Ловци на соболи и казаци

14. В скривалището на заточениците

Гиза беше казал наистина на Пропов, че очите му били отслабнали, ала в действителност той си гледаше все още много зорко и веднага бе познал вахмистъра. С подпитването само бе целил да се осведоми дали е видял правилно.

Когато сега привързаха сала и възседнаха отново конете, за да яздят по оттатъшния брегови откос, той прие непринудена физиономия. Готфрид фон Адлерхорст също не показваше ни най-малка угриженост. Дори и да бъдеше разкрито, че е избягал арестант, пак нямаше защо да се страхува — имаше чувството, че може да излезе насреща на цял отряд преследвачи. Та толкова по-малко щеше да го е страх от един — тоя вахмистър тук.

А физиономията на казака в действителност не вещаеше нищо добро. Погледът му беше остро и бдително отправен към двамата новопристигнали.

— Ти тук? — обърна се той навъсено към Гиза. — Какво дириш толкова скоро пак тук?

— Какво диря? Комари естествено — пошегува се Гиза. — Че какво ли пък и друго се намира край Комарената река?

— Молчи! (Млъкни!) — обърна се рязко към него Ерощкин. — С един казашки вахмистър на Негово величество царя на Русия не се говори с такъв тон. Още веднъж, какво дириш тук? Доколкото зная, вие станувате сега край Верхний Удинск.

— Моите съплеменници наистина се намират там, ала аз, както виждаш, съм тук. Кажи, не ме ли считаш за свободен мъж? Не мога ли да язди, накъдето ми е угодно?

— Можеш. Но някои не са свободни. А който язди с подозрителни, самият попада под подозрение.

— Нещо не схващам. Или това се отнася до този господин? Да не би да ти се струва подозрителен?

— Господин? Той да е господин? — присмя се вахмистърът. С тези думи сбута коня си към двамата по такъв начин, че в случай на нужда Адлерхорст можеше да се насочи само към реката. — Бива ли да узная кой си, а? — попита го вахмистърът дебнещо.

— Търговец и земеделец от Екатеринбург съм.

— Името ти?

— Скобелев.

— К чорту! Ами че ти си имал много прочуто име, бе! На ако си мислиш, че не те познавам, много се лъжеш.

— Възможно е някога да си ме виждал в Екатеринбург.

— Там? О, не! По-скоро бях пратен преди известно време от моя сотник да Верхний Удинск, за да предам едно писмо на есаула Рапнин. Там те видях. Аз седях в кръчмата, а ти мина покрай нея. Хората те посочиха и ми разказаха, че си бил спасил от удавяне Карпала, дъщерята на бурятския княз. Ти си казак.

— Аз… казак? — направи се на удивен Готфрид. — Та нима имам чертите на сибирски казак? Я ме погледни!… А европейците при вас ги назначават само като офицери. Ако бях казак, щях да съм офицер и нямаше да позволя да бъда разпитван от теб.

— Не се пали, братле! Има и европейци, които са казаци без офицерски чин — заточениците, зачислени на служба, ти си такъв.

— Смешно.

— Бързо-бързо ще ти секна аз смеха. Ти даже и име не носиш, ами имаш само номер. Ти не си никой друг, а Номер десет!

До този момент Готфрид бе запазвал хладнокръвие. Сега обаче избухна.

— Мислех, че си разрешаваш някаква шега. Сега виждам, че ти в действителност говориш сериозно. Забранявам подобни подозрения към мен!

— Охо! Какво си позволяваш? Щом така се държиш, ще ти заговоря с друг тон! Ти си мой арестант и ще ме придружиш до станицата.

До станицата трябваше значи Готфрид да отиде с него. А озовеше ли се веднъж там, край на бягството му. Той понечи да посегне към оръжието. Гиза забеляза импулса и веднага реши да опита по-скоро с хитрост, отколкото със сила да спаси повереника си.

— Братле, ти наистина се заблуждаваш — каза на вахмистъра. — Мога да те уверя в това.

— Ти? Пет пари не давам за твоето уверение.

— Е, в такъв случай ще ти назова един друг, чиято дума ще тежи повече: Пьотр Добронич. Ти го познаваш. Питай самия него!

Това бе подсещане за Готфрид. Той веднага разбра, че трябва да се позове на Пьотр Добронич. Но как ли щеше да реагира помешчикът, който и представа си нямаше за цялата работа?

Казакът се изсмя.

— Мълчи! Какво ме грее Добронич? Аз нямам време. Ще яздите с мен направо към станицата!

Готфрид се изправи на седлото и изгледа заплашително казака.

— А бе ти познаваш ли законите, устава си? Щом като ти казвам че Пьотр Добронич ще удостовери самоличността ми, значи ще ме придружиш до него. Разбрано?

— Ако на мен ми отърва! Но тъй като на мен не ми отърва, няма да го сторя. Напред!

С това опитът на Готфрид да даде на нещата желания обрат удари о камък. Той стрелна с въпросителен поглед Гиза. Видя, че бурятът му смигна, сякаш искаше да каже: Остави аз да се оправям!

Гиза посегна към лявата ръка на казака, с която държеше поводите.

— Не се горещи толкоз, братле! — предупреди той. — Припомни си добрия урок, който ви даде веднъж в мое присъствие атаманът!

— Какво имаш предвид?

— Спомни си онзи случай преди две години, когато група заточеници избягаха през границата. Тогава вие бяхте пропуснали да си подсигурите помощта на пограничното население. Ето защо получихте нареждане за в бъдеще да не допускате подобни грешки.

Вахмистърът изръмжа, но се предаде победен.

— От мен да мине! Хайде, напред към Добронич!

Тримата мъже потеглиха — казакът редом с Готфрид начело, а бурятът след тях. Той преднамерено оставаше все по-назад.

— Разбързай се, де! Нямам време! — сопна му се казакът.

— Не мога. Конят ми взема-дава.

— Тогава ни следвай! Нямам никакво желание да те чакам.

Това бе искал Гиза. Хитростта му бе успяла. Когато двамата ездачи изчезнаха зад един храсталак, той бързо се отклони от досегашната посока.

