Ловци на соболи и казаци

9. Водка и кнут

Във Верхний Удинск Детелиновият лист банка наистина не намери, но затова пък една сарафска кантора, където Сам разби двете едри банкноти по на двадесет петдесет рублевки. После отведе приятелите си Дик и Уил в странноприемницата.

Полицаят вече седеше тук с двама млади, здрави мъже. Беше довел добросъвестно жената и дъщерята, ала тъщата, изглежда, бе предпочел все пак да остави вкъщи.

Съглеждайки влезлите, блюстителят на закона се изправи.

— Бащице, ето ги двамата мъже, които ти издействах. Ще останеш много доволен както от тях, така и от мен.

— Ще видим. Могат ли да се легитимират?

— Да. Те си носят документите за освобождаване, от които е видно, че наистина са ратници.

— Я покажете!

Младите мъже подадоха удостоверенията на Сам и макар дребният трапер така и да не навикна с руското четмо, познанията му все пак стигаха да дешифрира няколко думи. Остатъка отгатна с проницателността на професионален следотърсач. Скоро постигнаха споразумение. Траперът спазари двамата ратници на доста пристойна цена и ги подкани да тръгнат веднага с него към ротмистъра.

— Но, бащице — напомни полицаят, — ами как стоят нещата с водката, която ни беше обещал?

— Ще си я получите.

— А моите пари?

— Ще ти ги наброя едвам когато работата бъде наред.

— Ти си прав за себе си. Ама ние сме жадни. Трябва ли да чакаме още толкова дълго?

— Поискайте си засега едно шишенце!

— Едно… едно-едничко? Трябва ли моята сладка женичка да си иде мърцина от жажда, а заедно с нея и моята дъщеричка?

— Според мен ще имате достатъчно, докато се върнем.

— Достатъчно? — провикна се полицаят разочарован.

— Хайде, хайде, скъпо ми братле на водката, онези шишета там не са ли достатъчно големи?

Той посочи кръчмарския тезгях, където се мъдреше доста голям брой пълни бутилки.

— Големи? О, добри бащице, да взема ли да ти покажа колко са големи?

— Е?

— Ще платиш ли?

— Естествено.

— Ще видиш тогава!

Полицаят взе едно шишенце от тезгяха, отпуши го, поднесе го до устата и го изпразни наполовина. После примлясна с език и завъртя очи.

— Ей това е напитка! Четири такива шишенца за час! Би било Рая!

— Добре де, няма да проявявам жестокост. Вземи си още едно за запас и дай по едно на сладката ти жена и дъщеря ти!

Почтеният човек не остави втори път да му се казва. Стиснал с левицата страхливо «запаса», той чевръсто изпразни първото шишенце. Двете жени отделиха повече време, но и те имаха такава добра глътка, че, както изглежда, не след дълго нямаше да притежават и капчица.

Клатейки глава, Сам Хокинс се отправи с двамата си спътници и ратниците на път. Детелиновият лист крачеха бавно и с достойнство с кретащите по петите им запасни казаци. Ако тримата ловци предизвикваха сензация дори в Дивия запад край всеки лагерен огън, то толкова повече в Изтока на Сибир. Дребният трапер и двамата му дълги като върлини приятели контрастираха така рязко на останалия свят тук, че привличаха погледите на минувачите. Но тях малко ги бе грижа.

Пред вратата на Управлението един прислужник ги попита за желанието им.

— Бих искал да говоря с есаула — отвърна Сам Хокинс.

Слугата измери уестмана с боязлив поглед. Във Верхний Удинск бързо се бе разчуло, че не е добре да си имаш работа с дребосъка.

— Какво желаеш от него? — попита мъжът предпазливо.

— Нещо, което не е нужно да знаеш, братлето ми.

— Тогава не мога да доложа за теб.

— Можеш да постъпиш, както ти е угодно. Аз при всички случаи ще отида при него.

— Не бива да го правиш без предизвестие.

— Кой ще ми забрани?

— Аз. Така гласи служебният ми правилник.

