Ловци на соболи и казаци

10. Един ангел, един разбойник и един хитрец

Двамата откупени казаци бяха узнали, че съдържателят на странноприемницата иска да се отърве на ниска цена от два яки степни коня. Ето защо Детелиновият лист се отправи нататък с двамата щастливи притежатели на мнимото съкровище, та Сам Хокинс да извърши покупката от тяхно име.

След тези богати на събития часове общият салон бе пълен с хора, които живо коментираха събитията в танцовата зала и пред административната сграда. Когато дребният трапер влезе с придружителите си, беше поздравен с шумно ликуване. Петимата бяха незабавно поканени да седнат в кръга от бърборещи и консумиращи посетители.

Но Сам отклони, защото първата му работа беше да изпрати двамата казаци на път. Отдадяха ли се те веднъж на водката, то със сигурност скоро преставане нямаше да има. Ето защо съдържателят трябваше да изведе веднага конете. Те се харесаха на трапера и бяха евтино закупени. Съдържателят достави набързо и на умерена цена също провизии и разните там потребни неща при пътуване.

Животните бяха изкарани после пред странноприемницата и оглеждайки ги още веднъж, Сам съзря на един от прозорците на Управлението ротмистъра, който сочеше в някакъв оживен разговор към него.

— Egad! — промърмори траперът. — Есаулът и зад него старият! Какво ли толкова усърдно дрънкат за мен?… Хопала! Сега се махнаха и двамата. Тая работа е съмнителна. Което значи, внимавай!

Той отиде отново в общия салон и нареди на двамата казаци да наблюдават незабелязано Управлението и веднага да му съобщават всяка промяна.

Само след късо време довтаса внукът на бабата.

— Бащице, есаулът препусна с шест казаци.

— Накъде?

— На запад, навътре в степта.

— Това нали е и вашият път?

— Съвсем същият.

— Тъй! Хм-м!

Сам размени няколко думи с Дик и Уил и после продължи да пита.

— Познавате ли добре местността, през която трябва да яздите? От какво естество е тя? Планинска?

— Не, съвсем равна.

— Няма ли някъде някакво прекъсване?

— Никаква гора и хич нищо. Само на малко повече от час оттук лежат разхвърляни в безпорядък една връз друга много скали. Местността е влажна, поради което там растат безчет върби. Това е причината мястото да се нарича Върбовите камъни.

— Каква е височината им?

— Наподобяват на срутена голяма постройка, в която в отколешни времена са живели великани. Там има грамади, високи като кули!

— И оттам сигурно може да се види всеки, който идва от града?

— Не, няма да можеш да ме съгледаш, ако оттук яздя през брода и опиша един завой надясно, така че да стигна после до Върбовите камъни от север вместо от изток.

— Това е добре. В тази посока ще поема и аз.

— Ти? Искаш да отидеш до скалите, бащице?

— Да, синчето ми, за да ви закрилям.

— Закриляш? От кого?

— От есаула.

— Мислиш, че той ще ни нападне? — извика казакът уплашен.

— Предполагам, че ще го опита и то при Върбовите камъни. Та нали е офицер и като солдат трябва да знае, че тази местност най-много подхожда за изпълнението на неговия план. И тъй, аз ще опиша дъгата надясно, а моите приятели ще ме придружат. Вие двамата обаче ще тръгнете оттук няколко минути след нас и ще яздите право към Върбовите камъни, но бавно, само ходом. Иначе ще пристигнете по-рано от нас и есаулът ще ви спре, преди да сме в състояние да ви помогнем. Иди доведи другаря си и после изчакайте, додето тръгнем!

Сам Хокинс се отправи незабавно към палатковото селище, където в близост до юртата на бурятския княз пасяха животните на Детелиновия лист.

Карпала го видя да идва и тръгна към него.

— Ще се стреляш ли с есаула? — попита тя.

— Засега не… може би изобщо не.

— Ох, това е много добре! Ти си мой приятел и аз щях да плача, ако бъдеше ранен… Сега накъде се каниш да отидеш?

— Навън в степта. Есаулът, както изглежда, е наумил някаква проклетия, която искам да предвардя.

— Ти наистина си герой!

— Де, де, има и къде по-различни герои, ако не се лъжа.

— Казваш го само от скромност. Аз познавам твърде малко такива безстрашни мъже.

— Това да не би да е прикрито предложение за женитба, хи-хи-хи-хи? Какво ли би казал Богумир, ако чуеше!

