Ловци на соболи и казаци

20. Ибрахим бей и неговият късмет

Лек източен вятър къдреше синята повърхност на Кара дениз[45].

По курса на Ерегли за Одеса плаваше едно текне[46], една от онези трудно повратливи гемии — текне означава всъщност корито, — каквито се срещат в употреба най-вече в трафика между крайбрежни селища. Ето защо изглеждаше толкова по-учудващо, че този толкова непригоден за силно вълнение съд се бе осмелил да излезе в открито море.

На релинга на недодялания ветроход се бе облегнал един чернобрад, богато облечен турчин. До него стоеше мъж, който някой непосветен би могъл да сметне за слуга в работно облекло. Но този човек с мръсните дрехи и опърпания фес не беше прислужник, а повелителят, който се разпореждаше с живота и смъртта на плавателния съд, сиреч капитанът.

Екипажът на кораба по нищо не отстъпваше на своя господар по мръсотия и нечистоплътност, а едно внимателно оглеждане на съда можеше само да потвърди впечатлението за запуснатост и немара, създадено още при повърхностния обзор.

— И кога, мислиш — продължи чернобрадият разговора с капитана, — това ески чьомлек[47] ще влезе в пристанището на Одеса?

Капитанът метна неодобрителен поглед на турчина.

— Това знае само Аллах. Но ако не се случи нищо непредвидено и сегашният бриз се задържи, след пет дена ще туриш по живо по здраво крак на брега на Москов мемлекети[48].

— Пет дена!

Турчинът тропна нетърпеливо с крак по талпите на палубата. Погледът му се спря с някаква особена угриженост на линията, която известяваше чезнещите далеч на юг брегове на Анадола[49]. После очите му се плъзнаха по издутите платна и накрая се приковаха върху мръсното, но почтено лице на капитана.

— Не можеш ли да поставиш още платна и да увеличиш по тоя начин скоростта?

— Сус! (Мълчи!) От тая уйдурма ти хал хабер си нямаш! Казвам ти, поставил съм всяко късче ленено сукно, което мога да ползвам. Няма чалъм да издигна и едно-единствено платно, дори то да не е по-голямо от дланта ти.

Чернобрадият замълча.

— Ами ти пък защо нае моя «Юрдек»[50]? — продължи капитанът. — Нали вчера веднага ти обясних какво можеш да очакваш от него.

«Патица» бяха кръстили тези нощви. И плавателният съд наистина лежеше във водата нашироко и уютно като патица и се движеше с мудност, можеща да докара до отчаяние всеки, който бързаше.

— А аз повтарям каквото вчера вече ти обясних — отвърна пасажерът, — че моята мисия е спешна и не търпи никакво отлагане. Знаеш, че падишахът, Аллах да го дари с хиляда години, ме праща по важна работа в Одеса.

— Да, зная, че милостта на Повелителя на правоверните сияе над теб. Само своите особени любимци дарява той с някоя ада[51] като онзи, който ти принадлежи, о, бей!

Южните брегове на Черно море, значи азиатските, в противоположност на северните са твърде малко разчленени. Полуострови там се срещат рядко, а чак пък острови човек напразно ще търси и по най-големия и подробен атлас. И все пак такива има, но те са толкова малки, че най-много на морските карти да са отбелязани. Носят облика на брега и се извисяват стръмно и непристъпно от морето. Погледнати от далечина, те наподобяват по-скоро някой риф, отколкото обитаем остров. Но грубата обвивка често съдържа нежна и прелестна сърцевина. Ето защо големците и пашите на империята се боричкат за притежанието на тези острови, на които обикновено прекарват летните месеци.

За един такъв остров се отнасяше забележката на капитана.

— Учудва ме само, че не поиска да изчакаш с отпътуването до утре — продължи господарят на «птицата». — Тогава можеше да пътуваш с «Балък»[52] и щеше да стигнеш два дни по-рано в Одеса. Вместо това ти се реши на моя «Юрдек».

Беят се смути.

— Пак не разбираш — отби той нервно. — Моята заръка гласи да се отправя с първия намиращ се на разположение кораб към местоназначението си. Първият кораб беше твоят «Юрдек» и аз го наех. Знаеш, падишахът, Аллах да го дари с дълъг живот, обича думите му да се изпълняват стриктно и буквално.

— Но в такъв случай трябва и да си доволен от това, което постига моят «Юрдек» — отвърна другият. Гневеше го, дето беят говореше така пренебрежително за кораба му. — Утеши се, понеже всичко е предопределено в късмета!

Беят не отговори. И какво ли можеше да каже? Нали капитанът и хабер си нямаше за късмета, който го бе принудил да напусне на бегом райския си остров! Защото тайната мисия в Одеса беше измислена само за да потули истинската причина на неговото внезапно отпътуване.

В последно време Ибрахим бей[53] беше изоставен от щастието. От мисията му в Тунис, намерила един направо плачевен край, благоволението на падишаха към него бе значително намаляло. Слънцето на милостта вече не огряваше така ярко неговия покровителстван от щастието житейски път. Позицията му при Портата от ден на ден ставаше по-неудържима. В крайна сметка Ибрахим бей сметна за уместно да направи една смяна в местожителството си. Той се пресели на ада, който падишахът му бе подарил в по-добри дни. Като се махнеше от очите на своите врагове и завистници, те щяха, надяваше се той, да му посвещават по-малко внимание. Така щеше да може да прекара остатъка от живота си в спокойна наслада на състоянието, което бе струпал с годините чрез разни далавери.

Решаващо за избора на местопребиваването му беше и едно друго обстоятелство. Внезапната поява на децата на Ана фон Адлерхорст в Стамбул му бе вдъхнала силен ужас. Твърде глупаво беше и признанието му, че джобният часовник, носещ герба и името на техния баща Бруно фон Адлерхорст, е негова собственост. Подозираха ли те нещо за участието му в орисията на тяхната фамилия?

Колкото и често да си поставяше този въпрос, не можеше да стигне до яснота. И какво, ако двамата се появят някой ден при него и му поискат равносметка? Равносметка за престъплението и бащиното им състояние, което си беше присвоил? Той опитваше да се отърси наистина от породените от страха мисли, ала не бе в състояние да се освободи от тях. В края на краищата тази възможност не можеше да бъде отхвърлена току-тъй. Та нали имаше ортак в престъплението — дервишът Осман. А той си нямаше и представа какво е станало с него. Ибрахим беше станал свидетел на Османовото озаптяване в Тунис, което го бе принудило незабавно да обърне гръб на града. Досега не бе съумял да разбере нищо за съдбата на затворника. Нито «Agence Havas», нито някой друг вестник съобщи нещо за атентата срещу Мохамед ес Садок паша. Очевидно по политически причини се избягваше да се даде гласност на нещата.

Какво ли можеше да е станало с дервиша? Още ли седеше зад дуварите на хапсаната, или беше осъден на смърт и екзекутиран? И което беше още по-важно за Ибрахим: беше ли се разплямпал Осман за неговите, ибрахимовите, връзки с фамилията Адлерхорст? Беят смяташе, че на този въпрос може да се отговори отрицателно, защото от онова произшествие беше изминало бая време, без да се е случило нещо. Той биваше следователно да се надява, че всичко е останало скрито-покрито.

