Ловци на соболи и казаци

8. Сред «почтени люде»

В Управлението Сам Хокинс се огледа. Отдясно намери една врата, на която се четеше думата «Зимник».

В този миг вън се надигна ужасяващ вой.

— Аха! — подхили се той. — Вече идат. Нямам време да се оглеждам за друго скривалище. Хайде в зимника!

Ключът бе пъхнат в ключалката. Той отвори бързо, шмугна се вътре и спря на първото стъпало да огледа заключалката. Тя представляваше само едно желязно резе, задвижвано напред-назад от ключа, така че човек можеше да си отвори и отвътре. Сам тикна резето и се ослуша.

Данданията, изглежда, приближаваше. Но същевременно чу бързи крачки, пътната врата се отвори с тласък, а сетне долови запъхтян глас:

— Заключи добре! Никой не бива да влезе!

След това изскриптя резе и един друг глас отговори:

— Ама и в стаята не можем да отидем в това одеяние! Прислугата не трябва да ни види.

Прозвуча нещо като потиснато проклятие.

— Имаш право. Налага се да повикаме майка ти.

Веднага след това екна през цялата къща:

— Наталия, Наталия! Отговори женски глас:

— Какво има?

— Поразтичай се!… Аз съм. Но иначе друг да не идва!

— Веднага, ей сегичка!

Въпреки олелията, която все още се носеше из града, Сам чу припрени стъпки. Поел е слуха му бе пронизан от ужасен писък.

— Вси светии!… Дявола!

— Глупости! Това сме ние. Иван и аз.

— Прави Боже!… Вие? Че какво пък ви се е случило?

— По-късно ще научиш. Така не можем да се покажем и трябва да влезем в зимника.

— Елате в жилището!

— Катрана можем да изчистим само с газ или терпентин, а тези неща са долу. Донеси ни два тоалета, вода и свещ! Старите ни дрехи са изпоплескани. Ще хвърлим мундирите тук в ъгъла… Хем да не пуснеш някого в къщата!

— И граф Поликев ли? Той се нагнезди вкъщи и пита за вас.

— Сатаната дано го отнесе!

— Каква пък работа имате с него?

— Никаква. Ама знаеш ли, по-добре ще е да бъдеш учтива с него и да го пуснеш да влезе. Само че не пък при нас в избата!… Значи свещ, вода и костюми! Бързо! Ще чакаме тук!

— Идвам веднага!

Околийшата побърза да се отдалечи.

«По дяволите! — помисли. Хубавичко се насадих тук на пачи яйца! Какво да правя? Е, може пък да е за добре. Трябва да продължа надолу. Голям късмет, че ония ще чакат горе, докато лейди се върне.» Той заслиза пипнешком по избените стъпала и долу запали няколко клечки кибрит да се огледа.

Зимникът беше малък. Съдържаше известен брой бурета с различна големина, няколко други предмета и отпред, срещу вратата, един дървен стелаж с бутилки вино.

Стилажът не бе сложен непосредствено до зида, а напреко пред ъгъла, където Сам откри едно буренце.

— Там вътре! — промърмори той. — По-добре от това хич не може и да се уреди, ако не се лъжа.

Промъкна се в ъгъла, позатруднен наистина от старата си пушка Лиди, от която само в краен случай се разделяше. Седна доволен на малкото буре. Там не можеше да бъде забелязан, освен ако някой не пропълзеше в ъгъла, за да извади бурето.

Едва се бе натъкмил и горе вратата се отвори — слязоха околийският и есаулът, последвани от стопанката. В ръцете си тя държеше поисканите дрехи, докато двамата мъже носеха свещ и стомна свода.

Свещта сложиха в една ниша, а стомната — на земята.

— Какво, за Бога, сте направили? Та това е ужасно! — изплака жената.

— Мълчи! — изръмжа исправникът. — Достатъчно рано ще го узнаеш.

— Къде се бяхте дянали от вчера насам?

— Не питай! По-добре върви горе и се погрижи да не бъдем обезпокоявани. Марш!

Жената изкачи безропотно стълбите и заключи вратата. С проклятия и ругатни двамата накатраносани се заеха веднага с почистването си.

Жената сега слезе пак, носейки няколко пешкира.

— Пред къщата се е насъбрал много народ — оплака се тя. — Какво да правя, за Бога? Всичко живо крещи, че Дявола бил при нас! А оня граф Поликев лумка по вратата и напира да влезе!

— Отвори му! Но при нас в никой случай не бива да дойде!

Жената побърза да се качи и отвори пътната врата. Графът влезе, изблъска назад другите, които опитаха да нахълтат заедно с него и зарези пак вратата.

— Къде е мъжът ви? — попита.

— Не знам — отговори тя.

— А синът ви?

— И това не мога да кажа.

В усмивката му пролича превъзходство и подигравка.

— Мислите, че и аз съм така глупав, като вашите якути и ханти? Кажете поне къде се смушиха двата дявола?

Графът през цялото това време продължаваше да крачи, а жената на околийския го следваше силно смутена. На минаване край вратата на зимника той спря и подуши въздуха.

— Я гледай!… Как великолепно ухае само на катран и газ! Къде се намират двамата господа?

— В стаите си.

— Тъй ли?…Хм-м!

Той я изгледа остро и когато тя сведе поглед, обърна рязко ключа на избената врата и съгледа в дълбочината светлината от свещта, откъдето се донасяха приглушени гласове.

— Кой е там долу? — попита той шепнешком жената.

— Това е…това е…

— Това са дяволите! Нали?

Тя вече не намираше изход.

— Да — отговори насила.

— Добре! Сега можете да си вървите! Ще сляза сам долу.

Графът издърпа ключа, пъхна го в джоба и избута назад жената. Стъпи на избените стълби, заключи вратата след себе си и се запромъква тихо по стъпалата надолу. Сега чу какво си говореха двамата, които си нямаха понятие, че са подслушвани.

— Винаги, когато Поликев се появи, ни се случва някоя беда — тъкмо тътнеше околийският. — Още дошъл не дошъл в града и вече бяхме катраносани.

— Как ми се ще да беше попаднал на наше място в пожарната! — изруга есаулът.

