Ловци на соболи и казаци

11. …а цар далеко

На връщане за лагера Сам Хокинс долови в близост до странноприемницата тропот от копитата на два коня, които идваха насреща му. Той спря и чу двамата ездачи да разговарят помежду си.

— Сега направо, покрай странноприемницата! — каза единият. — До Управлението после са само още броени крачки.

— Ще приемат ли там един гост?

— Да, господине… ела, там… наляво!

Но в този момент Сам им се изпечи на пътя.

— Стоп! — извика на английски. — Не наляво, а надясно е правилният път, мастър Адлерхорст!

Херман тутакси позна гласа на трапера.

— Сам, вие?… Да не би да стоите тук на пост?

— Не. Само случайно минавах и чух тропота от копита. Не ви очаквах наистина толкова скоро.

— Работите ми в Хабаровск се уредиха половин ден по-рано, отколкото бях разчел. Ето защо пристигам още днес.

— И така сам в тази чужда страна? При това посред нощ?

— Този казак, когото взех от последната станция, познава пътищата.

— Наредете на водача си да отседне с двата коня в странноприемницата! Там ще се намира в много добри ръце, ако не се лъжа.

— Познавате ли съдържателя?

— Да. Нямайте грижа!

Херман скочи от седлото, разтърси ръката на Сам и се отправи с него към странноприемницата.

Съдържателят се разбърза да изпълни желанията на чужденеца. После двамата се отдалечиха, след като Адлерхорст се бе убедил, че казакът и конете са добре подслонени.

В последно време Херман се бе променил за добро. Напреженията през тези необикновени седмици и месеци не бяха отминали без следа за него. Те бяха придали на чертите му един по-мъжествен, по-твърд отпечатък, а един меланхоличен лъх около очите издаваше, че не само от физически теглила бе съзрял младият немец.

— Хайде сега, започвайте! — поде той, когато напуснаха странноприемницата. — Открихте ли нещичко?

— По-полечка само! — засмя се Сам. — Почакайте, докато се съберем всички! Преди туй няма да узнаете от мен нито дума.

— Къде ме водите?

— В юртовия стан на бурятите извън града. Там издигнахме ние вигвама си.

— Как се озовахте при бурятите? Струва ми се, че за издирванията ви щеше да е по-добре тук…

— Pshaw! Не ги разбирате вие тези неща. Сам Хокинс знае какво върши. Та търпение значи, докато стигнем в лагера!

— Ама това звучи направо тайнствено. Любопитен съм да чуя вестите ви.

— Good-luck![35] Не очаквайте прекалено много! Та ние едва вчера пристигнахме, ако не се лъжа. По-добре кажете защо искахте да отседнете в административната сграда.

— Случаят е малко по-особен. При последния си отдих се срещнах с един пълномощник на правителството, който обхожда страната по заръка на губернския от Иркутск, за да следи за спазването на законите. Той е снабден с изключителни правомощия и утре ще намине насам да направи една визита на тукашния околийски началник.

Сам Хокинс подсвирна тихо през зъби.

— Идва ми тъкмо навреме.

— Какво искате да кажете с това?

— За тези неща по-късно! Смятам, че за исправника се забърква една хубава каша, която не бих желал аз да изгреба, хи-хи-хи-хи! Но разказвай нататък!

— Моите отлични пътни документи направиха на чиновника голямо впечатление. Затова той рече, че не бивало да отсядам в странноприемницата, а да поискам жилище в Управлението. За тая цел ми даде едно препоръчително писмо до околийския във Верхний Удинск.

— Тъй! Хм-м. При това положение май наистина щеше да е по-добре, ако бяхте отседнал в Управлението. Околийският именно щеше от сърце да се радва на разквартируването, хи-хи-хи-хи! Но смятам, че ще можете да пробвате една нощ и юртите на бурятите.

— Защо не? Не съм изнежен.

— Well! И без туй няма да ви е толкова до сън, мисля аз… докато околийският има голяма нужда от почивка след напреженията от последната нощ, ако не се лъжа.

— Отново говорите с недомлъвки, които не разбирам.

— Скоро ще схванете, мастър… Но ето че сме на самото място.

От нощния мрак изплуваха призрачните очертания на юртите и Сам поведе новодошлия между тях към определената за него и спътниците му шатра.

Дик Стоун и Уил Паркър вече си бяха легнали, ала незабавно се разсъниха и поздравиха Херман фон Адлерхорст по своя грубоват, сърдечен маниер. Херман се настани на една възглавница. Двамата дългучи се постараха да направят чай, а Сам сервира на един поднос остатъците от вечерята, които бяха достатъчни да заситят двама мъже като Херман.

— Well, сега си хапнете, не се стеснявайте, мастър! Сигурно сте гладен. Няма да разговарям с вас, преди да сте опустошил овнешките мръвки.

Херман фон Адлерхорст имаше куп въпроси на езика си, ала нищо не му помогна, трябваше да стори хатъра на Сам. Не беше ял нищо от обяд и храбро се пресегна. Но така и не можа дълго да издържи.

— Thank you (Благодаря), стари Сам! Сега навярно няма повече да ме изтезавате.

— Luck-a-day! Вие сте едно нетърпеливо човече, ако не се лъжа! Какво мислиш, старий Уил… да му кажем ли всичко?

— Ако ти нямаш нищо против, скъпи Сам, аз съм съгласен. Мастър Адлерхорст ще има да се диви какво вече сме успели да постигнем.

— Behold! Кои имаш предвид под това «ние»?

— Хайде сега де, нас тримата естествено!

— Good-luck! Я го вижте тоя greenback[36]! Няма ли да ми кажеш, старий куне, какво ти, тъкмо ти, си узнал? Ако не стоях все зад вас като някоя квачка зад пиленца, много ми се ще да знам какво ли щеше да излезе от вас, ако не се лъжа!

— Само не си разчеквай толкова зурлата! Нас да сравнява с пиленца! Какво ще кажеш по въпроса, старий Дик!

— Well, още не съм чувал, че пиленцата стават толкова дълги като нас — рече този сухо.

— Да, дълги сте достатъчно — захили се Сам. — Ама комай и това е всичко, което може да се каже във ваша полза. Та вие не бихте могли даже…

Херман фон Адлерхорст бе слушал нетърпеливо тази разправия, която, разбира се, не вземаше насериозно. Сега той прекъсна словесния поток на дребния трапер.

— Стоп, мастър Сам! Не бихте ли имал добрината да си спомните, че аз все още съм тук?

— Egad! Имате право! Но тези двама шмекери хич и не ме оставят да се добера до думата, ако не се лъжа. Та, мастър Адлерхорст, ние го имаме!

— Кого?

— Е, него!… Вашия брат Готфрид!… Че кого иначе другиго? Херман фон Адлерхорст скочи в безмерно изумление от възглавницата.

— Шегувате се!

— Не ми и хрумва.

— Което ще рече, ние всъщност го нямаме — подметна Уил Паркър.

— Затваряй си човката, старий куне, когато аз говоря! — сгълча го Сам. — Впрочем ти си почти прав — ние в действителност го нямаме.

— Или по-точно казано, на практика ние все пак го имаме! — отбеляза Дик Стоун по своя сух маниер.

