Ловци на соболи и казаци

6. Казак номер десет

Докато двамата постови копаеха съкровището, Сам Хокинс се бе измъкнал по обходен път до двамата си спътници, които го чакаха под пожарната.

— Що пък за комедия разиграваше там? — поиска да знае Уил.

— Хи-хи-хи-хи, аз съм един велик дух, старий куне!

— Перко си ти, Сам. Чак и за Маниту се счита типът!

— Глупости, Уил! — закиска се Сам доволен. — Ония юнаци повярваха, че им се е явил дух, че и на това отгоре жабешки дух. Това чудо аз го заклех да се появи. Не чухте ли славното квакане?

— Разбира се. И светлината също видяхме.

— Толкова гламави хора може да има само в Сибир, ако не се лъжа. Сега имаме достатъчно време да измъкнем арестанта с цялото му там спокойствие. Те ще има да се ровят до ранни зори и естествено нищо няма да намерят. Междувременно същинското имане, което трябва да вардят, ще изчезне, хи-хи-хи-хи!

Сам им предаде набързо разговора, който беше подслушал.

— И тримата ли ще се качим? — попита Уил.

— Не е нужно — рече Сам. — Вие ще останете долу и ще стоите на пост. Човек никога не знае какво може да се случи и ако Дявола си набута пръста в работата, може да ни се сервира някоя изненада. Та бдете зорко значи!

Той се качи, издърпа клина, отвори вратата и влезе.

— Номер десет! — подвикна полугласно. — Къде са те тикнали?

— Тук до стената! Кой е?

— Твой приятел, чужденецът, който те взе вече веднъж под закрилата си, ако не се лъжа.

— Ох!… Вързан съм тук за гредата!

— Ще те освободя.

Сам тръгна в посоката, от която идваше гласът, и протегна ръце да напипа търсения.

— А-а, ето те! Ей сегичка ще бъдеш свободен.

— Много любезно от твоя страна, братле, но не бива да се възползвам от добрината ти.

— Защо?

— По няколко причини. Най-напред, ако бъда освободен, подозрението би паднало върху теб и ти ще отнесеш последиците.

— Пет пари не давам за тези последици. Вашият достопочтен околийски е овча глава първа степен. Той не може да ме уплаши. Впрочем никой няма да е в състояние да удостовери, че съм бил тук.

— Ами двамата постови няма ли да се досетят?

— К черту! (По дяволите!) Значи знаеш как съм ги надхитрили?

— Не ще и питане. Та те говореха толкова високо, че разбирах всяка дума. А когато се отдалечиха, чух под мен да се шушука. Сигурно са били двамата ти спътници, понеже долових няколко английски слова.

— Вдяваш ли английски?

— Да.

— Един английски казак, който говори английски? Моите уважения! — удиви се Сам.

— Аз не съм казак, изобщо не съм азиатец, нито пък русин.

— Тъй ли? Че какъв тогава?

— Немец.

— Мътните го взели! — продължи дребосъкът на немски. — Да го считам ли за възможно? И си заточеник? Как може един немец да бъде изпратен в Сибир?

— Аз бях руски офицер.

— Това е нещо друго. Офицер значи! В такъв случай веднага ще се откажа от това «ти». Но като немец вие непременно трябва да се сдобиете със свободата си! Не бива да се противите да тръгнете с мен.

Сам спря по средата — откъм входа прозвуча предупреждение.

— Пет! Действайте бързо! Идват хора… няма минута за губене!

Сам Хокинс побърза към вратата, където Дик Стоун стоеше на стълбата, и забеляза светлината на фенер в посоката на иманярстващите постови, като същевременно се донесе и високият, гневен глас на есаула.

— Damned![29] Това е ротмистърът — изруга той.

— Да. И сигурно ще дойде да надникне при арестанта. Слизай бързо с човека!

— И през ум не ми минава. Няма да стане! — заяви Сам спокойно.

— Защо?

— Ако бягството му бъде открито още сега, лесно биха могли пак да го спипат. Не. Аз имам един великолепен план. Доведи бързо Уил горе!

Минута по-късно спътниците бяха при него.

— Well! — рече Сам. — Бързо вътре! Трябва да подлостим вратата.

Встрани от нея Сам беше открил един отвор в дървената стена, през който човек можеше да се пресегне и да пъхне клина в куката. Една немарливост, възможна само там, където се ползват стари сайванти за арест. Сам тутакси извлече ползата, подсигури вратата и се изкиска тихо на себе си.

— Каква изненада само, когато господин есаулът завари тук вкупом четиримата си най-добри приятели! Хубав номер ще излезе, ако не се лъжа. Но по-напред да развържем арестанта!

Докато Дик Стоун изпълняваше разпореждането на Сам, ясно се чуха камшичните удари, с които есаулът угощаваше двамата постови. После долетя високата му заповед:

— Чакайте тук, докато се върнем!

— Той каза «върнем». Излиза, че не е сам — отбеляза Сам. — Това е лошо.

Той пристъпи до отвора и погледна навън. На оскъдната светлина на звездите сега различи и другия.

— Околийският е с него. Това ме радва. Така ще пипнем и двамата… Внимание! Приближават.