— Какво ли може да иска днеска от нас?

— Бездруго ще го узнаеш. Той няма да прави тайни от тая работа. Ние сме зависими от неговата милост. Де да знаех само някое средство да се отървем веднъж завинаги от него, без значение дали малко отрова, или барут за един хубав изстрел.

— Това наистина би било най-доброто. Ама той е твърде голям хитрец, за да можем да му сторим нещо. Ако аз… е, така или иначе ще чуя какво иска. Поиска ли прекалено, ще вкуси мухоморката.

Сибирските народи ползват под различна форма мухоморката като стимулиращо и наркотично средство. Те умеят да приготвят от нея и едно средство, причиняващо бавна, но сигурна смърт. За него намекваше исправникът. И той ужасно се изплаши, когато откъм стълбите сега прозвуча въпросът:

— А дали и той ще е толкоз глупав да плюска от мухоморките ви?

Поликев тръгна от последното стъпало към двамата.

— Графът! — заекна околийският.

— Да, аз съм. Вие двамата сте големи мерзавци, но къде-къде по-големи дураци. На човек му иде сълзи да зарони от състрадание към вас. И в каква пък каша сте се набъркали, слабоумни сволочи?

Околийският и ротмистърът тъкмо бяха започнали с обличането и навличаха ризите. Затова толкова по-чудато впечатление направи гневът на ротмистъра. Той сви юмруци, като пристъпваше напред-назад с боси крака.

— Господине, кой ви дава правото да ни оскърбявате по такъв начин? Аз съм руски царски офицер, а баща ми е околийски началник!

Поликев силно се изсмя.

— Моето дълбоко уважение, господин есаул! Но кой ви направи това, което сте?

— Царят!

— Царят? Ба, царят точно за вас ще го е грижа!

— Господине!

— Я да не спорим!… На граф Поликев трябва да благодарите за тая работа и на никой друг. Струва ми се, че се познаваме твърде добре, за да не знаем къде сме. Нека по-добре се настаним удобно и да поговорим разумно!

При тези думи той седна на едно от буретата.

— Можем да го сторим и горе — изръмжа околийският.

— Нали виждате, че не съм в състояние да провеждам съвещания.

— О, я не се превземай! Желая да остана тук, защото, първо, тук няма кой да ни види и второ, харесва ми въздухът. Аз обичам миризмата на газ и ви завиждам на щастието, дето можете да си позволите да се плискате с тази приятна течност!

Околийският подскочи вбесен; изгуби с мъка съдържаното самообладание.

— Не сме тук наистина, за да служим за мишена на пошлите ви каламбури! В крайна сметка и най-голямата фамилиарност стига до определена граница!

— Ой, ой! — подигра се Поликев. — Само не забравяйте кои сте и какви сте!

Той скочи от бурето и застана в заплашителна поза пред разгневения мъж.

— По дяволите! — изкрещя околийският и захвърли раздразнено панталона, който тъкмо се канеше да обуе.

— Ние сме…

— …измамници! — довърши графът.

Гласът на околийският из един път отъня.

— Ние ще…

— Нищо няма да сторите! — отряза му грубо Поликев думата. — Даже не ви е известен някой си Салтиков?

Двамата накатраносани се свиха като под камшичен удар. Но още един се ослуша слисан — Сам Хокинс. Салтиков! Та това беше името, под което са били арестувани граф Василкович и Готфрид фон Адлерхорст.

— Или не, не се изразих правилно — продължи Поликев несмутимо. — Били двама Салтикови — баща и син, търсени за разни престъпления. Само че те намерили някакъв приятел; благодетел, който ги спасил.

— Господине! — избълва околийският дрезгаво.

— Господин графе! — прекъсна го ротмистърът.

Но Поликев не се остави да го смутят. Той се наслаждаваше на физиономиите им, в които се бореха ярост и страх.

— Аха! — изхили се той. — Вече засвирихте в друга тоналност! Аз казах: благодетел, който ги спасил, като се погрижил да ги снабди с легитимации на името Рапнин. Така двамата отърваха не само доживотното заточение, ами и благодарение на връзките и ходатайството ми стигнаха до око…

— Никога не можете да го докажете!

— Наистина ли? А-а, сега ви разбирам! Мислите, че с течение на времето съм забравил или затрил документа? В такъв случай зле ме познавате! За мен този документ е толкова важен, че никога няма да го изпусна от ръката си. Аз и сега го нося в себе си, верни друзя!

Графът потупа джоба от лявата страна на гърдите. Очите на околийския заискриха.

— Кой ще го повярва! — процеди той.

Бавно, без бързане измъкна Поликев един двуцевен пистолет и запъна двете петлета.

— Познавате ме и знаете, че в такива неща държа на думата. Ще ви покажа хартийката отдалеч. Но направите ли и най-малкото движение да ми я изтръгнете, ще ви изпозастрелям.

— Татко! — предупреди ротмистърът. — Никаква сила! Той наистина ще стреля!

— Хич и през ум не ми минава да му отнемам хартишката! Та тя отдавна няма никаква стойност и вече нищо не може да ни навреди.

— Нима? — присмя се графът. — Е, хвърлете й едно око тогава!

Той извади един сгънат лист и пристъпи към горящата свещ. Пистолетът му бе насочен, готов за стрелба. Можеше да излая срещу бащата и сина, преди да са го приближили и с три крачки.

— Ето го документът, в който потвърждавате, че всъщност се казвате Салтикови. Слушайте!

Той разгърна хартията и зачете с подигравателно приповдигнат глас:

Той сгъна отново документа, пъхна го обратно в джоба и се поклони насмешливо.

— Доволни?

Околийският се изсмя грубо.

— С тези драсканици нямате ни най-малка власт над нас, господин графе!

— Празни приказки! — каза Поликев презрително.

— Можа да ви го докажа.

— Много съм любопитен.

— Е, кой написа и подписа признанието?

— Вие самият, друже.

— Кой състави текста?

— Вие!

— Да, аз, господин графе! Пък и щяхте да извършите голяма глупост, ако го бяхте подбрал сам. Ама бяхте и също толкова глупав да се съгласите с моето съставителство.

— Как тъй?

