Ловци на соболи и казаци

21. Мерзавците изкупват злодеянията си

По палубите на двата съда от дълго бе станало тихо. Всичко живо изглежда спеше, с изключение малцината, изпълняващи вахтената служба. На никого не привличаха вниманието петимата души, клекнали на кърмата на парната яхта в сянката на капитанската каюта. И макар на борда на «патицата» също да не беше така спокойно и неподвижно, както съответстваше на късното време — първите утринни часове, то от яхтата нищо не се забелязваше.

Двамата братя Адлерхорст не бяха мигнали. Вълнението не ги остави да заспят. Там отсреща се намираше смъртният враг на тяхната фамилия, който може би тъкмо сега правеше приготовленията си да се изплъзне от тяхното преследване. И ако Сам Хокинс излезеше прав, още след няколко часа щяха да застанат срещу него. Причини, достатъчни двамата млади мъже да не могат да мислят за почивка. В кабината си лордът също бе готов да скочи всеки момент.

Когато в полунощ Сам Хокинс застъпи на пост, братя Адлерхорст се присъединиха към Детелиновия лист. От мястото, където стояха, можеха добре да обзират двата борда на «Патицата», плаваща на двадесет и няколко метра зад яхтата, фенерите на стария плавателен съд хвърляха в морето слаба, трепкаща светлина, като местата непосредствено до корпуса на кораба лежаха в дълбока сянка. Отблъснеше ли се някоя лодка там, тя щеше да е направо като невидима, но острите очи биха я забелязали веднага щом се появеше в светлината, пръскана от «Патицата».

Минута след минута течаха, без отсреща нещо да се помръдне. Напрежението на двамата братя нарасна до такава степен, че им костваше усилия да изтрайват спокойно на едно място. И ето че изведнъж — беше може би един и половина — отвъд на бакборда угаснаха няколко фенера. Това бе глупост от страна на капитана на «Патицата», защото така най-малкото щеше да събуди подозрението на яхтената вахта. Но той сигурно си казваше, че тя едва ли удостоява с особено внимание «Юрдек» и сигурно няма да забележи изчезването на фенерите.

Петимата се загледаха напрегнато нататък. Дребният трапер пръв направи следващото откритие.

— Ето, видяхте ли го? Стори ми се, че от корпуса на «Патицата» се отдели една сянка, ако не се лъжа.

Не, другите нищо не бяха забелязали. Но сега… и петимата посочиха с ръце нещо черно. Слабо, но все пак различимо беше излязло в светлината.

— Всички моряци на борда! — прокънтя по палубата гласът на Сам Хокинс.

Онова, което последва, се разви с удивителна бързина.

За миг всичко беше на крак. Машината спря. Десет ръце се заеха да освободят яхтата от влекалото. То пльосна в морето. В същия миг яхтата отново се приведе в движение и описа къса дъга към «Юрдек». Не бяха изтекли и десет минути, откак траперът бе издал заповедта си и «Линдсей» вече полегна до борда на «Патицата».

Яхтата можеше веднага да се заеме с преследването, но въпреки това се забави. Тази хитрост, която щеше да отнеме само няколко минути, беше необходима, за да се прикрие кормчията. Нещата трябваше да изглеждат така, сякаш хората от яхтата не знаеха кой се намира в бягащата лодка.

На борда на «Патицата» стояха капитанът и няколкото души от екипажа, спуснали лодката на вода. Те се бяха вторачили с ужасени очи към яхтата, която бе изплувала така внезапно пред погледите им.

— Що за лодка тръгна преди малко от борда на «Юрдек»? — започна Херман сухо и стегнато.

— Лодка? — направи се на учуден капитанът на «Патицата».

— Не знам нищо за никаква лодка.

— Преди няколко минути тя напусна «Юрдек».

— Трябва да си сънувал.

