Ловци на соболи и казаци

13. Съседът Сергей на сгледа

В този миг един ездач изскочи иззад ъгъла — бащата на Мила, помешчикът Пьотр Добронич. Съглеждащи компанията, той обузда удивен коня си.

— Това пък какво е?… Какво става тук?

— Ранени сме — простена вахмистърът жаловно. — Оня проклет Алексей Борода беше тук. Представи се за певец, а когато го познахме и поискахме да го арестуваме, удари тоя с балалайката по главата, разбивайки я на парчета, другия запрати с юмрук на земята, пък мен, без да съм очаквал, събори от коня и всичките ми шейсет и две ребра потроши.

Помешчикът се помъчи да остане сериозен.

— О, горко! — изказа съжаление той. — Това наистина е лошо. Къде е той сега всъщност? И къде са конете ви?

— Двата прогони с камшика, за да не можем да го преследваме, а на моя препусна. Дали не ти се намира глътчица водка, а?

— От нея имам доволно, но при вашето състояние тя не е целесъобразна.

— О, напротив! Добрата водка помага срещу всяка болка.

— По-належащо от всичко друго е да ви прегледам. Знаеш, че подбирам малко от лечение на рани… Та я си покажи главата!

Добронич слезе от коня и пристъпи към ранения от балалайката, за да му опипа главата. Но мъжът тутакси изрева.

— Не ме докосвай! Не мога да издържа!

Помешчикът беше мъж с висок ръст и сериозни, добросърдечни черти. Умното му лице и сега остана безстрастно.

— Значи нещата за теб наистина стоят зле — каза той. — Няма да я караш дълго. Главата ти е изцяло раздробена, а носът ти вече стана остър и бял.

Мъжът отривисто посегна към носа си, опипа го внимателно и изпъшка с пресекващ глас.

— Да, вече е остър — рече плачливо, — остър почти като пика. Свършено е с мен! О, Казанска Света Богородице!

Сетне сключи молитвено ръце и се затвори в себе си.

Междувременно помешчикът се бе заел да прегледа втория казак и посегна към стомаха му.

— Махни се! — изкрещя мъжът. — Ужасно боли!

— Не е трудно да си го представя, клети човече! Та ти имаш под кожата си толкова голяма дупка, че юмрука си да провреш. Тук спасение май няма!

— Ох, не можеш ли да ме излекуваш, бащице?

— Търбухът не е някой стар тъпан, че да му закърпиш дупката!

— Значи и аз ще умра?

— Сигурно. Вземи се в ръце, покай се за греховете и се подготви за кобния час!

Човекът се изпъна на земята и повече не издаде нито звук.

— Сега при мен! — рече умолително вахмистърът. — Аз сигур ще прескоча трапа. Главата ми е здрава. Ама пък ребрата не ми се намират в главата.

— Я покажи!

Добронич коленичи до вахмистъра, сложи ръце от двете страни на гърдите му и натисна силно.

Казакът изрева, като че да го набучиха на шиш.

— Чорт возьми! Какво пък ти скимна? Та това са адски мъки! Не забравяй все пак, че всичките ми ребра са изпотрошени!

— Хм-м, да, да. Изпървом не ми се вярваше, ама сега разбирам, че имаш право: те са натрошени. Мен много ме бива в тези неща и не мога да ти дам никаква надежда. И какво ли ще помогне, ако те утеша? Скоро ще си се отървал.

Вахмистърът се вторачи в него с големи, изплашени очи.

— Скоро… отървал? — промълви едва-едва.

— Гарантирано! — кимна Добронич сериозно. — Ребрата ти са така остро поломени, че няма да мине много и ще ти продупчат кожата.

— О, светци! Аз ще умра! Дявол го взел тоя проклет Борода! Помешчик, донеси ми водка, водка, водка!

— Никаква няма да ти е ползата. Водата ще ти помогне къде по-добре.

— Та пред умирачката вода ли трябва да пия?

— Да пиеш? Не, не да пиеш. Не бих го препоръчал на един умиращ казак. Външно трябва да се употреби тя.

— Тогава действай бързо! Ама после ми донеси водка!

— И на мен! — помоли единият казак.

— И аз искам! — изскимтя другият.

— Всеки ще си получи подобаващото. Само почакайте минута-две!

Добронич пристъпи към чешмата, към която бе натъкмено едно съоръжение, много често срещано из южен Сибир.