Но… човек не можеше да знае! И ето как неговото плакнато от морето владение му се стори по-сигурно от Стамбул, където земята се клатеше под краката му, и където консулите на западните страни притежаваха влияние, което той добре умееше да оцени.

Та Ибрахим бей се беше преселил на своя ада в Черно море. Но той не бе тръгнал, без преди туй да си е подсигурил гърба. Предпазливостта открай време си беше негова силна страна. Така и сега си имаше в Стамбул своите добре заплатени задкулисни лица, които добросъвестно му докладваха най-важните събития в Дивана. По-голямата част от имуществото си той беше обърнал в пари и вложил в една московска банка. Така мажеше да гледа на бъдещето без прекалено големи дертове.

И на своите информатори от Стамбул всъщност дължеше, че своевременно узна за опасността, застрашаваща състоянието и даже живота му. Вчера беше получил хабера, че в резултат на разни интриги бил напълно изпаднал в немилост пред падишаха. Конфискацията на имуществото му била решена; била определена дори награда за главата му.

Ибрахим не пропусна нито миг. Той си стегна по най-бързия начин багажа и съумя да се прехвърли с една лодка в Ерегли, откъдето мислеше да продължи ускорено бягството си към Одеса.

Но няма късмет. Единственият съд, който лежеше тук на котва, беше «Юрдек»-а, който ставаше само за леки плавания в крайбрежните води, но не и за открито море. Какво да прави? Потерята можеше да е тук още утре. Тогава всичко би било изгубено. Намереше ли се обаче веднъж в открито море, имаше повече шанс да се измъкне. Може би щеше да срещне някой руски параход, който да го приеме. После беше спасен.

Ето как не му се мисли много. Приказката за тайната мисия и изгледът за едно голямо възнаграждение, превъзмогнаха опасенията на капитана относно плаването. Мъжът познаваше големия господар, а разказът на Ибрахим не предизвика у него ни най-малко подозрение. Той вдигна възможно най-скоростно котва и «Юрдек» напусна пристанището на Ерегли.

Беят не беше хранил наистина прекалени илюзии за бързината на плавателния съд, на който бе поверил живота си и драгоценното имущество в пътната чанта, ала действителността надмина неговите опасения — в първите часове на плаването му се струваше, че разстоянието между кораба и брега изобщо не иска да се увеличава. Това бе причината да попита капитана дали не е възможно да се изкопчат от «патицата» още няколко възела.

А общоприетата максима за късмета в действителност не вливаше ни най-малка утеха на Ибрахим. Де да знаеше капитанът каква сума е обявена за залавянето на неговия пасажер, то навярно нямаше да може да устои на изкушението да даде заповед за обръщане на платнохода и да поеме курс право към Стамбул, за да спечели обявената награда…

Последните думи за късмета капитанът беше изрекъл с тон, който отне ищаха на Ибрахим да продължи разговора. Другият прояви още по-малко склонност и скоро се отдалечи, за да си гледа в каютата кефа. Ибрахим за първи път в живота си се замисли сериозно за онова, което капитанът беше намекнал — че всичко е предопределено от късмета, от Книгата на живота.

Късметът! Кое му беше късметът — да бъде експедиран с копринения шнур от живота в смъртта или щеше да му бъде позволено все пак да си изконсумира на рахат състоянието в някой град на чужбината? Каква му беше файдата в първия случай, че опитваше да се изплъзне с «Юрдек»-а? Късметът щеше да съумее да го пипне и да му предложи със студена усмивка страховития шнур. И ако му е било писано да стигне спасителното прибежище, защо, Шейтана го взел, се насади на тоя проклет от Аллах сандък? Никакъв ти падишах и никакъв Диван нямаше да може да се добере до него — късметът щеше да го закриля.

Така или иначе на късмета не можеш убегна. Но тогава можеше да си остане и на своя райски красив остров и там да чака идването на късмета. Или още по-добре — изобщо нямаше нужда на напуща Стамбул, а да остави всичко да си дойде от само себе си. Беше глупост от негова страна, че бе избягал, щуротия беше, най-голямата гламавщина в неговия живот!

Хм-м. Ама наистина ли пък себе проявил като голям будала? В крайна сметка неговият начин на действие си бе напълно обясним. И кучето отбягва ръката, която го бие. А той… е, той нали също нищо друго не бе сторил. Съдбата — или това бе късметът? — му бе показала бича и той бе опитал да го отбегне. Та това си беше съвсем естествено! И ако в края на краищата се намираше тук на един кораб, който той с радост би пратил при Шейтана, то това си беше също така естествено и съответстваше на хода на събитията.

Ибрахим поклати глава. В Джехенната[54] да вървят безплодните размишления и всички философии, които объркват главата! Философията не означаваше нищо за него и даже с късмета не беше напълно наясно. Друг да се трепе с тези неща! Той повече не искаше да знае за тях.

Ибрахим се оттласна, обърна се и закрачи по палубата към кабината си… към своя късмет.

Източният вятър се задържа през целия ден. «Патицата» направи, ако не добро плаване, то все пак един забележим напредък към своята далечна цел. Но вечерта източният вятър се обърна внезапно в силен северен, срещу който тромавият съд трудно можеше да кръстосва. А през нощта бедата дойде с мощ. Северният вятър се засили още повече и макар да не прерасна в буря, той все пак беше повече, отколкото «патицата» можеше да понесе. Малко след полунощ кормилото се скърши. Плавателният съд се предостави безпомощно на произвола на вятъра, който го подгони пред себе си — в южна посока, отново към азиатския бряг, от който Ибрахим едва се бе измъкнал.

Екипажът се предаде с чисто ориенталско равнодушие на късмета. Капитанът се задоволи само да даде необходимите разпореждания «Патицата» да не дрейфа прекалено по вятъра. За поправяне на кормилото, изчезнало до половината в морето, не можеше и да се мисли по време на пътуването, а трябваше да се отложи до пристигането в някое пристанище. След като нещата веднъж бяха стигнали толкова далеч, то за него силният северен вятър беше даже много удобен, защото тласкаше кораба към по-оживени води. Тук повече можеха да разчитат да се появи в кръгозора им някой кораб, който да вземе на буксир безпомощния съд и да го замъкне в някое пристанище — не беше задължително да е точно Ерегли.

Когато нещастието, разбило внезапно надеждите на Ибрахим, се случи, той спеше в кабината, без нищо да подозира, съня на осъден. Капитанът даже не си даде труда да го събуди. И за какво ли? Нали мъжът с нищо нямаше да му помогне. Най-много щеше да му се пречка на пътя. Така Ибрахим узна случилото се едва когато на утрото стъпи на палубата.

Изпървом хукна като побеснял по горната палуба, сви в безсилен гняв юмруци към небето. После хвърли, както обикновено правим хората, цялата вина върху капитана, обсипвайки го с най-оскърбителни за честта хули. Изискваше най-невъзможни мерки, поиска капитанът да ремонтира незабавно кормилото и да възобнови пътуването на север, заплашвайки в случай на отказ с най-ужасяващи наказания от страна на Аллах и падишаха.

