Ловци на соболи и казаци

16. Двама мошеници насаме

По време на разправията между Добронич, лейтенанта и двете «привидения» от коптильнята граф Поликев беше дръпнал настрани някогашния дервиш и сегашен търговец Ломонов.

През двудневното си пътуване той бе имал достатъчно време да обмисли следващите стъпки. Не криеше от себе си, че с бягството казак Номер десет положението му значително се бе утежнило. Вярно, човек можеше да се обзаложи сто към едно, че младият Орьолчашча ще бъде заловен, ама кой му го гарантираше? Какво щеше да стане, ако безследно изчезналият и обявен за мъртъв човек из един път се появеше в Москва и предявеше претенциите си за наследството? Това при всички случаи трябваше да се предотврати. Та нали иначе то щеше да означава финансовия крах на Поликев, ако не и нещо по-лошо.

След дълги размишления и съображения той накрая бе наясно със себе си. Неговият първоначален план бе да накара двамата пречещи му мъже завинаги да замлъкнат, за да може да се радва на спокойствие на владенията си. Бягството на Номер десет обаче промени ситуацията и направи необходими съвсем други стъпки. Може би щеше да е възможно да уреди мирна спогодба с граф Василкович — Номер осемдесет и четири.

Ловецът на соболи не можеше още да знае за бягството на своя храненик дори и да му е било известно досегашното местопребиваване на казака-заточеник. А Поликев беше убеден, че графът е сломен от стоварилото му се нещастие и няма да отблъсне по тази причина ръката, която му предложи помощ и спасение. Василкович сигурно щеше да приеме предложението, което неговият сродник щеше да му направи, да, и колкото и странно да се виждаше, щеше даже да го приветства като избавител от едно безнадеждно положение.

Имаше ли веднъж Поликев честната дума на стария Василкович, че няма да го обезпокоява като наследник на имуществото му, е, тогава щеше да види как ще процедира по-нататък. Един бърз куршум или един сръчен удар с нож… и бъдещето на предприемчивия Поликев щеше да бъде освободено от всякакви опасения. Флоран — някогашният дервиш и сегашен търговец Ломонов — също не беше без грижи. Ако изненадващата поява на Детелиновия лист сама по себе си го бе хвърлила в такъв ужас, че бе побягнал презглава от Верхний Удинск, то нещата допълнително се утежняваха и от поразителния факт, че онзи казак пред вратата на околийския не само знаеше името му, ами му бе известно и в каква връзка се е намирал с фамилия Адлерхорст.

Как беше възможно? Казакът беше още млад, значи във въпросното време трябва да е бил дете. Къде и при какви обстоятелства беше видял той Флоран? И как се обясняваше, че чертите на тогавашния слуга се бяха съхранили в паметта му? За миг Флоран бе споходен от мисълта, че би могло да се касае за някой член на фамилията Адлерхорст и то за Готфрид, ала в следващата секунда се изсмя на самия себе си. Май му се привиждаха призраци посред бял ден! Един Адлерхорст щеше да познае — така си мислеше Ломонов — още от пръв поглед. Рязко изразените черти на Адлерхорстови щеше да открие — пак по негово мнение — измежду стотици. А и как ли ще се е озовал Готфрид в Сибир? Вярно, съдбата бе въвлякла няколко члена от разпръсваната фамилия Адлерхорст в странна игра… но от робския пазар в Суакин до Верхний Удинск пътят все пак бе твърде дълъг.

Колкото и да мислеше и си блъскаше ума, така и не намираше обяснение къде можеше Номер десет да се е запознал с него. Това го безпокоеше повече отколкото смееше да си признае. Този мъж беше само един казак наистина и на туй отгоре заточеник, ала въпреки всичко можеше да стане опасен. Преди време Ломонов беше напълно убеден, че е унищожил всички следи зад себе си. При появата на дребния трапер във Верхний Удинск това убеждение бе понесло могъщ удар. И какво ли, ако въпреки всички очаквания казакът и Сам Хокинс се натъкнеха по някакво стечение на обстоятелствата един на друг? Невероятна и фантастична мисъл наистина… но какво ли не е възможно, когато Дяволът кара каруцата! Флоран-Ломонов нямаше и представа, че тази опасна възможност вече бе станала факт. Той не беше познал Готфрид фон Адлерхорст, защото този се беше променил извънредно много през трите години на своето заточение. Суровите лишения и несгоди не бяха минали безследно за него; гъстата брада, която обрамчваше лицето му, също не позволяваше да изпъкне приликата с братята му. Освен това в бързината Флоран-Ломонов не бе имал време да се вгледа по-внимателно в чертите на казака.

