Ловци на соболи и казаци

19. С неограничени пълномощия

Херман фон Адлерхорст не беше вече много далеч, както предположи Сам, от имението на Пьотр Добронич.

Мъжете бяха с добри коне. За жените имаше каруци — от онази солидна конструкция, каквато бе на употреба по онова време при тези полудиви народи.

Малко по-изкусно изработена бе кибитката, в която седеше княгиня Калина с Карпала.

Була, князът, се придържаше най-вече в близостта на Херман.

Голямо удоволствие му доставяше да му разказват за непознати страни и често изпадаше от незначителни неща в такова удивление, че зейваше широко уста и забравяше да я затвори.

Така яздеха и днес в тръс един до друг, непосредствено пред кибитката на жените.

Внезапно Херман посочи напред.

— Виждаш ли тъмната точка в далечината там? Тя се движи.

Князът се изправи малко на седлото, засенчи очи с длан и погледна в указаната посока.

— Да — каза. — Трябва да са ездачи… Точката бързо се уголемява… Тя се разширява. По моя преценка са около петдесет мъже.

— Може би са казаци. Идват от посоката, накъдето сме се насочили и ние. Странно!

Двата отряда бързо приближаваха един към друг. Скоро можеше да се различи, че онези наистина бяха казаци.

Те се движеха в бърз тръс. Начело яздеше само един, носещ мундира на ротмистър. Той извика на хората си някаква висока заповед и те спряха, докато той самият напълно приближи.

Насочи животното си към Була и Херман, които бяха начело на кавалкадата, спря пред тях и поздрави по военному.

— Правилно ли е било предположението ми, че сте буряти?

— Да, братле — отговори тейшът.

— Откъде идвате?

— От Верхний Удинск.

— А-а, много добре! Вашият предводител е може би княз Була със своята княгиня Калина?

— Така е, скъпи мой — кимна тейшът добродушно усмихнат. — Това съм аз самият.

— Великолепно!

— Погледът на ротмистъра плъзна изпитателно от Була към Херман фон Адлерхорст. — Търся един господин, който се бил намирал при теб. И ако нещо не се заблуждавам, вече го имам пред себе си.

Той поздрави още веднъж учтиво към Херман.

— Прощавайте, драги господине! Името ви не е ли Адлерхорст?

— Да, така е, господин ротмистър.

— В такъв случай трябва да ви предам поздрави.

— От кого?

— От Сам Хокинс.

— Благодаря! При него отиваме и ние. Значи сте го срещнал?

— Да. Той поръча да ви кажа, че трябва да побързате, защото бил спипал дервиша.

— Ей това наричам аз приятна вест! Къде всъщност срещнахте моя приятел?

— При Байкалското езеро, където той оказа на всички ни една голяма услуга — спаси ни от смърт и затвор. Казаците бяха плътно по петите ни.

— Казаците? Та нали самите вие сте такива! Мъжът в ротмистърската униформа се усмихна.

— Само привидно. В действителност сме «клети хора». Какво означава това, навярно не е необходимо тепърва да ви обяснявам.

— Известно ми е. Но как се сдобихте като бегълци с вашата обмундировка?

— Това е майсторски номер на вашия приятел Сам Хокинс, с когото опразнихме арсенала на една станица от нещата, които ни бяха необходими — засмя се запитаният.

— Прилича му! По това познавам стария уестман, за когото няма нищо невъзможно!

— Да. Само с оръжията работата ни е зле, понеже от тях намерихме твърде малко. Но Сам Хокинс ми каза, че по този въпрос мога с пълно доверие да се обърна към тейш Була. Но за да сте сигурни, че не искам да ви измамя, ще ви осведомя накратко какво се случи. От това ще разберете, че твърдението ми отговаря на истината.

Тейшът даде знак за кратка почивка и тутакси възцари пъстро лагерно оживление, сред което се намериха и бегълците. Була, жена му, дъщеря му, Херман и Сендевич седнаха малко настрани.

— Името ми е Сендевич — поде предводителят на бегълците. — По-рано бях полковник в царския гвардейски полк.

Адлерхорст вдигна изненадано очи.

— Сендевич? — повтори. — Имал сте някаква разправия с един велик княз и последицата била, че ви изпратили в Сибир, нали?

— Правилно! — кимна полковникът. После без заобикалки започна да разказва за начина, по който се изплъзнали на казаците.

— Дръзко начинание наистина! — удиви се Херман. — Но сега не бива да се застоявате, ако не искате ненужно да поставяте успеха на вашето бягство под въпрос.

И сега повече нямаше никакви съмнения относно предаване оръжията на бегълците и след сърдечно сбогуване «клетите хора» продължиха пътя си на изток към неизвестното, а бурятите поеха пак към поместьето на Пьотр Добронич.

След два часа стигнаха до ферибота, прехвърлиха се и разпънаха юртите на землището на помешчика.

А Херман фон Адлерхорст закрачи с княжеската фамилия към чифлика. Влязоха незабелязано в къщата и после в дневната, където Пьотр Добронич седеше заедно с жена си, дъщеря си и Сам Хокинс. Съглеждайки приятелката си, Мила скочи зарадвано.

— Карпала!… Най-сетне!

