Ловци на соболи и казаци

17. «Клетите хора»

Лейтенантът стигна пред къщата от безрезултатното си претърсване на всички постройки тъкмо когато граф Поликев и Ломонов се връщаха от чешмата.

— Готово! — извика офицерът. — Номер десет не е тук и вероятно изобщо не се намира в тази местност. Ще трябва да го търсим другаде.

През туй време вахмистър Ерошкин беше приключил с почистването си, доколкото това тук бе възможно. Сега стоеше пред вратата, за да се представи на лейтенанта съобразно заповедта. Ето как чу да се поменава казак Номер десет. Това привлече вниманието му. Той застана чинно пред началника и се осмели да го заговори.

— Чух, че търсиш Номер десет, бащице. Той наистина ли е избягал?

— Защо питаш?

— Защото го видях.

— Кога?

— Вчера подир пладне.

— Ами залови ли го?

— Да. Аз го арестувах.

— К чорту! А аз лазя тук да го търся по всички дупки и кьошета. Човече, защо не ми каза веднага? И сега къде е?

— Не знам. Бях принуден да го пусна да си върви.

— Защо?

— Защото по-късно се оказа, че не бил търсеният, ами някакъв приятел на Пьотр Добронич от Екатеринбург.

— А-а, тъй, тъй! От това излиза, че си арестувал съвършено невинен човек. Ти си един пършивец, който явно не умее да върши нищо друго, освен идиотщини. Марш по дяволите! Карай си коня към станицата и гледай друг път да бъдеш по-умен!

Вахмистърът се измъкна начаса. А офицерът се отправи към графа, за да обсъди с него по-нататъшното преследване на избягалия Номер десет.

След минута-две хората видяха от къщата да излиза жалката фигура на иначе толкова самомнителния Сергей Пропов, когото Добронич най-сетне бе освободил от коптильнята, той се прокрадна покрай къщата с цялата бързина, на която бяха способни изтръпналите му клечали часове наред крака и се изгуби зад ъгъла. Беше получил урок, който сигурно цял живот нямаше да забрави.

Едва беше изчезнал и от другата страна се появиха нови пришълци — един старши лейтенант с отделение от петнайсетина казака.

Съглеждайки лейтенанта от Верхний Удинск, той препусна изненадано към него.

— Ты здесь, товарищ? (Ти тук, другарю?) — попита. — Какво те води насам?

— Търся един беглец, казака Номер десет! Да си чул случайно нещо за него, приятел?

— Не.

— А иначе да сте заловили някого?

— Жива душа. По границата ни от дни не се е случвало нищо. Едва днес ни се отвори работа. Сигурно вече си чул за Борода?

— Избягалият ловец на соболи? Да.

— Е, ние се каним да го заловим и да спечелим хилядата рубли, определени за него.

— Желая ви сполука! Знаете ли всъщност къде се намира?

— Да, съвсем точно. Той и бандата му.

— Как? Открили сте скривалището на другарите му?

— Не ние, а един мъж от станицата. Той отишъл през нощта до реката да лови раци. Забелязал там проблясъците на огън, промъкнал се и видял да лагеруват около него «клети хора» — някъде към петдесет човека. Осмелил се да приближи максимално и подслушал разговора на двама мъже, от които се разбрало, че Борода е предводителят на този отряд и само за кратко се бил отдалечил.

— Какво откритие! И къде са се спотаили?

— Само на няколко версти оттук в гъсталака на един завой на реката. Мъжът се върна едва преди малко, защото после били разставени постове, през които на първо време не могъл да се промъкне. Те били изтеглени чак на разсъмване и той съумял да се измъкне незабелязано.

— И вие се каните да спипате цялата компания?

— Ние сами? Петнайсет мъже? На такова нещо не бива да се осмеляваме. Тези хора без съмнение ще бранят кожата си. Не, ние като цяло сме петдесет казаци пехотинци и трийсет кавалеристи под командването на един майор. Пехотинците маршируват към мястото. Конницата е разделена — по петнайсет мъже на фланг, така че представлява двете крайни точки на полукръга, в който ще бъдат обкръжени «клетите хора». Ако ни се удаде да приближим незабелязано, никой няма да ни се изплъзне.

— Ще позволиш ли да участвам с хората си в ездата? Ние сме също трийсет мъже.

— С най-голямо удоволствие, братле!

— А бива ли и аз да се присъединя? — попита графът. — Аз съм граф Николай Поликев, а и моят приятел тук Ломонов от Оренбург с радост би помогнал за залавянето на хубостниците.

— Всички сте добре дошли — отговори старши лейтенантът вежливо. — При предпоставката естествено, че никой няма да предяви претенции за наградата.

Скоро така подсиленият отряд препусна, ловците на соболи не влизаха в сметката. Пьотр Добронич тъкмо бе излязъл от къщата, когато казаците пристигнаха. Двамата чуха ужасени какво се подготвя. Мила дръпна баща си незабелязано настрани.

— За Бога, татко! — прошепна му. — Трябва да ги спасим! Длъжни сме да уведомим Борода!

— Много е опасно! Никой няма така лесно да иска да се съгласи. Ще трябва аз самият да препусна нататък. Може би ще стигна, преди да се е сключил казашкият фронт.

— Ама сетне пък няма да съумееш да се измъкнеш!

— Тъкмо това е голямото ми опасение. Погледни, те вече тръгват!

Хайкаджиите още не бяха напуснал и всички двора, когато ловецът на соболи Номер осемдесет и четири дойде при Пьотр Добронич.

— Да спасиш клетниците ли искаш? — прошушна той.

— Да.

— Имаш ли за тая цел някой способен мъж?

