Ловци на соболи и казаци

15. Един помешчик защитава двора си

Пьотр Добронич побърза към предната страна на къщата и съгледа тринайсет ездачи с няколко тежко натоварени коня. Един от пришълците тъкмо бе скочил от коня и се запъти сега към помешчика.

— Кому принадлежи този дом? — попита.

— Мой е.

— Как ти е името?

— Пьотр Добронич.

— Значи сме при целта. Ти ми беше препоръчан и сигурно ще позволиш да отдъхнем малко при теб. Яздили сме цяла нощ?

— В името Божие! Кажи какво искате да ядете и пиете и ще го получите!

— Месо и хляб за нас, овес за конете. Това е всичко.

— А ти кой си?

— Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург. Възнамерявам да отида на лов за соболи. За тази цел наех слугите, които ме съпровождат.

Помешчикът плъзна поглед по останалите ездачи.

— Слуги си наел? — попита усмихнато. — Сигурно го каза по погрешка? Поне онзи мъж там познавам достатъчно добре и зная, че никога не би позволил да бъде нает и квалифициран като слуга.

— Тъй ли? И кого имаш предвид с хвалебствената си реч?

— Онзи там! Той е прочутият ловец на соболи Номер осемдесет и четири. Ти го оскърби със словото «слуга».

Номер осемдесет и четири, за когото ставаше дума, на пръв поглед не се отличаваше от своите спътници. Но при едно по-внимателно вглеждане човек все пак забелязваше, че си има работа с образован мъж.

Облеклото му беше пострадало от затрудненията, ала неговият собственик с особена грижливост бе съумял да го приведе в ред. Лицето му бе покрито с проблясваща в сиво голяма тъмна брада. Също и с начина и маниера, по който я бе подрязал — неговите другари носеха брадите си неподдържани, — бе успял да си придаде благороден облик. Въпреки ниското си обществено положение той, изглежда, искаше да подчертае кой е. Възрастта му бе трудно да се прецени — трябва наскоро да бе достигнал шейсетте.

Мъжът седеше безмълвно на коня си и при думата «слуга» не бе трепнал с лице, ала очите му бяха проблеснали. Той и сега нищо не каза и се престори, сякаш всичко това не се отнасяше за него.

— Ба! — изсмя се търговецът Ломонов. — Аз им плащам, следователно са мои слуги! Те ще лагеруват тук. Изнеси им каквото имаш за ядене, прибави и ракия! А за мен приготви стая, за да мога да си отпочина. Физиономията на Добронич изрази удивление.

— Стая да приготвя? — отвърна. — Моят дом не е хан, Фьодор Ломонов. И аз не допускам нещо да ми се заповядва. Ако искаш да се отмориш, при твоите другари има достатъчно място на тревата.

И той тръгна да влезе в къщата си. Но когато беше вече на вратата, като че му дойде по-добра идея.

— Но ако пък много се налага — викна назад, — тук имам една малка соба, която мога да ти дам, в случай че ти хареса. Ела я огледай!

Някогашният дервиш се отзова на поканата, докато придружителите му насядаха по тревата.

Товарът на конете се състоеше най-вече от капани за соболи и друг дивеч с ценна кожа, по които не се стреля, за да не се повредят кожухчетата им. Вързопите бяха снети от крантите — сигурен знак, че търговецът възнамерява да направи тук по-дълга почивка.

Това изглеждаше учудващо, понеже чифликът на помешчика не бе обществена странноприемница, а собственикът в никой случай не бе поканил непознатия за по-дълъг престой.

Ломонов беше влязъл с Пьотр Добронич в къщата. Там помешчикът отвори приземната стаичка, с която граничеше коптильнята.

— И тук ли трябва да остана? — попита търговецът кисело.

— Че кой говори за оставане? — отвърна Добронич, оглеждайки Ломонов с поглед, който ясно говореше, че не го намира за голяма наслада. — Аз нямам подслон за всеки. Необходимо е само да яздиш още няколко версти, за да стигнеш до града, където можеш да си избереш странноприемница по свой вкус.

— Нямам намерение до ходя до града. Ето защо ми позволи поне да се отморя тук за кратко!… Хм-м! Една маса и два грубо сковани стола — това наистина е доста скромно. Ами там вътре пък какво има?

Той показа малката, обкована с желязо врата.

— Коптильнята.

— Бива ли да надникна, а?

— Защо не?

Ломонов издърпа резето, отвори и надзърна. Тутакси обаче отскочи и се прекръсти ужасено три пъти.

— Всички добри духове!… Две привидения!

Пьотр Добронич се изсмя високо.

— Май си доста плашливичък!