— Хубаво. Значи ти изпълни добросъвестно дълга си и сега с чиста съвест можеш да се оттеглиш! — рече Сам добродушно, избута слугата настрани без повече обяснения и стъпи в коридора със спътниците си и ратниците.

Какво можеше да стори срещу това човекът, комуто бе поверена охраната на къщата? На открита съпротива той не се реши. Та започна значи да вика и крещи.

Една врата рязко се отвори и исправникът изскочи навън.

— Каква е тая дандания тука?

— Тези мъже искат да отидат при господин есаула — обясни раболепно слугата.

— Той не приема.

— И аз вече го казах на хората. Ама те нахлуха със сила.

— По дяволите! Осмелили са се на това в моята къща?

— Не говори глупости, скъпи бащице! — ухили се Сам Хокинс. — Та тази къща изобщо не е твоя, а принадлежи на добрия цар. Значи синът ти не приемал, а?

— Не. Той няма време за вас.

— В такъв случай веднага ще му го сътворя. Къде се гуши?

— Това не ви интересува.

Сам Хокинс стовари оглушително приклада на своята стара Лиди по пода.

— Човече, питам те къде е!

И изгледа застрашително околийския.

— В стаята си — смънка исправникът, загубил из един път важността си. Той си спомни бурната разправия в танцовата зала. — Мисля, че си е полегнал.

— Разбирам, след напреженията от последната нощ! Въпреки това ще трябва да го обезпокоим. Идваме по служебен въпрос.

— А аз си мислех вече…

— Какво си мислеше, бащице исправник?

— О, нищо съществено!

— Тогава не бива ненужно да ни задържаш — придаде си най-любезен вид Сам. Той много добре знаеше, че околийският загатна за все още неуредената покана за дуел и искаше да го остави да почака малко в тревога. — Ние бързаме — продължи твърдо. — Длъжен съм да настоя, незабавно да ви отведеш при сина ти.

Исправникът сметна за уместно да отстъпи, то преглътна яда си.

— Елате!

Отвори една врата и пропусна неканените посетители да влязат. Ротмистърът седеше на една софа, пъхнал небрежно пура между устните си.

— Ах! — възкликна Сам Хокинс. — Били сме несправедливи към него. Та той изобщо не е спял. Напротив, вижда се, че е страшно зает. Добро утро!

Офицерът скочи и измери малкия с гневен поглед.

— Не ви ли казаха, че нямам време? Защо въпреки това нахълтахте?

Сам Хокинс не позволи да го изкарат извън нерви.

— Идваме по неотложна служебна работа — каза спокойно. — Вече го обясних на баща ти, околийското началниче. Волю-неволю трябва да ни изслушаш.

— Сега не му е времето за това. Сега никой няма да бъде обслужен — сопна се ротмистърът.

Но номерът му не мина. Дребният трапер на свой ред се разприказва.

— Тъй ли? — попита. — Ами че кога тогава? Нощем се таиш в пожарната, а денем къртиш. Кога може човек да си уреди при теб служебните работи? Заявявам ти, не ни ли изслушаш веднага, едно писмо ще тръгне за губернския в Иркутск, ако не се лъжа. Да я караме изкъсо! Имаш ли време, или да пиша писмото?

Държането на Сам беше така самоуверено, че ротмистърът не се осмели повече да възрази.

— Елате! — отстъпи кисело.

Детелиновия лист се отзова ухилено с двамата заместници на поканата. Известно, време по-късно се намърда в стаята и исправникът. Той бе искал може би първо отвън да чуе какво ще изложат пред златното му синче тримата нарушители на спокойствието.

— Какво дирят тези мъже при вас? — попит ротмистърът троснато.

— Ратници са. Желаят да постъпят на служба наместо други двама. Ето защо са дошли при теб.

— Кой ще плати?

— Аз. Моля да изготвиш необходимите документи.

— Кои са хората, заради които тези двамата искат да постъпят?

— Виж първо, моля, дали могат да бъдат взети като заместници!

— Аз ги познавам. И двамата са годни. За да видите, че въпреки всичко съм разположен да ви услужа, ще ги приема, с надеждата, че вие ще сте също така разположени.