И се оказа, че конят му в никой случай не беше изнемощял. Описа в кариер една дъга и препусна после към имението.

Пьотр Добронич стоеше пред жилището си и съгледа ездача.

— Гиза, ти?… Добре дошъл!… Какво те води толкова скоро пак при мен?

— Водя ти един беглец, казака Номер десет от Верхний Удинск! Карпала го праща. При реката вахмистър Ерошкин ни спря. Номер десет се представи за търговец и помешчик от Екатеринбург и каза, че го познаваш.

— Хубаво! Как се бил казвал?

— Скобелев, родственик на генерала.

— А малкото му име?

— Него той изобщо не спомена.

— Аз ще го кръстя Дмитрий.

— Добре. Сега трябва незабавно да се махна.

— Как стана, че не си при другите?

— Казах, че конят ми изнемогва, и изостанах. После поех незабелязано по друг път. Сега пак тръгвам и по-късно ще дойда след тях. И още едно, за малко да забравя, Карпала го обича.

И Гиза отново препусна. Когато помешчикът поиска сега да влезе бързо в къщата, Мила стоеше зад него. Беше чула последните думи.

— Карпала го обича? — попита учудено. — Но кого пък?

— Един арестант, когото вахмистърът сега ще ни доведе.

— Боже мой! Тате, мили татенце, тогава трябва да го спасим!

— Естествено! Ела вътре! Искам да ви подготвя с майка ти…

След късо време вахмистърът пристигна с Готфрид в тръс.

Личеше му на казака, че все още не се доверява на придружителя си — яздеше биещо на очи плътно до него.

— Хей! — провикна се Ерошкин. — Пьотр Добронич! Излез!

Най-напред обаче се появи Мила.

— Какво искаш? — попита сухо.

— Баща ти вкъщи ли си е?

— Да, в своята стая.

— Извикай го! Имам да говоря с него.

— Веднага.

Мила даде вид, сякаш възнамеряваше до отиде да повика баща си, ала се сепна, погледна Готфрид и приближи радостно изненадана една крачка.

— Вярно ли виждам?… Та това е нашият добър Дмитрий Скобелев! Или се лъжа?

Готфрид бе стъписан, но не показа удивлението си. Скочи от коня, завтече се към нея и й подаде двете си ръце.

— Аз съм наистина, скъпа сестрице! Значи все още ме помниш?

— Как бих могла да те забравя! И ти ли веднага ме позна?

— То се подразбира. Който веднъж е мярнал красивото личице на Мила Добронич, никога не може да го забрави!

Адлерхорст знаеше името й, понеже Гиза много бе говорил за нея. И тъй като казакът беше питал за баща й, следваше, че тя е дъщерята на помешчика — заблуда не можеше да има.

— Ами хайде влизай, де! — отвърна тя и поиска да го повлече.

Вахмистър Ерошкин беше наблюдавал мрачно сцената.

— Стой! — извика сега. — Толкова бързо тая работа няма да стане. Този мъж е мой арестант. Той е беглец.

— Какво ти дойде на ума? Това е нашият мил приятел Дмитрий Скобелев. Ела, майчице, и виж кой току-що пристигна!

Помешчицата тъкмо пристъпваше от вратата. Тя протегна на Готфрид двете си ръце. Доброто й лице засия от радост.

— Дмитрий Скобелев, сърчицето ми, синчето ми! Ти тук? Каква изненада! Кой можеше да го предполага!… Ама къде е бащицата, мъжлето ми? Трябва веднага да го доведа!

Тя се завтече обратно в къщата и след броени мигове се върна с помешчика.

— Ето го, ето!… Сега сигурно ще повярваш, Пьотр!

Лицето на помешчика изрази радостно изумление.

— За Бога, той е! — провикна се. — Не го счетох за възможно, когато моята женичка ми донесе новината. Дмитрий, синчето ми, ела в обятията ми!

Той прегърна Готфрид, целуна го по челото и страните и запита бурно:

— Ами татенцето ти как е?

— Добре!

— А майчицата?

— Много добре. Искат да изчакат събора във Верхний Удинск и да напазарят още това-онова. Мен проводиха напред да ви известя за пристигането им.

— Какво казваш, сърчице! Каква радост! Ние сме изцяло запленени. Влизай, де!

— Нямам право. Оня там ми запрети.

— Оня? — попита помешчикът с остър поглед към казака Ерошкин.

— Защо?

— Аз съм негов арестант. Бил съм беглец, някой си избягал казак Номер десет или единайсет от Верхний Удинск!

— Че кой пък му го е втълпил?… Луд ли си, вахмистър?

Ерошкин не знаеше какво да отговори, защото начинът и маниерът, по който бе посрещнат така нареченият Скобелев, ясно доказваха, че той наистина трябваше да е този, за когото се представяше. Беше очевидно, че тук бе налице само някаква прилика. Вахмистърът разбра, че се е провалил, ала не искаше да става за присмех. И той веднага намери изход от конфузията. Ами че все още имаше една причина да задържи мъжа.

— За лудост не може и дума да става — рече със смръщено лице. — Даже и да съм се поизлъгал, той пак нямаше право да лае с такъв тон към мен, представителя на царската полицейска власт, гаче ли той е някой светлейши княз, а аз съм негов коняр. Аз въпреки всичко съм длъжен да го арестувам и той ще си изтърпи наказанието.

В този миг приближи Гиза. Идваше пешком и водеше коня след себе си. Помешчикът се възползва от случая да отклони гнева на вахмистъра. Той направи няколко крачки към идващия и попита:

— Не е ли това Гиза, нашето приятелче? Но ти едва наскоро тръгна оттук. Как стана така, че си пак насам при Комарената река?

Пьотр Добронич подаде ръка на бурята и се здрависа сърдечно; майка и дъщеря също го поздравиха радушно с добре дошъл. Ерошкин ги следеше с подозрителен поглед:

— Питай този тук! — отвърна Гиза, посочвайки Херман фон Адлерхорст. — С него дойдох. Бях му водач.

