Ловци на соболи и казаци

3. Дивия запад в Сибир

Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър в Сибир! Какво ли бе принудило тримата да разменят саваните и прериите с негостоприемните, коренно различни тундри?

Преди време в Долината на смъртта[17] те наистина дори насън не се замисляха за подобна вероятност и биха се изсмели в лицето на всеки, който направеше макар и само намек, че Детелиновият лист ще тъпче азиатската земя.

Но после всичко си дойде много просто. Участниците в събитията от Долината на смъртта бяха принудени за дълго да останат в Сан Франциско, тъй като свидетелските им показания бяха необходими пред съда. И там Херман фон Адлерхорст получи едно писмо от своя приятел, художника Паул Норман, което го хвърли в голяма възбуда. Писмото беше вече с остаряла дата и препратено до получателя по околни пътища.

Херман побърза да отиде с писмото при брат си Мартин, който бавно се възстановяваше от понесените в живачната мина страдания. Посъветваха се заедно за следващите стъпки. Трябваше ли да приемат безпрекословно за чиста монета официалната руска обява за смъртта на Готфрид и неговия настойник? Мартин, чиято душевност бе все още угнетена, сметна положението за безнадеждно. Херман, напротив, беше на друго мнение. Щастието, съпътствало го при търсенето на Мартин, беше го настроило оптимистично. Та нали и Мартин беше безследно изчезнал и все пак благодарение на острия ум и упоритостта на Олд Файерхенд се бе отдало да го намерят и освободят. Олд Файерхенд! Да, той и Винету бяха мъжете, които можеха да им дадат най-добрия съвет при този мъчен въпрос.

Двамата братя се отправиха бързо към стаята, обитавана от ловеца и апача. Огнената ръка прочете задълбочено писмото, после погледна замислено Херман.

— Искате съвета ми? Хм-м! Работата не ми харесва.

— Как тъй? — поиска да знае Херман.

— Един граф не изчезва току-тъй в Сибир. Зад това се крие нещо друго.

— Имате предвид някакво престъпление?

— Да.

— Значи се опасявате, че брат ми е убит…

— Не това исках да кажа. Знаете, че вярвам в смъртта на даден човек едва когато съм видял трупа му. Помислете за брат си Мартин, когото вече се канехте да отпишете, а ето че той стои до вас жив и в сравнително добро състояние!

— Имате право, човек не бива да се опасява веднага за най-лошото. Но пък каква друга възможност би могло да има?

— Това сега естествено още не може да се каже. Във всеки случай не трябва да се унива още в първите минути, а да се търси местонахождението на изчезналите.

— Ами дайте ми тогава някой добър съвет! Нали четете тук, че липсва всяка отправна точка.

— Никое престъпление, каквото и да е то, не се извършва, без да остави след себе си макар и слаба следа. При предпоставката, че действително се касае за престъпление.

— И къде по ваше мнение да започна търсенето?

— Там, където видимо прекъсва последната следа. Вярно, минало е много време, но въпреки това и днес биха могли да се установят селищата, през които е пътувал графът с брат ви.

— Казвате го с такава лекота. А за мен нещата все пак са много трудни. Е, да, ако имах край себе си някой скаут като вас! Не бихте ли могъл — зная, че е прекалено дръзко от моя страна — не бихте ли могъл да дойдете с мен?

Олд Файерхенд се засмя.

— Толкова проста, както си мислите, работата не е. Знаете, че стоя начело на едно предприятие и по тая причина не мога току-така лесно да се освободя.[19] Нещата около вашия брат бездруго ми ангажираха повече време, отколкото предполагах.

Херман кимна печално.

— Well, помислих си го. Прощавайте! Вие сторихте толкова много за нашата фамилия. Но смятах, че като съотечественик и стар приятел на семейството ни…

Олд Файерхенд из един път стана отново сериозен.

— Няма какво да прощавам. Повярвайте ми, скъпи приятелю, с удоволствие бих изпълнил молбата ви-дори заради вашия баща, когото ценях. Но… хм-м… в крайна сметка пък нали работата не зависи тъкмо от моята персона. Не може ли това да бъде някой друг?

— Не зная кой би могъл да е той. За Винету не смея да помисля, а Сам Хокинс не го считам, колкото и хитър и умен да е, за човека, който…

— Че защо пък? — беше прекъснат от Олд Файерхенд. — Не бива да съдите за него по това, което сте видял. Той не е имал в последно време възможност, тъй като ми се подчиняваше във всичко, да прояви цялото си умение. Но само му дайте шанс да действа самостоятелно и ще бъдете удовлетворен! Бих желал да видя оня, който ще се мери с него по хитрост и лукавство.

— Като ви слушам да говорите така, почти ми се иска да направя опита да го поканя да пътува с мен през океана. Но дали ще се съгласи?

— Това наистина не мога да знам. Ще трябва сам да се убедите. Съкровеното му желание и бездруго е да види някой ден Германия — страната на неговата баба. Може пък и по тая причина да тръгне с най-голямо удоволствие за Стария свят. А иначе, доколкото ми е по силите, аз ще ви подкрепя, макар и да не мога да ви придружа.

Херман и Мартин отидоха една врата по-нататък и почукаха на Сам Хокинс и двамата дългучи, ала намериха стаята празна. Детелиновият лист беше излязъл да се поразгледа из града и те трябваше да изтърпят до вечерта. Когато всички седнаха да вечерят заедно в трапезарията на странноприемницата, Херман изложи молбата си.

Дребният трапер почеса възбудено перуката си и размаха ножа и вилицата над масата.

