бавно на приглушена светлина. Даниел изследваше с устни тялото на Беа така, сякаш се боеше, че никога вече не ще има възможност да стори това. По-късно, докато лежаха прегърнати под завивките, тя прошепна в ухото му:

– Бих искала да имаме още едно дете. Момиченце. Ти искаш ли?

Даниел кимна и я целуна по челото. Продължи да я гали, докато тя заспа. Той изчака дишането ѝ да стане бавно и дълбоко. Изправи се предпазливо, взе дрехите си и се облече в трапезарията. Преди да излезе, спря пред стаята на Жулиан и открехна вратата. Синът му спеше кротко, прегърнал един плюшен крокодил, два пъти по-голям от него – подарък от Фермин. Жулиан го бе кръстил Карлитос и категорично отказваше да заспи без него, въпреки всички опити на Беа да го замени с някаква играчка с по-удобни размери. Даниел устоя на изкушението да влезе в спалнята и да целуне сина си. Детето спеше леко и сякаш имаше специален радар за движенията на родителите си из къщата. Когато затвори външната врата, баща му се запита дали ще го види отново.

4

Качи се почти в движение в нощния трамвай, който тръгваше от „Пласа де Каталуня“. Вътре имаше не повече от половин дузина свили се от студа пътници, които унесено се поклащаха от движението на трамвая с полузатворени очи, без да забелязват нищо наоколо. Никой от тях нямаше да си спомни, че го е виждал.

В продължение на половин час почти не се натъкнаха на трафик. Трамваят отминаваше пустите спирки, оставяйки диря от синкави искри и мирис на електричество и изгоряла дървесина. Сегиз-тогиз някой от пътниците даваше признаци на живот, затътряше се до задната врата и слизаше, без да изчака мотрисата да спре напълно. През последния отрязък от пътя – от ъгъла на „Виа Аугуста“ и „Балмес“ до „Авенида дел Тибидабо“ – Даниел нямаше друга компания освен един летаргичен контрольор, който дремеше, подпрян на столчето си в предната част, и ватмана – дребно човече, свързано със света чрез пурата си, от която се стелеха талази жълтеникав дим с мирис на бензин.

Когато стигнаха последната спирка, ватманът изпусна тържествена струя дим и удари звънеца. Даниел слезе и остави зад гърба си ореола от кехлибарена светлина, обгърнал трамвая. Пред погледа му се разкриха „Авенида дел Тибидабо“ и представителните сгради и дворци, окичили полите на планината. На върха бе кацнал силуетът на „Ел Пинар“ като безмълвен страж, бдящ над града. Даниел почувства, че сърцето му заби по-бързо. Оправи палтото си и закрачи нагоре.

Когато мина покрай номер 32, вдигна очи да погледне някогашния дом на семейство Алдая и го връхлетяха спомени. В тази стара къща бе намерил и почти изгубил живота си преди цяла вечност, тоест само преди няколко години. Ако Фермин беше с него сега, сигурно щеше да отбележи иронично, че този булевард явно определя съдбата му и че само един глупак би извършил онова, което той си бе наумил, докато съпругата и синът му за последен път се радват на спокоен сън. Може би трябваше да го вземе със себе си. Фермин би сторил и невъзможното, за да го спре, и не би му позволил да направи някоя глупост. Фермин би застанал между него и неговия дълг – или не дълг, а тъмна жажда за мъст. Именно затова Даниел знаеше, че тази нощ трябва да посрещне съдбата си сам.