Поликев измерваше Ломонов с изпитателни погледи. Той обмисляше как най-добре да напипа слабото място на този мъж, когото не познаваше, Флоран също беше любопитен какво имаше да му каже графът.

— Фьодор Ломонов — подхвана Поликев най-сетне предпазливо, — чувам, че си тръгнал на лов за соболи.

— Да, батюшка. (Да, бащице.) За тази цел наех във Верхний Удинск неколцина ловци.

— Желая ти добра слука. Щастливо пътуване и не забравяй преди всичко да потеглиш веднага с хората си.

Ломонов облещи удивено очи.

— Какво да направя? Да потегля веднага? Това не е възможно. Ние сме от два дни на път и аз непременно трябва да позволя отдих на мъжете.

— Колко дълго се каниш да останеш тук, приятелче?

— До утре заран, бащице.

— Не става, в никой случай. Вие трябва да тръгнете незабавно! Аз искам така.

Удивлението на Ломонов се преобрази в слисване.

— Ти го искаш? Кой си ти всъщност, че да ми раздаваш такива заповеди?

— Знаеш името ми. Аз съм граф Поликев.

— Ама защо трябва да напуснем това прекрасно място?

— Това е моя работа и тя не те засяга.

— Превосходно! (Превъзходно!) А моята работа пък теб не интересува.

— Что слышу (Какво чувам!) Ти ми се инатиш?

— Ваше високоблагородие обича да се шегува — рече Ломонов подигравателно. — Въпреки това бих ти се подчинил, ако имаше съответното право. Само че случаят не е такъв. Покажи ми правомощията си, които ти позволяват да ми заповядваш!

Поликев бе хранил убеждението, че ще е необходима само една дума, за да наложи на Ломонов волята си. Че търговецът не бе някой смирен русин, а французин, това той не можеше да знае. Та ето как се видя принуден да промени тона, защото много държеше да отдалечи ловеца на соболи от тази местност. Графът предполагаше, че казак Номер десет се крие нейде наблизо. А за неговите сметки щеше да означава една дебела черта, ако някоя случайност събереше баща и син.

— Нямам никакви правомощия естествено — отби Поликев. — Хайде да не си мерим думите на златарски везни. Аз наистина нищо не мога да ти заповядвам. Изложих само едно желание.

Ломонов се ухили доволно.

— Желание? Това е нещо друго. С удоволствие бих изпълнил някое твое желание… при известни обстоятелства.

— И какви биха били те, друже?

— По-напред кажи защо трябва да се разкараме оттук.

— Причината бездруго ще ти е безразлична.

— Не, бащице. Настоявам на искането си.

— Ама това са маловажни неща, защо…

Ломонов се изсмя високо.

— Учудвам ти се! Ние сме цели два дена на път и почивката ни е крайно необходима. А ти искаш да ни я отнемеш, че и още се чудиш и маеш, задето искам да знам причината?

— Добре де! Мислех да ви отдалеча оттук, защото не желая избягалият заточеник, когото търсим, да се срещне случайно с някого от хората ти.

Ломонов подсвирна през зъби.

— А-а, такава ли била работата! Струва ми се, напусто се безпокоиш. Ако офейкалият казак наистина се намира тук наблизо, в което впрочем не вярвам, то той ще се пази да напусне скривалището си и да отиде сред хората.

— Не си наясно с нещата. Казвам ти, ако беглецът си имаше и най-малкото понятие кой се намира сред хората ти, никакви съображения за собствената сигурност нямаше да го възпрат да установи връзка с него.