— Каква услуга очакваш от нас?

— Да си мълчите за дяволската история — прошушна онзи на Сам, за да не го чуят двамата ратници.

— Ако самият не ни дадеш повод, от нас няма да излезе нито звук.

— Значи се споразумяхме… при предпоставката че ти и в… друго отношение се покажеш разумен.

— Аз винаги съм бил разумен.

— Добре. Хващам се за думата ти. А сега да изготвим договорите за заместничеството. Те ще бъдат подписани от двамата и заверени от мен.

Той извади от едно чекмедже два формуляра, пресегна се към приборите за писане и се зае да попълва празните места, задавайки необходимите въпроси на двамата ратници. На запитването за кои желаят да застъпят, единият посочи трапера.

— Още не знаем. Бащицата ни тук ще ти каже.

— Хубаво. Та имената значи!

Ротмистърът погледна Сам Хокинс.

— Ти и сам ги знаеш — захихика дребосъкът лукаво. — Това са двамата постови, които тая нощ стояха при пожарната.

Като пружина подскочи ротмистърът.

— Онези? Няма да я бъде! Не мога да ги освободя! Кой можеше да знае, че тъкмо тях имаш предвид!

— Както искаш. Тогава до половин час цял Верхний Удинск ще научи кои са били двамата дяволи, губернският също ще го чуе. А дали един мъж, който се е бламирал по този начин, може да остане за в бъдеще офицер, това ще реши съдът на честта.

— Ама… ама… — запъна есаулът, — ти все пак съзнаваш, че двамата трябва да бъдат наказани!

— Нямам нищо против. По този начин аз запазвам хубавите си парици, пък ти губиш чина си.

Есаулът закрачи възбудено из стаята. Не можеше да вземе решение, докато накрая Сам Хокинс нетърпеливо се изправи.

— Толкова дълго не мога да чакам. Или-или! Ще изготвиш ли документите?

— В името на Дявола… да!

— И на двамата постови няма да се случи нищо?

— Не.

— Ще могат безпрепятствено да се върнат в родния си край?

— От мен да мине, ако ще и в пъкала!

— Там сигурно ще им е бая жежко. А на такива жеги един сибирски казак не е свикнал, хи-хи-хи-хи! Бъди така добър да ги повикаш!

Есаулът отвори прозореца и извика казаците. Те се явиха с трепет и боязън, защото бяха убедени, че сега ще бъде изпълнено ужасното наказание. Едва когато съгледаха трапера, започна да им проблясва слаба надежда. Та нали им бе обещал помощ.

— Елате, кучета! — изръмжа им офицерът.

— Бях ви заплашил с кнута наистина, но ви помилвам и ви го опрощавам.

— Глупости! — обади се тогава Сам Хокинс. — Не се кичи с чужди пера! Хайде изготвяй договорите и не дрънкай повече отколкото изисква истината!

Ротмистърът сподави една ругатня. Той посегна отново към перото, подхвърляйки само тук-там при писането необходимите въпроси.

Двамата казаци си нямаха и понятие за какво се касае. Те вече плуваха в блаженство, че им е отменено наказанието.

— Тъй! Сега подписвайте! — повели офицерът. — Ето перото! А който не може да пише, да направи кръст вместо името си.

За писарско умение действително и дума не можеше да става, но казаците се бяха научили поне толкова, че да съумеят да надращят криво-ляво имената си по хартията. Докато го вършеха, едра пот изби по челата им. После ротмистърът подписа двата документа и се обърна към казаците.

— Знаете ли собствено какво подписахте?

Те поклатиха глава.

— Кучета глупави! Това е прекалено! Подписвате, а не знаете какво? Сволочи, вие сте освободени от военна служба! Няма да ви се налага повече да служите!

— Света майко Божия от Казан!… Освободени от военна служба… И кой пък ни е откупил? — И се обърнаха към Сам Хокинс: — Да не би ти, бащице?

Сам само кимна лукаво. Двамата се блещиха известно време в него. Външността му наистина не беше на богат мъж, имащ достатъчно пари в излишък, за да откупи двама съвсем непознати люде от военна повинност.

