Ловци на соболи и казаци

7. Дявола и баба му

Когато тройката стигна в града, пасажерът даде заповед на коларя да спре пред жилището на околийския началник. Там слезе.

— Тук ли живее околийският? — обърна се той грубо към един прислужник.

— Тъй вярно, бащице.

— Приема ли?

— Той сигурно още спи.

— Събуди го и ме отведи засега в канцеларията!

— Не бива да го правя. Трябва да изчакаш, докато стане. Ти без съмнение ще отседнеш в странноприемницата. Чакай там, аз ще те уведомя, когато си отспи!

— Той семейство има ли?

— Да. Жена — нашата майчица, и син — нашият есаул.

— Тогава сигурно ще може да се говори с есаула, а?

— Не. И той още спи.

— К черту! (По дяволите!) Та тук хърка цялата фамилия!

— Не. Майчицата е будна. Преди малко трябваше да й занеса чай.

— Доложи й за мен!

— Не бива.

— Аз ще ти кажа какво бива и какво не бива! Ако не се подчиниш на мига, ще те нашаря с камшика! Кажи на тази майчица, че граф Николай Поликев желае да й се представи и няма време да чака дълго за отговор!

Сега слугата се отдалечи тичешком. Графът влезе в постройката. Един бегъл поглед из коридора го осведоми къде да търси жилищните помещения. Неговата проницателност го водеше правилно — тъкмо стигна жилището, слугата излезе и тутакси се върна, за да доложи за него.

Жената на околийския стоеше в средата на стаята и го посрещна с дълбок поклон. Когато вдигна отново лице, погледът, който хвърли на пришелеца, не можеше да се нарече чак приятелски. Графът изобщо не поздрави. Той огледа жената остро и пронизващо, после по лицето му плъзна усмивка, чието значение бе трудно да се разгадае.

— Вие сте съпругата на околийския? — попита високомерно.

— На вашите услуги! — отговори тя леко разбунтувана срещу този надменен тон.

— Името ви?

— Рапнин.

— Сигурно по-рано в Иркутск?

— Действително.

— Къде е мъжът ви?

— Още спи.

— А синът?

— Също.

Графът разтегна подигравателно физиономия.

— Господата май си нанкат все дотолкова късно, а?

— Спят, докогато им е угодно! — тросна се жената.

— Нямам ни най-малко против. Намерението ми беше да си измоля гостоприемството ви за днес и утре заран да си хвана пак пътя, ала сега реших друго и смятам да поостана при вас за по-дълго.

По лицето на околийшата изумлението и яда си оспорваха първото място.

— Струва ми се, че за тая цел си има странноприемница. Вашият паспорт в правителствени сгради ли ви упълномощава да живеете? — попита тя оперено.

— Не. Правя го само вследствие на дългогодишна привичка.

— Ние също си имаме нашите привички. А да ги жертваме за един непознат, не сме задължени, господин графе.

— Не сте учтива, госпожа Рапнин!

— А вашето държане и претенциите ви са не само неучтиви, но и нещо много повече! — кипна жената.

— Няма да ви се разсърдя за грубото изявление. Вашите възгледи не са меродавни за мен.

— Аз ви наричам граф и настоявам в замяна да се обръщате към мен с титлата ми. Впрочем вие даже не сте се легитимирал.

— Вие също толкова малко като госпожа Рапнин!

— При мен това не се нуждае от удостоверяване. Ние си живеем тук. А вие сте непознат. Лесно е да се представите за граф, пък същевременно да сте нещо съвсем друго.

— И очевидно е също така лесно вие да се представите за някоя си госпожа Рапнин, а пък в действителност да сте… госпожа Салтикова.

Думите бяха изречени с хаплива острота. Търсеният от графа ефект настъпи мигновено. Съпругата на околийския отскочи назад и го измери със зъл поглед.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Искам да кажа, че скоро би могло да стане необходимо да се наричате отново госпожа Салтикова.

По лицето й плъзна дълбока бледнина.

— Все още не ви разбирам — прогъгна.

— Затова пък толкоз по-добре ще ме разбере господин околийският началник. Настоятелно ви моля да го събудите! Сега сигурно ви е ясно, че не ви посещавам само ей така на добра воля.

