Ловци на соболи и казаци

2. Дъщерята на бурятския княз

Исправникът поздрави любезно княза и семейството му. Но един психолог щеше да забележи все пак, че тази прекомерна учтивост не идва от сърцето.

Той беше висок, широкоплещест, с ниско чело, приплеснат нос, дебели устни и голяма сплъстена брада. Синът му, ротмистърът, много приличаше на него, но изглеждаше още по-плещест и трябва да притежаваше голяма физическа сила.

Намиращият се при тях лейтенант поиска да се оттегли, ала бе задържан от един знак на началника си.

— Изобщо не ни пречиш — прошепна му ротмистърът. — Трябва дори да станеш свидетел как ще му дам да се разбере на тоя тлъст княз.

С язвително ухилване той се обърна към тейш Була.

— Бащице, и как пък можа да позволиш на Карпала да подарява пръстен на някакъв си престъпник?

Князът го погледна с уголемени очи.

— Та той е неин спасител!

— Ти май множко се радваш, че го откри, а?

— Много! И майчицата Калина също. Прегърнахме го от радост.

— Прегърнахте?

— Че защо не?

— Карпала сигурно също?

Тейшът понечи да отговори, ала Карпала го изпревари.

— Да не би да имаш нещо против?

— Твърде много даже! Та нали си моя годеница!

По лицето й пробяга уплаха и тя пребледня, борейки се очевидно с някакво решение.

— Не знаех и думица по тоя въпрос. Едва днес го научих.

— Нещата бяха уговорени между мен и твоите родители. Твоето татенце положи клетва пред ламата. Той няма право да я нарушава.

Ламите са свещениците на бурятите и като такива имат голямо влияние върху съвестта на миряните. Дори княз като Була бе обвързан с думата, която бе дал пред ламата.

Карпала потърси с поглед помощ от тейша.

— Вярно ли е, тате? — попита с тих, пресекващ глас.

— Да, душицата ми, миличкото ми.

— Защо си го сторил?

— Ще ти кажа причината, когато станеш жена на това юначе.

— И нищо не може да се промени?

— Не. Знаеш, че е абсолютно невъзможно да се наруши една такава клетва.

Карпала кимна мълчаливо. Страните й хлътнаха, сякаш искаха да скрият спонтанно рукналите сълзи. После се свлече на един стол, почувствала внезапна слабост.

Ротмистърът пристъпи крачка към нея и каза гальовно:

— Виждаш, съкровищенце, че си принадлежим един на друг, и че погледът на едно такова куче е престъпление!

Карпала дигна рязко и гневно чело.

— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?

— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.

— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.

— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.

— Мен… целунал? Не знам нищо такова.

— Той го стори. Има свидетел.

— Кой?

— Аз самият.

Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.

— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?

— Да.

— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.

— Аз те донесох.

— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?

— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.

По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.

— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!

Вените по челото му набъбнаха.

— Пази се още веднъж да ме наречеш страхливец!

— А ти да не би да наречеш поведението си мъжествено?

Стояха един срещу друг — Карпала с поглед, изпълнен с презрение, ротмистърът с гневно святкащи очи. Околийският началник и тейшът поискаха да ги разделят, ала оня ги отпрати с груб жест.

— Остави го на мен, тате! — отклони гордо и Карпала. — Не се страхувам от него. Нека ми отговори на въпроса!

— Да, ще ти отговоря! — извика ротмистърът. — От само себе си се разбира, че щях да действам енергично, ако оня сволоч не беше там. Ама защо пък трябваше да си квася униформата?

Карпала го измери с пламтящ поглед от глава до пети.

— Значи и той вместо теб трябва да получи възнаграждението!

— В името на свети Андрей, моя светец-покровител, какво възнаграждение имаш предвид? — изсмя се брутално ротмистърът.

— Ще узнаеш отговора достатъчно рано — отвърна Карпала хладно.

— Аз го желая веднага! Заповядвам ти!

— На мен? На принцеса Карпала?

— Да, на теб! И ти ще ми се подчиниш!

