Ловци на соболи и казаци

18. Когато мишката е по-хитра от котката

На една скална плоча, към която казак Номер десет поведе Сам Хокинс, седяха двамина възрастни, посивели хора — мъж и жена с достопочтен вид — родителите на Борода. При тях се бе настанил и техният син. Той веднага се надигна и поздрави трапера.

Бяха подробно обсъдени днешните събития. После дойде ред на бъдещето и всеки се надяваше, че след като бяха преодолени най-големите мъчнотии, бягството ще успее. Та нали вече бяха близо до границата.

— Засега се опита само още накъде да се насочим, когато оставим границата зад себе си — рече възрастният Борода. — Съществуват различни пътища, но всичките имат неудобството, че са безкрайно дълги. През Китай, към Индия, Персия, Афганистан, през Киргизката степ.

— За посоката сега още нищо определено не може да се каже — произнесе се Сам Хокинс. — Да изчакаме, докато дойде моят доверител. Нека той избере.

— Доверител? Ти господар ли имаш? Слуга ли си? Не ми изглеждаш на такъв.

— Е-е, връзката между нас двамата действително е нещо съвсем различно от тази между господар и слуга. Ние сме спътници. Моите другари и аз помагаме на този мъж да постигне една определена цел.

— Това е нещо съвсем друго. Как се казва той всъщност? — продължи да пита старият.

— Адлерхорст.

— Та това е немско име!

— Действително.

— И ние ще го срещнем тук?

— Да, той идва. Възможно е да пристигне още днес.

— Това ме радва… защото е щастие да можеш да поговориш отново с един немец, с един съотечественик, който идва от родината.

Сам Хокинс направи слисана физиономия.

— Охо! — извика. — Съотечественик? Нима и вие сте немци?

— Да.

— Heavens![41]

— Защо се сепкаш?

— Защо? Защото моята баба беше истинска, чистокръвна немкиня.

Сам беше скочил, другите го последваха. Само казак Номер десет остана седнал и се засмя доволно.

— Ами че тогава ние можем да разговаряме на майчиния си език! — извика старият Борода.

— При мен даже бабиният език, ако не се лъжа! — рече траперът на немски и килна в радостна възбуда старата си филцова шапка ведно със скалпа от едното ухо към другото. — Да натъкна нос ей така на един немски сънародник, хи-хи-хи-хи! И то какъв! Ама я кажете, как всъщност попаднахте от Германия в този благословен Сибир, където човек в най-благоприятния случай зимата премръзва, а лятото бива оплюскван от комари? Вижте ме! Сядам тук и ви уверявам, че няма да се изправя, додето не съм се запознал със съдбата ви, ако не се лъжа!

И Сам се намести отново на земята, посочвайки мястото пред себе си. Двамата родители Борода и Алексей се отзоваха на подканата. Старият гледа известно време нерадостно пред себе си, преди да надигне глава, за да започне да разправя миналото си.

— Историята ми е кратка и лесна за разказване. Бях немец, бях такъв с цялата си душа и днес все още съм. Но в мен ферментираше първичният копнеж към далечни простори, залегнал в кръвта на всеки немец. Исках да се изселя, исках да вървя с пионерите до места, където хората не живеят така нагъсто на тясно пространство, както в родината. Продадох цялото си имущество и потеглих за Русия, където след късо време — бях вече посвикнал — ме последва и моята съпруга. Имахме късмет. Земята, с която се сдобихме, беше евтина и добра и благодарение на моите агрономски познания можехме да се издигнем далеч над средните руски помешчици… де да не беше само моята буйна глава, която всичко погуби. Аз не се числя към онези хора, които гледат да омаловажат и прикрият нещата. И макар да считам размера на моето наказание за прекалено, все пак съм далеч от мисълта да се окачествявам като невинен. Още в отечеството бивах от време на време недоволен от порядките. Дойдох в Русия… е от трън та на глог. Сърцето ми се възмущаваше от неправдата, с която се отнасяха към този народ. Не мина много и се набърках в тайните политически движения. По-нататък какво да кажа? Съзаклятието беше разкрито и възмездието се стовари върху ми като опустошителна буря. Бях осъден на доживотно заточение в Сибир. Съпругата ми, която в любовта си не искаше да се дели от мен, ме придружи с децата…

— С децата? — попита Сам Хокинс. — Значи Алексей не е единственото ви дете?

— Не. Имахме и едно момиченце, беше още малко, кърмаче, когато трябваше да тръгнем. По време на пътуването то почина и беше погребано в снега на сибирската тундра… Успокой се, майко, не се вълнувай! — прибави той, като видя как жена му оброни лице в шепи при спомена за онова събитие.

— Хм-м! — изръмжа Сам. — От какво умря всъщност сукалчето?

— Малката си отиде от студа. Прехвърлянето ни се случи в една от най-лютите зими, а това означава нещо за Сибир. Отгоре на туй при пътуването ни беше отказано всяко удобство, трябваше да изминем огромен път пеша. Можете ли да си представите какво означава това?

— Мога да си го представя — кимна Сам съчувствено.

— От студ нашата колона, която се състоеше от шейсет затворника.

— Били сте шейсет затворника? Вярно ли?

— Да. Защо?

— Хм-м! Имам си понякога моите мисли. Карайте си спокойно нататък!

— Бяхме полумъртви от студ и изтощение, когато направихме почивка при един номадски лагер. Днес вече не мога да кажа дали бяха тунгусци, буряти, или якути — толкова бях затъпял и нечувствителен към всички външни възприятия, само едно все още си спомням — вождът изпита състрадание към моята жена и я взе в шатрата си.

Старият помълча известно време, завладян от спомена. Жена му също гледаше пред себе си с втренчени, пусти очи.

— За съжаление помощта на вожда дойде твърде късно — продължи старият. — Когато жена ми сне детето от гърдите си, където бе опитала да го топли, то беше мъртво… измръзнало. Мъртвешкото вцепенение беше вече настъпило. Онова, което последва сетне, беше ужасно и не мога да говоря за него. Съпругата ми се съвземаше мъчително бавно от душевното сътресение, предизвикано от смъртта на любимката й, а аз, сега мога да кажа за себе си, че оттогава станах съвсем друг. Смъртта на малката ми отвори очите. Осъзнах, че съм извършил прегрешение спрямо моето семейство и взех решение да поправя провинението, ако добрият Господ Бог ми даде възможност за това.

Леко, съвсем леко попипа ръката на съпругата си. После дълго седяха мълчаливо с болезнена, но кротка усмивка по преждевременно състарените черти.

Сам Хокинс от известно време вече мърдаше неспокойно на мястото си, сякаш мравки бяха намерили път в индианските му легинси. По брадатото ум лице трепкаше нещо особено. Ръцете му опипваха периодично ту големия червен «светещ нос», ту се плъзгаха замислено и сякаш търсещо по резките на неговата Лиди, от която и тук, в сигурната пещера не се бе разделил.

Дребният трапер се намираше в дълбока душевна възбуда. Той мислеше за разказа на бурятския княз Була, който бе чул заедно с Херман. Благодарение на него сега категорично знаеше, че има пред себе си родителите на Карпала.

Старият Борода наруши мълчанието.

— Пътуването премина под неизразими теглила…

— Стоп! — обади се Сам Хокинс. — Назовете ми мястото, където сте погребали сукалчето!

Старият го погледна учудено.

— Защо искате да го знаете?

— Имам си причина, ако не се лъжа.

— Е, въпреки вълненията през онези дни в паметта ми се запечатаха няколко думи от разговора на казаците. По онова време се намирахме в Тундрата…

— …в Тундрата на пълзящите брези — довърши Сам горделиво.

Тримата го погледнаха с отворени уста.

— Значи вярно, щом кокорите така очи! — ухили се дребосъкът доволен. — Така ли е?

Старият Борода поклати смаяно глава.

— Да, така е, но откъде знаете…

— Зная го, защото съвсем наскоро срещнах това измръзнало сукалче!

Изявлението въздейства като бомба — по-сащисани от това тримата нямаше как да бъдат.

— Ама… това… е… невъзможно! — изпелтечи старият Борода.

— Защо не?

— Защото аз лично присъствах, когато заровиха малкото телце в снега!

— О-о, това нищо не значи, нищичко, хи-хи-хи-хи! Сукалчетата имат жилав живот. Могат много да понесат, понякога дори заравяне в сняг, ако не се лъжа!