Ломонов се слиса. Ако самият факт, че графът участва в преследването на един беден избягал казак, бе предизвикал удивлението му, то толкова повече му се натрапваше усърдието, с което той се опитваше да отдалечи него и хората му. Тук нещо не се връзваше. Ако се касаеше само до обикновени заточеници, на графа сигурно и през ум нямаше да му мине да се поинтересува от тях. Работата очевидно се въртеше около някаква тайна и Ломонов реши да проникне в нея. Може би щеше да извлече някаква изгода.

— И кого пък от хората ми не бива да види беглецът? Ако искаш да осуетиш срещата между казака и моя човек, то не е нужно все пак да се вдигнем всички оттук. Достатъчно е да разкарам въпросния с някоя заръка.

— Имаш право. Това е най-простото. Касае се за ловеца на соболи Номер осемдесет и четири.

— За него ли? Че какво общо ще има той с беглеца?

— Биха могли да обединят сили и да офейкат заедно.

— Нещо не ми се вярва. Никой не храни по-голямо недоверие към себеподобния си, както заточеникът. Страхът от предателство сам по себе си му запретява да се присъедини към някой непознат.

— Случаят тук не е такъв. Двамата се познават много добре. Те са баща и син.

Поликев съвсем не бе възнамерявал да отиде толкова далеч в разкритията си, ала подигравателната, изпълнена с превъзходство физиономия на Ломонов го бе накарала да се увлече.

— О-о! — възкликна бившият дервиш удивено. — Това наистина е нещо друго. А ти сигурно се боиш от тях, а?

— Как ти хрумна?

— Е, все пак трябва да си имаш някаква причина да се кахъриш за двама обикновени заточеници!

— Грешиш. Аз само изпълнявам дълга на всеки верен поданик на царя, извършвайки своето, за да си получат престъпниците заслуженото наказание.

— За какви престъпления собствено се касае?

— Те са двама разбойници и убийци.

— И как им е името?

— Салтикови.

Ломонов не повярва нито дума от всичко това. Той не познаваше казака отблизо, но за ловеца на соболи смяташе, че може да се закълне, че не е убиец. Той действително нямаше вид на такъв.

— Не ме увещавай! — отхвърли. — Номер осемдесет и четири не е разбойник и убиец или познанията ми за хората трябва съвсем да са ме зарязали. Впрочем от него не мога да се лиша. Той е най-добрият в групата ми.

— Ти няма да се разделиш с него. Желая само да го отведеш незабавно оттук.

— Не си давай труда! Не може и през ум да ми мине да изпълня желанието ти, след като не си откровен с мен.

— К чорту! (По дяволите!) Поставяш търпението ми на сурово изпитание, приятелче! Какво всъщност искаш от мен?

— Само истината, братле! Кой е казакът, на чието арестуване толкова много държиш?

Граф Поликев размисли. Неговите родственици в никой случай не биваше да се срещнат тук. Ама пък не можеше и да му хрумне да съобщи пълната истина на досадния разпитвач. Така би предал и себе си, и тайната си на един съвършено непознат човек. Ето защо реши да премълчи връзката, съществуваща между казака и Василкович от една страна и неговата персона от друга, но в останалото да отговори на въпросите.

— Искаш да знаеш името на казака? Добре, ще ти сторя хатъра. Той е бил по-рано капитан на кавказките казаци и се казва Орьолчашча.

— Орьолч…

От смайване Ломонов не успя да доизрече името. Значи все пак един Адлерхорст! Но кой? Руски клон фамилията Адлерхорст нямаше. Това той знаеше от по-рано. В такъв случай съществуваше единствената възможност казакът да е вторият по възраст от тримата братя Адлерхорст, а именно Готфрид.

Срещата във Верхний Удинск отново изплува в ума му. Постът в Управлението го познаваше от някогашната му длъжност като прислужник. Тук вече нямаше място за съмнение — онзи казак беше Готфрид фон Адлерхорст.

Граф Поликев много добре забеляза какво въздействие оказа изявлението му.

— Нима познаваш този мъж?

— Не го познавам. Известна ми е само фамилията му, при предпоставката че произхожда от Германия-отвърна сдържано Флоран-Ломонов.

— Така е. Орьолчашча е само руският превод на немската дума «адлерхорст».

— Значи преди малко не си ми казал истината, като обяви Номер осемдесет и четири за баща на казака. Аз със сигурност знам, че Адлерхорст-баща е мъртъв и то от много години.