— Никога!

— В такъв случай ще те принудя!

Той вдигна ръка.

— Искаш да ме удариш? — извика Карпала. Дръпна се крачка назад и го погледна безстрашно в очите.

Тогава той се разколеба и отпусна ръка.

— Не, теб не. Та нали има кой да отнесе пердаха вместо теб. Сигурно ще възприемеш ударите по-болезнено, ако ги получи той.

Ротмистърът грабна звънеца и задрънча.

— Номер десет! — изрева силно, та се чу и отвън. Казакът влезе, дръпна вратата след себе си и застина в очакване.

— Принцесата искала да ти подари пръстен, а? — попита го ротмистърът троснато.

— Да, господарю.

— И ти не го отхвърли?

— Не, господарю.

— Сукин син! (Кучи син!) Не си ли знаеш по-добре дълга? Ето ти тогава отплатата!

Грабна един камшик от масата и започна да шиба казака. Онзи не трепна и с мигла. Само се извъртя странично, за да не се стоварват ударите по лицето му.

Таиш Була и Калина поискаха да възпрат ръката на разярения ротмистър, ала един жест на Карпала ги отклони от намерението им и те само поклатиха глава.

— Сама ще се оправям с него! — процеди през зъби. Най-сетне ротмистърът захвърли камшика.

— Тъй, сега си го имаш възнаграждението! Пръждосвай се долу в конюшнята!

— Слушам, господарю!

Казакът тръгна.

Ротмистърът се обърна подигравателно към Карпала и я попита с жлъчна ирония:

— Е, как ти подейства?

— Не ми причини болка — отговори тя, поглеждайки го студено в очите. Но от прекрасните червени устни се процеди капчица кръв, толкова здраво ги бе прехапала. — Ако трябваше да ме заболи, не биваше да бъдеш толкова презрителен към мен както си. Той е герой!

— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Герой?

— Да, герой и мъченик! Герой, защото не само потисна болките, но и защото въпреки смъртното оскърбление се овладя и принуди сърцето си да се успокои. А мъченик, защото изстрада невинен за мен.

Ротмистърът тупна с крак, та чак гредите потрепериха.

— Смъртно оскърбление? Смехотворно! Като че един офицер би могъл да оскърби някакъв си там престъпник! И невинен за теб изстрадал? Той трябва да е радостен, че е имал възможност да страда за теб. Следващия път ще го налагам, докато пукне. И ти няма да ми попречиш!

— В нищо няма да ти преча. Онова, което правиш, ми е толкова безразлично, че сега даже ще си тръгна, макар да знам, че ще преговаряте за калима[12]. Правете каквото си щете! Аз не съм ви необходима. Ние имаме една поговорка: «Правдата има по-бързи крака от кривдата.» Единственият калим, който би трябвало да ти донеса, е един камшик, за да го опитваш всеки ден.

Карпала просвири с жилавата шибалка покрай лицето на ротмистъра и си тръгна, без някой да я задържи. Пред къщата стояха трите коня, на които бе дошла със своите родители. Тя се качи, смушка животното и препусна в галоп…

Когато вратата се затвори зад нея, в стаята настъпи миг на пълна тишина. После синът на околийския направи безцелен жест и щракна с пръсти. Със смръщено, пребледняло лице се обърна към лейтенанта и му даде знак да го последва навън, докато тейш Була и Калина все още стояха и се споглеждаха в безмълвна възбуда. Исправникът се опря объркано на прозореца.

Ротмистърът профуча мълком с придружителя си край двамата и така тръшна вратата, че цялата къща изкънтя.

Едва вън на открито си възвърна говора.

— Карпала си е загубила ума по тоя сволоч. Той може да стане опасен. Трябва да го отстраня от пътя си — изскърца зъби той.

— По кой начин? Да не би със…? — лейтенантът посочи сабята си.

— Не. Пършивецът е твърде нищожен за едно почтено острие. Той е само един номер.

— Значи искаш да го преместиш?

— Също не! Тая процедура ще продължи прекалено дълго, а и е необходимо разрешението на полковника.

