Машина за ангели

VII Купара; Вечеря с Опиумния хан; Близки срещи с насекоми и банани

В бурните сънища на Еди Банистър, луда стара пънк дама и кученосещ беглец от закона, широката черна палуба на „Купара“ е хлъзгава от солта във водата и я олюлява, когато поредната вълна удря кърмата. Корабът се накланя силно при хлътването между вълните. Еди преглъща надигащата се в гърлото й жлъчка, но дори силното гадене не може да намали задоволството й.

„Купара“ е подводница.

Нещо повече, тя е ръскинитска подводница — седефен, мореходен призрак, който се врязва през една вълна и танцува по следващата. Формата й е функционална — китоподобен, тъпоглав силует, камуфлажът й от странни синкави шарки е асиметричен и подвеждащ, но всеки детайл е великолепен. Коничната надстройка е наклонена драматично назад и не е завинтена, а сякаш израства от корпуса, от дълбините нагоре и чак до люка се разгръща елегантно стълбище, което я оприличава на вход към бална зала. Самият люк е облицован отдолу с промазана кафява кожа, щампована с имената на хората, които са построики кораба, и при все годините употреба отдолу лъха основно аромат на кожа и варак — топли, живи миризми.

— В името на Христа, качвай се на надстройката и влизай — обажда се Аманда Бейнс.

Ефрейтор Албърт Причард — известен най-вече като Пойното пиле и за последно видян да пъшка в захват № 4 на мисис Секуни — игриво защипва Еди за рамото и задничето и я тласва над предпазното перило към люка. Пойното пиле е едно момчетата на Еди — отбор яки ветерани, които ще я подкрепят като чупят глави и взривяват каквото им падне, но само по нейно желание. Останалите вече са на борда и, без съмнение, са се скарали за разпределението на койките.

Еди наднича в дълбините на „Купара“. Отдолу се лее червена светлина и от тъмнината лъха хладен мирис на немити мъже. Странно, но гаденето й отминава. Тя се спуска през люка и Пойното пиле я следва.

— Добре дошла на борда — казва Аманда Бейнс и връчва на Еди промазана конопена мешка, пълна с нещо тежко и меко. Зад нея останалите от отряда на Пойното пиле кимат приветливо и се усмихват срамежливо. Отрядът на Еди. Нейните момчета. Смъртоносни и порочни, и благородни като деня.

Еди кима, взира се в сгъчканата групичка и вдишва дълбоко. Облечен в черно ръскинит припряно я подминава със странен бронзов инструмент в едната ръка и съсредоточено изражение. Щом се пропъхва през един от люковете, тя вижда в каютата отвъд познатите редици винтили и вакуумни тръби. Разбира се — какво би могло да е по-мобилно или по-трудно за разрушаване от една подводничарска станция за разбиване на шифри?

Херметичните шлюзове между отделенията са облицовани в бронз, а дебелата им стомана е покрита с елегантни спирали и заврънтулки, с щампована в горния ляв квадрант марка на майстора. Mockley fecit. „Мокли ме направи“. Еди се ухилва. Хубаво е да се знае кой е сътворил машината, от която зависи животът ти. Тя вярва на Мокли и следователнои на „Купара“. Когато вдига глава, вижда ширнало се над нея небе, прекрасна илюзия на облаци и пространство. „Купара е дарена с умението да възвисява сърцето дори тук, долу, в тъмното под вълните.

— По-добре свиквай с униформата — съветва Аманда (капитан) Бейнс, като посочва мешката й. — Пробвай я, преди да си легнеш, и я облечи на сутринта.

— Да — казва Еди. — Разбира се.

В отредената й каюта — „Купара“ по необходимост е голяма; всъщност е огромна за подводница, същински готически разрушител, потопен, преобърнат наопаки, и побрал вътре цял ар деко круизен кораб, така че жилищните помещения са като стаи в много скъпи бутикови хотели — Еди Банистър се взира в снимката и господина, който отвръща на погледа й в светлината, хвърляна от елегантната лампа за четене. Навсякъде около нея се чува шушнене на вода и въздух — подводницата има две обшивки, сложени една в друга. Вътрешните стени са като восъчна пита — за здравина, гъвкавост и лекота, както й обясниха ръскинитите на борда, и за удобство за окабеляването и тръбите. Докато корабът е в движение, той пъшка и си мърмори под нос, а Еди си представя, че е в обятията на гигантско, добродушно, астматично куче.

Бялата риза има поръбени ръкави и строга кройка, която стопява и бездруго минималния бюст на девойката. Отгоре идва сако с широки рамене, което създава извънредно мъжествен и съвършено триъгълен торс, стигащ й до бедрата. След като преравя торбите с багажа си, тя открива иглите с лампазите и ги навинтва през дебелата яка. Освен това има и фалшиви мустаци, които не се отличават кой знае колко от тези на Шем Шем Циен — чифт спретнати врабчови криле. Внимателно ги намества и ги прикрепя здраво на горната си устна (в абсолютно никакъв смисъл не желае да се налага да води с Опиумния Хан разговор, който започва с „Капитан Банистър, мустаците Ви падаха в гаспачото“) и се извръща да се погледне в огледалото.

Ефектът е доста по-силен, отколкото е предвиждала. Иззад стъклото в Еди се взира бледо и сурово лице. Принадлежи на едва излязъл от момчешката възраст младеж, който може би се престарава в опитите за постигане на зрялост, но със сигурност не прилича на жена. Колко странно. Еди си слага фуражката и пак се оглежда. Всъщност този младеж зад стъклото е доста привлекателен — не изглежда суров, а по-скоро е като изтънчено създание, още неопитно, но с потенциал и се нуждае от умелата и щателна подготовка на Еди. Напълно различен набор фантазии прелитат пред вътрешния екран на мислите й. О мили Боже… дланите й се плъзгат по ръбовете на неговатанейната — униформа. Хей-хо! Каква срамота, че не може да се оттегли в спалнята със самата себе си. Обръща се да се погледне отстрани… Страхотно!

И разсейващо. Еди прави гримаса срещу отражението си с надеждата да си придаде страховит вид. Хм. Това не е изражение, с което би се изправила срещу настъпващ враг. Опитва отново, в търсене на самоуверено презрение. Не успява да го изобрази, но пък вместо това постига странно, зловещо изражение на смъртоносни кроежи.