Поликев захапа долната си устна. Този човек го принуждаваше да каже повече отколкото му бе приятно.

— Не съм те излъгал. Номер осемдесет и четири е негов приемен баща. И аз като теб зная добре, че съдбата е отредила ужасна смърт на баща му, и че с изключение на Готфрид всички останали членове на фамилията са изчезнали безследно.

Ломонов обмисляше.

Този граф Поликев познаваше семейната история на Адлерхорст удивително точно, значи трябва да имаше по-близка връзка с казака, отколкото признаваше. Той искаше да залови Номер десет, следователно отношенията им бяха враждебни. Той, Флоран-Ломонов, нямаше защо да се страхува, ако информира графа за събитията от последните месеци. Напротив, можеше да го спечели като съюзник. А това му се струваше полезно, защото не криеше от себе си, че над главата му витае опасност. Готфрид фон Адлерхорст се намираше на свобода и трябва да пребиваваше наблизо, ако преследвачите имаха право. Причина, достатъчна за Ломонов да бъде нащрек, толкова повече че появата на опасния Детелинов лист в Русия трябва да бе в най-тясна връзка с беглеца.

Тези съображения се стрелнаха светкавично през главата му.

— По-правилно би било да кажеш — отвърна, — членовете на фамилията Адлерхорст бяха безследно изчезнали.

Графът трепна.

— Не те разбирам. Как да тълкувам думите ти?

— Точно както гласят: Сестрата и братята Адлерхорст вече не са в робство, а са свободни и са се открили.

Новината дойде така изненадващо за графа, че за миг не намери и дума за отговор. Той изгледа Ломонов все още с неразбиране.

— Ама… това… няма как да е възможно! — изрече мъчително накрая.

— Защо не? Известно ми е и още повече. Сестрата и братята не само че са се намерили, но са узнали и че брат им пребивава в Русия… да, изглежда, знаят даже че е заточеник.

— Чорт возьми! Как стигна до тази мисъл?

— Защото са тук и го търсят!

— Те… го… търсят?

— Убеден съм в това. Във Верхний Удинск не ти ли обърнаха внимание трима странно облечени мъже? Двама дълги, тънки и един по-дребен?

— Разбира се. Забелязах ги близо до Управлението. Приличаха на скитници от американските прерии.

— Не само че изглеждат така, ами са си и такива. И главата да си отрежа, ако нямат пръст в бягството на Номер десет.

— Ама как тези хора ще…

— Много просто! — прекъсна Флоран-Ломонов въпроса. — Те бяха в Америка и освободиха там Мартин фон Адлерхорст. Сега са прехвърлили океана, за да търсят последния от братята — Готфрид.

Графът пое тежко дъх, фаталните вести го завариха напълно неподготвен.

— Откъде узна всичко това?

— Ще ти разкажа. Не знам наистина какво имаш против фамилията Адлерхорст, но от всичко разбирам, че си техен враг. И тъй като аз имам всички основания да им пожелая да идат по дявола, то нямам причина да бъда сдържан пред теб но за откровеността си очаквам същото и от теб!

— Можеш да разчиташ на това. Разказвай!

И някогашният дервиш започна разказа си.

Граф Поликев го слушаше с голямо напрежение.

Двамата така се бяха вдълбочили в разговора, че на нищо друго не обръщаха внимание, така не бяха забелязали също как ловецът на соболи Номер осемдесет и четири се бе изправил от мястото си, за да заобиколи къщата и се спре до ъгъла, зад който се намираха те.

Там той се облегна привидно безразлично на стената и даде вид, че се е унесъл в мисли. Ето как стана свидетел на странния разговор, който разтърси душата му в цялата й дълбочина. Трябваше да свика цялото си самообладание, за да съхрани външно спокойствие и да не появи изумлението си. Гърдите му конвулсивно се повдигаха и спускаха; ръцете се свиваха в юмруци, а ноктите се врязваха в месото.

Как беше копнял през тези три години за новина от своя питомник, от когото бе откъснат непосредствено след мистериозното арестуване!

Контролната служба в онези райони е толкова строга, че на заточениците е невъзможно да влязат един с друг във връзка.