Жената беше пребледняла и държеше десницата си притисната към сърцето. Алексей гледаше с разширени очи мъжа, говорещ толкова непонятни неща, а старият Борода сякаш се бе вцепенил от ужас.

— Човече! — извика накрая Алексей. — Всички ние ви дължим много, но сега съм длъжен да ви кажа, че не проумявам как можете да си правите такава ужасна шега с моите родители!

— Шега? — престори се на учуден Сам Хокинс. — Уверявам ви, че точно сега хич, ама хич не съм в настроение за шеги, ако не се лъжа.

— Но моля ви! — намеси се старият. — Аз мога само да повторя, че ние прегледахме малката и установихме, че смъртното вцепенение вече беше вече настъпило. Детето беше погребано пред собствените ми очи.

— Да, приятелю, в снега. Онова, което сте сметнали за мъртвешко вцепенение, не е било нищо друго освен вкочанение от студ. Докато лежало после в снега, малкото телце се затоплило и скоро си било пак живо-живеничко. Тънкото гласче сетне сторило своето за спасението на безпомощното същество.

— Не можем да го повярваме… не можем да го повярваме! — извика хрипливо старият, а жена му започна да плаче.

— Вярвате или не, но аз видях и говорих със сукалчето! И мога само да ви кажа, че е станало прелестно сукалче, хи-хи-хи-хи!

— Ама откъде пък знаете, че вашият случай се отнася за нашето дете? Навремето все пак не бяхте с нас, а момиченцето ни беше още толкова малко, че е невъзможно да има някакъв спомен от онези дни.

— Вярно е! Но пък имам най-добрите свидетели в лицето на онази състрадателна съпружеска двойка, която се е погрижила за детето.

Тримата Борода все още не бяха на себе си. После обаче се нахвърлиха с многобройни въпроси върху Сам: Къде е дъщерята и как се чувства? Знае ли изобщо нещо за своята съдба?…

— Стоп! — защити се усмихнато трапера от напора на тримата. — Сега не е време да ви разправям изчерпателно всичко това. Вашето момиче се чувства добре! — успокои той старите. — Въоръжете се с търпение до утре, тогава ще научите всичко!… Мисля — продължи после, обръщайки се към Алексей, — че сега ще се откажете да потеглите още утре със заточениците, както бе уговорено, а ще останете да чакате с родителите сестра си. Полковник Сендевич може да се нагърби с водачеството на хората.

И Сам тръгна да си върви, оставяйки тримата в най-голяма възбуда.

В пещерата дребният трапер трябваше дълго първо да пита за Мила Добронич, която просто му се беше изгубила в кипежа на работата.

Най-сетне Сам Хокинс откри търсената и известно време наблюдаваше подсмихнат как се грижи за бегълците. Когато го съгледа, тя му кимна засмяно, но не изостави самарянската си дейност. Най-сетне приключи и те се върнаха заедно в двора на Пьотр Добронич.

Помешчикът не си беше вкъщи. Отишъл бе на пасището да се поогледа за казаците. Траперът се възползва от случая да хвърли едно око на някогашния дервиш. Той се упъти към коптильнята, пред която бяха седнали Дик Стоун и Уил Паркър.

— Как се държи оня?

— Много спокойно — отговори Уил.

— Това е подозрително. Ако дигаше дандания и немирстваше, за мен щеше да е по-добре. Който се покорява безропотно на една такава съдба, той си има своите мисли планове. Я да взема да я огледам по-внимателно тая коптильня.

Резето отлетя назад и той отвори вратата. Флоран-Ломонов беше седнал на черния под, облегнал гръб на стената. Той хвърли ненавистен поглед на трапера.

— Я гледай, настанил си се удобно! — подхили се прерийният ловец. Жалко, че не мога да ти предложа плюшен стол.

— Куче!

— Това пък какво беше?… Спокойно би могъл да бъдеш малко по-учтив. Иначе като нищо може да ми хрумне да ти отвърна с кнута.

— Посмей само!

— Няма да ми представлява трудност — отговори Сам. След миг беше откачил кнута от пояса и угости негодяя с един крепък удар.

— Виждаш — продължи после, — че не е никакъв риск да те нашибам! И кой ли пък си в действителност? Едно голямо нищожество, носещо много имена! Един опасен престъпник, комуто бесилката помахва! А какъв си бил преди? Един жалък лакей, тласнал семейството на господаря си към гибел! С такъв тип мога да разговарям единствено с камшика.

— Хулител! — изрева удареният. — Приведи доказателства!

— Всяко нещо с времето си! А сега искам преди всичко да се уверя дали птичката няма да съумее да се измъкне от кафеза си.

Той изследва грижливо коптильнята и се убеди, че за Флоран-Ломонов не съществува никаква възможност за бягство. После отново заключи пленника.

— Налага ли се изобщо да пазим нехранимайкото? — попита Уил Паркър.

— Разбира се. Този човек е твърде важен, за да го оставим без надзор. Той вече на няколко пъти има късмет да се изплъзне. Този път това не бива да му се удаде. Пък и нали можем да се сменяме. Аз всъщност сега имам да поговоря още с помешчика.

Пьотр Добронич междувременно се бе прибрал и Сам Хокинс го намери в дневната стая.

— Е, как ти хареса скривалището на заточениците, братле? — посрещна го Добронич.

— Много е добро. По-добро място за бегълци изобщо не би могло да има, но как си представяш продължението на тяхното бягство?

— Трябва да приспим бдителността на казаците. После ще преведа «клетите хора» през граничните постове.

— И сетне?

— Ще се намират на китайска територия.

— Където все още могат да бъдат заловени и екстрадирани, хи-хи-хи-хи!

— Те вече ще могат да бранят кожата си. Казал съм на Карпала да се погрижи за оръжия и се надявам, че това вече е сторено.

— Сторено е. Двамата ми приятели и аз самият опразнихме на околийския началник от Верхний Удинск целия арсенал, който достопочтения човечец всъщност се канел да изтъргува, хи-хи-хи-хи!

— Слава Богу! При това положение бягството трябва да успее!

— Така мисля и аз. Като нищо можем да си пробием път, което впрочем днес доказахме на казаците. Но какво ще стане, след като бегълците се озоват на отвъдна територия? Как ще се снабдяват с провизии по безкрайните пътища на Монголия?

— Това е въпросът, който винаги ми създава главоблъсканици, колчем се касае за незабавното преминаване на някой по-голям отряд през границата. Този път е особено лошо. Запасите ни не са достатъчни да обезпечим задоволително всички, а пък нали трябва да отбягват станиците, където биха могли да се запасяват.

— В такъв случай май ще е най-добре — рече Сам след известен размисъл — да се разгледа по-обстойно първоначалния план на Борода, според който те трябва да си набавят униформи и да се придвижват през Сибир като казаци.

— Идеята е добра, но реализирането се натъква на множество мъчнотии.

— Е, от тях Сам Хокинс не се бои, ако не се лъжа! Къде е всъщност най-близката станица със склада за униформи на тукашните казаци? Ще ми се да й хвърля едно око.

— Разположена е на един час път пеша оттук. Складът с униформите е наместен в една постройка в съседство с къщата на майора, постоянно пазен от два поста.

— От които ние не се боим. Смятам, че е възможно складът да се опразни през нощта.

— Но в станицата са на гарнизон осемдесет казаци.

— Забравяш, че те сега не са там, братле. Та нали са обкръжили имението ти.

— Вярно. Но това дълго няма да продължи.

— Е, в такъв случай ще се погрижим ударът да бъде осъществен час по-скоро.

— И дори да успееш, то пак ще е напразно. Защото липсва най-главното — конете. Бегълците имат малко животни и те са откарани на пасището.

— И на това ще се намери лек.

Сам Хокинс закрачи замислено напред-назад из стаята. По едно време спря пред Добронич.

— Имам го! Ще се сдобием с коне и то от казаците.

— Как? От казаците? Не разбирам.

— Е, ще отида малко на разузнаване. Предполагам, че войската е заградила имението ти до реката. Ако допускането ми е правилно, животните ще са събрани някъде под надзора на няколко души. Как стои в това отношение работата, бездруго ще видя, когато яздя сега към станицата. Ти няма ли да ме придружиш?

— За съжаление не. Но ще ти дам един благонадежден ратай. Няколко минути по-късно Сам Хокинс и един ратай възседнаха и препуснаха към станицата.