„Купара“ потреперва и излайва; минават през така наречения „термоклин“. Еди не знае какво е това, но ударът в него и отскокът обратно са като тичане през бързеи и всеки път, когато се получи такъв ефект, тя рязко си спомня колко дълбоко под вълните се намира и колко е далеч от дома. Само ако можеше да стопли изстиналите си кости… Ако си на сто фута под водата в желязна пура, пълна с разгорещени мъже, защо, Адът да го тръшне, тук е толкова студено? Тя се чуди дали не може да помоли Аманда Бейнс за грейка.

Всъщност знае защо е студено. Излишната горещина е голям проблем за подводниците и при „Купара“ положението е по-зле от средностатистическото ниво, понеже е по-голяма и съдържа какви ли не хитроумни механизми, включително кодиращата машина, която така се нагрява, че в Англия с нея боравят момичета само в най-здравомислещото си бельо. Понеже това е ръскинитска подводница, на проблема е осигурено невероятно хитро решение, включващо изпомпването на вода между външната и вътрешната обшивка. Същата вода — което е още по-хитро — се използва за подпомагане на маневрирането и понеже не може да се компресира, спомага за повишаване на якостта на корпуса. Охлаждащата система на „Купара“ е най-доброто творение на Пазителя. Аманда Бейнс я нарича „Мрежата на Посейдон“ и лекичко се усмихва всеки път, понеже тя е единственият капитан на подводница, който си има такава. Брилянтна е.

Обаче прави дяволски студени всички каюти в отсека на Еди.

Притискана от тежестта над главата си, девойката си смъква униформата. Внимава с ръкомахането — глупаво е, но малко се притеснява да се обляга на стените, да не би да пробие бронираната повърхност и да потопи кораба. Смешно. Невъзможно. Но не може да се отърси от вцепеняващия ужас от самата идея, да потуши въображаемото усещане за трошаща се яйчена черупка.

Увива се с одеялото и заспива, копнеейки трескаво за приятел в нужда или всъщност просто за топла прегръдка от приятел в леглото.

Джеймс Едуард (Еди) Банистър слиза по трапа на „Купара“ с меч на кръста. Ботушите му са черни и много лъскави, а крачките му са отсечените, уверени стъпки на син на Империята. Породили са го игрищата на „Итън“ и ако не са постигнали успех в обучението му по класически гръцки или математика, нито са си дали труда да му вдъхнат чувство за състрадание, поне са го подготвили за подходящи за него задачи, като са му Вдъхнали чудовищна гордост. Където и да отиде, в който и чуждестранен двор да стъпи, капитанът върви в топлата сянка на Хенри V и кралица Виктория, в шепата на Шекспир и очаква всички да го следват.

— Лодката ви очаква, капитан III ранг Банистър — казва Аманда Бейнс, не без следа от присмех. — Вярвам, че вече подавате тези господа?

Ами, да, познава ги — четирима от наистина много много е Много добрите ученици на мисис Секуни, вече намусено дипломирани от нея, в пълно бойно снаряжение и почтително смълчани.

— Да, капитане — отвръща Еди тихо.

— Тогава напред, Джеймс. Късмет!

Дългият „Ролс-Ройс“ в цвят бордо има сиви кожени седалки и го кара почтителен господин на име Та. Та уверява англичанина, че пътуването ще премине без инциденти. Иззад мустаците на Джеймс Банистър Еди се чуди що за възможни инциденти има предвид шофьорът й. Наднича назад към пътя, успокоена от ескорта си в собствената им кола. Малкият отряд корави глави е кален по бойните полета на Англия и момчетата са й добре дошли.

Пътят е много прав, съвсем равен и обграден от черешови дървета. Перфектен път през гола земя е. По време на пътуването капитан III ранг Банистър забелязва някаква бабичка да вади камък от шосето. Когато се извръща назад, докато колата профучава покрай нея, Еди вижда жената пак да се навежда и осъзнава, че в това се състоят задълженията й.

— Хайгюл-ханът е много напредничав — казва Та гордо. — Вярва в пълната заетост.

— Разбирам.

— Също и в удобствата за гражданите. Този булевард е дело на модернизационния проект на хайгюл-хана ни. Черешовите дървета са купени от Япония. Те са най-прекрасните черешови дървета на света. Специално подбрани.

— Хайгюл-ханът вярва, че страната му трябва да е най-добрата — съгласява се Джеймс Банистър.

— Вярва също и че бъдещето е в инженерството. Нашата нация няма да оцелее в новия свят без инфраструктура. Използваме съвременни строителни техники. Не слонове.

— Какво, никакви ли?

— Нито един. Не е модерно.

— Това изглежда срамно.

— Хайгюл-ханът не одобрява особено слоновете. Казва, че са мързеливи по природа и склонни към нервни изблици. Беше принуден да повали няколко от тях, понеже ни един не пожела на служи в армията му на мира. Слоновете са отживелица. Занапред няма да има такива в Адех Сиким! — Та леко се задавя, докато изрича последните си думи.

Джеймс Банистър припира да тласне разговора нататък и заявява:

— Сигурен съм, че това е много мъдро решение.

— Естествено, целият ни народ желае да бъде част от великия проект на хайгюл-хана — уверява го Та решително.

— Естествено.

— Само бандитите отвъд границата са против това. Те мътят бунтове и недоволство. И пиратите от Адех.

— Сигурен съм, че пиратите са особено зли.

— Да. Пиратите са зли. Точно така.

Та кима решително.

На места между високите, вносни дървета се забелязват порутени къщурки и отчаяни физиономии.

Еди буквално чува гласа на Абел Джасмин: Това не е целта, Еди. Никакви кръстоносни походи. Целта е оцеляване. А с добрите дела, с правилните дела ще се заемем после. В момента главното е изпълнението на задачата.

Не й харесва, но знае, че е вярно. Намества се, усуква фалшивия си мустак с една ръка и се старае да мисли като горд Рицар на Империята.