Граф Василкович вече беше причислил своя приемен син Богумир към безследно изчезналите. А ето че днешният ден му поднесе по силата на случайността една вест, на каквато не бе дръзвал да се надява и в най-смелите си представи.

Неговият син беше още жив и… избягал!

Нови грижи налегнаха тутакси стария. Та нали твърде добре знаеше колко трудно, да, че бе почти невъзможно да се изплъзне човек от бдителните очи на граничните постове. А жребият на онези бегълци, които не биваха залавяни, бе най-често смърт — от глад или студ. Те изтегляха непечеливш билет в играта за свобода и живот.

Присъствието на Поликев, когото той още от пръв поглед позна, за него вече не беше загадка. Той подозираше, че на него дължи нещастието си и че този измамник е дошъл заради него, макар и все още да не отгатваше същинската причина. В първите дни на своето заточеничество той стотици пъти си бе поставял въпроса кой му е нанесъл този удар. На няколко пъти бе поискал следствие, в замяна на което му бяха отвръщали с подигравки и камшични удари. После се беше успокоил. Кой, питаше се, би имал полза от неговото нещастие? Кой можеше да извлече изгода, вкарвайки него и сина му в това безнадеждно положение?

Отговорът не беше труден. И под съмнение попадаше една-единствена личност — граф Поликев. Василкович го познаваше достатъчно добре, за да го счита за способен на някое мерзко дело, особено що се касае да наследи богатство. Колко често бе опитвал заточеникът през тези три години да разбие веригите и изпрати или получи вест от външния свят — напразно. Струваше му се, че пръстенът около неговата персона е сключен много по-тясно, отколкото около който и да е друг заточеник и сякаш всичките му началници полагаха специални усилия да го оставят в неведение относно определени неща.

Един и два пъти ли се бе мъчил да узнае нещо от търговците, от които биваше наеман — напусто. Съществуваха най-строги разпоредби за общуването на частни лица със заточеници. На определени въпроси на нещастниците въобще не биваше да се отговаря. Всяко престъпване на тези предписания биваше наказвано като умишлено подпомагане за бягство. Вероятно хората, на които Василкович биваше предоставян, получаваха специално инструкции. Във всеки случай от тях не можеше да узнае и най-малкото, свързано с неговата съдба…

Трудно би било да се прецени кой слушаше разказа на дервиша с по-голямо внимание: Василкович или неговият погубител. Известието, което Поликев сега получи, събуди у него най-лоши опасения. Орьолчашча беше свободен; братята и сестра му го търсеха; трима отракани мъже се бяха съюзили с него, за да му помогнат да прехвърли границата… А той, граф Поликев? Беше все още твърде далеч, едва в самото начало на прибиране плодовете на своето скверно дело. Все повече му се натрапваше убеждението, че единственият път да се обезпечи, се крие в мирното разбирателство с Василкович. Получеше ли от него желаното съгласие, после… е, после щеше да навакса онова, което бе пропуснал преди три години…

Когато дервишът приключи доклада си, граф Поликев още дълго мълча. Нуждаеше се от време да асимилира чутото и да вземе някакво решение. Най-сетне мислите му изкристализираха.

— Разказът ти звучи като някоя басня от Крилов[40] — заяви той, — но съм убеден, че всичко си е така, както го казваш. Сега ме остави сам и прати при мен Номер осемдесет й четири! Имам да говоря с него.

— Какво искаш от него, бащице?

— По-късно ще ти кажа.

— Защо не сега? Аз бях откровен и ти ми обеща същото. Имам право да науча от теб истината. Кой е Номер осемдесет и четири и какво искаш от него?

— Само търпение, братле! Нямам време за губене. Номер осемдесет и четири трябва да се махне, час по-скоро да се махне! Ще поема работата в свои ръце и след като постигна целта си, ще ти разясня всичко. Ще трябва да си наложиш спокойствие дотогава!

Първата цел на Поликев беше да спечели време. Той и насън не мислеше да запознава Ломонов със своята тайна. И без това му беше позволил да проникне в нея повече, отколкото му бе приятно. Флоран метна колеблив поглед на графа и тръгна да доведе ловеца на соболи.