— Тогава не знам как се каниш да подхванеш нещата.

— Има малки случайности, малки нещастни случаи, за които никой не носи вина. Тук имам например един наскоро заловен от табуна жребец. Той никога не е носил човек на гърба си. Какво ще речеш?

— Нелошо! — ухили се лейтенантът. — Тогава ела! Ще направим една езда!

Офицерите закрачиха по двора към конюшнята, пред която стояха конете им. Казакът се намираше при животните, защото имаше заповед за лично прислужване на ротмистъра.

— Ние ще пояздим. Оседлай си новия табунен жребец! — обърна се грубо към него ротмистърът.

Под табун се разбира стадо полудиви коне. Да се язди едно такова животно, което никога не е усещало товар на гърба си, е опасно за живота.

Въпреки това казакът не промени лице. Той започна да оседлава най-напред коня на господаря си.

— Остави! Аз сам ще го сторя. Действай бързо, че да не се налага да те чакаме!

Казакът се обърна незабавно към конюшнята.

— Ще сбъркате в сметките си! — измърмори той на себе си. — Не напразно вече на три пъти излизах тайно нощем с бесния жребец и го накарах да ме слуша!… Ротмистърът иска да ме отстрани, това е повече от ясно. Е хайде, той или аз!

Отвори вратата на конюшнята и влезе. В един ъгъл между две дъски бе пъхнато малко снопче мъх, наричано от бурятите лепта. Казакът сложи малко в устата си, по дъвка го, пристъпи към жребеца, на когото и четирите крака бяха спънати и дъхна в ноздрите му. Очите на животното, мятали преди тъй диви искри, тутакси станаха по-кротки и то изпръхтя от удоволствие. Употребата на тази трева е просто и все пак малко познато средство за смиряване дивотата и на най-вироглавия жребец.

Казакът взе сега седлото, изнесе го пред конюшнята и откачи нагайката, която висеше отвън на стената. Двамата офицери вече бяха възседнали конете си.

Нагайката е тежък, оплетен от здрави ремъци и снабден с къса дръжка камшик на табуншчика[13]. Един опитен табуншчик убива с този камшик и най-силния вълк с един-единствен, добре прицелен удар.

— Негодяй! — ревна ротмистърът. — Още ли не си готов! Какво се туткаш там?

— Не бива ли вън да го оседлая?

— Тук? Откачил ли си?

Но в този миг жребецът, когато двама другари на казака бяха отвързали по негов знак, профуча през вратата и всички присъстващи се разпиляха. Той направи една обиколка в галоп, докато казакът пристъпи към него. Беше извадил незабелязано от устата си сдъвкания мъх и го поднесе на животното, давайки вид, че иска да го помилва. Жребецът наистина изпръхтя още няколко пъти, но когато казакът сложи ръка на муцуната му, придърпа с бърни мъха и търпеливо позволи да му бъдат сложени седлото и юздите.

Наоколо прозвучаха възгласи на удивление. Офицерите също едва можеха да повярват на очите си, когато казакът седна сега толкова спокойно на седлото, сякаш яздеше някоя кротка кранта. Ротмистърът подкара предпазливо коня си към него.

— Човече, това наистина ли е табунският жребец?

— Огледай го, господарю! — отговори казакът спокойно.

— И той е кротък като агне?

— При някой друг може би не.

— А при теб защо?

— Защото умея да обуздавам всеки враг — бил той човек или животно.

— Наглец!… За какво е камшикът?

— Вземам го за случай, че по време на тази езда претърпя злополука. В последния миг ще строша с нагайката гръбнака на виновника.

Казакът го каза с вежлив тон и смирен поглед. Есаулът обаче много добре разбра за кого се отнася заканата.

— Кого имаш предвид? — сопна му се той.

— Вълка естествено!

— Имаш късмет!… Махни камшика! Следвай ни!

С тези думи ротмистърът насочи коня си към реката. Казакът се подчини. Захвърли нагайката и препусна след двамата офицери. Всички се загледаха след него, а неколцина се прекръстиха.

