Ловци на соболи и казаци

4. На вечеринка в кръчмата

Здрачът се спускаше и в танцовата зала на пивницата бяха запалени малкото налични лампи, защото днес — първия ден на големия пазар, имаше бал.

В задната част на залата бе изолирано с дървена преградна решетка едно пространство, предназначено за «дамите и господата». Възприето беше всеки десети танц големците да бъдат оставяни да танцуват сами.

Един стар тромпет едва бе дал сигнала и всички желаещи да танцуват се юрнаха в тълпа насам. Първият господарски танц не се състоя, понеже «дамите и господата» все още не бяха пристигнали.

Но скоро и те се появиха. Почетното място зае околийският началник с фамилията си, после следваха другите офицери, попът и един унтерофицер. Не след дълго се приобщиха видните вождове на околно живеещите народи. Накрая дойде и тейш Була с жена си и дъщеря си.

Неговата поява предизвика всеобща шумотевица — не само заради красотата на Карпала, но и защото край него се намираха Сам, Дик и Уил — трите чудновати образа. Фактът, че бе стрелял по есаула и все още се наслаждаваше на свободата си, придаваше на Сам в очите на простите хорица необикновен ореол.

За ядене нямаше нищо; за пиене — само чай, водка, квас и айран. Един тромпет, една стара китара и един тромбон, чиито засукани тръби мязаха на телешки карантии, изпълняваха концерт, който, както казва поетът, камъните може да събуди и хората да влуди.

Приоритет имаха народните танци. Въпреки лошокачествените напитки и още по-калпавата музика скоро започна да възцарява шумно веселие; на «дансинга» на дамите и господата — също. Единствено ротмистърът оставаше мрачен и мълчалив. Той се чувстваше унизен в очите на бал-гостите. Към това се добавяше, че Карпала не го удостояваше и с един-едничък поглед. Когато отново встъпи господарски танц, той се изправи озлобен и отиде да я покани. Тя поклати глава, без изобщо да го погледне.

— Няма ли да танцуваш?

— Не.

— Днес хич ли?

— Още не знам.

— Или само с мен не?

— С теб вече никога!

Оня пребледня. Всички погледи се бяха обърнали към него и той почувства подигравката на тълпата.

— Да не би с Номер десет? — процеди жлъчно в ухото й.

— Може би.

Този отговор на красивото момиче той не взе наистина на сериозно. Та нали не бе възможно дъщерята на един богат тейш да танцува с някакъв си там одърпан казак, на всичкото отгоре заточеник. Въпреки това метна вбесен поглед над преградата към ниското помещение, където казакът се бе облегнал на стената и наблюдаваше оживлението без вътрешен интерес. Но скришом очите му отново и отново търсеха Карпала.

След серия фолклорни танци, тръбата възвести отново танц за господарските особи. Карпала се надигна спокойно, излезе в предното помещение и подаде ръка на казак Номер десет.

— Ела, танцувай с мен!

Казакът трепна изненадано при тези думи. Изправи се бързо. Очите му заблестяха, страните пламнаха. Той много добре беше забелязал, че ротмистърът беше отблъснат от Карпала. Сега тя, принцесата, дойде при него! Мигновено си даде сметка за последиците от нейната постъпка, ала те малко го засягаха. Сложи ръка на нейната и я поведе към средата на залата.

Разнесе се всеобщо ахване. Очите на всички се обърнаха към есаула, чието лице бе станало бяло като прясно варосана стена.

Музиката започна. Само тази единствена двойка танцуваше, защото «господарите» нямаха намерение да се излагат, като се въртят покрай някакъв си заточеник. Но казакът, изглежда, не мислеше за нищо друго, освен за своята партньорка. Обвил ръка около кръста й, той я водеше напред-назад в лек ритъм. А тя изцяло се бе отдала на галещата мелодия и изкусното му водене — наклонила леко глава настрани, полузатворила очи.