— Не ми ли вярваш? — викна търговецът.

— Ами надникни сам тогава!

— Не ми и хрумва.

— Заклевам ти се! Те клечат като маймуни на прът!…

Вахмистър Ерошкин и Сергей Пропов в никой случай не бяха изкарали приятна нощ зад себе си. Вратата беше устояла на всичките им усилия да я отворят. А да вдигат дандания, не смееха, понеже искаха да избегнат голямото посрамване, което неминуемо щеше да последва при откриването им. По тази причина бяха поседели до утрото на прътите, монтирани напречно на помещението за окачване на разните там неща за опушване. Тъй като саръците бяха поставени на височината на рамото, те се надяваха да не бъдат забелязани веднага при отварянето на вратата. В първия подходящ миг се канеха да го ударят на бяг.

При опипването наоколо и още повече при покатерването върху върлините бяха влизали в досег с окадените стени. Ето как по дрехите и лицата им здраво себе установил черен налеп, така че ужасът на Ломонов от двете «привидения» си бе съвсем основателен.

Още по-голям обаче беше собственият им ужас, когато при отварянето на вратата бяха открити. Та нали не можеха да подозират, че помешчикът знае за тяхното нахълтване и разиграваше фарс. Какво да правят? Да скочат от прътите и открито да излязат от вратата пред очите на всички? Останаха нерешително да клечат.

Ломонов отвори сега повторно вратата и Пьотр Добронич пристъпи да погледне.

Двамата омазани със сажди натрапници действително седяха там горе на върлините и предлагаха вдъхваща ужас гледка. Имаха вид, сякаш току-що са ги изтървали от преизподнята. На това отгоре кривяха неописуеми гримаси. Страх ли бе това, или ярост?

Пьотр Добронич симулира ужас и викна с пълно гърло:

— Привидения! Да, да, две привидения!

Той тръшна вратата, тикна отново резето и отърча от стаята. А Ломонов, който хич не се почувства добре сам в компанията на тези необичайни, черни хубостници, хукна подир него.

— Да, да! — закрещя на свой ред. — Живи-живенички привидения!

Ловците на соболи наскачаха.

В този миг отново се чу конски тропот. Откъм реката приближаваха две коли, придружавани от трийсетина казаци с един лейтенант.

— Кой живее тук? — попита един мъж в цивилни дрехи, който седеше в първата кола.

— Пьотр Добронич — отговори помешчикът.

— Аз съм граф Николай Поликев. Търсим един казак, заточеник, който избяга от Верхний Удинск. Да е минавал оттук такъв синковец?

— Не.

Когато графът назова името си, един от присъстващите бе трепнал изненадано — сивобрадият ловец на соболи Номер осемдесет и четири, който до този момент спокойно си бе седял на земята. Той направи движение встрани и метна остър, изпитателен поглед към говорещия. После се извъртя така, сякаш не желаеше физиономията му да бъде разпозната.

— Наистина ли? — попита графът. — Ако премълчиш истината, ще заиграе кнутът, помешчик! Ще ти направим домашен обиск!

— Кой?… Да не би ти? — попита Добронич, при което веждите му се свиха. — Опитай, ако държиш да бъдеш изхвърлен.

Графът слезе и пристъпи плътно до помешчика.

— Подлец! Как си позволяваш?

Пьотр Добронич не беше някой раболепен азиатец. Той вдигна заплашително ръка и графът побърза да се отдръпне.

— Как ме нарече?… Подлец?… Кажи още една-едничка такава дума и ще те науча на благоприличие!… Пръждосвай се, негодяй!

Той така силно тресна графа, че оня залитна назад.

— Куче!… Ще се разкайваш за това!… Хванете го! — изкрещя Поликев.

Подканата беше отправена към казаците. Те слязоха от конете, но не изпълниха заповедта, а отправиха погледи към лейтенанта Добронич скочи към къщната врата и викна навътре:

— Ратаи, насам!… На оръжие!… Мила, пушката!

— Чухте ли? — подстрекваше графът казаците. Той иска да ни окаже въоръжена съпротива!… Заловете го и го вържете!… Кнутът ще го приучи на послушание!

Лейтенантът, изглежда, нямаше намерение да последва подканата на графа. Засега той само изтегли сабята си.

Казаците му обаче се насочиха към вратата, където помешчикът стоеше вече със заредена двуцевка в ръка. Зад него бяха застанали ратаите му почти всички въоръжени.

Графът се обърна отново към солдатите.

— Застреляйте го, ако не се предаде! — кресна той. Помешчикът се разсмя.