Госпожата се пречупи, ала бързо се окопити и се поклони.

— Седнете! Мъжът ми веднага ще се появи. После напусна, олюлявайки се, стаята.

Граф Поликев приглади със задоволство мустаци, извади табакерата си и си запали една пура — досущ като че се намираше в собственото си жилище.

Минаха може би повече от десет минути. После се зачуха високи гласове и забързано сновящи стъпки. Най-сетне врата се разтвори със замах и стопанката на къщата влезе отново, лицето й беше разкривено от страх и ужас.

— Простете! — изпелтечи. — Току-що установихме, че нито мъжът ми, нито синът ми са докосвали леглата си. Не можем да ги открием.

— Хайде бе! — ухили се графът. — Ще ми разрешите ли да понадникна в спалните? Иначе наистина ще си помисля, че имате намерение да ме измамите.

Въпреки страха си тя възприе забележката като оскърбление и отвърна своенравно:

— Готова съм да се подложа на всеки основателен домашен обиск от страна на властите, ала вие сте ми съвършено непознат.

Графът се поклони подигравателно.

— Нека бъде волята ви. Аз естествено не мога да се намъкна в жилищните ви помещения без ваше позволение, ама пък и без проверка на фактите не съм в състояние да дам едно мирно разрешение на неприятните за вас събития, които ни предстоят. Вие стоите с мен на бойна нога, добре, тогава битката може да започне! Отказвам се от гостоприемството ви и се оттеглям. В странноприемницата ще бъда приет с по-голяма готовност оттук, но и вие после не бива да очаквате от мен някаква отзивчивост.

При тази скрита заплаха инатливият израз на високомерното женско лице се промени. Държането на графа й внушаваше страх и неувереност. Тя се насили да отвърне дружелюбно.

— Не е нужно да отсядате в странноприемницата. Цялата ни къща е на ваше разположение и ще видите, че сте добре дошъл у нас. Направете си труда, моля, да ме последвате до стаята за гости! Вярно, намираме се в Сибир и аз не мога да ви предложа удобствата, на които сигурно сте свикнал.

Тя се обърна към вратата и в този миг енергично се почука. Влезе един лейтенант.

— Господин ротмистърът? — попита той, забравяйки в бързината да поздрави.

— Не е тук — отвърна стопанката.

— Господин околийският?

— Също.

— Всички дяволи! В такъв случай се намирам в ужасна безизходица. Отвън до ареста стоят два поста, които не мога да сменя без разрешението на господин околийския и господин ротмистъра. Двамата господа са дали заповед на постовите да не мърдат от мястото си, докато не се върнат.

— Слава Богу, поне някаква следа! — възкликна госпожата облекчено. — Кога са говорили мъжът ми и синът ми с постовете?

— Кукувицата знае! Поисках да разпитам синковците, ама така и не получих разумен отговор. Вие нямате ли представа накъде са тръгнали господата?

— Ни най-малка.

— Тогава трябва да ги търсим.

— Много ви моля това де се направи веднага и да бъда уведомена за резултата!

Офицерът се отдалечи. Съпругата на околийския отведе графа в стаята за гости.

На излизане от къщата лейтенантът срещна трима мъже, които имаха намерението да влязат. Лицето му се намръщи, защото това бе Детелиновият лист. Той вчера също беше сред присъстващите в танцовата зала, така че знаеше всичко, което се бе случило там.

— Какво дирите тук? — обърна се грубо той към влизащите. Сам Хокинс му се ухили в лицето.

— Вие в тази къща ли живеете?

— Не.

— Тогава хич да не ви пука какво ще дирим тук.

— Позволете, това е учрежденска сграда!

— Зная.

— А аз съм служител на правителството. Изисквам отговор!

— Човече, да не би пък да си мислиш, че ще позволим да ни поучава някакъв си там казак? Я си го избий от главата! Ако изречеш още макар и една-едничка невежлива дума, ще пиша на генералния наместник на Източен Сибир, ако не се лъжа. Той ще се погрижи да станеш по-учтив!

Това, види се, бе правилният метод подход да му се вдъхне уважение.