— Богумир! Добре че спомена името му. Аз се безпокоя за него. Той трябва да отиде до Селенга, Комарената река. И представи си, един лейтенант с двайсет мъже е също на път за там, след като един якутски търговец, който често е бивал тук и познава Номер десет, доложил, че беглецът е поел в посока Комарената река.

— Успокой се, детето ми! Аз очаквам само пристигането на брат му и после също тръгвам за Комарената река. Та не бери страх за Номер десет.

— Ти ми облекчаваш сърцето. Вярвам в теб.

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам добродушно. — Твоето девическо сърце май изцяло му принадлежи, а?

Карпала го погледна открито в лукавите очички.

— Ти искаш да ме изпиташ. Но аз ще ти кажа, че моето сърце принадлежи на всички нещастници. Какво мислиш за клетите заточеници?

— Точно същото като теб!

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Същото като мен? Та ти изобщо не познаваш възгледите ми.

— Не каза ли «клетите» заточеници? Ти следователно ги съжаляваш, изпитваш състрадание към тях. Не е ли тъй?

— Ти си много проницателен — кимна тя и след кратък размисъл продължи: — Чувал ли си случайно за «„Ангела“ на заточениците»?

— Да и то едва в последните дни. Дори в най-малките селища се говорело за него.

— А да ти е известно кой е той?

— Не. Хората се впускат в разни предположения. Мнозина мислят, че това действително е ангел или поне някой добър дух, фея, или нещо подобно. По-умните естествено знаят, че той е човек, но и те не са единодушни по въпроса дали е от мъжки или от женски пол.

— И какво разправят хората за него?

— Че освобождавал всеки заточеник, който се появял в негова близост, стига, разбира се, мъжът да заслужава помощта. Недостойните Ангелът даже предавал на властта.

— Вярно е! — разпали се Карпала.

— И ти ли го знаеш?

— Е, та нали навсякъде се говори за това — обоснова тя предпазливо твърдението си.

— Което далеч още нищо не доказва — настоя дребният трапер.

Тя потърси някакъв ответ, ала не намери и сви рамене.

— Понякога един такъв помагач действително може да изглежда като ангел — продължи Сам Хокинс сериозно. — Вероятно много от заточениците не заслужават трагичната си съдба, ако не се лъжа.

— Ох, стотици, хиляди! — извика Карпала буйно. — Тъкмо затова Ангелът си е поставил задачата да прехвърля безопасно всеки достоен през границата!

— Говори се, че войската упорито се домогвала да се запознае някой ден с него.

— О, това никога няма да се случи! Само собствените му хора го познават и те по-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да го предадат.

— Само собствените? Хм-м! Аз знам един съвсем външен човек, който много добре познава Ангела.

— Невъзможно!

— О, напротив! Той е от женски пол. Вярно ли е?

Очичките на Сам погледнаха дебнещо изпод периферията на шапката.

— Да.

— Не е семеен?

— Да.

— Не е някоя обикновена девойка, а дъщерята на тачен княз?

— Да.

— И има много привлекателно име?

— Как гласи то?

— Карпала.

Тя отстъпи поразена няколко крачки назад. Едва сега забеляза лукаво-закачливия поглед на чужденеца, комуто в усърдието си бе дала така услужливо информация.

— Кар…! Коя имаш предвид?

— Теб! — засмя се Сам.

— Мен? Мислиш, че аз съм Ангела на заточениците?

— Да, сърчицето ми, така мисля. А сега ми кажи не съм ли прав!

Карпала преглътна.

— Или не ми вярваш? — прибави Сам отново сериозно.

— Ох, как би могъл човек да не ти вярва! Само вчера взе страната на бедния казак Номер десет срещу исправника и есаула и… — тя прекъсна и се вгледа изучаващо в лицето му. — Нали няма да го разгласяваш в моя вреда?

— Старият Сам по-скоро самичък ще си отхапе главата!

— Добре тогава! Да, мен хората наричат Ангела на заточениците, защото вече съм помогнала на мнозина. Уви, ти си чужд в нашата страна и не можеш да познаваш дълбоката несрета на нещастниците!

— Ето, вземи ръката ми! Твоята тайна ще бъде добре съхранена при мен. Аз съм истински учуден от теб, Карпала!

— Защо?

— Да си Ангел за заточениците се изисква кураж. А това не съм очаквал от едно толкова младо момиче.

— Ние жените имаме различен кураж от вас мъжете. Вие имате куража на унищожението или самоунищожението, докато ние този за спасяване и помагане.

Тя като че из един път стана съвсем друга. Около меката, пълна устна премина късо, почти мъжко трепване, а от очите проблесна решителност, на каквато човек не можеше да я сметне за способна.