Родителите й наблюдаваха двойката весело и непринудено. Те виждаха в заточеника само мъжа, който бе спасил тяхната скъпоценност — дъщеря им.

Танцът приключи.

— Ела! — каза Карпала на партньора си и поиска да го изпрати до мястото, където бе стоял.

— Не — прошушна онзи, — аз ще те отведа!

Те стигнаха бавно до преградата и стъпиха в отделеното помещение. Есаулът скочи от мястото си към казака. Очите му бяха следили танцуващите с пламтящ поглед. Сега от тях бликаше гибелен огън.

— Осмеляваш се да дойдеш тук, куче? — извика той така силно, че думите му се чуха ясно из цялата зала. — Какво дириш насам?

— Придружавам дамата си до мястото й — отвърна казак Номер Десет неустрашимо.

— Твоята дама? Нечувана наглост! Как може принцеса Карпала да бъде дама на един престъпник? Тя е моя годеница. Измитай се! Иначе ще те изхвърля вън и ще те нашаря с кнута[25]!

Той посегна към камшика, който, както обикновено, му висеше отстрани и вкопчи ръка в дръжката.

Възцари потискащо мълчание. Всички очакваха с напрежение какво ще се случи. Повечето смятаха, че Номер десет ще се подчини на заповедта с най-голямо смирение.

— Това е прекалено! — прошепна Сам Хокинс на дългия Дик Стоун. — Ще трябва да се заемем с бедния дявол, ако не се лъжа.

Но казакът не показа и следа от покорство. Той остана изправен пред офицера и отговори с равен, вежлив тон:

— Ще направя каквото ми отреди дамата.

Същевременно погледна въпросително Карпала Тя се сметна задължена да защити честта на казака. Ето защо сложи твърдо ръка в неговата.

— Ти танцува с мен, така че те моля да ме отведеш при моите родители — каза любезно. — А после можеш да се върнеш на мястото си.

— Благодаря ти.

Казакът поиска да продължи с нея, ала ротмистърът го улови здраво заръката.

— Стой! Незабавно я освободи!

— Виждаш, че дамата не желае. Ако тя наистина е твоя годеница, би трябвало да й докажеш уважението си и да не я оскърбяваш, като ме ругаеш!

— Жалък пес! Ще се подчиниш или не?

Ротмистърът вдигна ръката с кнута.

— Аз не съм нито куче, нито престъпник. Бях изпратен в Сибир без каквото и да е следствие. Аз също като теб съм офицер и благородник. Не смей още веднъж да ме докоснеш с камшика!

— Почакай, пършивец! На ти! — изрева есаулът и замахна за удар.

Но той така и не съумя да го осъществи, защото Сам сграбчи бързо ръката му и каза любезно на своя повален руски:

— Успокой се, братле! Тук сме, за да се веселим, а не да правим кавги.

Есаулът изрева като разярен бик.

— Ти нищо не можеш да ми заповядваш! Махай се от пътя ми!

— Не ти заповядах, а те помолих. Уважи годеницата си! Позволи на нейния партньор да изпълни кавалерския си дълг! Какво ще навреди, ако дойде за миг в господарското помещение!

— Той няма право да идва тук при мен!

— Но пък има право да дойде при мен! Аз съм гост на княза и бих искал да видя дали ще оскърбиш и мен.

Сетне Сам се обърна към казака.

— Братле, отведи дамата до мястото й и изпий после с мен една чашчица за нейно здраве!

Той пристъпи към масата, за да напълни чашите. При това трябваше да пусне ръката на офицера. Есаулът се възползва от възможността и замахна отново за удар.

— Назад!… Омитай се, сволоч! Иначе ще те дамгосам за цял живот!

Сам Хокинс понечи да се вмъкне бързо между двамата, ала гледката, която сега представляваше казакът, не допусна да се стигне дотам. Изпънат в цял ръст, Номер десет стоеше пред ротмистъра с мятащи мълнии очи.