— Прощавай, бащице! — избълва лейтенантът сащисан. Той си припомни предишното държане на Сам, особено «пиенето на кафе и играта на карти в Царское село».

— Не знаех, че генералният наместник ви е приятел — прибави той.

— И без това съображение бихте могъл да бъдете учтив! — скастри го Сам, привидно все още оскърбен. — Искаме да отидем при околийския.

— Няма да го сварите вкъщи, той е изчезнал. Трябва първо да го потърсим.

— Тогава ще отидем при сина му, ротмистърът…

— Той също е изчезнал — прекъсна го лейтенантът сервилно.

— И вие нямате понятие къде?

— Не.

— Е, това вече ние ще постигнем. Един чужденец понякога по-лесно успява, отколкото някой местен… Ами що за типове са ония двамата там, дето стърчат вкочанено, гаче ли са глътнали бастун?

— Постове са.

— Тогава те може би ще знаят накъде са се отправили двамата. Та нали много добре могат да виждат дотук.

— Аз вече ги разпитвах. Не знаях нищо.

— Сигурно не сте ги разпитвал както трябва. Едно време бях съдебен президент и се научих така да поставям въпросите, че желаните отговори задължително да последват, хи-хи-хи-хи!

— В такъв случай Ваша милост може би ще има добрината да ми помогне в един повторен разпит! — помоли лейтенантът. Дълбокото му уважение към малкия бе страхотно нараснало. Той пропусна тримата да тръгнат напред и закрачи почтително след тях.

Сам се изтъпанчи надуто пред постовете.

— Скъпи ми синчета! Знаете ли къде се е дянал господин есаулът?

— Не, господине — отвърна единият.

— Ами кой пък ви курдиса тук?

— Нашият бащица, есаулът.

— Значи все пак сте го видели. И кога беше тая работа?

— Около полунощ.

— Той сам ли беше?

— Не, нашият бащица, околийският, беше с него.

— Какво диреха те насам?

— Това не знаем.

— Но все пак трябва нещо да са казали…Впрочем я покажи! Куртката ти има куп следи от камшик. Ти си ял пердаха. Че от кого пък?

— От бащицата, есаулът.

— Било е много любезно от негова страна. Защо остави той кнута да заговори?

— Заради жабата.

— Ребята, така доникъде няма да я докараме. Та аз трябва всяка дума с ченгел да ви мъкна от устата, а това изисква време и търпение. Я разкажете какво се е случило!

С тези думи Сам Хокинс измъкна от пояса камшика, който тук носеше като атрибут на своята мъжественост, за да придаде с този жест тежест на подканата си.

— И тъй, каква беше тая работа с жабата?

— Тя искаше да ни покаже съкровището.

— Съкровище? То комай е трябвало да лежи на това място и когато сте поискали да го изровите, са довтасали двамата бащици, а?

— Да, така беше. После младият бащица ни заповяда да не напускаме мястото си, преди да се е върнал.

— Ами че тогава трябва да знаете посоката, в която двамата са щукнали. Че не се ли зазяпахте след тях?

— Не. Първо, беше много тъмно, и второ, трябваше да останем точно в същото положение, в което бяхме стояли.

Тук Сам повече не можа да се стърпи — избухна в гръмък кикот. Глуповатите физиономии на двамата казаци, немного по-умната на лейтенанта и цялата ситуация бяха така комични, че нямаше как да остане сериозен. Двамата наподобяваха някакви машини, застинали неподвижно точно така, както са били спрени. Бяха стояли с гръб към ареста, когато ротмистърът и баща му ги бяха напуснали, и тъй като им бе заповядано да останат тук, бяха изтраяли цялата нощ като забучени, без да се помръднат, без да се обърнат и следователно не бяха забелязали, че началниците са се качили в постройката.

Междувременно на плаца пред затвора се бяха насъбрали много хора — повечето казаци, образували любопитно един кръг около малката група.

— Значи не знаете накъде са духнали бащиците? — продължи Сам. — Е, човек не излиза посред нощ на разходка, това е от ясно по-ясно. Те трябва да са преследвали някаква цел, когато са минавали край вас… Вие тук само за да изровите съкровището ли бяхте?

— Не, трябваше да стоим на пост пред ареста.

— Ареста? Къде се намира той?