— Ама, сър, да не сте откачил? Какво ви дойде на ума? Та аз не разбирам наречието на тамошните индианци и мюсюлмани!

— Това би била най-малката грижа. Руския, който ще ви е необходим, бих ви втълпил и аз.

— Нима го говорите тоя език? Той трябва да е по-мъчен и от жълтия китайски, ако не се лъжа!

— В това отношение нямайте грижа. Нали съм ви казвал, че по-рано работех в Константинопол за немската тайна разузнавателна служба. Владеенето на руския там беше абсолютно необходимо условие.

— Well. Но дали и аз ще съумея да го натъпча под моята стара перука, това е отделен въпрос, сър.

— Нека това бъде само моя работа! — засмя се Херман. — Убеден съм, че под вашата перука има място още за какво ли не.

— Знаете ли го със сигурност? Толкова добре ли познавате вътрешността на черепа ми?

— Така мисля. Впрочем вие сте езиков гений, мастър Хокинс. Говорите мъчния немски почти като майчин език…

— Бабин език, сър, бабин! — осведоми Сам Хокинс сериозно и тикна перуката малко назад, сякаш го беше загряло под нея. — Езиков гений, хи-хи-хи-хи! Сам Хокинс хич не го е и знаел! Но вие не сте толкова неправ, сър. С две дузини индиански племена аз горе-долу добре съм се разбирал. А където не потръгнеше с езика, вървеше с десетте пръста или с барут и олово. И мисля, Сам Хокинс с всичко добре се е справял, ако не се лъжа!

— И тъй? — настоя Херман. — Ще имате ли добрината да ми окажете приятелската услуга, или не?

— Хм, не припирайте толкова, многоуважаеми сър! Кажете по-напред дали ще мога да взема със себе си моята Мери.

— Разбира се! Без ездитно животно по ония места далеч не бихте стигнал.

— А има ли там също савани и прерии?

— Може би повече, отколкото ви е приятно. Те наистина са с малко по-различно естество от тукашните и се наричат тундри.

— А индианците? Как стоят нещата с тях?

— Индианци там не живеят. Но множество кавказки племена като киргизи, тунгусци, буряти, ханти, якути, ненци и…

— Стига, стига! Кой ще ти запомни всичките тези имена! И безбройните езици, които човек трябва да владее! Та аз там не бих могъл и една разумна приказка да изрека, ако не се лъжа.

— Нали ви обещах, че ще ви набия необходимия руски. Той ще ви е напълно достатъчен да се разбирате с тези народи.

— Думите ви са като някое ласо, което ми увивате около ръцете… Ти какво мислиш по тоя въпрос, мастър Огнена ръка?

— Мастър Адлерхорст казва истината. Нещата не са чак толкова лоши, както си въобразяваш. А що се отнася до мен, бих бил много спокоен да знаем, че си край мастър Адлерхорст.

— Тъй, би бил спокоен, а? — попита Сам Хокинс поласкан. — И колко би продължило пътешествието?

— Това не мога да кажа точно — отвърна Херман. — Но за половин година трябва да сте подготвен.

— Не повече? Хм-м, в такъв случай работата наистина не ще да е толкоз лоша.

— Така мисля и аз. А иначе бих се съобразявал изцяло с вас и не бих предприел нещо, без преди туй да се допитам до вас за съвет.

С тези слова Херман докосна Ахилесовата пета на Сам. Той имаше — и то с право — немалко мнение за себе си и своите способности и макар да не говореше за тях, доставяше му вътрешно удоволствие да ги види признати.

— Well — рече по тая причина отстъпчиво, — виждам, че сте съвсем разумен тип, с когото човек почти би могъл да рискува за опит.

— Рискувайте, мастър Сам, рискувайте! Няма да е във ваш ущърб.

— Какво искате да кажете с «ущърба»? — попита дребният трапер подозрително.

— Е, аз съм готов след завършване на пътешествието да ви изплатя едно немалко обезщетение.

Очичките на Сам така се присвиха, че почти се изгубиха из дъбравите на брадата.

— Egad![20] Значи се каните обезщетение да ми плащате, също както изкупуват кожите на някой поставяч на примки и капани? И вие мислите, че това би склонило стария Сам да се съгласи с предложението ви? Ще ви кажа, млади човече, никога повече не ми излизайте с такива приказки! Имам си достатъчно от онова презряно нещо, което хората наричат мамон, ако не се лъжа и не се нуждая от няколкото ви цента. Ако ви придружа, то ще го сторя от чисто приятелство към вас и нашия мастър Огнена ръка, и по някоя друга причина. А сега си дайте ръката! Топ, нека бъдем добри другари и верни един на друг!

Той пусна ножа на масата и протегна десница на Херман.

— Well, мастър, това се казва дума! — провикна се Херман зарадван. — Никога няма да го забравя.

Двамата дългучи бяха следили разговора с голямо напрежение, ала се бяха въздържали от всяко вмешателство. Но когато Сам даде сега съгласието си, физиономиите им ясно отразиха техните чувства. Ъгловатото лице на Дик Стоун така се източи в дължина, та заизглежда на някоя оживял а удивителна, а изпълненият с негодувание Уил Паркър стисна широките си устни по такъв начин, че те придобиха поразителна прилика с тирето.

— Стоп, Сам! — намеси се сега Уил в разговора. — Ама ти направо действаш, като че ние двамата хич и не съществуваме!

Сам му хвърли удивен поглед.

— All right![21] Добре че ми напомни. Съвсем ви бях забравил наистина, хи-хи-хи-хи!