— Карпала, аз не само ти се удивлявам, но и ти се възхищавам — каза Сам Хокинс откровено. — Ти все пак не можеш да отведеш заточениците на сигурно място, без самата да се подхвърлиш на опасност!

— Да, наистина е малко опасничко — усмихна се тя. — Но ти трябва да знаеш, че аз имам много съюзници. Всички племена на бурятите и тунгусците ми помагат. Ние приемаме избягалите заточеници, скриваме ги поотделно на различни места и ги събираме при потеглянето към границата. Една част от тях са преоблечени като буряти, друга като тунгусци, така че не могат да бъдат разпознати. Но ти знаеш, че нещата все пак не са толкова лесни. Ние често срещаме солдати, тръгнали на хайка за бегълци. Тогава нерядко е трудно да се избегне разкриването.

— Значи и родителите ти знаят за работата?

— Естествено! Целият ни народ го знае. Та нали тъкмо по тази причина трябваше да стана жена на есаула. Някога по вина на татко и ламата била обградена от войска голяма група бегълци, които вече се намирали съвсем близо до китайската граница. Клетниците решили да не се предават и предпочели да умрат. Хвърлили се във водите на реката псе издавили до един.

— Ужасно!

— Да. Събитието оказало такова голямо въздействие върху двамата, че те дали обет занапред да спасяват всеки достоен беглец. От онзи ден те са прекарали благополучно през границата стотици от тях. Преди известно време ламата бил споходен от мисълта, че всичко ще ни е по-лесно, ако стана жена на някой влиятелен офицер. Ето как баща ми трябваше да му обещае, че ще стана жена на есаула Иван Рапнин, та веднага да се узнава всичко, което се предприема срещу заточениците.

— Било е много късогледо. Открие ли се някога, че си играла ролята на шпионка, каква ще е участта ти? Доживотна подземна работа в мините на Нерчинск!

— Зная — каза девойката спокойно. — Но пък каква ще е любовта ми към заточениците, ако не посмея да го сторя?

— Обичаш ли есаула?

Карпала потрепери.

— Как бих могла? Аз го презирам!

— И въпреки това искаш да се омъжиш за него?

— Не съм ли длъжна? Клетвата на татко…

— Глупости! — изръмжа дребният трапер. — Клетвата е била дадена само при предпоставката, че чрез тази женитба ти наистина ще можеш да помагаш на заточениците по-добре отпреди. Но в действителност чрез брака с този брутален човек ти само би изгубила свободата си.

Тя сведе чело, без да отговори.

— Сега можеш да помагаш много — продължи Сам Хокинс. — Но след женитбата? Я помисли, какво ще сториш, ако малко след сватбата есаулът бъде отзован от Сибир?

— Имаш право. Но как да постъпя?

Траперът смигна лукаво.

— Как да постъпиш! Довери се на Сам Хокинс. Хи-хи-хи-хи! Той също не може да търпи тоя мошеник есаула и вече ще следи тоягата да плава правилно, ако не се лъжа!

— Доверявам ти се — каза тя простичко и му подаде ръка.

— Наистина ли? — захихика той. — Както вчера, когато те заварих във водата и прострелях дупка в гуглата на есаула?

— Много повече! — засмя се девойката весело. — Защото сега те познавам. И ще ти го докажа. Чуй, точно сега сме наумили една експедиция до границата! Но ни липсва нещо, което искаме да вземем оттук, а именно оръжия. Нали за бегълците е най-важно да могат да се бранят срещу преследвачите и да си подсигуряват прехраната чрез лов. Така че се нуждаем от пушки, барут и олово — за тях, пък и за нас.

— Не можете ли да закупите всички тези неща?

— Една такава покупка на оръжия би направила впечатление. Сетне биха ни държали дваж и триж пъти повече под око предполагайки, че племето ни планира някакво въстание срещу правителството!

— Значи се каните… е-е, нека го кажем, тайно да си присвоите необходимото?

— Да.

— Нелошо! Пита се само къде смятате да намерите онова, което ви липсва.

— Околийският има барут и олово в големи количества, а също и пушки. В придатък към тях подходящи форми за леене на куршуми.

— Аха! И къде всъщност се намира този склад?

— В Управлението, до спалнята на Рапнинови.

— Странно! Значи оня си нанка в съседство с погреба? Колко опасно!

— Не чак толкова, понеже никой освен близките му си няма понятие за това.

— И там трябва да проникна аз? Слушай, Карпала, работата не ми харесва. Вярно, както вече казах, аз съвсем не съм приятел на есаула и баща му. Те са двама негодяи, на които по всяко време бих отиграл номер, ама… да свивам? Пфу! За тая работа старият Сам Хокинс не се дава на разположение.