— Началните думи гласят: «По искане на граф Поликев». Това встъпление аз записах с добра пресметливост. Щом като изповядвам миналото си «по ваше искане», значи то би трябвало да ви е известно. Сиреч вие сте мой съучастник.

Графът се заигра с пистолета.

— Карай нататък! — захили се той, ала физиономията му ясно отрази смущение.

— Вие сте надхитрен, господин графе! Аз мога да прецакам всичките ви козове.

— Наистина ли си го въобразявате?

— За мен това е неоспорима сигурност. Защо впрочем ме снабдихте с документи на името Рапнин?

— От състрадание!

— Брей, че самарянска душа сте бил!

— Ами защо иначе? Само за да ви спася.

— Случайно да ви е познат някой си граф Василкович?

— Това хич не ви засяга!

— Може би все пак. Властите го арестували заедно със сина му по ваше разпореждане и двамата били представени за избягалите Салтикови. Старият трябвало да хване лесовете вместо мен, а синът му бил тикнат при казаците.

— И? — процеди през зъби Поликев.

— Останалото е от просто по-просто, драги ми господин графе! След като двамата графове Василкович са били арестувани вместо нас, то ние естествено е трябвало да получим други имена. И само по тая причина ни донесохте издадените на името Рапнин документи. Вие сте преследвал единствено собствените си цели, цели, които със сигурност ще бъдат разкрити, ако поискате да ни навредите с «признанието». Мисля, че сме квит!

Сам Хокинс остреше уши в скривалището си. Ето че получи желаното обяснение, без да се е наложило при това пръста си да мръдне. Вярно, езиковите му познания не достигаха да разбере всяка дума от този важен разговор, ала смисъла бе схванал напълно. Когато Поликев прочете гласно документа, той едва се сдържа да не изскочи от ъгъла си и да го обсеби. Тази хартия трябваше да дойде в ръцете му, та каквото и ще да костваше това. Тя съдържаше ключа, разкриващ цялата тайна.

— Лъжете се — отвърна Поликев невъзмутимо. — Та аз можех да представя графа за кой да е друг престъпник. Но избрах тъкмо вас двамата, понеже…е, понеже изпитах съчувствие към вас.

— Грандиозно! Само че ми се ще това… съчувствие да свърши. За двете страни при всички случаи е препоръчително повече да не се познаваме.

Поликев сви рамене.

— За съжаление не мога да ви сторя услугата.

— И защо пък?

— Защото още имам нужда от вас.

— Като инструмент за вашите планове? Ние сме вече непричьом!

Междувременно баща и син бяха облекли костюмите си. Вярно, че още смърдяха на газ, но от нощното приключение иначе нищо не им личеше.

Графът, изглежда, бе станал неуверен. Той съзираше опасността двамата Рапнини да му се изплъзнат из ръцете и реши да бъде предпазлив.

Седна мълком пак на бурето и се умисли, скръстил ръце на гърдите.

— Е, ще бъда искрен с вас — каза след къс размисъл.

— Можем и в мир да се разделим.

— Това би било за всички ни най-доброто. Необходимо е само да ни връчите документа.

— Тъй да бъде. Готов съм да го сторя при определени условия.

— Какви условия?

— Търся граф Василкович и сина му. Трябва, в случай че са още живи, непременно да се добера до тях.

— Защо?

— Това, разбира се, може да ви е безразлично.

— Не, никак даже! Ще е по умно от ваша страна, ако бъдете откровен с нас. Може би сме в състояние да ви дадем някаква информация, с чиято помощ по-лесно да откриете търсените.

— Добре де, аз трябва непременно да говоря с тях двамата.

Околийският измери остро графа.

— И това е всичко?

— Да. Какво друго иначе ще възнамерявам?

Околийският изкриви насмешливо уста.

— Не ни ги разправяйте тия! За толкова глупави ли ни смятате, че да се задоволим с това обяснение?

— Друго не мога да ви дам.

— По-добре кажете, че не искате! Познавам ви и съм убеден, че се касае за нещо съвсем друго.

— В такъв случай знаете повече от мен.

— Подозирам какво искате и ще ви го кажа. — Той пристъпи към графа. — Приберете си спокойно пищовчето!

— Не мисля. При нашето добросърдечно приятелство…

— Е, тогава няма да мога да ви го нашепна в ухото и ще трябва да го кажа гласно: Вие искате да ги убиете!

Поликев отскочи назад, сякаш го бе клъвнала змия.

— Вие сте откачил!

— Прозирам ви! Вие вече не чувствате сигурно присвоеното по нечестен начин наследство. Невероятно е наистина, но би могло все пак да стане така, че Василкович и синът да намерят отново пътя към свободата. Тогава бихте бил изгубен. Това е, което искате да предотвратите и по тая причина двамата трябва веднъж завинаги да изчезнат.

— Повтарям, вие сте откачил!

— Смешно! Искате и себе си, и нас да кандардисате. Можете да си спестите усилията. Не желая да прониквам в тайните ви. В такъв случай обаче ще гледам на този разговор като свършен.

Той даде вид, като че се готви да си върви. Само че това никак не се връзваше с плановете на графа. Той улови стария за ръката и го дръпна.

— Не хуквайте, де! Нека поговорим! Каква ще ви е ползата, ако ми откажете информацията?

— Изразявате се погрешно. Не ние, а вие ще имате полза, по-точно изгода, ако ви разкрия местонахождението на графа.

— Разкриете? Нима знаете къде се е потулил?

— Да.

— Виждал ли сте го?

— Да. Нека направим честна трампа: стока за стока! Документът срещу известието къде се намира графът! Ако се споразумеем веднага, ще можете след два дни да го настигнете.

— Добре. Кажете каквото трябва да знаем и ви връщам хартийката Той измъкна пак «признанието» от джоба и го поднесе към околийския, ала остана немалко учуден, когато онзи направи жест на отбрана.

— Още не сме стигнали толкова далеч!

— И защо?

— Толкова евтино не продавам съобщението си.

— Евтино?

— Да, евтино. От моето съобщение ви зависи всичко, притежанието на цялото огромно състояние… а за вас то все струва няколко рубли.

— Значи искате пари?

— Разбира се.