— Ти, наистина ли ти? — попита внукът на прочутата баба, първа видяла духът-жаба.

— Е, да! — ухили се малкият. На него из един път му стана жежко под перуката — свали старата филцова шапка ведно със скалпа и я остави на масата. Всички освен двамата дългучи ококориха очи, зяпайки ту него, ту червения, гладък череп. Но той като че хич нищичко не забеляза. — Ето ви уволнителните билети и докато имате тези хартишки в ръката си, никой не може да ви привлече на военна служба. Покажете ги у вас там на попа и му поискайте съвет, ако на някой все пак му скимне да ви пипне за вратовете! Колко е далеч до дома ви?

— Няколко дни път.

— В такъв случай трябва да си купите коне, зоб за тях и провизии за вас.

— Бащите, казваш го толкова лесно. Ние нямаме пари.

— Това наистина е лошо. Че никакви ли не можете да получите? Я го кажете на добрия есаул тук! Той нали трябва да ви даде каквото ви е необходимо!

— Да, ще го сторя! — изсмя се оня просташки. — Нека търчат, догде им причернее! Ако се поразмърдат, за три дни ще са си у дома. Ето защо ща наредя да им дадат заплата и войнишки хляб за три дена.

— Повече нищо? Тогава наистина е добре, че жабата прояви по-голяма далновидност.

— Каква жаба?

— Духът. Вие нали знаете какво имам предвид?

Въпросът беше отправен към двамата казаци.

— Да не би да говориш за жабата… — засече внукът на бабата, — която пази съкровището?

— Да.

— Бащице, говори бързо, бързо! Какво знаеш за нея?

— Сигурно давате мило и драго да го научите, хи-хи-хи-хи! Е, ще бъда кратък. Тя ми довери между другото, че пазела съкровище, което можело да бъде извадено само от казаци. Днес двама аха-аха да успеят, ама тъкмо в последния момент ги обезпокоили.

— Чу ли? — попита внукът своя товариш. — Значи истината съм ти казал.

— Чудно! (Странно!) — пропелтечи другият. — Продължавай, о, бащице!

— Жабата изпитва състрадание към вас, защото сте били добри молодци и сте обещали да й принесете в дар водка.

— Той знае всичко, наистина всичко! — прошушна първият казак.

— В края на разговора ни жабата изчезна и се върна с куп петдесет рублевки. Последните й думи бяха: «Ето ти пари! Потърси двама ратници, които да заместят казаците и им плати. Каквото остане, подели между двамата освободени, за да си купят коне, да препуснат към село и да се оженят там за своите девойчета.»

Сам Хокинс приключи с измишльотината си. Беше разправена на позавален руски, но затова пък с толкова по-голяма сериозност. Околийският досега си бе мълчал, а и ротмистърът не бе прекъсвал малкия. Очите им се бяха спрели на него, сякаш се съмняваха в разсъдъка му.

Ала ратниците и казаците бяха приковали поглед в устата на Сам. Двамата иманяри бяха направо като омагьосани от някакво удивително зрелище. Сега, когато Сам бе свършил, внукът на бабата възкликна:

— О, светци! Значи той наистина ти е дал за нас пари?

— Все в петдесетачки.

— Мили Боже! Колко са?

— Веднага ще видим. Но тук се сещам още нещо. Той постави едно условие, което насмалко да забравя.

— Какво?

— Аз самият трябва да ви закупя конете и провизиите, та да не ви измамят.

— Това е добре, това е много добре!

— И после не бива да се бавите тук нито миг, ами веднага да потеглите.

— О-о, ще го сторим на драго сърце!

— Елате тогава до масата и вижте колко ще ви наброя!

Сам Хокинс сложи най-напред сумата за двамата ратници. Те ухилено напъхаха парите по джобовете си.

— Тъй — засмя се дребният трапер. — На вас е платено. За вас жабата не постави никакво условие. Значи можете да пиете водка, колкото ви душа сака, та ако ще да профукате всичките пари, хи-хи-хи-хи!

Ратниците се спогледаха и му се ухилиха широко.