Карпала сведе засрамено глава.

— А ако нещата с оръжията стоят по-иначе?

— По-иначе? — наостри уши Сам. — Какво искаш да кажеш?

— От един благонадежден мъж, наш пратеник и довереник, узнахме, че околийският е планирал измяна. Той е уредил една незаконна търговия с предводителя на едно монголско племе отвъд границата относно поверените му оръжия. Те трябва да изчезнат, като в замяна исправникът иска да му бъде заплатено.

— И после? — подпита траперът. — Историята все пак не може да остане скрита.

— После Рапнин възнамерява да стовари вината върху други. Ще хвърли прах в очите на хората с измислен въоръжен преврат. Кой знае кой ще плаща сетне сметката.

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се траперът. — Така ли стоят нещата? В такъв случай наистина съм готов да посегна за вас, преди да са дошли други. А исправникът после няма да бъде несправедливо наказан за загубата на оръжията. Съгласен съм да поема по следата. Кажи, не може ли човек да измъкне нещицата с хитрост? Ако, да речем, има ключа! В този аспект се сещам, че снощи на танците видях околийшата да носи една дамска чантичка…

— О, зная вече какво искаш! Да, тя държи в нея ключовете, когато излиза вечер.

— Помислих си го. Та нагласи, Карпала, родителите ти да поканят довечера околийския с жена му и сина му и ги задръжте възможно по-дълго.

— Много лесно. Ако полюбезнича малко с есаула, тримата така ще се запленят, че ще забравят да си тръгнат.

— Добре. По време на отсъствието им Сам Хокинс ще извърши майсторския си номер, хи-хи-хи-хи! Не можем ли да се отървем и от слугите, които живеят в административната сграда?

— Става. Ще пратя двама от моите буряти, които ще ги отведат в странноприемницата. Онези ще си помислят, че и те могат да си разрешат една водка, след като господарите им си позволяват да се позабавляват вечерта в нашия лагер.

— После остава само да се уреди ключът. Тази вечер ние ще го заемем за малко от околийшата, естествено без нейно разрешение.

— Ще е неимоверно трудно!

Сам Хокинс се изкиска доволен.

— Наложи ли се, на исправника и две хиляди рубляшки измъквам от джоба, ако не се лъжа!

Скоро планът бе съставен. Уговорено бе и къде приятелите на Карпала ще намерят оръжията. За да отклони всяко подозрение от себе си, Сам щеше уж да предприеме една езда из степта и да се върне едва късно в шатрата на бурята.

Карпала изчезна в юртата на родителите си, а Сам оседла трите коня.

Макар разговорът да се бе доста проточил, все пак не бе направил някому впечатление. Чужденецът можеше да говори с дъщерята на своя домакин толкова често и дълго, колкото си искаше. А двамата се бяха постарали да изглеждат безобидно.

Сам закрачи към странноприемницата, където вече го очакваха с нетърпение.

— Че къде пък се дяна? — попита Дик Стоун.

— От скука кажи-речи израснахме — изръмжа и Уил Паркър.

— Израснахте? — захихика Сам. — Би било голям майтап, ако вие, прътове за подпиране на хмел, станехте още по-дълги и тънки, отколкото сте… Но шегата настрана! Има нещо важно, което ще ви разправя по път. Възсядайте!

Той строго заповяда на двамата казаци да потеглят след около четвърт час, но да яздят бавно, както вече ги бе посъветвал.

После тримата се отправиха на път.

През брода яздиха ходом, после в тръс и накрая в кариер.

Местността беше равна, а въздухът толкова чист и прозрачен, че се виждаше много надалеч.

След определеното време забелязаха отляво лека омара.

— На мястото ли сме вече? — попита Уил Паркър.

— Сигурно — отговори Сам. — където има върби, е влажно, а където е влажно се образуват и изпарения. Следователно вече почти сме стигнали до Върбовите камъни. Да яздим нататък!

— Тази мъглявост е много благоприятна, защото есаулът няма как да ни съгледа.

— В замяна пък и ние него и хората му не.

— Това е без значение. Стари уестмани като нас все ще съумеят да открият следата му.

Стигнаха при върбите от север. Тук имаше храсталак и дървета. Навлязоха донякъде, вързаха конете, взеха оръжията в ръка и се запромъкваха напред.

Там се виждаха струпани голи каменни маси. Върбов гъсталак и многобройни локви препятстваха бързото придвижване на Детелиновия лист. Най-сетне достигнаха натрошения скален масив. Едва сега видяха колко далеч се разпростира каменният лабиринт и че те се намират точно по средата на дължината му.