Шкиперът остана дълго време спокоен. За него всичко беше късмет, следователно и думите на този мъж, който търпеше със самообладание. Не отвръщаше нито със сричка, ала си имаше своето на ум. Турчинът има една сполучлива поговорка: «Ит хавлар, керван гетшер» — «кучето си лае, керванът си върви». Тази поговорка противопоставяше капитанът като щит срещу пороя думи на вбесения бей.

Но когато ругатните не искаха да вземат край, той сметна най-сетне за добре да защити своето достойнство.

— Сус! (Да мълчиш!) — сопна се на Ибрахим, когато онзи направи една пауза, за да си поеме дъх. — Я не ставай за сеир! Та ти се държиш като някой делия! Отбележи си едно! Господарят на кораба съм аз и ако не промениш тона си, ще те изхвърля в морето или ще те сложа в пранги… долу в трюма. Имам това право. Който се държи сербез на борда, мога да се отнеса с него като с бунтовник.

Подейства. Ибрахим зяпна сащисано капитана. Имаше вид на човек, отрезвен внезапно от студен душ. Започна да осъзнава, че се е държал като серсемин. Бясната му ярост затихна, отстъпвайки място на убийствен страх.

Там долу на юг чакаха на брега, към който «Юрдек» все повече приближаваше, потеряджиите. Едно акостиране на този бряг означаваше за него арестуване т.е. краят му, а това на всяка цена трябваше да бъде предотвратено. Той много добре можеше да се досети, че в акъла на капитана се въртеше да поиска от някой срещнат кораб да го извлачи до някое турско пристанище. Ето защо негова грижа бе да го отклони от тази мисъл.

Но за тази работа той намери в капитана, който нали не подозираше истинската причина за неговата тревожност, малко разбиране. Човекът трябваше да мисли най-напред за кораба си и едвам на втора линия за желанията на своя пасажер. Всичко, което Ибрахим успя да постигне, беше обещанието на капитана да го качи на борда на някой пътуващ на север кораб, ако срещнеха, разбира се, такъв. Повече повелителят на «Патицата» не можеше да стори за своя пътник.

Волю-неволю Ибрахим трябваше да се задоволи с този отговор. Беше от невероятно по-невероятно да се натъкнат баш на пътуващ на север кораб, ала Ибрахим се вкопчи в тази слаба надежда. Той се облегна на релинга с далекогледа си и започна да обследва хоризонта по всички направления на розата на ветровете, докато «Патицата» бавно, но неотклонно се носеше към опасния турски бряг. А жадуваното платно не искаше и не искаше да се покаже.

Затова пък нещо друго даде ново подхранване на Ибрахимовите надежди. Вятърът, който от снощи бе духал постоянно от север, се обърна внезапно на западен. Плавателният съд се насочи сега на изток.

Ибрахим си отдъхна. Непосредствената опасност — едно приставане на азиатския бряг, за момента бе отминала. Да, беглецът из един път дори се одързости да повярва на късмета си. Необходимо беше само вятърът по-нататък да се обърне и от юг, за да се превърне източният дрейф в северен и перспективата му щеше да е направо блестяща.

Но вятърът не му стори хатъра да се обърне. Духаше си стабилно от запад, сякаш си бе наумил да ядоса Ибрахим. Целият следобед и вечерта минаха. Никакво подобрение. И не се показваше и късче от платно. Така си останаха нещата цялата вечер и цялата нощ. Вярно, Ибрахимовите тревоги в последните часове, когато забеляза, че корабът вече не приближава брега, значително намаляха, но мислите му странстваха с неотслабващ копнеж на север, където му махаше златната свобода…

На следващия предиобед «Патицата» се носеше приблизително на ширината на Амасра, когато Ибрахим съгледа — той беше напуснал мястото си при релинга само за през нощта — през далекогледа далеч на изток по водната повърхност една точка. Тя бързо се уголемяваше и скоро се видя — нямаше съмнение, един съд, който държеше западен курс и то, както изглежда, право към дрейфащия «Юрдек».

Могъщо вълнение овладя Ибрахим. Какъв ли флаг носеше съдът? Ако се касаеше за западноевропейски кораб, то преспокойно можеше да се качи на борда. Ами какво ли, ако покажеше турски флаг? И за този случай решението му бе взето. Тогава присъствието му на «Юрдек» трябваше да остане под секрет. Някаква наложителна потребност за капитана на приближаващия кораб, да стъпи на борда на «Юрдек», не съществуваше дори да изявеше готовност да влачи авариралия съд. Възможността да остане скрит следователно бе налице. После нещата за Ибрахим опираха само да слезе на сушата, без да бъде заловен.

Ибрахим наблюдаваше с напрегнато внимание постоянно уголемяващата се точка. Скоро различи мачтата, после от вълните израсна корпусът и накрая се установи, че явно се касаеше за увеселителна яхта, каквито си строяха богатите «франки» (западноевропейците), за да обикалят с тях света.

Различавайки външността на приближаващия съд, капитанът се намръщи. Към този вид кораби, които по негово мнение бяха напълно безполезни и без право правеха морето несигурно, хранеше той неуважение, както впрочем към всичко, излизащо извън неговия кръгозор. Но все таки приближаващата яхта не беше за пренебрегване. Въпреки насрещния вятър малкият съд пристигаше с бързина и лекота, които даваха да се заключи за голяма парна сила. Във всеки случай тя бе напълно достатъчна да отведе неговия «Юрдек» до безопасен пристан.

Докато капитанът гледаше на яхтата с едно изпълнено с надежди очакване, Ибрахим бе овладян от някакво тягостно неспокойствие. Онова нещо там, което виждаше през тръбата ясно пред себе си, и което идваше насам с учудваща лекота — като изстреляно, му се струваше, че някога вече го е виждал… и то в Тунис. То принадлежеше на онзи побъркан англичанин, който му бе станал толкова неудобен в Стамбул и който вероятно също бе имал пръст и при злощастния изход на туниското начинание.

Или може би все пак не? Ибрахим си припомни, че тогава яхтата имаше една грамадна картина на форщевена — фигурата на лорд Линдсей, На приближаващия съд обаче не се виждаше нищо подобно. Но можеше и картината да е махната. Тогава все пак щеше да е яхтата… Ибрахим се изтегли предпазливо зад мачтата. Следващите мигове щяха да донесат развръзката. Тогава предпочиташе да не се мярка пред очите на екипажа на яхтата.

Очертанията на кораба изпъкваха все по-ясно. Най-напред само за Ибрахим, който единствен притежаваше далекоглед. Капитанът не се занимаваше с такива ново модерни франкски неща. Сега се различаваха хората, които стояха на предната палуба и гледаха със съчувствие насам, а сега… Ибрахим трепна, нямаше съмнение, там отсреща се облягаше оня дангил — англичанинът, в същото онова смахнато облекло, в което го беше опознал навремето. А до него — ла и лаха илла ’ллахве Мохамед расул Аллах — не стоеше ли оня проклет немец, с когото отново и отново си бе имал работа в Истанбул? Който твърдеше, че бил син на проклетия Адлерхорст? Вярно, той беше! Тъкмо сега обърна лице към своя съсед, така че Ибрахим можеше ясно да разгледа чертите му.