— А-а, тъй ли било! Много се радвам! Хайде, влизайте, та да мога да ви предложа храна и напитки!

Всички го последваха. Остана само вахмистър Ерошкин. Той знаеше, че поканата не се отнася за него. Смушка озлобен коня с шпорите.

— Сволоч проклета! Но само почакайте! Тази вечер всички ви ще сбарам!… Че и оня Борода с вас! — изръмжа на себе си, докато се отдалечаваше в галоп.

Междувременно Пьотр Добронич бе отвел гостите си в стаята и сега им предложи питие за добре дошли. После разказа усмихнато на Готфрид по какъв лукав начин Гиза го бе уведомил за спътника си и способствал по този начин за благополучното посрещане от страна на неговото семейство.

Готфрид също осведоми в общи щрихи какво се бе случило до бягството му във Верхний Удинск. Присъстващите го изслушаха внимателно. В края Пьотр Добронич му подаде ръка.

— Обещавам ти, доколкото зависи от нас, да те преведем безопасно през границата. При това ще се намираш в многобройна компания. Предводителят, когото ще следвате, е прочут мъж — Алексей Борода, ловецът на соболи.

— Слушал съм за него. Той кога ще дойде?

— Вече е наблизо. Но тази вечер още не го очаквам вкъщи. Вероятно ще се крие до утре или вдругиден, тъй като с право ще предположи, че вахмистърът на първо време ще си държи очите отворени.

Добронич описа накратко сблъсъка, който бе имал Алексей Борода и той самият с Ерошкин и казаците му и заключи изложението си:

— А сега ще ме извиниш, но ще те помоля да се отправиш към твоето скривалище. Минаха почти два часа, откак вахмистърът си тръгна. Би могъл все пак да направи донесение и да се върне с няколко казака да те прибере.

Когато Готфрид се сбогува с присъстващите, Мила помоли:

— Мили татенце, няма ли да ми позволиш аз да заведа господина?

— Защо ти?

Тогава тя му прошепна на ухото:

— Карпала го обича и ми се иска да поговоря с него за нея.

— В такъв случай върви! И бездруго знаеш всичко добре като мен.

Готфрид благодари на своя домакин и с особена сърдечност на водача си Гиза, към когото се чувстваше задължен, получавайки от него уверението, че ще го посети в скривалището.

Мила се бе оттеглила за няколко минути. Когато сега се върна, носеше блуза от зелено сукно и също такъв брич, напъхан в кончовите на високите до коленете ботуши, без да се бива, тя потегли с Готфрид.

Двамата минаха край чешмата и поеха между храстите към езерото. Ридовете там се издигаха все по-високо и се сбутваха все по-плътно. Мила спря пред една клисура, чиито стени едва ли отстояха на повече от петнайсет-двайсет метра една от друга, и израстваха стръмно нагоре.

— Ние сме при целта.

— Вече? И тук ли е скривалището?

— Да. Опитай да го откриеш!

Готфрид се огледа внимателно, ала не забеляза нищо, което да прилича на скривалище. Вдясно и ляво се извисяваха възбог отвесните скални стени. Вляво растеше една ела, каквато Готфрид никога не бе виждал през живота си. Беше червена ела, висока сигурно над трийсет метра и с чудовищна обиколка. Клоните й започваха още на метър от земята и бяха така гъсти, че човек не можеше да различи стеблото.

— Е — усмихна се Мила, — виждаш ли нещо?

— Не.

— Тогава ела!

Момичето се огледа предпазливо — таен наблюдател наблизо нямаше. Мила пристъпи към дървото и посочи върха.

— Трябва да се изкатерим там!

С един мощен отскок се метна на най-долния клон. Готфрид я последва.

Човек можеше да се изкачва из гъстия клонак като по стълба. В близост до ствола нямаше разклонения, така че и в това отношение не съществуваха пречки. Елата можеше да се сравни с огромна, облицована в зелено кула, която наместо стълбище криеше във вътрешността си многобройни, възкачващи се един над друг, многократно кръстосани клони.

Така се изкачваше Мила, следвана от беглеца, все по-високо и по-високо. На няколко пъти почиваха, защото изкачването все пак си бе уморително.

Трябва да бяха изкатерили около две трети от дървото, когато момичето спря.

— Сега сме кажи-речи на мястото. Я се поогледай!

Ала Готфрид така и не видя нищо повече освен стеблото на елата, от което излизаха клоните на безчетните годишни прирасти и гъстата, непроницаема зеленина наоколо.

— Да продължим!

Мила закрачи по един дебел клон, израсъл под прав ъгъл от ствола. Начинанието не беше опасно, тъй като на височината на раменете имаше втори клон, за който човек можеше да се държи, а два клона, макар и на тази височина, бяха достатъчно здрави да понесат товара на двама души.

Внезапно Мила коленичи, бръкна с две ръце в гъстата, зелена, иглолистна стена и я раздели.

— Сега виждаш ли го? — попита.

— Не.

Готфрид не бе съгледал нещо повече от едно тъмно място и не знаеше как да го разбира.

— Продължавай, но предпазливо!

Момичето сега се шмугна в гарнирания с иглички клонак. Готфрид направи още три крачки напред по клона и на свой ред проникна в хаоса от иглички.

Около него беше съвсем тъмно. Той се почувства малко несигурно, ала продължи да върви в права посока от ствола и по клона — при елховия клонак, който го шибаше по лицето. Клонът по негови сметки трябваше скоро да свърши.

Тогава почувства да го улавя ръката на Мила.

— Стой! — каза тя. — Сега е достатъчно. Искам да светна. Почакай мъничко!

Готфрид видя да припламва клечка кибрит, после загоря лоена свещ, която Мила държеше в ръката си, и нейното миловидно, румено лице се усмихна насреща му. Тя се държеше с Готфрид съвсем непринудено, коренно различно отколкото пред Борода.

Той все още стоеше на долния клон и се държеше здраво с две ръце за горния. Но за свое изумление нито вдясно и ляво, нито над себе си и под себе си забеляза други клони от дървото. Странично напред съгледа Мила. Тя създаваше чувството, че витае във въздуха. Под нозете си определено вече нямаше елхов клон.