Когато стигна до площадчето в горната част на булеварда, той закрачи, придържайки се към сенките, по улицата, която заобикаляше хълма, увенчан от мрачния ъгловат силует на „Ел Пинар“. Отдалече се създаваше впечатлението, че къщата сякаш виси от небето. Едва когато се приближеше до подножието ѝ, човек добиваше представа за размера на имота и за внушителните мащаби на постройката. Парцелът – превърнат в градина участък от планината – бе ограден със стена по протежение на улицата, а главният вход бе охраняван от пристройка с кула. Входът имаше решетеста врата от епохата, когато металургията все още се смяташе за изкуство. По-надолу се виждаше втори вход – каменен портик, изрязан в стената; на горния му праг бе написано името на имението. От този вход започваше дълъг лабиринт от стълби, прекосяващи градините. Неговата метална решетка изглеждаше толкова солидна, колкото тази на главната врата. Даниел заключи, че единственият вариант бе да се прехвърли през стената и да се добере до къщата, прикривайки се сред дърветата с надеждата, че няма да бъде забелязан. Запита се дали в градината има кучета или скрити пазачи. Отвън не се виждаше никаква светлина. Над „Ел Пинар“ тегнеше мрачна атмосфера на самота и безстопанственост.

След кратък оглед избра едно място на дувара, където дърветата осигуряваха по-добро прикритие. Каменната стена беше влажна и хлъзгава и едва след няколко опита успя да се покатери по нея и да скочи от другата страна. Щом се приземи върху килима от окапали борови иглички и клони, Даниел усети, че околната температура спадна, сякаш бе проникнал в подземие. Заизкачва се предпазливо по възвишението, като се спираше на всеки няколко метра и се вслушваше в шепота на бриза сред листака. След малко се натъкна на една застлана с камъни пътека, която започваше от входа на имота и водеше до площадката пред къщата. Той пое по нея и вървя, докато фасадата изникна пред очите му. Огледа се наоколо. Обгръщаха го тишина и плътен мрак. Ако на това място имаше още някоя жива душа, тя явно нямаше намерение да издава присъствието си.

Сградата тънеше в сенки, прозорците ѝ тъмнееха и не се долавяха други звуци освен шума от стъпките на Даниел и свистенето на вятъра сред дърветата. Дори на мъжделивата лунна светлина се виждаше, че „Ел Пинар“ е бил изоставен още преди години. Даниел го гледаше объркан. Беше очаквал пазачи, кучета или някаква въоръжена охрана. Може би тайно се бе надявал да има такива. Някой, който би могъл или би искал да го спре. Но нямаше никого.

Приближи се до един от прозорците и долепи лице до напуканото стъкло. Вътре беше тъмно. Даниел заобиколи сградата и стигна до нещо като вътрешен двор, който гледаше към остъклена галерия. Надникна в нея и не забеляза никаква светлина или движение. Взе един камък и счупи стъклото на вратата. Пъхна ръка в образуваната дупка и отвори вратата отвътре. Миризмата на къщата го обгърна като стар зловреден дух, който го бе очаквал нетърпеливо. Той пристъпи няколко крачки и осъзна, че трепери и все още стиска камъка в ръка. Не го пусна.

Галерията водеше към правоъгълна зала, навремето служила навярно за парадна столова. Даниел я прекоси и стигна до салон с големи, украсени с арабески прозорци, от които се виждаше цяла Барселона, по-далечна от всякога. Продължи да изследва къщата с чувството, че се движи из корпуса на потънал кораб. Мебелировката бе покрита със саван от рехав мрак, стените тъмнееха, завесите бяха прокъсани или паднали. В центъра на това място откри атрий, който се извисяваше към напукан таван, откъдето проникваха снопове светлина като остриета от пàра. Отгоре долиташе пърхане и шумолене. От едната страна се издигаше великолепно мраморно стълбище, което би подхождало повече на оперен театър, отколкото на частно жилище. До него имаше стар домашен параклис. В полумрака се виждаше лицето на разпнатия Христос, набраздено от кървави сълзи; очите му гледаха обвинително. По-нататък, след вратите на няколко затворени стаи, една отворена порта като че ли водеше към самите недра на къщата. Даниел тръгна натам, но се спря. Леко въздушно течение погали лицето му, носейки някакъв мирис. Мирис на восък.

Повървя по един коридор и стигна до стълбище с по-непретенциозен вид, очевидно предназначено за прислугата. Малко по-нататък се виждаше просторна стая, в чийто център имаше дървена маса и няколко съборени стола. Даниел разбра, че е попаднал в някогашните кухненски помещения. Миризмата на восък идваше оттам. Колебливо сияние разкриваше контурите на стените. На масата личеше едно тъмно петно, преляло чак до пода като локва от течен мрак. Кръв.