Сам кимна доволен.

— Това е добре. Есаулът е спрял от другата страна, за да издебне двамата казаци. Да се изкачим и се спуснем отвъд! Но предпазливо, да не ни забележат!

Скоро се озоваха горе и се огледаха на всички страни. В степта под себе си забелязаха един казак, наблюдаващ зорко равнината по посока града.

— Това е постът — рече Дик. — Тъй че есаулът няма да е далеч.

— Видях го вече — ухили се Сам. — Вляво зад големия четвъртит квадер седи с другите, ако не се лъжа. Значи не съм се заблудил все пак. Кани се да смъкне кожицата на двамата бедни дяволи… е, ама е сбъркал в сметките си!

— Още сега ли ще се смъкнем долу?

— Считам го за полезно. Тук вдясно се спуска един улей. Там няма да могат да ни видят и вероятно ще съумеем да приближим дотолкова до добрите хорица, че да чуваме всяка тяхна дума… А-ха, виждате ли онази точка там?

Сам Хокинс посочи към града.

— Yes — обади се Уил. — Това са нашите казаци.

— Няма да мине много и двамата ще са тук. Вижте, постът също вече ги забеляза! Идва да доложи… а сега юнаците възсядат конете, за да изскочат като дебнещи от засада разбойници. Великолепна страна е тоя Сибир и с очарователни порядки! Но сега бързо долу! Колкото по-рано сме там, толкоз по-добре, ако не се лъжа.

Започнаха да се спускат предпазливо.

Долу застанаха плътно един до друг край тънък скален къс, образуващ висока стена, от другата страна на която се намираше есаулът с хората си. Както се бе надявал Сам, можеха да чуват всяка изричана от тях дума.

Един от казаците тъкмо беше излязъл с коня дотолкова напред, че да обзира равнината, без самият да бъде открит.

— Е, колко са далеч още? — попита го есаулът.

— Половин верста[34].

— Хубаво. Аз ще остана скрит. Но вие ще атакувате оттук! По-добре е работата да се уреди така, отколкото навън в равнината. Веднага щом пристигнат, изскачате, обграждате ги и ги водите при мен!… И да не вземете да ги изтървете, че…!

— Негодяят! — прошепна Сам. — Даже срещу тези безобидни хорица не смее да излезе лично, ами праща подчинените си. Ей, почакай, обеснико! Но сега тихо… танцът всеки момент ще започне!

Едва бе минала наистина и минута и от отвъдната страна на камъка прозвуча конски тропот. После се зачуха няколко проклятия и хората се върнаха.

— Пипнаха ги! — прошепна Дик Стоун.

— Пет… тихо, та да чуем всичко! — предупреди Сам Хокинс.

В същия миг отвъд камъка се разнесе гласът на есаула.

— Смъквайте се от конете, кучета! Или да ви помогна, а?

— Че какво пък сме сторили, та ни причаквате тук? — осмели се да възрази единият от нападнатите.

Веднага след това бе доловено изплющяване на камшик.

— На… това ти е за дрънкането, сволоч! Долу!

— Аз вече не съм на служба — протестира удареният — и никой не може нещо да ми заповядва!

— Чудесно! За тези думи после ще отнесеш двайсет броя. А сега вади уволнителното, което вчера ти издадох… е, ще стане ли?

— Ето го.

— Тъй? Сега и парите!

— Бащице, ама аз ги получих като дар…

— Вади ги или…

Последва изпищяване и плющенето на камшика отново.

— Спри, спри!… Ето!

Ротмистърът, изглежда, броеше парите, защото едва след време доловиха отново гласа му.

— Така! А сега другият! Давай парите и легитимацията!

— Мили бащице, че как ще живея и се взема жена, ако нямам пари и освободително?

— Ожени се за бабата на Дявола, пършивец! Тогава ще можеш смола и сяра да плюскаш. Давай кесията! За последен път, изваждай я!

— Да, да, да! — извика притиснатият човек. — Трябва наистина вече да ти я дам!… Ето, бащице, дано на теб донесе повече благополучие, отколкото на мен!

— За вас е добре, че толкова бързо се вразумихте. Вие, кучета, сигурно страшно се зарадвахте, когато привидно отстъпих на оня чуждоземен сволоч? Сега вероятно осъзнавате, че аз все пак съм по-умният. Вече можете да яздите към къщи, но като награда за приятелството ви с гологлавия никаквец ще получите преди туй по двайсет камшични удара. А след две седмици ще бъдете отново привикани на военна служба, връщате конете и си понасяте стоте удара, които заранта ви гарантирах… Млък!… Аз ви го обещах, а имам навика да сдържам думата си. Хайде! Хвърлете ги на земята, казаци, и им набройте ударите, двайсет на всеки! Трябва да заквакат от болка като исполинската жаба, която им пратила парите.