Номер осемдесет и четири беше напуснал поста си още веднага щом помисли, че изчезването му може да бъде забелязано. Той зае мястото си при другите и потъна в размисъл, от който скоро го изтръгна гласът на Ломонов.

— Графът стои там до чешмата. Той иска да говори с теб и желанието ми е да отидеш при него.

— Слушаюсь, господин! (Слушам, господине!) Ловецът се изправи и тръгна към Поликев, който се бе отправил към задната страна на буковия жив плет. Ломонов тутакси се прокрадна нататък и ето как стана свидетел на разговора между двамата мъже.

Странно беше чувството, с което Поликев очакваше идването на ловеца. Той беше лишил Василкович от родина, син, имущество и свобода, накратко казано от всичко и от онова време се бе надявал повече да не го среща. Сега щеше да го види за първи път. Как ли щеше да се държи нещастникът с него? Всичко това му тегнеше на сърцето.

Приближиха бавни крачки. Номер осемдесет и четири идваше наглед спокоен и равнодушен. Лицето му беше невъзмутимо и неподвижно. Не му личаха бурите, вилнеещи дълбоко в неговата душа.

— Наредил си да ме повикат, господине — поде той.

— Да. Желая да говоря с теб. Онова, което имам да ти кажа, не е нещо тривиално.

— Тривиално или не, за мен е все едно. На заточеника нищо вече не може да му бъде приятно или неприятно.

— Дори родината?

— И тя. Заточеникът няма родина, няма име, няма право, няма душа. Той е една цифра, една нула.

Ловецът го каза така безучастно, сякаш това изобщо не го засягаше.

Тогава графът премина към изненадваща атака.

— Значи не ме познаваш?

Номер осемдесет и четири огледа говорителя с удивен поглед.

— Никога не съм те виждал — отвърна безразлично.

— Лъжеш се. Аз съм граф Николай Поликев.

По време на тези думи държеше погледа си прикован към заточеника. Очакваше, че онзи ще подскочи от изумление, ала се излъга.

— Тъй! — каза Номер осемдесет и четири с добре изиграно равнодушие. — Може и някога да съм чувал името, ама съм го забравил.

— Името ми е свързано с най-важните събития от твоя живот. Кой и какъв беше ти по-рано?

— Аз съм заточеник. Кой съм бил по-рано, това вече не е от значение за мен.

— Кое беше името ти?

— Наричат ме Номер осемдесет и четири. В това отношение някогашното ми име е като отвеян лист.

— Но, човече, нима сърцето ти е съвсем окаменяло? Нямаш ли деца?

— Какво ме ползва днес, ако наистина съм имал деца? Нищо.

— Мисля, че имаш син — не роден, а храненик.

— Като говориш така, ми се струва, че те слушам като в просъница.

— Не е сън. Ти беше голям, знатен господар.

Василкович беше облегнал гръб на ствола на една елха със скръстени на гърдите ръце. Лицето му беше замръзвало и неподвижно, гласът звучеше без интонация.

— Трябва да е било отдавна, много отдавна. Вече нищо не зная за тези неща.

— Нима изобщо не можещ да си спомниш името си?

— О, да, зная, че бях наречен Салтиков, Василий Салтиков.

Поликев стана несигурен. Той много добре разбираше, че Номер осемдесет и четири си играе с него и че неговото външно безразличие е само една маска, зад която се криеха истинските чувства. Заточеникът, от друга страна, беше достатъчно умен и хитър да отгатне, че графът таи нещо в сърцето си. Но бе решил да не го подпомага с абсолютно нищо. Поликев трябваше сам да се разкрие.

— Нека не си играем на криеница — каза последният ядосано. — И двамата много добре знаем кой кой е. Ще говоря открито. Ти си граф Василкович и си осиновил Богумир Орьолчашча. Той щеше да наследи богатствата ти, а аз да остана на сухо. Тогава съдбата ми се притече на помощ, отреждайки ти и Богумир да попаднете по погрешка под подозрение. Бяхте заточени като престъпници и обявени по-късно дори за мъртви. Ето как влязох във владение на твоето състояние. От него аз вече няма да се откажа. Не съм глупак. Но съм готов да проявя отзивчивост. Боли ме да гледам роднината си в такава несрета. Ето защо искам да ти направя едно предложение.