— Така бързо тая работа не става, приятелче! Аз съм собственикът на тази къща и в случай на нужда мога да отблъсна всеки неканен натрапник с оръжие в ръка. Ти нищо не можеш да ми заповядваш!… Омитай се!

Сега се намеси и търговецът Ломонов.

— Насечете на късове гада! — извика той. — Той е метежник. Той и срещу мен се държа размирно.

Графът погледна говорителя удивено.

— Срещу теб? Кой си ти всъщност?

— Търговецът Фьодор Ломонов от Оренбург. И се поставям под ваша закрила срещу този бунтовен човек.

Ах, стрелна се през ума на графа, Фьодор Ломонов! Та това е мъжът, при когото се намираше търсеният ловец на соболи! В такъв случай действително трябваше да му се окаже нужното внимание.

— Ще ви закрилям — отговори покровителствено Поликев. — По-късно ще поговорим повече… Хайде, махай се от вратата, помешчик!

Ала Добронич взе пушката за прицел.

— Нито крачка повече, иначе ще те застрелям като разбойник! Разкарай се оттук! Едно… две…!

От решителността, с която помешчикът се държеше, на графа му стана зловещо. Той се озова със скок зад казаците.

— Човече, луд ли си? — намеси се сега лейтенантът. — Нима не виждаш кои сме? Направи място!

— До този момент вие все още не сте се поинтересувал от мен! Досега си имах работа единствено с този човек, който се нарече граф, а се държи като селяндур — отвърна Пьотр Добронич. — Пред него няма да се отдръпна.

— А аз ти заявявам с цялата сериозност, че той е знатен господин!

— Обноските му не са на такъв!

— Но че аз съм офицер, вярваш?

— Виждам го.

— Тогава поне на мен няма да запретиш достъпа в къщата ти, на мен и хората ми.

— Действително няма да го сторя — би било противозаконно. Но преди туй искам да те помоля да ми кажеш защо желаеш да прекрачиш прага на дома ми.

— Графът вече ти го съобщи.

— Какво ми влиза в работата този арогантен човек? И той е също така поданик на царя, както аз. Говори ти! Ти единствен тук разполагаш с извънредна власт.

— И ако я пусна в ход тая власт, без да ти давам преди това дълги обяснения?

— Тогава ще те държат отговорен за последиците. Аз ще браня дома си срещу всяко незаконосъобразно нападение. Вярно, че съм само един помешчик, но си знам правата!

Сега лейтенантът се насочи към графа.

— Човекът действително си е в правото — нашепна му той. — Щяхме по-гладко да стигнем до целта, ако бяхте разговарял по-учтиво с него.

— Да не би да трябва да се мазня с благи думи на един такъв пършивец? Държането му тъй и тъй доказва, че избягалият казак се намира при него!

— А аз мисля, че тъкмо защото брани честта си по този начин, няма нищо общо с беглеца. Аз ще претърся щателно къщата му. Внимавайте!

Лейтенантът пристъпи отново към Добронич.

— Като офицер от царската армия ти заявявам, че търсим тук един беглец. Убеден съм, че човекът се е скрил в твоята къща.

— Тук се лъжеш.

— Тогава толкова по-добре за теб! Значи можеш спокойно да пуснеш хората ми.

— Така съм удовлетворен и ви разрешавам да търсите беглеца.

Добронич се обърна после към хората си:

— Пуснете солдатите да влязат! Майката и Мила нека разведат господин лейтенанта навсякъде. Аз ще остана тук, за да не попадне заедно с тях и някой паразит в къщата. Но заявявам, ако обискът причини и най-малката вреда на имуществото ми, ще накажа човека, който и да бил той. Казвам се Пьотр Добронич и в такива неща не разбирам от шега.

Офицерът май нямаше голяма вяра на казаците си.

— Ще вляза само с унтерофицера — обяви той. — Нека хората образуват тук полукръг, та вратата и площадката пред къщата да са добре заети и никой да не може да се измъкне.

Така и стана. Казаците се разтеглиха от единия ъгъл на къщата до другия в дъга, вътре в която сега се намираха всички присъстващи. После лейтенантът влезе с унтерофицера.

Графът, който се бе отдръпнал от входа, кипеше от ярост.

— Господарю — обърна се Фьодор Ломонов към него, — не е ли срамота човек като вас да е принуден да допусне някакъв си селяк да се държи по този начин с него?

— Мълчете! — изхока го графът. — Нямам охота за безполезни приказки.

Поликев се отвърна, а Ломонов го проследи с поглед, в който не се четеше никаква симпатия.

Междувременно лейтенантът се бе огледал в коридора и посочи вратата вляво.

— Какво има там? — попита.

