Ловци на соболи и казаци

12. Балалайка свири

Няколко от полудивите азиатски племена, живеещи в близост до Байкалското езеро, бяха организирани по военному и се задължаваха да изпълняват гранична служба под името сибирски казаци. Те бяха отчасти кавалеристи, отчасти пехотинци, отчасти артилеристи и имаха задачата да възпрепятстват контрабандата между Русия и Китай. В задълженията им освен това влизаше охраната на богатите рудници на Нерчинск и Чита, както и караулът над големия кервански път, водещ от Пекин през Монголската пустиня и на руска територия през Кяхта. Но техен особен дълг беше да не допускат сибирските заточеници да избягат през китайската граница.

Същинската погранична линия се състоеше от станици[37], между които бяха изградени по-малки шанци. Връзката между отделните шанци се поддържаше от разезди.

В близост до всяка станица и шанец се намираше по една така наречена вишка. Тя представлява висока, издигната от три дървесни ствола пирамида, до върха на която води стълба. Там горе постоянно седи един пост, който може да визира цялата околност. Веднага щом забележи някой беглец да пресича границата, запалва огън от кълчища й катран или сноп вършини, чиято светлина проблясва през нощта надалеч, а пушекът може да се види през деня от разстояние много версти. По този начин «границата» бива оповестена за чрезвичайното произшествие. Освен това вряка заран няколко конници претърсват местността за следи.

Срещу всеки руски пост беше разположен един китайски. Те бяха задължени да си помагат взаимно, поради което за бягащия заточеник изглеждаше почти невъзможно, дори след като му е провървяло да се измъкне от тежкото си затворничество във вътрешността на страната, да извърши последната, избавителна крачка и да се промъкне през двустранно заетата и строго охранявана граница.

А даже и това да му се удадеше с мобилизирането на всички сили, цялата хитрост и целия кураж, то той се озоваваше сам и без всякакви помощни средства — зад него една страна, където го очакваше най-страшно наказание, в случай че се върнеше, а пред него една необятна пустиня, чийто страхотии и опасности са не по-малки от тези на прочутата с мрачната си слава Сахара в Африка.

И малцина бяха онези, преодолели всички тези препятствия.

Но в самия Сибир има мнозина, които не бяха сполучили да се измъкнат от страната. Тяхната единствена закрила е просто безкрайната пустош, където намират хиляди скривалища. Те водят окаян живот и често си остават злочести, преследвани из дълбоките блата, измъчвани от глад и жажда, изтезавани от ужасните пълчища комари.

И все пак те не бяха без всякаква защита. Ако и русинът е добродушен, то сибирските народи притежават тази добродетел в още къде по-висока степен. Те много добре знаят, че при системата на управление на това огромно царство, някои съвсем невинни или често само заради някаква дребна причина биват заточавани в Сибир. Свободният жител искрено съчувства на тези люде и ги подпомага, наричайки ги не другояче, а «клети хора». Той не бива наистина да ги закриля открито, да им оказва очебийна помощ, но затова пък толкова повече го прави тайно.

В безчет къщи има определен прозорец, който никога не бива затулван от кепенк. Той е така устроен, че да може да се отваря както отвътре, така и отвън, като нощем зад него постоянно гори свещица. На перваза биват поставяни храна, вода и разни предмети, от които беглецът се нуждае. Той сетне се промъква потайно и взема каквото намери. Изчезнали ли са на сутринта даровете, то обитателите на къщата си прошепват зарадвано: «„Клетите хора“ са били тук и са взели нещата.» Случва се също в малкото помещение зад прозореца да бъде приготвена и постеля за угнетения… особено през зимата, когато снежната фъртуна вие над равнината. Разбере ли на утрото стопанинът, че някой «клетник» се е отбил и е преспал и той веднъж под покрив, бива безкрайно щастлив и се радва на доброто си дело.

Вярно, бегълците трябва да бъдат предпазливи, защото се случва зли хора да ги примамват чрез един такъв прозорец, след което ги залавят и предават на полицията. Но предателят бива заклеймен и си навлича всеобщото презрение.