— Каква камара пари! Това прави цяло буре водка!… Не искаш ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Остани тогава със здраве! Ще ни намериш в странноприемницата!

Двамата побързаха да се изнижат през вратата. Докато ротмистърът не наредеше да ги повикат за обмундировка, те сигурно нямаше да престанат да пият и щяха да са излели една значителна част от парите в гърлата си.

Сам изброи сега остатъчната сума на две равни части, така че всичко си възлизаше точно на толкова, колкото бе отнел от околийския. Като се изключеше, разбира се, дребната сума за пиячката, която щеше да направи полицаят с женичката и дъщеричката си.

— Тъй! Ето ги деньгите! — каза той. — Това е за единия… това за другия! Я ги избройте пак!

Двамата казаци бяха впили опиянени погледи в банкнотите — не намираха нито думи за екзалтацията си, нито време за осмисляне. Смъкнаха се пред Сам на колене и уловиха ръцете му, за да ги целунат.

— Глупости! — рече Сам покъртен и нахлупи износената филцова шапка заедно със скалпа върху червения череп. — Ако искате да ми благодарите, сторете го, като се изправите и се държите разумно! Приберете си парите!

Двамата казаци посегнаха и банкнотите в миг изчезнаха в джобовете им.

— Тъй! Сега се измитайте! С други думи, хайде, да ви няма! Но да не вземете да ми офейкате. Това само ще е във ваша вреда. Имам още нещо да обсъдя с вас. Чакайте ме значи вън! Първо трябва да уредя тук една друга работа… Марш!

Двамата казаци изчезнаха със същата бързина, както преди малко ратниците и също като тях забравиха да отдадат според устава чест на есаула. Впрочем първите бяха извинени от факта, че все още не се чувстваха като солдати, докато вторите можеха да посочат за свое оправдание, че вече са освободени от военните порядки.

Когато врата се затвори зад двамата щастливци, за известно време в стаята бе тихо. Сам сне отмерено пак шапката, която преди малко във вълнението си бе нахлупил. Дик и Уил стояха неподвижно и безмълвно като дървени кукли.

От ъгъла, където околийският се облягаше все още мълчаливо и със скръстени ръце, дойде многозначително покашляне. Ротмистърът схвана, че то се отнася за него и че бе скрито предупреждение да бъде нащрек. Той погледна въпросително дребния трапер.

— Какво искаш още от мен?

— Това би трябвало всъщност сам да знаеш.

— Тогава въпросът ми щеше да е излишен.

— И си е такъв — изръмжа Сам. — За какво това дълго миткане? Аз изисквам, както си ми е право, удовлетворение!

— А-ха! — проточи ротмистърът. — Мислех, тази работа е уредена?

— Уредена? Доколкото зная, не. Известно ми е само, че заранта беше възпрепятстван да застанеш срещу мен. По това време се бяхте напъхали с баща ти в пожарната и играехте ролята на Дявола и баба му.

— Ние?… Изключено! — намеси се ненадейно околийският.

— Ние си бяхме вкъщи.

Самоуверено ухилен, Сам Хокинс обърна лице към него.

— Хи-хи-хи-хи и затова ли графът ви търси тук напразно?

— Какво знаеш за графа?

— Повече отколкото вие. Впрочем отричането ти е смехотворно. Синът ти преди, няколко минути съвсем доброволно призна, че двамата сте витаели в пожарната като духове.

— Това е лъжа! — изфуча околийският, който не беше разбрал набързо прошепната молба на есаула за дискретност по дяволската история и очевидно погрешно бе изтълкувал последвалия диалог.

Челото на Сам Хокинс се смръщи.

— Бащице исправник — рече той, — съветвам те да не обиждаш. Първо, ти не си човекът, който може да си позволи такава волност спрямо мен, второ, аз не водя преговори с теб, а със сина ти и трето, от устата на стария Сам Хокинс по принцип кривда не излиза. Който има като мен зад себе си живот на честна борба, винаги просторната Божия природа пред очите, ден и нощ модрото небе над главата, и е принуден да залага живота си и се преборва със смъртта, той гледа с презрение на машинациите и притворството. Той е твърде горд, за да лъже. Разбрано?

