Препускането ѝ се стори безкрайно. Прекосиха улици и булеварди, пребродиха картата на лабиринта и когато вратите се отвориха и джуджетата, които междувременно бяха пораснали и вече изглеждаха като обикновени хора, я извадиха с носилката, Алисия видя, че каляската по чудодеен начин се бе превърнала в камионетка. Намираха се на една тъмна и тясна улица, която приличаше на ждрело в мрака. Дяволчето, чието лице изведнъж доби неповторимите черти на Фермин, ѝ заяви, че е почти в безопасност. Отнесоха я до масивна врата от дялан дъб, от която се подаде мъж с рядка коса и очи на граблива птица. Той огледа двете страни на улицата и прошепна: „Влизайте.“
– Тук трябва да се сбогувам с вас – обяви принцът.
– Дайте ми поне целувка – промълви Алисия.
Фермин подбели очи и се закани на благородния кавалер:
– Дайте ѝ най-сетне тая дяволска целувка, че иначе никога няма да приключим.
И принц Армандо я целуна с целия си тъмен чар. Устните му имаха дъх на канела и очевидно знаеше как се целува жена – с умението, живеца и големия опит на артист, който се гордее със занаята си. Алисия усети как я побиха тръпки, които пробудиха забравени кътчета от тялото ѝ, и затвори очи, преглъщайки сълзите си.
– Благодаря – прошепна тя.
– Направо не е за вярване! – възкликна Фермин. – Сякаш е на петнайсет години. Слава богу, че баща ѝ не е тук да види това.
Сложен механизъм със скрипец затвори вратата. Поеха по дълъг, достоен за дворец коридор, покрит с фрески с приказни създания, които ту се появяваха, ту изчезваха под светлината на маслената лампа, носена от пазителя на това място. Въздухът ухаеше на хартия и вълшебство, а когато коридорът свърши под обширен свод, Алисия съгледа най-удивителния градеж, който бе виждала наяве или може би помнеше от сънищата си.
Лабиринт с безумен замисъл се издигаше към огромен стъклен купол. Лунната светлина, разпаднала се на хиляди остриета, се лееше от висините и очертаваше невероятната геометрия на едно вълшебство, изградено от всички книги, всички истории и всички блянове на света. Алисия позна мястото, което толкова пъти бе сънувала, и протегна ръце да го докосне, боейки се, че то ще се изпари във въздуха. До нея изникнаха лицата на Даниел и Беа.
– Къде съм? Кое е това място?
Исаак Монфорт, пазителят, който им бе отворил вратите и когото Алисия позна след толкова години, коленичи до нея и я погали по лицето.
– Алисия, добре дошла отново в Гробището на забравените книги.
36
Валс бе започнал да подозира, че това е било плод на въображението му. Виденията се разсейваха и вече не беше сигурен дали не е сънувал онази жена, която слезе по стълбите до вратата на килията и го попита той ли е министър Валс. Понякога сам се съмняваше, че е министърът. Може би беше сънувал, че е. Може би беше просто поредната отломка, гниеща в килиите на крепостта Монжуик, която в плен на бълнуването бе повярвала, че е тъмничарят, а не онова, което бе в действителност. Май си спомняше един такъв случай. Човекът се казваше Миджанс. Миджанс, уважаван драматург в годините на Републиката, към когото Валс винаги бе изпитвал дълбока ненавист, защото онзи бе получил от живота всичко, за което той жадуваше, а не можеше да постигне. Подобно на мнозина други, на които Валс бе завиждал, Миджанс бе завършил дните си в крепостта, в килия номер 19; накрая вече дори не знаеше кой е.
Но Валс знаеше кой е, защото си спомняше. А както му бе казал веднъж обладаният от бесове Давид Мартин, човек е онова, което си спомня. Затова той знаеше, че жената, която и да бе тя, наистина го бе посетила и че някой ден тя – или друг като нея – щеше да се върне, за да го измъкне оттам. Защото той не беше като Миджанс или като всички онези нещастници, умрели по време на мандата му. Той, Маурисио Валс, нямаше да умре в тази дупка. Дължеше го на дъщеря си Мерседес, защото мисълта за нея го бе поддържала жив през цялото време. Може би затова всеки път, щом чуеше вратата на подземието да се отваря и нечии стъпки да се спускат в мрака, вдигаше обнадежден поглед. Защото това можеше да се окаже денят на освобождението.