— Господи, не веди нас в изкушение и спаси ни от Лукавого! Дяволът се е вселил в него. Бесният жребец му се подчинява като агънце.

Верхний Удинск[14] е разположен при водослива на река Уд а със Селенга, която се втича в южната част на Байкалското езеро. Недалеч от града офицерите прекосиха Уда по един брод — есента водата там не стига и до тялото на конете. На отвъдния бряг те подкараха животните в галоп и после в кариер. Казакът ги следваше със същата бързина, без жребецът да му създава някакви мъчнотии.

От време на време ротмистърът се обръщаше да погледне към него.

— Нахалът е вселил Сатаната в себе си! — изръмжа той. — Как ли пък се справи и стая работа?

— И за мен е необяснимо — рече лейтенантът.

— Я да пробваме все пак дали жребецът ще е така търпелив и в буйните води.

— Как, още веднъж през реката?

— Да, там!

Ротмистърът посочи брега, който отстоеше вече на значително разстояние.

— Там реката е най-дълбока и опасна — възрази лейтенантът. — Да не би пък да се каниш да я прехвърляш на това място?

— О, не, само той ще го стори!

— Под някакъв претекст?

— Там отсреща, далеч по отвъдния бряг, виждам един керван от коли, който пътува към града за събора. Той ще отиде да пита откъде са тези хора.

— Няма да премине.

— Тъкмо затова! Точно там измъкна прежната пролет Карпала от водата. Тя си мислела, че все още може да язди през Табуншчик реката, ала ледът се строши и тя потъна между ледените плоскости. Нека оня опита дали ще се измъкне още веднъж благополучно.

Ротмистърът се насочи обратно към брега, но скоро пак спря и показа напред.

— Не пасе ли някакъв кон там до водата?

— Да.

— А край него лежи вързоп вещи… Интересно!

— Ей — извика лейтенантът, — почти изглежда като купчина женски дрехи!

— И на мен така ми се струва… Да не би пък да…

— …е Карпала, която се къпе тук?

— Не би било изключено. Мястото е усамотено, а брегът висок и обточен с храсти, така че едно момиче може да рискува да се окъпе тук.

— Но точно на това опасно място?

— Бурятките са отлични плувкини. И освен това тъкмо Карпала е способна да го стори.

Офицерите препуснаха към брега. Те не помислиха, че казакът ги следва, както изискват служебните задължения.

— К чорту! (По дяволите!) Това е нейната кранта!…

Карпала беше яздила през брода, за да овладее възбудата и проясни мислите си. Беше видяла отново своя спасител и същевременно узнала, че една клетва от страна на баща й неразривно я приковава към ротмистъра, когото презираше.

Така препускаше по равнината. Противната мисъл, че е станала годеница на тоя брутален човек, я изпълваше със свещен гняв. Жена на този мъж! Да бъде до смъртта при него!

Никога!…

Но святата клетва, която баща й бе положил пред ламата? Как да съгласува тази дилема? Мисли, мисли, ала изход не намери.

После се замисли за казака. Карпала все още не осъзнаваше какво дълбоко въздействие й е оказал, но пък вътрешно се успокои още щом мислите й се пренесоха към него. Колко често си бе представяла дръзкото, мъжествено лице, което след секундите на смъртна опасност й се беше явило. Колко нощи бе сънувала и мечтала за своя спасител, а копнежът, уединението и фантазията увенчаваха неговия образ с всички достойнства на рицарски герой…

Ето че отляво й помахаха бляскавите води на реката. Там беше станало. Като в някаква омая и е чувството, че ще направи добрина на този мъж, тя насочи коня си нататък и огледа мястото. Ох, ей там беше лежала в тръстиката вцепенената й снага! Там я бе върнал той в съзнание и… целунал по устата. После беше дошъл ротмистърът, тоя неизразимо отвратителен човек.