Тъй като материалът на къщите там е най-вече дърво, опасността от пожар е особено голяма. Ето защо хората издигат — само където е възможно до имението да бъде докаран някой висок извор — край коритото едно дървено скеле с височина на къща, до което водата се отвежда в тръба. Оттам тя се спуска по втора, по-тясна тръба. По този начин се постига силен напор, така че ако долу се завинти някакъв накрайник или пък се прикрепи маркуч, водата може да стигне до покривите на сградите като от пожарна пръскачка.

Изворът на Пьотр Добронич също притежаваше такова съоръжение. Маркучът винаги лежеше край него във водата, за да не се разсъхва.

Сега помешчикът го закрепи към тръбата, насочи мундщука към казаците и отвори крана. Незабавно силна струя вода се стрелна мощно към тримата «обречени на смърт» и те скоро бяха мокри до кости.

— К чорту! — изврещя вахмистърът и скочи ведно с другите двама казаци. — Куче, какво ти хрумна? Престани, простако!

Само че помешчикът не преставаше, а продължаваше да блъска със струята казаците, едва съумяващи да стоят изправени.

Задъхани за глътка въздух, те се хвърлиха отново на земята. Чак сега помешчикът затвори крана.

Казаците скочиха пак и впериха яростно проблясващи очи в Добронич.

— Ще ти се отплатя за това, Пьотр Добронич! — прецеди вахмистърът. — Да не мислиш, не знаем, че си закрилник на «клетите хора»? Къде се дяват храните, напитките и махорката, които слагаш за нощта там на прозореца?… А?… Пази се!

Помешчикът свъси вежди.

— Чуй, вахмистър, не позволявам да ми се говори с такъв тон! Казвам се Пьотр Добронич и някой досега не е могъл да ме обвини в някаква противозаконност. Ако не се държиш по-възпитано, нямаш работа при мен. Отбележи си го! А сега нямам повече време за вас. Хайде, разкарайте се!

Вахмистърът вдигна заплашително юмрук.

— Куче!… Ние ще те накиснем къде-къде повече, отколкото ти нас сега!

Ругаейки, те се отдалечиха.

Помешчикът закрачи към къщата, където жена му и дъщеря му стояха до вратата.

— Ама, татенце, не беше ли прекалено суров с тях? — попита закръгленичката майчица. — Те ще започнат сега да кроят планове за отмъщение.

— Ба, тези синковци никога не са били мои приятели! Зарежи ги! Нека по-добре Мила ми разкаже какво се е случило.

Мила захвана да разправя, а родителите слушаха внимателно.

— Значи Алексей Борода е бил! — каза помешчикът накрая. — Така съм си го представял — млад, дързък, съобразителен и същевременно силен като мечка! Жалко, че самият аз не можах да разговарям с него.

— Той пак ще дойде, тате.

— Разбира се, детето ми, че пак ще дойде. Та нали е предводителят на заточениците, които очакваме. Борода иска да доведе хората, които в по-голямата част лично е освободил, под наша закрила, за да им помогнем да прехвърлят границата.

— О, горко! Сега казаците таят подозрение към него! Те ще вземат всички възможни мерки да го заловят, при което може би цялата дружина бегълци ще падне в ръцете им.

Добронич кимна замислено на себе си.

— Да-а, положението е сериозно. Все таки аз вярвам, че Борода няма да извърши грешка. Ще ми се бурятите да бяха вече тук.

— Карпала сигурно е потеглила веднага — рече Мил а.

— Естествено. Но с толкова народ човек не може да язди така бързо, както сам. Пък и нашият пратеник е пристигнал едва днес при нея във Верхний Удинск, така че трябва да отчитаме и два дена път до нас. Дано само междувременно да не се случи нещо неприятно! Полека-лека хората май се добират до нашата тайна. Е, добре че няма да се задържим дълго тук.

Неучаствала до този момент в разговора, сега помешчицата живо се намеси.

— Значи успя? Ще продаваш?

— Да.

— И скоро ли?

— По-скоро, отколкото си мислиш. Я погледни коня! Той посочи животното си. От двете страни на седлото висяха многообещаващо големи кожени чанти.

Добронич отвори едната. Тя съдържаше малки, четвъртити книжни пакети и продълговати запечатани свитъци.

— Какво ли пък може да е това? — попита засмяно.

— Пари! — отговори помешчицата.

— Да, женичке, и то страшно много пари. Купувачът ми наброи за нашето поместье кръгло сто хиляди рубли.

— Сто хиляди рубли! — възкликнаха двете жени.