Четиридесет крачки делят Портите на смирението — откъдето молителите влизат в тройната зала на Опиумния хан — и подиума, където Шем Шем Циен седи под ветрила от палмови листа, обслужван от евнуси. Цялата зала е озарена от множество газови лампи — малки светулки с много ярки и горещи Пламъци, но между тях се забелязват и странни спирали с актиниево синьо сияние. От време на време те припукват и плюят, когато някоя мушица или комар се завъртят твърде близо. Лавандулов копринен килим минава по дължината на помещението и завършва с бляскав, висок до глезена подиум от злато и рубини, пред който човек е длъжен да коленичи. Англичанинът Банистър сваля фуражката си и я пъха под мишница Вече любезно е предал меча и пистолета си на придворния отляво. Обръща се, оставя в дъното на залата личната си охрана от четирима души и тръгва по протежение на дългия килим бавно, но без церемониалност. Опиумният хан следи всяка негова стъпка, преминаването покрай мраморните колони, облечени в мозайка, за да създадат впечатление, че са сечени цели, и покрай големите златни скулптури, описващи постиженията на хана (съответствено редактирани) и органист, който свири личния химн на хана, и накрая — това е мястото, където повечето молители изпадат в прекомерно богоговение — през малък мост, пресичащ зловеща бездна, тъй дълбока, че дъното й не се вижда, толкова е дълбоко, но от която бликат странни, неравномерни светкавици от същата актиниево синя светлина и се чуват отгласи от кипнала геология, все едно дракон се върти в съня си. Зад Опиумния хан има голяма паяжина от сини намотки, радиалните й нишки са разперените крайници на многорък бог. Приближаването към трона е като влизане в буреносен облак — косата леко настръхва.

Капитан III ранг Банистър стига до подиума и свежда уважително глава в лек поклон. Лаконично казва:

— Нося ви приветствия от Негово Британско Величество.

Гласът му е лек, дори висок, но пък английските благородници, както се твърди, са женствена каста.

Придворният се покашля и подсказва:

— Прието е посетителите да коленичат пред хайгюл-хана.

— Аз не съм обикновен посетител — отвръща рязко младежът с котешка усмивка. — Аз съм посланик на Британската корона. Не коленича в Пекин, не коленича в Москва. Никога не се е случвало. Няма и да се случи. Виж, пред Дон Брадман[78] може и да коленича. Свестен батсман е. Кво ше речеш, хане? Брадман бива ли го?

— Брадман е великолепен, капитан Банистър. Макар че винаги ми се е струвало, че по-добрата природа на Ларууд[79] изключва хубав сблъсък.

— И защо?

— Ларууд отказва да рискува да го нарани сериозно, капитан Банистър. Дори с новата тактика на бодилайн[80]. Въздържа се.

— Такова е естеството на играта, хане. В крайна сметка не победата е важна.

— Много английска игра, капитане. Което е причината да не я играя.

— Мили Боже. Но как тогава атлетичен господин като вас си прекарва летата?

— Занимавам се с фехтовка, капитан Банистър. Ловувам. И воювам от време на време. И, разбира се, се грижа за стадото си.

— Стадо ли? Любопитни увлечения имате вие, хора. Въдите овчици, а? Не са подходящо занятие за аристократ, трябва да призная, но, предполагам, вие си познавате по-добре от мен държавата, хане.

Ханът направо пронизва Банистър с поглед:

— Имам предвид народа си, капитане.

— О, ясно. Метафора. Е, кесарю кесаревото. Имат нужда от много грижи, а?

— Постоянни.

— Интересно как все така става в по-топлите климатични пояси. Французите изискват много малко поддръжка, на селяците от Уесекс въобще не им трябва. Шотландците и холандките определено са настроени срещу нея. Но елате в топлите страни и веднага възниква нужда от възпитание и нравила. Неудобна работа, викам аз.

— Това е благ дълг, който ми дава възможността да се сближа с Бог. Чувствате ли се близък с Бог?

— Разбира се, че се чувствам. Dieu et mon droit[81], нали знаете. Туй да си посланик е кажи-речи същото кат да си епископ.

Шем Шем Циен се усмихва:

— Епископите не могат да правят любов.

— Посланиците пък трябва да избягват правенето на война и монахините не бива да пият, рибарите следва да са тихи, да не споменаваме, че свещениците са алтруисти и съдиите — неподкупни. Изненадващо колко често съгрешаваме всички… — капитан III ранг Банистър демонстрира широка, идиотска усмивка, а очите му греят пронизващи на бледото, момичешко лице. Шем Шем Циен кима одобрително. Да, наистина. Ето един човек, достоен за вниманието му. Клоунска маска, която не съдържа преструвка за достоверност и дава само намек за предизвикателство: Шем Шем Циен се чувства подбуден да открие истинската същност на Джеймс Банистър и най-вероятно ще потърси да определи и цената му.

— Хубава украса — отбелязва Банистър, като сочи големия диск зад домакина си.

— Харесва ли ви? Естетическият аспект е вторичен, разбира се. Но все пак окъпан в бури трон е сериозно заявление, така ми се струва.

— Вторичен, а? А какъв е първичният?

Опиумният хан се усмихва сухо:

— Имам вцепеняващ страх от насекоми, капитан Банистър.

— Насекоми ли? Голям човек като вас?

— Да. Веднъж хванах един японски търговец да обикаля кралството ми, капитане, продаваше чаши за вино. Сред наистина великолепни английски кристални сервизи и изумителч ни матови съдове на „Лалик“ имаше и малък брой цилиндри съдържащи комари, хранили се със смъртници. Болестите, които носеха, бяха изумително заразни. Разбирате ли? Вярвам, идеята идва от един американски писател — човек, който не обича Азия, както се оказва. Разбира се, на американците — с което имам предвид, предполагам, белите американци — им се оси славата, че разпространяват болести сред онези, които им застават на пътя.

— Колко чаровно.

— Наистина. Ефикасно оръжие е. И достойна за презрение човешка проява…

Погледни ме, капитан Банистър. Произнесох думата, но не я чувствам. Разбери: нямам задръжки.

Безизразното лице на Джеймс Банистър не трепва и Опиумният хан изсумтява през носа си. Умен ли е този тип? Или е храбър? Англичанинът продължава:

— Разбирам, че и вие си водите малка войница?

— Дрипльовци от лесовете. Дървосекачи и въглищари. Но в света зад граница има истински конфликт и той хлопа на портите ми. Онова, за което намеквате, е просто местен проблем с властта, нищо повече.

— Непокорни селяци?

— Тръгнали в грешна посока и по дирите на последните останки от стар сблъсък.

— Мили Боже. Тази работа е добре да се довършва своевременно.

— Да, така е. Рядко се случва да ми се отвори случай да съжаля за милостта си.

Капитан Банистър кима. Да, схванал е намека в тази реплика.

— Предполагам, че е така — отвръща хладнокръвно и траква с токове, за да подчертае изявлението си. — Ако позволите?

Шем Шем Циен кима величествено.

— Ще хапнем след час, капитане. Готвачът ми е инструктиран да приготви традиционни ястия за ваша наслада.

