Ловци на соболи и казаци

5. Духът-жаба

Уил Паркър водеше другарите си, защото знаеше къде се намира постройката за пожарникарите…

В близост до превърнатата в затвор къщичка Сам остави двамата дългучи, легна на земята и запълзя към нея. Нощта беше толкова тъмна, че човек можеше да бъде различен едва от десет крачки.

Двамата постови се бяха наместили удобно. Те седяха под постройката, облегнати на един от диреците, и разговаряха полугласно. Разговорът им се въртеше около арестанта, въпреки че той се намираше точно над тях и чуваше всяка тяхна дума.

Сам се промъкна съвсем близо и така забеляза, че непосредствено до тях е облегната къса стълба.

Диалогът на стражите до такава степен развеселяваше дребосъка, че на няколко пъти с мъка успя да сподави смеха си. Вярно, не разбираше всяка дума, но смисълът му бе ясен. Пред него се разкриваха такава наивност и суеверие, каквито едва ли бе считал за възможни.

— Ако му се удаде да духне, всеки от нас ще получи сто камшични удара — каза единият.

При мисълта за ударите другият посегна назад с ръка да си потърка гърба — сигурно от опит знаеше какъв вкус имат.

— За щастие няма как да офейка. Той е вързан.

— Ами ако скъса въжетата?

— Тогава ще го застреляме.

— Ще ми е жал да го сторя. Не обичам да стрелям по хора.

— И аз. По-напред бих му казал: Братле, остани си там и дай да те вържем, иначе ще трябва да гърмим по теб!

— Това би било най-доброто. Па и той си е разбран момък, който няма да си рискува живота, а нас под кнута да закара. Така че нека не се безпокоим! Убеден съм, че всичко ще си мине както трябва.

— Защо?

— Защото днес е най-щастливият ден в годината. Нали знаеш, че има щастливи и нещастни дни?

— Зная го още от дете. Има особени дни, в които човек не бива нищо да предприема — ни да сее, ни да жъне, ни пътуване да подхване, сделка да не сключва, среща да не прави… хич нищо.

— Така е. Трите най-нещастни дни са: първи март — защото тогава са погинали Содом и Гомор, първи август — защото тогава Дявол а е бил запокитен от Небето, и първи декември — защото на този ден Адам е нагризал ябълката. Също така има три щастливи дни, но най-щастливият е днешният, денят на свети Иван Василевич или денят на намиране на съкровища.

— Какви ги говориш!

— Да, знам го със сигурност. Баба ми го е разбрала. Тя е намерила много хиляди милиони рубли.

— И въпреки това ти си един такъв заклет сиромах?

— Ех, да, братле, тя не е извадила изцяло съкровището. Имала е непредпазливостта да проговори. А пък са разрешени само определени слова. Човек не бива друго нищо да казва, иначе всичко изчезва пак с гръм.

— Ти знаеш ли ги тия слова?

— Да, много добре. Баба ми ги разкри и аз ги научих наизуст. Ама само хора, родени в неделя, са в състояние да изкопават съкровища.

— Аз съм роден в неделя.

— Аз също.

— Ей, че тогава ние двамата по право би трябвало да имаме късмета да открием някое съкровище!

— О, света Теодосия, не бих го оставил дълго на мястото му!

— Нито пък аз. Ама както точно става, когато на някой му се появи съкровище?

— Баба ми и това много ясно ми описа. Изпървом може да се види светлина. Колкото е по-тъмна, да речем тъмнозелена, на толкова по-малко ще да възлиза съкровището. Една ярка, жълта светлина е най-доброто, защото жълтото сочи за злато. После се появява духът.

— Ху… в каква фигура?

— Това също е най-различно. На моята баба той се е явил като лягушка[28]. Колкото е по-голямо животното, толкова е по-грамаданско съкровището. Лягушката на моята баба е била дваж по-голяма от калпака ми и така е квакала, че можело да се чуе много надалеч. Тя рече, че и на мен духът щял някога да ми се яви като жаба. Животинският вид има навика да си остава един и същ при членовете на дадена фамилия.