Там, където Селенга излива от изток водите си в Вайкал, граничещите с езерото планини се разстъпват надалеч и дават простор на една равнина, закриляна с високи вериги от гибелните бури и хали. Ето защо тя е много плодородна и в нея виреят култури, каквито не се срещат и в по-южни райони. Равнината образува триъгълник, чиято основа е насочена към вътрешността на страната, докато върхът води като тесен скалист проход към езерото.

Приблизително на половин верста — значи на няма и десет минути път — от брега се намираше внушително поместье (чифлик) с представителен блок от постройки, повечето от които бяха построени от дърво и се състояха само от приземен етаж. Околовръст се простираха тучни пасища, по които пасяха коне, говеда и овце. Всичко говореше за една рядко срещана из онези краища заможност.

Най-гиздавата постройка беше жилищният дом, чиито прозорци бяха снабдени дори със стъкла. Няколко високи, гъсто зашумени дървета надвишаваха ниския покрив.

В сянката на тези дървета няколко момичета чевръсто въртяха чекръците си, изготвяйки неизменната за страната прежда.

При ратайките беше и Мила Добронич, приятелката на Карпала.

Чертите на Мила сочеха западен произход. Руменото лице бе обрамчено от обилие руси плитки, както това често може да се види из балтийските провинции. Тя носеше къса червена пола, а върху бялата блуза — черен елек със стоманени катарами.

Усърдната работа не пречеше на девойките да водят оживен разговор. Човек оставаше с впечатлението, сякаш движеха с еднаква прилежност и червените устни, и чекръците.

Мила седеше сред ратайките, ала участваше в разговора само колкото сегиз-тогиз да отговори на някой отправен към нея въпрос, защото въпреки младостта си изглеждаше по-сериозна от другите.

В един миг, когато тъкмо бе престанало бръмченето на колелата, тя чу две от девойките нещо да си шепнат и неволно се заслуша.

— Само я помоли и ще го стори! Това й е любимата песен и ние ще пеем с нея.

Мила се обърна към двете.

— Да — каза. — При преденето трябва да се пее защото тогава работата спори двойно повече. Хайде слушайте! И тя запя с красив, звучен алт:

Други повториха последните четири стиха.

После Мила продължи:

Отново бяха повторени последните четири стиха.

Тъкмо когато трябваше да встъпи репризът, една от ратайките изкрещя високо и посочи към чешмата, която от три страни бе обградена от сенчест буков жив плет. Беше видяла нещо зад него.

— И какво има пък чак толкоз там, та те изплаши! — попита Мила — И на това отгоре посред бял ден! Трябва да е било някоя птица. Остави ни да изпеем песента докрай!

След това тя започна последната строфа.

Припевът прозвуча отново на два гласа. А когато бе изпята и последната дума, иззад плета се разнесе одобрително ръкопляскане.

— Чухте ли? — каза ратайката. — Права съм била все пак. Там има някой.

— Тогава нека дойде — рече Мила хладнокръвно.

Погледът й беше отправен напрегнато към плата. Кой ли можеше да е онзи, дето раздаваше там аплодисменти? Баща й беше заминал на кон, майка й се намираше в къщата, а ратаите надзираваха стадата. Само някой външен човек трябва да се бе промъкнал тайно.

При мисълта, че някой е дръзнал да ги подслушва, Мила изпита негодувание. Тя се изправи и понечи да тръгне към кладенеца. Но в този момент смутителят на спокойствието излезе иззад гъсталака. Още като го съгледа и изразът на яд изчезна от лицето й.

Подслушвачът беше млад мъж на около двайсет и две години. Носеше сако и жилетка от син лен и панталон в малко по тъмен тон, напъхан в кончовите на ботушите. Ако се съдеше по костюма, той се числеше към нисшите обществени слоеве.

Но високата, горда снага и лицето с големите, пронизителни тъмни очи противоречаха на тази преценка. Който се вгледаше в това лице и в тези очи, щеше да открие по-скоро мъж, свикнал да заповядва.