— Готов съм. За колко претендирате?

— При пет хиляди рубляшки нещата могат да се пообмислят.

— Дявол ви взел! Пет хи…

— Нито копейка по-малко!

— Вие сте наистина един закоравял мошеник.

— Благодаря!

— И знаете ли пък със сигурност, че за няколко дена действително ще стигна до графа?

— Съвсем сигурно!

— Топ! Ето хартишката! След завръщането ми ще получите парите.

— Не, драги ми графе, това би било спогодба на юнашко доверие. А не можете да очаквате вяра, когато си имате работа с мошеници. Две каймета сега, останалите три по-късно!

— Нека е на вашето. Но в замяна искам повече от вас. Трябва да ми кажете къде мога да намеря сина на граф Василкович.

— За такова нещо досега не е ставало дума. Ама от мен да мине, ще научите и това. Хайде, плащайте, моля!

— Първо «стоката», после мангизите! — надсмя се Поликев.

— Добре. Старият граф, сега собольник Номер осемдесет и четири, до вчера беше на тукашния пазар и се цани към една ловна дружинка, основана от някой си Фьодор Ломонов от Оренбург.

— Накъде се насочи дружинката?

— Към устието на Селенга. Оттук се стига до местността за два дни.

— Ще се застоят ли людете там?

— При всички случаи ще трябва да си дадат там един ден почивка.

— При това положение ще ги последвам веднага. Можете ли да ми подсигурите бодри коне?

— Ако заплатите добре, да.

— Няма да се скъпя. Но без конвой човек не може да пътува по тези места.

— Ще ви дам десет казака и един водач, на чиито познания за местността можете да разчитате.

— Кога мога да потегля?

— Още след час, ако желаете.

— Превосходно! (Превъзходно!) А сега второто известие! Къде се намира синът на графа?

— Тише! (По-тихо, полечка!) Толкова бързо тези работи не стават. Аз ви сторих волята и назовах местонахождението на графа… сега искам документа и денгите!

— Добре де, добре! На, взимайте!

Околийският провери внимателно документа и двете хиляди рубли, които Поликев му даде и натика всичко заедно в страничния джоб на куртката.

— И тъй, къде е другият? — настоя Поликев.

— Той е казак Номер десет и се намира в околностите на Верхний Удинск.

— Много добре! За мен, разбира се, е най-важно да се срещна със стария, но също така и от голямо значение да знам къде мога да търся сина му.

— Чак толкова проста работата всъщност не е.

— Как така?

— Номер десет трябва да се намира наистина наблизо, ала точното му местонахождение не ми е известно — снощи той е избягал.

— К черту! (По дяволите!)

— Само не веднага за рогата! — захили се околийският. — Синковецът няма да ни се изплъзне.

— Сигурен ли сте в нещата си? Хубава историйка би се получила, ако един ден тоя някогашен Орьолчашча и сетнешен Василкович вземе, че изникне в Петербург! Май по-добре навремето да бях…

— Е?

— Нищо!

— Разбирам. Но не се безпокойте! Беглецът няма да стигне далеч. Само ме оставете да действам!

— Взел ли сте вече мерки за преследването му?

— Още не.

— Дурак! (Глупак!) Защо не?

— Моля, без оскърбления повече!… Досега не съм имал възможност да го сторя. Та нали бягството му едва наскоро стана известно.

— Заловете го, а аз драговолно ви определям една награда от десет хиляди рубли!

— Е, това се казва дума, В замяна аз ще пусна в ход всички средства и трябва Дявола да се набърка, за да не го пипнем в късо време. Веднага ще дам разпорежданията си.

— Очаквам го. И без това изгубихте вече твърде много време.

— Всичко е свързано с тоя проклет Номер десет.

— Нима?

Околийският започна да разправя накратко нощното приключение, ала още не бе стигнал до края и светлината угасна. Мъжете не бяха обърнали внимание, че свещта постепенно бе догоряла.

— Черт возьми! (Дязол го взел!) — изруга графът. — Ето че си седим блажено в мрака!

— Ничего. (Няма значение.) И в тъмното ще си намерим пътя. Елате!

Никое обстоятелство не можеше да е така благоприятно за Сам Хокинс, както угасването на свещта. Той гореше от желание да се докопа до важния документ. Вече бе размислял как най-добре да го постигне, но така и не намери осъществима идея. От скривалището си ясно беше видял къде съхрани околийският хартията. Когато сега свещта загасна, из един път го осени вярното решение.

Той се измуши иззад стилажа с бутилките и се придвижи близо до стълбите.

— Стой! — тъкмо каза Поликев на двамата Рапнин. — Най-важното е никой да не узнае какво е било говорено тук!

— Можете да разчитате! А сега да се измитаме! Нека Иван мине напред да ви води; аз ще ви следвам.

Тримата мъже тръгнаха пипнешком. Бяха от другата страна на стълбите, Сам Хокинс — от тази. Той протегна сега ръка, но само колкото да достигне издадената стена. Изкачващите се докосваха с връхните си дрехи пръстите му, ала трябваше да мислят, че допират само стената.

По този начин Сам напипа първо есаула, после графа и накрая околийския. Той тръгна тихо нагоре след него. Тъй като тримата мъже опипваха в тъмното и се спъваха, не можеха да го чуят. Не изпитаха подозрение дори когато цевта на неговата Лиди се удари ненадейно в зида, защото всеки прие, че шумът е причинен от някой от другите двама.

Въпреки това на дребния трапер хич не му беше добре, когато се добра сега до джоба на исправника, понеже не притежаваше ни най-малък опит на джебчия. Но липсващата ловкост предостатъчно се компенсираше със силната възбуда на мъжете и гъстия мрак.

Той бръкна дръзко в отдалечения джоб и чудесно му провървя. На четвъртото стъпало вече имаше съдържанието му в ръката си. Безшумно се измъкна обратно и застина заслушан долу при стълбите. Междувременно тримата «почтени мъже» бяха достигнали вратата.

— Стой, Иван! — прошепна околийският. — Съвсем забравих народа там вън. Я излез сам и отвори външната врата да се огледаш дали овчите глави киснат все още там.