— А ти май ни считаш за ахмаци. Ще я караме изкъсо, нямаме време. Ти не искаш да ни обясниш каква е тая работа с лодката. Това прави нещата подозрителни. Капитанът на «Линдсей» е отговорен за всичко, което се случва на двата кораба. Тъй като ти го излъга, той ще се заеме с преследването на лодката… Пълен напред!

И сякаш само това чакала, яхтата тутакси се отдели от «Патицата».

Цялото лице на Линдсей сияеше от доволство, той се радваше като дете как всичко се урежда. Всички стояха напрегнато до релинга и възбудено проследяваха лъча на прожектора, който се стрелваше по водата. Ето… там… изплува едно по-тъмно петно!

Хората от «Юрдек» зяпаха със смесени чувства действията на ябанджиите. Ако за тях вече бе необяснимо, че отблъскването на лодката е било забелязано, то те сега бяха напълно сащисани от бързината, с която се развиваше всичко.

Но ако те бяха само сащисани, то Ибрахим беше направо като поразен от гръм, когато констатира, че бягството му е открито. Как беше възможно? Капитанът ли го беше предал? В крайна сметка освен на него на никого другиго не бе разправил намеренията си.

Тоя чапкънин!

Ибрахим бе обладан от неописуема ярост при мисълта, че някой е постъпил вероломно с него и носи вината за неговото нещастие.

И после тоя прожекторен лъч, който издаде местоположението на лодката… и на който с никакъв мурафет не можеше да се изплъзне! С най-ужасни проклятия и най-примамливи обещания се опитваше той да насърчи усърдието на двамата гребци, ала с нищо вече не можеше да промени факта, че скоро ще бъде застигнат.

В душата на Ибрахим полека се настани отчаянието.

А на яхтата цареше голямо въодушевление. Корабът летеше с мощ по водата. Бързо наближаваха беглеца. Сега трите фигури ясно се различаваха — двамата гребци, чиито торсове се движеха в такт напред-назад и Ибрахим, който се държеше като някакъв безумец. Той размахваше ръце като криле на вятърна мелница, за да кара матросите да напрягат още повече сили.

Сега бяха съвсем близо до беглеца. Двамата на гребната пейка осъзнаха безполезността на усилията си и изтеглиха веслата. Каква ли полза да се противопоставят на неизбежното? Та нали късметът им е бил да бъдат настигнати от ябанджиите.

Машината на яхтата спря. Когато беше само още на десет лодкови дължини от лелеяната цел, тя почти напълно замря. Тогава хората от «Линдсей» видяха Ибрахим да се навежда към дъното на лодката и да взема с десницата някакъв предмет. С пронизителен подигравателен кикот той го протегна към яхтата — беше една пътна чанта. Сега понечи да я метне с две ръце през борда със силен мах.

Но не се бе съобразил с реакциите на Сам Хокинс. Траперът добре се догади какво съдържа чантата — сигурно някоя хубава сумичка и разни скъпоценности на беглеца. Трябваше ли всичко това да стане плячка на вълните? Тежко пострадалата от Ибрахим фамилия Адлерхорст имаше най-голямо право да претендира за тези неща. С бързината на мисълта Сам вдигна своята Лиди и стреля. Ибрахим изтърва чантата и тя се търколи на дъното на лодката.

Ибрахим се присви. Куршумът беше проникнал в левия му лакът. Но замайването му трая само миг. Здравата му десница бръкна светкавично в джоба, излетя отново навън… слаб пукот… и смъртният враг на фамилия Адлерхорст рухна напред с простреляна глава.

Такъв изход на приключението преследвачите наистина не бяха предвиждали и още по-малко желали. Но фактът вече с нищо не можеше да се промени. Прегледът установи, че куршумът е пронизал слепоочието на Ибрахим и смъртта е последвала на място.