Беят не отдели време да оглежда останалите хора от яхтата, колкото и иначе да възбуждаха любопитството му. Той повика капитана на «патицата».

Трябваше да се действа, и то бързо. Тези хора на никаква цена не биваше да узнаят, че той се намира на борда.

— Бана бак! (Слушай!) — поде дрезгаво, когато капитанът дойде, — Аз познавам мъжете, които се намират на приближаващия кораб. Сред тях има мои смъртни врагове.

— Герчекми? (Наистина ли?) — рече капитанът невярващо. — Откъде претендираш да го знаеш? Та корабът е още толкова далеч, че суратите на хората не могат да се различат.

— Аз ги различих през моята тръба. Това ти стига. А сега те питам, какво ще преговаряш с ония?

— Не е трудно да се досетиш? Ще ги помоля да вземат кораба ми на буксир до някое пристанище.

— Очаквах този отговор. А какво, ако те помоля да се откажеш от това?

— Какво ти скимна? Как стигна до тая непонятна мисъл? Речта ти звучи направо безумно и също така бих бил безумен и аз, ако се съгласях.

— Знаех, че ще отговориш така и одобрявам твоята гледна точка. Но не можеш ли и ти да ми влезеш в положението?

— Сигурно мога, но не бива. За мен на първо място стои моят «Юрдек». Защо впрочем имаш такъв голям страх от тези хора? Та нали не е задължително да разберат, че се намираш тук.

Ибрахим кимна доволен.

— Ти откликваш на желанието ми. Аз в никой случай не бива да се показвам пред моите врагове, иначе няма да мога да изпълня заръката на падишаха. Те ще ми попречат.

Капитанът поклати замислено глава.

— Тогава ще трябва да дам на хората си съответните наставления как да се държат.

— Ти сигурен ли си в екипажа си?

— Мисля. В случай че им обещаеш голям бакшиш, те не драго сърце ще ти сторят тая или оная услуга.

— Няма да им липсва. Ти само направи, което ти е по възможностите!

— Много добре. Как смяташ да постъпиш?

— При първа възможност ще напусна скришом «Юрдек» и ще опитам с лодката ти да достигна брега.

— Машаллах! — рече капитанът удивено. — Не те разбирам. Защо не искаш да останеш на кораба, докато стигнем някое пристанище?

Ибрахим потърси подходящ отговор. Та нали не можеше да каже на капитана, че султанските хора дебнат да го уловят и че не бива да се показва в оживени селища.

— Трябва да избера най-сигурния път — рече накрая. — Нямам право да подхвърлям целта на пътуването ми в опасност. А това мога най-добре да сторя, като си тръгна тайно.

— Може би имаш право, готов съм да ти предоставя лодката, ако заплатиш щетите, които моят кораб понесе.

— Ще бъдеш доволен от възнаграждението ми.

— Тогава работата е наред. Предполагам, че ще искаш да напуснеш «Юрдек» през нощта?

— Да. Разбира се, ще ми е приятно, ако тогава разстоянието до брега не е прекалено голямо.

— Как мога да ти го определя още отсега?

— Като придумаш господаря на ябанджийския кораб да поеме курс близо до брега. Сигурно няма да се затрудниш да намериш някоя правдоподобна причина.

— Все ще измисля нещо.

— И внимавай преди всичко някой да не се натъкне на дирята ми!

— Не се кахъри! Тия франки са като малки, още непрогледнали палета.

Ибрахим поклати неодобрително глава.

— Не знаеш какво говориш. Не подценявай западняците! Аз ги познавам и знам, че човек трябва да се варди от тях.

Капитанът се усмихна с превъзходство.

— Е, бездруго скоро ще видя за какви трябва да ги смятам.

— Аз отсега нататък повече на палубата няма да се мяркам и до изчезването си ще се оттегля в моята кабина. Но имам още една молба към теб. Много е вероятно владетелят на франкския съд да пожелае да стъпи на «Юрдек», за да уговори с теб необходимото. Стори ми услугата и го отведи в твоята каюта, която граничи непосредствено с моята! Така ще чуя всичко и може би от думите му ще узная каква цел води ябанджиите насам.

— Ще си имаш хатъра.

— Сега тръгвам, защото времето напира. Та бъди нащрек, че от цялата уйдурма да не пострадаме ни аз, ни ти! Виж, яхтата вече съвсем приближи! До пет минути ще легне борд до борд с «Юрдек».

Ибрахим се шмугна в своята кабина. Капитанът се отправи към екипажа, за да даде необходимите инструкции за поведение.

Параходът междувременно бе приближил дотолкова, че на форщевена ясно се различаваха големите златни печатни букви — «ЛИНДСЕЙ» блестеше там на европейския кораб.

А най-отпред до релинга стоеше самият той в пълния си ръст, добре известният мастър Фаулингбул[55]. Той беседваше оживено с двама мъже. Единия Ибрахим правилно беше разпознал като Валерт ефенди, от който после се беше излюпил един Адлерхорст. Другият, безспорно приличащ на Херман, беше Готфрид Орьолчашча.

Фрапантно облеченият лорд възбуди във висша степен удивлението на целия екипаж на «Патицата». Но той не беше единственият мъж на яхтата, в когото те се звереха. Там имаше още две групи, за които си разменяха най-противоречиви гледища. Трима души стояха заедно, двамина от които бяха еднакво облечени и толкова дебели, че грамадните стигащи до земята кожуси обгръщаха опнато до пращене техните телеса. Дълбоко нахлупените върху главите им кожени калпаци позволяваха да се видят само тлъстите, сияещи от здраве и добродушие бузи. Третият в компанията беше едно момиче с носия, каквато турският екипаж никога не беше виждал, макар в Стамбул да беше влизал вече в съприкосновение с хора от всички възможни народности.

— От коя ли страна може да са? — дивеше се един.

— Не знаеш ли? — осведоми го друг важно. — Та то веднага си им личи, че могат да бъдат само ескимоси.

— По какво позна?

— По кожите им. В Ескимов мемлекети[56] е толкова студено, че при изгрева си слънцето се вкочанясва и вече не е в състояние да дарява топлина. Едвам когато стигне до границата на страната се съвзема отново. Затова всички хора там трябва да носят дебели кожи.

— Машаллах! Трябва да си е бая студено!

— Да, ужасно студено. Та нали другояче хич и не е възможно, защото цялата страна се състои от чист лед. Падишахът на Ескимов мемлекети притежава даже сарай, построен от прозрачен лед. Цялата покъщнина е от лед, дори миндерлъците и възглавниците.

След тези думи мъжът се огледа с физиономия, сякаш току-що бе обогатил човечеството с едно разтърсващо етнологическо откритие.

— Ахмак! (Глупак!) — обади се друг. — Невъзможно е тези хора да произхождат от страната, която преди малко назова.

— Да не искаш да го знаеш по-добре от мен, който познава джографията на всички страни на земята наизуст?

— И други са понаучили нещичко. Ако тези хора идваха от една толкоз студена страна, то те хич нямаше да могат да издържат на жегата при нас. Още по-малко щяха да носят тук кожуси. Разликата в температурите е прекалено голяма. Не, тъкмо наопаки е случаят. Тези хора са родом от някоя страна, където е толкоз жежко, че щяха да измръзнат тук на място, ако не бяха загърнали крайниците си в кожи.