И двете полетяха в обятията си.

Помешчицата също прегърна красивата девойка и притегли дебелата Калина до сърцето си.

Новодошлите насядаха и Добронич поднесе питие за добре дошли. Но Херман скоро се надигна и даде знак на Сам Хокинс да го последва.

— Well! — подхвана Сам, когато се намериха насаме. — Знам, че обичате краткостта, затова няма да ви разпъвам дълго на кръст. Имаме ги и четиримата, ако не се лъжа, а именно: брат ви, стария граф Василкович, дервиша и също граф Поликев. По-точно четвъртия още го нямаме, но е наблизо. Необходимо е само да сложите ръка на него. Няма да ви се изплъзне.

Въпроси и отговори допълниха сега разказа на полковник Сендевич.

— А сега — заключи Сам, — след като притежавате необходимите пълномощия, няма да ви е трудно вече да доведете руското приключение до една удовлетворителна развръзка. Точно както в някой роман, където добродетелта побеждава, а порокът бива наказан, хи-хи-хи-хи! Вярно, аз никога, откак се помня, не съм чел такова нещо, ала един кадърен уестман ми каза, че така ставало по книгите. А той трябва да го знае, защото самият драще такива книги, и се казва Олд Шетърхенд. Ще се отнася до моята персона, аз предпочитам да ги изживявам тези истории, ако не се лъжа.

Херман само кимна, унесен в мисли. Погледът му потърси скалите, където се намираше скривалището на неговия брат. Сърцето му припираше да се втурне нататък и да сключи тъй дълго търсения в прегръдките си, ала преди туй трябваше да се уредят още няколко важни неща.

— Къде е граф Василкович? — попита после и погледна през прозореца към лагеруващата в двора групичка ловци на соболи.

— Седи там отсреща, ако не се лъжа! Той е онзи достопочтен сивокос мъж!

Херман фон Адлерхорст огледа внимателно споменатия.

Това беше значи осиновителят и благодетелят на неговия брат! Какви страдания имаше този възрастен човек зад себе си! Един мъж, който се бе наслаждавал на почти неограничена свобода, бе изпратен като обикновен престъпник в Сибир, жертва на една подла интрига.

Обхвана го нещо като умиление. Но времето на изпитания беше вече отминало. Херман имаше в портфейла си документи, които с един удар щяха да сложат край на всички страдания на клетия заточеник.

Той се отправи сега със Сам към собата пред коптильнята, където Дик Стоун и Уил Паркър отново стояха по двама на стража. Те го поздравиха зарадвано и по един знак на малкия отвориха вратата на Ломоновия затвор.

— Я излез за малко! — викна Сам навътре. — Един човек иска да поговори с теб.

Някогашният дервиш се отзова колебливо на подканата. Силен страх премина по крайниците му, когато позна сина на бившия си господар.

Херман огледа престъпника с видима погнуса.

— Май не ме очакваше тук, а? — попита на немски. Дервишът не отговори.

— Е, все ще си възвърнеш говора — имам едно отлично средство за тая цел… Тикнете негодяя пак вътре!

Херман излезе пред външната врата.

— Сега ще поговоря с Василкович — каза на прерийния ловец, — но на някое местенце, където да не мога да бъда подслушай нито от Поликев, нито от кой да е друг. Нещо да ми препоръчате?

— Идете в малката градинка зад къщата! Ще се погрижа никой да не ви безпокои.

След това Херман се приближи към групата ловци са соболи.

— Нали теб — заговори той Василкович — наричат Номер осемдесет и четири?

— Да, господине — отвърна ловецът на соболи, при което погледът му обследва питащия.

Но само за секунда, после по лицето му премина силно вълнение. Той скочи и се вторачи, кажи-речи изгубил ума и дума, в Херман. Чертите на този мъж му напомняха за неговия приемен син. Като светкавица премина през ума му разговорът, който бяха провели граф Поликев и неговият настоящ господар, търговецът Ломонов и на който той бе станал свидетел. Този чужденец, приличащ така явно на неговия приемен син, можеше да е само онзи Херман фон Адлерхорст, тръгнал да търси брат си.

— Кой си ти? — отрони се най-сетне от устните му.

— Ще научиш. Ела с мен, бих искал да ти съобщя нещо!

— С удоволствие!

Херман го отведе в градинката, където го покани да седне на една пейка.

Той самият остана пред него прав.

— Нося ти поздрави от далечни роднини.

— От… далечни… роднини? Не те разбирам. Или… да, зная все пак какво имаш предвид. Но почти не мога да го повярвам. Изречи по-напред името ми! Да, назови го, за да го чуя от чужда уста и да се науча отново да си вярвам!

— Ти си граф Василкович.

— Граф Василкович! — повтори ловецът на соболи бавно и замислено. — Всемилостиви небеса, благодаря! Сега зная, не съм сънувал, че съм граф Василкович!

— Граф Василкович, аз повтарям предишните си думи, нося ти поздрави от далечни роднини, по-правилно казано от близките на твоя син!

— Значи е вярно? — отвърна старият с пресекващ глас. — Сестрата и братята на моя приемен син Орьолчашча отново са се намерили?

Сега бе ред на Херман да се удиви.