Не бяха се отдалечили много от двора и се натъкнаха на казаците, които имаха заповед да не пропускат никой подозрителен. Двамата бяха отведени при командващия този участък. За щастие това бе лейтенантът от Верхний Удинск, който вече познаваше Сам. Той веднага махна с ръка.

— Нека минават! — Двамата подкараха конете в галоп и стигнаха станицата в рамките на половин час.

Един пограничен казашки лагер по онова време не оказваше впечатляващо въздействие. Укрепяването се състоеше само в един вал и ров околовръст селището. Понякога този вал биваше увенчан с проста едноредова палисада.

Къщите бяха малки и повечето построени от дърво. Гостилница естествено не биваше да липсва, също така малко бакалия с дребните неща за ежедневна употреба на казаците.

Тесните улички предлагаха безотрадна гледка, толкова повече сега, когато гарнизонът бе потеглил.

Сам Хокинс и ратаят вързаха конете пред гостилницата и се отправиха към пустата постройка, където си поръчаха чай, примесвайки го с водка.

Съдържателят, който много добре познаваше ратая на Добронич, веднага седна при двамата. Той беше добродушен човек, иначе любопитен и ненадарен с особена интелигентност.

— Бива ли човек да говори открито пред бащицата с гъстата брада и достопочтения нос? — попита той, посочвайки Сам Хокинс.

— Разбира се — кимна ратаят. — Той е добър познат на моя господар.

— От къщи ли идвате? Как стоят нещата там? Солдатите нали са при вас да дирят «клетите хора». Бащицата Добронич бил скрил цяла чета.

— Глупости! Нека си търсят! Нищо няма да намерят казаците, та ако ще с месеци да препускат около двора на Пьотр Добронич.

Изразът «препускат» ратаят преднамерено употреби по знак на Сам. Той искаше да знае къде се намират конете. И постигна целта си.

— Препускат? Това и през ум не им минава. Основният отряд е на пост спешен.

— Значи са оставили някъде конете?

— Да. Намират се от източната страна извън насипа, пазени от трима казаци. Тези трима и двата поста при арсенала са единствените солдати, останали сега в станицата.

— Значи войската се кани да варди и през нощта?

— Естествено. Толкова повече тогава.

— Каква глупост! Те хранят към нас съвсем безпочвено подозрение. Докато внимават за нас, «клетите хора» отдавна ще са съумели да изчезнат.

— Няма да е беда. Всички им го пожелаваме…

Сам и ратаят напуснаха гостилницата, за да направят една обиколка из селището.

Траперът искаше да види постройката, удостоена с почетното име «арсенал». Ратаят му я показа това бе една дълга сграда, състояща се само от приземен етаж с високо, вероятно просторно таванско помещение. Предната стена беше снабдена с много врати и прозорци с капаци.

— За какво служи приземният етаж?

— Той включва зимните обори и помещенията за съхраняване на конските такъми. Горе под покрива е фуражът за конете, отляво са складовете за униформите и разните там неща по екипировката. Там в другия край виждаш открити сайванти с кибитки и шейни за офицерите.

— Аха, това е направо чудесно! Сега бих желал да се запозная и с мястото, където се намират понастоящем крантите.

Те се изкачиха на билото на вала и видяха пасящите вън коне. Там беше и заеманата от майора постройка. Задната стена на къщата гледаше в долина, на три метра от почти отвесно изкачващото се тук земно съоръжение. Между къщата и вала следователно имаше едно дълго, тясно пространство, където бяха складирани какви ли не стопански сечива и покъщнина. Сред тях се намираше и една стълба.

— По-добре изобщо не би могло да се нареди — подхили се Сам Хокинс. — Човек лесно може да стигне от вала до къщата. Сложиш ли стълбата тук на насипа и отсреща на покрива, където се намира голямата отворена капандура, ще имаш мост, по-удобен от който здраве му кажи. Ела, да си вървим. Продължителното застояване би могло да привлече внимание.

Те се върнаха в гостилницата, изпиха още по една водка, яхнаха после конете и поеха към дома. По-точно Сам предостави малко преди двора на Добронич своето животно на ратая и се отправи към червената ела, за да се качи в пещерата.

Там потърси предводителите на бегълците. Това бяха Алексей Борода и бившият полковник Сендевич — възрастен мъж с енергично изрязани черти на лицето. Изкачиха се заедно до височината на вулканичната котловина, откъдето местността можеше да се обгърне с поглед на голямо разстояние. Насядаха там и дребният трапер изложи пред другите двама плана, който бе нахвърлял за бягството на заточениците.

— Аз премислих грижливо всички възможности — завърши той словото си — и стигнах до убеждението, че най-доброто ще е, ако прекосите Сибир като казаци, понеже в пущинаците на Монголия и Киргизката степ ще ви е още по-трудно.

— Това е и моето мнение — кимна Борода. — И тъй като сега аз самият не мога да тръгна, защото искам да изчакам тук сестра си, полковник Сендевич ще командва отряда като ротмистър. При всяко селище той ще получава порле свежи коне и достатъчно провизии.

— За Бога, каква дръзка идея! — запали се Сендевич. — Но можем без колебание да се съгласим с този план. Ако противно на очакванията бъде открито кои сме, то все пак ще имаме добри коне и достатъчно оръжия. Ще се бием за свободата и живота си, така че сигурно ще им е трудничко да ни надвият.

— Какво блаженство да погодим един такъв номер на всички тези хайкаджии! — засмя се Борода. — И каква шумотевица ще се вдигне, ако начинанието успее! Една дружина заточеници да язди посред царската територия, такова нещо никога не е бивало!

— На вестникарските дописки се радвам аз! — захихика Сам, незабравил обаче в хиленето си сериозността на положението, добави обективно: — Значи сме единодушни. Ами как стоят нещата с паричните средства, Борода?

— Налице са. Приятелят Сендевич подготви почвата. Благодарение на добри приятелски връзки получи пари за… една благотворителна цел. Та нали една такава дружина няма как да проси из Сибир, Монголия, Китай или Персия. В това отношение следователно сме обезпечени. За мен остава само желанието днес да ни помогнеш. За останалото ще се потрудим после сами.

— Съгласен! Тази нощ естествено идвам с вас. След като веднъж съм се заел с нещата, ще ви помагам и занапред, където мога.

— И кога ще напуснем пещерата?

— Точно в полунощ. Това е най-доброто време.

— Хубаво. Сендевич и аз ще уведомим сега другарите за намеренията ни.

— А аз ще побързам да направя приготовленията. Погрижете се в полунощ всички да бъдат екипирани!

Сам Хокинс се върна при Пьотр Добронич.

— Уредено! — ухили се. — Днес ще се освободиш от гостите си.

— Днес? Как ти дойде на ума, братле?

— Не казвам.

— В такъв случай и аз няма да питам. За мен е по-добре да остана извън играта.

— Така и ще направиш. И дори трябва да можеш да докажеш, че си непричастен. Знаеш ли къде се намира казашкият майор?

— Не. Оглеждах се, но не открих откъде ръководи обкръжението.

— Тогава го потърси! Иди при него и го покани на вечеря с офицерите, които могат да се отлъчат! Лесно ще ти е да ги задържиш до след полунощ. По онова време работата ще е станала. Препусни веднага, защото до половин час ще се мръкне!

Помешчикът потегли. Той бързо се справи със задачата си, понеже не мина много и се върна с отговора, че майорът бил малко учуден наистина, но приел поканата.

Сам поиска да му каже още къде понастоящем пребивава майорът. После потърси бурята Гиза, който бе придружил дотук по заповед на Карпала казака Номер десет и го попита дали е готов да помогне за бягството на заточениците. Гиза се съгласи и траперът му повери намеренията си. Тяхната най-близка задача бе да навестят тайно майора.

Предпазливо се запромъкваха по тъмната равнина. В близост до посоченото място удвоиха бдителността и запълзяха бавно напред. Най-сетне видяха на няколко крачки пред себе си една неясна маса. Беше един вид защитна колиба, която казаците бяха скалъпили от клони и вейки, та командирът им да не нощува под открито небе.

— Това е бърлогата, в която се е напъхал майорът — прошепна Сам на бурята. — Сега трябва да сме нащрек. Той сигурно обхожда от време на време постовете. Ще го последваме и ще дадем вид, че двамата с теб се срещаме случайно. Ще разменим няколко приказки, при което той трябва да повярва, че е невидим слушател. След това сме спечелили играта.