— Дневната и съседната стая — отвърна Мила.

— Може ли да влезем?

Вместо отговор момичето отвори вратата и двамата солдати пристъпиха прага. Претърсиха грижливо помещенията, ала не откриха нищо.

— По-нататък! — повели офицерът, като се върна в коридора и се осведоми за срещуположното помещение.

— Една стаичка, в съседство на която е разположена коптильнята — обясни Мила.

— Коптильнята… нелошо! Такова място лесно може да се използва като скривалище!

Лейтенантът пристъпи рязко с унтерофицера си в стаичката и посочи желязната врата.

— Там вътре ли се опушва? — обърна се към жената.

— Да.

Той издърпа резето и разтвори широко вратата, за да може дневната светлина да проникне в окаденото помещение. Най-напред не видя нищо подозрително, но когато погледна нагоре, различи две свити, маймуноподобни фигури, клечащи една до друга на саръците.

— Вси светии! — възкликна. — Тук май даже и хора се опушват!

— Хора? — попита Мила удивено.

— Погледни нагоре, сестричката ми!

Двете жени надникнаха предпазливо в камерката и видяха за свой ужас две фигури, които дума не казваха и само по треперещите им ръце и крака се разпознаваше, че са живи същества. Обладани от страх, те отскочиха назад. На офицера му стана ясно, че изобщо не са знаели за присъствието на двамата. Той се приведе и влезе в коптильнята.

— Кои сте вие?

Никакъв отговор.

— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Не можете ли да говорите, хубостници?

— О, да, да, можем да говорим — обади се плачливо съседът Сергей.

— Е, говори тогава! Кой си?

— Сергей Пропов ми е името. Имотът и земята ми се намират наблизо.

— Човече, струваш ми се крайно подозрителен! Ами другият пък кой е?

Двамата опушени се намираха в отвратително състояние — както физически, така и душевно. Бяха поискали да си отмъстят, ала с отмъщението бяха засегнали единствено себе си. Бяха възнамерявали да заловят Борода, а в замяна се бяха кадили… цяла една дълга, изпълнена с горчивина и теглила нощ!

Сега бяха открити. И то от офицер. На вахмистъра му идеше сам да се шамароса. Макар и да не го очакваше точно наказание, той виждаше все пак да се задава кастрене и… кикот, който сигурно щеше да отекне по цялата граница. Такава излагация никога нямаше да се забрави.

Ето защо на всички въпроси към Сергей Пропов той си бе мълчал, дори и сега, когато лейтенантът се осведоми за него и всъщност бе негов дълг да му отговори, яд и срам задушаваха всяка дума в пресъхналото му гърло.

— Той е мой приятел, казашкият вахмистър Ерошкин от близката станица — отвърна вместо него Сергей Пропов.

— Какво?… Казак?… И на това отгоре вахмистър? Хиляди дяволи!

Дрехите на злощастния спътник на Пропов наистина не можеха да се различат от сажди като военна форма. Той изглеждаше просто ужасно.

— И как всъщност, магарета, се озовахте тук? — продължи лейтенантът.

— Искахме да заловим ловеца на соболи Борода и същевременно да арестуваме Добронич.

— К чорту! Че Борода в тази местност ли се намира?

— Да. Аз го видях тук в двора — възвърна най-сетне говора си вахмистър Ерошкин.

— А-а! Значи тоя Пьотр Добронич е все пак лъжец! Ама наместо да заловите Борода, вие сте се оставили вас да запрат?… Чудесно, това ще ти донесе едно хубавичко мъмренийце, вахмистър. Та такова нещо хич не е допустимо. По-късно ще ми обясниш… А сега слизайте!

Лейтенантът измъкна постоянно висящия на хълбока му камшик и така изплющя Ерошкин по краката, че оня изврещя от болка. В следващият миг уплашеният казак стоеше на земята. По същия начин лейтенантът свали на нозе и дългия Пропов.

— Сега вън! — заповяда офицерът и подпомогна двамата с камшика, додето се намериха пред къщната врата.

Крайно удивени, присъстващите се вторачиха в двете черни фигури.

— Пьотр Добронич — обърна се офицерът към помешчика, — познаваш ли ги тези двамата?

Запитаният приближи и оглежда доста време дебело наклепаните със сажди лица, после поклати глава.

— Не, не ги познавам.

— Та те бяха в твоята къща!

— Тъй като ти ги измъкна, значи трябва наистина да са били вътре. Но аз не ги познавам и не зная също как са попаднали в дома ми!

— Нали ти си ги затворил в коптильнята!

— Аз… съм ги затворил? Не, щях да го зная. Ама какво пък са дирили там?