— Не. Аз самият ще яздя.

— Остави тази работа на мен! Така е по-добре. Иначе имаш ли да предадеш нещо на Борода?

— Благодаря ти, приятел. Кажи му какво си видял и чул тук! Това е достатъчно. Не бих приел тази услуга от теб, ако не се опасявах, че тук може би ще бъда много по-полезен. А и зная кой си. По-добър не бих и могъл да пратя.

Номер осемдесет и четири яхна коня, сложи напреко на коленете си двуцевката и вече се канеше да смушка коня, когато се сети за още нещо и се обърна към спътниците си.

— Братя, бихте ли подкрепили в евентуалната битка «клетите хора»?

— Естествено! С тях сме!

— Хубаво! Разчитам на вас. Побързайте към реката и чакайте до ферибота! Може би ще дойда да ви взема.

И Номер осемдесет и четири подкара коня — в началото бавно, а когато остави двора зад себе си, в тръс.

Видя казаците вдясно пред себе си да се движат право на изток. Те не образуваха верига, а се придържаха към скупчен отряд.

Това бе за него добре дошло, защото така можеше да се промъкне незабелязано между тях и реката.

Сега той смушка коня, приведе се силно напред и препусна в кариер.

Скоро беше оставил казаците зад себе си, без да е бил видян от тях.

Беше от едва половин час на път, когато реката направи една извивка на север и се върна после отново на юг. По този начин се образуваше полуостров, обрасъл с непроходим гъсталак и отделни дървета, на това място се криеха «клетите хора».

Ездачът започна да навлиза в гъсталака, докато няколко човешки фигури отскочиха стреснато пред него.

— Къде е Борода? — попита той, обуздавайки животното си.

— Борода? Не познаваме никакъв Борода — отговори един.

— Знам, де, знам. Само че сте в заблуда. Настойчиво ви съветвам, имайте ми доверие! Вие сте «клети хора» и почивате тук. Казаците са ви открили и са вече на път, за да ви заловят. Ако не ме отведете бързо при Борода, вие сте изгубени!

— О, Казанска Света Богородице! Виждаш ли гъсто зашумения ясен отсреща вляво? Той е там!

Ловецът на соболи последва указанието. Той препусна нататък, като подвикваше предупреждението си на всички, които срещаше по път. Те скачаха възбудено, когато стигна ясена, целият бивак беше вече на крак.

Под дървото стояха петима въоръжени мъже.

— Кой от вас е Борода? — попита той. Един от тях пристъпи напред и вдигна ръка.

— Аз. Какво искаш?

— Идвам от двора на Пьотр Добронич, откъдето преди малко потеглиха четиридесет и пет конни казаци; от другата страна идват петнадесет, а право отпред ще бъдете нападнати от петдесет пехотинци.

— Всемилостиви небеса! Значи сме издадени!

— Един рибар ви е открил.

— Остава ни само един-единствен път за спасение: изтегляме се с бой към двора на Добронич и веднага изчезваме в скалното скривалище, което помешчикът вече ми показа. Или някой от вас има по-добър план?

— Прощавай, братле! — каза Номер осемдесет и четири. — Искаш да се насочиш към двора на Пьотр Добронич? Ще ти се удаде ли?

— Трябва!

— Пътя към Добронич ти препречват четиридесет и пет добре въоръжени конници. През техните редици ли се каниш да си пробиеш път? А отляво имаш петдесет пехотинци, зад себе си пък още петнадесет кавалеристи.

— Отчайващо положение наистина, ала по-добре да умрем, отколкото да се предадем!

— Искам да ти направя едно предложение, братле. Опитай да позадържиш солдатите с парламентьор! Аз ще се върна да уведомя Добронич, че съм успял да ви предупредя. При ферибота имам единадесет храбри другари, които искат да ви помогнат. Ако ги поведа в гръб на четиридесет и петимата кавалеристи, преследваните ще попаднат между два огъня и може би ще побегнат. После пътят ви към двора ще бъде свободен. Останалото ще си дойде от само себе си!

— Великолепна идея! Кога можем да очакваме казаците?

— Всеки момент! Но бъдете разумни и щадете човешкия живот! За вас при всички случаи така ще е най-добре. Стреляйте само по конете! По този начин ще се създаде по-голяма бъркотия, отколкото ако падат ездачите.

— Добре, ще бъдем хуманни, но никой от нас няма да се предаде. Кога ще ни се притечеш на помощ с твоите приятели?

— Най-много след половин час. Бъдете здрави дотогава?

— Бъди и ти здрав, братле!

Ловецът на соболи обърна коня и препусна.

Крайно време беше, ако искаше да се измъкне. Беше оставил едва една верста зад себе си, когато забеляза вляво четиридесет и петимата казаци. Те възнамеряваха да образуват фронт, който да се разпростре отсреща до реката.

Сега той съвсем се притисна към гърба на коня. Дори и вече да го видеха, то поне нямаше да го познаят.

И правилно. От отряда внезапно се отделиха няколко казака и се заеха с преследването му. Но тъй като той подтикна коня към най-голяма бързина, те скоро стигнаха до убеждението, че няма да го настигнат и се върнаха.

След като ловецът на соболи бе оставил отново две версти зад себе си, видя към него да приближава една ездачка — Мила, дъщерята на Пьотр Добронич.

Страхът и тревогата не й бяха дали мира. Тя се стрелна към Номер осемдесет и четири.

— Как стоят нещата? Срещна ли Борода?

— Да, той е предупреден.

— Ще се бие ли?

— Да. Препусни към къщи и кажи на баща си да подготви скривалището!