Човекът не носеше нито тояга, нито някакво оръжие. На гърба му висеше един калъф от ленено платно, от който стърчаха грифът и магарето на струнен инструмент.

— Певец! — извика една от девойките.

— Певец, певец! — подеха другите и заръкопляскаха от радост.

Подобно на старите барди и по-късните менестрели от северните и западните немски държавици по времето, когато се разиграва този разказ, бродеха странстващи певци из обитаемите райони на Сибир. Те бяха навсякъде добре дошли — от една страна, заради песните им, защото русинът обича да пее, от друга, заради новините, които носят от селище на селище.

Та нали бяха кажи-речи единствената връзка на самотните места с останалия свят и ето как бе обяснимо, че пристигането им навсякъде предизвикваше радост.

— Прощавайте, загдето ви обезпокоих! — поздрави непознатият. — Идвам там от гората. Плетът е виновен, че не ме забелязахте по-рано. И понеже песента много ми хареса, не ми се искаше да ви прекъсвам. Ето защо останах скрит, докато я изкарахте докрай.

— Не е нужно да молиш за извинение — отговори Мила. — Ти си добре дошъл при нас. Как е името ти?

Тя му подаде ръка.

— Казвам се Алексей. А ти?

— Мила.

— Тогава ти си Мила Добронич, за която хората толкова много говорят?

— Аз съм Мила Добронич.

Очите му полетяха възхитено по нея и тя се изчерви.

— Отдалеко ли идеш? — поиска да знае.

— От далечни краища.

— Затова никога не съм те виждала. Ти навярно за пръв път идваш насам?

— Да и все пак отдавна те познавам.

Особен, учтив и същевременно топъл беше тонът, с който изрече тези думи.

— Как е възможно? — попита тя.

— Не мога да ти го обясня. Птицата, която никога не е била на юг, сънува разкошни цветя, златен слънчев блясък. Тя не познава всичко това и все пак копнее по него. А когато времето настъпи, стяга се за пътешествие и бърза без път и пътечка към своето заветно желание. Така, точно така дойдох и аз при теб.

В този миг Мила изпита смущение, както никога през живота си. Къде шеговито, къде разсърдено поклати глава.

— Та това направо звучи, като да си копнеел по мене.

— И е така — кимна той сериозно. — Чух толкова много за теб, че пожелах някой ден да те видя.

— И какво си чул за мен?

— Че ти…

Той се наклони и прошепна на ухото й:

— …че ти си Ангела на заточениците.

Мила си смени цвета и бързо сложи пръст на устата, при което предпазливо обърна гръб на момичетата.

— Тук хората бъркат — отговори после на глас. — Онзи, за когото ме вземаш, е съвсем друг.

— Но ти го познаваш?

— Да. Имаш ли нужда от него?

— Скоро, много скоро.

— Тогава бъди още веднъж добре дошъл при мен! Искаш ли да влезем в къщата?

При тези думи на Мила той се огледа и нещо като угриженост се изписа на лицето му.

— Не, не вътре! — извика една от ратайките. — Поне не веднага! Нека ни изпее първо една песен!

— Да, една песен, една песен! Вземи балалайката в ръка! — завикаха и останалите.

Алексей отстъпи под натиска, извади инструмента от калъфа и настрои струните. Същевременно погледна Мила сериозно. Тя разбра немия въпрос и отговори, като пристъпи към него и прошепна скришом:

— Тук ти си на сигурно място. Алексей огледа кръга.

— Е, коя песен искате да чуете?

— Любимата ти — реши Мила.

— Защо тъкмо нея?

— За да те опознаем. Когато чуеш любимата песен на някой човек, ти опознаваш и сърцето му.