— Да, сто хиляди рубли! — повтори помешчикът с тон на задоволство. — Ще се върнем в родината и ще можем да преживяваме там без тежък труд и грижи. И знаете ли кой най-много ще се ядоса от цялата работа?

— Не, кой?

— Нашият мил съсед Сергей Пропов.

— Защо?

— Защото много му се щеше да се сдобие с нашия имот?

— Да го купи?

— О, не! За тая цел той е твърде стиснат и твърде… умен. Човек може да придобие едно имение… и… чрез женитба.

— Чрез же…

Думата заседна в устата на помешчицата.

— Татко! — извика уплашено Мила. — Тоя Сергей Пропов да не ме е искал за жена?

— Да, това е съкровеното му желание. Едва днес го научих.

— От кого?

— От шивача, при когото си поръчал ново сако. Под печата на мълчанието издал на човека, че се нуждаел от това сако, за да ти направи предложение за женитба.

— Света Дево!

— Тази заран сакото трябвало да бъде готово и Сергей отишъл да си го вземе. От това заключавам, че и предложението му е готово, дете.

— Ами ти какво ще отвърнеш? Да не би да…

— Как бих могъл? Та нали продадох поместьето. Нали заминаваме. От това следва, че за този човек хич не искам да знам. Влизайте!

Пьотр Добронич отнесе двете чанти в къщата. Майка и дъщеря обаче останаха още няколко минути пред вратата.

Внезапно Мила посочи надясно, към откритото поле, където се виждаше един ездач да приближава в отмерен ход.

— Мамо, нашият съсед Сергей Пропов! Той идва, идва при нас! Татко има право! Това се казва неприятна изненада. Тоя лицемер ми е противен… бих предпочела да гледам някоя крастава жаба вместо него!

Двете жени изчезнаха във вътрешността на къщата, а броени минути по-късно конникът спря пред входа.

Пропов беше сух като чироз. Главата му имаше длъгнеста пъпешовидна форма, така че високият, черен астраганен калпак изглеждаше доста чудато върху нея. Под тясното чело се източваше между две оцветени в зелено очички един остър, извит кажи-речи като сърп нос. Устните бяха широки, лицето — кьосаво, а устата пълна с почернели зъби.

Дългите, сухи ръце носеха длани, от които би могъл да накроиш четири други; кривите крака завършваха в удивително широки, недодялани стъпала, фигурата бе намъкната в тясно черно сако от вълнен плат, чиито плисирани поли достигаха глезените. Вратът бе скован от висока бяла папийонка, което принуждаваше мъжа да държи брадичката си в хоризонтално положение. На нозете си носеше натрити с лой полуботуши, към които беше закрепил грамадни железни шпори.

Та този горд ездач спря коня пред вратата, смъкна се полека и с достойнство от седлото, върза внимателно крантата за един дирек и изкачи стъпалата до вратата.

Там спря.

— Странно! — промърмори. — Няма жива душа! Трябва все пак още отдалеч да са видели, че идвам с празничните си одежди!

Че този човек бе най-близкият съсед на Пьотр Добронич, тук просто означаваше, че живее наоколо дванайсетина версти от него. Но като съсед той си имаше — по негово мнение — веднъж завинаги правото да бъде любезно посрещан още на пътната врата с «добре дошъл». Че това днес не се случи, го ядоса.

Влезе в кисело настроение в къщата и почука на вратата на всекидневната.

Никакъв отговор. Майката и дъщерята се бяха завтекли в задната стая, за да се приготвят за визитата. Помешчикът още не знаеше за пристигането на жениха. Той седеше горе в мансардната стаичка, за да преброи и прибере парите в раклата. Слугините работеха в кухнята, а ратаите бяха на пасището при стадата.

Сергей Пропов изръмжа недоволно на себе си.

Почука за втори път безрезултатно.

Сега отвори и влезе.

— Няма никой! Крайно невъзпитано! Когато Мила стане моя жена, ще въведа един по-строг порядък. Ред и дисциплина, акуратност ще има. Ще я свикна аз да ми изпълнява желанията, и още как.

Внимателно се огледа в стаята. Същевременно чу в съседната стая разговор.

— Аха, там вътре са! Ама и оттам гледат прозорци към лицевата страна на къщата. Трябва непременно да са ме видели!

Той бръкна в джоба на сакото, извади една кутийка за енфие от брезова кора и подплати шумно носа си. В този миг майката отвори вратата.

— Гледай ти, Сергей Пропов! — възкликна тя. — Добре дошъл у дома!

И му протегна ръка.