— Свети Иван Василевич, дано днес дойде някоя лягушка!

— Най-добре някоя бабач!

— Разказвай нататък!

— Сега трябва да тръгнеш полечка подир духа до мястото, където изчезне. Дотогава все още бива да говориш. Даже можеш да питаш духа за разни неща.

— И той отговаря ли?

— Да, естествено с гласа на животното, под чийто образ се е появил. Но сегиз-тогиз, когато си много късметлийско неделно дете, духът говори и с човешки думи. На мястото, където е изчезнал, намираш земята вече разровена. Сторил го е духът като знак, че съкровището лежи там.

— И тогава трябва да започнеш да копаеш?

— Веднага, защото със сипване на утрото съкровището отново изчезва. Но от мига, в който започнеш да риеш, не бива да изричаш вече други думи освен заклинателните, каквото и да става, иначе всичко пропада. При баба ми съкровището почти се било показало от земята, когато някой я повикал. Тя забравила повелята и отговорила. В същия миг съкровището се продънило с трясък, сякаш разтрошило земята.

— Ти знаеш ли заклинанието?

— Да.

— Ох! Де да го знаех и аз!

— Досега за тая работа аз съм си мълчал. Но с теб ще споделя, защото имам пресантиман, че днес на нас ще ни се яви някой дух. Докато копаеш и изхвърляш, винаги трябва да си говориш полугласно:

Когато съкровището после бъде извадено, дупката се самозасипва, така че никой не може да разбере какво се е случило. От този миг можеш пак да говориш.

— Че духовете пият ли водка? Това досега хич не съм го знаел.

— Защото си голям дурак, братле. Ами че нали духовете се таят в земята, а пък там е студено и влажно. Чудно ли е тогава, ако те се поболеят и…

Повече Сам Хокинс не искаше да чуе. Онова, което научи, беше чудесно. Беше превъзходно. Той запълзя обратно към спътниците си.

— Нека не ви смущава, ако видите да пламва клечка кибрит и чуете да квака някоя жаба! — каза набързо.

— Някоя… — започна Дик Стоун.

— …жаба? — довърши Уил Паркър недоумяващо.

— Нямам време за дълги обяснения. Двамата пазачи желаят да изровят съкровище. Седят под ареста. Промъкнете се предпазливо дотам! Веднага щом се разкарат, идвам и аз. После измъкваме арестанта, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — изкиска се той в брадата си.

Сетне изчезна и описа дъга, докато се намери на около триста крачки от наколната постройка. Там измъкна ножа си и започна да копае дупка. След това запълзя към двамата постови и извади клечка кибрит. Ако държеше шапката си близо до земята и запалеше клечката под нея, самият нямаше да може да бъде видян, а сиянието щеше да има вид, като че израства от земята.

През това време двамата казаци продължаваха да си бъбрят.

— По кое време обикновено се появяват духовете? — попита единият напрегнато.

— Към полунощ.

— Значи сега е горе-долу подходящото време. Мисля, че е полунощ.

— Така мисля и аз. Не би ли се страхувал?

— Нито миг!

— Аз също. Бил припнал подир духа като някое куче след човек с блюдо месо. Ето защо ми се ще… ей, там… там… там… и… и… има някаква свет… свет… лина!

Казакът беше сграбчил ръката на другия, произнасяйки последните думи със заплетен език. Въпреки уверението, че нямало да се страхува, по гърба му пробягаха мразовити тръпки.

Другарят му се чувстваше по същия начин. Той се беше вторачил ужасен в «подземното» сияние.

— Д… д… да не би да е ду… ду… духът?

— Ве… р… роятно.

— Свети Иван Василевич! Там клечи една грамадна жаба.

— Жа… жа…ба?