— Имаме го… нямаме го… имаме го! И как пък да се разбира тая работа? На абдал ли се каните да ме правите?

— Успокойте се, мастър Адлерхорст! Рядко съм говорил толкова сериозно, като сега. Дик има право — ние го имаме т.е. говорихме с него и знаем къде се намира понастоящем.

— Наистина… наистина ли го знаете?… Къде е той?… Казвайте бързо, бързо!

— Край Байкалското езеро.

— И не се лъжете?

— Не.

Херман фон Адлерхорст се отпусна бавно на възглавницата и захлупи лице в шепи. Той стотици пъти си бе казвал тайно, че изгледът да намери Готфрид е съвсем нищожен, но въпреки това се бе вкопчвал в тази надежда като за спасително въже. Сега, когато и най-дръзките очаквания отиваха към реализиране, той бе сразен от безспорния факт.

Няколко минути седя неподвижен. Но за Сам мълчанието продължи твърде дълго.

— Още не сме свършили, имаме още една вест за вас. Смятам, че и на нея ще се зарадвате, ако не се лъжа.

Херман вдигна поглед със съмнение.

— Още една вест?

— Да.

— В какво отношение?

— Относно също така изчезналия граф Василкович.

— Той не е ли в компанията на Готфрид?

— О, не! Тръгнал е на лов за соболи, ако не се лъжа.

— На… лов за соболи? Не ви разбирам.

— За което хич не ви и упреквам. Този граф Василкович сега се числи към заточениците и е бил нает от Фьодор Ломонов за лов на соболи.

— Кой е Фьодор Ломонов?

— Един търговец от Оренбург. По-рано обаче е бил дервиш и се е казал Осман.

— Сам, да не сте мръднал? Дервишът тъкмо тук? Звучи наистина като приказка.

— И си е кажи-речи така, хи-хи-хи-хи! Тоя мастър Осман или Бил Нютън, или Флоран е на път към същото място, сиреч към вливането на Селенга, в Байкалското езеро. И още един запраши нататък.

— На кръст ли искате да ме разпънете? Кой е пък сега този?

— Граф Николай Поликев.

Тук Херман сграбчи трапера за раменете и здраво го разтърси.

— Сам Хокинс, не си правете шеги с мен! Моля ви!… Граф Николай Поликев е също тук? Та това направо не е за вярване!

— Мда-а, много неща едва ли са за вярване и все пак са верни, мастър Адлерхорст. Бил съм напълно прав в подозренията си. Графът е извършил спрямо своя роднина едно отвратително престъпление, като тукашният околийски и синът му също са намесени в играта. Имам в джоба си доказателство за това, ако не се лъжа. Считам, че на двамата Рапнини е в кърпа вързано едно безплатно местожителство в сибирските мини.

— Разказвайте! Разказвайте!… Според това, което научих от вас, трябва много нещо да сте преживели през този кратък отрязък от време.

— Вярно е. Можете да благословите идеята да ме изпратите с Дик и Уил напред. Дойдехме ли само ден-два по-късно, щяхме напусто да си пилигримстваме из Сибир, ако не се лъжа. В последните четиридесет и осем часа ние буквално се препънахме по пътя на тези четири персони, хи-хи-хи-хи! Имахме страшен късмет. Сега доволен ли сте от Детелиновия лист?

— Сам, изобщо не мога да ви опиша как се чувствам! Но не забравяйте, че аз в действителност още нищичко не зная!

— Egad! Разправям му аз на този мастър вече цял четвърт час новост след новост, а той да ми заявява накрая, че хич нищо не знаел! Да си преживявал някога подобно нещо, старий Дик?

— No. Ама не съм срещал още и човек, който да си забравя капаните, когато е тръгнал на лов за бобри.

— Silence! (Млъквай!) — кресна му Сам негодуващо. — Как се кани грийнхорн като тебе да знае как се хващат бобри? Това ти през целия си живот няма да научиш, хи-хи-хи-хи! Но мастър Адлерхорст ще си има волята… и ако и след моя разказ все още не е наясно с нещата, вината няма да е моя.

И сега Сам Хокинс започна да осведомява по своя забавен маниер затаилия дъх слушател за благоприятната верига от обстоятелства, благодарение на които му се бе удало в един толкова къс срок да проникне в тайната, обкръжаваща двамата безследно изчезнали. Херман фон Адлехрост слушаше, без нито един-единствен път да прекъсне Сам. Само от време на време някое дълбоко поемане на дъх повдигаше гърдите му и издаваше вълнението, с което следеше доклада.

— Дотук значи сме стигнали — приключи траперът разказа си — и въпросът сега е какви стъпки се тъкмите най-напред да предприемете. Смятам, че сега сте вие на ход, ако не се лъжа.

Херман подаде ръка на дребосъка и после и на двамата дългучи.

— Мешърс, вашите разсъдливи действия са от такива неизмерима стойност за мен, че не зная как да облека благодарността си в думи…

— Благодарност?… Pshaw! В думи да облечете?… Глупости! — беше прекъснат той от Сам. — Предоставете обличането на шивача, хи-хи-хи-хи! За нас е достатъчно да заявите, че сме накарали тоягата да заплава правилно.

— На драго сърце го удостоверявам. Вие описахте наистина така работата, като че всичко е било само едно щастливо преплитане на нещата. Обстоятелствата, разбира се, са били благоприятни, но вие сте ги използвали с такава прозорливост и хитрост, както някой рядко би успял да се справи.

— Well, стига вече. Повече не искаме да слушаме. Та какво смятате да предприемете сега?

— Ние вече имаме в ръка нишките, които ще ни помогнат да разкрием целия мерзък замисъл на граф Поликев. Пристигането на пълномощника на губернския утре подрежда нещата отлично. Ще предам работата на него, а той ще предприеме необходимите стъпки, за да възтържествува справедливостта над брат ми и неговия осиновител.

— Това е и пътят, който щях да ви предложа — рече Сам.

— Само по отношение на Флоран съм още в недоумение. Дали появата му в тази местност има връзка с изчезването на брат ми? Или тя се дължи на гола случайност?

— Хм-м! Аз лично за себе си бих приел последното, защото Готфрид имал усещането, че при срещата в Управлението някогашният камердинер на баща ви изобщо не го е познал. От това следва, че не е възможно Флоран да предполага тук присъствието на брат ви.

— Толкова по-добре. Но въпреки това не бива да го изпускаме из очи. Той носи прекалено много вина.

— Изцяло съм на вашето мнение. Още от Долината на смъртта имаме да си кажем една думица с него.

— А сме се закотвили тук! Какво ли не може да се случи през туй време на моя беззащитен брат!

— Е-е, чак пък толкоз беззащитен той не е, смятам аз. Имам още нещо да ви разправя. Карпала, дъщерята на бурятския княз, изглежда е хлътнала по него, ако не се лъжа. Тя ще бди над него, както някой ангел дан… Egad! Тук се сещам нещо. Чухте ли вече за Ангела на заточениците?

— Да, в Нерчинск.

— Well, тогава ще бъда кратък. Вероятно са малцина онези, които си имат понятие кой се крие за този «Ангел» и към тези малцина се числи и синът на моята майка.

— Възбуждате любопитството ми. Кой е той?