— Боже мой! На какво всъщност стоиш? — попита той нервно.

— На твърда земя — отговори тя. — Хайде, опитай и ти! Опитай с крак! Не е нужно повече да се държиш.

Адлерхорст се отзова на подканата и почувства каменлива земя.

— Ама каква е тая работа? — запита я. — Къде сме?

— В нашето скривалище. В отвесната скална стена, до която опира елата, тук горе има пещера. Два от клоните са израсли навътре в нея — този, на който стоеше и онзи, за който се държеше. Сега имаш под себе си камениста земя.

— Ах, това е забележително!

— Нали? Кажи ми сега, може ли някой, който търси скривалището ни, да открие това потайно кътче?

— Никога! Ами на вас пък как ви стана известно наличието на пещерата? Сигурно случайно.

— Да. Един бурят я открил, преследвайки дива котка. Животното се покатерило по елата и изчезнало тук в пещерата. Но да продължим сега нататък!

Мила закрачи напред със свещта.

Ходникът, в който се намираха, представляваше триметрова скална цепнатина, която все повече се стесняваше нагоре. Вероятно имаше над четири метра височина.

След известно време момичето спря и седна на един стол, на истински стол.

До този момент тя така бе държала ръка пред свещта, че спътникът й можеше да различава наистина пътя, ала не виждаше какво има пред него. Сега забеляза, че скалният процеп внезапно се бе разширил, да, да, той се намираше в едно скално жилищно помещение, в което имаше маса и няколко стола!

— Е, как ти харесва тук? — попита тя.

— Превъзходно е! Кой би го помислил!

— И още повече ще видиш. Но по-напред трябва да се заема с един малък служебен акт.

Мила посегна усмихнато към една ниша и взе някаква книга, мастилница и поставка за перодръжки.

— Тъй! Впиши си, моля, името!

Готфрид седна на масата, отвори книгата, приближи свещта и започна да разгръща листата. Какви имена само срещна! Князе, учени и неуки, артисти и занаятчии бяха записали имена, бележки, стихове.

Беглецът постави на свой ред името си под последната отметка.

Мила взе книгата и надникна. Високо и ясно прочете:

— Готфрид фон Адлерхорст!

Той надигна удивено глава.

— Как? Ти можеш да четеш немски? Кой те е учил?

— Майка. Тя е немкиня, родена край Кьонигсберг. И сърдечно ще се зарадва, като научи, че си й съотечественик. Но тук вече свършихме.

Тя взе отново свещта и поведе беглеца по-нататък по ходника, който след късо време отново се разшири, образувайки очевидно едно по-голямо помещение.

— Ще запаля лампата.

Безгранично изумление се изписа по чертите на Адлерхорст, когато се огледа — намираше се в… библиотека. Пълна с книги етажерки се издигаха почти до високия таван, а няколко маси и пейки предоставяха възможност за многобройни читатели да се вдълбочат уютно в неизброимите четива. От средата на потона висеше голяма газена лампа, която пръскаше достатъчно светлина в помещението.

— Но, Мила! — възкликна Готфрид. — Нима това е истина? Или сънувам?

— Да, виждаш, че сме се постарали да създадем възможно най-приятни условия за нашите нелегални гости. Татко е рендосвал и сглобявал всичко това и на отделни части го е издърпвал горе. Случва се някой «клет човек» да е принуден месеци да прекара тук, додето се предложи безопасна възможност за измъкване. Можеш да си представиш при това положение от каква ценност са тези книги за него.

— И кой го изхранва този беглец?

— Ние. Всеки ден получава визита от нас. Но когато бурятите се намират наблизо, за тази пещера и квартирантите й се грижи Карпала. О, тя е умна! Научила е много от учените господа, които са пребивавали тук.

— Всичко ми е като сън!

— Нека тогава веднага ти покажа, че си буден. Ела!

Мила закрачи отново напред по ходника до едно помещение, от чийто таван и стени висяха в изобилие наденици, сушени бутове, меса, разни пушени риби. Сред тях имаше няколко огромни сьомги, каквито често се улавят в Байкалското езеро.

Освен това тук се виждаха бъчонки с брашно и други готварски продукти.

— Нашите гости в никой случай не са принудени да страдат от глад — усмихна се момичето. — Всеки може да си вземе каквото му се хареса. Но нататък!

Стигнаха до едно голямо помещение, чийто под бе покрит със суха шума и кожи.

— Ах — удиви се Готфрид, — та това е истинска, добре обзаведена обща спалня!

— Тук могат да спят много бегълци — кимна Мила. — Въздухът през лятото е хладен, а през зимата-достатъчно топъл.

— Ама всичко това е направо чудесно! Сага само една кухня липсва.

— И нея я има. Но се ползва само когато тук има толкова много гости, че да представлява трудност снабдяването им от къщи с топли гозби.

— А как качвате яденето горе?

— После ще ти покажа. Нека по-напред инспектираме още нещо.

Тя тръгна със свещта напред и скоро Готфрид видя да проблясва слънчевата светлина. После една цепнатина ги изведе на доста голямо, открито пространство.

Мястото имаше фуниевидната форма на кратер. Вътрешните стени, гъсто обрасли с дървета и храсти, се издигаха стръмно, но все пак бяха изкатерими.

Вляво долу бликаше от скалите на дъното малък бистър ручей и после изчезваше вдясно сред пропускливия камънак.

— Какое чудо! (Какво чудо!) — възкликна Готфрид. — Човек остава с чувството, че Господ е създал това място единствено и специално за нелегално местожителство на бегълци!

— Така е. По-добро и подходящо изобщо не би могло да бъде. Друг вход или изход освен този, през който дойдохме, няма, тъй като външните стени на кратера се спускат отвесно.

— И никой неканен не може да открие пещерата.