Оня пусна полекичка кутийката в джоба си и се поклони мълчаливо, без да поеме ръката на жената.

— Добър ден, съседче! — повтори тя.

Той се поклони пак мълком, без да докосне ръката.

— Въобще не знаех, че си тук! — продължи жената и дръпна ръката си.

Сега най-сетне Пропов склони да отговори.

— Мария Петровна Добронича, ти толкова много ме оскърби, че никога не бих могъл да ти простя, ако извечната любов не ми повеляваше милосърдие. Ти не ме посрещна при пристигането ми.

— Имахме много работа и не сме забелязали идването ти.

— Такова нещо никому не бива да се изплъзва! — назида той. — Аз съм предан приятел на този дом, ала щом се случват подобни неща, просто ще си отърся нозете от праха и ще се върна.

— Не си прав, Сергей Пропов! Ние не можехме да знаем кога ще ти е угодно да наминеш към нас. Как може да искаш да висим на слука на прозореца и да дебнем кога ще ти хрумне да ни направиш посещение.

Тези думи бяха изречени с доста голямо негодувание. Сергей Пропов се вкисна отново, измъкна кутийката, смръкна шумно втора щипка енфие и смръщи силно чело.

— Мария Петровна, не подобава на една жена да говори така на мъж. Жената трябва да е винаги хрисима и учтива; тези две добродетели на теб сега ти липсват. Имам основание да се оплача от теб.

— Няма да ти попреча. Ей къде идва мъжът ми, така че можеш начаса да изложиш оплакванията си.

Добронич беше влязъл. Той поздрави приятелски госта. Пропов обаче направи сдържан поклон и отговори на любезното приветствие на помешчика много хладно и резервирано.

— Пьотр Добронич, ти ме познаваш. Знаеш, че съм един от най-имотните и уважавани жители в този край. Освен това съм най-близкият ти съсед. Значи аз мога да имам, тъй да се каже, претенции хората да се отнасят към мен с внимание. Защо това не стана?

— Нима не са те зачели?

— Да. Пристигам аз тук на коня си и няма кой да ме посрещне. Трябва да са ме видели, а ако не, ще трябва да внимавате по-зорко когато идвам!

И със спокойствието на помешчика се свърши.

— Та ти си даваш вид, сякаш си Генералния наместник на Източен Сибир. Дори царят не може да иска да поддържаме постоянна готовност за него, ако предварително не е известил за себе си. Твоето държане е направо грубо и безогледно. Надявам се, за в бъдеще да го промениш.

Сергей Пропов направи физиономия, като че до слуха му беше стигнало нещо нечувано, и се облещи в помешчика.

— Това… това… сериозно ли е? В такъв случай ти сигурно си нямаш и понятие какво всъщност искам?

— Как бих могъл?

— Работата, по която идвам, вещае много щастие за вас.

— Радвам се. Бива ли да узная какво те води при нас?

Бавно и тържествено седна Сергей Пропов, измъкна отново кутийката, повъртя я между пръстите и изпълни със святост физиономията си.

— Знаеш ли какво се чете в първата книга на Мойсей?

— Сътворението на света.

— Правилно. Там се чете, че Бог създал човека — естествено първо мъжа. После рекъл Господ: «Не е добро человекът да е сам»[38]… Ето защо създал жената — по-късно, от което всяка жена трябва ясно да проумее, че мъжът стои над нея. Но не може все пак да се отрече, че мъжът се нуждае от жена. Не мислиш ли и ти така?

— Съгласен!

— Аз също го проумях и реших да си взема жена.

— Добре ще сториш.

— Ама не направих избора си по разните там съображения, както го вършат человеците по света. Аз искам да водя благочестив живот и с моята жена да славя Господа с арфи, цимбали и псалтир. Но пък искам и да си имам своята наслада за очите от нея. Ето защо наумих да си избера някоя, дето да не е грозна.

— Тук постъпваш много разумно.

— Също не бива да е бедна, за да може да прави благодеяния, когато някой помоли за нещо.

— И това е много похвално от твоя страна.

— По-нататък тя трябва да е въртокъщница. А тази, която имам на ума си, е такава.

— В такъв случай ти желая щастие.

— Благодаря.

Мъжете разтърсиха ръце, а после Пропов подаде десница и на помешчицата.

— Жената в никой случай няма думата в такива работи — каза любезно, — ала аз обичам да бъде вежлив, та затова ще те запитам дали се радваш и ти.

— Радва ме естествено, че ще се сдобиеш с такава жена — отговори помешчицата. — И аз от своя страна ти желая щастие. Кога собствено ще дигнеш годежа?