— Ще ви издам, защото приемам, че ще съхраните тайната и няма да ударите голямата камбана.

— И през ум не ми минава.

— Е, това е Карпала, дъщерята на княза.

Херман фон Адлерхорст подскочи изненадано.

— Тогава това момиче трябва да е изключително същество! Любопитен съм да се запозная с нея.

— Well, утре желанието ви ще се осъществи. Не ви съветвам да вземете да се влюбите в нея!

— Защо? Толкова ли е опасна?

— Не това. Ама брат ви няма да е съгласен. Той безнадеждно си е изгубил сърцето по нея, ако не се лъжа.

— Невъзможно!

Херман изрече тези думи с искрено убеждение. Та нали знаеше, че между Готфрид и красивата Закума съществуваше дълбока, макар и неизказана обич.

— Защо невъзможно? Някога той е избавил Карпала от смърт, от удавяне и сега тя го обича.

— А той?

— Well, нека бъда излапан на място от моята добра Мери, ако той, без много да му се мисли, не се ожени за нея при първата отдала му се възможност.

— В такъв случай те вече са единни по въпроса?

— Така изглежда. Аз поне не съм чул да не са единни, хи-хи-хи-хи!

Херман едва ли знаеше какво става с него. Хиляди пъти той се бе опитвал да прокуди любовта към Закума от сърцето си. Та нали момичето принадлежеше на брат му, а неговите права бяха неприкосновени за него. Но колкото и да се стараеше да забрави Закума, не му се удаваше.

Когато след време получи в Сан Франциско от своя приятел Норман вестта, че Готфрид бил изчезнал и обявен за мъртъв, ведно със скръбта той почувства и нещо като освобождаване от тежко бреме.

Щом Готфрид беше мъртъв, то Закума бе свободна и той с чиста съвест можеше да поднови ухажването си. Никой нямаше да може да му отправи упрек, ако отведеше любимата като своя жена в къщи.

Но тази развръзка криеше горчива сърцевина и Херман ясно съзнаваше дълга си — въпреки всичко да издирва обявения за мъртъв брат. А намереше ли го жив, отказът от Закума си оставаше.

Но в тихи нощи, когато сънят бягаше от клепачите му, той не можеше да попречи на мисълта си да полети назад в родината… към онази, която не бе в състояние да забрави, към онази, която обичаше с всяка фибра на сърцето си. Само около очите му постепенно полягаше една морна черта, един полъх на меланхолия разстилаше сериозност върху неговия лик, която дори във весело обкръжение не го напускаше съвсем.

А сега дребният трапер му казваше по своя оригинален маниер, че Готфрид обичал друга…

Онова, на което не бе смеел да се надява и в най-дръзновените си блянове бе станало действителност. Закума беше отново свободна. Че Сам Хокинс можеше да се заблуждава, дори на ум не му идваше. Та нали твърде добре познаваше изострената дарба за наблюдателност на прерийния ловец.

— Е, мистър, какво сте ме зяпнал толкова? Нещо против ли имате, че двамата се обичат? Хи-хи-хи-хи! — пробуди го от унеса дребният трапер.

Херман фон Адлерхорст усещаше сълзи да напират в очите му. Така вероятно се чувстваше и осъденият на смърт, помилван внезапно под бесилката. И из един път той се засмя сърдечно — за пръв път от дълго време насам. В този смях се разтвори теготата, сковавала душата му, и го обгърна едно отдавна чуждо за него необикновено нежно настроение.

Сам Хокинс обаче изтълкува хермановия изблик на веселие другояче.

— Egad! Не ми ли вярвате? Е, и бездруго сам ще се убедите и ще дадете право на стария Сам! Впрочем считам, че достатъчно дълго плямпахме. Направете като мен и си легнете, та утре да сте отпочинал!

И той се изтегна на земята. Дик и Уил последваха примера му и на Херман фон Адлерхорст не остана нищо друго, освен да стори същото, макар и да имаше още куп въпроси на езика си.

Неговият мозък с мъка асимилираше множеството новости и един блед светлик на изток оповести близостта на деня, когато очите му се затвориха най-сетне за кратка дрямка. Но усмивката, разцъфнал а около устните му, издаваше, че неговата душа витае в страната на мечтите. Може би се разхождаше по тучни, цветисти лъчи край онази, единствената, която вече не бе необходимо да чака брата, а щеше да принадлежи на него, на Херман…

Беше доста късен предобед, когато Детелиновия лист представи госта на тейша и фамилията му. Карпала огледа с едва прикрито любопитство мъжа, за когото знаеше, че е брат на любимия, а Херман изучаваше също така ревностно, макар и не тъй очебийно, момичето, което Готфрид бе предпочел пред своята Закума.

Той беше учуден. Тайно си бе поставял въпроса, как ли е било възможно изборът на неговия брат да падне върху едно момиче, което, макар и дъщерята на княз, все пак си бе бурятка. Но сега не можеше да открие нищо азиатско в чертите й. Така, както я виждаше, тя можеше по-скоро да бъде немкиня в бурятска носия. Трудно му беше да си представи, че Була и Калина, тези две закръгленички персони, са родителите на това нежно и все пак толкова гордо същество.

Не му остана време да продължи по-дълго наблюденията си, тъй като отвън се чу конски тропот и трополене на колела, ведно с викове «добре дошъл» и плясъци на камшик.

— Пристигнали са чужденци! — рече тейшът. — Ей сегичка ще чуем кои са.

И не мина много наистина, един от неговите буряти влезе.

— Току-що пристига един с конвоя си. Той възнамеряваше да продължи към града, ала като узна, че чужденецът, когото бил срещнал по път, пребивава при нас, насочи конете и колите насам.

— Ах, от това по-добре не би и могло да се нареди! — възкликна Херман и побърза да излезе.

Четири кибитки, натоварени с нещата на непознатия, спряха между шатрите. Херман фон Адлерхорст се запъти към предната кола и подаде ръка на току-що слезлия мъж. Була, князът, също пристъпи от шатрата, но спря на известно разстояние, за да не стане свидетел на думите, разменяни между двамата. Скоро след това видя да тръгват към него и се разбърза насреща им, за да каже на чиновника добре дошъл.

— Моят млад приятел тук — поде пълномощникът след приветствието, — желае да ми направи няколко важни съобщения. Въпреки оскъдното ми време искам да му окажа тази услуга.

— Ваше превъзходителство няма да си пропилее времето — отвърна Херман вежливо, — тъй като онова, което имам да ви разкажа, се намира в най-тясна връзка със собствената ви задача. Аз имам всички основания да заведа процес срещу местната власт.

— Неужели это возможно? (Как е възможно?) Та вие сте пристигнал едва наскоро и едва ли сте могъл да се запознаете с околийския началник!

— Касае се не за моята персона, а за фамилията ми.

— Възбуждате ми любопитството. Позволявате ли, княже, да пристъпя за кратко в юртата ви?

— За мен ще бъде чест, Ваша превъзходителство! Гледайте на моя мизерен покрив като на своя собственост! — отвърна тейшът любезно.

Отидоха в шатрата, където князът запозна високия гост с присъстващите и му посочи почетното място.