Ротмистърът се подчини на подканата и изломоти някакъв неразбираем отговор.

— Така си и мислех — рече околийският. — Те няма да се разкарат, докато не заиграе дървото. По мнението на тези псета Дявола е избягал с баба си в нашата къща. Какво да правим?

— Ами продължете да разигравате комедията! — ухили се графът. — Запалете в някоя камина или пред огнището сяра, че да се разводни! После кажете, че Дявола е духнал с баба си през комина. Оня лапнишаран Прогонвача на дяволи още ли е вън?

— Застанал е току до вратата.

— Е, вкарайте го тогава вътре! Като подуши сярата, той ще повярва на безсмислицата, а сетне ще повярват и другите. Хайде, размърдайте се! Нямам повече време за губене.

Те напуснаха зимника и заключиха вратата отвън. В миг Сам Хокинс се озова на най-горното стъпало и се ослуша. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха.

Коридорът беше пуст. Сам изтика бързо резето, излезе и дръпна вратата след себе си, изщраквайки ключалката.

Но сега накъде? Пред къщата се тълпяха много любопитни. Значи към задната врата! Намери се в един двор, обграден в по-голямата си част с дъсчена ограда, към който се откриваха няколко конюшни. Не се виждаше никакъв човек — от страх пред Дявола вероятно всички се бяха изпокрили. Сам помисли да изкатери някъде оградата или да изкърти някоя друга прогнила дъска, но ето че забеляза една портичка и то непосредствено до къщата, така че можеше да се промъкне до нея покрай зида.

Това му бе направо добре дошло. Измуши се бързо навън и се озова, както изглежда, в зеленчукова градина.

Един поглед му показа отляво изход от градината, Накъде водеше, Сам наистина не знаеше, но за него бе преди всичко важно да изчезне от близостта на къщата. Ето защо се промъкна до портата в отвъдната страна на палисадата, затворена само с едно дървено мандало. Пред него се откри нещо като тясна уличка, която бе образувана от подобни палисадни ограждения и напълно безлюдна.

— Добрички ми Маниту! — отдъхна той облекчено. — Приключението намери щастлив завършек, ако не се лъжа!

Побърза нататък, зави зад няколко ъгъл а и къщи и стигна от друга страна до площада, където тълпата все още стоеше вкупом в очакване да разбере какво ли нещастие е причинил Дявола в Управлението.

На няколко кола, набити кой знае с каква цел в земята се бяха облегнали Дик Стоун и Уил Паркър и наблюдаваха с угрижени физиономии фасадата на къщата. Знаеха, че приятелят им Сам Хокинс е вътре, и вероятно се намира в някакво положение, изискващо помощта им. Ето защо лицата им тутакси просветнаха, като го съгледаха.

— Ама откъде пък те довя вятърът, старий Сам? — попита Уил. — Ние те мислехме там отсреща, в стария вигвам на местния вожд… а ето че се домъкваш от съвсем друга посока! Колко грижи брахме по теб.

— Грижи… какво ви скимна? Да не би да съм някой грийнхорн, да е нужно да се безпокоите за мен?

— Това не. Ама дори в благословения Див запад и най-оправният мъж може да изпадне в затруднение и да изгуби скалпа си.

— Моя скалп аз честно съм си заплатил с боброви кожи и той хич не те засяга, скъпи Уил!

— Само че ние тук не сме нито в девствената гора, нито в саваната, а в тоя проклет Сибир, където се говори език, дето и дяволът не може ти го разбра. Как беше всъщност в палата?

— Много хубаво. Даже отлично, ако не се лъжа.

— Нека чуем!

— Мина толкова добре, че си донесох дори две такива хартийки, хи-хи-хи-хи!

Сам показа на приятелите двете банкноти.

— И що за хартишки са това?

— Две хиляди рубли.

— Behold! Как се добра до толкоз много пари?

— Както всеки почтен апаш, хи-хи-хи-хи!

— Ти си ги…

— …свил. Да. От господин околийския.

— Как я свърши тая работа?

— Малко му бръкнах в джоба.

— Дик, чуваш ли го? Гепил! И то от джоб!

— No, старий Сам — поклати глава Дик, — крадец ти не си. Аз мисля значи, че тези каймета са ти са се залепнали по пръстите помежду другото покрай някакъв почтен повод.

— Отгатна, Дик. Задигнах нещо друго и те ми се напъхаха заедно с него.

— Значи все пак си крал?

— Да. Когато тип като мене поеме нанякъде курс от пандиза, той още начаса граби с пълни шепи. Сам Хокинс не обича половин работа.

Той се изкиска самодоволно в чорлавата брада.

— Един Господ знае, говориш като някой разбойнически главатар! — намеси се отново Уил.

— И съм такъв, а вие двамата сте разбойническата ми банда, хи-хи-хи-хи!

— Благодаря! Нямам мерак да се залюлея някой ден на бесилото.

— И тогава ще те отърва, Уил, ако не се лъжа. Но гледайте, вратата се отравя! Господин есаулът излиза. Вярно, навлякъл е казашката униформа. Само преди малко беше още в.

— …в катран и кълчища!.

— Не, тези неща той изми с газ, после облече съвсем обикновени дрехи — панталон, жилетка и сако. След като е излязъл значи от избата, се е напъхал в друга кожа.

— Изба? В избата ли е бил?

— Да, той, двама други и още някой си Сам Хокинс. Вижте, оня вика маестро заклинателя да влезе! Сега здравата ще го преметнат!

— И ти го знаеш?

— Да. По дочух го… Но ето че заклинателят на дяволи се връща. Слушайте!

Старият издигна глас. Дик и Уил естествено не разбираха нито дума и накараха Сам да им превежда.

— Той казва, че следствие успешните заклинания Дявола побягнал с баба си в Управлението и от страх излетял там през комина. Цялата опасност за обичния градец била отминала, народът можел спокойно да си върви по къщите… Вижте, людете заковаха три кръста и се разотиват! Така се прави в тази благословена страна. В Америка щяха да млатят хубостниците до смърт или биха ги окачили на най-близкото дърво, хи-хи-хи-хи!

— И ние ли ще си тръгваме?