Сам се измъкна настрани. Клинът издрънча, вратата се отвори и есаулът влезе. Тъкмо поиска, да се обърне към баща си и Сам сключи ръце около гърлото му. Един силен натиск, полугласно изстенване и офицерът потъна в мрака на безсъзнанието.

Околийският чу тихото стенание и попита угрижено: «Какво ти е? Какво има?». Негубещият присъствие на духа казак Номер десет даде след това отговора, стремейки се да наподоби гласа на есаула: «Нищо. Ела горе… бързо!». Успя — околийският последва сина си. Дик незабавно изтръгна фенера от ръката му. Наложително беше, защото, първо, исправникът не биваше никого да познае и второ, лесно можеше да възникне пожар, ако го изтървеше. Уил го улови така здраво за гърлото, че изненаданият човек отпусна тутакси ръце, изхърка веднъж и се свлече после в несвяст.

Баща и син бяха сложени един до друг на пода. Сам взе фенера и освети лицата им.

— Сигурно имат носни кърпи. Да им вържем очите, та да не могат да виждат, като дойдат на себе си!

— Не е необходимо — възрази Уил. — Че ние няма да висим тук и да ги чакаме, додето се свестят. Би било глупост.

— Ти май пак си по-умен от мен, а? — подигра се Сам. — Аз пък имам голямо желание да поостана тук още четвърт час.

— С каква цел?

— За да придам на този миг един забавен облик. Вие познавате стария Сам Хокинс и знаете, че той си е веселяк. Ние ще ги линчуваме.

— Какво? — подскочи Уил.

— Е, не същинско линчуване, но ще им наложим чисто американско съдопроизводство. Вие не веднъж и дваж сте присъствали, когато някой е бивал катраносан и овалян в перушина.

— Bounce![30] Тая идея наистина не е лоша…

— Нали? Да, Сам Хокинс изобщо няма лоши приумици под скалпа си, ако не се лъжа. Вярно, пера не можем да намерим, ама затова пък кълчища дал Господ. А там се мъдри пълно каче с катран. Бързо, събличайте ги, преди да са се свестили!

— Хей, аз съм за! Утре ще падне веселба! — зарадва се Уил.

— Какъв позор! Но тия надути галфони напълно си го заслужават — рече Дик със задоволство.

Сам окачи фенера на един пирон и осем чифта ръце се заеха усърдно да връзват очите на двамата и да им свалят горните дрехи. Тикнаха им по една топка кълчища в устата и ги вързаха. После ги натопиха до шиите в кацата с катрана и ги овъргаляха в разчепкани на дребно кълчища, които веднага се полепиха по катрана. След това двамата бяха здраво завързани за гредата, за която преди туй бе вързан казакът.

От безцеремонните обноски баща и син отдавна бяха дошли на себе си. Те не знаеха какво става с тях. Кърпите на очите им пречеха да виждат, нито пък чуваха нещо, което да им изясни положението, и ето как всичко оставаше за тях една злокобна загадка. Накрая започнаха да ръмжат и фучат. По същото време и душевадците вече бяха приключили с тях.

— Нека си гадаят какво им се е случило и се трепят с въжетата си — изкиска се Сам тихичко. — Не бих желал да съм на тяхно място. Половината нощ в това състояние! Такива неща човек през целия си живот не забравя! Нека им е обица на ухото… Хайде! Ние свършихме, ако не се лъжа.

Фенерът бе угасен и тримата приятели и казакът слязоха. Сам залости като последен вратата. Напуснаха мястото незабелязано, тъй като двамата иманяри все още клечаха унило край дупката на съкровището, верни на заповедта на есаула, и не смееха да се отдалечат.

— Накъде ще ме водите? — поинтересува се Номер десет. — В лагера не бива да се мяркам също толкова, колкото в града.

— Ще опишем полукръг около селището и ще спрем близо до стана — отвърна Сам. — Оттам ще уведомим Була, бурятският княз. Той после ще реши какво ще се прави.

— Това е най-доброто. Убеден съм, че ще ми посочи някое скривалище, където ще мога без страх от откриване да изчакам настъпването на зимата.

Мъжете съумяха да заобиколят града, без никой да ги забележи. После закрачиха по брега на реката, докато намериха един гъст храсталак.

— Оставаме тук — обяви Сам. — Вие, Дик и Уил, се отправете сега към бивака, но възможно по-незабележимо, и правите донесение на княза! Нека сетне той постъпи, както намери за добре. Ние при всички случаи ще се намираме тук.

Двамата дългучи зяпнаха Сам.

— Какво трябвало да сторим? — попита Уил Паркър. — Не те разбираме.

— Да направите донесение на бурятския княз, ако не се лъжа!

— Ама, Сам, не може да го мислиш сериозно. Та ние не говорим думица руски.

— За тая работа аз вина нямам. Отдавна трябваше да сте го научили. Хи-хи-хи-хи! Само че вие се оказахте прекалено големи хайлази. Сега вредата е налице.

— Но как ще се разберем с княза…

— Това си е ваш, не мой проблем. Подхванете нещата според мен по системата на глухонемите и си служете с езика на знаците! Та нали като уестмани не сте съвсем аджамии в него, ако не се лъжа. Покажете, че вече не сте грийнхорните, които познавам! Дим да ви няма!

Двамата дългучи се отдалечиха, клатейки глава.