Херман фон Адлерхорст изложи в едри щрихи историята на своята фамилия и разказа какви предположения са го заставили да отпътува за Верхний Удинск. Сетне последва по-обстоен доклад за хода на събитията, разиграли се от завчера тук.

Чиновникът слушаше, без дума да вметне, докато князът, княгинята и Карпала, които едва сега научаваха взаимосвързаността на всичко случило се, често прекъсваха разказвача с високи възгласи на удивление. Херман фон Адлерхорст естествено премълча всичко онова, което би могло да навреди на бурятите, като съдействието им в бягството на брата, мистериозното изчезване на оръжието и факта, че Карпала беше Ангела на заточениците.

Когато свърши, чиновникът поседя известно време замислен. Една заплашителна бръчка се вдълба между веждите му.

— Покажете ми документа, който имате в ръцете си от околийския! — подхвана накрая.

Сам Хокинс бръкна в джоба и извади листа. Чиновникът го проучи грижливо, после го надипли и го прибра.

— Почти е невероятно… но пък с това признание всичко се доказва. То ще доведе работата, която ме води тук, до бърз край. Трябва да знаете, че до ушите на губернския управител в Иркутск са дошли разни оплаквания на населението от управлението на Верхний Удинската околия. Аз съм тук, за да проверя техните основания, но едно такова развитие на разследването не ми се е и присънвало. Сибир е голям — обърна се той извинително към Херман фон Адлерхорст, — а в една страна, чийто владетел разчита толкова много на справедливостта на своите служители, могат естествено да се случат неща, които другаде навярно не биха били възможни. Но бъдете спокоен! Аз ще проведа строг съд над виновните. Василкович и неговият син ще получат всички възможни за случая удовлетворения.

— С това обещание Ваше превъзходителство ме прави щастлив.

— Стига вече. Сега трябва да се сбогувам. Елате след един час със спътниците си в Управлението! Също и вас моля, княже Була, да се явите със съпругата и дъщеря си… Довиждане!

Той се надигна и напусна шатрата, съпроводен от княза и Херман. Скоро останалите доловиха трополенето на тръгващите коли.

— Good-luck! — рече Сам Хокинс. — Работата не е лоша. Не бих желал да се намирам под скалповия кичур на околийския и сина му, ако не се лъжа.

Когато точно след един час малката компания стигна до Управлението, завари го обсадено от многолюдна тълпа. Бързо се беше разчуло, че е пристигнал висш чиновник, и любопитството беше докарало хората насам.

Херман фон Адлерхорст си проби път с придружителите си през навалицата и закрачи към входа на Управлението.

Един казак ги спря.

— Стой! Тук никой няма право да влиза!

— Пошел, дурак! (Разкарай се, глупак!) — сопна му се немецът. — Можеш все пак да се досетиш, че ни е определена ауденция.

— Вярно ли, бащице?

— Мислиш, че лъжа?

Казакът не се осмели повече да възразява и отстъпи.

Пред вратата на канцеларията се повтори същата сцена. Но когато бе преодоляно и това препятствие и те се намериха най-сетне в служебното помещение, веднага констатираха, че цари буреносно настроение.

Пълномощникът на правителството седеше зад масата. На челото му лежеше още по-дълбока бръчка от преди, погледът му беше мрачно отправен към околийския, застанал пред него в смирена стойка. Есаулът, който бе получил заповед да игнорира всяко безпокойство, стоеше до вратата.

— Какво дирите тук? — попита той ядно, пред още някой от влезлите да е съумял да вземе думата. — Тук нямате никаква работа!

— Кой ти го каза, синчето ми? — отвърна отзивчиво Сам Хокинс. — Ще си останем.

— А аз ви заповядвам незабавно да напуснете стаята!

— Хич нищо не можеш да ни заповядваш! Мълчи, докато те запитам!

Есаулът изпадна в ярост. Напоследък се бе видял принуден да преглътне най-големи унижения, без да съумее да се защити. Сега сметна, че е дошъл моментът да си отмъсти. Присъствието на правителствения пълномощник щеше, както се надяваше, да даде необходимата подкрепа на заповедите му.

— Значи открито непокорство срещу държавната власт! — викна той. — Знаеш ли какво ще последва?

— Да, нищо!

— Охо! Веднага ще узнаеш…

— Глупости! От теб хич нищо не искаме да узнаем, а по-скоро ти си този, който ще чуе нещо от нас, ако не се лъжа.

— Пес! (Куче!) На мен това? Това ще ти е последната наглост!

В следващия миг беше отворил с шум вратата, завтичайки се към сградата, служеща за казарма.

Сам Хокинс се изкиска доволно на себе си.

Отвън се донесе командата на есаула и не мина много, той се затича обратно по стълбището на управлението с неколцина въоръжени казаци.

Правителственият комисар бе кимнал късо, но приятелски на седмината при влизането им, ала в останалото се бе въздържал от всяка намеса. Само ъгълчетата на устата му трепнаха. Усърдието на есаула да си отмъсти очевидно го забавляваше. Всъщност уважението към институцията, която есаулът представляваше, изискваше да му обърне внимание, че тези хора са дошли по негово изрично желание. Но тъй като онзи носеше неправомерно мундира си, висшият служител изглежда не счете това съображение за необходимо. И ето как той не каза нито дума за поведението му, задълбочен привидно в лежащите пред него документи.

Отвън прозвучаха стъпки. Приклади на пушки удариха по пода. После вратата се разтвори с трясък и есаулът влезе.

Той метна един унищожителен поглед на Сам Хокинс и сложи ръка на рамото му.

— В името на царя, ти си арестуван!

— От кого?

— От мен.

Траперът присви едното око и измери с другото есаула от главата до краката. После избухна в гръмък кикот.

— Човече, какво пък толкоз смешно има тук? — кресна есаулът. — Да не си откачил?

Сам Хокинс се обърна непринудено към двамата дълги ловци.

— Дик, бил съм арестуван — каза на английски. — Чуваш ли?

— Well.

— Уил, как го намираш това?

— Wonderfull! (Чудесно!)

— И то от тоя тук! — извиси глас дребният ловец и показа с пръст есаула.

— От тоя тук! — откликна като ехо Дик.

— От тоя тук! — влезе в хармония Уил.

Така стояха тримата, сочейки с показалец есаула и се кикотеха толкова сърдечно, че и дебелият тейш се зарази. Тогава дебелата Калина започна на свой ред да хихика и всичко това създаде такава възхитителна картинка, че и Карпала повече не бе в състояние да се сдържа.

Стоящите отвън с пушки при нозе казаци можеха да обгърнат с поглед канцеларията през отворената врата. Когато видяха любезния и обичан от всички бурятски княз и съпругата му да се кискат така, че сълзи им течаха от очите, първо един последва примера им, после втори, трети, четвърти, пети… и накрая и десетимата ревяха с пълно гърло.

Ротмистърът стоеше като поразен от гръм. Устните му бяха побелели.

— Това е оскърбление на държавната власт! — кресна той накрая в лицето на дребния трапер. — За тая работа ще наредя да те нашибат с камшик!… Изведете го!

Заповедта беше отправена към казаците. Но никой не я изпълни. Та нали Сам беше мъжът, защитил техния другар Номер десет от есаула… и сега да го арестуват?

— Хайде! — ревна ротмистърът.