— Такива страни няма — оспори познавачът на ескимосите, когото възражението на другия раздразни.

— Брей, че си бил умен! Значи още нищо не си чувал за Атеш вилаети[57], чиито жители се молят на Шейтана и плюскат огън?

— Чувал съм за нея — съгласи се другият, който знаеше географията на целия свят наизуст и поради това му беше невъзможно да признае невежеството си в този пункт.

— Виждаш ли? — заликува противникът му. — Те са съседи на Чин ве-Мачин[58], живеят край река Лех[59] и открай време воюват със султана на Юстралия[60]. Тяхната единствена храна се състои в огъня, който блика от много дупки на земята и за тях той представлява точно толкова вкусна гозба, както за османлията една паница коюнети[61].

— Ла илаха илла ’ллах! Машаллах! — прозвуча удивено наоколо. — Вярно ли?

— Как може още да питате? Или сред вас има някой, който да го знае по-добре?

Не, никой не го знаеше по-добре, също и «географът». Хората значи постигнаха единодушие по въпроса, че си имат работа с огнеземци.

Не толкова бързо си изясниха нещата с втората група на чуждоземната яхта. Любопитството на турците беше може би простимо. Защото групата, която се облягаше на релинга, щеше да предизвика всеобща сензация вероятно и на други места.

Двамата бяха неимоверно дълги и сухи, намъкнати в плътно прилепнали кожени дрехи. Третият, напротив, беше дребен и облечен с дълго, подобно на чувал кожено палто. За разлика от своите спътници, който бяха напълно голобради, той имаше по лицето си гъста, чорлава гора от косми, която позволяваше да се различат само две малки, живо шарещи наоколо очички. Една допотопна шапка с плачевно увиснала периферия допълваше цялата му външност. През рамото на мъжа висеше някаква безформена сопа, чието предназначение не беше лесно да се отгатне, двамата дългучи също притежаваха подобни криваци, в които само един познавач, и то след грижливо изследване, би предположил, че се касае за пушки.

На утрото след събитията в поместьето на Пьотр Добронич бе проведено съвещание относно способа и начина на осъществяване на обратния път.

Още преди участниците да са се споразумели по въпроса, се случи едно заслужаващо отбелязване произшествие. Когато отвориха вратата на коптильнята, за да хвърлят едно око на двамата затворници, се установи, че граф Поликев беше избегнал всяко земно наказание — намериха го обесен на един ригел.

Неговата смърт сведе въпроса за връщането до бързо решение. Граф Василкович трябваше естествено да отиде до Москва да предяви претенциите си към своя имот. За целта съпътствието на приемния му син беше наистина желателно, но не задължително необходимо. Старият граф в края на краищата се съгласи Готфрид да поеме в компанията на брат си обратния път за Германия.

И тук два пътя идваха на дневен ред. Единият водеше през границата на китайска територия и предлагаше наистина за бегълците Борода най-голяма сигурност, но в замяна бе свързан с безкрайни трудности, с които бащата и майката Борода навярно нямаше да се справят. Другият път водеше… през степите на Русия. Вярно, тук заточениците се подхвърляха на риска да бъдат разпознати и заловени, ала тази опасност можеше да се предотврати.

Херман фон Адлерхорст притежаваше отлични паспорти, в които се споменаваше и неговият съпровод. Така че предлаганите привилегии се споделяха и от другите. Освен това Була и Калина решиха да придружат за известно време дъщеря си Карпала в Германия. Княжеската двойка щеше да бъде съпровождана от четирима от хората си. И какво ли, ако двама от тях бъдеха възрастните Борода? Да бъдат облечени като буряти и прекарани нелегално през страната не изглеждаше невъзможно. Също така малко можеше да осуети плана обстоятелството, че трябваше да вземат със себе си намерения Фьодор Ломонов, някогашния дервиш. Отрязаха му брадата, покриха му косите с една забрадка, навлякоха го в женски дрехи и го насадиха в затворената карета на бурятската княгиня. Така той минаваше като тежкоболна жена. В усамотени местности стигаха само въжетата да си го подсигурят. А отбиваха ли се в някой град, затворникът получаваше едно бързо и дълго въздействащо сънотворно, което тейш Була бе наредил на един врач от своето племе да приготви. По този начин мъкнеха необезпокоявани със себе си Ломонов.

Планът произхождаше от дребния трапер, чиято лукавщина и хитрост преодоляваше всички мъчнотии.

От Краснодарск на Каспийско море Херман изпрати до брат си Мартин в Германия една телеграма, с която съобщаваше резултата от начинанието и същевременно приблизително времето, когато компанията смяташе да пристигне в Трапецунт.

Сетне видяха един ден пред себе си бреговете на Черно море и Трабзон[62]. За най-голяма изненада на всички Херман разпозна сред лежащите там долу на котва плавателни съдове «Линдсей» — парната яхта на своя вуйчо.

Мартин беше изпратил веднага новината на лорда и Линдсей не пожела да пропусне лично да отиде да прибере Херман и новонамерения трети племенник. Той нареди да се подгрее котела и отплава за… Трабзон.

След първите бурни приветствия бе свикан военен съвет. Решиха да отплават за Стамбул. Ибрахим бей, злият демон на фамилия Адлерхорст, не биваше повече да се радва на своите скверни дела.

Стана така, че на следващото утро от пристигането им в Трабзон «Линдсей» вече браздеше вълните на Кара Дениз в западна посока и… след двудневно плаване забеляза дрейфащия «Юрдек». Късметът беше довел стария престъпник Ибрахим бей на пътя на «Линдсей».

«Линдсей» по начало бе взел Курс към «Патицата», така че нейният капитан можеше да си спести сигналите за бедствие. Едва когато непознатият кораб бе дошъл в непосредствена близост, шкиперът на «Юрдек» вдигна флага за бедствие. «Линдсей» веднага даде знак «Разбрано» и описа дъга, за да легне в дрейф борд до борд с «Юрдек».

Тъй като нито капитанът на «Линдсей», нито лордът разбираха турски, Херман изяви готовност да превежда.

— Тук «Линдсей», увеселителна яхта на негова светлост лорд Линдсей! — извика той нагоре към далеч по-високо разположената палуба на «Патицата».

Турският капитан назова името на кораба си и продължи:

— На път за Одеса. Искате ли да ни теглите?

— До Одеса? И през ум не ни минава! — отговори Херман усмихнато след като бе превел на лорда въпроса на капитана.

— Кормилото строшено. Не можем да продължим.

— Поискайте да ви извлачи някой кораб, който има курс натам.

— Коя е вашата цел?

— Стамбул.

Капитанът не се мисли много. Докато срещнеше кораб, който да плава за Одеса, можеха да минат дни и седмици. Та нали трябваше да е дори радостен, ако някой капитан изобщо проявеше готовност да го вземе на буксир — все едно накъде.

— Ще ни откарате ли до Стамбул? — попита той бързо. — И какво ще искате?

Херман преведе на лорда тази молба. Линдсей плъзна очи по «патицата».

— Какво ще кажете, можем ли да рискуваме? — попита той собствения си капитан.