Удивени, Дик и Уил поглеждаха крадешком спътника си, той говореше на руски — толкова добре и толкова зле, колкото именно му бе по възможностите. Ето защо до тях смисълът на думите му не достигаше. Но те чувстваха, че излага нещо особено.

Самият Сам беше видимо възбуден. Той мяташе предизвикателно искрящи погледи към оскърбителя. За щастие ротмистърът се намеси.

— Тук има някакво недоразумение — изрече бързо. — Дяволската история е приключена и погребана.

— Стой! — пресече го Сам на думата. — Първо в чест на истината! Не поиска ли преди малко от мен скришом да си трая за тая работа?

— Сторих го и ти се…

— И аз се съгласих. Но по тоя начин ти призна, че си играл ролята на Дявола, а баща ти — на баба му, или обратно.

— Така да е.

— Значи не съм излъгал, исправник! Отбележи си го!… А сега да си дойдем на думата! Как стоят нещата с дуела?

— Той стана невалиден — заяви ротмистърът. — Ти ми обеща и в друго отношение да бъдеш разумен, понеже приех ратниците ти.

— А-а, тъй, тъй! — провлече Сам. — Ако те пусна да си вървиш, ти го наричаш това разумно?

— Не преиначавай понятията! — изръмжа младият Рапнин. — Имам ли думата ти, или не?

Тогава Сам Хокинс гневно се изсмя.

— О, ти, хитрец, клинчар, страхопъзльо! Да, имаш думата ми! Сега я имаш! Аз няма да се бия с теб. Отказвам се. Моята почтена Лиди — така именно се казва тази пушка тук — би се срамувала, ако пожелая да я насоча към теб, ние свършихме един с друг. Но… внимавай! Не ми се изпречвай пак нежелателно на пътя! Би могло, лошо да завърши за теб… И за теб се отнася същото! — изръмжа той на стъписания околийски.

— До нигова виждане, мешърс!

Сам Хокинс излезе с горда стъпка. Сега се раздвижиха и Дик и Уил.

— Good day[32], старий мошенико! — каза Дик, като на минаване угости с приклада околийския по пръстите на краката.

— Farewell[33], негоднико! — ухили се Уил и тикна юмрук под носа на есаула.

После вратата се затвори зад тях.

Двамата останали в стаята мъже, се намираха в неподлежащо на описание настроение. Те, които досега бяха господствали кажи-речи неограничено в цялата околия, трябваше да се поставят сега в служба на тези непознати, допилели се кой знае откъде хора.

— Дявола да ни отнесе, ако не погодя някой номер на нахакания пършивец! — избълва жлъч ротмистърът и тресна с юмрук масата.

— Можещ да разчиташ на съдействието ми — изръмжа баща му. — Имам подозрение към тримата синковци, че снощната шмекерия е тяхно дело.

— Невъзможно!

— Защо? Те още вчера се заеха с тоя казак Номер десет. При това катранът и перушината са практика на американските западняци. Не се ли съгласува всичко поразително?

— Сатаната да я отмъкне тая паплач! Какво изобщо се бъркат в нашите работи?

— Това се питам и аз — кимна околийският — и само ставам по-подозрителен. Те преследват някаква тайна цел и ние трябва дяволски много да се пазим от тях.

— Да не би да им имаш страха?

— Страх или не, приканвам към предпазливост. Подмятането на малкия за графа ми се струва много съмнително. Той, изглежда, наистина знае нещо.

— Проклета история! А какво ще кажеш за парите? Те са под една черга с двамата казаци. Как иначе ще им дойде на ума да плащат за тези глуповати обесници?

— Действително! Тук нещо не се съгласува. Все повече стигам до убеждението, че малкото човече и двата оградни кола са освободили Номер десет. А двамата казаци са им помогнали срещу обещанието да бъдат откупени, като на това отгоре получат и пари.

— И мен много ме гложди, дето трябваше да освободя казаците. Ще ми се поне да ги догоня някъде и им изтръгна парите.

— Как и къде? Нямаш никакво законно основание.