Борода възнамерява да се изтегли с хората си към двора и да изчезне в убежището.

— Това е умно… Така е добре… ще побързам… Имаш ли още някоя вест?

— Кажи на баща ти, че аз също ще взема участие в битката! Другарите ми веднага ще потеглят с мен. Сега отивам да ги взема.

Те се разделиха. Мила препусна обратно към двора, а ловецът на соболи — към ферибота. Там завари хората си готови. Вниманието им беше насочено към другия бряг, където трима ездачи тъкмо бяха развързали сала и сега се издърпваха навън по въжето.

Бяха двама сухи, неимоверно дълги мъже и един по-дребен. И тримата носеха дрехи, каквито по тези места не се употребяваха, и предлагаха гледка, която накара Номер осемдесет и четири да забрави, че бърза. Той остана с хората си, докато тримата стигнаха до отсамната страна.

Те изкачиха бавно с конете си стръмнината и оглеждаха известно време с остри погледи дванайсетимата сибиряци. После дребният докосна с ръка периферията на шапката си.

— Добър ден, добри хора! Позната ли вие тукашната местност?

— Горе-долу — отговори Номер осемдесет и четири. — В такъв случай ще помолим за малка информация. Търсим един мъж, който се казва Пьотр Добронич.

— Той живее съвсем наблизо.

— Познавате ли го?

— Да. Ние сме негови приятели.

— Това ме радва. Ние също искаме да станем негови приятели, ако не се лъжа.

— Някой ви е изпратил?

— Да. Була — бурятският княз и Карпала — неговата дъщеря.

— Значи ще бъдете за него добре дошли. Яздете направо и скоро ще бъдете там!

— Спосибо! (Благодаря!)

Ловеца на соболи приближи коня си току-до Сам Хокинс и огледа дребосъка, който с понятно нетърпение бе избързал пред бавно придвижващите се буряти.

— Лошо сте подбрали времето за посещението си.

— Как тъй, братле?

— Може би… тук… е, може би край поместьето на Пьотр Добронич много скоро ще възникне кървава битка.

— Behold! На по-добро от това хич и не бихме могли да се натъкнем!

— Да не би да се радваш?

— Е, няма да си изплача очите, ако тук и там попадна сред люде, които си разменят сърдечни приказки, хи-хи-хи-хи!

— Ти си май голям особняк.

— Хм! На човек всичко чуждо му се вижда особено.

— Не сте тукашни? Вече си го помислих. Откъде идвате?

— Отвъд океана, от Америка.

Като светкавица се стрелна през главата на ловеца на соболи споменът за онова, което бе подслушал преди малко от графа и Ломонов.

— От Америка? — попита той бързо. — Да не би да сте прерийни ловци? В такъв случай сигурно познавате мъж, който се казва Адлерхорст?

— Как ти хрумна да назовеш точно това име?

— Чух го само преди малко от един човек, наричащ се граф Поликев.

— Поликев?… Egad! Значи гадината е тук? Е, почакай, хубостнико, ще ти вземем ние скалпа!

— Знам, че го търсите и ще го пипнете… още днес!

— Той къде е?

— Там нагоре край реката! Помага на казаците срещу… Боже мой стоя си аз тук и брътвя, вместо…

Той поиска да смушка коня в хълбоците, ала Сам посегна към юздата.

— Само още миг! Говориш за битка и за графа, който щял да помага на казаците. Че срещу кого пък са извадили ножа тези типове?

— Срещу една дружина «клети хора», които искат да прехвърлят границата.

— К чорту! Колцина са казаците?

Ловецът на соболи запозна тримата чужденци с няколко думи с положението на нещата.

— Тъй, тъй! — изхъмка траперът. — Значи графът помага на казаците. Ами вие пък кому помагате, братлета?

— На бегълците.

— Това ме радва. Ние също ще им помогнем.

— Вие? Та вие не сте тукашни. Какво ви влизат в работата тези «клети хора»?

— Egad! Че какво изобщо му влиза на един добър тип в работата ближният? Какво? Нима ме считаш толкова малко способен на порядъчни принципи? Ето какво ще ти кажа: бой ще ядат казаците, порядъчен бой, ако не се лъжа! Ще ни вземете с вас! А ако не искате, е, тогава ще водим битката на своя глава. Сам Хокинс винаги е бил там, където има нещо да се свърши за «клети хора». Любопитен да видя какви физиономии ще облещят господа казаците, когато затрещят нашите американски пушкала, хи-хи-хи-хи! Вземаш ли ни или не?

Номер осемдесет и четири все още не можеше добре да се ориентира.

— Ще опитаме — отвърна уклончиво.

— Да, братлета, я опитайте! — ухили се траперът. — Убеден съм, че няма да се разкайвате за опита. Ти кой си всъщност?

— Ловец на соболи съм и се наричам Номер осемдесет и четири.

Сам Хокинс килна от изненада старата си филцова шапка.

— Behold! Ти… си Номер осемдесет и четири?

— Да.

— Well, в такъв случай ние отново се препънахме пътем в мъжа, когото търсим! Е, да, човек трябва да си има късмет!

— Какво говориш? Вие ме търсите?

— Така е! Имам цяла кратуна новини за теб. Какви очи ще ококориш, хи-хи-хи-хи! Само че сега нямаме време за тая работа, ако не се лъжа!

Мъжете си подадоха ръце, после поеха в галоп нагоре по реката Поведението на Сам беше направило благоприятно впечатление на Номер осемдесет и четири. Той се придържаше до страната му и по време на ездата му обясни плана на казаците и контрамерките на преследваните.