Чакаха дълго време. В колибата загоря огън, чийто проблясъци трептяха през клонаците. Най-сетне майорът излезе с лейтенанта. Двамата ясно се различаваха.

— И тъй — каза майорът, — проверете постовете! Аз самият искам да се промъкна още веднъж до двора. Поканата на тоя помешчик ми се струва подозрителна. Може да е замислена с добро намерение, но може и той само да иска да ни подмами да се махнем оттук, за да отведе заточениците на безопасно място. Нека не си въобразява, че може да ни измами. Дали ще се върна по-рано, или по-късно, ще зависи от обстоятелствата.

После офицерите се разделиха.

— Ще опишем една дъга — инструктира Сам Хокинс своя придружител — и после бързо ще хукнем към Добронич, защото трябва да стигнем преди майора.

Те бързо се отдалечиха и действително стигнаха при двора на помешчика преди майора. Сам повели на бурята да почака там и се промъкна към чешмата, където се притаи зад шубрака.

Не след дълго долови тихи, прокрадващи стъпки. Майорът идваше и пристъпи между храстите, без да забележи трапера. Сам се измъкна бързо и безшумно обратно при Гиза.

— Сега иди до чешмата, Гиза, и се престори че имаш нещо там да вършиш! Аз ще дойда веднага след теб. После ще заговорим достатъчно високо да ни чуе оня.

Гиза тръгна и след късо време Сам го последва.

— Кой е там? — попита дребосъкът високо.

— Аз — отговори бурятът, без да назовава името си.

— А-а, ти ли си! Дай да пия!

Сам се престори, че пие, после рече:

— Довечера Добронич ще е много зает. Поканил е офицерите. Точно тази вечер можеше да се откаже от тая работа заради заточениците.

— На тях ще им е все тая дали господата ще са тук на гости, или не. Те отдавна са зад всички баири.

— Така си мислех и аз, но това не е вярно, те са още тук. Внимавай какво ще ти разкажа! Когато бях днес отвъд скалите при езерото, непосредствено до устието на реката и бъхтих в тъмницата обратния път, чух внезапно пред себе си гласове. Помислих, че са казаците, които бродят дебнешком наоколо и тихо приближих. Двама мъже разговаряха помежду си под едно дърво и за свое изумление разбрах, че бяха «клети хора».

— Но сигурно само двама, които са се откъснали от другите?

— О, не! Всичките са още там. Двамата мъже го казаха. Те навлезли направо в езерото и плували досами крайбрежните скали, докато намерили място, където съумели да излязат на сушата. Лошите плувци седели на конете. По този начин се измъкнали без злополука.

— Е, да, ама само временно. Утре през деня казаците сигурно ще претърсят брега отвъд скалите и ще открият бегълците.

— Какво си мислиш! По онова време те отдавна ще са се измели. Единият го спомена. Те не възнамеряват да се отправят към границата, сиреч към станицата, а в посока ферибота.

— Я гледай! Това е една идея! Вярно, по този начин те ще се отдалечат от границата, ама после пък толкоз по-сигурно могат да я достигнат по околен път.

— Правилно! Ще минат реката със сала, яздят от другата страна по брега срещу течението и по-късно отново преплуват на отсамната страна. Така бързо-бързо ще минат границата, докато казаците си дремят тук долу и мислят, че птицата е още в гнездото.

— Много разумно! Ами как се канят да стигнат до ферибота, като по пътя им стоят казашки постове?

— Хе, нищо по-лесно от това! Няколко богатири се промъкват пеша напред и нападат въпросните постове. Та нали не е кой знае какво изкуство да стиснеш за гърлото един нищо неподозиращ човек, че да не може да се развика.

— Ти говори ли с двамата?

— Не. Не желая да имам нищо общо с тях. Техните действия са противозаконни.

— Би трябвало да уведомиш майора.

— Нали няма да ми повярва. Изобщо си е най-добре човек да не се меша в чужди работи. Не ми се ще да си горя пръстите на чужд огън. Ако казаците си изпълняват дълга, няма да изтърват бегълците. Мен какво ме боли главата за тая работа?… Ти сега вкъщи ли отиваш? Аз още не съм ял.

След този разговор Сам и бурятът се отдалечиха.

Майорът беше разбрал ясно всичко и страшно се зарадва. Та това беше знаменито откритие! Той се завтече по най-бързия начин към колибата си и веднага даде необходимите заповеди.

Разпореди целия постови пръстен да се раздели и да потегли към онова място на реката, където се намираше фериботът. Ето как страната към станицата и границата бе напълно оголена от казаци… и това бе, което хитрият Сам бе целил.

Траперът почака още известно време и се промъкна после до реката. Близо до ферибота се убеди, че неговият план е успял. Казаците стояха в две гъсти редици вдясно и ляво на мястото за прехвърляне и чакаха приближаването на заточениците, които по тяхно мнение щяха да наскачат, нищо неподозиращи, в капана.

Сам се върна удовлетворен.

Междувременно майорът беше пристигнал с двама от офицерите си при Добронич. Господата вече се бяха заели храбро с яденето и преди всичко с пиенето. Виното много им се услади, ала те не пиеха без мярка, незабравяйки проекта в полунощ. Когато отмина единайсет часът, майорът се надигна.

— Пьотр Добронич, изказваме ти благодарност за гостоприемството. Беше отлично.

— Това ме радва. Ама вие да не би пък вече да се каните да си вървите?

— Действително. Наумили сме нещичко, което ще ти достави удоволствие. Не искаш ли да ни придружиш донякъде?

— На драго сърце! — отвърна помешчикът, макар да се почувства тягостно.

Мълчаливо извървяха един до друг известно разстояние. Внезапно майорът започна с остър тон:

— Пьотр Добронич, призовавам те да ми кажеш истината. Ти приятел ли си на така наречените «клети хора», или не?

— Аз съм приятел на всички хора.

— Това не ме задоволява. Изисквам еднозначен отговор на въпроса си.

— Тогава ще ти кажа, че съм приятел на всички поданици, които изпълняват своя дълг.

— Добре! Ако това е вярно, ти не би оказал помощ на «клетите хора». Но въпреки всичко ти си ги скрил?

— Аз?… Не.

— Наистина ли не знаеш къде са?

— Не, бащице.

— В такъв случай аз зная повече от теб. Те са още тук. Зная дори мястото, където се крият, също и мястото, където се канят да се промъкнат през моята постова верига. Но аз съм взел предохранителни мерки, така че няма да ми се изплъзнат.

— Ако успееш, ще се радвам — рече Добронич въпреки страха си.

— Убеден съм в това — ухили се майорът подигравателно. — И за да се удвои радостта, ще те взема сега със себе си. Ще присъстваш, когато примамя тези мишки в капана.

— Господине, не желая да имам нищо общо с тези неща! Не ме набърквай в играта!

— И през ум не ми минава! Ако сега те пусна да си вървиш, като нищо ще предупредиш сволочите. Значи напред!

На Мила и майка й се стори подозрително, дето майорът бе взел със себе си бащата. Когато след известно време той не се върна, те се обърнаха угрижено към Сам.

Дребният трапер се засмя доволно.

— Очаквах нещо подобно. Но нямайте страх! На помешчика нищо няма да се случи. Той само трябва да присъства на залавянето на «клетите хора», когато ни напуснат.

— Какво? — извика Мила изплашено. — Те сега ли искат да тръгнат?

— Така е, в полунощ.

— Господи Исусе! Та това е само след четвърт час!

— Действително — рече Сам Хокинс най-спокойно. Мила беше на път да се разплаче. Поиска да се втурне навън, ала Сам улови ръката й.

— Не така припряно, детето ми! Всичко си е съвсем наред — и, подхилвайки се, добави: — Впрочем няма и всички да заминат. Неколцина остават. Например Номер десет.

— А фамилията Борода? — изплъзна се от нея.

— Също остава — усмихна се малкият доброжелателно. Мила постоя известно време смутена. Почувства, че се бе издала с прибързания си въпрос.

— Трябва да отида при заточениците — каза сега по своя решителен маниер. — Преди да потеглят, бих желала поне да си взема сбогом с тях. Ама ти нали каза, че майорът искал да ги залови?