С неизразими чувства в сърцето двамата братя бяха загребали към лодката на беглеца и сега стояха пред трупа на мъжа, причинил безкрайни страдания на семейството им, на чиято съвест тегнеше убийството на баща им и преждевременната смърт на майка им, и който заедно с дервиша носеше отговорността за цялата трагедия, сполетяла насетне отделните членове на фамилията. Подигравателният смях, с който си беше отишъл от живота, беше застинал в мъртвешкото лице и придаваше на чертите му сатанинска гримаса. С отвращение се отвърнаха от него Херман и Готфрид.

Мълчаливо заплаваха обратно към «Патицата». Нейният екипаж нямаше как да проследи събитията в морето и чакаше с напрежение резултата от лова. Когато яхтата пристигна най-сетне и хората от «Патицата» научиха за смъртта на своя пасажер, свиха безмълвно рамене и се разотидоха. Никой не бе изразил съжаление за мъртвеца.

— Сега изобщо не е необходимо да откарваме дервиша на «Патицата» — рече Херман ей така между другото на Сам Хокинс.

Дребният трапер поклати бавно глава.

— Бих го сторил въпреки това и то още сега, докато трупът на Ибрахим лежи още тук на палубата. Първо, ще си освободим място на яхтата, където стана дяволски тясно и второ… хм-м, помислете за въздействието върху стария грешник, когато съгледа тук на минаване приятелчето си мъртво! Не бих завидял на нехранимайкото.

— Като че имате право — кимна Херман, — но…

— Не казвайте «но», ами се завтечете при капитана и уредете работата на смахнатия му език. Не забравяйте също и малко да скастрите обесника. Във всеки случай нищо няма да навреди.

Капитанът на «Юрдек» стоеше встрани до релинга и предпочиташе да играе ролята на мълчалив наблюдател. Херман пристъпи към него до края на борда.

— Ти се показа неискрен към нас. Не можем да направим повече нищо за теб.

И той си тръгна от релинга. Страхът възвърна дееспособността на капитана и той извика изплашен:

— Какво ти дойде на акъла, ефенди? Какво ще стане с нас?

— По-рано трябваше да премислиш този въпрос.

— Ама, ефенди, нали не си толко лют, че да ни зарежеш тук безпомощни? Както не сме още достатъчно близо до брега, може да минат дни, преди да ни срещне някой друг съд.

— Това, разбира се, нищо не променя.

Сега човекът го удари на молба.

— Ефенди, лъжеш се, ако мислиш че съм шмекерувал с теб. Онзи човек, който сега е мъртъв, беше любимец на падишаха и ме заплашваше с гнева на повелителя на правоверните, ако не съм му сторел хатъра.

— Но ти е обещал и добро възнаграждение, нали? — засмя се Херман, който изобщо не беше толкова сериозен в заканата си.

Капитанът се смути.

— Аз не съм му го искал. Той сам ми го предложи.

— Добре! Ще приема, че си действал в положение на неизбежност и няма да превърна заплахата си в реалност. Да, даже ще те откараме до Стамбул, ако се съгласиш на едно малко условие.

— Какво искаш от мен?

— На нашия параход имаме много малко място и не можем да запазим трупа на този мъж. Ще го задържиш ли до утринта на палубата? Не по-дълго! После можете да го предадете на вълните.

— Ще го сторя на драго сърце.

— Освен това имаме един пленник, който ни пречи. Нямаш ли някоя каюта или нещо подобно, където да ни е подсигурен на борда ти?

— В трюма има място за него повече от достатъчно. Но кой ще го варди?

— Това ще е наша работа. Вие хич няма да му берете кахъра… Сега само спусни пак бордовата стълбичка, за да можем да докараме пленника на борда!

Докато капитанът изпълняваше това нареждане, дервишът бе изведен от досегашния му затвор. Дългият арест очевидно не го бе накарал да омекне, защото той се огледа гордо и предизвикателно наоколо, когато бе поведен по палубата. Само на минаване край трупа на някогашния си съучастник той се стъписа и спря. Беше разпознал Ибрахим.

— Познахте ли мъртвеца? — попита Херман, който добре беше забелязал как другият трепна.