— Тъй — рече Сам. — Значи тук доблестните юначаги на Борода искат да си пробият път? В такъв случай трябва да им създадем хубав простор, иначе ще заседнат и ще трябва или да хвърлят петалата, или да се предадат. Ще отстреляме крантите измежду краката на казаците. Голям майтап ще падне.

Препускаха по речния бряг — Номер осемдесет и четири със Сам, Дик и Уил начело. Държаха очите си отворени на четири и не след дълго забелязаха стърчащи над ниските храсталаци фигури, които образуваха дълга линия.

— Ездачи са — каза Сам. — Конете са закрити от храстите. С други думи неприятелската кавалерия е там пред нас. Това ме радва, защото сега танцът може да започне.

— Well! — ухили се Уил Паркър. — Битка с казаци! И това не бях преживявал.

— По-добре ще е наистина, ако не могат да ни видят в подробности, та да не знаят по-късно, че ние сме тези, които сме им пресолили супата. За щастие типовете не очакват никакъв враг зад себе си; те с пълно незачитане и неучтивост са ни обърнали гръб, хи-хи-хи-хи! Яздете всички в колона зад мен и се снишете върху конете, за да не бъдете разпознати, ако някой от тези добри джентълмени вземе, че се обърне!

Подканата бе последвана и така бе изминато още едно голямо разстояние по опасания с храсталак бряг.

Същевременно приближиха, което едва ли би им се удало при червенокожите в Дивия запад, на около триста крачки от яздещия враг. Сам Хокинс вдигна десница.

— Стой! Слизай! Връзвай конете! Ще се промъкнем още малко нататък, докато съумеем да вземем крантите на мушка.

Заповедта беше изпълнена и странното бе, че ловците на соболи признаха без сръдня трапера за свой водач. Това навярно бе последица от неговото стегнато, решително и същевременно разумно държане.

Петнайсетимата мъже се запромъкваха в плътен фронт през храстите, докато Сам повели «Стой!» с тих глас.

Сега бяха отдалечени от конниците само на двеста крачки. Храсталакът на това място беше много нисък, така че конете предлагаха добра цел.

Казаците седяха на седлата почти неподвижно.

— Борода се е вслушал в съвета ми — каза ловецът на соболи. — Той още преговаря, за да спечели време.

— Вече не е необходимо — рече Сам. — Та нали Детелиновият лист сега е тук.

И точно сякаш чули тези думи, бегълците дадоха да се долови един остър гърмеж, последван веднага от други.

— Започва се — ухили се Сам. — Ние ще почакаме още малко. Но когато си кажем после думата, ще помоля нито едно олово да не отиде на вятъра! Петнайсет мъже сме и ще стреляме в две отделения — от по осем и седем човека. Докато едното отделение зарежда, другото стреля и приспада съответно осем или седем коня. Така всеки ще знае къде да се цели. Но щадете ездачите! Те от само себе си ще духнат.

Стрелбата отсреща при бегълците стана по-оживена. Вероятно се намираха в неизгодно положение, защото ездачите насочиха пики и се приготвиха за атака.

— Сега е моментът, ако не се лъжа! — викна Сам. — Отделение от осем мъже, огън!

Осем изстрела проехтяха почти едновременно. Миг по-късно отсреща осем коня се изправиха на задните си крака. Няколко рухнаха под ездачите си. Останалите бяха само ранени.

Казаците бяха напълно стъписани от тази неочаквана атака. Те се обърнаха към скритите врагове.

— Второ отделение, огън! — изкомандва Сам.

Седем пушки пропукаха със същия добър резултат като предишните.

Казаците зареваха високо. Чуваше се как предводителят им ругае и псува. Той се стараеше да задържи хората около себе си, ала когато петнайсетте мъже дадоха още един залп, остатъкът от кавалеристите — едно виещо, объркано кълбо — препусна, врязвайки се в петдесетте мъже от пехотинския отряд.

— Напред! — извика сам. — Бавно и приведено! Пролуката, която искахме да проправим, е налице. Сега не трябва да се показваме. Противникът не бива да види, че сме малцина, за да има толкова по-голям страх от нас… Аха, гледайте там!

Виждайки десния си фланг да отстъпва, сотникът бе извикал петнайсетте мъже от лявото крило. Те пристигаха в строен ред като хала и тъй като не съзираха никакъв враг, яздеха право пред мушките на стаилите се в храстите противници.

Сам Хокинс не пропусна да се възползва от това обстоятелство.

— Щадете ездачите, избивайте конете! — заповяда той отново.

— Огън!

Изстрелите изтрещяха — първо осем, после седем.

Почти всичките петнайсет куршума попаднаха в целта. Дванайсет коня рухнаха, хвърляйки ездачите, които с див крясък удариха на бяг. Цялото отделение изпадна в безпорядък и обърна гръб на опасния и невидим враг.

— Беше знаменито! — ухили се Сам. — Помогна! Сега обесниците имат целебен ужас в костите си! Сигурно ще забравят да се върнат! Сега трябва и пехотата им да се оттегли… пита се само дали все пак не превъзхождат още «клетите хора».

— По брой — не, но по оръжия! — заяви ловецът на соболи.

— Те ще търсят своята безопасност!

— Която ще намерят при Пьотр Добронич.

— До двора му далеч ли е?

— Само няколко версти.

— Хубаво. Тогава ще се изтеглим в този двор. От едната страна отрядът ни е прикрит от реката, а от другата защитата ще представляваме ние, понеже сме най-добрите стрелци. Ще го съобщя на предводителя на бегълците, хем ще използвам възможността да се поогледам.