— Да, отвън човек по нищо не може да забележи скривалището. Но който живее тук, може да обгръща с поглед цялата околност. Ако се изкачиш горе и се скриеш сред храсталаците, ще виждаш надалеч в страната. Долу до възвишението се намира нашата къща, а в далечината ще съзреш града. От другата страна пък се вижда голяма част от езерото, до което можеш да стигнеш от голямата ела за пет минути. Следователно си в състояние да съгледаш всеки враг, който приближава «квартирата» ти.

Сега Мила посочи ниска каменна зидария.

— Основа там е оджакът, на който можеш да вариш, печеш и пържиш. Посудата е зад него.

— Ами че тогава е налице всичко, от което човек се нуждае. Само още едно ме учудва. Как сте домъкнали всичко това горе?

— Ела, ще ти покажа.

Тя се обърна и поведе Готфрид през цялото бежанско жилище до входа при елата. Там момичето посочи една странична ниша на ходника. В нея имаше един кош, вързан за здраво въже, което се навиваше на нещо като дървен скрипец.

— Спускаш коша навън над канарата и развърташ скрипеца — обясни Мила. — Хващаш въжето, след като се е извъртяло, за да можеш да почувстваш, когато бъде дръпнато. Това е знакът, че можеш да изтеглиш коша. Но ако идва някой от нас, той се изкачва по дървото и дръпва ей тази връв тук вляво за звънеца. Звъненето предизвестява скрития беглец, за да не се стресне от появата му. Вторият шнур там вдясно води до звънец в нашето жилище.

— Сестрице, удивен съм колко грижливо сте организирали всичко.

— Тук ти си на сигурно място. За всеки случай татенцето ще ти направи днес едно посещение, за да види как се чувстваш. Можеш да му изкажеш желанията си. Ти си ни препоръчан от Карпала, така че ще ти предложим всички удобства, които изобщо са възможни.

— Не го ли правите за всеки?

— Не, това би означавало прекалено много ангажименти.

— Защо тогава тъкмо за мен правите изключени, добра ми сестрице?

— Защото зная от Гиза, че… че Карпала те обича — отвърна Мила усмихнато.

— В самом деле? (Наистина ли?) тя ме обича? — извика Готфрид възбуден. — Кой го е споделил с Гиза?

— Може би самата му го е казала, когато те е поверила на него. И ти я обичаш, нали?

— Да, от души! (Да, с цялата си душа!)

— Тя го заслужава! — каза Мила простичко. — Карпала не ти ли каза кога ще бъде тук!

— Не. Но ще дойде.

— Това ме радва. Но за днес остани със здраве! Утре пак ще се видим.

— Бог да те пази!

Те си подадоха ръце, после Мила му предаде свещта и изчезна сред тъмния клонак на дървото.

Готфрид се върна във вътрешността на скривалището и подложи всички помещения на щателно проучване. Там намери още много неща, които Мила не беше му показала. Всички възможни удобства, за които можеше да става дума при един изнемощял от гонитба беглец, бяха създадени с истинска любов и грижовност.

В библиотеката Готфрид угаси все още горящата лампа и се отправи навън към кратера като изкачи стръмната му стена. Височината възлизаше далеч над трийсет метра.

Скрит зад храсталака, той огледа далечината.

Вляво можеше да погледне отсреща до реката. На далечно разстояние вдясно лежеше градът. По-натам следваха станиците — онези малки укрепени казашки села, между които се намираха отделните постове с вишките за огневи сигнал.

Готфрид фон Адлерхорст започна да обхожда бавно и предпазливо ръба на кратера.

Видя Байкалските планини и различи между ридовете Монголската пустиня, която се източваше на юг застинала и пуста. По-нататък, на запад се ширеше езерото. Водите му проблясваха като течно сребро в слънчевата светлина и сред тези искрящи водни маси се издигаха потънали в зеленина острови.

Там на запад, далеч, далеч в далнините беше родината, свидната немска родина…

Очите му овлажняха. Колко дълго се бе намирал далеч от нея — навсякъде чужденец, заточеник, беглец!

Той седна, оброни глава на една скала и потъна в меланхолични спомени. Замисли се за нещастието, сполетяло неговото семейство; за граф Василкович, при когото бе намерил втора родина; за дивия, изпълнен с опасности войнишки живот в Кавказ и за… единствената звезда, изгряла там за него — Закума.

Да, беше я ухажвал той… Закума, прекрасната. Ала после нейният образ бе избледнял в далечината и едва дълго време след това той бе узнал какво е истинска любов. Вярно, беше обожавал Закума, сърцето му се бе разтупкало по-силно, когато я видя… но какво беше всичко това в сравнение с неимоверно мощния ураган, който бе раздухала в него Карпала? Както беше признателността и благотворението пред всемогъщата Любов!

Слънцето бе достигнало хребетите на планините и бавно потъваше зад тях. Възвишенията започнаха да хвърлят дълги, тъмни сенки върху езерото. Беше време да се оттегли в скривалището.

Адлерхорст се спусна, напи се от чистия извор и се отправи към библиотеката. Там запали отново лампата, избра си една книга и започна да чете.

Но не бе седял кой знае колко дълго и звънецът се обади. Той се надигна бързо от пейката. Кой ли можеше да е?… Най-вероятно Пьотр Добронич.

Правилно! Помешчикът дойде да го успокои още веднъж в неговото настоящо положение, да го увери в своята подкрепа и да го помоли да бди през нощта внимателно вън на елата и да го уведоми, в случай че казашкият вахмистър мине с хората си оттук, за да залови, както сигурно предполагаше, Борода в двора. Готфрид с радост изяви готовност.

— Само ми кажи къде трябва да застана!

— Дойде ли вахмистърът с хората си откъм езерото, то непременно ще мине покрай дървото. Така че слез до най-долните клони. Оттам ще можеш всичко да виждаш, без самият ти да бъдеш забелязан. После ще се покатериш да дръпнеш шнура, водещ до звънеца в моето жилище.

— Кога да застъпя на пост?

— Веднага. Вече се смрачава. Предполагам, че казаците ще се появят своевременно.

Угасиха лампата и напуснаха пещерата. При входа Добронич още веднъж обърна внимание на своя повереник върху звънчевия шнур за неговото жилище и му показа забития в един клон гвоздей, служещ за разпознавателен знак при изкачването.