— Защо не, милорд? Турчинът наистина е по-голям от нашата яхта, но «Линдсей» въпреки това ще се справи. Вярно, ще се движим по-бавно.

— Хм-м, мога да си го представя. Но ние не сме варвари. Дали ще сме утре или вдругиден в Стамбул, не играе роля. Негодяят Ибрахим сигурно няма да ни се изплъзне. Или ти си на друго мнение, Херман?

— Не, вуйчо. Един ден повече или по-малко не е от значение.

— Well, тогава работата е all right (наред). Ще ги влачим… но само докато срещнем друг кораб.

— А обезщетението?

По море нищо не се прави даром и дори спасяването на корабокрушенци трябва да бъде заплатено от съответното корабно дружество.

Но лорд Линдсей мислеше иначе.

— Не съм бакалин — изръмжа той. — Лорд Дейвид Линдсей съм. Не се нуждая от пиастрите му. Кажи го на турчина!

Херман се подчини на нареждането и прибави желанието да отиде с лорда на борда на «Юрдек», за да уточнят подробностите.

Той не подозираше, че по този начин само удовлетворява намеренията на турчина, който даваше мило и драго да види ябанджиите в каютата си. Нали Ибрахим така бе пожелал.

Не мина много и четиримата седяха един срещу друг в малката капитанска каюта на «Юрдек» — Линдсей, Херман, капитанът на «Патицата» и неговият чорлав кормчия — пушеха чибуци и сърбаха мока от нищожни филджани.

Набързо се споразумяха относно условията. Линдсей се съгласи с капитана на «Юрдек» да подирят близостта на брега. След като веднъж вече щеше да влачи турчина, то това не биваше да продължи по-дълго, отколкото бе непременно необходимо. А в крайбрежните води беше по-вероятно да срещне някой кораб, отколкото в открито море и да му прехвърли неудобната «опашка».

И след като пасажерите на яхтата щяха да бъдат така превързани към «Патицата» за ден или дори за два, те поискаха сега да узнаят повече подробности за старото корито.

— Значи си държал курс към Одеса? — забеляза Херман.

— Ти го каза.

— Какво си натоварил?

— Нищо.

Херман повдигна учудено глава.

— Нищо? Не те разбирам.

— Не намерих подходящ товар — оправда се капитанът малко смутено. — Чак в Одеса се канех да взема захар.

Херман поклати глава. Този претекст не му се стори убедителен. Кой капитан ще ти тръгне без товар в морето? И дори да не намери подходящ, ще вземе каквото има, дори корабен товар кости, които лесно ще пласира с един пиастър печалба на центнер.

Тук нещо не беше наред. Херман се вгледа изучаващо в капитана. Дали пък не въртеше контрабанда? Но не, този мъж не правеше впечатление на човек, занимаващ се с контрабанда. Пък и за такъв вид далавера не можеше и да има по-неподходящ съд от «Патицата». Не, контрабандист турският капитан със сигурност не беше.

И все пак Херман имаше чувството, че човекът не му казва истината. Каква тайна таеше турчинът, той наистина не можеше да отгатне. Е, в крайна сметка това не му влизаше в работата. «Линдсей» просто вземаше «Патицата» на буксир с оглед после час по-скоро да се отърве от нея. В останалото можеше пет пари да не дава за старото корито.

— Бил ли си вече в Стамбул? — продължи да пита Херман.

— Доста често.

— Може би си имал случай да се запознаеш с някой си там Ибрахим бей?

«Аха! — помисли капитанът. — Сега трябва да се внимава!» Ибрахим остреше уми в своята кабина, за да не изтърве нито дума от разговора.

— Не го познавам, но съм чувал за него — отвърна турчинът, верен на спогодбата. — Той е много богат, а милостта на падишаха, дано Аллах го дари с хиляда години, светлее над него.

— Няма да мине много и тя ще залезе за него — отвърна Херман с неволно подигравателен тон.

— Какво искаш да речеш? — попита капитанът. Блазнеше го да разбере в каква връзка се намираха ябанджиите с Ибрахим.

— Това, което рекох. Ибрахим скоро ще престане да играе каквато и да е роля. Аз го държа напълно в ръцете си.

— Значи си негов враг?

— Само враг? Кажи по-добре, негов смъртен враг! — отвърна Херман разпалено.

— Какво ти е сторил? — подпита капитанът на «Патицата» и проточи с преднамерено съмнение думите. — Ибрахим бей минава за благочестив мъж, който добросъвестно спазва предписанията на Корана.

— Благочестив? А аз ти казвам, че той е най-големият вагабонтин, огряван от слънцето.

— Говориш със загадки. Ибрахим бей вагабонтин? Това не мога и да си го помисля.

— Ще го докажа в Стамбул.

Морякът поклати глава.

— Какво можеш да постигнеш срещу Ибрахим? Ти, един франк, един европеец, срещу могъщия бей?

— Цялото му могъщество ще грохне, когато заведа тъжба срещу него. Или мислиш, че ще предприема нещо, без грижливо да съм се подготвил? Ударът ще се стовари върху него като гръм от ясно небе.

— Какъв удар? — подпита капитанът любопитно.

— Аркадашът и апапишът в шейтанщините му е в моя власт… аз ще го изправя срещу Ибрахим… и после ще видим дали този шейтан…

Херман внезапно се прекъсна. Едва сега си даде сметка, че постъпва съвсем неразумно. Беше се увлякъл да разкрие сърцето си пред един напълно чужд човек, когото работата изобщо не засягаше. Той се засрами от самия себе си. Как можеше да е толкова глупав! Показа се като кръгъл глупак, неумеещ да си сдържа езика.

— Е, какво искаше да кажеш? — настоя турчинът. Херман се надигна и лорд Линдсей, който нищо не беше разбрал от разговора на двамата, последва примера му.

— Забравих, че ти разправям неща, които са ти напълно безразлични.

Капитанът на драго сърце би извлякъл още от франка, но засега трябваше да се задоволи и с това, ако не искаше да озадачи ябанджията. Той съпроводи двамата, следван от кормчията си, до бордовата стълбичка. Малката йола, довела двамата до борда на «патицата», още си беше там.

Последните думи на Херман бяха подхвърлили Ибрахим в най-голяма угриженост. Кого имаше предвид франкът с «аркадаша», който се намирал в негова власт? Тук можеше да става дума само за един-единствен и това беше дервишът. Ама той пък нали беше паднал в Тунис в ръцете на гавазите! Как ли се намери след толкова време насам и на яхтата на неговите врагове?.

Ибрахим почувства как примката се стяга все по-тясно около врата му. Трябва да се бяха случили неща, за които той си нямаше ни най-малък хабер, и които точно затова ставаха опасни. Решението му да напусне още днес кораба и да опита да достигне брега, стана толкова по-твърдо. Там щеше да се скрие в някое убежище, додето му се предостави благоприятна възможност да избяга в чужбина.

Докато беят трескаво размишляваше как би могъл да се изплъзне на късмета, Съдбата крачеше там горе на борда неумолимо по своя път, Когато четиримата минаваха край главната мачта, Херман усети някой да го дърпа за ръкава. Огледа се бързо и видя кормчията да слага предпазливо пръст на устата си, плъзгайки същевременно един особен поглед към капитана.