— Иска, но няма да му се удаде. Аз се погрижих да ги търси по грешна следа. Иди горе в пещерата и кажи на бегълците, че ги очаквам!

Мила побърза навън в мрака.

Разсъдливият Сам беше вече разпоредил принадлежащите на бегълците коне да бъдат тайно доведени от дискретни ратаи.

Няколко минути преди полунощ бегълците се спуснаха по червената ела. Конете бяха оседлани и нощният поход започна.

Начело яздеха Сам Хокинс, Дик Стоун, полковник Сендевич, Алексей Борода и Готфрид фон Адлерхорст, досегашният казак Номер десет. Уил Паркър беше останал като пазач при дервиша.

Номер осемдесет и четири също поиска да се присъедини със своите ловци, ала Сам успя да го разубеди. Не беше нужно толкова много хора да се подхвърлят на опасността от откриване. По същата причина му идваше добре дошло, че само част от бегълците притежаваха коне. Само тях взе той със себе си. Останалите трябваше да го следват пеша под предводителството на един надежден мъж, когото избраха от своите редици.

По път отрядът на Сам не срещна нито един казак. Пред станицата ездачите слязоха от конете. По-възрастните останаха като стража при животните, а останалите проникнаха предпазливо в станицата през неохраняваната порта на вала.

Навсякъде беше тъмно. Жителите на селището отдавна спяха. Сам си избра неколцина съобразителни мъже, сред които Алексей, Сендевич, Готфрид фон Адлерхорст, както и Дик, свали шубата си и зае палтото на един от заточениците. След това извади наяве някакъв малък съд.

— Тук има чернилка от комина на Пьотр Добронич — рече делово. — Почернете си лицата! Трябва да посетим най-напред жилището на командващия, защото сигурно там се намират ключовете от склада, а и разни други неща, от които настоятелно се нуждаем, ако не се лъжа. Хората не бива да ни разпознаят.

Малкият отряд се отправи към издигащата се непосредствено до вала къща. Кепенците бяха затворени. Но през зирките на единия се процеждаха тънки ивици светлина. Значи тук хората бяха все още будни.

Сам надзърна през един процеп. Видя една добре обзаведена стая. До масата седеше една жена и четеше. Очевидно бе сама. Готфрид пристъпи до Сам и също погледна вътре.

— Това ще е жената на майора — рече траперът.

— Ще потропаме ли?

— Не. Преди да отвори, тя ще пита кой е и може би ще ни създаде ненужни спънки.

— Е, ами как иначе ще влезем?

— През капандурата. Пред деня вече всичко огледах. Ще отида да взема една стълба. Почакайте малко!

Той се промъкна зад къщата и скоро се върна със стълбата.

Сега закрачи пред другите към насипа и намести стълбата горе на канта и отсреща на покрива, така че да стигне точно до все още отворената капандура.

— Първо ще премина аз — прошепна. — Веднага щом видите оттатък да загори свещ, идвайте и вие. Леко и чевръсто той се прехвърли отвъд. Измъкна там една лоена свещ и я запали. Намираше се в малка мансарда, съдържаща само вехтории. Вратата беше съоръжена с просто мандало.

Сега дойдоха и другите.

— Изуйте ботушите! — повели Сам тихо.

Отвориха сега вратата. Недалеч от нея едни стълби водеха надолу. Насреща се виждаше втора врата, зад която се чуваше шумно хъркане.

Сам остави там един пост, за да се подсигури срещу някое неочаквано безпокойство. После слязоха безшумно по стълбите.

Вляво бе разположена дневната стая, през чиито кепенци бяха погледнали преди малко. Вратата от дясната страна беше заключена. Можеше да се приеме, че там се намираше някое домакинско помещение, в което не се очакваше да има обитатели на къщата.

Сам угаси свещта.

— Веднага ли влизаме? — попита Дик.

— Не — отговори траперът. — Жената може да припадне от ужас. Ще почукаме.

Но на тропането не последва отговор. Жената явно бе вече така уплашена, че не бе в състояние да говори. Сам разтвори сега вратата толкова широко, че да погледне вътре, без почерненото му лице да бъде видяна и предупреди любезно жената с преправен глас:

— Не се плаши, майчице! Не идваме като врагове при теб.

Жената беше скочила от стола и стоеше неподвижно посред стаята Когато мъжете влязоха и тя съгледа лицата им, поиска да изкрещи, ала до устните и така и не достигна звук и само притисна ръце към сърцето.

— Вярно, че днес сме арапи, но иначе съвсем свестни типове, хи-хи-хи-хи! — закиска се Сам. — Нищо няма да ти сторим и искаме само да те помолим да ни отговориш на няколко въпроса, добра ми майчице.

— Кои сте вие? — заекна тя.

— «Клети хора» сме.

— Да не би тези, които моят мъж търси?

— Да, точно тези сме. Той не ни мисли доброто. Въпреки това ние няма да му се отплатим със същата монета. А сега слушай! Ти вероятно си жената на майора, ако се съди по думите ти?

— Да.

— Кой друг е още в къщата?

— Само Катинка, моята стара прислужница. Тя спи горе в нейната стаичка.

— Вярно е. Виждам, че говориш истината, а това е добре за теб. Да знаеш случайно къде се намират ключовете за арсенала?

— Там в шкафчето за ключове.

Сам го отвори и намери връзка ключове и до тях отделно един друг, който той сравни с останалите.

— Аха — каза, — това сигурно е главният ключ?

— Да. Той отваря всички врати на арсенала.

— Хубаво! Аз ще взема него, ти дръж връзката!

Сам я подаде на Дик и после се огледа внимателно в собата. В ъгъл а до прозореца бе наместено едно писалище.

— Мъжът ти сигурно тук работи?

— Да.

— Я да надникна в чекмеджетата.

Претърсването, изглежда, го задоволи, защото кимна самодоволно и даде знак на полковник Сендевич да приближи.

— Погледни — прошепна му, — печатът и щемпелът на полка са тук, както и бланки, и всичките му там принадлежности! Останалото сега е твоя работа.

— Разбирам! Тук мога да си изготвя няколко заповеди, които ще да достатъчни да легитимират всички ни и същевременно да ни подсигуряват помощта и закрилата на всички инстанции. Само да знаех имената на тукашните офицери! Щемпелът с инициалите на майора нали вече имам.

— А тук в другото чекмедже видях един списък, който сигурно съдържа желаните имена.

Сендевич придърпа един стол, а Сам Хокинс му донесе лампата. После полковникът започна да прелиства списъка.

Жената, изглежда, осъзна най-сетне, че нищо не застрашава персоната й и се обърна към Сам.

— Даваш ли си изобщо сметка какво вършиш?

— Да, майчице, много добре — ухили се онзи. — В това няма нищо нередно. Само посъветвах бащицата да си направи тук няколко бележки. Нали няма как да пише навън в тъмницата. Не ти ли се намира тук чашчица водка, а?

— Оттатък, не в тази стая.

— Да отидем тогава! Запали свещ! Ние сме жадни.

Сам Хокинс прилъга жената да тръгне с него — тя не биваше да види какво прави полковник Сендевич и особено, че се обслужва с щемпел а и печата.

Когато после се върнаха, Сендевич тъкмо се бе надигнал от писалището и прибираше няколко сгънати листа.

— Готово? — попита Сам.

Сендевич само кимна.

— В такъв случай да изчезваме оттук и да вървим в арсенала!… А ти ще останеш при майчицата и ще имаш грижата да се държи спокойно.

Последните думи бяха отправени към Готфрид фон Адлерхорст, който не се нуждаеше от мундир, защото нямаше да язди със заточениците.

Постът горе при вратата получи заповед да слезе тихо, после всички с изключение на Готфрид напуснаха къщата и се запромъкваха заедно с чакащите вън към арсенала.

— Аз намерих даже един план на складовите помещения — каза полковник Сендевич на трапера, — както и опис на всички съхранявани в тях вещи. Майорът явно много държи на реда и съвсем наскоро е протоколирал инвентара. Знам например и къде ще намерим фенери.

— Великолепно! Но най-напред трябва да се обезвредят двата поста. Аз се заемам с единия, а ти, Дик, с втория. Ние двамата сме най-опитни в тези неща. Чукни го леко, че да изгуби съзнание! После го донеси отпред. Ще вържем двете момчета и ще ги тикнем някъде, където няма да могат да ни навредят.

В близост до постройката Сам и Дик продължиха да се промъкват сами.