— Не. Господин есаулът вероятно сега ще си поговори хубавичко с двата поста. Бих желал да знам какво ще им каже.

Правилно прецени Сам Хокинс. Тълпата още не беше се разпръснала напълно и ротмистърът излезе пак от къщата. Съглеждайки Детелиновия лист, чийто предводител така рязко му се беше противопоставил снощи на публичните танци, той реши да се постави на почит пред чужденците и си послужи за тая цел с достойните за окаяние постове.

Шибна няколко пъти двамата казаци с камшика по гърбовете и ги навика:

— На ви, кучета! Ще ви науча аз вас как се изпълнява дълг. Вие единствено сте виновни, загдето Дявола и баба му освободиха арестанта! И ще си получите наказанието! На… и на… и на! — угости той казаците с нови удари. — Цялата нощ стояхте тук и ще продължите да киснете до вечерта, без храна и без вода. А сетне ви очакват сто удара с кнут на гол гръб!

— Бащице! — проплака единият.

— Та тогава ние ще умрем! Да стоим толкова дълго и после по сто удара… ох, това никой не може да издържи!

Есаулът се изсмя грубо.

— Няма да е жалко за вас, кучета! Ще наредя да хвърлят месата ви на вълците.

— Милост!

— Мълчи, иначе ще ви вържа един час преди туй и ще поръся очите вие пипер!

Казаците замълчаха ужасено. А ротмистърът си тръгна в с вирната глава, мятайки ненавистен поглед на тримата прерийни ловци.

— Сто удара с кнут! — извика Дик Стоун възмутено, когато Сам Хокинс му преведе най-необходимото. — Добри ми Сам, какво ще кажеш, ако той самият ги получи?

— Ще видим!

— И пипер в чашите! Много бих се радвал, ако някой ден той узнае какво значи това — допълни Уил.

— Вероятно ще може да се направи, поне нещо подобно.

Сам Хокинс тръгна бавно към казаците.

— Добри хора — поде той. — Чух какво ви каза есаулът. Наистина ли ще извърши той всичко това?

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Чорт возьми! Това би означавало вашата смърт!

— Какво можем да сторим, бащице? Трябва да се примирим.

— Казваш го така пораженчески?

— Ами да зацивря ли? Това нищо не би променило.

— Нима няма тук човек, който да скърби за вас?

Очите на казака овлажняха.

— Моята стара, добра майчица… ох, тя ще се изплаче до смърт! И Марианка ще умре… от сърдечна мъка.

— Марианка твоето съкровище ли е?

— Да. От две години съм солдат и щях да служа още осем. Марианка искаше да ме чака дотогава. После щеше да стане моя женичка. Сега всичко свърши. О, Божке, ще бъда пребит като куче!

И другият казак прекара ръка по очите.

— А ти? — попита го Сам. — Ти също ли си имаш либе?

— Да, бащице, моята сладка Рушинка. Тя е бедна и въпреки това изхранва братлето и сестричето ми, защото моите родители се поминаха.

— Значи тя е много доблестно момиче, ако не се лъжа.

— Ох! — преглътна онзи. — Моят другар я познава… ние сме от едно и също село. — Той преглътна пак. — Тя ще стане добра майка на сирачетата.

Покъртително беше да се слуша как говорят тези обикновени хорица. Някакъв свещен гняв обхвана Сам.

— Мътните го взели, нима ще се предадете ей така без съпротива на тази нечовешка присъда? На ваше място бих избягал.

— Бащице, ти не ги разбираш тия неща. Нали пак ще ни спипат, а тогава ще стане по-ужасно и отпреди.

— Ама все пак трябва да има някаква възможност да се предвардите от една такава злоупотреба с властта!

— Нима.

— Ба! Аз ще опитам да ви помогна.

Казакът огледа Сам Хокинс от главата до петите. Слаба усмивка плъзна по лицето му.

— Да ме прощаваш, бащице! Ти не изглеждаш така, като да би могъл да ни помогнеш.

— Мислиш ли? Хм-м! При вас впрочем всеки ли става солдат?

— Не. Само онзи, когото определи жребият. А който има пари, може да плати на някой заместник.

— И колко би ви струвал един такъв мъж за подмянка?

— За двеста рубли бихме могли в крайна сметка да намерим някой… но за триста — колкото си щеш.

— И как трябва да подхване човек нещата, та да се сдобие със заместник?

— Казва на полицая. Бутнеш ли на полицая от Верхний Удинск пет рубляшки, за половин час ще ти доведе таман десет ратника.

— Що за птици са това?

— Млади, годни за военна служба мъже, които са се освободили.

— И къде би се сключил контрактът за заместничеството?

— При есаула.

— А ако той вземе, че напъди ратниците?

— Няма право, ако са годни.

— Кажете ми имената си… искам да си ги запиша!

— Защо?

— Ще го узнаете още преди смъртта си, хи-хи-хи-хи!

Сам записа имената и си тръгна без повече обяснения, докато казаците се загледаха след него, клатейки глава. Като стигна при спътниците, той ги дръпна зад коловете, където не можеха да ги наблюдават.

— Искам да ви разкажа какво подслушах преди малко в избата — каза и им направи обстоен доклад.

— Че казак Номер десет е Адлерхорст, това вече знаем — рече Уил Паркър. — Но неговият осиновител е също налице и граф Поликев се тъкми да тръгне подире му. Трябва да го осуетим. Ще наредим да арестуват каналията.

— Да не би на околийския?

— Естествено.

— Ти си един непоправим грийнхорн. Та нали исправникът е негов съюзник!

— Ама ние пък си имаме нашите чудесни паспорти!

— Въпреки това той ще намери средства и пътища да ни измами.

— Значи изобщо не възнамеряваш да попречиш на неговото заминаване?

— Ни най-малко.

— Но я помисли, Сам, ако се добере до Василкович! Ще го очисти, без много-много да му се мисли.

— Така бързо не се очиства!

— А Номер десет, сиреч Готфрид фон Адлерхорст, язди по същия път. Той има за придружител единствено Гиза, бурятът. Какво ще стане, ако графът се натъкне на него?

— Не мога да попреча.

— Ще настане касапница.

