Машина за ангели

XIV Тайната история на Вон Пери; Монтето; На път към дома

Нарича се Далтън — мърмори медиативно Пери в тъмното на задната седалка на нощния автобус. След като са си взели билети с парите на мистър Ординъри, той разглежда кредитните карти. — Хм. Шофьорска книжка. Домашен адрес. Чудя се дали е женен… — И след това, забелязал начина, по който Джо го гледа. — О, пфуй, за Бога, не! Само имах предвид, че ако не е, можем да се намъкнем там и да се снабдим с дрехи, да му изпразним хладилника. Няма причини да… — Той въздъхва, обиден.

Джо се взира в сиво-зеления пейзаж от бетон и патетични Дръвченца в поставени от общината големи саксии.

И двамата не са съвсем сигурни къде отива автобусът, понеже не са и напълно наясно къде се намират. Вон Пери изобщо е дал глас да се мушнат в храсталаците, но Джо го е убедил, че в града е по-добро място за криене от полето. Така че са се качили на автобуса и са казали „до града“.

— Тази работа с асансьора беше хитра, обърка ме. Умна идея. Твоят човек ще да е брат Шеймъс, нали? Мръсен ум има той. Признавам му го.

Джо Спорк гледа най-търсения сериен убиец на Великобритания и се чуди дали това е професионална възхита. Вон Пери го хваща да зяпа и пак въздъхва.

— Не съм какъвто си мислиш, Джо. Честно, в момента съм малко подивял, но прекарах вътре много време и хич не беще забавно. Но не съм какъвто си мислиш.

— Не съм сигурен какво си мисля.

Пери го поглежда скептично, после — очевидно обмисляйки положението им — кима.

— Искаш ли да чуеш цялата история?

— По всичко личи, че ще пътуваме дълго.

— Шофьорът каза — час. Е, слушай…

И Пери започва да говори.

…Детската стая в дома на Пери е украсена със снимки на плашила. Първите спомени на Вон Пери са за игра с дървени строителни блокчета насред червения килим, а над него се надвесват десетина различни зловещи лица от ряпа и протягат спаружени ръце и — понеже е син на гробар — на четиригодишна възраст вече е заключил, че всички мъже умират, а също и всички жени. Расте празен. Не харесва останалите деца, които сякаш не са способни да разберат какво означава откритието му. Ако смъртта идва с такава многозначителна неизбежност, то каква възможна стойност имат Земята и всичко на нея? Вон е живял в мрак, който не може да пробие. Той се е навъртал в ъглите на полезрението му. Спал е на светната лампа, докато баща му не е започнал да го кара да изключва осветлението и всяка нощ се карат като кучета, които се зъбят и джафкат едни на други. Майка му вече е починала, от пневмония. Тръгнал е да се занимава с оплаквачество, понеже е съвсем нормален начин да дочака собственото си погребение.

— А после ме изиграха, дявол да го вземе — заявява Пери. — Дяволска гадост, а? Зашили някаква си лисица в трупа, пълна гадост. За малко да умра на място. Не помня хептен нищо след това, а накрая някакъв дърт пръч ми разправя, че съм бил чудовище. Казах му „Майната ти“ и изхвърчах от вкъщи.

Скитал се. В един момент влязъл в бизнеса с гримиране страничен ефект от вече наученото по време на гробарските услуги. Мъртвите лица са по-трудни, понеже са мъртви, но по-лесни, понеже използваш гипс, замазка и истински бои. Можеш дори да резнеш едно-друго и никому да не кажеш.

След това Вон заживял в едно градче навътре в страната — в стара къща, където го навестили един дебел и един слаб тип. Използвал фалшиво име, понеже не искал да има нищо общо със семейството си, но те все пак знаели кой е, представа си нямал как са научили.

— Това беше преди години, имай предвид. Пет-шест. Не знам коя проклета дата е в момента.

Джо също не знае, честно казано. Колко седмици са минали, откакто са го затворили? Или са месеци? Няма представа, изтощен е, само това знае.

— Мистър Пери — казал по-слабият от гостите му, — има една задача, която бихме желали да изпълните. Добре се отплаща, но е доста секретна…

Е, изпълних я, нали? Облечи един труп, казаха те. Накарай го да изглежда представително. Знаех как да го сторя. След няколко седмици ми връчиха друг, после трети. Две хиляди гущера всеки път, много благодаря, и обещание за още работа занапред. Но имах странно предчувствие, разбиращ ли? Тези типове — те бяха всичките мъже, слава Богу, нямаше мацета, нито хлапета, иначе нямаше да мога да продължа — те изглеждаха като… така де. Вече знаем, нали? Били са на това място тук или на някое подобно и не са могли да избягат. Умрели са на операционната маса най-вероятно, а пък аз прикривах следите. Опитаха се да ме накарат да оправя и твоя приятел Тед, знаеш ли, оставиха ме там с него и малко боя и така. Казах им да се разкарат. Изкрещях го… Боже, човек се превръща в животно, не е ли така, изобщо не му трябва много време, така си е. Ставаш на Кинг-Конг в клетка! — Вон се засмива — странен, Невесел смях, като на преживял чума.