— Опитай!

— Ето ти го!

Ротмистърът поиска да удари. Кнутът вече свистеше във въздуха, когато Номер десет пусна ръката на Карпала и улови светкавично юмрука на офицера, който стискаше камшика. Едно дръпване и му го изтръгна.

— Тъй! И стига толкоз! В противен случай повече няма да те щадя! Сядай! И не вдигай шум!

Офицерът отскочи крачка назад. Вече не намираше думи от кипяща ярост.

— Как? — изкрещя най-сетне с внезапно отънял глас. — Ти ми изтръгна камшика? Дай го тук! Ушите ще ти съдера от бой!

С тези думи есаулът скочи към Номер десет. Казакът отстъпи рязко встрани и угости нападателя с такава яка плесница, че оня отлетя към парапета, събори го и се сгромоли заедно с него в залата. Изправяйки се веднага, есаулът посегна към противника, ала Номер десет го сграби, вдигна го и го запокити към стената.

Всичко протече в такава бърза последователност, че никой не съумя да попречи на инцидента. Казакът предложи задъхано ръка на Карпала и спокойно, сякаш нищо не се бе случило, каза:

— Позволи да те отведа на мястото!

Тя беше пребледняла много и седна, без да е в състояние да проговори. А и в цялата зала цареше мъртва тишина.

— Братле, желаеш ли сега да изпиеш с мен една чаша за нейно здраве? — обърна се Номер десет високо и ясно към Сам Хокинс.

— За Бога, ти си свестен тип! За мен е удоволствие да се чукна с теб.

Сам започна да налива, ала още не беше приключил, когато в залата се разнесе гласът на есаула:

— Дръжте го! Арестувайте го! Веднага!

Яко напердашеният офицер представляваше картина на необуздан гняв. Лицето му беше тъмночервено, а вените по челото аха-аха да се пръснат.

Никой около танцовата площадка не беше останал седнал. И в господарското помещение всички се бяха надигнали.

Многобройните казаци се подчиниха на заповедта на есаула мимо волята си. Мудно приближиха към номер десет.

— Бързо, кучета! — прогърмя към тях есаулът. — Или да ви раздвижа краката?

Тогава Уил тупна дребния Сам по рамото.

— Ще я търпим ли тая работа? Не е ли по-добре да го полинчуваме малко тоя есаул, а? — попита той.

— Да, нека мъничко го катраносаме и оваляме в перушина! — прибави Дик.

— Почакайте! — повели Сам.

После приближи до заточеника. Номер десет схвана доброжелателното намерение на трапера, ала махна отклонително.

— Без непредпазливост, братле! Тук има закони, които ти като чужденец двойно повече трябва да зачиташ.

Това Сам действително осъзнаваше.

— Нека сега-засега оставим нещата да се саморазвиват — прошепна по тая причина на Уил. — Ама ти се измъкни навън, за да узнаеш накъде ще го отведат.

— Защо ти самият не отидеш?

— Защото ми се ще да си разменя още някоя думица с тоя господин ротмистър.

— Думица? Pshaw![26] C такива типове най-добре се разговаря с пестник — като нашия Олд Шетърхенд. Напиши му с десетте пръста по мутрата руското АБВ, това ще му понесе по-добре от всякакви думи!

Уил изчезна, без тръгването му да направи впечатление. Всеобщото внимание беше насочено към казака. Номер десет захвърли кнута, който бе отнел на нападателя, и тръгна към другарите си.

— Ето ме! — извика. — На вас съпротива няма да окажа.

— Вържете го!… Оковете го!… Сложете го във вериги! — ревна офицерът.

— Бягай да вземеш едно въже от съдържателя! — викна сега единствения присъстващ унтерофицер на един от хората си. — Нека вържем синковеца, та кръвта му да запръска от всички вени!