По силата на вътрешен импулс Карпала плесна с камшика във въздуха. Тръсна енергично глава, от което златните накити в косите иззвънтяха. Не, няма да мисли повече от него… по-добре за другия, който бе рискувал живота си за нея, хвърляйки се в леденостудените талази, за да я измъкне изпод въртопа на ледените блокове!

В тази вода тук се беше борил спасителят за нейния живот! Колко хубаво би било да се потопи във вълните и охлади горещия пулс! Карпала плъзна изпитателен поглед околовръст. Градът лежеше далеч там долу. Наоколо не се виждаше жива душа. Ниви, на които да идват хората, нямаше, а речното корито бе разположено дълбоко, така че нямаше как да бъде веднага забелязана. На това отгоре беше страстна плувкиня.

Още преди мисълта да се развие докрай, тя беше вече скочила от коня и започнала да сваля дрехи и накити. Скоро плуваше в бистрите води.

Тя и представа нямаше, че междувременно двамата офицери бяха приближили, съгледали коня й и сега вече оставяха жребците си, за да се промъкнат към нея.

— Казакът ни следва! — каза внезапно лейтенантът. Синът на околийския погледна назад.

— Вярно! Сволочът май нещо си е наумил. Гледай, сега язди назад! Почакай, обеснико, сам ще ми влезеш във водата!… По дяволите, там идват някакви непознати… сигурно от кервана!

Ротмистърът посочи отвъдния бряг, по който сега приближаваха трима ездачи. Двамата бяха сухи, неимоверно избуяли дангалаци, а третият — дребосък. Дългучите седяха на изпосталели бурятски коне, а ездитното животно на другия като че бе муле. Животните сигурно бяха ожаднели. Ето защо ездачите бяха напуснали кервана за някоя минута, та да ги напоят на реката.

Тримата съгледаха сега плувкинята, сепнаха се за миг, разбраха се, изглежда нещо и се оттеглиха.

— Бре, бре, какъв такт! — иронизира лейтенантът.

— Те са ни видели! Погледни какво иска дребосъкът?

— Маха ни.

— Има си хас обесникът да иска и ние да се разкараме.

— Сега ни заплашва с юмрук!

— Крастав пес!

Дребният ездач отвъд реката наистина бе вдигнал заплашително пестник. После отново замаха с ръка и когато и това не даде резултат, скочи от седлото и разкопча някакъв дълъг предмет.

— Черт возьми! Пушка! — извика есаулът.

— Внимавай, негодяят ще стреля!

— Нека посмее!

Непознатият очевидно не го считаше за някакво рисково деяние, защото след като махна още веднъж безуспешно, насочи пушката. В следващия миг изстрелът секна. Ротмистърът подскочи и посегна към главата си.

— За Бога, мръсникът наистина стреля! — викна лейтенантът.

— Ранен ли си?

— Улучен съм някъде.

— А-а, тук в калпака! Аграфата с перото е изчезнала.

Сега отсреща се донесе на завален руски:

— Първият изстрел в гуглата за предупреждение! Вторият в рамото, ако не се лъжа!

— Куче, кой си ти? — изрева нататък ротмистърът.

— Сам Хокинс е името ми. Поразприпкай се my boy[15], иначе ще те уцеля!

Дребосъкът вдигна за втори път пушкалото си.

— Хайде, хайде! — подкани лейтенантът. — Оня пак ще стреля, а нашите пистолети не достигат толкова далеч, колкото пушката му.

Той задърпа колкото може по-бързо ротмистъра към конете.

Смушкаха жребците с шпорите в слабините и полетяха обратно към града. Казак номер десет ги последва.

Като чу изстрела, Карпала се изплаши. Значи все пак не беше сама на това уединено място. После, когато Сам Хокинс извика своето предупреждение, тя разбра от думите му, че е била наблюдавана от левия бряг. А от вика на ротмистъра, чийто глас разпозна, й стана ясно кой беше наглият зяпач.

Веднага след изстрела тя се потопи толкова дълбоко, че само главата й се показваше от водата. Сега чу отдалечаващ се конски тропот. А от десния се разнесе гласът на малкия:

— Дъще, оттук ние не можем да те видим… но гласовете ни ти ще чуеш.