Сам яхна мулето си, но не седна изправен, а увисна по индиански маниер с десния крак на седлото и с дясната ръка във вратния ремък на животното, така че бе скрит зад тялото на крантата. По този начин нямаше как да бъде видян, докато той можеше всичко внимателно да наблюдава.

Сега подкара в безметежен ход да потърси Борода при завоя на реката, където се намираше бивакът на бегълците. Един млад мъж препусна там насреща му, оглеждайки го изучаващо и спря коня си.

— Кого търсиш?

— Алексей Борода.

— Аз съм.

Сам Хокинс му хвърли изненадан поглед.

— Съвсем другояче си представях в действителност този прочут ловец на соболи.

— Кой си ти? Не те познавам. Кои са стрелците, които ни подкрепиха така мощно? Ти идваш от посоката, от която се стреляше и ще можеш да ми дадеш информация.

— Мога. Стреляха ловците на соболи, предвождани от Номер осемдесет и четири.

— Аха. Помислих си го. Ами ти кой си?

— Един чуждестранен пътешественик, който си вървеше по пътя със своите двама другари. Чухме, че «клетите хора» се намират в опасност и решихме да им помогнем с нашите добри пушки. Сега те потърсих, за да ти кажа, че за вас ще е най-добре да отидете на някое сигурно място. Казаха ми, че помешчикът Пьотр Добронич…

— Зная вече, зная вече! — прекъсна го Борода. — Да, ние ще се изтеглим към поместьето на Пьотр Добронич. Там има едно скривалище, което ще стигне за всички ни. Никой не може да го открие. Най-главното е да имаме открит път дотам.

— За това вече ние ще се погрижим. Ние сме петнайсет мъже и аз дадох вече заповед на другите при отстъплението да образуват левия фланг. Така че можеш спокойно да застанеш начело на хората си. Хайде!… Ние ще държим казаците настрани от теб.

Борода препусна обратно към своя отряд. Планът беше реализиран и всичко мина без инциденти. Казаците не се впуснаха в нова битка. Те следваха бегълците бавно и предпазливо, с твърдото убеждение, че ги държат в ръцете, защото «клетите хора» не можеха току-така бързо да преминат реката, а пред тях се простираше Байкалското езеро, към което бе необходимо само да ги избутват и после преспокойно да ги изловят.

Отстъплението се оформяше по следния начин: начело бегълците, водени от Алексей Борода, след тях петнайсетимата ловци под заповедите на Сам Хокинс и накрая, на едно почтително разстояние, тъй като мистериозната и блестяща стрелба още не бе забравена, казаците.

Умният и хитър трапер се изтегляше с хората си много бавно, за да имат бегълците достатъчно време да се озоват в безопасност. Същевременно много внимаваше, както и по-рано, да не се мярка с приятелите си ясно пред очите на казаците.

Бегълците отдавна бяха достигнали двора на помешчика, докато Сам се придържаше още на почти четвърт час от него и с единични изстрели тревожеше казаците, за да спечели още повече време.

Междувременно Пьотр Добронич разумно бе събрал ратаите, на които нямаше голяма вяра, в дневната, тъй като не бе уместно да стават свидетели на такива случаи. Самият той седна и остана при тях, давайки вид, че хич не го е грижа за случващото се вън.

Ратайките също бяха събрани в една стая. Докато помешчикът се грижеше да си създаде алиби, та по-късно да не може да бъде обвинен в съучастничество, дъщеря му Мила се бе заела вън с благонадеждните ратаи със спасяването на бегълците.

Конете бяха предадени на няколко души, за да ги разседлаят и отведат на пасището. Трябваше да се направи всичко възможно казаците да не открият животните на бегълците.

Пещерата беше набързо подготвена от Мила за посрещането. Бегълците се изкачиха един след друг по червената ела. Необходимо бе момичето да води само първия. Който бе имал кон, си носеше седлото и сбруята.

Алексей Борода завършваше шествието. Както капитанът не напуска кораба си, преди да са били спасени всички хора, така и той искаше първо спътниците му да се озоват в безопасност. При това не си губеше времето безцелно, а усърдно заличаваше всички стъпки на бегълците.

Когато и последният от тях бе изчезнал на дървото, Борода поиска да се върне при Сам Хокинс и да се погрижи той и храбрите му бойни другари да не попаднат в опасност. Но Мила възрази.

— Не е нужно. За този мъж аз самата ще имам грижата. Ти само се качи! Най-важното е да сте безследно изчезнали, когато казаците дойдат.

Петнайсетимата ловци все още държаха преследвачите в шах, когато Мила стигна при тях.

Сам Хокинс огледа ухилено енергичното момиче и се приготви да я последва с малкия си отряд до двора на баща й.

— Хайде, братлета! — обърна се той към ловците. — Пък нека видим дали господа казаците ще дръзнат за нещо да ни ядат кокалите!

Поеха в галоп към двора.

Номер осемдесет и четири отново зае там с хората си мястото, на което бяха седели преди туй. Сам, Дик и Уил също се наместиха при тях и направиха най-невинните физиономии на света.

Едва когато казаците забелязаха, че точните пушки на неизвестните противници са окончателно замлъкнали, се осмелиха да се раздвижат. Стигнаха необезпокоявано до двора на помешчика.

Ловците седяха там един до друг с доволни лица и гледаха отряда казаци, който пристигаше с коне.

Старши лейтенантът, предвождащ този авангард, бе същият, който беше тук заранта. До него яздеше лейтенантът от Верхний Удинск. Те спряха при ловците и троснато се осведомиха за бегълците. Но офицерът скоро бе принуден да осъзнае, че тук няма кой знае какво да се научи. Той изпрати разезд от неколцина казаци напред да разузнаят дали теснината, водеща край червената ела до езерото, е заета от преследваните.