Запитаният първо трябваше да се опомни. Изглежда го обърка привидно учтивото обръщение. После кръвта нахлу в слепоочията му. В думите на Херман той почувства превъзходството на победителя.

— Пречукан! — изпъхтя, без да отвърне на хермановия въпрос. После се закикоти като безумец. — Знаеш отговора! Звяр срещу звяр! По-силният удушва по-слабия!

— Така смяташ ти! — сопна му се Херман. — Не сме ние! Той сам се осъди!

Отново див кикот.

— Това нагледно обучение за мен ли е?

— Приеми го, както щеш! Така или иначе ти идва краят!

— Пет пари не давам аз за края! — изкрещя престъпникът. — Чуваш ли? Пет пари не давам за всичко — за живота и смъртта, за рая и пъкъла! Бездруго всичко, всичко е шашма!

Херман се извърна ужасен и даде знак да откарат окования.

Минута по-късно бившият дервиш изчезна в люка, водещ към трюма. Най-долу, между разни сандъци и вехтории, той бе вързан легнал и прикован на това отгоре към стената, за да не може да се премести с претъркаляне от мястото си. После Детелиновият лист, който бе докарал тук пленника, напусна трюма и се отправи нагоре. Люкът беше затворен и заелият се с охраната Дик седна върху едно роло въже. Той внимаваше по-малко за дервиша, за когото бе невъзможно да се измъкне без чужда помощ, а повече за хората от «Патицата», за да не влязат във връзка със затворника.

Междувременно от изток утрото започна да просветлява, а влекалото бе извадено от дълбочината, за да бъде възстановена прекъснатата връзка на «Патицата» с яхтата.

Когато огненочервеното слънце изгря от морето, «Линдсей» продължи плаването, но вече не на юг, а на запад, с курс към Босфора.

Късо време след това екипажът на «Патицата» предаде трупа на своя пасажер на вълните. Това стана без всякаква тържественост. От хората на яхтата никой не прояви охота да участва в церемонията. Само неколцина видяха отдалеч как тялото на Ибрахим изчезна във вълните.

После плаването още веднъж бе прекъснато от едно вълнуващо събитие.

Беше един час подир пладне и Уил Паркър тъкмо бе наредил да го откарат до «Патицата», за да смени своя приятел Дик Стоун. Лодката, която трябваше да върне Дик, още се полюшваше на въжето. По едно време застаналият на кърмата Херман видя приятелите да се появяват на носа на «Патицата» с всички признаци на забъркване. Те замахаха с две ръце, викайки непрестанно името Адлерхорст.

Какво ли се бе случило?

Волю-неволю трябваше да отиде на «Патицата». Помоли брат си да го придружи. Лорд Линдсей също се присъедини, надушвайки нещо особено, от което не биваше да отсъства.

Сега йолата се върна от «Патицата», но без Дик Стоун. Тримата роднини се качиха.

— Какво се е случило? — попита Херман двамата гребци.

— Не знаем — отвърна единият. — Мастър Дик само викна отгоре, че трябвало да дойдем да ви вземем, понеже се било случило нещо важно.

Когато йолата пристана до «Патицата», тримата бяха очаквани от Дик и Уил горе на релинга. Екипажът на кораба стоеше встрани и проявяваше, както се стори на Херман, боязливост в държането.

— Мастър Адлерхорст — подхвана Дик. — Не бива да ми се сърдите. Аз нямам вина в случая.

— Какво всъщност се е случило? — осведоми се Херман.

— Кой можеше да ти подозира подобно нещо! — продължи Дик, без да обърне внимание на въпроса.

— Ама говорете най-сетне, де! — викна Херман нетърпеливо. — Да не би пленникът да е избягал?

— No — рече Дик, станал от един път отново едносричен.

— Слава Богу! Ами защо сте тогава толкова объркани?

— Той е мъртъв.