— А ти ще заквакаш още преди тях, ако не се лъжа! — прозвуча в този миг зад него.

Есаулът се обърна.

Там стояха Сам, Дик и Уил — и тримата със запънати револвери в ръка.

— Чорт возьми! — изруга есаулът мъртвешки бледен.

— Гледай, гледай! — подигра се Сам. — Чудесна историйка! Досущ както ми предрече снощи духът-жаба, хи-хи-хи-хи!

Шестимата солдати не знаеха какво става и как да се държат. Те отправиха въпросително очи към слисания началник.

— Хайде, милички! — обърна се Сам към тях. — Седнете там на камъка!

При този подозрително любезен тон и гледката на револверите те бързо-бързо се отзоваха на подканата.

— Хубаво, виждам, че сте послушни и с добра воля. Затова и хич нищо няма да ви се случи, ако си седите кротко и не обелвате нито дума. Сигурно ви е заболяло, когато двамата ви другари бяха ограбени по такъв мерзки начин. А сега ще бъдете и свидетели как правото им се присъжда отново.

Есаулът все още стоеше напълно изгубил ума и дума, Той не можеше да проумее как тези трима души се намериха тук. По едно време сложи ръка на пистолета.

— Какво търсите тук? — кресна вбесен. — Тук аз съм повелителят! Разкарайте се или…

Но беше прекъснат.

— Ей — рече Сам, — остави си пукалото на мястото му. Иначе може да вземе да гръмне, а аз не търпя такива неща.

— Нагъл пес! Ще те застрелям! — изрева есаулът, ала получи един сръчен прикладен удар по ръката от Сам и изтърва пищова.

— Какъв, викаш, си бил? Господар и повелител? Каналия и мерзавец сити! Давай ограбеното!

— Всичко това ми принадлежи! — опълчи се пак есаулът, ала се виждаше, че е загубил каузата и възразява колкото за очи пред хората си.

Но Сам остана равнодушен.

— Кому принадлежи, по тоя въпрос скоро ще бъдем наясно, ако не се лъжа. Я погледни тези симпатични гърмящи железа, синчето ми! Имаш думата ми, че в следващия миг ще запукат, ако не се спомниш законите.

Той тикна под носа на есаул а двата револвера.

— Няма да посмееш да стреляш по мен! Не забравяй, че нося мундира на царя!

— Какво ми влиза в работата мундирът ти? Сам Хокинс никога не е бил толкова тъп, да застреля някой мундир, хи-хи-хи-хи! Ти си разбойник и ще се отнасяме с теб като с такъв. Та на кого казваш, принадлежали парите и документите?

Есаулът мълчеше.

— Скорее! (По-бързо!) Не се шегувам. Отговаряй, иначе ще ти прострелям дупка в тялото! И тъй, едно… две…

Есаулът не дочака «три»-то. Вече познаваше трапера и знаеше, че не бива да стига до крайности.

— Стой! Не стреляй! — задави се той от срам и гняв.

— Така е добре, синчето ми! На кого значи принадлежат въпросните неща? На теб ли?

— Не.

— Ами?

— На тези две кучета, които Дявола…

— Виждаш, синко, как на бърза ръка си подви опашката, хи-хи-хи-хи! Чухте го, братлета — обърна се той към шестимата казаци. — Ако на господин есаула му скимне по-късно да промени пак мнението си, ще ви призова като свидетели, ако не се лъжа. Разбрахте ли ме?

Придружителите на есаула бяха следили хода на събитията мълчаливо и със зяпнала уста. Маниерът и начинът, по който Сам се държеше, им се струваше като някоя приказка, а самият Сам като магьосник, който — невероятно и все пак вярно — бе превърнал коравосърдечния, арогантен есаул в безпомощна, жалка фигура.

Без дума да възрази, той предаде сега всичко. Сам преброи парите, провери документите и върна на двамата казаци имуществото им.

— Тъй — ухили се той. — Вече свършихме, есаулче, и ти пожелавам ездовата разходка дано ти понесе добре. Сега можеш да си препуснеш към къщи.

Ужасният срам, сполетял есаула пред хората му, въздейства. Той се подчини мълком на нареждането на Сам. Отправи се бързо към коня си, скочи на седлото, смушка животното с шпорите в слабините и препусна като бесен.