— Още днес!

— Ама че толкоз ли пък е голяма тайна коя си избрал? Кажи ни, де! — подкани го помешчикът.

Тук Сергей Пропов остави шапката си да падне и плесна ръце.

— О, свещена простота, те не знаят!

— Какво означава това, съседе? Толкова си странен.

— С основателна причина. Ами че ти самият ще си ми тъст!

Добронич направи удивена физиономия.

— Аз? Твой тъст? Та ти още и една думица не си обелил по въпроса.

— Нима беше необходимо да споменавам името ти? И бездруго се разбираше от само себе си, че имам предвид теб. Мислиш, че ще си навлека чисто новото сако само за да те поканя на годежа си?

— А-а, тъй било! Ти искаш нашата дъщеря Мила? Тя да стане твоя жена?

— Да. Вярно, тя си има своите недостатъци, но с Божията помощ аз скоро ще я вкарам в пътя. Аз ще, както се казва в Светото писание, размахам тоягата над нея, та чрез горест да се пречисти и край страната ми да стигне до Вечното блаженство.

— И знаеш ли пък дали тя иска тъкмо край твоята страна да стане блажена?

— Ако не иска, ще бъде принудена. Ти само ми дай съгласието си, а останалото предостави на мен!

— Мога да дам съгласието си единствено, ако Мила обича този, който я пожелава за жена.

— Пьотр Добронич, ти не си никакъв баща, никакъв мъж!

Помешчикът се изправи от софата, сложи ръце на гърба и закрачи бавно напред-назад из собата, за да овладее негодуванието си.

Помешчицата, напротив, едва удържаше гнева си. Лицето й се бе зачервило, дъхът и свистеше. Пьотр Добронич забеляза състоянието й и опита да я успокои.

— Кротувай, майчице! Аз все още имам да си поговоря със съседа. Доведи по-напред Мила! Нека той сам й каже какво желае от нея и тя да му даде отговора си.

Жената излезе и повика дъщеря си. Врата на съседната стая беше само притворена, така че Мила бе чула всичко. Но тя не даде това да се разбере.

— Добре дошъл, Сергей Пропов — каза тя непринудено при влизането си, ала без да му протегне ръка.

Той я оглежда няколко секунди мълчаливо.

— Мила, ти ще благославяш днешния ден чак до късни старини — каза изтежко. — Той е много щастлив за теб.

По лицето на Мил а се изписа израз, който Пропов не съумя да изтълкува. Това бе гняв, съчетан с известна доза насмешливост.

— В какъв смисъл щастлив за мен? — попита тя отзивчиво.

— Защото това е денят на твоя годеж.

— Но аз още нищичко не зная по въпроса.

— Защото това е изненада за теб, гълъбице моя. Аз реших да се оженя за теб!

— А-ха-а, решил си, добри ми съседче? Ох, че ми е жал за теб!

— Жал?… Как тъй?

— От твоето решение нищо няма да излезе.

— Защо не?

Вместо отговор Мила улови сгледника за ръка и го тикна към огледалото. Той се погледна в него и поклати глава.

— Какво означава това?

— Трябва да кажеш как се намираш.

— Добре… естествено!

— В такъв случай имаш много лош вкус, Сергей Пропов! Физиономията ти е, като че си я държал десет години сред кисело зеле. Имаш фигура, създадена да плаши гаргите. Гласът ти звучи като скрибуцането на колело от каруца, а ръцете ти са същински лопати. Ти си най-големият грозник, когото познавам. Как при това положение можеш да си мислиш, че ще пожелая да те взема за мъж! Върви си и не оставай за посмешище!

Такова нещо с глуповатия Пропов още никой не бе си позволявал. Той се вцепени от ужас и възмущение. Поиска да отговори, ала изпървом звук не отрони.

— Мария Петровна… Пьотр Добронич… чувате ли… какво заявява… вашата щерка? — изпелтечи накрая.

— Чухме — кимна доволен помешчикът.

— Това, което дъщеря ви каза, е ужасно оскърбление за мен!

— Тъй ли? — кипна девойката. — Ами твоите думи какво съдържаха? Ти се мислиш за красив, пък си грозен. Считаш се за благочестив, а си и покрит! Правиш се като да си най-добрият раб Божи, а имаш най-големите недостатъци, каквито човек изобщо може да има! Изискваш хората да се отнасят с теб като с някакво по-висше същество, а пък си един най-прост мужик! Така, имаш отговора ми. Аз свърших с теб.