Те все още се превиваха от смях.

— Виждаш, синчето ми — подхили се Сам, — че не е толкова лесно да арестуваш мъже, дошли самия теб да окошарят, а? Хи-хи-хи-хи!

— Не задявайте повече тези хора, есаул — прозвуча сега резкият глас на комисаря. — В случая не се касае за натрапници… те дойдоха по мое изрично желание.

Есаулът се вторачи сащисан в говорещия. Значи комисарят също се бе подиграл с него? Та нали само трябваше да го каже преди малко и той никога нямаше да издаде шантавата заповед за арестуване, спестявайки си цялото това ужасно унижение.

— Защо Ваше превъзходителство… не каза веднага… — запъна той объркано.

— Не е нужно да ви давам обяснение. Да оставим това сега! Погрижете се по-добре за столове за моите гости!

И това още! Гости нарече той тези хора и трябвало да седнат, докато той, комендантът, трябваше да стои на стража до вратата като някой пес.

Но преглътна яда си и даде на казаците съответната заповед.

Скоро малката компания можа да насяда.

— Имайте, моля, още малко търпение! — обърна се сега комисарят към чужденците. — Скоро ще свърша и после ще имам време да се занимая с вашата работа.

След това отправи пронизителен поглед към околийския, който по време на цялата разправия бе играл ролята на мълчалив свидетел.

— Господин околийски началник, аз прегледах книжата ви и констатирах до момента, че доста повърхностно сте изпълнявал задълженията си. Сега ми остава само прегледът на арсенала. Надявам се, тази проверка да завърши по-благоприятно за вас.

Околийският си отдъхна, макар ядът почти да го задушаваше. На него да каже това, пред всичките тези хора! Иначе тайно благодари на добрата съдба, довела правителствения пълномощник сега, а не няколко дена по-късно. Та нали оръжията — по негово мнение — още си бяха тук.

— Ще бъде ли Негово превъзходителство така добър да ме последва? Арсеналът се намира в съседство с жилището ми, за да имам винаги личен надзор.

Комисарят се надигна и двамата излязоха.

Сам смушка с лакът седящия до него Дик и му каза тихо нещо на ухото. Не му се искаше да възбужда преждевременно подозренията на есаула, който не беше напуснал мястото си до вратата.

— Сега може да се започне раздаването на подаръците — изкиска се той, — ако не се лъжа. Хората все още си нямат понятие за посещението ни на оръжейния склад. Бих дал една дебела връзка боброви кожи за наслаждението да видя физиономията на околийския, когато му се стовари неприятната изненада, хи-хи-хи-хи!

Е, Сам нямаше да се лиши напълно от своето «наслаждение». Вратата се отвори и двамата се върнаха, физиономията на комисаря беше непроницаема, лицето на околийския, напротив, мъртвешки бледо и покрито със студена пот.

— Господин есаул — започна комисарят, след като отново се бе настанил на мястото си, — имам да ви поставя един въпрос.

Есаулът пристъпи покорно към масата.

— Къде откарахте резерва от оръжия и муниции? Кажете истината!

Очите на есаула заподскачаха в безмерно удивление от комисаря към баща му и обратно.

— Моля за извинение, Ваше превъзходителство, не разбирам въпроса.

— В такъв случай ще трябва да бъда по-ясен. На кого продадохте резерва?

Ротмистърът стоеше като засегнат от удар.

— Все още не ви разбирам. Нима резервът не е налице?

Комисарят пусна една пренебрежителна усмивка.

— Това вие май най-добре знаете. Продължавайте да си се преструвате! При мен номерът ви няма да мине.

Беше истински овча физиономията, която есаулът сега демонстрира.

— Татко!… Ама какво, за Бога, се е случило?

— Оръжията са изчезнали! — преглътна исправникът мъчително.

— Чорт возьми! (Дявол да го вземе!) Сериозно ли говориш? Вчера те си бяха още на мястото. Знам го много добре!

— Трябва да са откраднати, а Негово превъзходителство изпитва подозрение към нас двамата, че ние…

— В името на офицерската ми чест! — извика есаулът. — Ние нямаме и представа къде са могли да пропаднат оръжията!

— Не можете да ми хвърлите прах в очите — рече служителят презрително. — А що се отнася до офицерската ви чест, ако взема да я поразгледам под лупа, май няма да остане много нещо от нея.

Ръката на есаула трепна да извади сабята срещу комисаря и на място да отмъсти за оскърблението. Но като че страхът му бе парализирал разсъдъка и крайниците. Какво беше това? Нима всичко из един път се бе обърнало срещу него и баща му?

— Негово превъзходителство обича да се шегува — заекна той с треперещ от ярост глас. — Не мога да приема, че говорите сериозно, иначе…

— …иначе… какво?

— …иначе ще трябва да помоля да ми дадете удовлетворение!

— Ще си получите правото, можете да бъдете уверен в това! — отвърна комисарят двусмислено. — Почакайте само още миг! Имам да уредя една малка работа и веднага се връщам.

Той напусна стаята и Сам, който бе пристъпил до прозореца, го видя да е отравя през плаца към казармата. Само след късо време се върна, следван от старши лейтенанта. Сам подразбра добре накъде отиват работите. Подхилквайки се, той се намести отново на стола си.

Ротмистърът повдигна учудено поглед при влизането на старши лейтенанта, неговият подчинен. Какво правеше той тук? Комисарят седна отново и се обърна към околийския.

— Значи наистина не знаете как са изчезнали оръжията от арсенала?

— Не, понятие си нямаме. Някой нагъл крадец…

— Аз вече познавам крадеца. За толкова скудоумен ли ме считате, че да не прозра машинациите ви? Имал сте нужда от пари… и тъй като от изсмуканите жители на Верхний Удинск вече не е можело нищо да се изстиска, сте разпродал на безценица имуществото на държавата. Така ли е, или не?

— Это постыщно! (Това е позорно!) Няма да позволя да ми се натресе! Нека Негово превъзходителство не забравя с кого говори! Аз съм Василий Рапнин, околийски началник на Верхний Удинск!

Комисарят поклати глава.

— Василий Рапнин! Е-ех, де да бяхте наистина този! Околийски началник… бяхте до днес. Но Рапнин? Тук нещата не се съгласуват. Вашето име, доколкото зная, е Салтиков.

— Салтиков? — изрече с мъка околийският. — Не разбирам Негово превъзходителство.

— Искате да отречете, че сте двама от дълго издирвани престъпници, Салтикови — баща и син?

Околийският мъчително се овладя и си наложи оскърбена физиономия; синът му се постара да изкопира неговия пример. Двамата си казаха след първата изненада, че нищо не може да им се случи, понеже липсват доказателства.

— Престъпници? Салтикови? — попита околийският засегнат. — Как може Негово превъзходителство да бърка мен и сина ми с мъже, обезвредени и тикнати сред заточениците още преди години?

— Преследвани от закона и преди три години по мерзък начин подменени с двама невинни, искате навярно да кажете? Не си давайте труда! Ще ви разкажа една история, макар да е излишно, тъй като тя отдавна ви е известна. Някой си граф Николай Поликев пожелал да наследи богати роднини. Ето защо те трябвало да изчезнат. По онова време били преследвани двама големи престъпници на име Салтикови, баща и син. Графът успял да постигне с хитрост двамата му сродници да бъдат сметнати за тези Салтикови и наместо тях били изпратени доживотно в девствените лесове на Сибир. Същинските Салтикови пък получили от графа документи на името Рапнин… Отговоря ли на истината, господин околийски? Отговаря ли на истината, господин есаул?