В клонака на елата беше тъмно като в рог.

При спускането мъжете трябваше да разчитат изцяло на осезанието си. Въпреки това стигнаха без инцидент долу.

— Тъй — прошепна Пьотр Добронич, — остани тук на последния клон. Така никой няма да може да те открие.

После скочи на земята и бързо се отдалечи. А наблюдателят се намести удобно на седалището си.

Скоро се мръкна напълно. Наоколо цареше дълбока тишина. По едно време на Готфрид се стори, че чу тихи стъпки. Той се сепна защото си нямаше и понятие, че тъкмо червената ела, на която седеше, бе явката на вахмистъра и Сергей Пропов.

Под елата стъпките замряха и Готфрид различи една висока, мършава фигура.

— К чорту! — изръмжа непознатият. — Още го няма! Само да не ме накара да го чакам цяла вечност!

После човекът седна на земята и се облегна на дървесния ствол.

Само след късо време се появи втори.

— Пет!

— Пет!

— Я гледай, вече си тук, Сергей Пропов?

— Да, приближи се, вахмистър!

Готфрид сега знаеше точно с кого си имаше работа. Мъжете стояха точно под него и макар да не говореха високо, можеше всичко добре да разбира.

— Къде е конят ти? — попита Ерошкин.

— Скрит сред дърветата. Самичък ли дойде, или си довел и хората си?

— Сам съм. Искам само аз да спечеля хилядата рубли, определени за Борода. Беше ли вече при къщата?

— Не.

— Аз ще отскоча да проверя дали въздухът е чист. Синковецът може би пак е наслагал разни храни на прозореца.

Вахмистър Ерошкин се отдалечи дебнешком и мина доста време, преди да се върне.

— Прозорецът е отворен и на перваза наистина има храна за бегълци.

— Много добре. Значи всичко се нарежда.

— Добронич рано си ляга. Изчакваме го да се намъкне в кревата, влизаме през прозореца и се шмугваме в коптильнята.

— Както речеш.

Сега настъпи пауза и Готфрид обмисляше какво да прави. От разговора на двамата бе узнал, че са тук сами и възнамеряват да спипат Пьотр Добронич и ловеца на соболи. Казаци вахмистърът не беше довел.

При това положение не беше ли добре още сега да уведоми помешчика? Готфрид реши да го стори.

Започна да се катери — бавно и тихо, за да не бъдат чути движенията му от двамата. Така достигна до входа на скривалището, попила в мрака за шнура и го дръпна няколко пъти. Сигналът беше даден.

После пое обратно и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-тихи и бавни ставаха движенията му. Когато стигна най-долните клони, долови гласа на Пропов.

— Нищо ли не чу? Беше нещо над нас в клоните.

— Сигурно някоя катерица.

— Възможно. Иска ми се само да знам какво означаваше онова звънене преди малко.

— Вероятно сигнал за ратаите и ратайкините да се прибират в къщата и да отиват да си лягат. Да изчакаме още малко! После искам да се промъкна още веднъж дотам, за да хвърля едно око дали хората са се оправили по леглата.

Отново измина може би четвърт час, през който мъжете под дървото мълчаха. После вахмистър Ерошкин се отдалечи пак.

— Наистина са налягали — уведоми при връщането си. — Всички свещи са угасени с изключение на една лампа в собата, на чийто прозорец е яденето и поркането.

— В такъв случай ловът ни, изглежда, ще успее. Да потегляме.

След известно време двамата напуснаха мястото си при червената ела, придържайки се плътно към скалите.

Готфрид скочи бързо от клоните на земята и ги последва, като се прокрадваше в силно приведена стойка зад тях и се стараеше да не изпуска мъжете от очи.

Ерошкин и Пропов бяха достатъчно предпазливи да се възползват от всяко прикритие и спираха зад всеки храст, преди да пресекат някоя открита площ.

Така стигнаха в непосредствена близост до къщата и се отправиха най-напред към лицевата страна, за да видят дали в стаята на помешчика още свети. Готфрид постъпи по същия начин, но се придържаше толкова далеч от тях, че в никой случай не можеха да го открият, фронтонният прозорец беше тъмен.

Сега Пропов и Ерошкин плъзнаха към осветения прозорец.

Вахмистърът тикна едното крило, което беше само притворено, и се вмъкна.

Сергей Пропов го последва. Когато двамата се намериха в собата, бутнаха отново крилата на прозореца.

Сега се примъкна и Адлерхорст, но застана така, че светлината да не пада върху лицето му и вече бе в състояние да огледа малкото помещение.

Върху една масичка трепкаше малка газена лампа, която осветяваше достатъчно собата. На прозоречния перваз лежеше половин самун хляб заедно с един брус сланина и до тях шишенце с ракия. Вляво имаше врата, извеждаща вероятно в коридора, а срещу прозореца — втора, по-тясна и ниска от предишната и облицована с желязна ламарина.

Към тази врата пристъпиха двамата, отвориха я и се шмугна навътре.

«Аха! — помисли Готфрид. — Това е споменатата коптильня и те се скриха, за да заловят Борода, ако влезе оттук да потърси помешчика. Това може да се окаже съдбоносно за него, който е беглец като мене. Какво да предприема?» Време за дълго размишление Готфрид нямаше. Той трябваше и щеше да действа. Същевременно се сети за изявлението на Добронич относно Борода. Помешчикът очакваше преследвания. Само че къде? В къщата или при червената ела? Борода може би знаеше скривалището. Или по-точно, сигурно го знаеше, иначе Добронич не би си легнал толкова спокойно. Помешчикът, изглежда, разчиташе, че Борода временно ще се подслони в пещерата Значи към червената ела! Борода трябваше да бъде предупреден!

И Готфрид се измъкна нататък. Тъкмо се канеше да пристъпи под широкия покрив на дървото, когато му викна някакъв груб глас:

— Стой! Нито крачка повече!

Готфрид не знаеше страх наистина, ала да бъдеш спрян посред нощ ненадейно по този начин, няма как да не се стреснеш.