Какво искаше човекът? Очевидно да говори с него и то незабелязано от капитана. На борда на «Патицата» това би обърнало внимание, значи трябваше да замъкне мъжа на яхтата.

Преди да постави като първи крак на бордовата стълбичка, той се обърна към капитана:

— За малко да забравя нещо. Кой от вас двамата ще ни придружи до борда на яхтата? Сред нашия екипаж няма никой, който да разбира твоя език, а аз самият за съжаление не съм достатъчно моряк, за да правя заповедите ти понятни за хората. Капитанът веднага хлътна в клопката.

— Имаш право. На мен самият мястото ми е на «Юрдек». Но кормчията може да дойде временно с вас, докато бъде прибрано влекалото. А после ще пратя каика да го върне.

Херман слезе доволен в йолата. Лорд Линдсей, изглежда, по-малко се зарадва на тази мярка. Когато седнаха един до друг, той нашепна на племенника:

— Как ти дойде на ума да помъкнеш тоя мърляч? Той ще пренесе lice and fleas[63] на цялата тая банда на чистия ни кораб!

— Имам си причина за това, скъпи вуйчо.

— Хубава причина! — изръмжа лордът. — Бих желал да знам каква.

— По-късно, вуйчо, по-късно! Сега няма време за тези неща.

Лордът промърмори на себе си:

— Хубава управия на тоя кораб! Невероятни порядки!…Пфу!

— Сигурно имаш предвид паразитите?

— Yes. Забеляза ли как изглеждаше каютата на капитана?

— Да, бъкаше от паяци и буболечки от всякакъв вид.

— Отвратително! Просто ужасно! По време на вашия разговор на два пъти даже мишка изтърча по ботуша ми. И ние трябва да влачим тая гадна кочина! Дявол го взел!

— Няма как да го избегнем, ако не искаме да минем за съвсем безчувствени.

— Well! Go on![64] Зная обаче какво щях да направя, ако мизерното корито беше моя собственост.

— Е?

— Щях да го надупча и потопя с все паразити. Yes.

Йолата спря до яхтата. На борда Херман веднага отведе настрани кормчията на «Патицата», така че да не може да бъде видян отсреща.

— Предполагам, че имаш да ми направиш някакво съобщение.

— Да, ефенди.

— Започвай тогава!

Мъжът обаче, както изглежда, не намираше работата за толкова спешна. Той погледна немеца изучаващо, сякаш искаше първо да прецени големината на кесията му.

— Ще ми заплатиш ли добре? — попита после. Херман го погледна учудено.

— Гледай ти! Пари ли искаш? Ние ви избавяме от едно ужасно затруднение, а ти искаш да ти се заплати за някаква си дребна услуга? Това е непристойно.

— Мамиш се, ефенди, ако си мислиш, че се касае само за някоя малка услуга. Онова, което имам да ти съобщя, е от голяма важност за теб.

— И колко ще искаш за съобщението си?

— Сто пиастъра няма да са прекалено много.

— Сто пъти побъркан си ти.

— В такъв случай, ще си задържа скъпоценния хабер за себе си, но ти ще има да се пишманиш, ефенди!

— Да изчакаме.

— Е, добре! Като не искаш, ще си вървя.

Но не си тръгна, а се обърна още на първата крачка.

— Ефенди, само да знаеше какво знам, щеше драговолно да ми дадеш един щедър бакшиш.

— А-а, бакшиш! Това е нещо друго!… Така съм съгласен, стига хаберът ти наистина да е от важност за мен.

— Такъв е, заклевам се в брадата на Пророка.

— Е, развързвай си тогава езика! Не разполагам с много време.

— Колко ще е голям бакшишът ти? — осведоми се кормчията за всеки случай.

— Това не мога да ти кажа още отсега. Ще зависи от ценността на твоя хабер. Но ти давам думата си, че няма да се скъпя, ако работата наистина стои така, както казваш.

— Тогава съм спокоен, защото знам, че от изумление ще си изгубиш езика.

— И ти ще си изумиш какво става, ако не почнеш скоро — кипна Херман. Нишката на търпението му застрашаваше да се скъса.

— Е, чувай тогава! Ти дириш в Стамбул един мъж, за да му поискаш хесапа. Този мъж понастоящем не е в Стамбул, а… на нашия кораб.

Това действително беше новина, от която Херман за миг загуби и ума, и дума. Неговият смъртен враг в непосредствена близост, без той да си има понятие!

— Право ли те разбрах? — изрече накрая. — Имаш предвид Ибрахим бей?

— Да, ефенди.

— Любимеца на падишаха?

— Никой друг.

— Не се ли заблуждаваш? Може да е някой, който случайно носи същото име.

— Със сигурност е този, когото се каниш да дириш.

— Откъде знаеш?

— Защото беят ни обеща голям бакшиш, ако не ви издадем, че той е на борда на «Юрдек».

— Нима е знаел кой се намира на тази яхта?

— Трябва да е знаел, защото дълго време ви наблюдаваше през тръбата. После повика капитана и се пазари с него. От името на Ибрахим капитанът обеща на всеки от нас бакшиш, ако си траем.

— Тогава е той! Наистина е той! — извика Херман високо. — Човече, твоят хабер наистина струва злато и ти ще си имаш исканите сто пиастъра… не, двеста ще получиш, стига да не ми връзваш патица[65], по-голяма от вашия мизерен кораб там отсреща!

— Ефенди, за какъв ме имаш?

— Добре де! Ще си получиш обещаното до последната пара веднага щом се убедя, че си казал истината.

— Как се тъкмиш да се захванеш с тая уйдурма?

— Хм-м, аз всъщност ще мога да заловя капсъзина чак в Стамбул. По-рано нямам власт над него. Какво впрочем търси Ибрахим на вашия кораб?

— Не знам. Той, изглежда, се е доверил само на капитана.

— А как стана така, че го издаваш?

— Защото е много горделив мъж, който само ни ругае и проклина. И ще се радвам, ако се смири… Аллах да го погуби!

Новината на кормчията изпълни Херман с такава радост, че му идваше веднага да отиде да я сподели със своите близки и приятели, ала за момента имаше по-неотложна работа. Беше време да вържат влекалото, ако не искаха да събудят подозрението на капитана или Ибрахим.

За половин час всичко бе уредено — тромавата «патица» бе привързана към грациозната яхта.

Сега малката лодка на «Юрдек» се стрелна насам, за да си прибере кормчията. Повече със знаци, отколкото с думи той помоли младия франк да не издава пред капитана, че от него е научил за присъствието на Ибрахим. Херман кимна. Лодката се отблъсна. Връзката между двата съда сега се състоеше само в едно стоманено въже.

Докато яхтата пое своето плаване на юг, Херман осведоми брат си, лорда и Детелиновия лист кой се намира на «патицата» като пасажер. Как им се искаше веднага да спуснат лодката, да измъкнат злия дух на фамилия Адлерхорст от бърлогата му и да проведат съд над него.