На арестанта обаче тихо каза:

— Нямай грижа! Ще те вържа така, че ще си помислиш като да съм те повил в памук. Само че направи някоя болезнена физиономия!

После се обърна към ротмистъра.

— Накъде да го караме?

— На първо време в постройката на пожарната команда, аз самият ще дойда после да му хвърля едно око!

За късо време Номер десет бе вързан и поведен.

Ротмистърът отиде с тях до вратата на залата и се върна сетне на мястото си. Но преди да седне, не пропусна да метне на Сам един яростен поглед.

— Сволочът си проигра живота. Съдът много-много няма да му се церемони — изфуча той. — Но как един чужденец може да се осмели да го вземе под закрила, ето кое не проумявам, Тоя чужденец трябва да е побъркан.

— Мен ли имаш предвид, братле? — попита Сам задушевно. — Това би било грубо оскърбление. Сигурно знаеш как отговаря човек на подобни оскърбления, а?

— Ами че оплачи се от мен!

— Не ми и хрумва. Един мъж трябва да умее да поръчителства с оръжие за онова, което е казал.

— Свети Андрей! Имаш предвид дуел? — избухна в гръмък кикот есаулът.

— Да.

— Виж, това е доказателство, че си побъркан! Аз… да се бия с теб! Един царски ротмистър да се бие с някакъв си цивилен. Схващаш?

— Ти действително не ми изглеждаш много подходящ! — ухили се Сам.

— Считаш се за по-добър?

— Естествено!

— Дяволите да те вземат!

Сцената беше станала сериозна. Околийският досега си бе мълчал — дори при пердаха, който синът му яде. Но от думите на Сам яростта му дотолкова се покачи, че вече не бе в състояние да се сдържа.

— Заповядвам ти да мълчиш! — обърна се грубо той към трапера. — Тук ти изобщо нямаш думата!

Сам му се изхили в лицето.

— Сигурно ти, а?

— Да. Аз съм околийският началник!

— Ти си тук гост, аз — също. Мога да говоря точно толкова много или толкова малко, колкото и ти, ако не се лъжа. В канцеларията си ти беше принуден да си подвиеш малко опашката; тук в залата, където всеки има равни права, толкова по-малко можеш да ми запретяваш да си затварям устата. Напротив, ще ти кажа, бащице, ти си един забележителен дурак. Синът ти пък е един недодялан мужик, комуто хич не вреди, ако получи някой и друг порядъчен удар, хи-хи-хи-хи!

Исправникът, ротмистърът и останалите офицери подскочиха.

— Спокойно! — извика с оскърбителна подигравка околийският — Да го оставим! Той наистина е смахнат!

— Слушай, татенце, пази се! Синът ти ме оскърби. Аз изисквам удовлетворение. Откаже ли ми го, значи е бъзливец. Загряваш?

В залата възцари гробна тишина. Музикантите все още не бяха имали възможност да започнат. Дик Стоун седеше доволно ухилен на мястото си, протегнал дългите, сухи крака, за да ободрява Сам Хокинс с приятелски ритници да не се предава.

А околийският кажи-речи се задушаваше от бяс. Така още никой не беше му се противопоставял.

— Заповядвам ти да мълчиш! — каза той, овладявайки се мъчително. — Ако не се подчиниш, ще бъдеш арестуван и ти!

— Надявам се, че все още не си забравил какво е вписано в паспорта ми — отвърна топло Сам.

— Не. Ама да не би там вътре да е писано, че трябва да преглъщаме грубостите ти?

— Това не, но вътре също така не е вписано, че трябва да позволя на първия срещнат есаул да се заяжда с мен! Той ме оскърби и аз го каня на дуел!

— Той няма да се бие с теб. Ти не си офицер, не си му равностоен.

— Гръм и мълния, това е прекалено! Тая работа, братленцето ми, ще я узнае царят, когато се завъртя пак в Царское село[27] и с него си пия там кафето и играя карти.