Предложиха му да седне. Той отклони и пристъпи към близкото дърво, облегна плещи на него, нагласи балалайката и поде, след като известно време бе зареял бленуващо поглед пред себе си:

Балалайката на русите има един много особен, меланхолично-нежен тон. С него си хармонираше и текстът на песента, и гласът на певеца. Сега той започна втората строфа:

Последните думи бяха звучали все по-тихо, и тихо, а акомпаниментът на струните като че се разтвори в една дълбока, болезнена въздишка.

Никой не продума. Така стоя Алексей още няколко секунди, а после се обърна с рязко движение към девойките.

— Една такава песен няма как да ви хареса, нали?

Но тъкмо обратното се виждаше изписано по лицата на всички.

— Колко хубава, колко хубава! — възкликна Мила. — Значи това е любимата ти песен?

— Да.

— И как се казва?

— «Изгубена младост».

Мила го погледна изпитателно в очите.

— Да не би да си изгубил своята?

— Не познах нито юношество, нито щастие.

— Тогава добрият Бог ще ти даде в замяна едно радостно бъдеще.

— За това се моля и аз. Надявам се, молитвата ми да бъде чута, защото не се моля за себе си, а…

Той прекъсна. На къщната врата в този миг се появи една позакръглена женска фигура, която повика слугините. Те се завтекоха послушно нататък и ето как Мила остана насаме със странника.

— Сега вече нямаме слушатели — каза тя.

— Та значи търсиш Ангела на заточениците?

— Да.

— Ти самият си беглец?

— Всъщност не. Баща ми е заточеник. Той от много години чезнеше в Якутск. Навремето майка го поел едва доброволно с нас децата в ужасната сибирска зима. Най-сетне, след дълги, дълги години ми се удаде да освободя татко. Трябваха ни месеци, докато се доберем от Якутск дотук. Чух за Ангела на заточениците и разбрах, че това си била ти. Ето защо дойдох при теб. Онова, което са ми разправяли, не е било пресилено. Ти си истински ангел!

Мила сведе клепачи.

— Вече ти казах, че аз не съм Ангела. Не заслужавам похвалата ти. Моля те — о, горко! — там идват… скрий се бързо!

Беше се чул тропот от копита. Иззад една съседна постройка се появи конник — препускаше в галоп насам. Последваха го други двама.

Беше казашкият вахмистър от пограничния гарнизон с двама от хората си. Пред Мила той закова коня си и животното се сгъна силно в коленните стави, заоравайки задните копита в земята.

Мила бе подканила наистина ловеца да бяга, ала бе твърде късно. Това само щеше да възбуди подозрението на вахмистъра. Ето защо Алексей си бе останал спокойно.

Казакът му хвърли бърз, мрачен поглед.

— Помози Бог, миличка! — обърна се той към красивата девойка. — Невъзможно ми беше да мина оттук и да не те навестя. Как е бащицата?

— Отиде до града.

— А майчицата?

— Тя е в кухнята.

— Ами ти как си, гълъбче?

— Много добре, а най-добре, когато никой не проявява интерес към мен.

— Гледай ти! Това за мен ли се отнася?

— За всички.

Мила говореше сухо и отблъскващо. Ерошкин не беше наистина очарователен образ. Голяма чорлава брада покриваше лицето му, оставяйки видими само очите, чийто неспокоен, остър поглед не будеше никакво доверие.

— Всички? — ухили се той. — Не го вярвам. Защо в такъв случай говориш с тоя синковец тук? А-а, ето че виждам още нещо… нещо изключително забележително!

При тези думи казакът подкара коня си с няколко скока към постройката до единствения отворен прозорец, надзърна внимателно вътре и после се върна.

— Вчера минах с коня оттук — заговори той. — Беше късно вечерта и всичко живо спеше. По тая причина нямаше как да ви поздравя. Но там зад стъклото гореше свещ. Надниквайки вътре, открих един самун хляб, сирене и също наденица, махорка и кибрит. На кого бяха тези неща?

— Трябва да питаш татко — отговори Мила. — Аз не се нуждая от махорка.

— К чорту! — изруга казакът. — Да не мислиш, че не зная за кого са били предназначени? Ако сега, да речем, взема да впиша в докладната книга: «При Пьотр Добронич не само че хранят нощем „клетите хора“, ами ги черпят и с махорка.» Какво ще кажеш за тая работа?