— Говори! — подвикна сърцато Карпала обратно.

— Излез, в името Божие, от водата! Те си заминаха.

— А вие?

— Ние сме трима мъже от други краища и искаме да напоим конете си. Седнали сме с гръб към реката и няма да се обърнем, преди да ни позволиш.

— Ще ви повярвам!

— И аз това се молех! Сам Хокинс държи на думата си дори когато я е дал на някоя скуоу, плацикаща се във водата! Хи-хи-хи-хи!

Имаше нещо в маниера на този чужденец, което събуждаше доверие у Карпала. Освен това тя беше расла като момче и превзетостта й беше непозната. При друго положение, ако необходимостта го изискваше, щеше с оръжие в ръка да си извоюва уважението на околния свят. Ето как се изкачи без особен свян на брега. Един бърз поглед насреща я убеди, че любезният чужденец е казал истината. Тримата седяха неподвижно, обърнати с гръб към отсамния бряг — двама дългучи и един дребосък. Набързо ръка навлече дрехите си.

— Сега можете да се обърнете! — подвикна им засмяно. Непознатите откликнаха на подканата.

— Кои сте? — попита Карпала, докато слагаше без да бърза украшенията си.

— Аз съм американец от немски произход по бабина линия, ако не се лъжа… моите другари обаче са чистокръвни гриинхорни… искам да кажа, истински американци, още от Колумб насам!

— Видяхте ли човека, който ме зяпаше?

— Да, заради тая работа му пратих един куршум в капелата.

— За което лошо ви се пише.

— Защо?

— Оня, по когото си стрелял, е синът на околийският началник.

— Един знатен господин, който дебне чужди жени и при първия изстрел после офейква, ако не се лъжа!

— Да. Той е препуснал, за да нареди да ви арестуват.

— Прекрасно!

— Не се надсмивай! Той държи тук властта. Могат да ви обвинят в опит за убийство.

— Опит за убийство на една гугла?

— Ти си стрелял по него, това е достатъчно. Но аз искам да ви помогна.

— Ти? Как възнамеряваш да се захванеш с тая работа?

— Не пойте животните си! Не бива да губите време — предупреди Карпала. — Препуснете в галоп към стана на пазарището и питайте там за Була, князът на бурятите! Пристигнете ли преди офицерите, то той няма да ви предаде на властите.

— Че ти познаваш ли го тоя княз?

— Аз съм негова дъщеря!

— Отлично. Намеренията ти към нас са добри, ала ние не се страхуваме от някакъв си казашки атаман.

— Но трябва да се страхувате, заради мен! Така после ще мога да ви благодаря!

— По дяволите, такова нещо още никога не е искала някоя скуоу от Сам Хокинс! Но за твоя угода на драго сърце малко ще се пострахуваме, хи-хи-хи-хи!

— Яздете тогава бързо! Аз идвам веднага. Ще се опитам да изпреваря офицерите.

— Добре, дъщерицата ми! Досвидания! (Довиждане!)

Тримата яхнаха животните си и ги подкараха в тръс. Карпала се метна на свой ред на седлото и препусна в кариер по отсамния бряг към града. Конят й беше далеч по-добър от тези на офицерите. Настигна ездачите още при брода. С един дълъг скок вкара животното в реката и ротмистърът бе здравата изпръскан.

— Плут! Бестыдник! (Мошеник! Безсрамник!) — подвикна му на минаване.

Синът на околийския не отговори, но пришпори до краен предел коня си, без все пак да съумее да я настигне.

Когато Карпала достигна лагера, не завари там тримата чужденци. Родителите й обаче се бяха върнали от исправника и пребиваваха в своята просторна юрта[16]. Карпала изобщо не слезе, а им викна няколко разяснителни думи и продължи бързо нататък към непознатите.

След късо време вече ги срещна, когато се информираха за шатрата на княза и ги съпроводи до бивака още преди появата на ротмистъра.

— Слизайте бързо! — повели.

После скочи от седлото и въведе тримата мъже в юртата.