Всички очи се отправиха сащисано към дребния чужденец, който с най-голяма самоувереност придвижи напред пушката си.

— Кафе? Карти? В Царское село?.

— Разбира се! И ти тук твърдиш, че не съм ви бил равностоен? Смехотворно! Но както искаш! Аз ще доложа…

По лицето на служителя се изписа безпределно изумление, а другите присъстващи побързаха да си окачат физиономии на високо уважение.

— Боже мой… вярно ли е това, Ваше благородие? Защо не ми го каза по-рано?

— Защо ли? Защото така ми харесва. А сега те питам пред всички тези свидетели, равностойни ли сме аз и синът ти?

— О, прощавай! Ти стоиш високо над нас.

— Значи за твоя син е голяма чест, задето искам да се бия с него.

— Самопонятно! И тъкмо затова смятам, че ти няма да настояваш с поканата си за дуел — промъкна се към целта околийският.

— Защо не?

— Той е много храбър. Би могъл да пострадаш.

— Черт возьми! Да не искаш да кажеш, че аз пък не съм храбър?

— О, напротив! Но срещу куршума не помага и всичката храброст.

— Аз умея да боравя с куршуми. Днес го доказах, като му прострелях дупка в гуглата, ако не се лъжа.

На исправника му стана зловещо от грубата самоувереност на Сам Хокинс. Въпреки това направи още един опит да го отклони от двубоя.

— Няма ли да навреди на положението ти, ако участваш в дуел?

— Не. Защото ако аз очистя сина ти, на никой няма да му пука за него, но ако той дори само ме рани, нека му мисли сетне къде ще се дене. Аз стоя под особената закрила на царя.

Офицерите забиха погледи в земята. Никой не искаше да се заплете в тази щекотлива работа. Те изпитваха силното желание да се махнат надалеч, за да не стане някой секундант на дуела.

Тогава есаулът сметна за уместно и той от своя страна да потърси някакъв изход.

— Заради теб аз все пак се надявам, че се шегуваш.

— Защо?

— Защото съм майстор в употребата на всички възможни оръжия.

— Тъкмо това ми е безкрайно приятно, хи-хи-хи-хи! С аджамии аз не се бия. Нещата си остават така. Призовавам те на дуел!

Есаулът не отговори.

— Е? Още ли ще се опъваш?

— Не. Приемам поканата.

— Добре. Да я караме по късата процедура! Моят приятел тук ще ми бъде секундант. Кой ще избере оръжията?

— Оскърбеният.

— Значи аз! Ще стреляме с пушки от петстотин крачки!

Есаулът отдъхна. Петстотин крачки си бяха все пак бая разстояние. Сам забеляза всичко и смигна.

— Или да кажем: хиляда крачки? — подпита. — Защото от петстотин крачки аз отстрелвам муха от носа на противника.

— Както искаш! — изтърва се есаулът.

— Нека си останем на петстотин! Утре заран в степта пред пазарището.

— Господине, защо толкова публично?

— Защото сигурно на всеки ще му се иска да позяпа малко дуел, хи-хи-хи-хи! Добрите хорица ще има дълго да разправят за нас, ако не се лъжа. Това ми доставя удоволствие. Тъй, а сега веселие! Нека музикантите най-сетне да започнат!

Околийският даде знак. Танците се подновиха. Но в господарското отделение музиката не пораждаше развеселяващ ефект. Исправникът не обелваше нито дума. Гризяха го обърканост и ярост. Държането на Сам му се струваше възмутително, ала той вярваше на малкия. По онова време в Русия и особено в Далечния Сибир не бе рядкост обичайният ред на нещата да бъде метнат на купището от някой фаворит на Двора или друго някое черезвичайно обстоятелство.

Есаулът също мълчеше със спотаена злоба.

Само Детелиновият лист беше в добро настроение. Уил се бе върнал от разузнаването си. Той можа твърде малко да съобщи.