— Това май ти самият най-добре знаеш.

— Хм-м! Сигурно са се вмъкнали да крадат. Но за щастие няма много нещо в коптильнята!

Пьотр Добронич направи толкова простодушна физиономия, че трудно бе да не му се повярва.

— Те обаче твърдят, че ти си ги бил заключил — продължи лейтенантът.

— Тези нагли лъжци!

— Не, не лъжем… вярно е! — викна вахмистърът дрезгаво. — Не дойде ли снощи в предната стаичка, където гореше лампа?

— Да. Имам навика, преди да си легна, още веднъж да прегледам дали в къщата всичко е наред.

— Не зарези ли вратата на коптильнята?

— Нея ли?… Да, правилно! Сега се сещам! Зарезих я, защото зееше отворена. Някой от хората ми трябва по невнимание да не я е затворил. Такова нещо аз не мога да търпя и ето как я заключих.

— Ама така затвори и нас!

— Вас? Че какво сте търсили без мое знание и позволение в коптильнята ми?

Вахмистърът замълча объркан, после изръмжа:

— Няма нужда да знаеш.

— Охо! Няма нужда да знам, когато двама непознати синковци се вмъкват през нощта в моя дом? Нещо да не си мръднал?… Сега работата започва да ми става подозрителна! Кажи, защо не се обадихте, когато зарезих? А?… Нека ви кажа: защото сте имали нечиста съвест и не сте искали да ви спипат! Вие сте мошеници и сте искали да ме окрадете!

— Аз?… Теб да окрада? Аз, вахмистър Ерошкин?

— Как?… Какво?… Ти си вахмистърът?

— Да.

— Гласът е същият, вярно. Ами другият пък кой е?

— Твоят съсед Сергей Пропов.

— Той ли?… Въпреки всичко питам отново: Какво дирите нощем у дома?

— Е, искахме да заловим ловеца на соболи Борода!

— При мен?

— Да. Мислехме, че пак ще дойде.

— Ето какво било!… Да, детки, вие сте извършили голяма грешка, Когато човек иска да залови някого, не бива да се оставя самия него да окошарят. Та нали в крайна сметка си е мое пълно право да си зарезявам вратите. И как ли пък ще мога да знам, че някой се е намъкнал в къщата ми! Не, драги ми приятелю, тая работа с Борода е плосък претекст! И дори да не сте се канили да крадете, то сте дошли по още по-лоша причина! Двамата бяхте турили око на дъщеря ми Мила, а когато ви бяха отрязани квитанциите, надрънкахте заплахи. Сега сте се сдружили, за да ловите тайно риба в мътна вода. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бях тикнал резето! Тая работа ще я оставя съдията да я разследва.

Това безпощадно обвинение не пропусна да окаже възнамерявалия ефект върху лейтенанта.

— Сволоч — кресна той на Ерошкин, — заслужаваш си кнута! Щастие е за теб, че не съм ти началник. Но аз няма да оставя нещата току-така. Твоят сотник ще се погрижи за това. Един солдат, на всичкото отгоре вахмистър, да бъде заловен в подобно деяние… по дяволите, главата му трябва да падне! Да те няма, отивай на чешмата и се мий! После ще ми се представиш!… А ти, бостанско плашило, да се махаш веднага оттук! — кресна и на Пропов и го шибна с камшика по прасците.

Сергей Пропов изрева високо и понечи да търти да бяга. Само че Добронич го улови за ръката.

— Стой, съседче! Вярно, господин офицерът те подкани да си вървиш, но аз още не мога да ти го разреша. Залових те в жилището си, в което си проникнал тайно през нощта. Оставаш тук! Ще те предам на съда и междувременно ти определям същото помещение, което вчера сам си си избрал.

Пропов се изплаши. Такова нещо не беше очаквал. Поиска да се възпротиви и едва когато офицерът го угости с още един удар, се остави да го отведат и заключат отново в коптильнята.

За офицера целият този инцидент беше твърде неприятен. Той съзнаваше, че вахмистърът, изиграл тук толкова жалка роля, беше навредил опасно на престижа на войската. Ето защо не си хаби повече думите за съмнителния ход на събитията, макар да таеше леко подозрение към Пьотр Добронич.

И може би ръководен тъкмо от това недоверие, държеше да продължи обстойно претърсването чифлика на помешчика — мансардните стаи, тавани, мазета. Отново го придружаваше унтерофицерът, като самият Добронич ги водеше.

В крайна сметка твърдението на Добронич, че го подозират напразно, се оказа вярно. Лейтенантът не намери и следа от беглец — нито в жилищната постройка, нито в съседните.