— Тъй, ето ни насаме — рече Сам Хокинс, като седна с казака на земята. — Ние се срещнахме по един доста необикновен начин, ако не се лъжа. Двама души, които имат немска кръв в жилите си и плямпат английски, си налетяват във вътрешността на Сибир. Единият е заточеник, а другият… хъм!

— Е? Продължете, моля! Сигурно съзнавате, че давам мило и драго да науча кой ме освободи от ареста, а и противно на всички очаквания ми говори на немски. За мен е неизразима радост да чуя майчиния си език.

— Не се и съмнявам! Вие майчиния си език, а аз бабиния, хи-хи-хи-хи! А кой съм аз, веднага ще узнаете. Вярно, някакъв ценен улов с мен няма да направите, ако не се лъжа. За какъв всъщност ме смятате?

— За мен вие сте загадка. Държанието ви е доста гордо и самоуверено.

— Е, загадката ще бъде веднага разрешена. Аз съм само един обикновен прериен ловец от Северна Америка.

— А-ха! Вашият маниер на действие действително е на мъж, който не знае страх. Но как се озовахте от Съединените щати по тия места?

— Като ловец.

— Възнамерявате да ловите соболи?

— Може би помежду другото, а именно, ако някой ми се изпречва точно на пътя. В действителност се намирам на лов за хора. Търсим един безследно изчезнал, по-точно двама.

Номер десет го погледна изненадано.

— Странно! Един американски ловец идва в Сибир да издирва безследно изчезнали. И какво всъщност искате от тях?

— Искаме да ги открием! — изкиска се траперът. — Нас много ни бива в тия неща. Сам Хокинс е стара ловна хрътка.

— Сам Хокинс? Вие ли сте това?

— Да, Сам Хокинс се казвам, наричан за по кратко обикновено Сам. Двамата ми другари се казват Дик Стоун и Уил Паркър.

— А що за хора са двамата безследно изчезнали?

— Единият бил граф Василкович, а…

— Василкович? — подскочи казакът.

— Ама седете си спокойно, де, хер…, хер…! Познавате ли го?

— Чух веднъж името му. А другият?

— Е негов приемен син и в действителност се казва Орьолчашча, на немски Адлерхорст.

— Адлерхорст!

Казакът кажи-речи изкрещя името.

— По-тихо, по-тихо! — предупреди Сам. — Не забравяйте, че сте беглец! Да не би пък да ви е известно името?

Казакът се постара да овладее обзелото го вълнение.

— И него чух веднъж. Хер Хокинс, аз съм съвсем…

— Без хер Хокинс. Казвайте ми просто Сам и толкоз по въпроса! И бездруго съм свикнал на това име… А вас как да наричам?

Същевременно смигна лукаво изпод широкополата шапка.

— Моето име е… Номер десет — отвърна другият със запъване. — Заточеникът е лишен от такова. Малкото ми име е Готфрид.

— Готфрид, добре! Впрочем тъкмо Готфрид се казва онзи, когото търсим — Готфрид фон Адлерхорст.

— Вярно ли?

Казакът беше скочил и стоеше пред трапера с всички признаци на голяма възбуда.

— Наистина е вярно. Защо питате?

— Защото… защото ми се вижда чудно един американски прериен ловец като вас да дойде в Сибир, за да издирва някакъв си безследно изчезнал немец.

— Хич не е за чудене, след като вече сме открили останалите членове на фамилията Адлерхост.

Към казака отново полетя кос, дебнещ поглед. Онзи видимо се напрегна.

— Какви ги говорите? Та това… това е невъзможно!

— Защо да не е? Нали ви го казвам. Вече имаме трима налице: сестрата Лиза.

— Лиза! — прошушна казакът името след него.

— …и братята Херман и Мартин.

— Херман и Мартин! — повтори Номер десет, изгубил ума и дума. — Исусе Христе, та това е цялата фамилия… само майката липсва!

— Да, наистина, майката и Готфрид, по следите на когото понастоящем се намираме.

— И ви е известно, че той пребивава по тези места?

— Не, нямаме ни най-малка представа къде се е дянал. Но имаме една диря, която действително ни доведе най-първо насам… Ама вие пък откъде знаете, че това е фамилия до майката?

— Аз… аз срещнах навремето един Адлерхорст, казваше се Готфрид!

— Egad! Каква случайност! Къде стана тая работа?

— В Кавказ. Той беше на руска служба и имаше чин капитан.

— Колко време има оттогава?

— Четири или пет години.

— Съвпада, съвпада! Кой би помислил, че тук във Верхний Удинск ще срещна мъж, който познава Готфрид фон Адлерхорст. Как ли ще се зарадва Херман, като научи!

— Къде е… Херман?

— Още в Хабаровск, но скоро ще дойде.

Новината така тресна казака, че не бе в състояние думица да произнесе. Неговият брат наблизо, когото предполагаше запилян като роб нейде из Африка!

Сам Хокинс привидно не обърна внимание на вълнението на събеседника си, а продължи бодро да си каканиже.

— Днес вече на два пъти се подсещам за фамилията Адлерхорст. Само преди няколко часа благодарение на един дервиш.

— Дервиш?

— Хм, забравям, че няма как да знаете всички тези неща. Този дервиш шета по света под какви ли вече не имена. Той бе нееднократно преследван от нас, ала всеки път се измъкваше щастливо. Всъщност се казва Флоран и е бил слуга на фамилията Адлерхорст.