Той вдигна крак да направи крачка напред. Веднага изщрака петле.

Очите на Готфрид пронизаха мрака. Видя до ствола на дървото да стои висока фигура, чиято протегната към него ръка държеше пистолет.

През главата на Адлерхорст се стрелна една мисъл.

— Послушай меня! (Чуй ме!) — прошепна той на непознатия. — Да не би да си Алексей Борода, прочутият ловец на соболи?

Отговори само някакво неясно ръмжене.

— Можеш спокойно да си признаеш. Защото ако си този, аз съм твой приятел и другар по неволя и искам да те предупредя за една опасност. Вахмистърът е тук, за да те залови. Той те дебне.

— Или аз него. Кой си ти всъщност?

— Един избягал казак с номер десет, когото Пьотр Добронич прие в къщата си.

— Добре, ще ти повярвам. Но ако въртиш някаква двойна игра, тя ще ти е последната, приятелче! Та тъй, аз съм Алексей.

— Почти така и очаквах, помешчикът ми разказа за теб. В действителност той не знаеше дали ще дойдеш тази нощ, защото вахмистърът дебне да те залови.

— Аз трябва да говоря още днес с Добронич и не ме е страх от някакъв си там вахмистър. Дори и целия двор да обградеше тоя с казаците си, пак бих се промъкнал.

— Няма да ти се наложи. Там казаци няма. Вахмистърът е придружаван само от един човек — някой си Пропов, когото Добронич и дъщеря му отблъснали като жених, и който сега вероятно иска да им отмъсти.

— Знаеш ли къде се таят хайкаджиите?

— Да. В коптильнята. Те очевадно предполагат, че ще влезеш през прозореца на «клетите хора». Ще ти го покажа.

— Знам го. По-добре ми отговори още на един въпрос. Ти русин ли си?

— Не. Немец.

— Какво? — изплъзна се от Борода на немски. — Та ние тогава можем да си служим с немския! Моят баща също е немец. Едва по-късно, когато се изселил в Русия, се нарекъл Борода. Каква щастлива среща — съотечественик и другар! Сега мога да ти окажа и пълното си доверие. Един съотечественик и беглец няма да издаде другия. Нека бъдем добри приятели и взаимно да се подпомагаме, за да се измъкнем най-сетне от тоя пуст Сибир.

Те разтърсиха сърдечно ръце. После тръгнаха един до друг мълчаливо към къщата. Борода — висок и напет, Готфрид — повече строен и гъвкав.

На хармана пред къщата младият Адлерохорст показа осветената соба.

— Сега какво ще правиш?

— Ще ми се да им изиграя някой номер — щур, какъвто го заслужават. Да знаех само къде спи Добронич.

— В мансардната стаичка там вдясно.

— Ще го събудя. Ако имахме стълба, можехме да стигнем до прозореца му.

— Стълба навярно ще се намери. Ела! Да потърсим.

Те се отправиха тихо към задната стена на къщата. На нея действително висеше, както бяха предположили, една стълба. Отнесоха я бързо до фасадата и я облегнаха. Стигна до билото на покрива. Борода се качи и почука на прозореца — веднъж… втори път. И Добронич отвори. От сигнала на камбанката той бе предизвестен за визита само не и за появата на Борода.

— Аз съм Борода и желая да говоря с теб.

— Борода, ти? Каква непредпазливост! Обзалагам се, че вахмистърът и казаците му са вече тук.

— Той е тук, но казаци с него няма.

Ловецът на соболи сега разправи на помешчика всичко, което бе видял и чул Готфрид.

— За тая работа зле ще си изпатят двамата обесници — разгневи се Добронич. — Веднага слизам. Чакай ме долу!

Добронич затвори прозореца, а Борода слезе при Готфрид фон Адлерхорст. След броени минути помешчикът излезе от къщата и пристъпи предпазливо към осветената стаичка.

— Да — каза след малко. — Влезли са. Вратата на коптильнята е отворена а хлябът и сланината лежат различно от положението, в което ги оставих. Хайде, внимавайте само как ще ги подредя синковците!

С тези думи помешчикът тръгна и скоро след това двамата бегълци го видяха да влиза в собата.

— По дяволите! — чуха го да гълчи високо. — Някой е оставил врата на коптильнята отворена и вятърът ще изкара всичките сажди навън!

Той затръшна шумно вратата и тикна тежкото желязно резе, така че Пропов и казакът Ерошкин се оказаха заключени. Сега се отправи отново навън при наблюдателите.

— Запрени са — ухили се той — и нека покиснат до утре в коптильнята. Тези мошеници искаха да ме вкарат в беда… сега за тая работа ще бъдат най-малко надлежно опушени. И страшно ще се радвам, когато ги пусна да излязат пред всичкия народ посред бял ден.

И сега, след като помешчикът така блестящо бе заловил двамата си врагове в собствения им капан, Борода изложи своите желания относно заточениците. Той разказа, че с около петдесет бегълци е преминал благополучно Селенга и е отвел отряда си в един голям гъсталак край Комарената река, но който все пак не предлагал достатъчна закрила за по-дълго време. Накрая попита помешчика дали не може да му назове някое друго, по-добро скривалище.

— О, отлично даже! — отвърна Пьотр Добронич. — И то тъкмо над високата червена ела, под която си се срещнал с нашия приятел тук. Там има достатъчно пространство за твоите петдесет бегълци. После ще ти го покажа. От това по-чудесно убежище не може и да съществува.

— И ти си на мнение, че после с твоя помощ ще ни се удаде да минем границата?

— Надявам се. Каквото можем да направим, ще бъде направено. Ето ръката ми като гаранция.

— Ние непременно трябва да се прехвърлим — каза ловецът на соболи решително. — Не стане ли по един, или друг начин, ще изпълня намерението си, което още от самото начало е залегнало в ума ми. Потърсваме някоя станица, където държат на склад резервни униформи, нападаме я, обмундироваме се и си присвояваме наличните коне. Така ще можем сетне преспокойно да яздим като царски казаци до Оренбургската околия. Оттам тръгваме през Туркестан за Персия… после сме спасени!