— Не коза, надявам се.

— Адехски лебед със сос от перли и винегрет, картофи в злато и конфе от сикимски червен тигър.

— Никога не съм ял тигър. Какъв е на вкус?

— Вкусът зависи от това с какво се е хранило животното.

— А този тук?

— Лично аз съм го угоявал. Мога да ви уверя, че вкусът ще бъде напълно приемлив.

— Значи мръвката ще е сочна?

Опиумният хан се усмихва и вдига една тънка вежда.

— Сочна? О, да. Вероятно със съвсем лек послевкус от лесовете, капитан Банистър. Човек никога не знае какво ще овкуси дивеча.

— Тоз йей ладнокиривно копили и нейма грьешка! — заявява Флагщока в покоите на Еди Банистър, когато Пойното пиле ги е обявил за чисти. — Пълно, не-въз-дър-женско копили! Свето ша дай по-дуйбре биз ньегу! Никъв шьанс за тва, а, контесо?

— Капитане — поправя го Пойното пиле неодобрително, като поглежда към бръмчащата намотка в ъгъла на стаята. Еди не е сигурна дали такази спирала може да служи не само като насекомоубиец, но и за микрофон, ала няма и желание да го разбере посредством обвинение в шпионаж. И то обвинение, повдигнато срещу маскирана жена на специална мисия: иначе то си е съвсем ясно за всички, че капитан Джеймс е високопоставен шпионин на държавна служба, но хората в тези кръгове явно приемат подобни неща за подразбиращи се. Все едно да нямаш против противникът ти да си носи пистолет, стига да е насочен към пода.

— Пърието, дуубе. Капитан тугиз. Никъв шанс? — Флагщока я поглежда изотгоре с озарено от надежда грубовато селско лице, като момченце, което моли за нов велосипед.

Еди се озърта из стаята — шикозна като в бордей, разточително пищна обител за богати господа, желаещи да видят как е положението в харема. Престорена обида за британския войник или намек за неговата неначетеност? Или… предупреждение, че вече са проникнали през маскировката й и това е фалшива стая за фалшив господин, фалшива и очевидна като фалшивия й мустак. Няма как да се разбере. Тя опипва лента оранжев сатен я плъзва по лицето си. Великолепен.

Съсредоточи се!

— Не и ако ситуацията не се обърка сериозно!

Флагщока засиява.

— Ъхъ, ми чи то винаги тъй стаа, а?

— Съ н’дяваме, че няма! — промърморва Пойното пиле. — Някой друг мръсник мож са пробва на тоя. Къ ма погледна на излизнье от стаата… Чесно щех да се опикам. Да го нападними без никви заповеди? Я къш оттука!

Голяма част от изявленията на Пойното пиле завършват с тези думи, което е и причината да получи прякора си. Късодупе (който е, предсказуемо, дългуч над двата метра и кокалест) го порица след първите няколко дни на „Купара“:

— Пуркалет да съм, начи, той кат ей толкуз по-умен от таквиз кат мене, кап’не, язи па нема плавам с никво накок’шинено пойно пиле!

Късодупе е и първият, нарекъл Еди „контеса“, след като Флагщока се опита да я изнуди да сподели койката му още преди да стъпят на сушата.

— Глей ся, малко моме, най-добре да си разкар’ме туйтими от пътя, де. Щот ша искаш да си качнеш знамението на Флагщока туканка, ясна раутата, та викам да земем да лъснеме дръжката и кат едното нищо ша са ’злекуваме от тоз сърбеж, начи, Докат не сме отплаали… — и с тези думи й лепна лигава целувка по устните. Еди се сети за Втория метод на мисис Секуни за отхвърляне на неприлични предложения от буржоазни интелектуални сексманиаци (от които японката убеждаваше Еди, че имало несметни количества и не бивало да ги презира, ама в иикой случай, понеже много от тях се оказвали интересни поне толкоз, колкото им се щяло да ги мисли дамата). Тя остави целувката да се проточи и после награби във всяка изящна ръчица По една голяма шепа от месестия гръб на Флагщота и се вкопчи в него. Продължи целувката още, а целият отсек викаше и дюдюкаше, понеже Еди беше притиснала устни към изумителните му уста и шаваше по възможно най-палав начин, за койтo се сещаше. Шареше с длани навсякъде по тялото му, надолу нагоре, надолу, нагоре… нагоре. И заедно със заглъхването на възгласите притисна леко палци от двете страни на шията му полека и недоловимо запушвайки каротидните артерии. Едно две, три… четири.

Флагщока рухна през пръстена на ръцете й в мъртвешки припадък. Войниците я зяпнаха.

Еди Банистър ги възнагради с широка, доволна усмивка и си излезе.

— Я да ме таковате! — отбеляза Късодупе. — Че тя му изсмука на тоа такованата душа бре! — и после, понеже британският войник е извънредно приспособима гад. — Ха! Глей ся, Тоджо[82], водиме си вещуря, туй е то, и тя тий хвърлила Зло око! Магия от Островите, момчета! Нашта маца е ина проклета контеса!

В двореца на Опиумния хан Флагщока обмисля всички пътища, по които тази операция може да се хлъзне накриво.

— Ми да — казва решително. — Д’са надеваме начи!

Джеймс Банистър, капитан III ранг от Кралския флот, държи чуждестранен плод в една ръка и лъжица от слонова кост в другата и с втория предмет дълбае здравата първия, като си мисли, че истински таен агент би приключил цялата история, като приложи лъжицата върху обреченото чело на Шем Шем Циен. За съжаление, посяването на лъжичен хаос е по-трудно, отколкото те учат комиксите „Бойз оун“, а и Опиумният хан определено се слави с това, че знае как да се грижи за себе си. Пък и да не забравяме невидимите, но без съмнение добре разположени стрелци, които почти със сигурност биха сложили край на всеки опит за покушение, преди да предизвика сериозни притеснения на господаря им.

Плодът има вътрешност като сварена риба и вкус на манго, джинджифил и сол. Опиумният хан го нарича „огнена круша“. Очевидно расте само по бреговете на великата река Адех, където криволичи към делтата на Дака.

В непросветените времена се твърди, че това било яйце от гигантски скат — обяснява Шем Шем Циен. — Хората вярвали, че специален извлек от растението съдържа еликсира на божественото безсмъртие. А сушените цветове били ценени… като афродизиак.

Джеймс Банистър го поглежда за момент, притеснен не на шега. Падаш си по театралниченето, нали?