— Изобщо нищо. Случайно да си видял «клетите хора», които са се хранили у нас?

— Не, още не, единствено защото си затварях едното око заради теб. Но сега, когато съм ти толкова безразличен във всичко, ще бдя повече и тогава вероятно ще мога да впиша и съвсем други докладни. Може би тогава ще запиша: «Мила Добронич е прословутият Ангел на заточениците.» Това естествено бе казано само на присмех, понеже казакът не можеше да има представа за връзките на Мила с Карпала, ала въпреки това сърцатото момиче се почувства тягостно — заради певеца, който се облягаше привидно равнодушно на дървото. Тя се постара да изтръгне весел смях от себе си.

— Как ми се ще да бях този ангел! Кой ли пък не желае да бъде ангел?

— Ангел, вярно, но не този ангел. Той действа против закона. Ако ни падне в ръцете, лошо му се пише. Може би и оня обесник там те счита за ангел. Поне така се държахте преди малко, когато идвах, толкова интимно, като че бяхте вече наполовина в рая. Кой е той всъщност?

— Певец. Не виждаш ли, че има балалайка. Току-що пристигна.

— Тъй, тъй! Трябва май да го поогледам по-внимателно. Аз познавам всички певци на петстотин версти околовръст, ама тоя не съм го срещал ни един път.

Казакът се обърна към Алексей и го огледа изпитателно.

Алексей издържа погледа спокойно и апатично. Мила, напротив, се чувстваше в този миг потисната от силно вътрешно безпокойство — та нали той беше беглец и идваше със зов за помощ към Ангела.

— Е-е — провлече казакът неприязнено, — не чуваш ли, че говоря за теб? Не можеш ли да си отвориш устата?

Алексей му хвърли един поглед, в който се четеше удивление и пренебрежение. Не отговори, свивайки леко рамене.

— Глух ли си?

— Човек обикновено отговаря едвам когато го запитат.

Вахмистърът се изплю пред него.

— Че аз не те ли питах?

— Не. Ти самият пределно ясно каза, че си говорел за мен… чуваш ли ЗА мен, а не С мен! Не ми е в свойщината да правя някакви забележки, когато първият срещнат заговори за мен.

— Охо, момченце! Само ме погледни и веднага ще видиш кой съм!

— Действително виждам. Ти си казак. И какво от това? Ние певците сме свободни хора. На нас никой нищо не може да ни заповядва.

— Когато човек наистина е певец, момчето ми! Но който само се представя за такъв, лесно може да му се случи нещо лошо. Откъде си всъщност?

— От Красное.

— То се намира далеч на север. Имаш ли паспорт?

— Защо? Да не би да ти се струвам подозрителен?

— Много даже. Приличаш ми на един мъж, когото дирим под дърво и камък. Външният ти вид е досущ като на Алексей Борода, известният с лошото си име ловец на соболи, който е освободил толкова много затворници.

Мила за малко да нададе крясък. Този Алексей Борода от известно време беше в устата на всички. Той бе от онези ловци на соболи, които упражняваха авантюристичната си професия по свободен избор, а не по принудата на заточението. Неговата ловна територия се намираше високо горе на север. Говореше се, че бил спасил свои близки от Якутск. След това се наложило да освободи и известен брой затворници от Чита и сега с всички тези хора се намирал на път за границата.

Ако певецът беше наистина този дързък ловец на соболи, то сега можеше всичко да очаква, защото вахмистърът беше известен като безогледен човек.

Младият мъж обаче се разсмя весело.

— Братле, май че ми оказваш твърде голяма чест! Де да бях този прославен мъж. Ние поетите и певците обичаме да сме малко нещо прочути, ала за жалост аз съм само един беден, неизвестен странстващ занаятчия. Името ми е Максим Робанов.

Когато Алексей назова това име, забеляза добре, че един от другите двама казаци направи много учудена физиономия и остро го изгледа.