— Какво ми влиза в работата законното основание! Чисто и просто вземам неколцина от хората си, издебвам двамата, когато напуснат града и им прибирам всичко — парите и документите, които бях принуден да им издам.

— Не става!

— Защо не? Аз съм техен началник и лесно ще намеря причина да оправдая поведението си пред полковника.

— Това би било най-малкото. Но ако този злокобен човек с кървавия череп разбере, че протежетата му са ограбени, пак ще ни висне на врата.

— Нима е задължително да разбере? Той се кани да купи два коня. Тая процедура дълго няма да продължи. После двамата пършивци веднага ще потеглят. Пътят, по който ще поемат, ми е известен. Трябва да минат покрай Върбовите камъни.

— Добре би било наистина да си получиш обратно документите.

— И парите. Онова чуждоземно куче ще си мисли, че са си заминали и хич повече няма да се интересува от тях. Веднага щом напусне после Верхний Удинск, те ще си получат стоте обещани камшични удара. Така и аз ще постигна същото, което ти постигна при графа — връщам си документите, че и пари на това отгоре. Ти добре ли скъта двете неща?

— Да.

— Под ключ?

— Глупости! За какъв дявол трябва Да заключвам парцала? Той може само да ни навреди, ако някой го открие. Ние ще го изгорим и така завинаги ще изчезне от света. Но парите ще заключа, защото ако ги намери майка ти, тутакси ще й изникнат хиляди потребности.

— Къде ги държиш всъщност?

Исправникът бръкна безгрижно с десницата в страничния джоб. После остави ръката, където си беше и се вторачи в лицето на сина си. Забравил да отговори, той беше жив символ на ужаса.

— Празен… празен! — изпелтечи околийският.

— Ти си луд!

— Изчезнали… наистина изчезнали!

Старият обърна хастара на джобовете от двете страни.

— Не си ли ги тикнал някъде другаде?

— Не.

Ръцете му трепереха от вълнение. Търсеше ли търсеше, но така и не намери нищо.

— Може да си ги пуснал покрай джоба. Сигурно са си все още долу в избата.

Побързаха да се спуснат долу с един фенер. Но въпреки всички търсения и макар да осветиха всеки ъгъл, зад всяко буре и всеки предмет, не откриха и следа ни от пари, ни от документи.

— За Бога… всичко е изчезнало! — изкрещя ротмистърът.

— Не мога… не мога да го проумея! — заекна старият.

— Аз толкоз по-малко! — беснееше Иван язвително.

— Такива хубави парици и един толкова важен документ човек трябва да съхранява грижливо!

— Аз определено прибрах всичко, всичко! Някой трябва да ми ги е измъкнал от джоба! Другояче не е възможно!

— Е, помъчи се тогава да си спомниш! Кой ли пък би могъл да е?

— Не знам!

— Кой е стоял всъщност толкова близо до теб, че…

— Само един, един-единствен — ти! — изрева исправникът.

— Аз?

— Да, ти!

— В такъв случай сигурно трябва аз да съм те окрал, а?

— Това е единствената вероятност!

— Нечувано!

— Иван! Вади парите… веднага!

— Аз… теб да окрада! Безумие!

— Не разигравай комедии! Да не би да си ангел, та човек да не те смята за способен на такова нещо?

— Не отивай толкова далече, казвам ти! Нямам нищо общо с тая работа и баста!

В озлобено настроение те се върнаха в жилището. Иван закрачи възбудено из стаята. По едно време хвърли поглед през прозореца.

— Виждаш ли, че имах право? — каза хапливо. — Там пред странноприемницата стоят два коня. Познаваш ли ги?

Старият погледна над рамото му.

— Враните на съдържателя.

— Оня ги е купил за казаците. Погледни… чужденецът излиза от врата и оглежда конете! Тогава е сигурно, че те сега принадлежат на казаците. Те скоро ще потеглят и аз трябва да ги изпреваря.

Той излезе бързо, отиде отсреща при конюшните, нареди да му оседлаят спешно коня и само след четвърт час препусна незабелязано, както си мислеше, с шестима казаци.