Баща и син бяха слушали с голямо изумление. Как бе достигнала тайната им в ръцете на този мъж? Или по-скоро, как му бе хрумнало това опасно подозрение? Защото само такъв трябваше да е случаят, понеже доказателства за едно твърдо убеждение в ръцете на властите не можеше да има.

А това означаваше просто: всичко да отричат.

— Да не би Негово превъзходителство да иска да намекне, че баща ми и аз сме тези двама престъпници?

— За намек не може и дума да става. Касае се за непоколебимо твърдение, което мога да подкрепя с доказателства, както устно, така и писмено.

Околийският избухна.

— Негово превъзходителство имал писмени доказателства? Това не е възможно, тъй като аз много добре знам, че по онази работа няма налице нищо документирано…

Комисарят го погледна в лицето с хитър израз.

— Тъй ли? По онази работа нямало нищо документирано? Сега се издадохте, драги мой! Щом толкова добре знаете, че не съществува никакъв документ по онази афера, значи тя ви е много добре известна!

— К чорту! (По дяволите!)

Околийският тропна ядно с крак, а синът му процеди едно проклятие.

— Няма защо да се палите. И без това признание нямаше да отидете далеч. Зная, че сте подписал един документ на граф Поликев.

— Нека го представи!

— Той е вече в ръцете ми.

С тези думи правителственият чиновник извади листа, който Сам Хокинс бе измъкнал от джоба на околийския и го поднесе под носа на стария. Когато погледът на онзи падна върху добре познатия документ, очите му кажи-речи щяха да изскочат от орбитите, коленете му започнаха да треперят и се наложи да опре ръце на масата. Ротмистърът също представляваше картина на безпределен ужас.

До този момент комисарят бе запазвал усмихнато спокойствие. Но сега скочи.

— Все още ли искате да отричате, кучета? — прогърмя той към двамата. — Вашият час удари! Господин старши лейтенант, изпълнете дълга си и отведете престъпниците на сигурно място! Вас ще държа отговорен, ако мерзавците се измъкнат!

Офицерът беше следил хода на нещата с безгранично удивление. На него, свикнал на робско послушание пред своите началници, му се стори едва ли не смъртен грях, че сега трябва да действа против тях. Но и същото това робско послушание го караше да се подчини сляпо на разпореждането на комисаря. Ето защо пристъпи към есаула.

— Предайте ми сабята си, братле!

Заговореният се огледа. По лицето му се изписваха страх, срам и ярост. Първата му мисъл беше да си пробие път с оръжие, но после си каза, че един опит за бягство само би влошил положението му. Но пък трябваше ли да се предаде ей просто така? Погледът му падна върху Карпала и една спасителна идея озари мозъка му.

— Ваше превъзходителство, аз съм невинен. И ако всички се съмняват в това, то има все пак едно лице, което ще се застъпи за мен!

— И кое би могло да е то? — попита комисарят.

— Карпала, моята годеница! Моят тъст, князът на бурятите, няма да допусне да бъда третиран като престъпник. Карпала, искам да ме защитиш от произвола, на който ме подхвърлят! Това е твой дълг.

Едновременно с думите си есаулът бе направил няколко крачки към Карпала. Но момичето отстъпи с презрителен жест.

— Махни се от мен! Отвращавала съм се от теб още от самото ни запознанство! На устните ми никога не е излизало и слово, че искам да стана твоя жена, а и никога нямаше да се оставя да ме принудят към една такава женитба! Онова, което те чака, ти предостатъчно си си заслужил. Аз няма да направя нищо за теб!

Карпала говореше съвсем различно от обичайния си маниер. Чертите й като че внезапно бяха получили нов отпечатък. По-малко от когато и да е приличаше тя на добродушно-притъпялата родителска двойка.

Херман фон Адлерхорст не откъсваше поглед от момичето и най-своеобразни мисли се преплитаха в мозъка му. Странни догадки проблясваха в него, ала той ги задържа за себе си.

— Е, Иван Салтиков — обади се отново комисарят, — май ти беше достатъчно ясно казано. И за да не бъдеш в неяснота по отношение пълната промяна на положението ти, на теб и баща ти още сега ще бъдат отброени в двора по двайсет камшични удара. Вие изиграхте ролята си тук веднъж завинаги. Пръждосвайте се!

Един знак… и старши лейтенантът извика на чакащите вън казаци да влязат. В края изяснителният процес се бе водил на висок глас, така че сега и солдатите знаеха какво е ударил часовникът.

Една дума на старши лейтенанта стигаше, за да бъде изтръгната за миг сабята на ротмистъра. Минута-две по-късно ръцете на него и баща му бяха вързани на гърба.

После по знак на комисаря бе доведена околийшата. Като съучастница тя щеше да сподели съдбата на мъжа и сина си. Вярно, тя понечи да протестира и се впусна в силни вопли, ала една строга дума от страна на пълномощника я накара да замлъкне.

Тъй като във Верхний Удинск нямаше затвор, предлагащ необходимата сигурност за двамата толкова важни арестанти, старши лейтенантът трябваше да ги окове и да ги отведе под силен конвой в Иркутск. Той самият беше временно назначен на поста комендант и бе натоварен да пази имуществото на арестуваните до вземане на окончателното решение.

Сгромолясването на големците предизвика във Верхний Удинск огромна сензация. Сред жителите навярно нямаше нито един, който при тази новина да не е отдъхнал облекчено. Рапнин-Салтикови отлично умееха да стават омразни. Всичко, що можеше да се движи, се стичаше към Управлението, за да стане свидетел на откарването на арестантите. И когато Херман фон Адлерхорст и придружителите му излязоха от къщата, трябваше да преминат през многолюдно множество.

При юртата на тейша един бурят, очевидно чакал господаря си, приближи до Була.

— Какво има? — попита князът.

Бурятът изпадна в леко смущение и поклати глава.

— Бащице, само ти бива да го узнаеш, ти, майчицата и Карпала — принцесата на бурятите.

Но Карпала възрази.

— Онова, което бива да узная аз, могат да го узнаят и тези мъже. Те са ми като братя.

— Е, в такъв случай мога да говоря. Вчера дойде вест, че на голям брой «клети хора» се удало да избягат от мините на Чита. Както ми казаха, били изключително мъже. Една-единствена жена имало при тях. Те дали знака на добрата Мила Добронич и тя незабавно ме прати при теб да те помоля за помощ.

— Щом Мила Добронич те праща, значи трябва да помогна. Татко, издай веднага заповед за тръгване! Не бива да се бавим!

— Дъщеричке, какво ти дойде на ума? Трябва да останем още тук. Забрави ли, че имаме гости?

— Тъкмо заради тях сме длъжни час по-скоро да тръгнем, защото лицата, които те търсят, се намират при устието на Селенга — точно там, където трябва да се насочим и ние, ако искаме да помотаем на «клетите хора»!