Вахмистърът също го бе видял.

— Я си покажи тогава паспорта и също удостоверението, че имаш разрешение да обикаляш страната като певец! — повели той.

— Ето ти ги!

Алексей измъкна документите от джоба. Казакът ги прегледа внимателно и поклати глава.

— В ред са — рече разочаровано. — Значи не мога да ти попреча да упражняваш изкуството си. Но… хм-м… какво имаш на ума си?

Въпросът беше отправен към казака, на когото си личеше, че дава мило и драго да направи някаква забележка.

— Братле — поде оня, — обзалагам се? че човекът не е Максим Робанов. Аз имам сестра в Красное, която се наложи преди две години да навестя. Тогава видях народния певец Робанов. Той имаше светла коса докато този тук е черноок. Също така онзи беше по-дребен и набит и имаше чисто руски черти. Пък тоя тук хич не мяза на руснак.

— Хм-м — изсумтя вахмистърът важно. — Впечатлително наистина. Май ще трябва тоя… хм-м!

Той измери още веднъж обстойно ловеца.

А Алексей шумно се разсмя.

— Какво има тук толкова да се разсъждава? Работата е много проста — този казак се заблуждава и същевременно не се заблуждава. Ние с други думи сме двама братя. Аз се казвам Максим, а брат ми — Павел Робанов. Него е видял той, не мен. Той бърка малките имена.

— О, не! — отстоя на своето казакът. — Тогава в Красное много се изговори за Максим Робанов. Той няма брат и въобще никакви роднини.

Вахмистър Ерошкин кимна на себе си и направи хитра физиономия. Сгъна двете легитимации и ги пъхна в кобура на седлото.

— Работата ми се струва подозрителна — каза натъртено. — Аз ще проуча по-внимателно документите.

Алексей сви вежди и приближи една крачка.

— Нямаш такова право! Документите ми са си в ред, значи трябва да ми ги върнеш, без да ми ограничаваш свободата.

— Но съм длъжен да взема под внимание показанията на моя товариш. Ще предам паспорта и удостоверението на моя офицер да ги провери. Ти ще ни придружиш до станицата.

— И през ум не ми минава!

— Внимавай, братленце! Впрочем нещата не са чак толкоз лоши. Ще ни изпееш нещо в станицата, а в замяна ще получиш много водка, па и пари на това отгоре.

— Не пия водка и зная също, че вие солдатите никога нямате излишни пари. Искам да ме оставите на мира, нищо повече.

Маниерът и начинът, по който говореше, не пропуснаха да окажат въздействието си върху вахмистъра. Той посегна към кобура да извади документите, ала тогава казакът, който бе изразил подозрението, сбута коня си току до него.

— Братле — прошепна толкова тихо, че само вахмистърът да може да го чуе, — аз не се заблуждавам! Той не е певец. По-скоро мисля, че е ловецът на соболи, бих се заклел в това. Вчера сотникът ни прочете, че ловецът на соболи имал особен отличителен белег. Веднъж лявата му ръка попаднала в капан за соболи. Следите от него още си личат непосредствено зад китката му. Накарай го да попее! Когато засвири на балалайката, ще издигне магарето с лявата ръка, при което ръкавът му ще се запретне и белегът ще може да се види.

— Ти си умник, братле!

Вахмистърът се обърна сега отново към Алексей.

— Аз поговорих с моя товариш тук. Той все още твърди, че не си бил Максим Робанов. Аз би трябвало всъщност да те арестувам, но искам по друг начин да се уверя дали си ме лъгал, или не. Ако наистина си певец, то трябва да ти е известна прекрасната песен за лютнята. Я ни я изпей!

Алексей се вгледа мнително във физиономията на вахмистъра. Заподозря, че с някаква особена подбуда го подканват да пее, ала така и не можа да разбере откъде дебнеше опасността.

Привидно непринудено се облегна отново на дървото, та да осигури тила си от казаците и си даде вид, че е ангажиран единствено от задачата си. Въпреки това бе всеки миг готов да се отбранява срещу някое изненадващо нападение.