Трябва да е било ранно утро, тъй като се бе научил да различава часовете на деня в зависимост от студа. Разбра, че този път имаше нещо по-различно, понеже никога не слизаха призори. Чу скърцането на вратата и стъпките – тежки и бавни. Един силует изникна от тъмнината. Носеше поднос, пръскащ най-прелестното ухание, което Валс някога бе подушвал. Ендая остави подноса на пода, запали една свещ и я постави в свещник.
– Добро утро, министре – рече той. – Нося ти закуската.
Доближи подноса до решетката и повдигна капака на едно блюдо. Миражът имаше вид на сочно филе, полято с пикантен сос и гарнирано с картофи на фурна и задушени зеленчуци. Валс усети, че устата му се напълни със слюнка, а стомахът му се преобърна.
– Средно препечено – каза Ендая. – Както го обичаш.
На подноса имаше и кошничка с чудесни хлебчета, сребърни прибори и ленени салфетки. Напитката – превъзходно вино от Риоха – бе налята в чаша от муранско стъкло.
– Днес е велик ден, министре. Заслужаваш го.
Ендая плъзна подноса под решетките. Без да обръща внимание на приборите и салфетките, Валс сграбчи месото с ръка. Поднесе го към беззъбата си уста и го заръфа с такова настървение, че сам не можеше да се познае. Погълна месото, картофите и хляба. Облиза чинията до блясък и изпи отличното вино до последната капка. Ендая го наблюдаваше спокойно, като се усмихваше любезно и пушеше цигара.
– Дължа ти извинение, защото поръчах и десерт, а не ми го донесоха.
Валс бутна настрани празния поднос и сграбчи решетките, впивайки поглед в Ендая.
– Изглеждаш ми изненадан, министре. Дали е заради празничното меню, или си очаквал друг човек?
Насладата от пиршеството се изпари. Валс се отпусна отново в дъното на килията. Ендая постоя няколко минути, за да допуши цигарата си, като същевременно разлистваше един вестник. Когато приключи, хвърли угарката на пода и сгъна вестника. Щом видя, че министърът се е вторачил в изданието, отбеляза:
– Може би искаш нещо за четене? Образован човек като теб сигурно страда от липсата на четива.
– Моля ви – рече Валс.
– Ама разбира се! – отвърна Ендая и се приближи до решетките.
Валс протегна умолително единствената си ръка.
– Всъщност днешният ден носи добри новини. Честно казано, като ги прочетох тая сутрин, си помислих, че заслужаваш празненство, както си му е редът.
Ендая хвърли вестника в килията и се отправи към стълбите.
– На твое разположение е. Можеш да задържиш свещта.
Валс се втурна към вестника и го грабна. При хвърлянето страниците се бяха разбъркали и му беше трудно да ги подреди само с една ръка. Когато най-сетне успя, доближи свещта и плъзна поглед по заглавната страница.
Отначало не можеше да разчете буквите. От прекалено дългия престой на това място очите му бяха отслабнали. Затова пък веднага позна фотографията на цяла страница. Бе заснета в двореца „Ел Пардо“. На нея той позираше пред една голяма фреска с морскосиния костюм на бели райета, който бе поръчал да му ушият в Лондон преди три години. Това бе последната официална снимка, разпространена от министерството на Маурисио Валс. Думите изникнаха бавно – като мираж, изплуващ от вода.
Последни новини
Почина един велик испанец
Министър
МАУРИСИО ВАЛС
загина в пътно произшествие
Генералисимусът обяви тридневен официален траур
„Той беше ярка звезда на небосклона на великата и свободна нова Испания, възродена за слава от пепелищата на войната. Въплъщаваше най-висшите ценности на Движението и въздигна испанската литература и култура до невиждани висоти.“
(Осведомителна агенция) Мадрид, 9 януари 1960 г.
Днес Испания осъмна потресена от вестта за неизмеримата загуба на един от своите любими синове, дон Маурисио Валс и Ечевария, министър на народното образование. Трагедията се случила призори, когато колата, в която пътувал министърът със своя шофьор и охранител, катастрофирала на четвъртия километър от автострада Сомосагуас. Дон Маурисио се прибирал в частната си резиденция след събрание с други членове на кабинета, продължило до късно през нощта в „Ел Пардо“. Първите сведения сочат, че инцидентът станал, когато един камион с цистерна, пътуващ в обратната посока, спукал гума. Водачът му изгубил контрол, навлязъл в насрещното платно и връхлетял върху колата на министъра, движеща се с голяма скорост. Камионът превозвал гориво и сблъсъкът предизвикал голяма експлозия, която привлякла вниманието на жителите на зоната и те незабавно съобщили за произшествието. Министър Валс и охранителят му загинали на място.