— Слушам — отвърна Василкович с тон, сякаш изобщо не ставаше въпрос за неговите собствени дела.

— Спасявам те от изгнание и ти давам един милион рубли. Чуваш ли, цял милион!

— Благодаря ти. По-нататък какво?

— Не е трудно да се досетиш, че имам едно условие.

— Изкажи го!

— Даваш ми дума, че на свобода ще живееш под друго име и няма да предприемаш някакви стъпки, за да ме изгониш от веднъж извоюваните права. Отбележи си добре, граф Василкович остава мъртъв, но пък ти заживяваш като състоятелен гражданин. Аз те познавам и зная, че мога да разчитам на думата ти. Какво ще кажеш за предложението ми?

— В сметките си не включваш една много важна точка — какво ще каже синът ми за цялата тая работа.

— Синът ти? Той няма никакво отношение към нещата — изрече грубо Поликев.

— Мамиш се. И той е в същата злочестина като мен. Освен това говориш против убежденията си. Много добре ми е известно, че тъкмо сега синът ми ти отваря много работа.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме даже много добре. Мислиш, не знам, че казак Номер десет, по чиито пети си хукнал като Дявола след някоя душа, е Богумир Орьолчашча?

Графът отскочи стъписано назад.

— Как… ти знаеш?

— Да, знам — кимна Номер осемдесет и четири спокойно.

— Кой ти го издаде?

— Не е важно.

— Е, след като вече си го научил, нямам причина да отричам. Но той няма да се радва дълго на свободата си.

— Да изчакаме! А дотогава и през ум не ми минава да ти предоставям някакви концесии.

Поликев беше изумен. Той си беше въобразявал, че Василкович с две ръце ще сграбчи спасителното въже, което му подхвърляше. За Поликев бе много важно да постигне целта си при стария — за случай че опасението му се потвърдеше и бягството на казак Номер десет успееше. Споразумееше ли се веднъж с бащата, то нямаше защо вече да се опасява от сина. А ето че старият слагаше кръст на сметките му. Но Поликев не беше склонен току-тъй да се откаже от плановете си.

— Не отхвърляй лекомислено предложението ми — рече с принудително нехаен тон.

— Не си давай труда! Аз съм Василий Салтиков, а думата на този заточеник ни най-малко не може да те ползва.

— Я хайде да не се занасяме! — кипна Поликев нетърпеливо. — Аз чисто и просто те поставям пред избора: или се съгласяваш, или оставаш до кончината си този, за чието име сега по много странен начин претендираш… Та отбележи си добре! От една страна ти маха свободата и една безгрижна старост, а от друга — заточение до смъртта ти.

— Добре. Да приемем, че не съществува друга възможност!

— Гласът на стария все още звучеше безстрастно както в началото.

— Каква гаранция можеш да ми дадеш, че аз наистина ще бъда свободен и ще получа един милион рубли, ако ти дам думата си?

Спокойствието, с което Номер осемдесет и четири водеше разговора, започваше лека-полека да лази по нервите на Поликев. От него той се дразнеше повече, отколкото ако Василкович бе ругал и беснял. От тази неподатливост на противника започна да му става зловещо.

— Каква гаранция искаш? В момента мога да ти платя единствено със същата монета. Давам ти честната си дума, думата на един почтен човек.

— Думата на един безчестен мерзавец!

Кой беше изрекъл това ужасно оскърбление? Номер осемдесет и четири? Едва ли бе така, тъй като старият бе все още облегнат със скръстени ръце на дървото, а физиономията му не изразяваше ни най-малко вълнение. Той приличаше по-скоро на някоя говореща восъчна фигура, а не на жив човек, в когото пулсира свежа, живителна кръв.

Поликев остана изпърво занемял, с широко отворени очи и вторачен в събеседника. После обаче рязко измъкна камшика от пояса.

— Човече, как се осмели? Знаеш ли, че ти не си нищо повече от един заточеник, един безправник, затворник, нищо повече от Номер осемдесет и четири? Хвърли се на земята и запълзи пред мен в прахта, иначе ще опиташ кнута!