Сега повдигна балалайката, удари няколко акорда и докато казаците впериха погледи в лявата му ръка, подхвана следната песен:

Дотук беше стигнал с тази толкова обичана в Русия песен, когато през предпазливо спуснатите мигли забеляза, че вахмистърът кимна скришом на двамата казаци.

Какво ли имаше предвид този мъж? Това не бе кимване на наслада от песента, а по-скоро знак на съгласие; приличаше на заповед, която вахмистърът даде на хората си. Но въпреки това певецът не показа да е заподозрял нещо и продължи:

По време на тези четири стиха вахмистърът бе докопал дръжката на нагайката си, издърпвайки я изпод вратния ремък на коня. Сега я държеше, готов да замахне за удар. Без да обръща внимание на това, Алексей запя и последната строфа:

Сега трябваше да бъде изсвирена завършващата композиция, ала на певеца бе попречено. Той добре беше забелязал, че тримата казаци бяха наблюдавали единствено лявата му ръка, но си нямаше и представа какво може да търсят погледите им там. Но сега, все още навреме, видя, че ръкавът му се е запретнал. Така съвсем ясно се виждаше едно тъмно оцветено място в основата на китката. Това бе следата, оставена някога от един капан за соболи. Значи го бяха разпознали.

Едва бяха отзвучали последните думи й вахмистърът вече из дигаше камшик.

— Напред! — извика. — Това е той, Алексей Борода!

Двамата казаци се изхвърлиха от седлата.

Мила изпищя. Тя беше убедена, че певецът е изгубен… той, беззащитният, срещу трима въоръжени до зъби казаци. Но той изобщо нямаше вид на човек, който се смята за изгубен. Страните му се зачервиха, очите ярко проблеснаха, а снагата сякаш израсна.

— Тъй, тъй! — ухили се той. — Значи аз съм Борода, а? Е, нямам нищо против! Яздете си към къщи и кажете на вашите товарищи как хубаво съм ви попял!

— Напред! — прозвуча повторно рязката заповед.

Сега за казаците вече нямаше място за колебание. Те се втурнаха към Борода. Облегнат все още на дървото, за да е защитен откъм гърба, той вдигна балалайката и удари единия толкова силно по главата, че тя се разлетя с трясък на трески. Другия угости с юмрук в стомашната област. Двамата се търколиха на земята, преди още вахмистърът да е намерил време да им се притече на помощ.

— Сукин сын! (Кучи син!) — изрева той. — Тъпкано ще ти го върна!

Той подкара коня към дървото и вдигна кнута за опасен удар. Та нали сибирските народи си служат с този камшик, за да умъртвят вълците с един-единствен удар.

Борода отскочи встрани. Ударът пропусна целта си. Светкавично сграбчи сега Алексей вахмистъра за ръката и с мощен замах го изтръгна от коня. В широка дъга полетя онзи към земята. После ловецът на соболи му задигна камшика и скочи на седлото.

— Така! — извика той. — Сега знаете как се посяга на Борода! Поразправете го тук-там и останете със здраве!

Няколко крепки удара разгониха в галоп другите два коня. После препусна и той, завивайки бързо зад къщата, за да си осигури прикритие срещу евентуалните им изстрели.

Тримата казаци все още лежаха на земята. Всичко бе протекло с такава изненадваща бързина, че още не бяха съумели да се съвземат.

Мила бе вкопчила от възбуда ръце.

— Слава Богу! — отдъхна, гледайки как Алексей се изгубва зад ъгъла на къщата. — Спасен! Колко силен, колко дързък, колко горд е той! Това значи, това беше Борода!

Двамата казаци и вахмистърът им представляваха окаяна картинка. А единствената свидетелка, Мила, отърча в къщата, за да отбегне задължението да им помогне. Сега стоеше заедно с майка си и ратайките до прозореца и всички се смееха на казаците, които лека-полека, стенейки, идваха на себе си.