— Плодовете са почти безопасни, капитане, честна дума. Между реката и масата ми седят немалко опитвачи на храна. Инструкциите им са специфични.

Да, мисли си Еди мрачно иззад мустаците на Джеймс Банистър, сигурна съм, че е така.

В слабините й се разгаря приятна, пареща топлина. Подозира, че плодът е отчасти ферментирал или най-малкото леко спиртосан. Уроците на Абел Джасмин включват кратка, но запомняща се седмица проби на амфетамини и слаби отрови. Еди си спомня как кътниците й бръмчат и всепоглъщащото желание да крещи името си на глас и да й се кланят. Така значи…

Джеймс Банистър изиграва истинско представление при поглъщането на последната хапка, преди да остави празната коруба на огнената круша да почива в чинията му.

— Много съживяващ вкус — отбелязва без ентусиазъм. — От газовите лампи ли е толкова топло тук?

По даден от Опиумния хан знак се появяват още няколко придворни, които премахват тленните останки на плодовото меню.

— Такъв е климатът, капитане, боя се. Газа пазим за осветление, както и за износ към… дружески народи. Не се знае дали Адех Сиким има големи залежи от петрол, но изглежда вероятно. Разбира се…

Но каквото и да се разбира, ще трябва да почака. Силно шумолене се разнася от другия край на трапезарията, където на мястото на стола с висока облегалка е поставено двуместно кресло — нещо като трон или дневна кушетка. Разнася многократен тръбен зов на фанфари. Нова групичка придворни се юрват да полагат прибори и възглавки. В далечината отеква гонг.

— Ще имате голяма чест — казва Шем Шем Циен с тона на човек, който всъщност не се чувства особено развълнуван. — Великата красавица, розата на Адех Сиким и наша любимка, моята майка, благоволява да ни споходи с присъствието си. Добър вечер, майко!

Той се изправя рязко и тръгва към носилка, държана от двама широкоплещести слуги. Навежда се с видимо отегчение да целуне малкия вързоп скъпоценности, които те са нарамили — движението в дебрите му издава, че всъщност представлява дребна, символика и посребрена стара дама, която трябва да е вдовицата и авторка на писма, Шашавата Кейти. Тя вдига ръка към сина си да го спре и се извръща.

— Квит сме — обяснява спокойно Опиумният хан. — Семейни въпроси. Без особено значение освен за историците.

— Убиец — отвръща старицата, без да влага голяма енергия.

— Глупости, скъпа — възразява равно Шем Шем Циен. — Не бъди нелюбезна!

Шашавата Кейти е много мъничка и столът й я поглъща цялата, така че, когато без никаква грациозност се просва на възглавниците, изчезва почти напълно.

— Враждебността на майка ми е, както алиенистите го наричат, пренасочена агресия — обяснява Шем Шем Циен, докато се връща на мястото си. — Тя има чувството, че съм се провалил в задачата си да се снабдя с наследник и прехвърля това недоволство към фалшив спомен от миналото, където се слива със собствената й вина на преживяла смъртта на семейството. Умът е толкова гъвкаво нещо!

— Аз самият не вярвам в такива работи! — отвръща Джеймс Банистър. — Фройд и кви ли не. Не е много британско, ако нямате против.

Шем Шем Циен се засмива:

— Точно така.

Вдовицата се намества леко и после махва на един от носачите си да размести украсата на масата така, че удобен цветен букет почти напълно да я скрива от сина й. Опиумният хан продължава:

— Наследниците предизвикват у народа пориви за унаследяване. За замяна. Разбирате ли? Човек трябва много точно да пресмята мига на появата им.

— Да почакате, докато поостареете, а?

Опиумният хан се усмихва:

— Тоест, докато детското съзряване приблизително ще съвпадне с моето омаломощаване, това ли имате предвид?

— Нещо таквоз, да. А вие друго ли си помислихте?

— Честно казано, имах предвид, че населението трябва да нарасне отново, преди да съм в състояние да изколя достатъчно народ, че да демонстрирам каква е съдбата на онези, които се опитват да ме свалят, щом веднъж се възприеме идеята за поява на наследник.

Джеймс Банистър отвръща на погледа му.

— Доста радикално — промълвява след малко.

— Не мога да се съглася — възразява Шем Шем Циен. — Приемам, че е трудно. И все пак е богоугодно или поне богоподобно, вие как мислите?

— Доста жестокичък бог, хане.

— Възможно е. Всъщност размишлявам по темата още от момче. В Библията се казва, че ние сме като богове, защото притежаваме познанията за добро и зло. Това е част от нашия Фях. Но ми се струва, че най-свещената характеристика на Бога и най-често изпитваният аспект на съществуването Му е Неговото мълчание. Величественото Му, божествено безразличие към нашите дела и занимания. Християните ще ви кажат, Че Бог ни е дал свободна воля, капитан Банистър, и в същото изречение ще допълнят за увереността си, че Той съществува, понеже им говори постоянно в сърцата и посредством знаменияЕ, на мен знаменията не са ми достатъчни и сърцето ми го бива да помпи течност из тялото — и за нищо друго. В деня, когато някой заговори в него, ще съм умрял от кръвозагуба. Така че предлагам величествен проект, капитан Банистър. Предлагам да открием истината. Търся да се доближа до Бога.

— Благородна амбиция.

— Уникална е. Единствен аз на света търся да се доближа до Бога, като повече заприличам на Него. Има хиляди свети книги и по десетки хиляди светии и жрици, и пророци за всяка дума във всяка от тях. Но те не предлагат нито едно подлежащо на проверка разкритие. Сипят увъртания, говорят със заобикалки Затрупват те с лъжи и са прогнили от корупция. Налага се… да я изрязвам… до корен от всеки, когото срещна. Накрая правя всички честни. Но единственото, което съм открил за всичките години, е, че не знаем нищо за Бога.

— Откъде изобщо знаем, че има такъв?

— Вярно е. И все пак, аз вярвам, че Го има. Единствената ми сигурна вяра… — Шем Шем Циен се усмихва — суха чупка на устните в знак на присмех над себе си. — Възприятието ми за вселената, за начина на взаимодействие, за съвпаденията и случките, дори самата спретнатост на еволюцията ме убеждават в това. Държа часовник и търся да се уча в разговор с майстора му. Този възглед стига да убеди някои учени, философи и теолози. Не убеждава други. Не ме е грижа. На мен ми стига, че от него произтича моята вяра. Но все пак… природата на този Бог, капитан Банистър, си остава неясна за мен. Бог се крие. Отсъства.