Въпросът беше отправен към лейтенанта.

— Точно тук! — отговори онзи, махайки с ръка към мизерната наколна постройка.

— А-ха-а-а! Сигурно са искали да се качат в ареста. Има ли някой вътре?

— Казак Номер десет.

— В такъв случай те са искали да се убедят в присъствието му. Сега май нищо друго не ви остава, господин лейтенант, освен да се поразходите дотам и да хвърлите едно око дали всичко е наред. Може пък нещо да е сполетяло господата. При това положение ваш дълг е да им помогнете.

Лейтенантът се почувства убеден. Но склони твърде колебливо и неохотно, понеже се страхуваше от гнева на ротмистъра, ако се окажеше, че действията му не са били по угодата на онзи.

— Ще дойдете ли с мен? — попита той нерешително малкия.

— Да, ще ви придружа, двамата ми другари също.

Зяпачите побързаха да тръгнат след тях. До постройката на пожарната команда спряха. Там офицерът се поразмисли още веднъж дали бива да се осмели да предприеме нещо на своя глава и едва когато Сам го придума, заизкачва бавно стълбата.

Любопитните стояха на разстояние в безмълвно очакване. Всички те бездруго изпитваха голямо съчувствие към казак Номер десет, когото принцеса Карпала вчера бе отличила с поканата си за танц и който толкова неустрашимо се бе държал спрямо есаула. А сега се добавяше и мистериозното изчезване на двамата най-знатни мъже в града. Може би сега стояха пред разбулването на тази тайна. Ето защо никой не искаше да липсва.

Лейтенантът изкачи малкото стъпала, издърпа клина, отвори предпазливо вратата и погледна вътре. В следващия миг отскочи ужасен.

— Вси светии! — изкрещя.

— Какво има? — попита Сам Хокинс.

Без да отговори, офицерът се намери с един-единствен скок на земята. Лицето му беше тебеширенобяло, трепереше с цялото си тяло.

— Е, какво се е случило?

— Дя… Дявола! — изрева сега лейтенантът, та отекна по целия плац.

Сам се престори, сякаш смяташе персоналната визита на Дявола във Верхний Удинск за абсолютно невъзможна.

— Дявола? Вярно ли? — попита безобидно.

— Да, да, да! Там… там… там горе!

Лейтенантът посочи с разтреперана ръка към останал ата да зее врата. Народът тутакси се занатиска по-близо, за да не изтърве нито дума от разговора.

— И не се заблуждавате? — рече сега дребосъкът.

— Не, не! Видях го съвсем ясно. Дявола е, бащицата с майчицата, бабата!

— О, Небеса… двамина ли са?

— Да, той и тя.

— Дявола, бащицата и баба му! — зашушука се из кръга на зрителите и хората незабавно се изтеглиха по-назад.

— Почти не ми се вярва — рече Сам Хокинс и на свой ред се покатери горе.

Гледката, която му се представи, бе от такова естество, че не само някой неук и суеверен човек би могла да ужаси. За свое успокоение Сам забеляза, че двамата пленници се движеха. Те правеха отчаяни усилия да се освободят от въжетата, значи животът им не беше в опасност.

Сега и Сам избълва един висок крясък и скочи от стълбата.

Дик и Уил също се изкачиха един подир друг и мигновено се озоваха долу с всички признаци на безмерен ужас.

— Вашите приятели са също такива куражлии като вас и мен — захили се насила лейтенантът. — Какво казват за тая работа?

— И те са на мнение, че това е Дявола с баба си.

В тълпата възникна оживено движение. Дявола и баба му… ужасно!

Вестта се понесе с неимоверна бързина. Тя се разпространи бързо и навън по пазарището и ето как стана, че целият насъбран тук народ — руси, харти, манси, пенци, буряти, сойоти и калмуки, се стече в крайна възбуда на мегдана пред пожарната. Всички тези хора бяха изпълнени с ужасен страх и нервно споделяха различни гледища защо се е появил тук Дявола и какво ли ще стори.