За свое изумление той чу, че там нямало и един-едничък враг. Така че навлезе със своя авангард в прохода.

Сам Хокинс се изкиска на себе си, радвайки се на сполучливия номер. «Клетите хора» бяха в безопасност и той отново можеше да помисли за своята задача. Веднага се обърна към ловеца на соболи.

— Одеве ти спомена за граф Поликев. Сигурен ли си, че той се намира тук?

— Зная го много добре. Той се присъедини към казаците при настъплението им към бегълците.

— Е, в такъв случай навярно и с тях ще се върне. Хей, Дик, Уил, елате с мен в къщата! Нека се представим на този почтен Пьотр Добронич. Добре ще е, освен това, господин графът да не ни забележи веднага.

Двамата кимнаха в знак на съгласие и се отправиха с дребосъка към всекидневната, където сега и Мила се намираше при баща си. Пьотр Добронич ги поздрави радушно.

— Бъдете сърдечно добре дошли, скъпи мои братя — каза той. — Седнете при нас!

— Дойдохме да ти съобщим — уведоми Сам, — че Карпала е вече на път. Тя скоро ще пристигне с родителите си и цялото племе, може би още днес. А сега трябва веднага да те питам за един, когото търсим при теб. Мъжът се нарича Фьодор Ломонов и се представя за търговец от Оренбург. Къде се е дянал той?

— При казаците, които настъпиха срещу «клетите хора». Пожела си при мен стая, ала не се намери подходяща.

— Хм-м! Той ще получи подслон, където ще трябва да му се хареса, независимо дали иска, или не, хи-хи-хи-хи! Ние с други думи сме тук, за да го вземем малко под крилото си. Я виж, там се задава основната дружина казаци!

Той пристъпи към прозореца. Един многоброен отряд солдати тъкмо влизаше с марш в двора. Само неколцина ездачи имаше между тях.

— Behold! — рече траперът, когато откри Ломонов сред конниците. — Той е. Дик, Уил, елате насам и огледайте типа!

Двамата веднага разпознаха някогашният дервиш и сетнешния Бил Нютън.

— Well! — ухили се Уил Паркър. — Каква небивала радост ще обхване негодяя, когато из един път наскочи на нас!

— Да, той ще бъде направо извън себе си от възторг, когато му припомним какво се случи преди време в Америка, особено в Долината на смъртта. Ще ми се сега да влезеше.

Майорът спря пред къщата и огледа бдително целия двор. И той не допусна, че дванайсетимата ловци са имали нещо общо с неговата работа и поради това изобщо не ги удостои с внимание.

В този момент долетя в галоп командващият авангарда старши лейтенант.

— Не се вижда никакъв беглец, господин майор!

— Глупости! Не могат да отлетят! Трябва да се крият някъде тук!

— Ама наистина не се мярка жива душа.

— Невероятно! Не може да се приеме все пак, че са се измъкнали през езерото с няколкото лодки на Пьотр Добронич. Те са толкова малки, че и половината бегълци не биха намерили място в тях. Какво ще кажете по въпроса, драги господа? — обърна се майорът към офицерите си.

Отговорът бе едно колективно свиване на рамене.

— По дяволите, ама сволочите все пак нямат крила! — викна той ядосано.

— Ба! — намеси се сега графът. — По мое мнение има само една възможност. Тези хора се намират в някое скривалище.

В този миг помешчикът се появи на вратата.

— Добронич, тук! — повели майорът и посочи от коня си с пръст земята. — Знаеш ли какво се случи?

— Не.

— Нима? Значи се каниш да твърдиш, че не си говорил с никого от бегълците? Ти си приятел на «клетите хора» — това ми е известно! Прозорецът ти е винаги отворен през нощта. Ти ги закриляш и този път също си им помогнал да ни се изплъзнат!

— Не съм разговарял с никого от тях!

— Беше ми докладвано, че вчера при теб е бил Борода. Ще го отречеш ли?

— Не. Той е бил в двора ми, когато не си бях вкъщи. Никой не е знаел кой е, докато вахмистърът и хората му не го разпознали. Тогава той избягал.

— Но после сигурно се е върнал и вие сте се споразумели какво да се прави по-нататък. Ти си скрил бегълците от нас.

Помешчикът направи слисана физиономия.

— Скрил? Свети Иван! Че къде пък?

— Ти най-добре си знаеш. Толкова много хора не могат да изчезнат просто ей така. Трябва да са намерили тук някое място, което само ни предстои да открием!

Добронич вдигна рамене.

— Днес вече бях веднъж обвинен несправедливо, че съм криел в къщата си някакъв беглец. После домашният обиск категорично доказа моята невинност. Сега пък тук съм бил скрил цяла дружина заточеници…

— Спри! — пресече го майорът. После даде знак на старши лейтенанта да приближи. — Вие наистина ли огледахте внимателно двора на Пьотр Добронич? Всичко ли претършувахте?

— Тъй вярно, господин майор! Всяко кътче и близката околност.

— Хм-м! — приглуши майорът глас, за да бъде разбран само от офицера си. — Какво ви е мнението за Пьотр Добронич?

— Трудно е да се каже, господин майор. Той определено е приятел на «клетите хора»…

— Значи е подозрителен.

— Разбира се. Но пред мен и лейтенанта от Верхний Удинск се държа безупречно.

— Фокуси! Било го е страх.

— О, не, господин майор! Страхът за този Пьотр Добронич със сигурност е непознато чувство. Напротив, мъжът има гръбнак. Вижда се, че произхожда от западните райони на царството. Тук в Сибир такива хора не виреят. Ако позволите един съвет…

— Моля!