— Знам за монахиня, която казва, че го няма.

Шем Шем Циен се мръщи и отново плесва с ръце, след това ръкомаха. Осветлението помръква и по протежение на едната стена драперията бива дръпната, за да открие допълнителна зала. Пълна е с медицински уреди и е облицована в бяло, а в средата на залата на разпятие виси един мъж.

Опиумният крал се изправя, същото прави и Джеймс Банистър. Изглежда, предстои туристическа обиколка.

— Функциите на тялото му се поддържат — обяснява спокойно Опиумният хан, докато се приближават до разпнатия. — Няма да му позволя да издъхне. А и както виждате, завит е да стои на топло… — той лекичко повдига мекото вълнено одеяло, за да разкрие тялото на жертвата отдолу. — Приковаването към кръста е извършено под упойка. Лично от мен, капитане. Нямам нужда от секретари. Нито от ангели.

Разпнатият простенва тихо, когато го приближават. Вярно е че забитите през дланите и стъпалата му прътове са много чисти. Те също така очевидно са направени от мед. Зад мустаците си Джеймс Банистър лекичко потреперва в съчувствие: около раните се виждат следи от изгаряне.

Шем Шем Циен пристъпва зад мъжа и с театрален жест смъква задната завеса от рамката, на която е провесен той. Огромна синкава спирала се издига зад кръста, тъмна и матова.

— Бог несъмнено не би позволил подобно нещо. Цитаделата му би трябвало да отекне от гнева в гласа Му. Този човек преди време беше епископ — църквата му го прати тук като емисар и той избра да се съюзи с долнопробните негодници срещу мен. Вдигна ги в опълчение и ги доведе до портите ми. Наистина, капитане, беше забележителен ден. А сега ето го тук… — Шем Шем Циен щраква един ключ с дългия си пръст. Намотката отзад не засиява незабавно. Чува се бръмчене и тътнене, а през това време разпнатият се пробужда или се връща от убежището, което е открил в ума си, и разбира какво предстои да се случи. Извръща настоятелен поглед към Джеймс Банистър и отваря уста да заговори. Намотката светва и мъжът започва да се гърчи и пищи. От дланите и стъпалата му се разнася мирис на прегоряло свинско. Британският капитан преглъща жлъчка и се съсредоточава в детайлите. Подозира, че ако повърне или дори пребледнее, ще бъде убит.

Жертвата е на средна възраст и навремето е бил умерено дебел. Сега кожата му виси като влажно, сиво тесто по костите. Писъците му започват проточени и пискливи, след това се снижават до отвратително неспирно скимтене.

— През първия месец се молеше — обяснява Шем Шем Циен. — След това ругаеше. Сега лае. Свел съм го до нивото на животно. Силно подозирам, че ме обожествява. С времето ще го превърна в глина. Ще посадя рози в него. Може би ще изчакам, докато умре, а може би не. Но Господ продължава да пази мълчание — безконечно и потискащо. Смятам това за разочароващо.

Шем Шем Циен махва отново с ръка и слугите му покриват пищящия епископ, а намотката съска и цвърчи, щом конвулсиите на жертвата пръсват пот по нея. Звукът е приглушен, но не и заглушен от тъканта. Опиумният хан за миг се угрижва, хванат в простъпка.

— Моите извинения, капитане. Това беше грубо. Моля, седнете. Хапнете. Онова, което желаех да ви обясня, е, че… много хора имат мнения по темата. Никой не разполага с познания. Не се интересувам вече от първото, само от пълно и непоклатимо потвърждаване на второто.

— Разбирам.

— Не разбирате. Но ще разберете. Търся да узная Бога, като стана по-подобен на Него. Поради това съм възпроизвел много от делата на Господа, както са записани в множеството ни свети книги. Отцеубийство? Да. Извършил съм братоубийство, отцеубийство… заклах няколко поколения. Бял милостив — ужасяващо милостив. Капризно милостив. Милостта ми е побърквала хора. Правил съм толкова чудовищни неща, повтарял съм злодеяния така отвратителни, че жестокостта ми е вдъхнала страх на народи велики и могъщи. Дори на вашия собствен. Давил съм хора с хиляди. Изтривал съм животински видове от лицето на земята, намалявал съм цели популации със зарази. На онази рамка съм спирал сърцето на господин епископа. То престана да бие — за цялата досегашна история на Земята това е основният признак на смъртта. И се пресегнах в земята, и го призовах назад. Върнах го в тялото му. Понеже го пожелах. Понеже това е богоугодно дело. И никога, капитане, никога не обяснявам постъпките си — освен на вас тази вечер, така че да ми станете пророк в двора на английския крал. Разбирате ли? Бог е индиферентен и мълчалив, и чужд на нас. И такъв ще стана и аз. Ще се издигна през ужаси и катастрофи и по този начин ще ставам все по-близо и по-близо до Него. Ще се превърна в Негово огледало. Ще си говоря с мълчаливия Бог, капитане. Само аз от всички хора ще позная Бог като равен. И тогава ще видим…

Зад драперията бившият епископ залайва шумно. Шем Шем Циен се мръщи и запраща чашата си. Бръмченето на медната намотка рязко спира. Чува се кашлица, а сетне хлипане, което бързо затихва.

Мътните го взели.

Англичанинът поднася своята чаша към устните си в знак, че е възприел казаното, и се чуди как ли да продължи.

— Как ви се струва Лондон, капитан Банистър?

Въпросът е рязък и груб. Отеква надолу от далечния край на масата, от купчината възглавници, където Шашавата Кейти смуче супа през златна сламка. Шем Шем Циен затваря за момент очи. Дипломатичното бърборене с агент на чуждестранна държава е като флирт — особеност на този вид общуване е, че в никой случай не го подпомага присъствието на възрастна роднина с огромно презрение към разговорите на всички останали.

— Разбира се, бушува война — отвръща извинително Джеймс Банистър, — така че, боя се, градът, какъвто го помните, е силно изменен, поне в момента.

— Какво? — Вързопът парцали свива длан около едното си ухо. — Какво рече?

— Казах, че бушува война, мадам!

— Ми че много ясно! И по мое време имаше бойни курви! И луди млади, дето ще се пробват и на почтени момичета. Отвратително! — Тя се подхилва.

— Вдовстващата хатун не чува добре — промърморва Шем Шем Циен. Под напора на майчината напаст гланцът на филмова звезда полека-лека се оронва от физиономията му.