– Кой е там? – попита един глас, който звучеше по-уплашено дори от самия Даниел.

Той се спря и потърси убежище в сенките. Чу стъпки, които се приближаваха съвсем бавно.

– Кой е там?

Даниел стисна здраво камъка и затаи дъх. Към него се задаваше един силует със свещ в ръка и някакъв лъскав предмет в другата. Отведнъж се закова неподвижно, сякаш доловил присъствието му. Силуетът държеше оръжие с трепереща ръка. Пристъпи още няколко крачки и Даниел видя ръката с пистолета да пресича прага от мрак, зад който се беше скрил.

Страхът му премина в ярост и преди да осъзнае какво прави, той се хвърли към фигурата и с всички сили удари ръката ѝ с камъка, който държеше. Чу се пращене на строшени кости и вик. Оръжието падна на земята. Даниел връхлетя човека, който го носеше, и изля върху него целия си насъбран гняв. Удряше го по лицето и тялото с голи юмруци. Онзи се мъчеше да закрие лицето си с ръце и надаваше вопли като обзето от паника животно. Падналата свещ бе образувала локвичка от восък, която се запали. Тази кехлибарена светлина разкри ужасената физиономия на човек с крехка външност. Объркан, Даниел се спря. Човекът го гледаше неразбиращо, дишайки насечено с обляно в кръв лице. Даниел грабна пистолета и притисна дулото към едното му око. Типът простена.

– Моля ви, не ме убивайте...

– Къде е Валс?

Човекът все така го гледаше с недоумение.

– Къде е Валс? – повтори Даниел със стоманен, пропит с омраза глас, който сам не позна.

– Кой е Валс? – измънка мъжът.

Даниел понечи пак да го удари по лицето с пистолета и онзи затвори очи, разтреперан от страх. Даниел осъзна, че пердаши възрастен човек. Дръпна се назад и седна с гръб, подпрян на стената. Пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее. Старецът се бе свил на кълбо и хленчеше.

– Кой сте вие? – успя да изрече Даниел, изпускайки въздишка. – Няма да ви убия. Искам само да разбера кой сте и къде е Валс.

– Пазачът – изстена онзи. – Аз съм пазачът.

– Какво правите тук?

– Казаха, че ще се върнат. Наредиха ми да му дам храна и да ги чакам.

– На кого да дадете храна?

Старецът само сви рамене.

– На Валс ли?

– Не му знам името. Дадоха ми този пистолет и ми наредиха, ако не се върне до три дни, да застрелям оня и да го хвърля в кладенеца. Но аз не съм убиец...

– Колко време мина оттогава?

– Не знам. Доста дни.

– А кой трябваше да се върне?

– Един капитан от полицията. Не ми се представи. Даде ми пари. Ваши са, ако ги искате.

Даниел поклати глава.

– Къде е онзи човек? Валс.

– Долу... – мъжът посочи една метална врата в края на кухнята.

– Дайте ми ключовете.

– Значи сте дошли да го убиете?

– Ключовете!

Старецът бръкна в джоба си и му подаде връзка ключове.

– Вие с тях ли сте? С полицията? Аз направих всичко, което ми наредиха, само не можах да го убия...

– Как се казвате?

– Мануел. Мануел Рекехо.

– Вървете си вкъщи, Мануел.

– Нямам къща... Живея в един сайвант ей там отзад, в гората.

– Махайте се оттук.

Старецът кимна. Изправи се с мъка и се хвана за масата, за да се задържи на крака.

– Не исках да ви нараня – увери го Даниел. – Взех ви за друг човек.

Избягвайки погледа му, Мануел се потътри към изхода.

– Ще му направите услуга – рече.