— Тогава е крайно време да извикаш обратно в паметта си нашето скромно присъствие.

— Well, ще си взема бележка. Какво желаете от мен?

— Сам, действително е отвратително от твоя страна, да вземаш едно такова важно решение, без да ни питаш.

— Защо точно вас двамата трябва да питам?

— Не говори така тъпо! Ние сме Детелиновия лист и си съпринадлежим. Ясно?

— Та нали се касае само за една раздяла с къса продължителност.

— Можеш ли да се закълнеш в това? Колко лесно е половината година да стане цяла, че и повече. Не, оставаме заедно.

— Ама аз почти обещах на този джентълмен да го придружа.

— Тогава естествено идваме с теб!

— Невъзможно! Този път няма как да ви използвам.

— Че защо пък не? — разгорещи се сега иначе толкова мълчаливият Дик.

— Защото вие сте съвършено непоправими грийнхорни и ми бихте били от изключителна вреда.

— Я стига! Мълчи и не ни разгневявай! — намеси се отново Уил. — Ние много добре знаем, че без нас доникъде няма да я закараш!

— Behold![22] Не думай! Тук май бая се издувате, ако не се лъжа!

— Сам, бъди разумен! Ние сме Детелиновия лист и искаме това и да си останем. За нас двамата е невъзможно да те пуснем и да се скитосваш сред тамошните негри и хотентоти. Какво би бил без нас? Едно дърво без листа, едно сираче без баща и майка!

— Значи ти се считаш за мой татко, а оня грийнхорн до тебе — за моя майка?

— Не се подигравай! Нещата си остават такива — идваме с теб. Три чифта очи виждат повече от един. Впрочем ти не си и способен да ни зарежеш да си киснем тук. За тая работа имаш твърде добро сърце.

— Тъй ли? Имам ли го? Е, това исках да чуя от вас. И сега мога да ви кажа също, че и през ум не ми е минавало да замина без вас. Присъствието ви е задължително. Това е така сигурно, както моята Лиди.

— Защо тогава не ни даде веднага да разберем? Можеше барем да ни питаш.

— За какво?

— Е, да речем, че се възпротивяхме и откажехме да прекосим с теб океана?

— Не дрънкай глупости, старий куне! Да се възпротивите? Тези джентълмени имат нужда от нас там отвъд езерцето и ние няма да ги изоставим, ако не се лъжа!…

Сам Хокинс накара Херман да разправи обстойно за какво става дума и после рече, след като бе размишлявал известно време:

— И аз съм на мнението на мастър Файерхенд, че в случая се касае за някакво престъпление. Работата ни сега е да отгатнем дали става въпрос за убийство или нещо друго.

— Как смятате да подхванете нещата, мастър Сам?

— Откъм правилния край. Мастър Адлерхорст, когато се намирам по дирята на някой престъпник, винаги се питам най-първо: Кой опосква стафидите на козунака? Вие бихте ли могъл дами го разкриете?

— Естествено наследникът.

— Кой е той в нашия случай?

— Брат ми Готфрид, когото граф Василкович е осиновил.

— All right! Но за него тук и дума не може да става, защото той е пропаднал заедно с графа… Кой е следващият?

— Първоначалният наследник — братовчедът на изчезналия граф.

— Той как се казва?

— Не знам. Името не се споменава в писмото.

— Но къде живее може би знаете?

— Не. За този мъж не ми е известно нищо, освен факта, че е роднина по майчина линия на безследно изчезналия дворянин.

— На ваше място тогава бих започнал оттук, ако не се лъжа. Човек трябва най-напред да се осведоми за името и местожителството на наследника и да се стреми да научи къде е пребивавал по време на предполагаемото престъпление.

— Отлично! — намеси се Олд Файерхенд. — Браво, мастър Хокинс! Точно това е и моето гледище. Нямах ли право, мастър Адлерхорст, като ви посъветвах да се обърнете към Сам Хокинс?

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се доволен в гъсталаците на брадата си дребният трапер. — Макар поуните да отнеха с лукавство почтения скалп на Сам Хокинс, пипето май трябва да са му го оставили. Все ще разберем дали тоягата правилно плава, мастър Адлерхорст. Вие трябва най-напред да телеграфирате на вашия приятел или още по-добре — до немската легация в Петербург и да поискате да ви пратят отговора тук по същия път.

— Не става, твърде скъпо е. Една или няколко телеграми, които в нашия случай няма да се състоят само от пет-шест думи, аз не мога да заплатя.

— За парите моят млад бял брат не бива да се безпокои — подметна тук Винету, който досега във всичко си бе мълчал, понеже за него като придружител в едно пътуване до Русия не можеше и въпрос да става. — Апачът ще заплати запитването.

— Приемам предложението ви с радост, но не като подарък, а като заем, който ще си издължа с времето — заяви Херман.

— Моят бял брат е горд — кимна апачът. — Винету няма да му подари нъгитсите.

— В такъв случай не ми се иска да губя време и започвам веднага с разследванията — рече Херман разпалено.

— До кого да телеграфирам най-напред?

— Първо до сестра ви и приятеля в Германия — препоръча Олд Файерхенд. — Те имат правото първи да бъдат уведомени за състоянието на нещата. И после до немския консул или някое немско осведомително бюро в Русия.

Постъпено бе според съвета на Олд Файерхенд. Вярно, после трябваше да изчакат доста време до пристигането на отговора, но това не означаваше забавяне, тъй като съдебната процедура срещу престъпниците от Долината на смъртта и бездруго задържаше съюзниците във Фриско[23].