Само след късо време траперът изсвири тихо. Другите го последваха и го видяха изправен до поста, който лежеше в безсъзнание вързан на земята. Малко след това дойде и дългият Дик, носейки своя казак като чувал на раменете.

— Сега към фенерите! — изкиска се Сам доволен.

— Тук през средната врата! — насочи Сендевич дребосъка. Сам опита главния ключ — ставаше. Намериха се в едно просторно помещение и при светлината на лоената свещ видях наоколо по стените да висят седла с необходимата сбруя.

Намериха също фенери и ги запалиха. После полковник Сендевич поведе хората си към помещенията с униформите.

За щастие всички жители на станицата спяха дълбоко и безгрижно. Нощен пазач нямаше, тъй като тук всичко бе под надзора на казашките постове, така че нямаше от какво да се боят и малко по малко всички помещения на «арсенала» засветиха. Оживената, мистериозна шетня продължи повече от час, след което хората най-сетне излязоха. Светлините бяха угасени, вратите — заключени. Всичко си беше отново тихо и тъмно като преди.

Бегълците, влезли в цивилни дрехи, напуснаха постройката вече в казашки униформи. Всеки носеше на гърба си едно седло заедно със сбруята, някои даже две или три. Други пък се бяха натоварили с различни части от обмундировката. Всичко това беше предвидено за спътниците, които ги следваха пеша и едва тук щяха да получат коне. Неколцина се бяха снабдили дори с оръжия. Напуснаха станицата през портата и се насочиха надясно, за да се прокраднат покрай насипа към казашките коне.

Сам се промъкна напред да разузнае колко казака пазят конете и къде се намират. Бяха само четири души и спяха, проснали се на земята.

Траперът отиде да доведе останалите и преди пазачите да са се пробудили както трябва, бяха вързани и със запушени уста.

Оседлаха конете. На излишните животни натовариха запаса от провизии и муниции, намерен в арсенала. После «клетите хора» поеха обратно до мястото, където бяха оставили собствените си животни, и където вече чакаха другарите им по неволя, следвали ги пеша. Те също се преоблякоха и скоро бяха готови за потегляне.

Хората се стълпиха около хитрия Сам да му изкажат благодарностите си. Той само захихика тихо в брадата си.

— Не си заслужава да се говори! — рече ухилен. — И къде по-различни дяволии съм извършил. Сторете ми само услугата да не издавате, че и аз съм участвал в излета! Руският закон иначе може да ме пипне малко за врата, а това ще причини болка на апачите и команчите отвъд океана, защото те после вече няма да видят стария Сам, хи-хи-хи-хи!

— Никой нищо няма да узнае — увери полковник Сендевич.

— Да се надяваме, че и продължението на бягството ще бъде също така успешно, както началото! Всичко, от което се нуждаете за целта, е налице — коне, оръжия, провизии и документи.

— Оръжия всъщност малко намерихме. А и с мунициите нещата не са добри.

— Е, недостигът лесно може да се набави. Та нали на първо време ще яздите по посока Верхний Удинск. Ако внимавате добре, немного далеч оттук ще срещнете бурятския отряд, който идва насам под командването на тейш Була, за да ви донесе оръжия, барут и патрони. Кажете на княза, че вие сте тези, за които се предназначени нещата и ще ги получите.

— Ако ни повярва.

— Нямай грижа за това! Аз потеглих с бурятите от Верхний Удинск, ала по-късно избързах напред, защото шествието се движеше прекалено бавно за мен. Ще ти кажа едно средство, което ще те удостовери пред тейш Була. По време на ездата ни насам ни настигна един добър приятел, който и сега е още при бурятите. Неговото име е Херман фон Адлерхорст. Обърни се към него и му кажи, че аз те пращам! Съобщи му, че трябва да побърза, защото вече съм пипнал дервиша!

— Кого… какво?

— Дервиша. Това ще е достатъчно. А сега не си губете повече времето! До настъпване на утрото трябва да сте отишли далеч оттук, ако искате бягството ви да успее, Бог да ви помага!

Едно последно ръкостискане и една къса уговорка къде Сендевич по-късно да изпрати вест за изхода на бягството… и «клетите хора» препуснаха мълком в нощта.

Траперът се отправи с Дик и Борода отново към къщата на майора. Там трябваше да се вземат още някои мерки.

Готфрид фон Адлерхорст отвори на предпазливото им почукване. Майоршата седеше с покрусена физиономия до масата. През цялото време не беше се помръднала от мястото си.

— Е, майчице, дойдохме да се сбогуваме с теб — каза Сам Хокинс. — Виж, окачвам си обратно ключовете в шкафчето! Следователно нашата визита не ти костваше нищо повече от едно малко шише водка, която навярно ще съумееш да прежалиш.

— О, светии! — изпъшка жената и поиска да се надигне.

— Не, не, майчице! — продължи Сам. — Остани спокойно да си седиш! Нищо няма да ти се случи.

— Кой може да остане спокоен, когато в къщата му е извършена кражба с взлом! — протестира тя сега.

Сам Хокинс й смигна приятелски.

— Я гледай, майчице, това ли трябваше да чуя от теб. Ти си възбудена. Но аз желая да се държиш тихичко с прислужницата си, докато мъжлето ти се върне. Ето защо ще се наложи малко да ви позавържа… Доведи прислужницата долу! — нареди той на Дик Стоун.

— Мен да вържете? — извика майоршата. — Известно ли ти е, че съм жена на старши офицер?

Тя пристъпи с горда стойка към Сам Хокинс.

— Не се вълнувай, майчице! Имаш пълно право. Тъкмо с оглед на твоя ранг се отнасяме изключително деликатно с теб. Също и връзването ще стане много нежно, хи-хи-хи-хи!

Дик Стоун сега доведе стреснатата в безметежния си сън прислужница.

Сам Хокинс пристегна два стола с облегалките един към друг, на които двете жени бяха принудени да седнат и бяха вързани гръб с гръб.

— Тъй! — рече Сам удовлетворен. — Ще отворя кепенците. Когато настане ден и прозорците са затворени, добрите жители на станицата лесно биха могли да си помислят, че ви е сполетяло някое нещастие. Хем пък да не крещите! Инак лошо ви се пише. Отвън остава един пост, който ще бди.

Той разтвори кепенците. После угаси светлината, зарези отвътре пътната врата и скоро след това четиримата напуснаха къщата по същия път, по който бяха дошли първоначално.

Сам смени палтото на беглеца отново с шубата си. После поеха обратно към двора на Добронич.

При коритото на чешмата те се освободиха най-напред от саждите, след което Сам и Дик влязоха в къщата, а Готфрид и Алексей Борода се отправиха към скривалището, където родителите на беглеца чакаха угрижено.

В дневната на помешчика гореше свещ — Мила и майка й все още будуваха. Безпокойството по бащата не им бе позволило да заспят. Сам ги успокои и ги уведоми, че заточениците са се измъкнали, и за Добронич вече не съществува никаква опасност.

След това посети Уил Паркър, към когото Дик Стоун вече се беше присъединил. Заключеният в коптильнята Флоран-Бил Нютън, настоящ търговец Фьодор Ломонов, се бил държал тихо.

Поуспокоена донейде от думите на Сам, помешчицата отиде в спалнята да опита малко да дремне.

Мила обаче остана будна. Беше й се струпало толкова много, че не можеше да помисли за сън. Залови се с някакво ръкоделие, ала скоро забеляза, че й липсва необходимата съсредоточеност.

Ето как се отправи навън, за да се успокои с една разходка в хладния утринен въздух.

Машинално насочи крачка към червената ела и се покатери, без да си дава сметка защо го върши.

В пещерата беше тихо. Мила прекоси безшумно помещенията, за да не разбуди спящите и излезе вън в кратера, в чийто дълбочини тъкмо проникваше зарята на новото утро. Тя се изкачи до кратерния ръб и плъзна поглед по ширната земя.

Бреговете на реката бяха забулени в гъста мъгла. Девойката седна на земята, преплете ръце пред коленете и се загледа мечтателно в сивата далечина.

Така седеше неподвижно, изчаквайки слънчевия изгрев. Внезапно чу зад себе си стъпки. Съгледа Алексей Борода, който се бе изкачил тихо и бавно приближаваше.

— Дал Бог добро, Мила Добронич! — каза той. — Позволено ли е човек да се поогледа малко оттук?