Мила се извърна, отиде в съседната стая и зарези вратата след себе си.

А отблъснатият жених зяпаше спазматично за глътка въздух и въртеше малките си очички, сякаш аха-аха да хвърли петалата.

— На мен това! На мен това! — избълва той. — Чухте ли го?

— Чухме го естествено — отвърна помешчикът.

— И си стоите ей така спокойно?

— Че какво иначе трябва да сторим?

— С тояга да я накажете! Библията казва, че бащата не бива да жали тоягата, ако обича детето си.

— Тогава не мога да спестя на баща ти тежките упреци.

— Как така?… Какво общо има моят баща с тая работа? Той си беше един благоугоден мъж, който…

— …който твърде много е жалил тоягата. Ако те бе възпитавал правилно с тоягата, Сергей Пропов, този горчив урок днес щеше да ти бъде спестен.

Сергей все още се бореше за въздух.

— Какво? — изкрещя най-сетне яростно. — Човече, и ти искаш да си мой съсед? Досега те смятах за боязлив, набожен человек, ама ти… ти си антихрист, змията, на която ще смажа главата! Ти ме оскърби, но аз ще се обгърна с търпение. Ще дочакам своя час, а той ще дойде много по-скоро, отколкото си мислите. Сега си отърсвам праха от нозете. Вие сте изчадия на Дявола! Не желая да имам повече работа с вас!

Той се измъкна навън с най-голямата бързина, допускана от величавото достойнство, което бе запазил и сега. Качи се отмерено на крантата си и докато се отдалечаваше бавно, започна да крои планове как би могъл най-добре да си отмъсти на своите оскърбители, И ето че изненадващо бързо му се предложи една отлична възможност.

Вече беше оставил поместьето далеч зад себе си и се подрусваше в тръс по тревистата земя, когато от гъстите храсти отдясно, спускащи се до Комарената река, чу пръхтенето на кон и веднага след това от шубрака изскочи един ездач.

Беше казашкият вахмистър, който междувременно бе намерил коня си.

Пропов и казакът не се обичаха. Макар и никога да не си бяха разменяли любезности за Мила, те знаеха все пак, че са си застанали един-друг на пътя.

Ето защо физиономията на вахмистъра в никой случай не излъчваше радушност, когато срещна съперника. Той по-скоро веднага се улови за възможността да го ядоса и накара коня си да застане точно пред Пропов, така че оня ще не ще трябваше да спре своето животно.

— Ей, ти май идеш от приятелчето си Пьотр Добронич, а?

Въпросът дойде съвсем навременен на отхвърления жених.

— Какъв съм бил? Приятел на Пьотр Добронич?

— Ще го отречеш ли?

— Бих желал да видя оня, който с право би могъл да твърди, че съм приятел на тоз проклет човек!

— Тъй! Ама дъщеричката му определено не ти е неприятна!

— Кой те е поднесъл с тези бабини деветини?

Вахмистърът изгледа с подозрение Сергей Пропов. Злорада усмивка плъзна по лицето му.

— Не е нужно някой да ме поднася. Та нали си имам две здрави очи. Да не мислиш, че не съм забелязал погледите, с които поглъщаш момичето, когато си там на гости?

Сергей се изсмя грозно.

— Дори бащата да ми предложеше девойчето, пак не бих го пожелал!

Изказа го така отвисоко и с толкова негодуваща физиономия, че вахмистърът схвана — човекът сега говореше истината. Той кимна на себе си и го изгледа от ъгълчетата на очите.

— Сергей Пропов, ама ти си облякъл ново сако! И ръкавици на това отгоре! Днес за теб май е празничен ден… има си хас да си бил на сгледа! — Той се почука ненадейно по челото и се ухили злорадо. — А-а, днеска си поискал ръката на Мила и не те е огряло?

— Теб какво ти влиза в работата?

Сергей поиска да продължи ездата, ала казакът го улови за ръката и здраво го задържа.

— Стой, приятелче! Толкова бързо няма да ми се измъкнеш! Накъде се каниш да хванеш?

— През реката към къщи.

— Ще те придружа до водата.

Двамата мъже поеха мълком в посоката, която Пропов първоначално бе следвал. Вахмистърът наблюдаваше известно време другия крадешком отстрани.

— Нямам ли право? — попита. — Бил си при Пьотр Добронич и той те е отблъснал като зет?

— Защо да отричам? Оня бездруго ще го раздрънка навсякъде.