След четиринадесет дни от Русия пристигна подробна каблограма. Наследникът на граф Василкович се казвал Поликев и понастоящем пребивавал в Петербург. Преди да встъпи във владение на богатото наследство на своя братовчед, той бил затънал, както се шушукало, до ушите в дългове. По време изчезването на сродника му Поликев не си бил вкъщи, а на пътешествие в чужбина. Къде, не могло да се установи.

Това беше накратко съдържанието на известието.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс проявиха доволство.

Тяхното подозрение, че сегашният наследник на граф Василкович, е играл някаква тъмна роля, се подсили от обстоятелството, че по време на предполагаемото престъпление Поликев не си е бил вкъщи. Друго доказателство за неговата вина засега още наистина не бе придобито.

— Възможно е да сме на погрешна следа — рече Олд Файерхенд, — но тя е единствената, която сега-засега ни обещава резултат, и ето защо сме длъжни да я проследим докрай… Дали нямате в Русия някой човек, мастър Адлерхорст, който да се ползва с доверието ви?

— Не, само в Германия имам приятел и това е Паул Норман.

— Въпросът е този Поликев вече да не бъде изпускан от очи. Предлагам да изпратите вашия приятел Норман в Петербург. Там той трябва да опита да се сближи небиещо на очи с графа, за да може да надзирава всяка негова крачка. И за всичко да ви даде подробен доклад. Ти какво ще речеш, Сам?

— Well, изцяло съм на твое мнение, мастър Огнена ръка. Считам, че сме длъжни да останем на тази диря, ако не се лъжа.

— Имам чувството, че Петербург някак си представлява началото на една нишка, която завършва нейде в Сибир. Но, мастър Адлерхорст, ако искате да се появите в Сибир с необходимата тежест, трябва преди всичко да се снабдите с изряден паспорт. Как стои работата в това отношение?

— Това не ми създава грижа. Всички ние ще бъдем притежатели на паспорти, по-добри от които и княз не може да получи.

— Behold! По какъв начин се каните да си ги набавите?

— Не естествено по директния път, а по заобиколния. Паспорти, подписани собственоръчно от царя, могат да се получат не само в Петербург и Москва, но и другаде.

— Разпалвате любопитството ми. Как възнамерявате…

— Не забравяйте, че съм работил в немската тайна разузнавателна служба. Моята успешна дейност в Тунис — нали знаете от разказите ми, че там имах особен късмет — все още се помни с добро. Необходимо е само една дума да кажа, за да получа в моята работа всяка възможна подкрепа. А един или даже няколко паспорта, подписани от царя, не представлява никаква мъчнотия.

— Толкова по-добре! Нека само си пожелаем, пътят, по който сме поели, да води към целта.

Последицата от този разговор бе една обстойна каблограма до Норман, съдържаща необходимите инструкции и указания за решаване неговата задача в Петербург. А после трябваше отново да се въоръжат с търпение.

Процесът срещу обвиняемите вървеше по реда си. Доказателствата бяха толкова съкрушителни, че изходът не можеше да се постави под съмнение, въпреки упоритото отричане на виновните.

Особено съдопроизводството срещу Лефлър изискваше толкова обхватни проучвания, че за това изтече много време, време, което подложи търпението на братя Адлерхорст, Олд Файерхенд и Детелиновия лист на сурово изпитание. Те седяха, чакайки повече или по-малко бездейно, в Сан Франциско, като предпочитаха, разбира се, къде повече да проследят дирята на Бил Нютън, някогашния дервиш — доколкото изобщо бе налице някаква диря.

После дойде един ден, изпълнен с изненади, който сложи внезапен край на противното чакане. В затвора, в който бяха хвърлени Ролан, Уолкър, Лефръл, Хуанито Алварес, сеньорита Миранда и старата Арабела, лежаха понастоящем и неколцина мъже, играли допреди туй значителна роля в обществения живот на Западните щати. Там се бяха развъртели тъмни далавери, при които доларът и честолюбието бяха действали като основен двигател. После се бе намесила полицията. Онези мъже бяха арестувани и срещу тях заведено дело. Докато предварителното следствие разнищваше нещата, съмишлениците, привържениците и съидейниците на тези арестанти тайно се ровеха и подкупваха, за да изведат отново на свобода своите лидери.

И в онзи ден на изненади се разрази бурята. В следствения затвор избухна метеж на затворниците. Подкупени надзиратели отвориха килиите. Пазачите, които поискаха да изпълнят дълга си, бяха нападнати. Възникна истинска битка и точно тази битка бяха целели задкулисните вдъхновители — тя трябваше да създаде необходимата бъркотия, под чиято закрила смятаха да измъкнат онези «почтени мъже». По тази причина бяха освободени без разлика всички «квартиранти» на затвора, както и сганта, жадуваща отмъщение към пазителите на закона, грабеж, мародерство и проливане на кръв, а престъпниците от Долината на смъртта също се намираха сред беснеещата сбирщина, която се биеше в двора на затвора за изхода. Крадци, гешефтари, фалшификатори, мошеници, убийци, аферисти — рамо до рамо. Беше нощ, но арената бе ярко осветена от буйните пламъци на една стара постройка, която разбеснялата се тълпа бе подпалила. Изстрели трещяха, ками проблясваха, а оръжията се намираха не само в ръцете на верните пазачи и постове. Предводителите също се бяха сдобили внезапно с револвери и ножове. Оглушително се носеха необуздани, отчаяни и бесни ревове. Масата се бе скупчила в диво, безредно кълбо.