— При този мъж аз бих опитал с добро. Силата с нищо няма да помогне. Тук най-много може да стане дума за хитрост.

— Да го накараме да проговори чрез хитрост? Знаете ли някаква?

— Не, господин майор.

— Значи се връщаме в изходна позиция. Благодаря! Добронич също като придружителите на майора бе изчакал мълчаливо края на този таен диалог. Сега предводителят на казаците се обърна отново към него.

— Пьотр Добронич, съветвам те да направиш доброволни признания. Защото скривалището на бегълците вече ни е известно.

Това бе капан, който майорът в последния миг не особено хитро бе стъкмил. Помешчикът само трябваше да отговори: «В такъв случай не е необходимо аз да ви го показвам.» И с това щеше да бъде заловен. Но майорът напразно остави една дълга пауза да последва думите му. Пьотр Добронич изобщо не каза нищо. Той изчакваше, без да променя лице.

Това разстройване на плана извади офицера извън нерви. Той измъкна гневно една тънка жилава пръчка от кончова и я накара да изсвисти заплашително във въздуха.

— Помешчик — избухна той, — аз ще сломя вироглавието ти! Не си ли признаеш, ще отнесеш пердаха!

Тогава откъм къщната врата прозвуча едно високо «Стой!». Всички очи се насочиха нататък. Сам, Дик и Уил излязоха с пушки в ръце.

— Проклятие! — прошепна някогашният дервиш на графа. — Това са тримата американци! Не го ли казах? Те са по дирята ми.

Поликев го накара да млъкне с нервно движение на ръката. Сега той имаше очи и уши само за Сам Хокинс, който закрачи с най-добро настроение към възбудената група и се тикна между офицера и помешчика.

— Пьотр Добронич — каза Сам високо, — това бе само една шега от страна на майора.

Помешчикът и сега не обели дума. Майорът обаче зяпна слисан дребосъка.

— Човече! Какво ти скимна? — запита грубо.

— О, нищо особено! — захили се Сам Хокинс. — Ти просто си правиш рисковани шеги, а аз вземам предпазни мерки някой да не ги приеме на сериозно. Това е всичко, хи-хи-хи-хи!

— Наглец! Кой си ти?

— Попитай оня там!

Той посочи Ломонов. Майорът погледна с недоумение мнимия търговец.

— Познавате ли този мъж?

— Не — поклати Ломонов глава.

— Нима? — ухили се Сам Хокинс. — Не е трудно да си го помисля, защото веднага щом си признаеш, с теб е свършено, ако не се лъжа! Ти си най-големият негодяй, който може да съществува на земята. Сега си търговецът Фьодор Ломонов от Оренбург, а?

— Така е наистина.

— А кой беше преди туй? Не се ли подвизаваше в Америка, където се наричаше Бил Нютън?

— Не.

— Не се ли представяше по-преди в Константинопол като дервиша Осман?

— Никога не ми е хрумвало!

— И Флоран не е истинското ти име? Поне под него си се водил като камердинер.

— Ти бълнуваш! Остави ме на мира!

— Както речеш. Много скоро ще си я имаш твоята мира.

От изумление майорът почти бе забравил същинската причина на тази сцена — конфликта с Пьотр Добронич.

— Как смееш да се месиш в моите работи? — сопна се той на трапера. — Как ти е името?

— Казвам се Сам Хокинс. Ето, хвърли едно око на книжата ми!

Той измъкна легитимациите на Детелиновия лист от джоба си и ги подаде на майора. Онзи ги прочете. Погледна изумено трапера и другарите му и сбърчи чело.

— Е, и какво от това? — каза накрая. — Ти се казваш Сам Хокинс, а придружителите ти — Стоун и Паркър. Властите се призовават по всякакъв начин да ви съдействат.

— Така е. Виждаш значи, че мога да предявя претенции за твоята помощ!

— Това е вярно. Но от документите не е видно, че имаш право да поставяш препятствия по пътя на тези власти. Пьотр Добронич ще си получи кнута!

— Не, няма да го получи! — оспори Сам с решителен тон.

— Човече, ти си откачил! Ще наредя да те арестуват. Достатъчен е един знак.

— Не си прави труда! Ако някой има правото да извърши тук арестуване, то това сме ние. И веднага ще ти го покажем.

Сам Хокинс пристъпи към коня, на който седеше Флоран-Ломонов.

— Бил Нютън — заговори той високо, така че всички можеха да разбират думите му, — обвинявам те в убийство, грабеж, измама, фалшификаторство и ред други престъпления! Ти си мой арестант!

— Твой арестант? Ха, че хвани ме, де! — изсмя се Бил Нютън, смушка коня си и рязко го обърна с намерение да препусне.

Но беше подценил трапера. Дребосъкът посегна отривисто, улови ездача за крака и измъкна стъпалото му от стремето… едно дръпване, Бил Нютън излетя от седлото и се сгромоли на земята. Конят се стрелна без ездач.

— Вдигнете го и го отнесете в малката соба вдясно на коридора! — нареди Сам на двамата си другари.

Разпореждането изобщо не бе необходимо, защото едва бившият Бил Нютън бе докоснал земята и двамата ловци вече го бяха пипнали и рязко изправили.

Ломонов зарева високо. Майорът беше почти колкото него разгневен.

— Стой! — кресна. — Няма да търпя такова нещо!

— Май ще трябва да го изтърпиш — рече Сам Хокинс хладно.

— Аз ти обърнах внимание на допълнителните клаузи в моя паспорт… Откарайте го!