— Как? Вие знаете…

— Да, знам. Известно ми е също и вашето име. Вие сте Херман фон Орьолчашча, по-големият брат на моя Богумир!

Удивлението на Херман нарасна.

— Но откъде сте научил… а-а, сега се сещам! Сам Хокинс ви е посветил в нашата тайна!

— Заблуждавате се! — възрази Василкович разгорещено. — Траперът не е споделил с мен и думица. С този мъж съм разменил само няколко думи за граф Поликев. Сведенията ми са от друга ръка. Но отговорете ми, моля, на въпроса: Вие сте Херман Орьолчашча, нали?

— Аз съм.

— И е вярно, че и Мартин, и Лиза са намерени?…

— Вие го казахте.

— Господи Исусе! И днес все още се случват знамения и чудеса! Как ли ще се зарадва синът ми Богумир, като научи…

— Той вече знае всичко от няколко дена.

— Значи сте говорил с него?

Тежка въздишка повдигна гърдите на Херман.

— Не, все още не съм го видял, защото не бях пристигнал във Верхний Удинск, когато Готфрид се е впуснал в бягство с помощта на тримата трапери.

— Какво говорите? Тримата са му помогнали да избяга? Това… не го знаех!

— Значи Сам така и го е премълчал, което се очаква от него!… А сега още нещо.

Херман се позабави и изгледа многозначително ловеца на соболи.

Василкович вдигна въпросителен поглед към него.

— От днешния ден — поде отново Херман със сподавен глас — вече няма Номер десет и… също Номер осемдесет и четири.

Нещо като вцепенение връхлетя Василкович. Той беше скочил и дълго време се взира неподвижен в събеседника си.

— Това… е… невъзможно! — промълви най-сетне на пресекулки.

— Защо не?… Аз притежавам необходимите пълномощия. От днес вие сте свободен, вие и Богумир Орьолчашча, моят брат.

— Свободни… свободни?

От гърдите на заточеника се откъсна стенание. Той се олюля и попипа с ръце около себе си за опора. Херман го подкрепи и го задържа здраво, додето посивялата глава се облегна на рамото му.

Така застинаха дълго време дълбоко разтърсени и неми. Най-сетне граф Василкович се изправи бавно и улови ръката на Херман.

— Знаете ли каква вест ми носите? Вест на избавление и райска блаженство! Сега имам само още една молба. Кажете ми бързо всичко което трябва да зная!

С прости думи и без разкрасявания Херман разказа забележителната съдба на фамилия Адлерхорст. Разказа за Константинопол и Тунис, за Уилкинсфийлд и Долината на смъртта и описа как му се е удало с помощта на тримата прерийни ловци да открие следата на своя брат в Русия, а после и него самия. Тъкмо се канеше да разправи събитията от Верхний Удинск, когато бе прекъснат — Сам Хокинс се появи с известието, че граф Поликев пристигнал на кон в двора.

Това върна двамата в настоящето. Херман помоли Сам да заведе граф Василкович в скривалището при Готфрид и после да се върне с двамата пак в имението. Самият той възнамеряваше да се отправи към стаята в съседство с всекидневната, тъй като Поликев не биваше веднага да го види. После възнамеряваше да влезе в подходящото време, докато Дик Стоун и Уил Паркър щяха да стоят пред вратата на стража, за да попречат на едно евентуално бягство на графа. По даден знак Сам щеше да пропусне един след друг ловеца на соболи Номер осемдесет и четири и Готфрид.

Херман се вмъкна в къщата през задната врата, а Сам се отдалечи с Номер осемдесет и четири — граф Василкович.

Поликев беше вече слязъл и престъпил в коридора. Животното си беше вързал вън. Че военните не му го бяха поискали при този недостиг на коне в станицата, трябваше да си има особена причина.

— Пьотр Добронич! — започна граф Поликев по своя високомерен маниер при влизането си в дневната на помешчика, където седяха заедно бурятската княжеска двойка, Карпала и фамилията Добронич. — Колко коне имаш на пасището?

— Защо искаш да знаеш?

— Пес! — кипна графът. — Недей да шикалкавиш!

— Не ругай! — предупреди помешчикът. — При мен с грубости нищо не се постига. Който иска нещо от мен, трябва да ми говори вежливо. Така изисква правото ми на свободен мъж.

Граф Поликев сви юмруци и пристъпи една крачка към Добронич. Но все пак навреме се осъзна. Та нали беше сам срещу всички обитатели на имението и в случай на крамола определено би опрал на бърза ръка пешкира. Ето защо си наложи спокойствие. Но гласът му трепереше от бяс.

— Сега ще ме заведеш на пасището, за да преброя конете и определя кои да бъдат отведени в станицата!

— Нищо няма да определяш. Конете са си мои. Освен това ти тук си външен човек и без всякакви права за упражняване на власт.

— Дошъл съм при теб в качеството си на пълномощник на майора!

— Дори и да е така, това не ме плаши. Аз съм свободен земеделец, не граничен казак и нито съм задължен да върша на военните услуги, нито ми е по угодата да позволявам нещо да ми се секвестира. Казаците са получили земята си в дар, в замяна на което са длъжни да постъпват на военна служба и да правят армейски доставки. Аз моята земя съм си я купил и не съм задължен да предам и един-единствен кон. Ако нямаш какво друго да искаш, ние приключихме.