— Флоран! Флоран!

— Хей! Сигурно и тоя Флоран ви е познат, а?

— Ох, и то доста добре!

— Откъде?.

— Онзи Готфрид фон Адлерхорст ми разказа за него.

— А-а, тъй, тъй!… По някакъв странен начин моят стар Дик смята, че днес е видял типа.

— Къде?

— Там между шатрите! Но това едва ли е възможно.

— Защо не? На тоя свят се случват кое от кое по-странни неща. Това може би е вярно. Ама какво пък ще търси нехранимайкото в Сибир?

— Ами вие както търсите тук? Също както е учудващо, че вие се намирате тук, така може да се обясни и неговото присъствие.

— Наистина, наистина! Значи може и той да е бил все пак. Хм-м! Би било направо дяволска история, ако вземе да ни се изплъзне и тук. Той носи вината за изчезването на фамилия Адлерхорст.

— В такъв случай трябва да бъде заловен! Заявявам ви, той наистина е тук.

— Какво? Как! — извика Сам, симулирайки удивление и скочи на сухите си сърповидни крачета.

— Значи би трябвало все пак да го познавате!

— Дори лично.

— Behold! Вие… вие…

Той спря по средата, пристъпи към Номер десет и сложи ръка на рамото му.

— Хер… хер Готфрид, ще имате ли добрината да бъдете откровен с мен…

— Защо не?

— …и да си признаете, че вие… да, да, вие сте онзи Готфрид фон Адлерхорст?

Номер десет забоде брада в гърдите и задиша тежко.

— Да, аз съм — каза най-сетне.

— Доста време му трябваше на това признание — изръмжа Сам Хокинс и обърса с излъскания кожен ръкав челото и носа си. — Аз още отначало имах усещането, че сте търсеният, макар да не приличате много на братята си.

После протегна във внезапен изблик на чувства десница на казака.

— Е, старият Сам отново завари капаните си пълни. Дайте си ръката, хер! Край на всичките ви беди.

— Ако бягството успее, да.

— Разбира се, че ще успее! Но по каква причина всъщност сте заточен тук?

— Затова по-късно! Сега ми се иска най-напред да науча нещо за близките си, не е трудно да го предположите. Та разкажете ми, но накратко и в най-общи щрихи! За някое по-обстойно изложение сега едва ли имаме време.

Дребният трапер не остави да му се казва за втори път. Той подхвана разказа си за странния кръговрат на събитията, започнал в Турция и завършващ тук в Сибир. Номер десет слушаше с дълбоко потресена душа. Дълго след като Сам бе свършил седя той смълчан до него, зареял замислено поглед в далечината.

— Не е ли достатъчно голяма дупката във въздуха, в която сте се заплеснал? — ухили се накрая Сам Хокинс. — Позволете ми скромната забележка, че аз съм все още тук, и много ми се ще да разбера как сте се озовал от Судан в Русия и после тук в Сибир.

Казакът се пробуди като от дълбок сън. Той потърка чело, сякаш трябваше със сила да се върне в настоящето.

— Имате право и ще научите всичко. До ден днешен аз живеех с убеждението, че съм единственият от семейството, на който се е паднал по-сносен жребий. От Суакин, където попаднах в ръцете на един роботърговец, бях отведен във Фашода. Моят господар възнамеряваше да ме изтъргува във вътрешността на Судан, където белите роби се ценяха много високо. Но още в първия ден на пребиваването ми във Фашода съдбата ми се промени. Завръщащият се от една изследователска експедиция край Горни Нил граф Василкович ме видя и бе обхванат от състрадание. За него — милионера, цената, която търговецът искаше, беше дреболия. Той я плати, без да свали и една пара, и ме отведе в Петербург. Там ми даде изискано възпитание и по-късно, тъй като не беше женен, ме осинови.

— Какво казаха за тая работа сродниците му?

— Не зная.

— Не направихте ли по-късно опит да се свържете и сближите с вуйчо си, лорд Линдсей?

— Това винаги е било съкровеното ми желание, ала баща ми — имам предвид граф Василкович — не го искаше. Тъй като той бе поел грижите по мен в ръцете си, наистина не се налагаше подобна необходимост. Всъщност сторих само едно, за да открия по някакъв начин, някъде някоя нишка, която да ме върне при безследно изчезналите — навсякъде, доколкото бе желателно, се наричах не Василкович, а Богумир Орьолчашча.

— В такъв случай лордът наистина няма как да е знаел нещо за спасението ви.

— Не. Също колкото малко понятие съм си имал аз, че брат ми Мартин се е запилял в Съединените щати. Та нали бях убеден, че близките ми са изчезнали и загинали във вътрешността на Африка. Моят настойник беше на същото мнение и ето как не предприехме никакви стъпки, които нали бездруго, както си мислехме, нямаше да ни доведат до никакъв резултат.

— Някак си не мога да вникна добре в тази представа. С други думи вие не сте държали сметка за Сам Хокинс, хи-хи-хи-хи!

— Граф Василкович желаеше да стана офицер и аз стигнах до чин капитан.

— Well.

— Преди три години предприехме с моя приемен баща едно пътешествие до Сибир, което щеше да завърши съдбоносно за нас.

— Кой ви придружаваше?