Заплашеният не направи никакво движение на отбрана. Той запази и досегашният си безстрастен тон.

— Остави камшика на мястото му! Ако ме докоснеш, това ще ти струва живота. И не кряскай толкова! Мислиш, че разговорът ни не интересува никого, и че ловецът на соболи Номер осемдесет и четири няма очи и уши? Отдавна забелязах хубостника, който ни подслушва.

С тези думи той направи ненадеен скок в храстите и измъкна за врата търговеца Ломонов, някогашният дервиш.

— Ти? — извика графът. — Ти си ни подслушвал?

— Не!

— Не лъжи! — повели ловецът на соболи, който от един път се бе преобразил. Ти стоиш вече доста дълго тук! А мен ме радва, че на разговора ни присъстваше и свидетел. Сега налице е и трети, който знае кой съм… Е, оставям ви насаме. Побъбрете си добре! Дано не ви доскучае!

И изчезна.

Другите двама се гледаха няколко секунди безмълвно. После дервишът подигравателно се изсмя.

— Ама че смехория, да ме спипат като подслушвач! Но най-главното е, че сега знам защо си дошъл на Селенга.

Поликев кипеше от ярост, ала вече нямаше как да промени нещата. След като Ломонов веднъж знаеше тайната му, той се примири с този факт, нещо повече — веднага реши да се възползва от това. А постигнеше ли после целта си, щеше да се отърве от неудобния свидетел.

— Унижението да бъдеш открит като подслушвач — рече той със съзнателно лекомислен тон, — можеше да ти бъде спестено. — И бездруго бях решил да ти разкрия всичко, както те уверих преди малко.

— Твоите човеколюбиви намерения май не намериха особен отклик при тоя ловец на соболи — подигра се Ломонов. — Е, от един удар не пада никое дърво. Аз ще обработя Номер осемдесет и четири. И мога да предвардя казак Номер десет да го открие. Необходимо е само да се отправя с моите собольники бързо и много надалеч в девствените лесове. Знаеш, че си имам причини да държа казак Номер десет далеч от себе си.

— Тук най-сетне желанията ни се срещат. Слушай, правя ти изгодно предложение. Помогни ми Номер осемдесет и четири да стигне дотам, че да приеме предложението ми и това няма да ти е във вреда!

— Съгласен съм с най-голямо удоволствие.

— За да постигнем целта си, се изисква естествено тоя Орьолчашча да изчезне.

— Ще ти помогна с радост.

— Тримата американци също биха могли да заминат при дедите си.

— От все сърце ще се радвам, ако мога да ги пратя там. С тях имам да уравнявам доста висока сметка.

— Така си мисля и аз.

— Дотук сме единни по въпроса. Ще действаме задружно. Но по-нататък, какво ще получа за усилията си?

— Успееш ли да промениш мнението на Номер осемдесет и четири, давам ти сто хиляди рубли.

— Я гледай! Хич не знаех, че този човек има такава стойност за теб. При това положение сигурно ще ти е неприятно — прибави Ломонов дебнещо, — ако в близко време случайно го сполети някое нещастие?

— Не зная защо точно на него в близко време ще му се случва нещастие, но признавам, че това ще сложи дебела черта на сметките ми… освен ако Номер десет също изчезне своевременно и завинаги. Разбираш ли ме? Но засега достатъчно дълго се таихме тук. Имаш нещо на сърцето си?

Графът погледна събеседника си изпитателно. Със същата лека ръка можеше да му обещае и три милиона, защото нямаше намерение да плати и една-едничка рубла на човека, проникнал кажи речи насилствено в тайната му. Но в негово лице той виждаше една сродна душа тъкмо от каквато се нуждаеше в момента. Той добре беше разбрал намека на търговеца, ала поклати глава.

При последния въпрос от шубрака се отдели гъвкавата фигура на ловеца на соболи. Когато преди малко остави двамата насаме, той въобще не си тръгна, а веднага приклекна зад един храст близо до мястото, където стояха, за да чуе за какво още ще говорят.

Сега бързо се отдалечи и когато Поликев и Ломонов излязоха пред къщата, вече седеше спокойно и привидно непринудено при другарите си по съдба.