— Тук, в Адех Сиким, имаме слонове. Известни са с моралните си устои.

— Дума не съм чувал за такова поведение у тях! — казва капитан Банистър предпазливо.

— О, да. Моралният укор може да се види в окото на слона Трябва да ги завъдите в Лондон. За образователни цели! — Старицата кима решително. — Също и германците… — допълва

— Ако имаха слонове, Европа нямаше да е в такъв хаос. Да. Ще пиша на Джордж да му го предложа. Или заради това сте тук? За слоновете? А?

— Не, госпожо. Кралят ми желае да обсъжда държавни дела.

— Дела! Ха! Морални устои, както аз казвам. Никога не съм чувала за такова разложение и наглост. Макар че един тип, който точно си спомням… — Шашавата Кейти продължава — имаше навика да носи цветя в косата си. Представяте ли си? Англичанин. Какви ли бяха… Лавандула? Мушкато? — Тя се мръщи.

— Слушате ли ме въобще, човече? Мушкато казах! Какво ще речете?

Джеймс Банистър се изправя плавно на крака, поглежда към домакина си и решително се отправя към другия край на масата, за да поздрави вдовицата. Казва й:

— Предавам ви поздрави от Негово Британско Величество.

— От прекрасния Джордж? Колко мило. Той беше добър човек, не като някои! — Шашавата Кейти маха гневно към сина си в другия край на масата.

— Простете, Ваше Величество, ако мога да попитам — дали цветето, за което си мислите, случайно не е жасмин[83]?

Шашавата Кейти се взира в госта през насълзени, подозрителни очи.

— Не.

— Казах „Да не би да е Жасмин“?

— Не ми повишавай глас, млади човече!

Капитан Банистър се взира в старицата.

— Не — отвръща Шашавата Кейти. — Нищо подобно. Струва ми се, че май бяха маргаритки. Да. Съвсем обикновени и скучни. Не ви харесвам. Вие сте хубав като него и от съвсем грешния вид. Кажете на Джордж да си подбира хората с по-голямо внимание. Кажете му го от мое име! — Тя се изправя на крака и удря шамар на капитана. — Марш от пътя ми! Марш! Марш. Нима трябва да ме нападат в собствения ми дом? Синът ми няма ли да ме защити? Убиец и слабак е лоша комбинация. Покоите ми са най-високо в двореца, за да ме държи надалеч от любимите ми, кара стражи и момичета да ми мият краката и ми води луда чужденка на гости, а и ония нейните разбиращи машини, и трябва да живея далеч, далеч от моите съкровища и хубавци, о, да! А сега и вие! Ти, страховити човече от Лондон, дето разправяш, че всичко се е променило. Много ясно, че се е променило! Нищо хубаво не трае дълго. Цялата красота се превръща в прах и на прах се обръщат всичките ни страсти. Виждаш ли? Ха! Махай ми се от пътя, момче! Такваз съм била още преди да се родиш!

Шашавата Кейти посяга към жакета на Джеймс Банистър и не улучва, старческата й длан вместо това се гмурва към слабините му. И за първи път широка, лукава усмивка озарява лицето й. Взира се в униформения младеж и си кима утвърдително.

— Бедни човече — казва ясно, стрелкайки с лудите си старчески очи Шем Шем Циен, — ще ви трябва нещо по-сериозно, за да се оправяте в живота!

Еди Банистър отмества дланта й с деликатен жест и съвсем лекичко изменя Джеймсовия си глас.

— Досега неизменно се е оказвало, че онова, което притежавам, е напълно достатъчно за изпълнението на задачите ми, Ваше Величество.

Тя отново се усмихва, предоволна:

— Без съмнение е така. А сега той ще ви предложи „забавление“, за да се убеди, че сте истински мъж…

Предупреждение значи. Интересно. И с едно финално „Късмет, момко!“ и почти недоловимо изшумоляване на хартия. Докато тупва с другата си ръка в метална купа с плодове и ги пръсва по масата, в най-добър шпионски агентски стил Шашавата Кейти пъха бележка във вътрешния джоб на британския емисар и без да откъсва очи от Опиумния хан, изсумтява:

— Не като някои!

Следва много подчертана, нервна тишина.

— Мили Боже — възкликва Джеймс Банистър пред Опиущ. ния хан, — мислех си, че ще ми откъсне проклетия чвор. На косъм се измъкнах, а?

Опиумният хан се взира в него, после изнамира отнякъде дипломатичен смях и кима одобрително.

— Вярно си е, капитан Банистър. Самата истина!

— При туй, чини ми се, вашето старо майче е било страхотна мацка едно време, а?

Шем Шем Циен плесва с ръце.

— Капитан Банистър, вие сте рядко бижу. Много подобрихте настроението ми… Почести за нашия гост! Накарайте лебедчетата ми да донесат лебеда!

Миг по-късно стаята се изпълва с жени с много малки одеяния, изработени от пера. Някъде сред многото гола плът се намира и вечеря на златен поднос.

Еди Банистър е стъпила с единия си крак в разклонението на дърво и с другия — в тясна примка на въже, провесено от перваза й. Все още е с мустаците на Джеймс Банистър и в допълнение — корава долна дреха, направена от материал, какъвто не е виждала преди и който — в извънредни случаи — би й предложил умерена защита от леки оръжия. Абел Джасмин е наблегнал на думите „умерена“ и „леки“. Така ще бъде по-трудно някой да я пореже с прав бръснач например. Няма да я защити от, да речем, арбалетна стрела или изстрел от оръжия, каквито носи охраната на Опиумния хан, която патрулира отдолу. Никак даже. Еди се опитва да се съсредоточи върху сегашната си задача, която е да се изкатери по стената на двореца на Шем Шем Циен над главите на тримата патрулиращи войници, за да посети майка му в покоите й, без да я хванат. На стражата й отнема безумно много време да обиколи, както й се струва, всъщност твърде маловажен участък в градината… Аха. Еди надушва тютюн.

Прекрасно. Сега пък са спрели да дръпнат по фас на около трийсет фута от скривалището на шпионката.

А на хартия планът изглеждаше толкова хубав!

За допълнително затруднение голяма и забележително грозна стоножка е подела разходка по ствола в посока на крака на Еди. Всъщност ловува. Отвратителното същество няма концепция за относителен мащаб — то очевидно възнамерява да завладее прасеца й с изненадваща атака, да го парализира с едно отровно ухапване и да пирува с наслада. В малкото му, разпиляно мозъче хищното насекомо е напълно скрито от крака на Еди Банистър.