— Кой ще ти го забрани? — попита тя изчервена.

— Но може би ти е неприятно, че те обезпокоявам?

— О, никак! Аз… аз се качих тук, за да опитам с настъпване на утрото да открия татко.

— Тревожиш ли се за него?

— Да.

— Няма причина. Обратното, фактът, че се е намирал цяла нощ при майора, е от голямо предимство за него. В друг случай би могъл да попадне под подозрение, че е участвал в номера, който заточениците изиграха на казаците. А пък сега нали се доказва, че не е присъствал. Чуждоземният ловец много умно и хитро нагласи цялата работа. Не мога да не му се възхищавам.

— «Клетите хора» действително ли се изплъзнаха?

— Да.

— Слава Богу! Радвам се за тях от все сърце. Ти също вече можеше да се намираш в безопасност.

— Е, толкова голяма тази безопасност все още не е. Те имат още много опасности пред себе си, защото пътят е страшно дълъг — рече Борода замислено.

— Но води към свободата — акцентира Мила.

— Моят също води към свободата — заяви младият Борода с голяма увереност. — Заедно с родителите ще обърна завинаги гръб на Русия.

— И ще го сториш с удоволствие?

— Разбира се. Не се живее добре в царство, в което кнутът е постоянно надвиснал над главата на свободния човек. Не го ли чувства и баща ти?

— Не зная. Мога само да кажа, че вече не се чувства добре в Сибир. Ето защо иска да се пресели в околностите на Варшава. Майка, която е родена немкиня, напротив, предпочита да се изтегли още по на запад. Тя обича Германия и много говори за родината си.

— Чуй, Мила — подхвана разпалено Алексей, — трябва да питаш баща си дали не желае да тръгне с нас!

— За Германия? Как си го представяш? Татко е свободен помешчик и няма причина да напусне страната завинаги.

— Вярно, но може би все пак има една уважителна причина.

Алексей погледна усмихнато надолу към Мила, която го изгледа въпросително. После продължи многозначително:

— Ако трябва да вземеш някой немец за мъж, това би било основателна причина!

Мила сведе изчервено глава.

— Аз изобщо още не съм мислила за омъжване.

Тя погледна покрай Алексей. Страните й бяха облети като с кръв.

— Мила Добронич, наистина ли? Никой ли още не е идвал да ти иска ръката?

— Беше тук един действително. Но аз не го пожелах.

Тя си беше възвърнала душевното равновесие и се разсмя. Тогава Алексей, без много да му се мисли, намери верния тон.

— Мила — поде, — в такъв случай искам да ти поставя един въпрос по съвест. Надявам се, сърцето ти да е още свободно, и… много те обичам. Виж, аз искам да отида в родината си и там да стана това, което е баща ти — земеделец. Мила Добронич, кажи, не би ли желала да станеш моята чифликчийка?

Той обви ръка около кръста й… и тя го позволи, ала без да отговори.

— Мила — помоли Алексей, — говори! Не би ли могла да ме обикнеш дотолкова, че да пожелаеш да станеш моя жена?

Той наведе глава към нея и я погледна в пламтящото лице.

— Да — отвърна девойката тихо.

Беше кажи-речи само едно придихание. Но ушите на любовта са остри.

Той притисна Мила към себе си и я целуна. Тя отвърна боязливо на целувката, ала тутакси отскочи стреснато назад.

Зад тях прозвуча кискане.

— По-полечка, по-полечка! Почакайте още малко, защото и аз искам да взема участие, хи-хи-хи-хи!

Сам Хокинс се изкачи чевръсто.

— Приятелю! — извика Алексей. — Ти си видял какво става тук?

— Привидя ми се, че току-що бе скрепен един брачен договор! — подхили се дребният трапер. — Моите сърдечни благопожелания! Бива ли човек да попита дали някой вече знае за тая работа?

— Не — заяви Алексей Борода, докато Мила стоеше объркано. — Ти си първият и единствен свидетел.

— В такъв случай ще се погрижа поне щастливият баща на младоженката, Пьотр Добронич, да бъде уведомен.

— Искаш да отидеш при него?

— Да. Казаците все още дремят като пънове край водата и настана време да освободим нашия Добронич от ръцете им. Пък и не искам повече да преча. Защото не е трудно да се досетя, че тук има още някои и други неща за обсъждане, хи-хи-хи-хи!

И той вече бързаше по нанадолнището.

От елата Сам пое по посока реката и възприе поведението на безобиден турист, който, потънал в мисли със забит в земята поглед, не поглежда ни наляво, ни надясно. Внезапно един вик го пробуди от мнимия размисъл.

— Стой!

Сега Сам вдигна поглед. Един казак стоеше пред него, насочил срещу му дулото на пушката си.

— К чорту! Прибери си пукалото! — рече Сам. — Ако из един път вземе, че гръмне, куршумът може да сбърка посоката и през приклада да се намърда в тялото ти, хи-хи-хи-хи!

— Кой си ти?

— Сам Хокинс. Гост съм на Пьотр Добронич.

— Ще трябва да го удостовериш пред майора.

Казакът изсвири и след броени секунди пристигна един унтерофицер, който пое Сам и го поведе към командира.

Майорът седеше в лошо настроение на един куп вършини пред колибата си. При него стояха офицерите му, а сред тях и Пьотр Добронич.

— Водя един заточеник — доложи унтерофицерът.

— Заточеник?… Пършивец, какво ти дойде на ума? Това не е заточеник… Пошел! (Марш оттук!)

Човекът се отдалечи тичешком.

Майорът заруга сега Сам също като казака.

— Как смееш да се мяркаш тук? Какво дириш насам?

— Охо! — отговори прерийният ловец. — Не съм свикнал да се разговаря така с мен. В паспорта ми не пише, че ми се запретява разхождането до Селенга.

— Затова пък аз ти го запретявам!

— С какво право? Аз съм гражданин на Съединените американски щати, с които Русия живее в най-добър сговор и нямам никакво желание да се оставям да ме арестува всеки стаил се зад някое дърво казак, ако не се лъжа!

Сам Хокинс говореше много високо. Чул гласа му, граф Поликев излезе от колибата.

— Що за език пред един руски щабсофицер! — извика той удивено.

— Дрън-дрън! Хич не ми пука! — изръмжа Сам. — Имам навика да отговарям така, както са ме заговорили.

— Ама какво намерение пък може да те доведе тъкмо тук, където съм се разположил с казаците си? — попита майорът по-спокойно.

— Нямах представа, че ще те заваря тук! Аз просто се разхождах, това е всичко.

— В такъв случай ще те помоля да се разхождаш някъде другаде. Теренът сега не е свободен за всеки.

— На една такава мирна и разумна приказка аз естествено ще се подчиня. Знам, че военните не обичат да ги смущават при полево учение.

— Полево учение… ще ми се да беше такова!

— Значи преследваш тук някаква друга цел?… А-а, сега ми иде на ум, че може би дебнеш тук заточениците!

— И какво, ако е така? — попита майорът подозрително.

— Хм-м! Ще ми е жал, защото ще си попаднал в капан.

— Капан? Как тъй?

— Ще ти кажа. Снощи подслушах нещо важно. Трябва да знаеш, че от по-ранните си скитания съм свикнал и предпочитам да спя на открито, отколкото в някое тясно, душно помещение. Ето защо вчера си потърсих едно местенце пред къщата и то край чешмата, чието ромолене така харесвам. Нали знаеш как монотонната игра на водата приспива като някоя люлчина песен?

— Какво ми влиза в работата твоят сън? — изръмжа майорът нетърпеливо.

— Моят сън? Нищо! Но може би моето будуване! Внимавай! Едва се бях опънал и чух да идва някакъв човек, който спря току до мен. Веднага след това се появи втори. Двамата се заговориха. «Тръгна ли си оня?» — попита единият. «Да — отговори другият. — Аз повървях донякъде след него. Наистина беше майорът!» После се разхилиха, а когато продължиха приказката си, разбрах, че единият от тях беше самият Борода.

— Дяволът да го отнесе! — подскочи майорът. — За какво говориха още?

— За някакъв номер, който ти изиграли.

— Какъв номер?

— Били ти внушили нещо, както заключих от разговора им. В тъмното те някак си те срещнали и уж случайно подхванали разговор, следствие на който трябвало да пратиш казаците си в погрешна посока. А те възнамерявали да потеглят в обратното направление към границата.