Херман фон Адлерхорст погледна нямо близките си… Сутринта Ибрахим, няколко часа по-късно дервишът!… Късмет… съдба?

— Как е станало? Той сам ли си сложи край…

— No. Бил изплюскан.

— Из…плюс…кан?

— Yes. Изплюскан от плъховете!

Херман се вторачи в ловеца, сякаш се съмняваше в здравия му разсъдък.

— Водете ме в трюма! — каза късо.

Гледката, която се разкри долу пред очите му, беше ужасяваща.

Когато опасният престъпник бе вързан и прикован към стената, никой не бе помислил за плъховете… Противните твари после се бяха нахвърлили върху безпомощния затворник и без много формалности го бяха… изплюскали.

Животните го бяха подредили грозно. Той е трябвало да изтърпи изтезания, каквито и най-кръвожадният индиански вожд не би могъл да измъдри за кола на мъченията. Отчаяният му рев не е бил чут от Дик, понеже два междинни пода деляха трюма от палубата. Така Флоран, по-сетнешният дервиш Осман, престъпникът Бил Нютън, самозваният търговец Фьодор Ломонов бе умрял от една ужасна смърт.

Късмет… съдба?

Никой земен съд нямаше да може да му произнесе една по-жестока и… по-справедлива присъда от тази, която се бе изпълнила от само себе си тихомълком в мрака.

Херман помисли с потреперване за думите, които престъпникът бе захвърлил в лицето му само преди броени часове. Този мъж, който се бе отнасял с хората като с марионетки, тласкан от ненавист и себичност, при последния залог беше загубил позорно голямата игра…

Един млад мъж, който не можеше да е прекрачил от дълго трийсетте, седеше пред писалището и работеше. Лист след лист биваха изписвани и оставяни настрани, и час след час се нижеха.

Най-сетне приключи.

«Хау!» гласеше последната, украсена със заврънкулка дума и «Хау!» каза той самият, слагайки с дълбоко отдъхване перото настрани. После се обърна и застина като истукан.

Там, точно пред него, се мъдреха на дивана трима мъже, които можеха да бъдат само илюзия, създадена от неговото разгорещено въображение. Нима образите, с които се бе занимавал през последните дни и седмици, из един път се бяха превърнали в плът и кръв? Но не, не можеше да е така, защото тези тримата изобщо не се срещаха в повествованието, което току-що бе завършил.

Изненаданият мъж потърка очи, ала един гръмък кикот от дивана го убеди веднага, че разумът не му погажда номера.

— Дик Стоун, старий куне, я го погледни този грийнхорн! Това нещо тук се нарича уестман, превъзнася се като Олд Шетърхенд, ако не се лъжа, а нито даже усеща, когато хората се промъкват посред бял ден до него, хи-хи-хи-хи!

— Сам Хокинс, ти си наистина! — извика споменатият, съвземайки се мъчително бавно от изненадата си. — И също Дик Стоун и Уил Паркър! Това наричам радост! Сърдечно добре дошли на немската бащина земя!

И той прекрачи към посетителите си, разтърсвайки им бурно ръцете.

— Не бащина земя, многоуважаеми сър, а бабина, ако смея да помоля! Забравяш, че съм немец само от страна на моята баба.

— Ама, Сам, аз все още се питам дали съм буден, или сънувам! Как пък се озовахте насам?

— Естествено не през дупката на ключалката! — изкиска се дребосъкът.

— И от колко време сте вече тук?

— Най-малко от четвърт час! И мога да ти кажа, че си беше бая трудничко да седим толкова дълго бездейно.

— Ами че защо веднага не…

— Добре де, не се коси! Не искахме да ти пречим на работата. Освен това за нас беше страшно поучително да видим как изглеждат нещата във вигвама на Олд Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Тоя натъпкан с вата лъв, дето така широко е разчекнал паст, май го беше гръмнал в Алжир, ако не се лъжа?

— Така е. Нали отдавна съм ви разправил историята за разбойническия керван.