Водачът на камиона, Росендо М. С., родом от Алкобендас, починал, преди спасителните служби да успеят да му окажат помощ. Катастрофата предизвикала пожар с внушителни размери, при който телата на министъра и неговия охранител били овъглени.
Тази сутрин правителството свика спешен кабинет и държавният глава оповести, че по обяд ще излъчи официално комюнике от двореца „Ел Пардо“.
Маурисио Валс беше на петдесет и девет години и бе отдал повече от две десетилетия в служба на режима. След неговата кончина испанската литература осиротява – както заради труда му начело на министерството, така и заради бележитата му кариера на издател, писател и академик. Висши служители на всички обществени институции и най-видните дейци на нашата литература и култура се стекоха тази сутрин в министерството, за да изразят скръбта си и да засвидетелстват възхищението и уважението, което дон Маурисио вдъхваше у всички, които го познаваха.
Дон Маурисио Валс оставя съпруга и дъщеря. Правителствени източници съобщават, че поклонението пред този всестранно надарен испанец ще се състои днес от пет часа следобед в Източния дворец. Дирекцията и служителите на този вестник желаят да изразят дълбокия си потрес и скръбта си от загубата на дон Маурисио Валс, ярък пример за най-големите висоти, към които може да се стреми един гражданин на нашата страна.
Да живее Франко! Да живее Испания! Дон Маурисио Валс е сред нас!
53 Мариона Ребул – героиня от едноименния роман на испанския писател Игнасио Агусти (1913–1974).
54 На английски private като съществително означава редник; Фернандито посочва, че не бива да се бърка с испанското прилагателно privado – частен, личен, поверителен.
55 Ефрейтор (англ.).
56 Торе Андреу, по-известна като Ротондата – сграда в стил каталонски модернизъм на ъгъла на „Пасео де Сан Хервасио“ и „Авенида дел Тибидабо“.
57 Сеньор, тук ли са се провеждали надбягванията с бикове в римско време? (англ.).
58 Да, това е катедралата, милейди, но е отворена само след фламенко представлението (развален англ.).
59 Франсеск Катала-Рока (1922–1998) – виден каталонски фотограф.
60 Испанската фаланга е крайнодясна политическа партия, основана в Испания през 1933 г. от Хосе Антонио Примо де Ривера. По времето на режима на Франко (1939–1975) е единствената законна партия. След 1975 г. съществуват няколко политически движения, претендиращи, че са наследници на Фалангата.
61 Приятно ми е, госпожице (итал.).
62 Емилия Пардо Басан (1851–1921) – испанска писателка, поетеса и журналистка; известна с въвеждането на натурализма в испанската литература и с ролята си във феминистката литература на своето време.
63 Ла Моренета („Мургавичката“) – малка дървена статуя на Черната Богородица, главна светиня на манастира Монсерат.
64 Ласло Кубала Стеч (1927–2002) – унгарски футболист и треньор по футбол, една от легендите на ФК „Барселона“.
65 „Ласарильо от Тормес“ – роман, публикуван анонимно през 1554 г. Смята се за първия пикаресков роман или поне за предшественик на жанра.
66 Битката при р. Ебро (25 юли – 16 ноември 1938 г.) – най-дългото и кърваво сражение между републиканците и националистите по време на Испанската гражданска война.
67 Град в автономната област Мадрид.
68 Трупно вкочаняване (лат.).
69 Става дума за Жоан Мануел Серат (1943) – популярен каталонски певец, поет и музикант.
70 Популярна кубинска песен от 1929 г.
71 Роман от испанския писател Леополдо Алас-Кларин (1852–1901).
72 Антонио Абад Луго Мачин (1903–1977) – кубински певец и музикант.
73 Национален парк в Каталония.
74 Рамон Мария дел Валие-Инклан (1866–1936) – испански романист, драматург и поет.
75 Раймонд Лулий (1232–1315) – каталонски философ, теолог и писател, една от значимите фигури в развитието на испаноезичната литература.
76 Вдигането на тежки камъни е традиционен народен спорт в Страната на баските.
77 Payo – обръщение, използвано от цигани към всеки, който не е от техния етнос (в Испания).
78 Роберто Алкасар и Педрин – герои на популярен испански комикс, издаван от 1941 до 1976 г.