— Чтосльпиу? (Какво чувам?) — извика Херман. — Искате да се отправите към устието на Селенга?

— Да. И то възможно по-скоро.

— Всички, цялото племе?

— Всички буряти, подчинени на татко.

— Това е добре.

— И ти ли искаш да тръгнеш с нас?

— Да, в случай че се снабдя с необходимите документи, за да мога да взема срещу граф Поликев ответните мерки.

Но когато по-късно Херман фон Адлерхорст се отби при представителя на правителството, оказа се, че този днес не може да посвети повече време на неговата работа. Волю-неволю Херман трябваше да изтрае до следващия ден.

За Детелиновия лист обаче нямаше никаква причина да чакат до утре. Тримата можеха да се присъединят към бурятите. Херман се опасяваше за брат си Готфрид и щеше да бъде спокоен, знаейки, че тримата ловци са вече по следата на Поликев и дервиша.

Докато шатрите биваха събирани, на Херман му хрумна нова идея. Той помоли Сам Хокинс да отиде при Карпала и да я помоли за едно кратко обсъждане насаме.

Учуден донякъде от поръчението, траперът се отдалечи и не след дълго се върна с принцесата.

— Толкова ли е тайнствено онова, което имаш да ми кажеш? — поде тя.

— Не, но все пак е нещо, което не е нужно някой друг да знае. То касае само теб и… казак Номер десет. Чух, че го обичаш, позволяваш ли да говоря по този въпрос? — подпита Херман.

— Ти си негов брат и наш гост; можеш да говориш с нас за всичко, което намериш за добре.

— Благодаря ти. Бъди уверена, че не питам от безцелно любопитство за неща, за които един чужденец няма право. Мен ме интересува съдбата на моя брат. Много ми се иска да знам, че е щастлив.

Израслата в руската степ Карпала беше наясно наистина със сърдечните чувства, ала не бе свикнала да се впуска в дълги словоизлияния.

— Такова е и моето желание — каза тя. — Ето защо се надявам, че ще му се удаде безпрепятствено да мине границата. Каквото зависи от мен и хората ми да му помогнем в това отношение, ще бъде направено.

Херман бе удивен, като чу, че девойката въобще не засегна собствените си желания. Тя обичаше брат му. В този пункт явно не беше погрешно информиран. Значи за нея не можеше все пак само да е важно, щото Готфрид да избяга необезпокоявано в чужбина. Колко повече би трябвало да мисли как да си спечели място в неговото сърце.

— Много благородно от твоя страна — каза по тая причина той — и аз зная, че ще сторите всичко възможно за спасението на моя брат. Но може би всичко това не е нужно. Убеден съм, че помилването му ще може да бъде утвърдено. Правителственият пълномощник ме увери. Това не би ли било по-добро от всяко бягство?

— За него определено.

— Какво значи това «за него»?

— Това значи, че аз кажи-речи по бих предпочела бягството. Тогава поне ще имам чувството, че съм направила нещо за неговото щастие.

Тук заговори детето на степта, момичето, израсло сред буряти. Херман се усмихна.

— А не ти ли се иска по някакъв друг начин да се погрижиш за щастието на брат ми? Ти го обичаш, той те обича, значи…

— Не — отсече Карпала твърдо. — За това не бива да мисля. Моето място е при родителите ми, които са привързани с цялото си сърце към мен. А него дългът го зове в родината. Ние вече говорихме помежду си по този въпрос.

Херман бе дълбоко поразен от отговора.

— Тогава действително няма какво повече да сторя по тази работа — заяви той. — Би ли доложила сега на родителите си за мен? Искам да се сбогувам с тях, преди да потеглят.

Карпала тръгна.

Херман побърза към шатрата на Детелиновия лист, за да забере Сам, тъй като в действителност имаше нещо по-различно от сбогуването да свърши. Той възнамеряваше ни повече, ни по-малко да хване княза и съпругата му натясно и смяташе, че за очакваното обяснение ще е по-добре да има свидетел.

Откак бе видял Карпала, не можеше да се освободи от мисълта че красивата девойка, притежаваща толкова малка прилика с родителите си, изобщо не беше дъщеря на бурятския княз. Княжеското потекло на Карпала би могло да изправи едно съюзяване на брат му с нея пред непреодолими трудности. Напротив, окажеше ли се, че Карпала има европейски произход — за което чертите на момичето почти неоспоримо говореха, то изгледите на неговия брат вече не се явяваха толкова безнадеждни. А като негов пълномощник той считаше за свой дълг да му изравни пътя към щастието. Че същевременно, макар и на втора линия, благоприятстваше собственото си домогване до Закума, той си признаваше открито.

Семейната юрта на бурятския княз трябваше, както бе възприето, да бъде събрана последна и Херман завари дебелата съпружеска двойка да го очаква. Карпала не присъстваше. Ето защо, след като се бяха настанили със Сам Хокинс, той започна без излишни заобикалки.

— Бащице, длъжен съм, защото Мила Добронич ме вика, а когато тя вика, нещата са неотложни.

— Коя е тази жена?

— Тя не е жена, а девойка, приятелка на Карпала, която й помага при прехвърлянето на бегълците през границата.

— Значи е момиче, на което човек трябва да се възхищава също така, както на Карпала.

— Така е наистина. Тя е човек, който знае как да подхване живота.

— Кой е баща й? Според името Добронич, изглежда, е руснак?

— Богат скотовъдец е и живее на брега на Байкалското езеро, където се влива Селенга, сто версти западно от Верхний Удинск. Той ми е стар познайник и се радва, когато го навестявам.

— По какъв начин допринася за освобождаването на затворниците?

— Това е тайна, която не бива да ти издавам. Но понеже в случая се касае за твоя брат, ще ти кажа. Добронич има в стръмните скали на езерния бряг едно отлично скривалище, където крие бегълците, докато им се предостави някоя възможност да прехвърлят границата… За съжаление ще го изгубя. Той дойде в Сибир като бедняк, тук забогатя и сега иска да се върне пак в околностите на Варшава, откъдето е родом. Може би после вече никога няма да го видя — прибави тъжно Була.

— Такава е съдбата на всички хора. Идват и си отиват. Човек често е принуден да се раздели с най-свидното, което притежава. Може би и на теб ще се наложи да го узнаеш.

— Аз? Как тъй? Относно Добронич?

— Не, имам предвид, че един ден ще трябва да се разделиш със своята Карпала.

— Никога!

— Може би все пак… Предопределението на жената е да принадлежи на мъжа, когото е избрала.

— Ако Карпала един ден се омъжи, тя пак ще с остане при нас.

— Чух, че обича избягалия казак, моят брат. Ако пожелае да му принадлежи, ще трябва да го последва в неговата родена.

Херман фон Адлерхорст направи пауза, отправил изпитателен поглед към лицето на княза. После попита със силно акцентиране:

— Действително ли й е при вас мястото?

— Как можеш да питаш? Естествено, че й е при нас мястото, нали е наша дъщеря.

— Тъй! И… тя… е… наистина… такава?

Той изговори всяка дума бавно и многозначително. Князът като че се изплаши. Дълго гледа изпитателно събеседника си.

— Как ти хрумна този странен въпрос?

— Защото знам, че не ви е дъщеря — опипа почвата Херман. Пълнотата не попречи на княза да подскочи от мястото си.