— Не, още не сме приключили! Аз веднага ще препусна до станицата да доведа военна помощ.

Поликев се насочи разярен към вратата.

— Почакайте само още миг! — прозвуча тогава зад гърба му. Херман фон Адлерхорст беше влязъл тихо.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? — запита Поликев сприхаво.

— Кой съм? Предпочитам по-късно да ви го съобщя, ако междувременно сам не отгатнете. А какво искам? Това може да се изкаже с няколко думи. Познавате ли случайно един мъж, който се казва Салтиков?

От лицето на Поликев се отдръпна всякакъв цвят.

— Не — заекна той. — Не познавам никакъв Салтиков.

— В такъв случай ще си позволя да се притека на помощ на паметта ви. Онзи Салтиков беше престъпник, а се говори, че вие сте се намирал в близки отношения с него. Хората казват, че сте си послужил с него, за да погубите граф Василкович. С други думи, погрижил сте се графът да бъде сметнат за тоя Салтиков.

— Празни приказки!

— Графът после бил пратен в девствените лесове като ловец на соболи под номер осемдесет и четири, а вие сте встъпил във владение на имотите му.

— Клевета!

— Едва ли бих сметнал за възможно някой сам себе си да клевети. Защото вие сте се изказал, че и идеята, и осъществяването са лично ваше дело.

— Не ставайте за присмех!… Аз? Кога? Пред кого?

— Пред Салтиков, за когото току-що стана дума и то преди няколко дни във Верхний Удинск.

— Аз действително бях там. Ама при това положение нали и Салтиков би трябвало да е бил.

— И той е бил. Вие даже сте отседнал при него!… В Управлението.

— Там посетих само околийския началник Рапнин.

— Чието истинско име е Салтиков.

— Вие сте чисто и просто смахнат!

— Та вие самият сте го заявил пред Рапнин!

— Кой го твърди?

— Моят достоверен източник. Той ме информира за всяка дума разменена между вас, Рапнин и сина му. Подслушал ви е в зимника, където се е бил скрил зад някакъв стелаж. В случая не помага никакво отричане… А сега говорете! Как стоят нещата с граф Василкович? Може би и за него ще твърдите, че не го познавате!

— Ама че глупост! Познавам го естествено. Та нали ми е рода. Но от три години той вече не е между живите.

— Сигурен ли сте в това? А какво, ако ви докажа противното?

Сега Поликев загуби самоувереното си държане. Той не знаеше какво да мисли за цялата тая работа. Този човек по някакъв начин се бе добрал до неговата тайна — дали изцяло, или само отчасти, по този въпрос не беше наясно. Та нали би могло познанията на непознатия да се разпростират само върху отделни подробности, а в останалото сега просто да иска да го подпитва.

За графа нещата опираха на живот и смърт и по тая причина за него имаше само един изход — отричането! Отричане до последно. И в този смисъл отговори на последния въпрос на Херман.

— Да докажете противното? — изсмя се той. — Ба! Да не искате да се изкарате по-умен от съда, който безрезултатно предприе най-грижливи издирвания на безследно изчезналия и въз основа на това трябваше да го обяви за мъртъв? И кой впрочем сте вие, че да ме разпитвате по този начин? Аз не съм длъжен да ви давам и най-малката информация!

— Ще видим — отвърна Херман хладно и необщително. — Значи все още твърдите, че граф Василкович е мъртъв?

— Не аз, а властите го твърдят. Издирванията го доказаха неоспоримо. А аз нямам основание да възразявам на следствието.

Херман отвори мълчаливо вратата. Влезе Номер осемдесет и четири.

Сам Хокинс го беше отвел, както бе уговорено, в скривалището, където той след тези печални години видя отново своя приемен син. Те се погледнаха за миг в очите и безмълвно потънаха после в обятията си. Много време за разказване в момента нямаше, защото трябваше да си бъдат на поста, когато ги повикат.

И не бяха чакали наистина дълго в коридора, когато Херман отвори вратата и даде знак на Василкович да влезе. Той прекрачи прага и застана пред смъртния си враг.

Поликев се изплаши не на шега. Мислите препускаха в главата му. Той отгатна кой беше мъжът, подложил го на този разпит. Приликата на Херман с Богумир Орьолчашча му беше направила впечатление в хода на разговора и той си припомни вчерашния диалог с търговеца Ломонов. Сега знаеше, че има пред себе си брата на Богумир. Какво да прави? И сега не се сещаше за никакъв изход и ето как отново му оставаше само едно — отричането!

— Познавате ли този мъж? — попита Херман и посочи ловеца на соболи.

— Разбира се. Той е един от ловците, които търговецът Ломонов е наел за лов на соболи.

— Не го ли познавате и от по-рано?

— Чорт возьми! Не!… Я ме оставете най-сетне на мира с вашите въпроси! Какво ми влиза в работата този мъж?

Василкович пристъпи към него с мятащи мълнии очи.

— Граф Поликев, ти твърдиш, че не ме познаваш, а не ми ли каза вчера самият, че съм бил граф Василкович?