— Никой. Графът обичаше да пътува сам и с възможно най-малко багаж от съображение по-голямата свобода на движение. По тази причина при нас нямаше дори слуга.

— При това положение вашето безследно изчезване ми става по-разбираемо.

— На мен не. За мен цялата работа и до ден-днешен си остава загадка.

— И която Сам Хокинс навярно също ще разреши, ако не се лъжа.

— Бяхме пристигнали в малкото източно сибирско градче Улукутск, заслужаващо по-скоро квалификацията село и отседнахме в единствената странноприемница. На следващия ден се канехме да отидем на лов за соболи, ала не се стигна дотам, защото още в ранни зори бяхме вдигнати от леглото от казаци.

— От леглото? По каква причина?

— От мината на Ольокминск наскоро били избягали двама затворници — баща и син, издирвани по всички краища на страната. Не зная по какъв начин бяхме привлекли вниманието на разездите върху себе си. Факт е, че те ни сметнаха за бегълците и, без много да се церемонят, ни отведоха.

— Невероятно! И за кои всъщност сте били сметнати?

— Избягалите затворници се казваха Салтикови.

— И вие не можахте да се легитимирате?

— Тъкмо това е най-странното, което и до днес не мога да проумея. Когато поискахме да представим документите си, се оказа, че и двамата вече не притежаваме такива. Били са ни откраднати, без да забележим загубата.

— Очаквах нещо подобно. А на уверенията ви естествено никой не е повярвал?

— Не ни разпитаха нито веднъж.

— Чудесна оправия в тоя Сибир!… Че не можахте ли да подадете молба за разследване?

Готфрид фон Адлерхорст се засмя горчиво.

— С това показвате, че не познавате порядките в тази страна! Заточеникът е само един номер, но не и човек. Той е напълно безправен и беззащитен.

— Вече разбирам. Можете да се радвате, че поне голия си живот сте спасил. Вашият осиновител, графът — хм! — какво стана с него?

— Не зная. За последен път го видях в онова фатално утро. Бяхме разделени. И това е то, което прави съдбата ми още по мъчителна — аз съм в неяснота относно орисията на моя благодетел.

Дребният трапер не навлезе по-нататък в тези чисто емоционални изяви. Той се върна към обективните неща.

— От външността ви хората би следвало все пак да заключат, че са на погрешен път — рече.

— Тук се заблуждавате. Ние бяхме от дълго време на път и още не бяхме имали възможност да подновим поизкъсаното облекло. В Сибир няма като в Германия в почти всяко селище магазин за дрехи. Брадите ни също бяха израсли и станали неугледни, така че в никой случай не създавахме впечатление за дворяни. Такива неща се случват и в други страни, нали?

Казакът го каза с красноречив кос поглед към Сам, който се носеше точно както в Дивия запад и представляваше всичко друго само не и джентълмен.

Дребосъкът се ухили на този удар под ребрата — беше казан на шега и той отвърна по същия начин.

— Well, имате право. Само че и аз не съм граф, хи-хи-хи-хи! Впрочем никога ли не сте лелеял мисълта да избягате?

— О, колко често! Но вие си нямате представа колко е трудно тук едно бягство. От сто, осмелили се да направят опит, може би един има успех.

— А как си обяснявате «грешката», чиято жертва сте станали с графа?

— Дълго време вярвах, че се касае само за някакво недоглеждане, ала по-късно поразмислих и си казах, че вероятно някакъв враг има пръст в тая игра.

— Отлично! И сетихте ли се за някое определено лице?

— Не.

— О, безхитростни човече! Ами то се вижда като на длан, че в цялата история нещата опират единствено до състоянието на вашия осиновител. Нищо ли все още не подозирате?

— Искате да кажете, че… че наследниците…

— Не наследниците. Става дума само за един-единствен. Какво ви е мнението за граф Поликев?

— Познавам го само бегло, но не го считам за способен на такова престъпление.

— Знаете ли, че вие и графът сте обявени за мъртви още преди изтичането на законния срок и че цялото имущество на приемния ви баща е преминало в ръцете на Поликев?

Известието предизвика у Готфрид безмерно удивление.

— Това… това… не е възможно!

— Ама си е факт! Сега усетихте ли се най-сетне, безхитростна душа?

— До мен никога не е стигала някаква вест от външния свят и си нямах понятие…

— …че през туй време един нахален врабец се е насадил в топлото гнезденце, хи-хи-хи-хи! Нали това искахте да кажете? Бих могъл да ви се закълна с най-свята клетва, че тоя врабец има на съвестта си своя предшественик… стоп! Ето че идват!

Разнесе се конски тропот. Животните спряха наблизо, след което четири фигури се отправиха бързо към тях — Карпала с двамата уестмани и един бурят.

— Ти си свободен — каза тя радостно, когато казакът пристъпи към нея. — Узнах го от двамата чуждоземни мъже. Татко ме праща. Той е доброжелателно настроен към теб, ала няма как да дойде самият, тъй като околийският би могъл да разбере. Този бурят е най-добрият сред нашите мъже. Той ще те заведе до едно място, където никой преследвач няма да може да те намери. По-късно ще ви последваме и ние и ще те преведем през границата.

Казакът й подаде ръка.

— Благодаря ти! Може би ще се възползвам от добрината ти, а може би и не. Поседни за малко при нас! Този чужденец има да ми разказва още някои неща. Когато свърши, ще мога да ти кажа какво ще правя.