— Значи все пак! И какво всъщност изтъкна като причина да отхвърли достолепен мъж като теб? Та ти си богат и тачен! Да не би да се счита за прекалено изтъкнат, за да стане твой тъст, магарето му?

Полека-лека Сергей Пропов наистина започна да вярва, че казакът е искрен с него.

— Ако аз не бях един верен син на Църквата, считащ смирението и прошката за най-красиви добродетели, щях да имам всички основания да се закълна да отмъстя на този човек! — призна накрая. — Сега и на врата да ми метне момичето, пак няма да го пожелая! Знам, че и ти я обичаш и повече няма да ти заставам на пътя. Можеш да я ухажваш.

— Отказвам се.

— Защо?

— Защото… е-е, защото тя ми каза, че не ме желае. Така че и двамата сме отблъснати. Би трябвало да се съюзим и дружно да се заемем с отмъщението.

— Отмъщение? Не, не го искам. Един добър християнин не е жаден за мъст, но пък и не създава пречки на Божието правосъдие.

— Е, то е съвсем същото. Да не спорим с празни приказки! Нека от днес бъдем приятели и помислим какъв номер можем да отиграем на тъпата фуста и нейния вироглав баща!

Вахмистърът подаде ръка на Сергей и оня я пое.

— Ты прав (Прав си) — рече Пропов. — Снизхождението в случая би било грях. Нека се съюзим. Двама мъже като нас все ще намерят път, по който да стигнат до целта.

— Мисля, че на теб вече ти е известен дени такъв път. Пьотр Добронич не ти ли е доверил нещо по отношение «клетите хора»? Винаги съм си мислел, че ти си негов таен помагач.

— Никога не ми е минавало и през ум. Догаждах наистина, че оказва помощ на бегълците, ама нещо по-сигурно така и не узнах.

— Хм, хм! Е, няма да мине много и това «сигурно» аз ще го знам. Днес например при него беше Алексей Борода, прословутият ловец на соболи.

И казакът разказа на Пропов с няколко лични разкрасявания събитията в двора на помешчика Добронич.

— Борода — продължи после — не е яздил кой знае колко надалеч, защото си намерих коня само след четвърт час. Умното животно просто се връщаше там, където ме бе напуснало.

— Имам една идея, която може би не е лоша. Според твоя разказ Борода е още нейде тъдява. Не ти ли се иска да го пипнеш?

— Ама че въпрос! За неговата персона е обявена награда хиляда рубли.

— Би могъл да ги спечелиш.

— Ще опитам. Планът ми е вече готов.

— Мога ли да го узная? — полюбопитства Пропов.

— Ти спечели доверието ми и затова няма да го крия. Той е дошъл да иска помощ от помешчика и вероятно ще се върне, макар да го заварих и разкарах!

— Даже съвсем сигурно! И то през нощта.

— Правилно. А това предлага и отлична възможност да се спипа и Добронич. Аз ще посрещна Борода. За тази цел ще разположа казаците си из двора. Когато после оня се появи, ще го заловя.

— На хитреца Борода нещо може да привлече вниманието. Освен това трябва да вземеш предвид, че Пьотр Добронич сигурно ще му даде някакъв знак за заплашващата го опасност. Значи и самият Добронич не бива да знае, че дворът му се държи под наблюдение.

— Тук действително си прав — призна вахмистърът.

— Виждаш. Аз мисля, че през нощта Борода ще се промъкне насам… Известна ли ти е малката соба, зад чийто прозорец обикновено гори свещ?

— Да. Добронич оставя там храна и напитки.

— Борода ще иска естествено да говори с Добронич и аз предполагам, че ще се вмъкне през този прозорец. Намери ли се веднъж във вътрешността на къщата, ще му е лесно да събуди Добронич и да разговаря с него.

— Ах, и тогава аз ще ги сбарам!… Ама как да подхвана работата?

— Нека това е моя грижа! Аз познавам къщата. В съседство със собичката, на чийто прозорец слагат храна за «клетите хора», се намира коптильнята[39]. Ние ще се скрием там.

— Ние? И ти ли искаш да дойдеш?

— Естествено. Трябва да имаш предвид, че сам няма да можеш да победиш Борода.

— Ще взема с мен няколко казака.

— Там има място само за двама и освен това после ще трябва да делиш наградата с тях. А ние двамата сме достатъчно силни да надвием Борода. Ще се въоръжим добре и сетне цялата сума ще принадлежи единствено на теб.

— Щом е така, съгласен съм.

— Кога и къде ще се срещнем?