Лефлър тичаше с напора към портата. Ролан и Уолкър, напротив, се промъкнаха настрани и опитаха в един тъмен ъгъл да прехвърлят зида. Уолкър пръв се озова горе. Ролан, който му бе помогнал, го подтикваше да бърза.

— Бързо! Протегни се! И аз искам да се кача!

В този момент приближи фигурата на един мъж. Уолкър помисли, че е някой надзирател, и с един скок изчезна от другата страна на зида.

— Проклятие! — вторачи се Ролан нагоре. — Да ме зарежеш ли искаш, куче?

Тъкмо тогава чу стъпки зад себе си. Той се обърна стреснато и вдигна юмрук. Пред него стоеше Хуанито Алварес, протегнал опасно огненочервения скалпиран череп, физически той се беше възстановил, ала толкова повече пострадал душевно. Очите му блещукаха блуждаещо и помрачено. Както огънят тлее в пепелта, така и безумието тайно се бе разраствало в мозъка му. Битката тук сега бе раздухала пламъците. Данданията, стрелбата и крясъците, нощният пожар, изтичащата кръв на ранените — всичко това бе развихрило беса в Хуанито.

— Сега те имам! — изпъхтя той, като се сниши дебнещо. Ролан го позна и отдъхна.

— Ела тук! Бързо! Помогни ми да се прехвърля през зида!

— Сега идва отмъщението! — изсъска откаченият.

— Като се намеря горе, ще те издърпам.

— Помниш ли още… преди? Ти също нямаше състрадание към мен.

— Ти си се смахнал! — кресна Ролан.

— Изчезвай! Да те няма!

— Ти си пречукан… пречукан!

Ролан поиска да отблъсне безумеца. Тогава се стрелна ръката с камата. Той се олюля, изпъшка и се свлече на земята.

А побърканият коленичи върху него и с див кикот, вой и ликуване, кълцаше ли кълцаше с ножа, опипвайки в прехлас със свободната лява ръка кървавите струйки, които се стичаха от главата, гърлото и гърдите на инквизирания, умиращия, мъртвия…

Междувременно Уолкър се бе приземил от другата страна на зида, ала не беше се приземил благополучно. След скока от една височина от почти четири метра той се сви одве. Пронизваща болка премина по левия глезен.

Той изпъшка и заруга. Проклятие, тъкмо това липсваше сега! После го обхвана тревога и страх до Бога. Само да не остане тук проснат! Само не и отново зад стените! Кредитът в неговата кредитна книга бе твърде много нараснал, за да се надява на някакво снизхождение.

Значи далеч оттук! Далеч!

Опита да потисне болката. Вървеше много мъчително, бавно. Трябваше да влачи левия крак и повече да подскача на десния, отколкото да върви. За опора му служеше зидът, край който се мъкнеше пипнешком.

Така стигна до близкия ъгъл на улицата. Сега накъде? Не му беше достатъчно добре познато. Освен това се колебаеше. Към пристанището? Или не, по-добре да бяга към планините, беше по за предпочитане! След събитията от тази нощ пристанището щеше да бъде блокирано и претърсено.

Стенейки, тресейки се, той продължаваше да се изтезава. Олелията зад него заглъхна. Започна да се надява. Тясната уличка там му се струваше съвсем удобна да се изплъзне напълно.

Внезапно чу пред себе си припрени стъпки. После мъжки гласове.

Той се облегна възможно по-небиещо на очи на една заключена пътна врата, сякаш живееше в къщата.

В уличката изплуваха силуети — два, три, четири, пет, шест. Високите ботуши, якета, широкополи шапки… По дяволите! Мъжете бяха опасали патрондаши… сега стояха непосредствено пред Уолкър, който веднага ги разпозна — Олд Файерхенд, Детелиновия лист, Херман фон Адлерхорст и Винету.

— Мастър — заговори го един, по-точно Уил Паркър, — кажи, не се ли намира там отзад затворът за предварително следствие? Чухме, че възникнала някаква размирица и по известни причини искаме…

— Well! — постара се Уолкър да си преправи гласа и да бъде кратък. — Там!

Уил Паркър понечи да се извърне. Не забеляза нищо. От време на време той наистина си беше грийнхорн.

Ала Винету и Олд Файерхенд притежаваха остър слух. А лукавите очички на дребния Сам дори в мрака на уличката забелязаха, че фигурата на непознатия изглежда подозрително.

— Стоп! — обади се Олд Файерхенд и пристъпи напред. Винету посегна към Сребърната карабина. Сам обаче беше най-чевръст.

— Позволи малко да те поогледаме, мастър! Не се сърди! — помоли той.

В същия миг Уолкър изтръгна револвера от пояса на слисания Уил, който стоеше най-близко до него. Вдигна ръка и петлето изщрака. Всичко това бе станало със светкавична бързина Но Сам Хокинс все пак гръмна по-напред и куршумът улучи. Тежко ранен, Уолкър рухна на земята. Дребничкият трапер тикна обратно оръжието в пояса си.

— Веднага го познах… Well, беше неизбежна самоотбрана. Освен това той си го заслужава. Спомнете си за Леля Дрол! Тоя тук някога се казваше Хопкинс, преди да се нарече Уолкър.

Така завърши бунтът на затворниците, който впрочем в последната минута бе кърваво потушен от едно призовано войсково подразделение, за престъпниците от Долината на смъртта. Лефлър бе намерен сред жертвите на битката за портала. Също така старата Арабела. Хуанито Алварес умря едва по-късно в умопомрачението си. А красивата Миранда бе попаднала при бягството си сред отряд бандити. Първо помоли почтените сеньорес, както се изрази, за закрила. Но впоследствие на драго сърце би се освободила от своите спасители, само че те държаха плячката си здраво и я замъкнаха със себе си в планините. Ето как Миранда бе една от малцината измъкнали се онази нощ от затвора — а дали за нейно щастие, или нещастие, нека това си остане под въпрос.