— Нито дума!

— Лъжец!

Поликев стисна юмруци. Как му се щеше само да се нахвърли върху говорещия, ала не посмя.

— Вие сте откачили! — изкряска. — Но с вас и бездруго ще се отнесат по подходящия начин!

— Може би, ако бяхме откачени — отговори Василкович рязко. — Тогава щяхме да понасяме по-леко и страданията, които дължим на теб!

— Граф Поликев — посъветва Херман, — вие можете да облекчите положението си единствено чрез признание.

— По дяволите, нямам нищо за признаване!

— Вие сте наистина непоправим. Но аз имам и други доказателства срещу вас… Сам Хокинс, Номер десет!

Гласът му потрепери, когато извика високо тези думи, за да могат да го чуят отвън. Погледът му се прикова с най-голямо напрежение към вратата.

Казак Номер десет влезе. Погледът му се плъзна по присъстващите. За миг очите му се спряха върху Карпала, която го гледаше радостно изненадана, после се отправиха уголемени и широко отворени към Херман.

Много години бяха братята разделени, ала въпреки това се познаха от първия миг. Ръцете им се сключиха в крепко здрависване. Само погледите им се поздравиха безмълвно. Присъстващите ги гледаха дълбоко развълнувани. Василкович, както княжеската двойка и Карпала знаеха за какво се касае, а семейство Добронич можеше да отгатне.

Поликев го побиха тръпки. Появата на Номер десет за него беше удар, който надмина най-големите му опасения. Богумир Орьолчашча тук и в компанията на граф Василкович! Това означаваше най-голяма опасност. Само хладнокръвие и безочливо държане можеха да го спасят.

Тези мисли и съображения го споходиха като светкавица и когато Херман се обърна отново към него, видя едно напълно променено, спокойно лице.

— Е, господин графе, какво ще кажете сега? И този мъж ли не познавате?

— Този ли? — в гласа на графа звучеше простодушно удивление. — Ставате все по-непонятен и трябва най-сериозно да ви помоля да сложите край на тази пошлост.

— Край?

Херман се изправи заплашително.

— Добре! Както искате!… Сам Хокинс, моля!

Траперът се появи начаса.

— Временно ще окошарим графа при бившия дервиш в коптильнята! — заяви Херман.

— Охо! — провикна се Поликев. Протестирам. Вие нямате право да ми отнемате свободата!

— Дявола ще питам за вашето схващане на правата!

— Тогава вие сте един…

— Молчите! (Млъкнете!)

— Ще ви подведа под отговорност, ще… ах, слава Богу! Помощта идва съвсем навреме!

Погледът на графа беше паднал през прозореца към двора, където майорът тъкмо скачаше от коня.

Поликев се втурна към прозореца и го разтвори с трясък.

— Господин майор!… Влизайте, влизайте!… Има нужда от помощ! Тези ме нападнаха и искат да ме затворят!

— Глупости! — извика майорът и побърза да дойде, звънтейки с шпорите.

— Не, не са глупости! Този човек тук — Поликев посочи Херман — е скроил съзаклятие с онези типове срещу мен! Заточеникът там твърди, че бил някой си граф Василкович!

— Номер осемдесет и четири?… Фантасмагории!

— Аз съм бил причината да го заточат!

— Ще угостим ние синковеца с кнута.

— А този тук е избягалият казак Номер десет и заявява…

— Номер десет! — извика майорът в безгранично изумление. — Какво говорите? Този тук да е Номер десет?

— Попитайте го сам! Той ще го потвърди, при условие че има куража да каже истината.

— Пес! — обърна се грубо майорът към Готфрид. — На парчета ще те разкъсам, ако излъжеш. Номер десет ли си наистина?

— Номер десет — отвърна Готфрид спокойно и без всякакъв страх, — бях някога, но сега вече не.

— Скотина казашкая! (Говедо казашко!) Още си това! Или може би мислиш, че ще ми се изплъзнеш? Ти попадна в капан, от който измъкване няма. Ще бъдеш разстрелян като дезертьор.

Готфрид поиска да отговори. Той се чувстваше сигурен, тъй като не можеше да си помисли, че Херман ще го повика открито през деня от скривалището, ако съществуваше и най-малката опасност. Но брат му го изпревари, пристъпвайки, без много да се замисли, към майора.

— Позволете, господин майор — каза вежливо, — че се намесвам! Тук има някаква заблуда. Този беглец се намира под моя закрила. Моля!

Той бръкна в портфейла и извади един документ, който бързо разгърна. Майорът хвърли само един поглед на подписа, после почти го пресече в коленете.

— Ваше благородие, извинявайте! — заекна офицерът. — Аз съм ваш покорен слуга…

Този рязък поврат се обясняваше така: Самодържецът на Велика Русия снабдяваше понякога своите представители в тези отдалечени райони с изключителни пълномощия. За целта бяха необходими преди всичко така наречените бланки — един вид формуляри, снабдени със собственоръчния подпис на царя, а в останалото иначе празни. Те се попълваха едва от дадения притежател според желанието и необходимостта.