— Свети Николай! И аз наистина хлътнах в клопката! Но защо веднага не ми доложи, че си подслушал този разговор?

— Аз не съм нито казак, нито руснак и хич не ми се налага по закон да ме е грижа за вашите работи! Но въпреки това реших да те потърся и уведомя.

— Ама не го стори!

— О, напротив! Само че никъде не те открих. Дори и в станицата. Един дърт грубиян, когото срещнах, ми каза, че никой не знае къде точно се намираш. Ето защо си тръгнах обратно. По път се натъкнах на голяма тълпа ездачи и пешаци.

— Това са били те, това са били те! — изкрещя майорът. — Кога беше тая работа?

— Може би малко след полунощ.

— Съвпада, съвпада! Тогава ги очаквахме ние тук! Кожицата им ще съдера!

— Ако ги пипнеш, бащице!

— В каква посока удариха? — попита майорът, загубил забележимо важността си и без да обърне внимание на подигравателното подмятане.

— Към станицата.

— К чорту! Значи са минали край нея и през границата?

— Ако са били те-много вероятно!

— Трябва да тръгна след тях! Бързо, бързо!

— Може ли и аз да дойда?

— Нейсе!

— Добронич също? — Сам кимна невинно усмихнат на помешчика.

— Да, особено той! Той трябва да бъде свидетел, когато спипам все пак кучетата! Напред! Който има кон, да възсяда! Предните постове насам! В ускорен марш към станицата!

Не мина много и съставът потегли. Графът — любопитен за развръзката на нещата, яздеше до майора. Пьотр Добронич се придържаше към Сам Хокинс, който подтичваше в лек тръс с другите.

За сравнително късо време стигнаха до станицата. Пред портата завиха наляво и поеха покрай насипа към мястото, където обикновено пасяха конете. Само че животните вече не бяха налице, а казаците… лежаха вързани на земята.

Яростта на майора не можеше да се опише. Той хич и не си губи времето да заповядва да ги освободят от въжетата. Само запушалките им бяха махнати от устата, след което трябваше да докладват.

Те благоразумно премълчаха, че са спали и единодушно разказаха как след полунощ пристигнали стотина казаци, които те сметнали за своите, докато се установило, че е някакъв чужд полк, който искал да задигне конете. Отбранявали се, ала превъзходството в силите било твърде голямо.

— Кучета! — кресна майорът. — Какви ги дрънкате? Що за хора били?

— Казаци.

— Лъжете!

— Не, бащице! Казаци бяха, истински казаци! Можем да се закълнем! Тъкмо това ни заблуди да ги допуснем толкова близо до нас!

— Вие сте напълно откачили! Ако ме лъжете, кнутът ще играе по вас, додето месата ви се отделят от костите! Срежете въжетата на псетата! А сега бързо към станицата! Предчувствам нещо лошо!

Майорът се устреми право към арсенала. Другите го последваха Сам Хокинс започна да върви по-бавно и задържа и Добронич.

— Вече не толкова бързо — рече той. — Майорът веднага ще се върне. Той ще потърси майчицата, защото трябва по-напред да отиде при нея да вземе ключовете за арсенала.

Така че те изостанаха и скоро се оказа, че правилно е предположил Сам. Вярно, майорът не отиде лично, но пък един казак отърча с най-голяма бързина назад.

— Накъде си се разбързал така, братле? — попита го Сам.

— При майчицата-майор. Отивам за ключовете!

— Внимавай, Добронич — ухили се Сам, — той ей сегичка ще се върне безрезултатно!

И наистина, само след минута казакът профуча обратно като шибнат с камшик.

— Взе ли ги? — извика Сам.

— Не.

С това късо известие той се стрелна покрай тях. След броени мигове майорът сам се затърча, следван от няколко офицера. Сам и Добронич се присъединиха, сякаш имаха пълно право, към тях. Пред къщата майорът най-напред напразно звъня на заключената врата. После задумка по нея. И това не помогна. Ето защо пристъпи към един от прозорците и надникна вътре.

— Отвори прозореца, Катинка! — извика сърдито.

Беше видял в сивкавата светлина на утрото старата прислужница. Тя седеше на стола, обърнат към прозореца. Понеже беше вързана, нямаше как да изпълни заповедта.

— Защо не отваряте, проклети врани? — изкряска майорът вбесен.

— Защото не можем, бащице! Та нали сме вързани!

— Вър…!

Думата му заседна между зъбите. Вгледа се по-внимателно и сега забеляза, че там стояха два стола с облегалките един към друг. На онзи от другата страна вероятно седеше друга персона.

— Ами кой пък е другата?

— Майчицата, господарю!

— Какво?… Жена ми?

— Да, Грегорий, аз съм — отговори майоршата през сълзи и обърна, доколкото й бе възможно, глава към прозореца.

Майорът забарабани необуздано по прозореца, додето едното крило отхвръкна.

— Дяволите да го вземат, тая пък работа каква е? — изкрещя той. — Кой всъщност го стори?

— «Клетите хора» — отговори майоршата. — Бяха намазали лицата си със сажди и нахълтаха тук.

— Гръм да ги удари! Какво диреха тук?

— Ще ти разправя всичко. Само първо ни развържи!

С един скок прехвърли майорът прозореца. Другите последваха примера му. Сам стори същото, сякаш там му бе мястото, и преди още офицерът да е осъзнал какво най-първо трябва да стори, дребосъкът се упъти към двете жени и преряза въжетата, пристягащи ги към столовете.

— Тъй, майчице! — каза с естествения си глас, така че тя не можеше да го разпознае. — Я ни разкажи сега какво се случи!

Майоршата заосведомява в пълна бъркотия за нощните събития, доколкото самата беше видяла и чула нещо от тях. Едва след много въпроси и отговори майорът узна каквото искаше да узнае и скоро след това се увери в арсенала, че са откраднати голям брой униформи, оръжия и разни други неща.

Лошата новина тръгна като по огнепроводен фитил от уста на уста.

Майорът беше извън себе си. Той заповяда сбор на жителите и ги разпита, ала не можа да научи нищо повече, освен че в своя здрав сън не били хич нищичко усетили.

Комендантът го заплашваше яко кастрене от неговия началник, може би даже наказание, преместване. Той не знаеше какво да прави.

Офицерите му бяха по-спокойни и предприеха необходимите стъпки за преследване на бегълците. Заповядаха да се запалят сигналните огньове, секвестираха наличните коне на гражданите и допълвайки по този начин недостигащият резерв от ездитни животни, разпратиха бързи куриери по границата. Бегълците нали не можеха да са още далеч. Може би са били забелязани от китайските военни постове, когато са яздили покрай границата. Та нали носеха казашки униформи. В крайна сметка всички разпореждания касаеха граничната територия. Че на бегълците бе хрумнала безумно дръзката идея да побягнат към вътрешността на страната, това на никого не мина през ума.

Сам Хокинс беше видял и чул достатъчно. Ето защо реши да се върне в поместьето и Пьотр Добронич, уморен от безсънната нощ, го подкрепи.

Ето как напуснаха станицата и поеха безметежно към къщи.

Пътем траперът разказа подробно какво се бе случило през изминалата нощ в станицата и защо избраният от заточениците път бе най-безопасният.

После насочи разговора към Алексей Борода и Мила и попита Добронич дали младият ловец на соболи ще е добре дошъл при него като зет.

Помешчикът се загледа пред себе си и продължи да крачи известно време умълчан.

— Изглежда, имаш някакви опасения-подметка Сам.

— По отношение личността Борода — не, но той е немец, а аз — руснак. Борода ще иска естествено, ако се ожени за дъщеря ми, да тръгне с нея за Германия. И така аз и жена ми ще трябва може би завинаги да се разделим с нея. Такова нещо в никой случай не желая. Съпругата ми също ще се възпротиви… Иначе казвам чистосърдечно да на решението на двамата.

— Превосходно! (Превъзходно!) Няма да се разкайваш, смятам, а ще изпиташ голямата си радост покрай тях. Но сега да побързаме да се приберем. Аз очаквам мъжа, от чието име действам тук и мисля, че той скоро ще пристигне. Дори е възможно да е вече тук. И ще напира Сам Хокинс да му отнесе последните новости. Хайде, приятелю Добронич! Като си представя какви очи ще облещи човекът, ме обзема нетърпение в старите крака.