«Пропъждача на демони» на Верхний Удинск също беше доловил слуха. Това бе пастирът в преклонна възраст Бибиков, който се ползваше с голям авторитет сред простолюдието заради своето чудодейно лечение с билки и самоделни мазила. Той беше също така начетен мъж — една изключителна рядкост сред тези хорица — и много се занимаваше с трансцедентни неща. Откак бе излекувал преда много години «обладания от зъл дух» син на един ловец, той минаваше в един обширен район за «господар на духове и дяволи». Вярно, той самият не беше виждал Нечестивия, но в стари, пожълтели книги и ръкописи се бе натъкнал на наставления за прогонването и заклинанието на Сатаната. И така, той взе сега книжчицата си със заклинанията и се отправи на път.

Чак добре наистина не се чувстваше. Че кой ли би могъл да разчита на Дявола, още повече когато имаше край себе си своята баба, за чието поведение в книгите хич нищичко не пишеше? Човек като едното нищо можеше да си изгуби живота и отвъдното блаженство. Ето защо той реши да процедира с най-голяма предпазливост.

Когато стъпи на мегдана и съгледа човешкото множество, което благоговейно му сторваше място, доби чувството, че е прихванал морска болест. И колкото повече приближаваше къщичката на пожарната, толкова по-зле му ставаше.

Така стигна до групата, образувана от неколцина офицери, граф Поликев, който междувременно се бе присъединил незабелязано, лейтенанта и тримата прерийни ловци.

Пот изби по челото на стария пастир. Той сне калпак да му изстине черепа, наложи го отново и закрачи полека към стълбата.

Изкачи колебливо първото стъпало и мина доста време, преди да постави нога на второто.

Очите му сега се намираха на едно ниво с долния контур на вратата. Той издигна заклинателната книга, за да я покаже на Лукавия.

— Виждаш ли това магическо писание? — попита. Отговори му хрипливо стенание.

— То е моята закрила и защита. Хич да не си мислиш, че можеш нещо да ми увредиш, докато нося със себе си тази книга!

Отвътре се изгрухтя нещо като съгласие. Това дотолкоз го окуражи, че той се качи едно стъпала по-високо и сега можеше да надникне във вътрешността на помещението. Но едва видял двете фигури, изтърва книгата със силен врясък.

— Помогнете ми, ангели небесни, помогнете!

Той се хързулна от стълбата, приземявайки се с разкрачени крака и с ясно доловимо тупване настани седалище на майката-земя. Ала бързо се съвзе, вдигна книжчицата си и със силен глас започна храбро да изрича заклинателните формули.

Присъстващата тълпа слушаше с религиозна боязън.

— Излез! — повели той накрая предпазливо се отдръпна известно разстояние назад.

Само че нито Дявола, нито баба му се появиха.

— Заповядвам ти, излез! — повтори заклинанието. Но и тази подкана остана безрезултатна.

— За трети и последен път ти заповядвам, из… — и заповедта му премина в крясък: — О, Небеса! Той се подчини! Той идва!…

Двамата затворници бяха оставили зад гърба си ужасна нощ. С настъпването на деня се надяваха да бъдат освободени от своето положение, но напразно. Чак по-късно чуха да приближават хора, които отвориха вратата, ала отново изчезнаха, без да доведат помощ.

Ротмистърът бе овладян от страшен бяс. Той отново и отново дърпаше и теглеше въжетата, додето се разхлабиха.

Точно в този момент надзърна прогонвачът на дяволи и от страх се изтърси от стълбата. Гневът на ротмистъра се покачи кажи-речи до безумие. Той заопъва и задърпа с всички сили и… успя — поне едната си ръка все пак бе освободил.

Първата му работа сега бе да измъкне запушалката от устата, за да може свободно да диша, смъкна превръзката от очите и е подновени от свежия въздух сили освободи и другата ръка. Сега не бе трудно да се отстранят останалите въжета.

То протегна и опъна изтръпналите от вървите крайници. Едно шумно изпъшкване му напомни за баща му и той се зае да му измъкне кълчищата от устата и да го освобождава.

— Най-сетне, най-сетне! — изохка исправникът.

— Почти бях на път да се задуша!

— Ела! — каза рязко ротмистърът и пристъпи няколко крачки напред да надникне навън, ала отскочи стъписай.