Карпала се настани на известно разстояние от мъжете, а Сам Хокинс доведе докрай своя забележителен разказ.

— Аз твърдя — обяви кратко и категорично, — че вашият сродник, граф Поликев, не е съвсем непричастен в насилническия акт, чиято жертва сте паднали с граф Василкович.

— Имате ли някакво доказателство в подкрепа на тази хипотеза?

— Доказателство? Хм! Какво искате за доказателство? Вероятно имате предвид свидетели? Такива не мога да ви доведа. Аз не съм присъствал, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!… Налице няма нищо повече от едно подозрение, и то се състои в това, че Поликев идва насам.

— Как? — подскочи Готфрид. — Какво се кани да прави той тук?

— Да-а, тъкмо това е, което и на нас много ни се щеше да разберем, хи-хи-хи-хи!

— Нима сте научили нещо за намеренията му?

— Да се разкаже цялата работа, ще трае твърде дълго. Достатъчно е, че ние я подочухме. И тъкмо това е причината, довела тук брат ви и нас от Щатите.

— А-ха, така значи са навързани нещата!

— Сега просветна ли ви свещичката? Ние се надявахме да разкрием тук спатиите на добрия Поликев и да узнаем нещо по-подробно за местопребиваването на неговите роднини. Вярно, нямаше как да подозираме, че при тъдявашното ни пилигримство ще натъкнем носа си на единия от търсените. Нашата задача сега вече е да издирим следата на осиновителя ви и да го открием жив или мъртъв.

— Жалко, че при моето положение не мога да ви бъда в помощ. Ако можех да остана тук поне до пристигането на брат ми!

— Само това хич да не ви хрумва! Съветвам ви с цялата си сериозност, приемете предложението на Карпала и пропълзете в скривалището, докато дойде брат ви. Той сетне ще вземе съответните мерки, за да направи връщането ви в родината възможно.

— А Флоран, дервишът? — попита Готфрид след къс размисъл.

— Сигурно е отседнал в странноприемницата.

— Заради пазара там ще се будува и танцува цялата нощ. Трябва незабавно да отидем и се осведомим за него.

— Вероятно сте прав, ала това с нищо не бива да промени решението ви.

— И все пак. Ще пратя бурята. Той ще пита съдържателя.

— За мен това не е достатъчно надеждно. Предпочитам да отида сам.

— Знаете ли под какво име се води тук Флоран?

— Не.

— Аз прегледах паспорта му. Той се нарича Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург.

Номер десет даде и подробно описание на сегашния вид на бившия дервиш. Сам бързо се отдалечи. До странноприемницата не беше далеч.

Казакът седна сега до Карпала. Те дълго мълчаха. Най-сетне Готфрид проговори.

— Къде се намира мястото, където ще наредиш да ме отведат? — попита.

— Сред скалите при вливането на Селенга в Байкалското езеро, където никой непознат няма да намери пътя.

— Селенга не я ли наричат още Комарената река?

— Да, заради досадните насекоми, които напролет се въдят в такива гъмжила, че даже северният елен не е в състояние да издържи. Но сега, през есента, ги няма.

— Какво е разстоянието дотам?

— Язди се два дни… След късо време ще дойдем и ние.

— Много ще се радвам да те видя, макар и това да ми причини болка — каза Готфрид тихо.

— Защо?

— Ти ще дойдеш като годеница на есаула.

Карпала наведе глава и не отговори.

— Нямам ли право? — попита той.

Вместо да отговори кратко с «да» или «не», тя вдигна очи и го загледа изпитателно.

— Значи това би ти причинило болка?

— Да. Защото знам, че край този мъж ще бъдеш много нещастна.

— Ах. Който слуша родителите си, винаги е щастлив — отвърна тя с детински наивно убеждение.

— Невинаги. Родителите имат право да изискват послушание — само когато наистина се касае за доброто на тяхното дете. Твоите защо желаят да станеш жена на този руснак?

— Защото нашият лама им го е повелил.

— Нима обичаш есаула?

— О, не! Мразя го! — изстреля тя. В този миг се завърна Сам.

— Е, узнахте ли нещо? — попита Готфрид все още стреснат и все пак зарадван на карпалиния пламенен отговор.

— Да. Той е бил отседнал там, но вече не се намира във Верхний Удинск. Събрал е една ловна дружина и потеглил още днес. Прочутият ловец на соболи Номер осемдесет и четири е предводителят. Той трябва да е някой забележителен човек. За него говорят така, както отвъд в Америка за Олд Шетърхенд или Олд Файерхенд… ще ми се някога да го срещна, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— И накъде е насочено пътуването им? — попита Готфрид.

— Към устието на Селенга, както разправил Номер осемдесет и четири на съдържателя.

— Чудесно! Натам води и моят път — възкликна живо Готфрид.

— Наистина ли? Та това би било най-добрата воля на Провидението. Дервишът познава ли ви?

— Не. Аз толкова съм се променил, че сигурно не ме е разпознал.

— Би било добре. Защото при това положение бихте могъл да попречите под някакъв претекст на онази ловна дружинка да напусне преждевременно бреговете на Селенга, та да заварим ние там с брат ви дервиша. За нас на първо време е най-важно да заловим този опасен човек.