Работите на Лефръл занимаваха властите и след неговата смърт. В заключение Артър встъпи във всички права на бащината си плантация, след като шарлатанската продажба в Санта Фе бе обявена за невалидна. Е, когато всички тези неща бяха намерили своето уреждане, нищо вече не препятстваше онези, които бяха събрани от една толкова забележителна съдба, да напуснат Сан Франциско. Артър тръгна обратно за Уилкинсфийлд, съпроводен от чичо си и мис Елми, към които се присъединиха лорд Дейвид Линдсей и Мартин Адлерхорст. Старият Уилкинс искаше по-напред да навести Синята вода, за да прибере съкровищата, които бе извадил от планините с помощта на апачите. После възнамеряваше да придружи племенника си до Уилкинсфийлд и оттам да отпътува за Ню Орлиънс. Беше решил да прекара заника на живота си при дъщеря си и зет си Мартин Адлерхорст в Германия, а лорд Линдсей считаше за чест да отведе тримата многострадалци дотам със своята яхта. Олд Файерхенд се отправи обратно към Сребърното езеро, като Винету го придружи на голямо разстояние. После се раздели със своя приятел, за да продължи прекъснатата езда към племената на апачите.

Когато споменатите обърнаха гръб на красивия Фриско, се реши и близката съдба на Херман фон Адлерхорст и Детелиновия лист. В къса последователност пристигнаха няколко каблограми от Паул Норман от Петербург. Противно на очакванията на него бързо му бе провървяло да влезе в досег с граф Поликев и чрез един много сполучлив портрет, за който графът му позира, бе съумял да спечели доверието му. Това доверие не отиде наистина толкова далеч, че графът да го посвети в тайните си, ала проницателният художник успя от разни необмислено направени забележки да извади своите заключения. А те бяха изцяло пригодни да потвърдят предположението, че графът не е съвсем невинен по отношение изчезването на своя родственик. Поликев можеше често да отваря дума за него, понеже не подозираше, че безобидният художник би могъл да стане опасен по някакъв начин за него.

Най-важната новина дойде с последното телеграфиране: граф Поликев тръгваше отново на пътешествие и то за… Сибир. Като цел на пътуването той обявил лова, ала Норман не му вярваше и също толкова малко Херман и Детелиновият лист. Какво ли щеше да търси графът във Верхний Удинск в Източен Сибир? Тази пътна цел бе съобщил той на Норман в приповдигнато винено настроение. На ловните си прищевки графът можеше да се отдаде по един много по-лесен и евтин начин. Значи трябваше да се касае за нещо друго и на това друго се надяваха четиримата съюзници да ги отведе на следата.

Херман веднага телеграфира на Норман — той можеше да преустанови своето разследване и да се върне вкъщи. С понататъшното щеше да се заеме Херман. И той не се забави нито час с реализирането на своето решение. Четиримата спътници се качиха на първия параход, който акостираше във Владивосток. Със свойствената си упоритост и лукавство Сам Хокинс се промъкваше дебнешком към руския език. Той се чувстваше отговорен да върне с резултат Херман Адлерхорст от тази «бойна пътека». Понякога наистина повдигаше да проветри скалпа, когато някое мъчно руско окончание не искаше «да заседне в неговото пипе» и често козята шуба му ставаше твърде тясна, когато Херман го притискаше прекалено с руските езикови изпитания.

Но само след късо време той вече бе в състояние да разговаря със своя преподавател за ежедневни неща, като ядене, пиене, спане, яздене, макар и често само да каканижеше основните думи една подир друга, а връзката създаваше с помощта на десетте пръста и лукавите очички. Особено удоволствие му доставяше да обсипва Дик Стоун и Уил Паркър — те вежливо, но категорично бяха отказали да се занимават с руския — с новозавоювания словесен актив, без те да съумеят да се защитят. Тези едностранни прения бяха изпълнени с най-чудати изявления, премесени с неговото самодоволно «хи-хи-хи-хи» и «ако не се лъжа», така че Херман фон Адлерхорст честичко се измъкваше настрани, за да не оскърби двамата безпомощни и озадачени дългучи с някой взрив от смях.

Ето как се измъчваше доблестно Сам Хокинс и когато пристанаха във Владивосток, познанията му по руски бяха стигнали толкова надалеч, че той можеше съвсем самостоятелно да проникне в чуждата страна.

От Владивосток отпътуваха с един каботажен параход до Николаевск при устието на Амур, после срещу течението на реката до Хабаровск — столицата на генералната губерния Амур. Детелиновия лист избърза напред — нагоре по Амур и след това по Шилка, докато Херман щеше да остане още няколко дена в Хабаровск до оправяне на паричните и пътни въпроси.

В Митрофанова преставаше плавателността на Амур, който в горното си течение се образуваше от Шилка и Аргун. От Николаевск Детелиновият лист бе оставил по вода кажи-речи три хиляди километра. През Нерчинск и Чита яздиха после до Верхний Удинск, тяхната следваща пътна цел и… там се състоя необикновената среща с Карпала.

Едва Сам Хокинс и приятелите му бяха въведени от Карпала в шатрата на нейните родители и ето че пристигнаха годеникът й и неговият приятел. Те скочиха от конете и влязоха в юртата.