— А тая тигрова кожа е родом естествено от Цейлон. Сладко котенце — не мога да го отрека!

— Остави сега тези неща! За тях и по-късно има време. Не е трудно да се досетиш колко съм любопитен да чуя как вие…

— Е, няма да те разпъвам дълго на кръст. Тези двама дълги грийнхорни тук, дето са те зяпнали в захлас, са виновни, че сме тук. Те копнееха по теб като… някой капанджия за лула тютюн. А аз взех, че им угодих, и ето ни при теб, ако не се лъжа. Носим ти много поздрави от Винету — вожда на апачите, по-нататък от Олд Файерхенд — великият ловец, най-подир от Дейвид Линдсей — английският лорд…

— Какво? Срещнали сте Линдсей? Та това е направо поразително! Кога и къде стана тая работа?

— Кога? Отдавна. Къде? Край Колорадо. И наскоро пак край Черно море след връщането ни от Сибир, ако не се лъжа.

— Сиб…

— Нали? На това казвам аз цяла кратуна новини, хи-хи-хи-хи!

— Детелиновия лист в Сибир! — повтори Олд Шетърхенд тихо. — Никога не бих го счел за възможно.

— Защо? Нямаш вяра в способностите ни за едно такова пътешествие?

— Все пак не владеете руски.

— Кой ти го каза?

— Е, да не би да твърдиш…

— Твърдя естествено! Я му кажи, Уил, не говорех ли един отличен руски?

— Хм-м, как ли да го знам? Та аз нищичко не разбирах от твоите дрънканици.

— Затваряй си човката, щом като не умееш да кажеш нищо по-умно!

— Е, де, ако ще се държиш по тоя начин с мен, то признавам, че винаги изглеждаше така, сякаш хората те разбираха. Най-малкото всеки път постигаше намерението си.

— Чуваш ли, мастър Поразяваща ръка? — наду се Сам.

— Сам Хокинс и руски! Случват се знамения и чудеса! Да се надявам, че все пак не ми връзваш мечка, мастър Сам?

— Не ми и хрумва. Мечката бих задържал за себе си, ако знаех някоя в достъпна близост, хи-хи-хи-хи!

— И вие сте пътували все така като прерийни ловци?

— Разбира се.

— Също и тук в Германия?

— Защо не? Когато хората се спираха по улиците, а гаврошите търчаха подире ни, тъкмо то беше забавното за сина на моята майка.

— Сам, разреши да седна! От тоя ваш Сибир мраз ми полази по гърба, а от руския ти пък изцяло се обърках.

— Egad! Щом малкото, което ти разправих, те удари в краката, какво ли остава, ако си отворим истински устата! Ама я нека видим по-напред какво си написал тук!

Без да дочака някакво позволение, Сам вдигна камарата хартия от писалището и хвърли един поглед върху първия лист.

— Капитан Кайман. Хм, та това е съвсем стара история, отдавна отминала. То поне Детелиновият лист да присъстваше! Хвърли драсканиците в кошчето, мастър Поразяваща ръка!

— Какво ти дойде на ума! Писал съм повествованието седмици наред.

— Хвърли драсканиците в коша, казвам ти! Ще ти разкажа една друга история, дето си я бива! Това нещо тук за отпечатване ли се каниш да го дадеш!

— Естествено.

— Колко страници горе-долу ще даде?

— По моему някъде към триста.

— Pshaw! Не повече? — изрази презрение Сам. — Ще ти дам едно ласо, което е най-малко четири пъти по-дълго. И ще ти са необходими месеци, не някакви си седмици, за да го развиеш, ако не се лъжа.

Междувременно Сам беше оставил листата на ръкописа да се плъзнат по пръста му. На последните редове от последната страница той прикова очи.

— Я гледай, тук си имаме заключение. «Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Апачът ще си легне върху стръковете на тревата и ще се завие с небесните облаци, както го правят децата на неговия народ от ранна младост. Хау!»… Кой говори така? А, да, да, та то тук си го пише! Естествено Винету. Хм-м! Нелошо изразено. Изискано и поетично!