— Кога ще дойдете?

— Веднага щом брат ви пристигне. Най-добре щеше да е да яздя още сега с вас, ала сме се уговорили да се чакаме тук.

— Надявам се, той скоро да дойде. Но как се каните после да ме намерите? Аз ще бъда наистина при втичането на Селенга в Байкалското езеро, ама това е толкова общо и несигурно обозначение на мястото, че е кажи-речи невъзможно да ме откриете.

Траперът остави да се чуе едно весело хихикане.

— Скъпи ми приятелю, вие си нямате представа за добрия нос на един стар трапер и поставяч на примки! Яздете си сега към езерото и се постарайте да се скриете! Сам Хокинс ще дойде след една седмица и съвсем сигурно ще ви намери. Впрочем вие също бихте могъл да допринесете за лесното откриване на следите ви. Необходимо е само да ни оставяте някакъв знак. Навсякъде, където спирате, и колкото често ви се струва подходящо, слагайте един върху друг два камъка, но без някой да ви забележи, и до тях трети по направление ездата ви… Иначе някакъв друг въпрос, мастър Десет?

— Не.

— В такъв случай потегляйте! След всичко, което днес сторихме и говорихме, нощта вече преваля. Скоро утрото ще засивее, а вие все пак трябва да имате достатъчна преднина пред евентуалните преследвачи.

— Сега вече не се страхувам от никакво преследване! Тейшът сигурно ни е подбрал два добри коня. Пък и бягството ми може би ще бъде доста късно открито. Едно-единствено обстоятелство ми навява опасения — аз съм без каквото и да е оръжие.

На въпроса на Сам в това отношение Карпала, която до този момент бе стояла скромно и мълчаливо настрани, обясни:

— Аз се погрижих за всичко. На седлото е окачена една добра пушка, а в кобурите има нож и муниции. Напреко на коня зад седлото са притегнати провизии за няколко дни.

— Ами че тогава вие сте снабден с всичко необходимо и можем да се сбогуваме, ако не се лъжа — рече Сам, смигвайки лукаво с малките си очички, защото си каза, че казакът сигурно с удоволствие би останал миг насаме с девойчето. — Та останете със здраве! Приятна езда и бъдете уверен, че скоро пак ще се видим. Но внимавайте с оня Ломонов, мнимият търговец от Оренбург! Той е не само брутален, ами и умен. За да го измамиш, се иска много нещо.

— Нямайте грижа! След като съм вече свободен не ме е страх от него!

— И още нещо, за което току-що се сетих. Какво ще кажете, ако ви попита какво ви води при него?

— Ще помисля по тоя въпрос.

— Е, бихте могъл например да сте изпратен да издирите местонахождението на някой избягал заточеник.

— Обяснението е добро. Ако твърдя това, то всеки ще е направо задължен да ми оказва всяка възможна подкрепа.

— Виждате, че един стар прериен ловец винаги има в готовност малко хитрост в джоба на жилетката си, хи-хи-хи-хи! Да можех да бъда край вас, хич нямаше да ви бера дерта. Довиждане!

Кискайки се, дребният трапер се измъкна с Дик и Уил. Готфрид фон Адлерхорст се загледа след тях, докато изчезнаха, после се обърна към Карпала.

— Кога ще дойдете при Байкалското езеро?

— Ще останем тук до края на събора. На драго сърце бих тръгнала по-рано, ала това би могло да направи впечатление. И бездруго ще ни подозират, че сме те подпомогнали в бягството.

— Надявам се, да не ви създадат неприятности. Много бих съжалявал.

— Ние не се страхуваме, а аз всячески ще се постарая да заблудя преследвачите.

— В такъв случай се радвам на часа, когато ще те срещна отново.

— Но това виждане ще бъде много кратко, защото веднага щом дойдем, неколцина от нашите хора ще те прехвърлят през границата. После ти ще тръгнеш кой знае накъде и никога няма да се върнеш.

Каза го с толкова скръбен тон, че той улови ръката й. Очите му блестяха с особена светлина.

— Ще се стремя да стигна до моята родина. Тя се казва Германия.

— Ти не си руснак?

— Не, германец. Но от ранно детство съм живял в Русия и ми викаха Богумир. Вкъщи ми казваха Готфрид.

Карпала се загледа натъжено пред себе си.

— Звучи ми чуждо. Но ти ще бъдеш щастлив, когато чуеш да те наричат отново така у дома. Тогава помежду ни ще лежи ширна, безмерна далечина.

— Болка ли ти причинява разлъката? — попита Готфрид тихо.

— Да, в цялото ми сърце. Ти си моят спасител… и… и аз… те ценя. Пръстенът, който ти дадох, есаулът ти отне. Сега нямаш дори спомен от мен.

— Ти също нямаш спомен от мен!

— О, напротив! Ти ми върна почти изгубения живот. А това не ли най-ценният дар? Аз с най-голямо удоволствие бих ти подарила друг пръстен, стига да знаех, че ще го приемеш. Бива ли?

— Да, но само при едно условие. — Той се взря дълбоко в очите й. — Поискай есаулът да ти върне онзи!

— Ще го сторя. Той ще ми го върне още днес. Няма право да носи пръстен, който съм била определила за друг. А сега вземи този!

Карпала измъкна един пръстен от пръста си и го подаде на Готфрид. Той го надяна и улови ръката й.