— Получи си го достатъчно! — захили се Уил Паркър след него.

Двамата бивши иманяри, добрали се по толкова необичаен начин пак до имуществото си, се впуснаха в многобройни благодарствени слова. После се измъкнаха, та час по-скоро да се върнат на мира в родния си край. А казаците на есаула получиха от Сам пари за водка и подкараха в тръс към града.

Сега и тримата приятели побързаха към конете си и по обратния път Сам разказа какво бе планирал за тази вечер. За другите то бе добре дошло. Колкото повече приключения, толкова по-добре. Те с радост изявиха готовност да опразнят погреба.

В лагера Карпала вече чакаше Сам Хокинс. Тя го заразпитва и той й разправи, подхилквайки се, преживелицата. После момичето се качи на седлото и препусна към града, за да покани за вечерта семейството на околийския при бурятския княз.

И исправникът, и есаулът, крайно угнетени от събитията в последно време, приеха веднага. Те гледаха на поканата като добър знак за възстановяване на опасно охладнелите взаимоотношения.

Вярно, старият повдигна едно възражение. Той смяташе, че тримата чужденци от Америка също са поканени и открито се изказа пред Карпала, че никак не държи да се срещне отново с натрапчивите ловци. Младата бурятка обаче го успокои. Сам Хокинс щял да направи с двамата си спътници една далечна конна разходка из степта, от която смятали да се върнат едва късно през нощта, така че срещата с тях не беше вероятна. Та нали така бе уговорила блъфа със Сам.

Вечерта настъпи и Сам Хокинс изпрати Дик Стоун като съгледвач до административната сграда. През целия ден дребният трапер не беше излизал от шатрата, определена за него и приятелите му. Дик Стоун и Уил Паркър предано му бяха правили компания. Всички в лагера, с изключение на Карпала и неколцината буряти, които щяха да помагат в нощната авантюра, бяха останали с илюзорното впечатление, че тримата са излезли на разходка с коне.

Когато се мръкна напълно, Сам Хокинс и Уил Паркър се отправиха към задната страна на княжеската шатра и седнаха да чакат в тревата.

След известно време при тях дойде Карпала.

— Вече си тук — зарадва се тя. — Това е добре. Мисля, че гостите скоро ще се появят.

— Гости? Хм-м! Смятам, че им приляга някакъв по-друг израз. Те са овце, които ще бъдат отведени до касапския тезгях, хи-хи-хи-хи! Ако знаеха какво ще се случи по време на отсъствието им, нямаше да се чувстват толкоз много като «любимите гости»!

— Те не са за съжаление и предостатъчно са си заслужили едно яко дялане заради местните жители. Не са един и двама бедняците, опитали кнута им, а и имотните са се простили с богатството си, тъй като околийският им е иззел всичко. Той злоупотребява с поста си и го използва единствено за да си докарва пари и пак пари. Нарежда да бичуват всеки, който не може да заплати и за най-малкото прегрешение. Та хак му е значи.

Карпала се върна в юртата и скоро двамата забелязаха долния й край да се разхлабва там, където седяха. Човек сега лесно можеше да се пресегне вътре. Малко след това се чу конски тропот — гостите пристигаха.

В онези местности, където и най-бедният притежава кон, се счита за позор да се отиде на гости пеша. Ето защо въпреки късото разстояние и околийският дойде с хората си яздешком.

Те слязоха и бяха посрещнати от дебелия княз Була и още по-необхватната му съпруга Калина. И Карпала на свой ред се показа толкова любезна, че на есаула отново му стана по-добре.

Тя показа местата на гостите в юртата, констатирайки, че околийшата носеше по обичайному дамската си чантичка. Пое вежливо забрадката и чантата и ги сложи близо до проправената пролука. Същевременно разтърси леко чантичката и за свое задоволство чу подрънкването на ключовете.

След като всички бяха насядали, Карпала поднесе чая и когато гостите бяха достатъчно заети, си намери още малко работа край самовара, тананикайки си няколко строфи от една бурятска песничка.

Междувременно държеше погледа си отправен към дамската чанта и много добре видя как ръката на Сам се появи и скришом измъкна плячката. Но само след няколко мига чантата отново си лежеше на старото място.

Сега момичето се успокои и седна при гостите в най-добро настроение.

През това време Сам и Уил изчезнаха. Пред сградата на Управлението не гореше фенер и при вратата към тях пристъпи Дик Стоун.

— Е? — попита Сам. — Как стоят нещата?

— Добре. Кьорав човек няма вътре.

— Тогава да се заемаме за работа.