Съглеждайки трапера, есаулът забрави да поздрави.

— Ей го къде е! Човече, ти си мой арестант!

— Или ти мой! — ухили се Сам в своя завален руски. — Аз твой?

— Да, защото аз теб имам, а не ти мен. Или по-право, още никой няма другия, ако не се лъжа.

— Не търпя подобно безочие! Аз съм командващият на местните войскови части!

— А аз съм главнокомандващият на тези два армейски корпуса!

Сам посочи Дик и Уил от дясната и лявата си страна. — Тоя е луд!

— И ти не ви много с всичкия си! Аз стоя под закрилата на бурятския княз!

— Но на руска земя! Той е длъжен да те предаде на нас.

Карпала махна рязко и заяви с твърд тон:

— Този мъж е мой гост и няма да ви бъде предаден.

— Тогава ще доведа казаците си!

— Доведи ги! При нас има три пъти повече буряти. Те няма да позволят да потъпчеш честта на дъщерята на техния тейш и обидиш и арестуваш нейния закрилник.

— В такъв случай ще се стигне до битка!

— Щом не искаш другояче… оръжие срещу оръжие!

— Размисли какво вършиш! Ти си моя годеница! Длъжна си да ми се подчиняваш! — кресна той разярен.

Князът и княгинята седяха на своите възглавници. Те се намираха в щекотливо положение и сметнаха за най-добре да не вземат страната нито на дъщеря си, нито на офицера. Така си бе залегнало в мирната им кръв и мудната свойщина.

Сам Хокинс много добре забеляза как стоят нещата. На него не му бяха известни взаимоотношенията, ала острият му поглед го наведе на единствено вярното. И тъй като не се страхуваше от казака, а и нямаше намерение да навреди на почтения бурятски княз, прекъсна спорещите с енергичен жест.

— Не се карайте, деца! Ние драговолно ще яздим до околийския началник.

— Драговолно? — присмя се есаулът. — Вие просто няма къде да вървите! Вие сте мои пленници. Аз ще наредя да ви вържат и тикнат в затвора.

— Не — ухили се Сам Хокинс, — няма да го сториш, синчето ми! Ние бихме застреляли всеки, който дръзне да ни докосне. Но сега ще възседнем конете си и по собствен почин ще направим визита на исправника, твоя баща.

— Смешно!

— И то си е за смях. Остави нещата така, инак ще се обърнат на сериозно!

Сам Хокинс измъкна двата си револвера, насочи ги заплашително и закрачи към изхода на шатрата. Дик и Уил го последваха също така с револвери в ръце.

Офицерите се отдръпнаха сащисано настрана.

— Аз няма да ви изоставя. Ще яздя с вас — каза Карпала решително и се качи на седлото.

Понесоха се в галоп към града. Пред околийското управление ротмистърът прошепна няколко думи на лейтенанта. Онзи бързо се отдалечи, за да заеме с казаците си изходите на сградата.

Карпала трябваше да чака своите повереници в чакалнята. Ротмистърът междувременно се отправи сам към баща си, за да му докладва, но скоро се появи на вратата и повика другите.

— Аз оставам тук — заяви Карпала. — Не желая да се намесвам във вашия спор, но искам да разбера какво ще правите с тези мъже.

— Те ще бъдат окошарени и откарани в Иркутск. Там ще им покажат какво значи да стреляш по офицер — излая ротмистърът.

— Ще видим, драги мой! — захили се Сам. Той избута есаула настрани и влезе нахакано.

Околийският началник, който заемаше същевременно и длъжността околийски съдия, посрещна тримата злосторници с навъсения си поглед.

— Ти ли си стрелял по този офицер? — обърна се той рязко към Сам Хокинс.

— Не.

— Не лъжи!

— Казвам истината.

— Той го твърди!

— Значи той лъже.

— Човече, сдържай си езика, иначе ще заиграе камшикът!

Сам сложи ръце на кръста и се залюля на двата си крака. Същевременно даде да се чуе един весел смях.

— Ти? На мен камшик? Че ти си бил тъкмо типът, който ми трябва. Аз много добре зная какво означава царският мундир и никога не бих посегнал на един честен офицер, ама мога ли да сметна за офицер човек, който се таи из храстите, за да зяпа как се къпе едно момиче? Селяк е той, безсрамен дръвник, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Тук си длъжен да мъл…

— Затваряй си муцуната! — ревна още по-високо Сам Хокинс.

— Сега говоря аз! Едвам после ще ти дойде редът! Ти май не знаеш, че човек трябва първо да се осведоми що за хора има пред себе си. Царят в Петербург ще се зарадва, като научи от мен какви прерийни бълхи се въдят по тия места. Ето ти паспорта ми! Хубавичко го разгледай! А ако не можеш да четеш, ще ти напиша АБВ-то с тебешир на стола, та като седнеш, да ти се лепне на панталона, хи-хи-хи-хи!

Сам извади паспорта от портфейла си и го сложи пред исправника. Дребосъкът беше нахвърлял речта си толкова бързо и така завалено, че чиновникът едва ли разбра кой знае колко повече от половината на неговите любезности.

Слисан, исправникът разгърна паспорта, прегледа го бавно, потри очи и започна отново отпред, физиономията му се удължаваше все повече. По един знак на Сам Дик и Уил представиха на свой ред документите си и бяха проверени от служителя със същото смайване.

Околийският съдия започна да се поти. Синът му пристъпи изненадано и също така прегледа паспортите. После бащата ги сдипли грижливо и ги върна на собствениците.

— А сега? — попита Сам Хокинс предизвикателно.