Такъв един приказ с подписа на царя беше документът, който Херман показа на майора. Правителствения комисар във Верхний Удинск, комуто бе изложил своята работа, му бе връчил тази безценна грамота. Извън това висшият служител беше сторил и още повече. Херман беше изцяло екипиран да проведе мисията си докрай.

— Вие естествено не можехте да знаете как стоят тук нещата — обясни той учтиво усмихнат на майора. И без малко да хлътнете в машинациите на един измамник и престъпник.

— Измамник? Престъпник? — запита майорът сащисано. — Кой ще е той?

— Ей този човек, който се нарича граф Поликев.

Майорът погледна безпомощно от единия към другия. Поликев стана бял като тебешир. Започна яростно да убеждава офицера. Онзи обаче, изглежда, изобщо не го слушаше.

— Престъпник? — повтори майорът. — Бих казал, направо невероятно! Но след като вие го заявявате, Ваше благородие, значи е вярно.

— Така е! Ще изживеете и други изненади.

Херман извади сега от портфейла два големи документа, снабдени с подписа и печата на Генералния наместник. После каза високо и ясно:

— Най-напред трябва да ви съобщя, господин майор, в качеството ви на местен военнокомандващ, че бившият капитан Богумир Орьолчашча, който стои пред вас като Номер десет, е вече свободен. Ето заповедта!

Той предаде приказа на майора. Онзи го изчете и го връчи на доскорошния казак Номер десет.

— Ето ви заповедта! — каза — От този момент вие сте свободен човек.

Готфрид фон Адлерхорст прочете със светнали очи бегло редовете и понечи да се спусне към брат си. Но в този миг Карпала пристъпи към него.

— Ти си свободен? — възкликна тя. — Напълно свободен? Какво щастие! Сега не ти се налага да бягаш оттук!… Ти можеш да останеш при нас!

— По този въпрос нека поговорим по-късно — усмихна се Херман, докато Готфрид въобще не съумя да отговори. — А тук имам втори указ и моля да се запознаете с неговото съдържание.

Той предостави на майора документа, който го прочете удивен и после оповести пред присъстващите:

— «Осъденият на доживотно заточение в сибирските лесове ловец на соболи Номер осемдесет и четири да бъде незабавно освободен! Установи се, че той е граф Василкович и без да има вина му е стоварено престъпление. С настоящето нареждам на всички служебни инстанции в царството, както и на всички селищни ведомства, да му оказват безвъзмездно съдействие при неговото пътуване към дома.» Тази наредба предизвика буря от радостна възбуда.

— Татко, мили татко! Свободен! — извика Готфрид и се хвърли на гърдите на бившия ловец на соболи.

Другите също побързаха към него да му предадат благопожеланията си, но той махна с ръка — из един път се бе почувствал слаб от изненадата.

Граф Поликев присъстваше на цялата сцена като занесен. Когато бяха оповестени двата документа, връщащи свободата на неговите сродници, сякаш земята се разтвори пред нозете му. Минаха няколко минути, додето се съвземе и започне отново ясно да мисли. Беше изгубил играта. Съзнаваше, че дори и твърдоглавото отричане няма с нищо да му помогне, защото съществуваха свидетели, срещу чиито показания неговите нищо не чинеха.

Сега за него оставаше само едно — незабавно бягство. Трябваше да замине за западна Русия, където се намираха имотите му… трябваше по най-бързия начин да опита да събере пари и да духне с тях нанякъде.

Най-важното беше да действа бързо. Вън стояха оседлани двата коня, които бяха ползвали той и майорът. Значи навън, на седлото и бегом!

Той видя, че сега всеобщото внимание е насочено към Василкович и Орьолчашча. Към него самият като че никой не проявяваше бдителност. Мигът беше благоприятен за неговите намерения. И той направи един бърз скок към вратата.

Дори Сам Хокинс, иначе такъв хитрец и предпазливец, мислеше сега за всичко друго само не и за граф Поликев. Но за щастие имаше един, който държеше очите си отворени и нащрек. Едва бе разтворил Поликев вратата и надникна в дулата на два револвера.

— Stop, my boy! (Стоп, момчето ми!) — изрече Дик Стоун радушно. — Where do you go? (Накъде си се запътил?) — Away! Go back! (Да те няма! Назад!) — сопна му се Уил Паркър по-малко радушно и го сграбчи за ръката.

Поликев вдигна юмрук да повали Паркър дори с риска до получи един или няколко куршума. Но не стигна дотам. Сам Хокинс бе притичал и го приклещи. Кратка схватка… графът се отбраняваше с всички сили — напразно. В миг ръцете и краката му бяха вързани.

Бягството не сполучи.

Вързаният беше насаден на един стол. Крайниците му трепереха, дъхът излизаше със свистене от устата. Изпълнен с ненавист и бяс, той затвори очи.

Херман него остави дълго в неведение относно очакващата го съдба. Той измъкна следващия документ от портфейла и го връчи на офицера.

— Четете, моля, господин майор!

— «Приносителят на този приказ е упълномощен да арестува граф Николай Поликев, където и да го намери.»

Заповедта за арестуване беше подписана от Генералния наместник.

— Гледай, гледай, какво пълновластие! — дивеше се майорът.