Тук Уил Паркър вече не можа да се сдържи. Той шумно изтърси:

— Какво ли пък разбираш ти от поезия? Точно колкото някоя гризли от филе-плетиво!

— Филе-плетиво? — Лицето на Сам образува една голяма въпросителна. — Нека бъда изяден на място от твоята гризли, ако мога да ти кажа какво е това. Известно ми е говеждо и свинско филе. Ама то се яде, ако не се лъжа.

— Виждаш ли, че нищо не знаеш. И се кани тук човекът за поезия да говори!

— Какво общо има твоето филе с тая работа? Покрай другото, мастър Шетърхенд, не бих имал нищо против едно порядъчно филе. Ама печеното трябва като нищо да си има своите шест до осем фунта, хи-хи-хи-хи!

— Ще видя какво може да се направи в това отношение — засмя се неговият приятел. — Разположете се удобно, докато дам необходимите разпореждания!

Известно време по-късно четиримата седяха около масата и здравата си похапваха. Ама тримата гости пък така и не се бяха настанили удобно. Седяха си точно както из пущинака — в кожените си дрехи, с неизбежните гърмящи цепеници между краката А после, при бирата и пурите, се стигна до разказването. Немският писател слушаше с изключително напрежение, а часовете се нижеха като в полет. Полунощ отдавна беше минало, когато Сам се надигна.

— Стоп, мастър Шетърхенд! Нека за днес турим точка. Нали и утре е ден.

— Имаш право, драги Сам. Да приключим за днес. Ще ви отведа отсреща до «Бялото агне», защото моето жилище за жалост не е устроено за гости.

— Пфу! — зяпна дребният трапер домакина си. — Да не би да се каниш да ни натъпчеш в някакъв си там саркофаг, на който сте дали красивото име «хотел»? От тая работа нищо няма да излезе, ако не се лъжа.

— Ами къде иначе да ви подслоня?

— Човече, дангалако, приятелю, грийнхорне, как може още да питаш? Та нали къщата ти има градина, както забелязах на идване. Тя не е голяма наистина, но за една нощ или за две все ще е достатъчна, ако не се лъжа. — После хвърли един лукав поглед на младия си приятел и продължи: — Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Детелиновият лист ще почива сред стръковете на тревата и ще се завие с облаците небесни. Хау!

И той тръгна превзето на кривите си като сърп крачета да излезе през вратата. Дик и Уил го следваха по петите. Усмихнато, но и с един тих копнеж в очите се загледа след тях Олд Шетърхенд.

В южния край на Ларами Плейнс — щата Уайоминг, отделен само чрез гъста ивица храсталак от речното корито на Медсин Боу Ривър, гореше в една мека вечер на късното лято грижливо намален лагерен огън. Той беше поддържан по индиански маниер, така че осветяващият недалеч пламък не можеше да издаде тримата ловци, които удобно си почиваха в зеленото скривалище. Те току-що бяха изяли вечерята си — изпечен на шиш еленов бут — и сега се изтегнаха върху постелите си. Наоколо владееше дълбока тишина. Само двата коня и мулето, спънати недалеч от своите ездачи, тупаха от време на време с копито или дърпаха с доловимо шумолене някой и друг лист от храстите. Най-сетне един от ловците се понадигна.

— Спомняш ли си все още, Дик, как преди кажи-речи година седяхме горе на скалите при скривалището на «клетите хора»? В оная чужда страна, която се нарича Сибир?

— Смятам, че не съм забравил — изръмжа запитаният.

— Тогава ни тегнеше на сърцето, че ще изтървем лова на бизони и преминаването на мустангите.

— Така беше, така беше — кимна другият замислено и с един дяволит поглед към третия от компанията добави: — Ако се наричах Сам Хокинс, щях да кажа:… ако не се лъжа!