5

Зад металната врата имаше едно помещение с няколко етажерки с консервни кутии. На стената в дъното личеше отвор, зад който се виждаше изсечен в камъка тунел, спускащ се стръмно надолу. Даниел надникна в него и веднага го връхлетя остра смрад, която се издигаше от подземието. Животинска смрад на изпражнения, кръв и страх. Той покри лицето си с ръка и се вслуша в сенките. Забеляза окачен на стената фенер, запали го и насочи снопа светлина към тунела. Едно изсечено в скалата стълбище чезнеше в кладенец от мрак.

Даниел заслиза бавно. От стените се просмукваше влага и подът беше хлъзгав. Прецени, че се е спуснал на десетина метра, когато зърна края на стълбата. Там тунелът се разширяваше и образуваше кухина с размера на стая. Зловонието беше толкова силно, че замъгляваше сетивата. Изследвайки мрака с лъча на фенера, Даниел видя решетки, които разделяха на две половини издълбаното в скалата помещение. Изпаднал в недоумение, той зашари с лъча из килията. Тя му се стори празна. Едва когато чу мъчително дишане и забеляза как от сенчестия ъгъл изникна изпосталял като скелет силует, който закрета към светлината, разбра, че се е излъгал. Имаше нещо там, нещо, което му бе трудно да определи като човек.

Изтерзани от мрака очи, очи, които сякаш не виждаха и бяха забулени от белезникава ципа. Тези очи го търсеха. Силуетът – куп дрипи върху торба кокали, покрита със засъхнала кръв, мръсотия и урина – се хвана за решетките и се опита да се изправи. Имаше само една ръка. На мястото, където трябваше да е другата, бе останал гноясал чукан, изгорен с огън. Съществото се прилепи до решетките, като че ли искаше да подуши Даниел. Изведнъж то се усмихна и той разбра, че бе видяло пистолета в ръката му.

Даниел изпробва поред ключовете, докато намери онзи, който пасваше на ключалката. Отвори килията. Съществото го гледаше с очакване. Той разпозна в него бледо отражение на човека, когото се бе научил да мрази през последните години. Нищо не бе останало от царствения му облик, от горделивото държане и надменната осанка. Някой му бе изтръгнал всичко, което може да се изтръгне от едно човешко същество, оставяйки само мрак и забрава. Даниел вдигна оръжието и се прицели в лицето му. Валс се разсмя от радост.

– Ти си убил майка ми.

Валс закима и прегърна коленете си. Потърси оръжието с единствената си ръка и го опря в челото си.

– Моля ви, моля ви – захлипа той.

Даниел запъна спусъка. Валс затвори очи и притисна силно лицето си към дулото.

– Погледни ме, кучи сине.

Валс отвори очи.

– Кажи ми защо!

Валс се усмихна неразбиращо. Беше изгубил част от зъбите си и венците му кървяха. Даниел извърна лице и усети, че му се гади. Затвори очи и извика в съзнанието си образа на сина си Жулиан, заспал в стаята си. Отдръпна пистолета и отвори барабана. Пусна куршумите на плувналия в локви под и блъсна Валс встрани.

Онзи го изгледа – най-напред с объркване, а после с паника, и започна да събира куршумите един по един, за да му ги подаде с трепереща ръка. Даниел запрати оръжието в дъното на килията и сграбчи Валс за врата. В очите му проблесна надежда. Даниел го измъкна от килията и го задърпа нагоре по стълбите. Когато стигна до кухнята, отвори вратата с ритници и излезе навън, без да пусне дори за миг Валс, който се клатушкаше зад него. Не го погледна и не му каза нищо. Само го извлачи по градинските пътеки чак до металната порта. Щом се озоваха там, намери ключа във връзката, която му бе дал пазачът, и я отвори.

Ужасèн, Валс бе започнал да стене. Даниел го изблъска на улицата. Онзи падна на земята и той отново го хвана за ръката и го накара да се изправи. Валс направи няколко крачки и се спря. Даниел с ритник го принуди да продължи. Избута го до площада, където чакаше първият син трамвай. Вече се развиделяваше и по небето бе плъзнала червеникава паяжина, която се простираше над Барселона и възпламеняваше морето в далечината. Валс умолително падна на колене пред Даниел.

– Свободен си – каза Даниел. – Махай се оттук.