За него иначе цялата работа беше неприятна и той побърза да се махне, като предаде поздравленията си на Василкович и Готфрид по случай освобождаването им и се сбогува учтиво с Херман фон Адлерхорст.

Всички отдъхнаха облекчено. Най-сетне спокойствието отново се бе върнало в двора на Пьотр Добронич. Лицата на присъстващите се разведриха и, докато графът бе замъкнат при Флоран в коптильнята, пред къщата загоря тържествен огън.

Княз Була свика хората си и нареди да заколят едно говедо и няколко овце, които трябваше да бъдат изпечени по бурятски. Скоро из цялата околност се разнесе ухание на печено и хората насядаха мирно да пируват.

Само Херман и брат му Готфрид стояха настрани от веселото оживление и погълнати в разговора си, като че бяха забравили всичко около себе си.

Или може би все пак не всичко… От острите очи на Сам не се изплъзна, че Готфрид сегиз-тогиз пращаше един скришен поглед към Карпала, която също така поглеждаше честичко насам и не внимаваше особено в думите на родителите си.

Дребният трапер се подхилкваше доволно в гъстите шубраци на брадата си. Тоягата беше заплавала добре, даже много добре. И макар и много нещо да се дължеше на ред щастливи обстоятелства, то той си казваше все пак с дълбоко вътрешно удовлетворение, че един хубав дял за успеха на общото е допринесен от него и приятелите му. Детелиновият лист можеше с чест да слезе от сибирската арена.

Но преди туй имаше да се уреди още една работа: той трябваше да отведе в обятията на фамилията Борода отново намереното «прелестно сукалче». Тъкмо сега Карпала погледна отново насам. Сам Хокинс се изкиска на себе си и й даде знак да го последва в къщата.

— Князът — подхвана той после в коридора — разказа във Верхний Удинск на мастър Адлерхорст и мен, че всъщност не ти е баща. Ти знаеш ли го?

— Да — отвърна тя. — Аз съм дете на беден заточеник. И откакто го узнах, правя всичко да помагам, където мога, на «клетите хора».

— Никога ли не си пожелавала да се запознаеш с истинските си родители?

— Ох, колко често!

— Но никога не си ги търсила, сестрице?

— Как да ги намеря? Те вероятно отдавна са мъртви, може би още навремето са загинали в снежната виелица! — Тя сведе чело. — Сега навярно схващаш, скъпи ми приятелю, защо Карпала залага всичко, дори живота си, за да съдейства на заточениците да се сдобият отново със свободата си. Не бих желала и на други да провърви като на мен.

— Но на теб все пак не ти е зле! Тейш Була и майка Калина те обичат и прочитат по очите ти всяко твое желание.

— Това е вярно и аз обичам своите приемни родители — каза тя тихо, а в очите й заблестяха сълзи. — Но копнежът по собствените родители е вкоренен дълбоко в сърцето и не дава покой.

— Хм-м! — изсумтя хрипливо Сам Хокинс и прекара ръка по малките очички, от които две едри капки се отцедиха в гъстата четина. — Хм. Но не е изключено все пак родителите ти да са живи.

— Не!… Минаха толкова години, а ние никога не узнахме и най-малкото, което да ни наведе на следите им.

— Това хич нищо не значи, ако не се лъжа. Сам Хокинс е стар скитник из Запада и умее да открива всяка диря, колкото и да е заличена тя. И ще ти кажа, този Сам Хокинс не само намери едно известно нам кърмаче, ама и надлежните му родители!

Това подейства. Карпала беше така слисана, че не съумя да отрони нито дума.

— И освен това момичето си има брат, брат, казвам ти, който…

— Сам! — изкрещя Карпала, сграбчвайки с две ръце ръката му. — Моля те, заклевам те, не се шегувай с една толкова сериозна, свята работа?

— Че кой пък говори за шега? Аз съобщавам само голи факти!

— В самом деле? (Наистина ли?) Боже, о, велики Боже!…

Моите родители са живи?

— Така е, ребенок! Поне до вчера си бяха все още живи, здрави и бодри, хи-хи-хи-хи!

— Къде… къде?

— Съвсем наблизичко. Те са от дружината на «клетите хора», но не тръгнаха с тях през границата. Аз им предложих да останат, защото биха намерили тук своята дъщеря… е, и тогава те последваха мъдрия ми съвет.

— Къде са? Води ме бързо при тях!

— Не толкова припряно! Можеш да се досетиш навярно, че те не търчат открито наоколо, а се крият. Сега аз ще ги навестя. Ти междувременно можеш да подготвиш твоите приемни родители, за да не бъдат прекалено изненадани.

И той побърза да се отдалечи, опасявайки се, че някоя капка ще поиска отново да се провре през дъбравата косми към старата козинява ловджийска шуба.

Тейш Була изпадна от разказа на дъщеря си, че родителите й се намират наблизо, в безкрайно изумление, а и Калина дълго време не отрони дума. Накрая тя обви ръце около момичето.

— Мое дете! Мое мило дете! Ти не бива да ни напускаш, това ще ми сломи сърцето!

Карпала не знаеше какво да отвърне. Тя искрено обичаше приемните си родители. Беше свикнала с мисълта, че е осиротяла, а сега…

Цветът на лицето й се променяше от бледо до червено. Очите й се изпълниха със сълзи. Сълзи на болка ли бяха това, или на радост? Тя самата не знаеше.