— Подслониха го в една чудата постройка, разположена недалеч оттук. Може да се види и от жилището на околийския. Издигната е на шест кола и има покрив от тръстика. Не можах да се добера близо до нея. Нататък се бяха запътили много хора и ми затулиха гледката.

— Пазят ли го?

— Да, двамина стоят на пост.

— Да се надяваме, че там и ще си останат, докато драсне. За удоволствие на нашата Карпала и напук на тоя есаул ще трябва да помогнем на казака да офейка. Или нямате желание? В такъв случай ще го сторя сам.

— Pshaw! Там сме!

Още малко гледа околийският танците. После си тръгна. Жената през цялото време си бе мълчала, загубила ума и дума, мълчеше и сега. Офицерите също изчезнаха. Другите сега си бяха все свои, но и те не останаха кой знае колко дълго.

Казашкият унтерофицер, който бе арестувал казак Номер десет, междувременно се бе върнал. Той бе дал незабелязано с очи знак на Карпала, като че имаше нещо да й казва. Сега, когато тя напусна с родителите си и тримата ловци танцовата зала, той избърза пред тях на известно разстояние, където беше тъмно и усамотено, и зачака. Когато приближиха и понечиха да отминат, той пристъпи напред.

— Прощавай за безпокойството, сестрице! Има да ти предам един поздрав от Номер десет. Всъщност не бива да го правя, защото той е арестант и заточеник, но ние всички го обичаме. Трябва да ти изкажа благодарност, задето си била толкова добра с него. Но той ви моли да не влизате в беда заради него. Щял да съжалява, ако се унижите с някакво ходатайство пред есаула.

— Ти ще се срещнеш ли пак с него? — попита Карпала.

— Утре пред обяд. Трябва да го закарам до Иркутск.

— Кажи му тогава, че ще изпълня желанието му!

— Нещо друго да имаш да предадеш?

— Не.

— Тогава остани със здраве, сестрице!

Казашкият унтерофицер поиска да се отдалечи. Сам Хокинс бръкна в джоба, извади една монета и му я подаде.

— Вземи, пий една водка!

В тази страна, където фунт най-хубавото говеждо струваше три копейки, сиреч четири пфенига, сухата пара беше голяма рядкост. Ето защо унтерофицерът безкрайно се зарадва на този необичаен дар.

— Бащице — каза, — ти си много благороден господин. От осемнайсет години съм вече солдат, а пари за почерпка още не съм получавал. Пък ти си едва от половин ден тук и вече ми даде нещо за водка. Нека в замяна Небето те дари с толкова много бурета водка, че всеки ден да можеш да пиеш от зори до здрач, ти и твоите потомци до стотното и хилядно коляно!

— Арестантът сигурно няма нищо за пиене? — подмина словоизлиянията на мъжа Сам Хокинс и върна разговора отново на Номер десет.

— Той няма да получи ни храна, ни вода.

— И е тикнат в най-калпавия коптор?

— Да, в най-калпавия — в пожарната!

Сам побъбри още малко с унтерофицера и ловко го подпита за някои подробности.

— Благодаря ти, братле — каза накрая. — Бъди здрав и не забравяй да си изпиеш водката!…

— Е, какво мислиш? — попита Дик, когато Сам им преведе разговора.

— Че работата ще успее.

— Да, така мисля и аз.

— Въпреки заредените пушки на двамата постови? — обади се Уил.

— Pshaw! За техните пушкалки пет пари не давам. И с една дузина такива типове бихме се справили, пък тия са само двама. Вярно, по-добре би било, ако можехме да употребим хитрост.

— Най-напред ще се поогледаме и после ще решим какво ще правим.

Стигнаха до стана на пазарището и влязоха в юртата на бурята. Наоколо вече не гореше и един огън; нощта бе тъмна като в рог. Ето как за тримата сръчни и опитни ловци не представляваше някаква мъчнотия известно време по-късно да се отдалечат пак от лагера.