— Карпала, каквото и да става, аз свято ще пазя този спомен! Ти казваш, че често ще мислиш за мен, а аз те уверявам, че моите мисли ще бъдат постоянно при теб.

Тя въздъхна тихо.

— Така говориш сега. Аз живея в просторна, усамотена равнина — там нищо няма да ме смущава да мисля за теб. Ти обаче отиваш в страна, където всичко е различно оттук. Там много скоро няма да имаш време да си спомниш за Карпала и ще ме забравиш.

— Не, никога, Карпала!

— Ако родината ти не се намираше толкова далеч оттук… човек би могъл да насочи коня си някой ден натам!

— Ти би ли дошла?

— Съвсем сигурно. Колко дълго трябва да се язди, за да се стигне дотам?

— Месеци наред.

— Това е тъжно. Аз не мога да дойда при теб и ти не можеш да останеш при мен. Аз… най бих предпочела…

Карпала спря по средата. Думите прозвучаха, сякаш се бореше със сълзите си.

— Какво би предпочела?… Говори! — помоли той.

— Ако не бяха татко и майка, то…

— По-нататък… моля те, моля!

— …то най бих предпочела да тръгна с теб за родината ти.

Развълнуван, той сложи ръка зад тила й.

— Само да знаеш колко щастлив ме правиш с тези думи! — промълви.

— Радваш ли се наистина?

— Безкрайно!

— Остани тук, тогава аз ще стана… твоя жена!

— Аз съм беглец.

— Ще избягам с теб на някое място, където никой няма да ни намери.

— Мило момиче! Какво блаженство… и все пак… това е невъзможно!

— Защо?

— Защо би било неправда спрямо теб, ако пожелая да свържа цялото ти безметежно съществуване с живота на един обявен извън закона, който не бива да се показва пред никого. Постоянно биха ме мъчили горчиви упреци. По този начин бих разрушил красивото ти бъдеще, измамвайки същевременно надеждите на моите близки да се видим.

— Много ли са тези, които те чакат?

— Една сестра и двама братя. Не сме се виждали от години. Никой не знаеше нищо за другия и аз едва днес научих, че братята и сестра ми са се събрали отново и желаят да се върна в отечеството.

— В такъв случай не бива да ги караш да чакат! Аз също не бих желала да напусна родителите си. Как бих могла да искам при това положение да останеш при мен!

— Карпала! — изрече с мъка той. Но после се пребори с вълнението си. Както и да го въртеше и сучеше, едно съчетание с Карпала за нея винаги означаваше раздяла с родителите и родината и живот, изпълнен с вечно безпокойство и тревоги от преследване.

Пестниците му се свиха, а веждите смръщиха — не, друг път нямаше, освен да се откаже от любимата, ако не искаше да я направи нещастна.

— Трябва да се разделяме — каза той привидно безгрижно. — Но не завинаги. Ще се видим още веднъж. Моят придружител вече седи на седлото. Чака ме.

— Да, трябва да тръгваш. На изток небето вече започва да светлее. Довери се на водача си — той е мъж, на когото можеш да разчиташ!

— Как се казва?

— Гиза. Той се числи към най-храбрите и умни войни на нашето племе.

— Остани със здраве, любима моя Карпала!

Понечи да сложи крак на стремето, без да погледне още веднъж Карпала. Но тя го дръпна с непреодолима сила. Той сграбчи ръката й и я целуна — веднъж, втори път, после се метна на седлото.

— Довиждане!

Обърна коня си и препусна след Гиза.

— Довиждане, Богумир, скъпи… скъпи… Богумир!

Карпала извика думите високо, разпервайки ръце, остави ги сетне да се смъкнат и се загледа след него, доколкото позволяваше утринната дрезгавина.

Едва когато Номер десет се изгуби от погледа, Карпала препусна и оставяйки лагера зад себе си, подтикна животното към най-голяма бързина. Душевното вълнение трябваше да се уравновеси с порядъчно физическо натоварване, а за тази цел една дръзка езда бе най-подходящото.

Първите лъчи на слънцето миеха източния небосклон и се изстрелваха в пламтящи снопове над ширната равнина. Отсреща, откъм юг, приближаваха няколко малки точки. Карпала ги забеляза и се отклони в тази посока. Колкото по-близо стигаше до тях, толкова по-ясно виждаше, че това са две коли, които държаха направление в бърз тръс към Верхний Удинск. Предната беше тройка — впряг от три коня, от които средният, същевременно най-едрият и якият, носеше над главата си нещо като силно извит лък със закачено на него звънче. Втората кола беше лека кибитка с два коня.

В тройката седеше един господин. Кибитката беше натоварена с багаж, варден от слуга.

Колите трополяха непосредствено една след друга. В своето болезнено-щастливо настроение Карпала се реши на една лудория, каквато може да хрумне само на някоя тунгуска или бурятка. Тя смуши отново коня, яздейки под прав ъгъл към колите и се стрелна между първата и втората, макар дистанцията между тройката и конете на второто возило да възлизаше едва на метър.

После препусна навътре в равнината, докато вълните на възбудената й душевност започнаха да улягат. След около час насочи отново животното към града, така и не заподозря, че онзи, когото току-що бе срещнала, се беше намесил толкова съдбоносно в живота на нейния любим.