— Вие сте свободни!

— Свободни? Че ние и без това си бяхме такива. Надявам се да получа друг отговор.

— Онова, което се е случило, прилича на недоразумение — обясни исправникът, загубил важността си.

— Охо! Очаквам господин есаула да се извини. Иначе ще доложа на губернския какво ме е накарало да му пратя един куршум по калпака.

Сам стоеше подигравателно и изпълнен с очакване. Баща и син се спогледаха. После есаулът се извъртя рязко към дребосъка.

— Признавам, че постъпих прибързано. Моля за извинение.

— Ха така, синко! Който има куража да върши грешки, трябва да има кураж и да си ги признава. Надявам се, по-нататък да няма такива недоразумения. Остани със здраве, бащице! Остани със здраве, братле! Нека не забравяме този ден, в който така мило се запознахме!

С един пълен със замах поклон Сам и приятелите му се оттеглиха. Баща и син останаха доста време занемели. Околийският се бе вторачил във вратата, сякаш гледаше след привидение. Гневът промени цвета на лицето му. Накрая избухна.

— Какъв позор! Кой би го допуснал при вида на тия трима сволочи?

— По външността им — не. Но паспортите са подписани от царя и също от Великия княз — престолонаследникът, като хетман на сибирските казаци.

— И вътре е писано, че поискат ли, даже военна помощ трябва да им се предостави на разположение! Ако на тоя Сам Хокинс му скимне да те прати още днес с казаците ти в блатата…

— Поврага… тогава ще трябва да се подчиня!

— Та значи, в трите имена на Дявола, за в бъдеще я карай по-внимателно! Иначе като нищо ще изгубиш и богатата годеница. А знаеш колко е плачевно имотното ни положение.

— Ба! Ще я изгубя! — изсмя се есаулът. — За тая работа нейните старци са твърде глупави и добродушни, твърде «верни на дълга си». Те безусловно ще сдържат думата си.

Те прекъснаха разговора и всеки се отдаде на своите собствени, в никой случай радостни мисли.

Карпала се върна с гостите си в юртата. Въодушевено разправи на родителите си как тримата са се защитили, без да се нуждаят от някаква друга закрила. Уважението на дебелия тейш и неговата Калина към Детелиновия лист нарасна неимоверно. Бурятският княз подаде ръка на тримата.

— Едва сега мога да си позволя да ви кажа добре дошли ида попитам за имената на моите гости.

Дребният Сам се поклони вежливо и посочи придружителите си.

— Аз се казвам Сам Хокинс. Този е Дик Стоун, а онзи Уил Паркър.

— Аз… този… онзи! Самоук… Дикшон… Уилпак! Прекалено трудно за моя стар език, скъпо братле. Позволи ми да ви наричам по по-удобен начин, както аз намеря за добре!

— Стори го!

— Тогава твоето име ще е Тиква.

— Сиреч кратуна… сигурно защото мъкна върху скалпа си тая грамаданска плъстена калепа, а? — ухили се Сам добродушно.

— А на двете ти братлета — той посочи другарите на Сам — ще им викам Планка и Рогатина[24].

— Какво казва той за нас? — поиска да знае Уил.

— Прекръсти ви на Летва и Ловно копие — поясни Сам.

— Не съм съгласен с това! — изръмжа Уил.

— Аз също — пригласи Дик.

Сам намери изход. Той обясни на дебелия бурят, че може да изпусне фамилните имена и е необходимо само да запомни трите едносрични думи: Сам, Дик и Уил.

Сега князът угости своите гости. Карпала ги обслужи с внимание и любвеобилно. После тримата посетиха пазара, за да си направят някои покупки. По едно време Дик сръга дребния Сам така здравата, че траперът едва не се спъна.

— Сега пък какво има?

— Бил Нютън!

— Дивотии! Как ще е попаднал обесникът тъкмо тук в Сибир?

— Кой може да знае. Ела бързо!

Дик задърпа Сам помежду няколко шатри, огледа се на всички страни, ала не съумя да открие чужденеца.

— Някой прилича на бившия дервиш, това е всичко — рече Сам.

— А аз мога да се закълна, че беше той. Носеше голяма брада, това беше единствената разлика.

Когато Бил Нютън или по-скоро Фьодор Ломонов, както се наричаше сега, уреди паспортния си въпрос при околийския, се отправи най-напред към странноприемницата, нахрани се и подхвърли няколко грубости на съдържателя, задето го е пратил при исправника. После побърза към пазара, за да потърси там прочутия ловец на соболи Номер осемдесет и четири. Противно на очакванията го срещна скоро и понеже предложи добро възнаграждение, Номер осемдесет и четири се съгласи с предложението. За късо време последният събра дружина ловци — помогна му най-вече неговата добра репутация.

Сега оставаше само да се уредят необходимите покупки и някогашният дервиш се зашля из пазарището. Тъй като около необикновените американски гости се трупаха много любопитни, натам бе привлечен и Ломонов. За свой ужас той позна тримата ловци, на които с голям зор се бе изплъзнал в Долината на смъртта. В изненадата си помисли, че те са останали по дирята му от Долината на смъртта и реши незабавно да потегли. Та нали тримата още не бяха го открили. Всичко все още беше наред.

Пазарлъците бяха извършени и всички неща опаковани. Една прилична сума възнагради току-що наетите ловци за припряното тръгване. Те потеглиха. Точно когато се канеше да се отправи към сборището, Ломонов отново попадна на Детелиновия лист и бе разпознат от Дик. Шмугна се чевръсто между няколко шатри и ето как се измъкна.