— Жа… жа… бата на твоята ба… ба… баба!

— Да, т… т… това е тя.

— Ама много по-го… ляма!

— Пораснала е. Оттогава са минали почти петдесет години. Духовете-жа… жа… би нали с… с… също растат.

— Възможно е.

— Квааааак! — прозвуча пред тях.

— Чули?

— Да. Тя ни вика.

— Да я последваме ли?

— Страх ли те е?

— Не. Теб да не би?

— Хич даже!

— Хайде тогава!

Те се надигнаха полека с треперещи колене, ала се пазеха да си го признаят.

Духът заподскача с жабешки движения. Те го последваха с олюляващи крака.

— Кваааак! — обади се той после и остана клекнал. Мигновено спряха и двамата казаци.

— Погледни, колко е голям! Дали да го заговорим?

— Да.

— Тогава говори!

— Не, опитай ти!

— Не, ти! Та нали това е жабата на баба ти!

— Нейсе.

Казакът пристъпи разтреперан една малка крачка.

— Ти дух ли си?

— Квак! — прозвуча късо, като категорично «да».

— Да ни покажеш някакво съкровище ли искаш?

— Квак!

— Значи да те следваме?

— Квак!

После привидението заподскача нататък и двамата казаци отново тръгнаха след него. Най-сетне духът-жаба спря. Внукът на бабата беше вече посъбрал кураж.

— Къде лежи съкровището? — попита той.

— Квак!

Това навярно трябваше да означава «тук». И за подсилване жабата направи един скок във въздуха и тупна шумно после на земята.

— Там ли трябва да ровим?

— Квак!

— И ще намерим съкровището?

— Кваааак… квак… квак… квак… кварррк!

Това прозвуча, сякаш някоя жаба се бе подала до брега на блатото и сега се обаждаше още веднъж за сбогуване, за да се потопи после под водата. И наистина, духът-жаба изчезна, макар и не в някой вир, а в тъмата на нощта.

Двамата иманяри тръгнаха бавно напред с разтуптени сърца. Когато стигнаха до мястото, където духът бе видян за последен път, те се наведоха да прегледат земята.

— Ох, Свети Иван Василевич… тук има дупка!

— Ще копаем ли?

— Естествено! Ей там остреща е градинката на младия Алексей Филипович. В задния ъгъл той си оставя мотиките и лопатите. Ще ида да ги взема.

— Аз през туй време тук ли да остана?

— Да, не бива да мърдаш от мястото си, иначе дупката ще се засипе. Кажи, когато тръгна, стиха! А като се върна, не бива да произнасяме помежду си ни дума.

Казакът бързо се отдалечи, а бойният му другар започна да мутолеви магическата формула. Първият скоро се върна с инструментите и двамата се захванаха за работа, та чак пот закапа от челата им.

Ямата беше вече метър дълбока, когато забелязаха откъм къщата на околийския да приближава светлина. Те се изплашиха. Бяха двама мъже, единият от които носеше фенер, облепен с намазнена хартия — стъклото беше рядкост в този край.

За нещастие те идваха право към двамата иманяри и скоро застанаха пред тях. Онези сега се потяха не само от усилената работа, но и от страх, защото двамата мъжа бяха… околийският и синът му.

— Гръм и мълния! — ревна есаулът. — Какво става тук?

Никакъв отговор.

— Какво правите тук?

— Аз ще го измъкна! — бе измърморено.

— Че кое пък?

— Мили духове, на мен помогнете! — промъкна се напред с него.

— Всички дяволи! Аз самият ще ви помогна!

Есаулът изтегли камшика и започна с всички сили да насинява гърбовете на тружениците. Но вманиачените иманяри понасяха търпеливо ударите и продължаваха да копаят и изхвърлят, мърморейки заклинанията си. Колкото и болка да им причиняваха ударите, те ги търпяха и не преставаха да работят, докато накрая есаулът се умори и отпусна ръка.