Помешчикът беше наблюдавал мълчаливо хода на събитията. Сега се обърна към Дик Стоун и Уил Паркър.

— В собата не ви е гарантиран. По-добре го отведете в коптильнята! Аз ще ви я покажа.

Той тръгна напред и двамата го последваха с Бил Нютън, който напразно се противеше на здравите им пестници.

Майорът ругаеше, та се късаше. Заплашваше трапера с арест и затвор и отново и отново заявяваше, че било дързост някакъв си чужденец да запира руски поданик. Но Сам Хокинс не се остави да бъде объркан. Така че на майора не му оставаше нищо друго, освен да употреби сила, ала той не смееше да го стори. Траперът стоеше толкова самоуверено пред него, че нямаше кураж да му посегне. Тогава граф Поликев сметна за уместно да подхвърли една дума. Та нали според онова, което му бе разказал Ломонов, Сам Хокинс бе и негов противник. Ако този трапер бъдеше обезвреден, то играта беше спечелена.

— Господин майор — поде той, — нима ще го позволите? На някакъв непознат човек, който няма нито ранг, нито обществена положение?

— Имате право. Той ще се разкайва за това. Лейтенант, доведете казаците!

— Господин майор, моля най-покорно за позволение да направя едно служебно съобщение.

— Какво е то? Говорете!

Лейтенантът се наведе от седлото към командира и направи един доста дълъг доклад. Разказа какво бе чул във Верхний Удинск за Сам Хокинс. Това бяха кое от кое по-смайващи неща; също изявлението на дребния трапер, че в Царское село пиел кафе и играел карти при царя, излезе на дневен ред.

Майорът облещи очи.

— Вие сте на мнение, че човек не бива да предизвиква този мъж?

— За препоръчване е това да се избягва, господин майор.

— Благодаря! Работата е уредена.

Сам Хокинс бе наблюдавал всичко това с тайно удоволствие. Той подозираше, че става дума за него и смигна на Дик и Уил, които току-що бяха излезли с Добронич от къщата.

— Господин майор — настоя сега Поликев нетърпеливо, — моля още веднъж да арестувате този човек! Аз поемам отговорността.

Траперът весело се разсмя.

— Господин майор, направете, моля, забележка на този човек най-сетне да миряса! Освен това трябва да ви помоля да го арестувате. Той е съучастник в престъпленията на мнимия Ломонов.

— Мътните ви взели! Измивам си ръцете от вашите работи. Ако имате нещо помежду си, уредете си го, ако обичате, сами!… Но с теб Пьотр Добронич, имам още някоя приказка да разменя. Ясно? Няма да ме мамиш повече. Съвсем сигурно е, че ти си скрил бегълците. Заповядвам ти за последен път да покажеш скривалището!

— Не зная за никакво скривалище — отстоя твърдо помешчикът. — Търси да видим дали ще намериш такова!

— Няма да ти се удаде да ми правиш кавал на носа! — процеди майорът. — Ще наредя да обкръжат имението ти, та и мишка няма да може да се измъкне. После ще си покаже къде се таят сволочите, които ми изпозастреляха конете.

Той обърна коня си и препусна, следван от казаците. Поликев метна един изпитателен поглед към все още седящия на земята ловец на соболи Номер осемдесет и четири и се присъедини към солдатите.

Когато след известно време помешчикът разпрати ратаите си на разузнаване, те му докладваха, че цялото поместье е блокирано от казаците в една широка окръжност. Започвайки от езерото и свършвайки пак до него солдатите отстояли един от друг в обсега на чуваемостта. По брега на езерото също била разставена силна стража, за да се предотврати изплъзването на бегълците по вода.

— Това сега наистина е лошо — забеляза Пьотр Добронич. — Хората ни няма да могат да се измъкнат.

— Ба! — ухили се траперът. — Ще намерим средства и пътища да пратим вкупом казаците за зелен хайвер. Та нали са заели само околността, значи ние тук сме без надзор и можем безпрепятствено да контактуваме с «клетите хора». Ще проявиш ли желание да ми покажеш скривалището?

— Ще го видиш. Но не бива аз да те придружавам. Докато казаците са наблизо не ми се иска да напускам двора си. Ще ти дам дъщеря си Мила. Тя ще те води.

Докато Дик и Уил останаха настрана при Флоран-Ломонов, Мила поведе дребосъка към червената ела. Бяха достатъчно предпазливи да не ги забележи нежелано око. Дребният трапер източи смаяна физиономия, когато бе подканен да се изкачи по исполинското дърво.

— Не ми е влечение всъщност да се катеря като маймуна по околните дървета!

Но още повече нарасна удивлението му, когато достигнаха пещерата. Тя беше осветена и във всички помещения цареше сподавено оживление. На оджака вече бяха сложени гърнетата, в които се приготвяше храна за гладните. Тук един си охлаждаше и превързваше крака, който бе разранил от ходене, там — друг си изкърпваше дрехите, по които се виждаха следи от нощно бягство през гъсталаци и трънаци.

Заточениците посрещнаха Мила Добронич, която считаха за Ангела на заточениците и придружителя й с радостни лица. А когато чуха че дължаха благополучния изход от нападението най-вече на енергичната намеса на непознатия ловец, всички поискаха да изкажат няколко сърдечни думи и на дребния трапер.

Повечето от хората се намираха на открито, на кратерното дъно, където бликаше изворът. Там Сам срещна и казак Номер десет, който му протегна радостно двете си ръце.

— Слава Богу! Ти наистина си тук, братле! — извика той. — Вече чух за пристигането ти и за онова, което хората ти дължат! Ела и седни при нас! Мисля, че трябва добре да си побъбрим.