— Хм-м. Във всеки случай не бива да се оставим да ни увлекат чувствата. Трябва да чакаме тук мастър Херман. Да се надяваме, че утре той ще пристигне. Нека после сам решава какво ще се прави, защото работата в крайна сметка най-много него касае.

На първо време двамата не биха съгласни със Сам, но когато той се аргументира по-изчерпателно, накрая му дадоха право.

— Значи тоя мерзък околийски самият е престъпник — удивляваше се все още Уил Паркър. — Ще го пипнем ние здравата за перчема.

— И тая процедура ще е по-добре да предоставим на мастър Херман. Засега на милия исправник ще позволя само едно малко предвкусване на задаващото се блаженство. Ще трябва да му стане ясно, че самовластието му си има граници.

— И как се тъкмиш да подхванеш работата?

— Веднага ще видите. Ей там тъкмо се задава необходимият за целта човек.

— Полицаят ли? За какво ти е притрябвал?

— Ще чуете, като свърша с него.

Полицаят беше излязъл от една съседна къща и щеше да мине край тях. Той имаше грамадна брада и нос, който едва след много дирене можеш да откриеш. Беше съвсем противоположното на Сам Хокинсовия забележителен обонятелен орган, донесъл на своя собственик бойното име Чи-коне, Светещия нос. Сибирският полицай притежаваше очарователно чипо носле, което надничаше мило под двете доверчиви очи. Човек не би могъл да употреби по-сполучлив израз от «мило». Но нослето имаше един синьо-червен оттенък, дължащ се може би по-малко на някогашно измръзване, а повече на обстоятелството, че неговият притежател обичаше си водчицата.

На минаване той любезно поздрави.

— Стой, батюшка! (Спри, бащице!) — извика Сам. — Имаш ли време да ми отговориш на един въпрос?

Блюстителят на реда спря, огледа трапера известно време и попипа свойски страничните му джобове.

— Някое шишенце да ти се намира, бащице?

— Не.

— Тогава и аз нямам време.

Той се обърна да продължи, ала Сам го улови за ръкава.

— Май имаш апетит за една глътчица, а?

— Постоянен.

— Тук можем да уредим нещо.

— Тогава ела с мен!

Милото носле се обърна отново, само че траперът държеше мъжа здраво. Бръкна в джоба и му поднесе една рубла.

— Колко водка ще получиш срещу това?

— Света Катинка! Повече отколкото мога да изпия за цял един час!

— Твоя е.

Полицаят сграбчи чевръсто монетата и я пусна в джоба на панталона си.

— Бащице, ти си славен молодец! — засия той признателно.

— С какво мога да ти доставя удоволствие?

— Като изпълниш едно поръчение. Намират ли се тук ратници?

— Разбира се. Има мнозина, които се освободиха и се нуждаят от няколко рубляшки. Познавам ги до един.

— Има ли сред тях такива, които можеш да вербуваш за заместници?

— Ами да. Петима ли искаш, или десет, двайсет?

— Само двамина.

— Че да не би пък за теб или тези двама дълги бащици?

— Не, за двама мои познати.

— Колко време имат още да служат?

— Само осем годинки — ухили се Сам Хокинс.

— Колко трябва да платя за заместничеството?

— Ако искаш да се пишеш много щедър, дай по двеста и петдесет рубли на калпак.

— Ще ги наброя на драго сърце.

— Тогава ще ти издиря двамата най-кадърни. Да тръгвам ли?

— Ще те помоля.

— Добре. Веднага ли да тръгвам?

— Естествено!

— Не мога да го сторя.

— Защо?

— Защото ти забрави най-главното.

Полицаят направи една изпълнена с достойнство физиономия и посочи към себе си.

— Мен!

— Да, имаш право. Ти си най-главното. Колко ще искаш, при положение че сладката се състои?

— Ти си щедър, благороден бащица и аз също искам да се покажа благороден. Ще ми заплатиш за всеки мъж три рубляшки, значи общо шест.

— Шест рубли?

— Много ли ще ти дойде? Ох, съжалявам! — проплака мъжът.

— Не, твърде малко е. Давам ти по пет на човек, значи общо десет рубли.

Стъписан, полицаят посегна към прелестната украса на своя лик, сякаш искаше да се увери, че право е чул и не сънува. Но после сграбчи ръката на Сам и я целуна с жар.

— Да, да бащице, веднага си помислих, че ти си знатен господин. Аз добре ще те обслужа.

— И освен това ще заплатя всичко, което изпиеш днес с двамата заместници.

Човекът зяпна ухиленото лице на трапера.

— Ама ти сериозно ли? — подпита несигурно след време.

— Да.

— Само че аз съм честен мъж и съм длъжен да те запитам: Знаеш ли всъщност колко могат да носят трима мъже като мен?

— Мога да си представя. Струва ми се, че пиете, додето се търколите под масата.

— Виждаш ли, че не знаеш? Ние продължаваме да пием и под масата!

— Ще ме радва.

— И ти наистина искаш да платиш?

— Да.

Поразен от толкова много бащина доброта, каквато никога не му се бе падала в живота, пазителят на сибирския законник разтвори обятия, притегли Сам Хокинс към гърдите си и го млясна така шумно, че изплющя като камшик.

— Бащице, сърчице, миличък! Ти си ангел сред хората, избавител от всички горести, утешител на опечалените, спасител на всички…

— Стига толкоз! — усмири Сам опиянения от възторг човек, като се отскубна от една особено нежна милувка и намести шапката заедно със скалпа. — Плащам и точка по въпроса! Но не съм длъжен да се наслаждавам на целувките ти. Запази си ги! Само още едно условия: Няма да пиете нито глътка, преди да сте отишли при есаула и сключили договора!

— Ох, много ще е трудно!

— Държа на това.

— Щом заповядваш, длъжни сме наистина да се подчиним. Но ще ми разрешиш ли да си изпия преди туй моята рубла?

— Не. Би могъл да се напиеш.

Полицаят направи натъжена физиономия.

— Бащице, как ме оскърбяваш! — рече с упрек. — За една рубла ще получа само три шишенца водка. Как мога да се напия от тях? Тате нали ще са достатъчни да утолят жаждата и на едно кърмаче.