— Всички милион дяволи! Цялото население на града и палатковото село чака там вън!… Ха, а там стоят офицерите редом с тримата проклети чужденци и…още един се мотае там, който ми се струва познат! К черту! Възможно ли е? Погледни господина, дето тъкмо говори с лейтенанта! Познаваш ли го?

— Графът! — пророни околийският ужасен.

— Да-а, Поликев е. Той не бива да ни види в това положение!

— Невъзможно!

— Ама как да се махнем? През тая тълпа? А никой от сволочите няма да се разкара, преди да е разбрал кои сме.

— В такъв случай по-добре да си останем тук — посъветва старият, — докато… ах, смахнатият Бибиков!

— Тоя пък какво иска? — изруга ротмистърът. — Прави кръстове. По дяволите! Смятат ни за зли духове.

— Не ще и съмнение. Канят се да ни заклеват… ама тия тъпаци са направо невъзможни! Най-подир ще излезе, че за тези хора сме и още живи дяволи.

— Та ние досущ на такива мязаме. Тук ми теква една идея. Ако вземем, че се смъкнем сега вън и се врежем право в навалицата, всичко живо ще драсне!

— То комай нищо друго и не ни остава — реши исправникът. — А веднъж да се доберем отсреща вкъщи, вече ще можем да баламосаме людете.

— Значи напред! Не забравяй мундира и калпака! Не е необходимо някой да знае кои са били дяволите.

Ротмистърът пристъпи напред и баща му го последва.

Двамата вярваха, че по време на наблюденията, които току-що бяха провели, не са били забелязани. Само че те не познаваха хитрата лисица Сам Хокинс. Той много добре беше видял лицата им през процепа на вратата и доловил шепота. Да, провървя му даже няколко думи да разбере. Защото ротмистърът във възбудата си от неочакваната поява на графа бе станал по-шумен, отколкото искаше и тогава Сам съвсем ясно бе чул името Поликев. На първо време той се вцепени от изумление. Значи очакваният с такъв копнеж вече беше тук? Но къде? Сам се огледа и очите му се приковаха към мъжа, който с привидно небрежна стойка следеше край офицерите хода на събитията. Беше със стройна, средна на ръст фигура, бледото му безизразно лице бе засенчено от гъсти, тъмни мустаци, силно развитата брадичка даваше да се заключи за безогледност и силна воля.

Сам се обърна тихо към другарите си:

— Я погледнете, ама да не бие на очи, типа там до офицерите!

Дик и Уил се отзоваха на подканата.

— Well, и какво? — попита Дик Стоун.

— Той е нашият човек, ако не се лъжа.

— Кой човек? Не го познавам.

— Не се и съмнявам, хи-хи-хи-хи! И аз сега го виждам за пръв път. Това е граф Поликев.

— Egad! Откъде претендираш да го знаеш?

— Дявола в оная дупка там назова името му. Или пък беше баба му! Не зная точно.

— Ами че тогава той е в ръцете ни!… Дали само си чул правилно? — намеси се Уил Паркър.

— Сам Хокинс винаги чува правилно, ако не се лъжа.

— Какво да правим? Да го заговорим ли?

— Ти си и ще си останеш един непоправим грийнхорн, Уил! Това би било най-голямата глупост, която бихме могли да захванем. Не, другояче трябва да се сложи юздата на мустанга.

— Как?

— Само остави Сам Хокинс да действа! Смятам, че театрото скоро ще се започне. Залагам си скалпа, че двамата синковци ще изскочат навън. Тогава всичко живо ще си плюе напетите. Аз още сегичка ще запраша към сградата на управлението. Комедията ще завърши там, а на мен ми се ще да изгледам финала. И тъй, изпарявам се.

Точно когато старият пастир Бибиков се посъвзе след изтърсването си и повели на Дявола да се покаже, Сам се измъкна покрай скупчената тълпа и побърза към административната сграда. И понеже никой не му обърна внимание, стигна незабелязано до целта си.

Ако предположението му беше правилно, че двата дявола ще изскочат от пожарната, то следваше да се очаква, че те ще изтърчат в жилището си и ще заключат врата след себе си, та да не може да нахлуе някой неканен. Значи първата му задача бе да намери в къщата някое местенце, където да бъде подсигурен срещу откриване.