Дон Маурисио Валс, светилото на своето време, се отдалечи с куцукане по булеварда. Даниел остана там, докато силуетът се изгуби в сивата утринна дрезгавина. После потърси убежище в трамвая, който чакаше празен. Качи се и седна на една от седалките в дъното. Опря лице в стъклото на прозореца и затвори очи. След малко сънят го обори и когато контрольорът го събуди, едно ясно слънце бе измело облаците и Барселона ухаеше на чисто.

– Къде отивате, шефе? – попита го контрольорът.

– Вкъщи – отвърна Даниел. – Отивам си вкъщи.

Трамваят започна полека да се спуска надолу и Даниел зарея поглед към хоризонта, който се очертаваше в подножието на големия булевард. Чувстваше, че в душата му вече не е останала ненавист и че за пръв път от много години се е събудил със спомена, който щеше да го съпътства през остатъка от дните му: лицето на майка му, млада жена, която той вече превъзхождаше по възраст.

– Изабела – промълви сам на себе си. – Де да можех да те познавам.

6

Казват, че го забелязали да отива до подлеза на метрото и да се спуска по стълбите, търсейки тунелите, сякаш искал да се върне в преизподнята. Казват, че щом зърнели дрипите му и усетели смрадта, която излъчвал, хората се дърпали встрани и се правели, че не го виждат. Казват, че се качил на един влак и се притаил в ъгъла на вагона. Никой не се доближил до него, никой не го погледнал и никой не пожелал да признае впоследствие, че го е виждал.

Казват, че невидимият човек ридаел и викал във вагона, молейки някой да се смили над него и да го убие, но никой не пожелал дори да размени поглед с такава отрепка. Казват, че цял ден бродил из подземията на метрото, сменял влаковете и чакал на перона някой вагон да го отнесе през мрежата от тунели, скрита под лабиринта на Барселона, после се качвал на втори, трети и четвърти – всичките неводещи доникъде.

Казват, че вечерта един от тези проклети влакове спрял на последната спирка на линията и когато нищият не слязъл и с нищо не показал, че е чул заповедите на контрольора и началник-гарата, те извикали полицията. Агентите пристигнали, влезли във вагона и се приближили до бедняка, който не откликнал и на техните заповеди. Чак тогава един от полицаите се приближил до него, закривайки с ръка носа и устата си, и го побутнал леко с дулото на оръжието си. Казват, че онзи се строполил безжизнен на пода и парцалите, с които бил покрит, се разгърнали. Изпод тях се показал един труп, който сякаш вече бил започнал да се разлага.

Нямал у себе си никакви документи, държал в ръка само една фотография, на която се виждала млада жена с неизвестна самоличност. Един от агентите прибрал снимката на Алисия Грис и години наред я държал в шкафа си в полицейското отделение, мислейки, че това е смъртта, оставила визитната си картичка в ръцете на онзи клетник, преди да го изпрати на вечно осъждане.

Погребалната служба откарала тялото в хранилището, където се озовавали всички клошари, неидентифицирани трупове и отритнати души, които градът оставял всяка нощ. По здрач двама носачи го пъхнали в един брезентов чувал, който вонял на стотиците тела, извършили последното си пътуване в него, и го натоварили в задната част на камиона. Поели по старото шосе, заобикалящо крепостта Монжуик, очертана на фона на огненото море. Минали покрай хилядите силуети на ангели и духове в некропола, събрали се сякаш за да избълват последното си оскърбление по пътя към общия гроб, където нищият, невидим човек бе изпратил в един друг живот толкова хора, чиито имена дори не си спомняше.

Когато стигнали до ръба на рова – огромна яма, пълна с посипани с вар тела, – двамата носачи отворили чувала и изтърколили дон Маурисио Валс по камарата от трупове чак до дъното. Казват, че паднал възнак с отворени очи и последното, което видели носачите, преди да си тръгнат, било как една черна птица кацнала върху тялото и закълвала очите му, докато камбаните на цяла Барселона биели в далечината.

97 „В рая“ (лат.); част от традиционния реквием.