— Малко след спускане на мрака и то на някое небиещо на очи място… Я почакай!… Известна ли ти е грамадната червена ела, край скалите там на път за езерото? Тя би била най-подходящото място заявка.

— Знам я, разбира се. Та нали е най-голямото дърво на сто версти наоколо.

— Там ще се намерим, един час след настъпване на мрака, сиреч някъде към девет часа.

— Хубаво. Значи до довечера! Ето я реката! Трябва да побързам, ако искам да бъда навреме при елата.

— Не ме карай да те чакам, Пропов! И не довеждай коня си, а го вържи преди туй някъде! Би могъл да ни издаде.

Двамата мъже бяха стигнали до брега на Селенга, която тук, малко преди вливането си в Байкал, притежаваше значителна ширина и дълбочина. Сибирецът в никой случай не се страхува наистина да премине с коня някоя река, ала при това няма как да не се накваси — нещо, което всеки гледа да избегне. Ето защо Пьотр Добронич, комуто тук принадлежаха нивята и полята, беше стъкмил един ферибот, състоящ се от солиден, стабилно сглобен сал, който се придвижваше от единия бряг до другия по въже. Въжето беше здраво закрепено към високите, скалисти брегове.

Пропов подкара коня към сала и едва на него слезе от животното, за да се издърпа по въжето до отсрещния бряг. Но още не бе стигнал средата на реката, когато отвъд се появиха двама конника, които, както изглежда, също искаха да се възползват от ферибота.

Казакът още се бавеше на левия бряг на реката. Забелязвайки двамата, той реши, тъй като мнителността му беше втора природа, да изчака, додето непознатите се прехвърлят отсам.

Ето че Сергей Пропов стигна отсреща. Той добре познаваше единият от ездачите.

— Гиза, ти ли си това? — поздрави. — Как се озова по тия места?

Беше Гиза, старият бурят, когото Карпала даде за водач на своя възлюбен до Селенга. Другият беше Готфрид фон Адлерхорст, избягалият казак Номер десет. Той сега, разбира се, не носеше куртката си, а бурятски одежди, с които го бе снабдил пътем Гиза.

— Да, аз съм, Сергей. Как си?

— Много добре. Но какво те води тук така сам, или по-точно само с един придружител, при Комарената река?

— Трябва да отведа този мъж до Пьотр Добронич.

— Тъй, тъй! И каква работа има той всъщност там?

— Братле, нямаме много време за бъбрене. Все ще го научиш, като отидеш при Пьотр Добронич. Та нали си негов добър приятел.

— Бях!

— Братле, братле! Значи си се сдърпал с него? Защо?

— Ще го чуеш от него. Аз също нямам време за дрънкане. Сбогом!

— Само ми кажи още кой е онзи, дето се мотае там на отсрещния бряг! Старите ми очи са слаби. Прилича ми на казак.

— Такъв е и то вахмистърът Ерошкин от горната станица… Да не би да те е страх от него?

Въпросът беше зададен с тон на подозрение, понеже Гиза не бе съумял да овладее лицето си — когато чу името на вахмистъра, по чертите му премина някакво трепване.

— Да ме е страх? — рече бурятът. — Защо трябва да ме е страх от вахмистър? Знаеш, че не съм враг никому.

— Е, да, ама май си и най-добрият приятел на «клетите хора», братле. Опичай си акъла! А сега остани със здраве!

С тези думи се възкачи на крантата си и я подкара, но не преди туй да огледа още веднъж внимателно Готфрид фон Адлерхорст.

— Опасен човек! — прошепна Гиза на немеца, загледан зад отдалечаващия се помешчик. — Въпреки това той не ме безпокои. Ако изпитвам някакво опасение, то е заради казака там отсреща. Той е кадърен граничар — ден и нощ на седлото, неуморим, хитър, коварен и същевременно винаги с любезна физиономия.

— Да не би да трябва да чакаме тук, докато се махне!

— Както ти намериш за добре.

— Аз не го считам за препоръчително. Ако се бавим тук, оня може би ще си помисли, че имаме основание да се страхуваме от него. Тогава толкова по-малко ще се разкара.

— Това е вярно. Но той ще говори с теб и ще те разпитва. Какво възнамеряваш да му отвърнеш?

— Че съм помешчик от околностите на Екатеринбург и желая да се установя тук, като си закупя земя.

— Ами ако те попита за разрешителното ти за пътуване?

— Предостави тая грижа на мен!

Мъжете отведоха конете си на сала и започнаха да се дърпат по въжето към отвъдния бряг.