— Та хич ли чувства нямате, сволочи! — изрева той. — сигурно ще имате добрината да излезете от дупката!

— На това землище… — каза единият.

— Какви ги плещиш, синковец?

— …лежи съкровище — довърши другият предано формулата.

— Съкровище? Свети Киприян, сега ми просветна! Тия искат да извадят някакво съкровище! — каза той на исправника. — Затова ровят тук дупка, наместо да си седят на поста. И кой пък, пършивци, ви поднесе с тия бабини деветини? Толкова сте завеяни, че и куче да ви съжали!

За единия от иманярите това вече беше прекалено. За завеян той не искаше да го смятат. Забрави, че трябва да мълчи, и излезе от ролята си.

— Завеяни? Не, бащице, не сме ние завеяни, а наопаки, много умни.

Тогава другарят му нададе ужасен вик.

— О, света Вероника, сега всичко пропадна! Ти проговори!

Бъбривецът тутакси разбра каква грешка е извършил. Той отпусна мотиката.

— Свети Иван Василевич! — проплака. — Какво сторих!

— Та не можеше ли да си сдържаш зурлата? Направо ми се ще да дойде Дявола и да те отнесе вдън катрана! — забесня другият.

В мъката си двамата не мислеха за началниците и стояха гневно един срещу друг.

Околийският и есаулът гледаха безмълвно казаците.

— Днес беше истият ден! — продължаваше плачливо бабиният внук. — Години наред чаках напусто жабата на моите деди. Най-сетне тя ни се яви и колко голяма, колко голяма беше! Милиони лежаха тук, съвсем сигурно…защото колкото е по-голяма жабата, толкоз по-голямо е и съкровището. Аз се оставих да ми съдерат гърба от бой, без гък да кажа, ама се оказа че всичко било напразно, защото ти се разплямпа и съкровището отново потъна!

— Може би след година пак ще изскочи.

— То ще се варди, кречетало! Така скоро жабата не се появява. Ах, ах, какво нещастие! Сега всичко, всичко е изгубено!

Есаулът вече изгуби търпение.

— Лъжеш се! — изръмжа той злостно. — Не всичко още е изгубено! Най-главното тепърва започва — наказанието за вашето поведение! Ще наредя да ви сложат в окови! Бой с върбови пръчки ви трябва на вас, сволочи!

Ужасени, двамата казаци изскочиха от ямата и се хвърлиха пред есаула.

— Бащице, не го прави! — извика нещастният внук на нещастната баба.

— Няма да издържим! — захленчи другият.

— И не е необходимо! Аз ще наредя да ви шибат, додето пукнете, забравили дълга си кучета!.

— Не сме си забравили дълга, господарю! През всичкото време сме си били усърдно на служба.

— Вие сте напуснали поста си! Ние дойдохме да се убедим, че арестантът се намира под здрав контрол. А наместо да пазите ареста, вие се ровите за съкровище. През туй време обесникът може да е офейкал зад всички планини.

— Та нали е вързан, добри ми бащице.

— Ще е голям късмет за вас. Сега отиваме да му хвърлим едно око. Горко ви, ако нещо не е наред! Чакайте тук, докато се върнем. После ще реша какво ще правя с вас. И тъй, ни крачка оттук! Ясно?

— Ни крачка, бащице, докато се върнеш. Подчиняваме се.

Ротмистърът и исправникът се насочиха към пожарната.

Синът се качи по стълбата и попипа заключалката на вратата.

— Всичко в ред ли е? — попита околийският.

— Да, но това още нищо не доказва. Нека видим по-нататък! Есаулът издърпа клина от скобата, блъсна вратата и влезе. Тогава исправникът чу тих звук, като някакво сподавено стенание.

— Какво ти е? Какво има? — попита той.

— Нищо. Ела горе… бързо! — отговори се отвътре. Старият изкачи поривисто стълбата.