— Гръм и мълния! Ама вие тук в Сибир май си имате възхитителни кърмачета, хи-хи-хи-хи!

— В твоя край на малчуганите не им ли давате ракия?

— Не.

— Горките деца!

— Това е запретено даже със закон.

— Какво зло правителство! При вас не владее бащица-цар наш?

— Не.

— Мога да си го представя. Той иначе щеше да има състрадание към клетите червейчета. Значи бива да изпия рублата?

— Не, обичам трезвеност в сделките. Доведи двама ратника и после, от мен да мине, можеш така да се насмучеш, че водката да ти потече от всички пори!

— Слушам! Къде да доведа ратниците?

— В странноприемницата. След един час ще съм там.

— Добре, бащице, хуквам!

Той извървя няколко крачки, но после се обърна и се върна.

— Прощавай, бащице! Имам една женичка, една добра, послушна женичка. Ама тя много обича водката. Бива ли да я взема да пие с мен, а?

— Нейсе.

— Благодаря ти! Ти си син на Милостта и Щедростта! Припкам!

Но пак се върна.

— Добри ми бащице, твоето сърце едва ли ще пожелае една душица, която не заслужава никакво онеправдаване, да остане на сухо. Аз имам една дъщеричка. Страните й са като сироп, а очите като диви трънки — толкова са кръгли. Бива ли и нея…?

— Колко е голяма?

— Петнайсет лета и шестнайсет зими.

— Да не би да льока за всяко лято и зима по шишенце?

Полицейският ценител на водката поразмисли.

— В случай че е много жадна, може да се справи… ако мъничко й помогна!

— Мътните го взели! Имаш ли още някой с толкова петимен черен дроб?

— Тъщата, добри бащице, майката на моята женичка.

— И тя ли може да порка?

— О-о, по-добре и от мен, особено ако има лошо настроение! А тя винаги го има.

— Хубаво де, забери и нея!

— Бащице, липсва ми език да ти кажа колко много те обикнах! Но ми се ще да те… — Той разпери отново ръце и примъкна прелестното носле в опасна близост с джунглата от косми на Сам Хокинс.

— Хайде стига! — предпази се дребният трапер и отскочи крачка в страни.

— Моята жена ще те почита…

— Много хубаво!

— Моята дъщеря ще те заобича…

— Още по-хубаво!

— А моята тъща ще те прегърне, за да ти изкаже нашата привързаност и благодарност…

— Това вече много ще забраня! Да те няма, приятелче! Върнеш ли се още веднъж, ще си оттегля поръчката и от цялата работа нищо няма да излезе!

— Опазили го светиите! Тръгвам, бързам, тичам! До половин час всичко ще е уредено.

И той се втурна да бяга, сякаш се търчеше за живота си.

Сам Хокинс скръсти ръце на гърдите и се закиска на себе си.

По едно време Уил Паркър го бутна нетърпеливо.

— Би ли имал сега добрината а ни обясниш що за сделка сключи с пазителя на закона и защо офейка толкова бързо човекът? — попита той. — Нали знаеш, че не вдяваме руски. Единствена дума, която извлякох от брътвежа, беше водка.

— Е, ами на един истински прериен ловец повече не му е и необходимо, за да отгатне всичко останало, хи-хи-хи-хи!

— Ей, а стига си ни занасял! Па и няма защо да се издуваш с няколкото си думици. Не е другарско. Ясен ли съм?

— Слушаюсь!

Подозрителен беше погледът, който Уил метна на Сам. После се обърна към Дик Стоун.

— Да знаеш какво рече тоя?

— Нямам представа.

— Да не би някоя хула?

— Възможно.

— Ей, такова нещо няма да позволя. Аз ще… ще… му…

— Хи-хи-хи-хи! — закиска се Сам. — Та какво ще сториш? Само не се нервирай! Ще ти разясня нещата. Ти ме запита дали съм те разбрал и аз ти отговорих «Слушаюсь!», което просто означава «Слушам!», ако не се лъжа.

— Well — рече Уил удовлетворен, това мога да го позволя.

— Сега доволен ли си, старий куне?

— Да, скъпи Сам. Но няма ли…

— Желаеш да знаеш какво съм преговарял с полицая? Веднага ще го научите.

И той предаде сбито беседата с прежаднелия блюстител на реда във Верхний Удинск.

— Luck-a-day![31] — изрече Уил. — Ама че хубава компанийка! Та това е в разрез с всички американски представи!

— Да. Ще си направим шегата и ще навестим роднинското котило, когато насяда пред шишетата.

— Но ще трябва да платиш!

— В състояние съм. Та нали имам немъчени пари — две хиляди рубляшки! Иска ми се да снабдя двете каймета със законни господари. Предугаждате ли вече какво съм наумил?

— Знам кой ще получи парите — рече Уил. — Сам, ти си умна глава и при това добър момък. Двамата постови там край пожарната ще се откупят. Имам ли право?

— Хи-хи-хи-хи, куршумът ти улучи! Ще си кажа аз с тоя есаул някоя друга думичка, та косата му ще се изправи. Той ще ми… чуйте, трополене на кола… трябва да хвърлим едно око!

Те завиха зад ъгъла и то тъкмо навреме, за да видят как граф Поликев отпътува с две коли, съпроводен от десет казаци на коне.

— Ей го, изчезва! — отбеляза Дик. А Уил прибави с поклащане на глава:

— Как ми се ще да можех да възседна след обесника и да не го изпускам из ръка.

— Зарежи го! — махна Сам Хокинс. — Той ни е в кърпа вързан! А сега да видим преди всичко дали в този благословен град има нещо като банка. Иска ми се да разваля двете хилядарки.

— Аха — обади се отново Уил, комуто доставяше удоволствие да минава малко за хитрец, — господин околийският не бива нищо да се усети!

— Правилно, синко! — похвали дребният трапер. — Околийското началниче може би хич още не е открило загубата. Тикна ли му обаче под носа хилядарката като откуп за казаците, би могъл да се усъмни. Освен това се нуждая от дребни монети и за една друга добра цел. В странноприемницата Сам Хокинс, благородният дарител, го чакат жадни гърла. Нека не ги караме да излизат от търпение. Хайде!