— Майко! — извика. — Та аз толкова ви обичам! Но вие да ми забраните да видя клетите си родители ли искате?

— Не, в никой случай не ти го забраняваме — отговори княгинята. — Но те нямат право да те отведат! Ти трябва да останеш при нас!

— Калина, о, Калина! — обади се тейшът. — Днес е най-нещастният ден на нашия живот!

Тогава Калина обви ръце около врата на княза и сълзи задавиха гласа й.

— Татко, майко, ама не плачете, де! Та вие също сте мои родители, мои мили, обични родители и ще си останете завинаги такива!

Срещата се състоя високо горе в скривалището, в недрата на скалите. Всички се бяха изкачили и всички взеха участие в щастието на семейство Борода. Особено се радваше на събитието, от което любовта му получаваше нова надежда, младият Орьолчашча. Щом като Карпала не беше бурятка, а немкиня, то най-значителното препятствие, стояло на пътя на бракосъчетанието им, бе отстранено. А Мила Добронич пък се радваше, че като избраница на младия Борода сега вече ще встъпи в роднинска връзка с тази, която бе наричала своя най-добра приятелка.

В стегнатия доклад, който беше направил на Херман за събитията от двора на Пьотр Добронич, Сам Хокинс нищичко не бе споменал, че е намерил родителите на Карпала, така че и Херман беше напълно изненадан. Но на това развитие на нещата той можеше само да изкаже една сърдечна благословия. Та нали и за неговото собствено сърдечно желание работата на Карпала и брат му по-благоприятно не би и могла да потръгне.

Единствените опечалени от цялата история бяха Була и Калина. Но тяхното вродено добродушие скоро утеши и отстрани първата болка. Те притежаваха достатъчно сърдечна доброта да поставят съдбините на това младо създание над собствените си и да не създават препятствия по пътя му.

И докато в скривалището цареше едно радостно безредие, Детелиновия лист се бе изкачил до ръба на кратера, където погледът се губеше в безкрайната шир на Байкалското езеро.

Дълго време тримата седяха мълчаливо един до друг.

В един момент гърдите на Дик Стоун отприщиха могъща въздишка. И сякаш само това чакал, на свой ред въздъхна дълбоко и Уил Паркър.

После отново настана задълго тишина. Дик беше пак този, който наруши накрая мълчанието.

— Таман сега е времето на бизонското преселение — отбеляза той:

— Yes! И на преминаването на мустангите! — допълни Уил сухо.

— А ние не сме там! — кимна Дик. Двамата изпаднаха отново в мълчание и се загледаха тъжно пред себе си. Беше ги обхванала носталгия, носталгия по саваните и прериите на Запада, по радостите и опасностите на Dark and bloody grounds[42].

— Уил! — поде иначе толкова скъпия на думи Дик след известно време отново. — Срещна ли барем веднъж тук някой бизон?

— No.

— Или пък гризли?

— No.

— Или поне някой мизерен скункс[43]?

— Трагична местност!

Отново потънаха двамата в черни мисли, неподвижно вторачени в далнините, сякаш диреха там нещо. Накрая, изглежда, Дик постигна яснота със себе си.

— Сам! — обърна се той към дребния трапер, който досега и с една сричка не се бе намесил в разговора на двамата.

— Какво искаш, старий куне?

— Говори ли вече с него?

— C кого? No.

— Nonsense![44] — кипна Дик негодуващо. — Имам предвид естествено мастър Адлерхорст.

— А-а, това ли било! — отвърна Сам с невинна физиономия. — И за какво пък ви е тупнало да говоря с него?

— За нашето отпътуване.

— Струва ми се, работата не е спешна, ако не се лъжа.

— Какво ти скимна! — разгорещи се Дик. — Та нали си решихме тук задачата и можем по всяко време да си вървим!

— Yes! — допълни Уил. — Какво дирим в тая опака местност, където нищо не можеш разбра от дрънканиците на туземците. Мастър Адлерхорст намери брат си и оттук нататък те вече ще си помагат.

— Не тъй, дечица — възрази Сам на двамата нетърпеливци. — Не мога да позволя да се говори за Детелиновия лист, че си бил свършил работата само наполовина. А и нека не прехвърляме единствено на Херман фон Адлерхорст отговорността за онова, което има тук още да се върши. Освен това трябва да прекараме безопасно семейство Борода през границата, а за тая работа мастър Адлерхорст не е най-подходящият човек, ако не се лъжа.

— Може да си прав. Ама нали е налице младият Борода — рече Уил.

— Престани! — прекъсна го на думата Сам. — Забравяш, че той самият е заклеймен и обявен вън от закона, и че граничарите ще са нащрек и за него.

— Това наистина е така, ама по този начин завръщането ни в Щатите се забавя още повече.

— Примири се, старий Дик! — утеши Сам. — Дори на часа да поемем обратния път, пак ще пристигнем твърде късно за есенния лов на бизони. Деца, помислете за огромното разстояние! Та я не закачайте този път бизоните, те няма да ви избягат, ако не се лъжа!