Тогава поднесеният, който досега си бе мълчал, скочи от постелята и стрелна двамата си грийнхорни с мятащи искри очички.

— Проклети шмекери! Вие съвсем се разхайтихте наистина, откак си подадохте веднъж носа през границата на тази благословена страна. Нито даже вече персоната на стария Сам и всичко, което се спада към нея, е свято за вас. Почакайте, ще ви прогоня аз подигравките! Кому всъщност трябва да благодарите, че намерихте здрави и читави пътя за насам — към бизоните и мустангите и към индсманите, които, да се надяваме, скоро ще ви смъкнат кожата над ушите, както постъпиха на времето и с почтения Сам Хокинс, ако не се…

Той спря и преглътна последната дума. Този път именно му беше неприятно да се залови за неизменния си израз, заради който току-що бе взет на подбив. Но се беше усетил твърде късно. Двамата вече се кикотеха и само се закикотиха още повече, когато се прекъсна.

Това увеличи гнева му. Започна още повече да ругае.

— Хиляди проклятия! Веднага да млъквате, хлапаци, подли присмехулници! Какво ви скимна да вдигате такава дандания? Искате да привлечете инсманите с крясъците си, та още тая вечер да ви вземат перчемите?

Смехът утихна. Сам изпусна една въздишка.

— Ама истинска мъка си е с вас двамата! Ще ми се да ви бях зарязал в Сибир или да се бяхте пръждосали с Адлерхорстови в Германия. Така щях да съм се рахатясал от вас.

Той се умълча, сякаш изтощен от дългата реч и само погледна предизвикателно смъмрените.

— Хм-м! — изсумтя Дик Стоун.

— Нямаше да е толкоз лошо — рече Уил Паркър.

— Нямаше… нямаше… какво? — удиви се Сам. — Да е толкоз лошо? Навеки там в Сибир?

— No — поясни Уил. — При Адлерхорстови в Германия имах предвид. Не си ли спомняш вече, старий Сам, какво пише в писмото, което Херман ти прати до Ролинс и което ти съвсем наскоро отиде да прибереш от станцията? Този млад Адлерхорст откупил бащиното си имение и го стопанисвал заедно с жена си, която има странното име Закума. Мислиш ли, че при двамата няма да се намери някое свободно местенце, където да можем Дик и аз да се подслоним?

— Не си го въобразявай, скъпи Уил! — изръмжа Сам Хокинс. — С нищо не бихте им били полезни.

— Тогава може би на другия — подметна Дик.

— Да — допълни Уил. — На Мартин фон Адлерхорст! Той също се бил сдобил с едно имение в Германия и хазяйствал там със своята Елми, Гълъбицата на вековната гора. А ако и те не ни искат, бихме намерили подслон при третия Адлерхорст, някогашният казак Номер десет. Той ни е сърдечно благодарен, а и неговата храбра Карпала не по-малко. Те притежавали някаква хубавичка дача, както пише Херман.

— Тъй ли? — кипна сега Сам, който бе оставил Уил Паркър спокойно да си бъбри. — Може би щяхте да опитате и при стария Василкович, който си седи на спокойствие в палата си в Петербург, или пък при оня художник Паул Норман, приятелят на Херман фон Адлерхорст, за когото той ни разказва, че се бил оженил за Чита, Лиза фон Адлерхорст? Или при Борода и Добронич, които се били сродили и сватосали някъде си там из немския изток, след като Алексей, мъжът с руската лютня и чаровницата Мила станали брачен чифт? О, вие, обесници! Бог и целият свят би ви приел, а старият Сам Хокинс… какво би станало с него? Сигурно ще трябва сам да ловува бизоните и гризлите или пък да хваща щурци и комари? А?

— Не се коси, Сам! — рече добродушно Уил.

— Та нали сме заедно — допълни Дик.

— И ще си останем заедно — довърши Сам, — както си подобава за Детелиновия лист… ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!