За кратко плячката му се чуди какво ли би казала мисис Секуни за тази еднопосочна амбиция. Повдига въпроса дали марксисткият анализ на chilopoda икономиката ще разкрие предпролетариатско печалбарство или прото-социалистически комунализъм и дали придобитите прозрения биха били съотносими с човешкото общество. Да речем за момент, че стоножката успее да убие крака й (съществото още не е осъзнало, че плячката му е част от по-голямо животно, което търпеливо го чака да предприеме нападението си, за да го прикове безшумно с кукри[84] и да продължи изкачването, без да допусне ухапване); дали всъщност нападателят би го споделил с по-голяма група стоножки, с която по идея е свързан и без които не би могъл да изпълни развъдния си нагон, но и с които е в бясно съперничество в битка за сигурни територии, партньори и храна? Или ще обяви временна мини държава и ще се опита да патрулира по границата на крака, докато го консумира?

Стоножката — Еди я беше кръстила Ричард — е петнай-сет цели инча дълга и дебела като кървавица. Още по-противното е — и на цвят наподобява кървавицата (преди готвене). Пфуй! Жителите на Адех Сиким убиват тези гадини на място, понеже, още по-отвратително, те хапят. Еди много би желала да сплеска Ричард на палачинка, но не може да поеме риска трупчето да падне върху пазачите и да издаде присъствието й, понеже това Пойното пиле би нарекъл „туйтално козоблудство“ Поради това нейното пфуй е изречено наум и тя следи Ричард с предпазливо отвращение. Цънк цънк цънк цънк ЦЪНК ЦЪНКЦЪНКЦЪНК малкокопеленце!

Ричард е второто нещо, което крои планове за вътрешности на бедрото й тази вечер, първото беше почти гола сервитьор, ка с блюдо с печена котка. Опиумният хан харесва да смесва удоволствията — облечените в перушина мадами от личния му бордей изпадаха в рапсодии и пароксизми от радост, когато си свали горнището и разкри голите си до раменете ръце, отлично загорели. И самата Еди не остана невпечатлена — огнената круша бълбукаше в слабините й като еротичен двигател с вътрешно горене, а когато ханът започна да танцува танго с едно от момичетата — бавно, протяжно утвърждение на пълната сексуална забрава, я та ТА ТА ТА, тя та-та таааа ТА! — тя взе да се поти лекичко. Част от проблема идваше и от притеснението й, че може да пожелаят от нея да се разсъблече до сходно състояние; по това време Шем Шем Циен вече беше с напълно голи гърди (оттам, и притеснението й; собственият й гръден кош би бил причина за нетривиални коментари и обсъждания) и излъчваше мирис на разгонен лисугер. След това цялата ситуация доби далеч понастоятелна сближеност, понеже млада дама, която отказва да я опознаят под друго име освен На Вашите Услуги, седна в скута на Еди и настоя да храни Джеймс Банистър с късчета лебед и резенчета зеленчуци, накиснати щедро в ценни метали.

Помежду хапките На Вашите Услуги позволи на ръцете си да се залутат силно надолу (и благодаря на Бога, мисли си Еди, че хурията на Опиумния хан не се интересува от предварителни игри) и гали през униформените му панталони онова, което си въобразява, че е достатъчно героичният мъжествен орган на капитана. Всъщност, след като открива изумителните пропорции в хватката си, нападателката изпада в амок и започва да му се натиска с въртене и шаване, и разкрива окуражително свои части, които по идея не се показват по време на средните етапи на хранене.

На Вашите Услуги най-вероятно би била малко стресната да открие, че упражнява уменията си на съблазнителка върху голям зелен банан. След навременното предупреждение на Шашавата Кейти Еди е взела мерки да го натъпче в съответната област. Но няма как да изпита задоволство от съобразителността си, тъй като проклетият плод се притиска право в кожата й по много нагъл начин, прилепва плътно към извивката на бедрото и и натиска с мека, гумена точност най-чувствителните й части. Следователно, макар въздействието на На Вашите Услуги да няма пряк ефект, простата механика и относителната твърдост на банана водят до определена степен на… надали има друг термин за това… стимулация.

Когато На Вашите Услуги сяда върху в скута на госта и започва да се върти в бавна, страстна осморка, Еди захапва парче от червения сикимски тигър и успява с нито звук да не се издаде като жена, която се люлее на ръба на сексуалния екстаз върху интимно прикрит азиатски плод. Успява само отчасти. За щастие, Опиумният хан е зает с друго.

Сега, в топлия мрак, Еди се взира в стоножката Ричард. В областта около устата се забелязва ясна прилика с младия офицер от стражата, който тя срещна в Пимлико. Да, точно така. Определено си го търсиш, момко-насекомко. И пфу отново… Вярно, оригиналният Ричард беше чисто избръснат и се гордееше с монументалната си брадичка. Този тук има фини косъмчета по долната си челюст. Вероятно е някаква пуританска брадица. Ричардов син. Еди леко премества тежестта си и вади кукрито от канията. Ричардовият син пристъпва по-наблизо, сякаш е намерил нещо извънредно интересно отляво на жертвата си. От часовниковата кула като по поръчка се разнася шумно, удобно издрънчаване. При следващия удар на камбаната Еди спуска ръката си с все сила и Ричардовият син е прикован към клончето с тихо шлю-уп.

Ха!

Миг по-късно патрулната двойка си е заминала и Еди продължава изкачването. Вдигаме крака нагоре, ето и удобен перваз… Тя се олюлява в примката. На път за среща с чудна дама, тра-ла-ла. Да, наистина: Шашавата Кейти не е шашната, пипето й сече като бръснач. Бележката в джоба на Еди й обяснява къде да иде и как да стигне дотам — и кога. Другият крак нагоре… Тя спира, вслушва се в звука от потракващия в каменна стена карабинер, който я издава. Не, всичко е наред. Някой мести стъклени съдове на втория етаж. Нагоре и пак нагоре.

По гърба й се стича пот, събира се между лопатките и краката й треперят. Пътят надолу е дълъг. Еди се усмихва под мустак и започва прехода. Момичета, които искат да служат на страната си, точно така.

Десет минути по-късно се промъква през тесен прозорец и се озовава право пред най-тъжното, най-прекрасно и най-старо лице, което някога е виждала.

Шашавата Кейти я очаква.