Княгинята нададе крясък и се вкопчи в ръката на Херман.

— Господине, мълчи! — извика. — Никой не бива да го знае! Тя въпреки всичко си е наше дете, макар да не съм я раждала аз!

Адлерхорст изпита искрено съчувствие към безобидните хорица, ала съображението с Готфрид му повеляваше да продължи проучването около произхода на Карпала.

— Защо се боите? — поде отново. — Никой няма да ви вземе щерката.

— О, напротив! — извика княгинята. — Щом така говориш, ти ще ни отнемеш Карпала. Тя винаги е държала на нас, макар да е знаела произхода си. Но сега ще поиска да последва казака в неговата родина, защото тя нали е и нейна.

— Какво? Карпала… немкиня?

— Да.

— Не, това не е вярно! — намеси се князът. — Тя е рускиня.

— Баща й е родом от Германия — отвърна Калина.

— Но майка й беше рускиня, а и тя е родена в Русия.

Ето как Херман намери предположението си потвърдено. Той реши да се възползва от голямото вълнение, обхванало двамата съпрузи.

— Само останете спокойни! — помоли. — Аз не възнамерявам да ви отнема дъщерята. Но аз съм брат на мъжа, когото тя обича, и вие не може да не осъзнавате, че най-сърдечно им съчувствам. Ето защо може би ще споделите с мен как се е озовала Карпала при вас.

Тейшът погледна въпросително Калина. А тя, по натура по-добродушна и от Була, му кимна одобрително.

— Разказвай, де! Господинът сигурно няма да се разбъбри в наша вреда.

— Няма да кажа нищо, стига мълчанието ми в даден момент да не е в ущърб на Карпала — увери Херман.

— Это хорошо! (Това е добре!) Вярвам ти. Ти ще научиш всичко. Беше през зимата, през една тежка, сурова зима. Дори северните елени измръзваха, защото се бе образувал толкова дебел лед, че те не можеха да се доберат до мъха, служещ им за прехрана. Бяхме издигнали юртите си край големия път, по който биват отвеждани заточениците на изток. Бурята виеше ужасно и гонеше снега на гъсти облаци пред себе си. По едно време пристигна една върволица затворници и спря при нас да почине.

— С шейни?

— Не. По онова време за тях още го нямаше това облекчение. Те трябваше да вървят. Бяха над шейсет човека — заточеници и членове от семействата им, които ги бяха последвали доброволно. Един мъж държеше в ръцете си момче, което едва ли можеше да закриля срещу лютия студ. Съпругата му носеше едно малко момиченце, нямащо още и годинка. Жената се бе разгърдила и притискаше детето на голо, за да може да го стопли. Но било е напразно. Когато отведох от състрадание жената в юртата си и взех детето от сърцето й, то беше мъртво!

— Да, мъртво, цялото вкочанено и мъртво! — потвърди Калина и захлипа в спомена за онзи час.

— Сърцето ме боли, като си помисля за клетата жена — продължи тейшът. — Тя дълго стоя безмълвна, вперила поглед в малкото трупче. После нададе ужасяващ крясък и се свлече на земята. Клетницата почти си бе изгубила разсъдъка от мъка и се оставяше да правят с нея каквото искат. Хората не можеха да останат, защото местата за почивка им бяха предписани. Казаците ги подтикваха да тръгват. Мъжът поиска да вземе със себе си трупчето на измръзналото си дете. Предводителят не го допусна, но разреши на бащата да погребе детето. Недалеч от юртата ми разровиха твърдия сняг. Но земята беше здраво замръзнала, така че малкото трупче остана временно непогребано — само покрито леко със сняг. По-късно аз щях да го предам на земята. Сетне казаците и заточениците изрекоха една молитва и отново потеглиха.

— А майката?

— Беше притихнала. Продължаваше да държи ръцете си така, сякаш все още носеше малката и тихичко си пееше, както обикновено прави майката, когато иска да приспи детето си.

— Боже мой! Това е ужасно.

— Да, и ние бяхме дълбоко покъртени, ала нищо не можехме да сторим. Те продължиха пътя си в снежната виелица. Скоро се свечери. Ние седяхме край огъня, пиехме горещ чай и разговаряхме за «клетите хора», които съжалявахме от цялото си сърце. И тогава… внезапно чухме някакъв странен звук. Първо си помислих, че в далечината вие някакво изгубило се куче. Но скоро установихме, че звуците идват отблизо. Излязох пред юртата и… какво мислиш, откъде идеше жалният вой? От мястото, където лежеше детето!… Втурнах се натам, разрових припряно снега и видях, че детето е живо. Наистина живо! То риташе с крачета, размахваше ръчички и врещеше с все сили. Да го считаш ли за възможно?… Беше истинско чудо!

— Не, не е било чудо — подметна Херман. — Дори е лесно обяснимо. Защото когато детето е било заровено в снега, той е изпълнил своя дълг точно както като си разтъркаш носа с него — детето се е затоплило и се е събудило. Разказвай нататък!

— Нямам какво повече да съобщя. Детенцето е…

— …Карпала!

— Да. Нашата Карпала. Това е всичко.

— Още не. Какво направи, когато отнесе детето в юртата?

— Предадох го на моята жена Калина. Тя се зае с любов с малкото червейче и му даде да яде и пие. Цялото тяло на детенцето беше посиняло. Скоро обаче кожата придоби пак белия си цвят, а когато по-късно му израснаха красивите, ярко блестящи косици, нарекохме момичето Карпала — Сияйна като сняг.

— А родителите й? Та нали сте били задължени да им проводите момичето!

— Как можехме да го сторим? През нощта бурята премина в ураган, който бесня няколко дни. А когато най-сетне утихна, снегът на много версти лежеше толкова дълбок, че бе невъзможно да се тръгне. Останахме седмици наред затрупани от снега и едва когато можеше да се язди, тръгнахме да търсим онази затворническа група. Беше напусто. Ето как всъщност задържахме детето и го имахме като наше собствено.

— По-късно не се ли опитвахте да издирите родителите? Всяка инстанция би ви подпомогнала.

— И ние така си помислихме наистина, но какво ги е грижа властите за някакъв си там заточеник?

— Как се казваше всъщност бащата?

— Не зная.

— Но знаеш все пак, че е бил немец?

— Чух го от казаците, които говореха за него. Бил осъден, а жена му го последвала доброволно с децата.

— Млад ли беше още?

— Да.

— Колко голямо беше момчето?

— Наброяваше може би три-четири годинки.

— И къде се случи всичко това?

— В Тундрата на пълзящите брези. Тя е надалеч известна сред племената на страната.

— Струва си човек да го запомни.

— Да не би да се каниш да дириш родителите?

— Не. Но обичам да се подготвям за всеки случай. Това е привичката на моите приятели и тя вече ни е донесла някоя и друга полза. Предстои ни една дълга езда през сибирската страна. Недопустимо ли е да срещнем някой, комуто е известно местонахождението на кръвните родственици на Карпала? Ако вие наистина обичате момичето, трябва в това отношение да мислите първо за него, а не за себе си и да се надявате заедно с мен, че волята на Провидението е тя да се събере отново с тези, които й са най-близки на земята.