Сам извади ключовете и започна да ги пробва един след друг. Третият вече пасна в ключалката. Влязоха и заключиха след себе си.

Задната врата нямаше ключалка, а само едно вътрешно резе, което лесно се издърпваше. Сам разведе двамата приятели из двора и зеленчуковата градина, за да се запознаят с терена. После остави Дик Стоун при задната врата, а самият той отключи вратата на спалнята и влезе.

Уил Паркър го последва.

— Сега бързо намери ключа за арсенала! — каза той. — Това е най-главното!

До този момент всичко бе извършвано бързо и безшумно в мрака. Сега обаче се натъкнаха на препятствие — нито един от ключовете не ставаше на помещението, където Сам знаеше, че се намират запасите от оръжия и други неща.

Какво да правят? Просто да разбият вратата? Това нямаше да мине без аларма, а те трябваше да я избегнат. Траперът извади едно фенерче със затъмняваща бленда и предпазливо плъзна един лъч из спалнята.

Тя беше оскъдно мебелирана и съдържаше само леглото, един стол и една маса. Но над кревата се намираше едно шкафче. То висеше на пирон и можеше без усилие да се свали.

Не беше заключено и съдържаше разни дребни, маловажни предмети, няколко шишенца и други подобни, както и на една кука, ключ. Беше ли той търсеният?

Сам Хокинс го пъхна в ключалката — наистина ставаше. Езичето се изтегли. Пред тях се откри едно по-голямо помещение, двата прозореца на което бяха затворени с кепенци. Беше благоприятно за тях, понеже така нямаше защо да се опасяват, че някой лъч светлина би могъл да се измъкне навън и да се превърне в издайник.

Един немалък брой малки буренца съхраняваше барута. Около дузина просто сковани сандъци съдържаха патрони. Имаше в наличност също възпламенителни капсули и калъпи за куршуми. Може би двеста нови пушки изпълваха половината помещение.

— Behold! — ухили се Сам доволно. — Та тук имаме всичко накуп, ако не се лъжа! И красиво подредено като за раздаване на Коледни подаръци, хи-хи-хи-хи! Иди сега до стълбището, Уил! Ще ти нося най-напред барута.

Той грабна едно буренце и го предаде на Уил. Този го пренесе долу до задната врата, а Дик го изнесе в градината до палисадната порта.

После всеки се върна бързо на мястото си. Тъй като и тримата бяха сръчни и яки, опразването не продължи дълго. След това бяха заличени всички следи, вратите заключени, а ключът отново увисна в шкафчето за спалнята. Работата беше напълно завършена.

Като се върнаха в палатковия лагер, Сам Хокинс се прокрадна зад юртата на княза, измъкна предпазливо дамската чантичка на околийшата, пъхна вътре ключовете и я пробута обратно в шатрата.

Този миг беше чакала Карпала. Тя цялата вечер не беше изпускала чантата от очи. Сега се отдалечи под някакъв претекст и се промъкна зад юртата, където бе очаквана от Сам.

— Успяхте ли? — попита го тихо.

— Да, ако не се лъжа.

— Как я рада! (Колко се радвам!) Ще наредя на хората си веднага да пренесат всичко на сигурно място.

— Значи си доволна от мен, мила дъщеричке?

— Много доволна!

— Слава Богу! Да имаш иначе още някоя заръка за мен? На царя пръстена-печат от пръста, да речем, да задигна? Или пък на китайския император…

— Перестань! (Престани!) — прошушна Карпала засмяно. — Искам сега да отидеш да спиш. Ти стори достатъчно за нас.

— Да спя?… Сега? На Сам Хокинс и през ум не му минава. Не слагам ухо, преди околийският и синът му да са си тръгнали за вкъщи. Трябва непременно да знам дали ще открият веднага историята.

Но изглежда на гостите много им харесваше в юртата на тейша, защото когато си тръгнаха най-сетне, бе станало единадесет часът.

Сам Хокинс пое след тях. Дик и Уил пожелаха да го придружат, ала дребосъкът ги парира. За такава работа и един бе достатъчен.

Достигна Управлението, без да срещне никой. Там светеха само двата прозореца на всекидневната. В спалнята без съмнение още не бе влизано и можеше да се приеме, че след обилната консумация на алкохол исправникът бързо-бързо ще се търколи в кревата, без тепърва да прави дълги огледи, умелият удар днес вече определено нямаше да бъде открит.

Сам се отправи сега към страничната уличка покрай палисадата. Портата беше заключена. Той бръкна през една пролука на оградата и отвори. Като влезе в градината, видя, че задигнатите неща са вече отнесени. Бурятите чевръсто си бяха свършили работата.