— Но за тая цел ще трябва да си изберете някой предводител с енергия и замах!

— Вече го имаме — полковник Ендевич, който е служил в царската гвардия. Той говори персийски и туркменски и е дързък и съобразителен мъж. На него ще поверим предводителството.

— Въпреки това тази работа трябва добре да се обмисли. Тя е опасна и без дъщерята на бурятския княз Була едва ли ще може да се осъществи. Е, аз се надявам, че тя веднага ще потегли насам с хората си от Верхний Удинск. Пратил съм й един благонадежден куриер. А сега да навестим скривалището!

Борода бе удивен от богато оборудваната пещера не по-малко, отколкото преди туй Готфрид. Той почти не намираше думи да изрази възхищението си от постиженията на Добронич. Да, тук действително се предлагаше достатъчен подслон за цялата му дружина.

— Щом теб те задоволява и аз съм доволен — рече помешчикът простичко. — Но кога смяташ да доведеш хората си?

— Идната нощ. Ще ги доведа наблизо и първо ще се промъкна сам да се поогледам. После ще действам според обстоятелствата.

— Е добре, нека сега си вървим. Предполагам, че ще потеглиш още по тъмно, за да не бъдеш открит от някого.

— Да. Но за целта имам още достатъчно време. Остави ме още мъничко тук! Бих желал да побеседвам още малко с моя съотечественик.

— Както искаш. Останете и двамата със здраве!

Добронич тръгна, а двамата бегълци още дълго седяха заедно в библиотеката. Борода разказа фамилната си история.

— Когато татко бе заточен, майка го последва доброволно с нас двете деца. Преживяхме много неща. Сестричката ми умря по път. Аз още като момче реших да се занимавам с лов на соболи и печелих хубави пари. Когато струпах достатъчно, да покрия пътните разноски, освободих татко и избягах с него и майка. Тя е единствената жена в нашата група и споделя всички опасности заедно с мъжете. Срещахме бегълци, които се присъединяваха към нас. Други пък пътем освобождавахме и сега сме тук. Това е, разказано накратко житейският ми път. Възнамеряваме да се отправим към Германия. Дали ще стигнем до нея, това знае само Господ Бог.

Накрая Борода се стегна за път. Готфрид го придружи до вън и там за своя изненада забелязаха, че денят вече настъпва.

Сбогуваха се сърдечно и Борода се спусна по червената ела.

Когато напусна укритието на дървото, той се огледа предпазливо в дрезгавеещото утро. Наоколо не се виждаше жива душа.

Борода се промъкна още веднъж до двора на Добронич, за да види дали там всичко си е още по старому.

Двете прозоречни крила на стаичката бяха още открехнати. Хлябът и сланината си бяха все там, ракията също бе налице. Изглежда, всичко живо още спеше, а благочестивият съсед Сергей Пропов и казашкият вахмистър явно все още се намираха в коптильнята.

Къде ли можеше да е помешчикът?

Борода се промъкна бързо и безшумно до лицевата страна и погледна нагоре към прозореца на Пьотр Добронич. Беше затворена. Помешчикът се бе отправил в стаичката си и противно на намерението си бе заспал.

Тогава Борода чу зад къщата да пее звучен женски глас и той ясно разбра текста на песента. Беше меланхоличен напев, изпълнен с момински копнеж по любимия.

Борода познаваше гласа — беше го чул вчера, когато стоеше дебнешком зад гъсталака при чешмата. Надникна предпазливо зад ъгъла.

Да, там беше Мила Добронич, в градината зад къщата. Береше си утринен букет и си пееше.

Сега тъкмо отпусна ръката с цветята, облегна се на едно дърво и погледна на изток, където една бледа заря предизвестяваше изгрева на слънцето. Кого търсеше тя там? Кого поздравяваше със своята изпълнена с копнеж песен?

Борода излезе с няколко бързи крачки иззад ъгъла на къщата и се отправи към Мила. Силна червенина покри мигновено страните й.

— Изплаши ли се, сестрице? — попита той. — Нима съм толкова нежелан компаньон, че стряскам хората?

— О, не! Аз съм само… само стъписана от твоята дързост. Нима нямаш представа каква опасност те дебне тук?

— Много добре зная, че няма от какво да се боя.

— Значи не си наясно. Вахмистърът е ужасен!

Борода се разсмя весело.

— Имаш право, Мила, той е ужасен. Ако го огледаш по-отблизо, ще видиш, че е още по-ужасен, отколкото си мислиш. Питай баща ти, той ще ти го покаже!

— Та това звучи като някоя тайна.

— Такава си е наистина, и то чудесна, сестрице.

— Имам чувството, че си говорил с моето татенце?

— Да, снощи. Но ти няма да кажеш на никого, нали, Мила?

В този миг Пьотр Добронич се зададе от ъгъла на къщата.

Съглеждайки двамата, той ги заплаши с пръст.

— За Бога, какво ви хрумна! Мислех, че отдавна си изчезнал, Борода! Вече е толкова светло, че изобщо не ми се ще да те пусна. Ще те видят по пътя.

— Не се безпокой за мен!

— Нека Бог те закриля!

— Къде мога да те срещна в полунощ? — попита Борода, подавайки ръка на Добронич.

— При червената ела.

— Добре. Бъди здрав, бащице! Бъди здрава, сестрице!

Борода се изгуби зад плета, ограждащ малката градинка.

— Отдавна ли беше при теб? — попита помешчикът.

— Не. Току-що бе дошъл.

— Твърде рисковано е да бъбри с теб тук в светлото утро. Ако ви беше чул някой казак, свършено бе с Борода.

— И вахмистърът бил тук, а?

— Той ли ти каза? А знаеш ли също къде?

— Не. Когато го попитах, той ме препрати при теб.

— Правилно е било. Чуй, детенце, ти не бива нищо да знаеш — нито сега, нито по-късно. Ще видиш както вахмистъра, така и един друг, но трябва да бъдеш без всяка представа. Те своето прегрешение… ах, слушай! Чувам коне… да погледнем кой е!