Но по ред причини това не беше уместно. Херман беше обещал на кормчията дискретност. Откъде при това положение щяха да са разбрали за присъствието на бея на «патицата»? Кормчията щеше да бъде компрометиран. Освен това беше опасно да стъпят без разрешението на капитана на чужд кораб и да похитят един пасажер. Капитанът би се отбранявал, а в този случай това беше повече от вероятно. И в заключение за пленника на борда на «Линдсей» нямаше място. Малката яхта беше заета след приемането на многобройната компания — заедно с фамилията Борода тринайсет човека, включително дервиша — до последното ъгълче. Беше им коствало доста труд да намерят сигурен затвор за дервиша. След като го бяха влачили е безкрайни мъчнотии из Русия, не им се искаше в последния момент да му предоставят възможност за бягство. Така че го бяха заключили в отделна каюта, а самите себе си стеснили по всякакъв възможен начин.

Ето защо се споразумяха да изчакат със залавянето на Ибрахим докато влязат в Златния рог. А това предлагаше и предимството да си осигурят помощта на английския и немския консул.

Сам Хокинс до този момент не се бе намесил нито с дума в съвещанието. Сега обаче сметна за уместно да изрази своите опасения.

— Мешърс, ако чакаме до Стамбул, ще закъснеем.

— Как тъй? — попита Херман.

— Защото дотогава птицата ще е излетяла.

— Това той изобщо не може да стори.

— Защо не? Намирам го даже за много лесно, ако не се лъжа.

— Изразете се по-ясно!

— Well, ще бъда значи по-ясен. Тоя славен Ибрахим и капитанът се таят под една черга, а вие, млади мастър, сте бил толкова непредпазлив, че да вържете намеренията си направо на носа на капитана. Та нали е прозрачно като мед, че Ибрахим сега ги знае. Не сте ли на това мнение?

— Признавам — кимна Херман.

— Какво ще предприеме той сега? Да чака до Стамбул и да се остави преспокойно сетне да бъде арестуван от нас?

— Ама той нали си няма понятие, че присъствието му на борда на «патицата» ни е известно. Той ще се надява в пристанището да успее да напусне незабелязано кораба. И тогава ние ще го заловим.

— Или пък не, ако не се лъжа. Нещо ме човърка в носа, че той тогава няма да е вече там и вие сигурно няма да пожелаете да ви бъда засвидетелствано уважение, хи-хи-хи-хи!

— Действително не! — бе принуден да се засмее Херман.

— Бъдете уверен, че Ибрахим ще офейка! Сам Хокинс в неговото положение би сторил същото, ако не се лъжа.

Тези думи бяха изречени с такава категоричност, че Херман се разколеба.

— Кога и как би я свършил тая работа?

— Кога? Тази нощ, по тъмното. А как? С някоя лодка естествено! До настъпването на нощта ще сме се приближили порядъчно до брега, така че той без кой знае какви усилия ще съумее да стигне с гребане до него.

— И все пак във вашите сметки има една грешка. На Ибрахим изобщо не се налага да напуска кораба, защото ние се споразумяхме с капитана на «Патицата», че ще го преотстъпим на първия кораб, появил се в кръгозора. Тогава Ибрахим ще се е откачил от нас и спокойно ще може да си остане на борда до най-близкото пристанище.

— А ние междувременно ще избързаме напред и ще го посрещнем с тимпани и тромпети! Сигурно това ви е намерението, а? Вярвате ли наистина, че той ще поеме този риск?

— Може би имате право. Само не знам какво трябва да направим. Ако той поиска да напусне кораба през нощта, не бихме могли с нищо да му попречим. Нощите тук понастоящем са тъмни като в рог и ще ни е невъзможно да видим, ако някоя лодка се отблъсне от «патицата».

— Е, оставете тая грижа на нас? — рече дребосъкът. — Сам Хокинс е човекът, способен да реши тази задача. А тези двама дълги типове са наистина грийнхорни за чудо и приказ, но имат на главата си очи, с които вашите не могат се сравни. Това и завистниците трябва да им признаят.

— Well, всичко това е много хубаво. Но какво ще правим сетне, ако предсказанията ви се сбъднат?

— Как можете още да се съмнявате? Впускаме се естествено на часа с яхтата по петите на човека и го пипваме за яката, ако не се лъжа.

— Heigh-day[66]! Би било голям майтап! — обади се на това място лорд Линдсей. — Мастър, бих искал думите ви да се изпълнят. Това ще е най-сетне отново едно приключение, за което веднага бих заплатил сто фунта. Yes!

— Не е нужно, сър — отбеляза Сам сухо. — Ще си имате приключението безплатно.

— Но дори да приемем — възрази Готфрид, — че ловът ни успее, къде ще денем пленника? Тук на борда е лошо място за него. А да го тикнем при дервиша, не е препоръчително. Кой знае каква биха я свършили заедно.

— Мога да си го помисля — ухили се Сам. — В техния случай и аз бих сторил същото, хи-хи-хи-хи! Но не е нужно да им даваме възможност за такава глупост. Необходимо е само да прехвърлим мастър Флоран, наричащ се веднъж дервиш Осман, веднъж Бил Нютън, веднъж Фьодор Ломонов, отсреща на «Патицата» и да го предадем там на пансион. По този начин на яхтата ни ще се отвори място за Ибрахим.

— Какво ви дойде на ума! — оспори Херман. — Та тъкмо това е, което трябва да избегнем. Капитанът на «Патицата» се смята за противниковата страна и не би ни върнал пленника.

— Не бих го посъветвал — забеляза Сам. — Така може да постъпи единствено по отношение своя пасажер Ибрахим. Той стои под негова закрила на борда на «Патицата». Но дервишът ще му бъде поверен като товар, който можем да си изискаме обратно. А за да не го пусне тайно да избяга, ще се погрижим да поставим при него караул.

— Вярно, Сам — засмя се Херман. — Вие май сте подготвен за всичко срещу всеки коз. Като ви слуша човек как говорите, може да си помисли, че за вас мъчнотия изобщо няма.

— И наистина няма, достопочтени сър! Поне в този случай, който е много прост.

С това работата за трапера бе уредена.

Решиха да постъпят според съвета на опитния прериен ловец. Яхтата щеше да плава с половината корабни светлини, което беше наистина против предписанията, но предлагаше голямо предимство. Съдът на Линдсей щеше да се намира по отношение «Патицата» в по-голяма тъмнина. А това беше от голяма полза за тримата ловци. Да се наблюдава от мрака навън е по-сигурно, както е известно, отколкото от светлото.

За предполагаемото офейкване на турчина можеше да бъде поставен под въпрос само някой късен час. Тъй като курсът и без това бе насочен на юг, щеше да е глупаво от страна на беглеца да напусне кораба по-рано, отколкото безусловно необходимо. От друга страна, при утринните зори той трябваше да е извън видимостта на двата съда.

Едва ли грешеше Сам Хокинс, като мислеше, че Ибрахим ще предприеме своя опит за бягство в първите часове на новия ден.

Дребният трапер беше толкова сигурен в нещата си, че с падане на мрака се просна на палубата да спи с разпореждането Дик и Уил да пазят на смени до полунощ и после да го събудят. Сам го каза толкова спокойно, а двамата приеха указанието толкова невъзмутимо, сякаш не им предстоеше едно вълнуващо приключение…