— Та така. Хванали са ме, че забелязвам какво става, нали? Един ден се явявам с чантата си и ей го и тялото, но е… прясно. Още топло. За малко да се опикая, а после чувам сирени. Не ми хрумва какво става, докато не влизат през входната врата. Бяха ме насадили хубаво, нали така, за да поема вината за всичките накуп. Петдесет-шейсет нещастни мъртви копелета… и накрая и онази задна стая, нали?

Задната стая беше знаменита — наистина. Пери се разширявал, поне според общоприетата версия. Очевидно серийните убийци така правят. Не им стига едно изражение на лудостта им, та развиват все повече и повече странности, отвратителни ритуали и апетити, докато не ги спрат.

В задната стая се намирало семейството на последната жертва. Стореното накарало един от разследващите детективи да се предозира. Двама напуснали силите на реда.

— Казаха, че съм бил все аз — докладва Пери дървено. — Майката, детето. Все аз. Съжалявам, че вече не мога да се разплача — додава, — но съм бил вътре над година. Първо полицейския разпит и после някаква болница, и сега тук. Все съм Вон убиецът, през цялото време. Вече съм с изкуствени зъби, понеже ги строшиха от ритане. Аз съм… сега съм, какъвто никога не съм бил. Това се случва, нали? Губим себе си. Ставаме някой друг… — той потреперва.

— Ами ти? — пита Вон Пери най-накрая. — Каква е твоята история? Както го дочух, мразят те дори повече от мен.

Джо въздъхва и го снабдява със съкратена версия на скорошните събития и дори още по-обобщено описание на живота в Дома на Спорк. Не иска да допусне Пери в живота си, дори ако признанието му е вярно. Не би споделил повече от необходимия минимум интимни подробности с човека, който смята да даде на мистър Ординъри да опита от собственото му лекарство.

— Механични пчели — повтаря Вон Пери. — И казваш, че е голямо събитие?

— Огромно е. С размер, достатъчен да раздуха война.

— Дявол го взел.

Пътната настилка се сменя и свиренето на гумите преминава в басов тътнеж.

— Е, каквото и да значи това — продължава Пери, — имам да ти кажа още нещо. Предполагам ти го дължа — или пък на проклетия Далтън. Разплата. И то също е важно.

— Какво е то?

— Твоят приятел Тед… ми се изповяда, това е думата. Понеже едно време съм бил оплаквач. Не му казах, че така и не ме приеха. Не изглеждаше важно в този момент. Не и за него във всеки случай… — на лицето на Пери се изписва подобие на ужас. — Беше целият оплескан. Бяха си го изкарали на него, после му бяха дали да разбере кой съм и го бяха довели при мен. Искаха да се страхува от Чудовищния Вон, нали разбираш, но вече не му пукаше. Нещо беше строшено в гърдите му. Чуваше се как пльока… та той искаше опрощение… — Пери въздъхва. — От мен. От всички хора на Божията Земя, искаше изкупление от единствения, когото смятат за най-гадното копеле, вървяло някога по нея. И не можех да му го дам, понеже е минало толкова време, откак някой ме е гледал с друго освен с омраза, та думи не ми бяха останали. Само го зяпах и той изхъхри тая работа и после умря… — Вон Пери потреперва. — Нали е в теб онова, което искат? — пита внезапно. — Така де, не е просто някаква глупава шега? Не е пълна загуба на време?

— Да — казва Джо отсъстващо. — Досетих се къде е, докато бях вътре.

— Шолт каза, че си. Беше като откровение за него. Като ангел, каза той. Но аз бях… — Пери млъква. — Дърдоря като идиот.

— Не, няма нищо.

— Не съм говорил доста време.

Не. Не си. Но фъфленето от мундущука вече се е подобрило.

— Всичко е наред — уверява го Джо. — Та какво казваше?

— Когато той ми го сподели, бях, ами… уплаших се. За първи път от койзнайкога имах някаква надежда, че ще намериш тая благословена шашмалогия и ще я завреш в общия им задник, нали така? — Пери се разсмива. — Макар че може би е по-добре да си я къташ и толкоз. Пази я на сигурно място.

Истинско облекчение е да може да говори за това на глас Джо го е крещял в рими от… не знае колко много дни.

Скрит под дока, под скалите. Барабанът на Франки шиба стрелките.

Мръщи се и прави несигурен жест с ръката си — насам-натам. Казва:

— За момента е на безопасно място. В Часовника на смъртта е. Тя го прати на дядо ми и той го държеше в Часовника на смъртта, понеже е толкова грозен, че никой не би го погледнал дважди. И ми го завеща за „специални грижи“. Мислех си, че просто се държи досадно и учителски. А сега той е в онези типове и те дори не знаят… Всичко това — махва към себе си, към синините си и като цяло към „Щастливите декари“ — и той си е бил в тях през цялото време. Вероятно го държат в склада.

Вон Пери го гледа.

— Е, сигурен съм, че знаеш какво значи това за света като цяло — казва накрая. — Понеже дявол ме взел, ако аз зная. Не, кълна се в Бога, не ми казвай. Дявол да го вземе, не искам и твоите проблеми накуп с моите, ясно?

Джо Спорк клати глава. Има желание да се върне в естествената си среда, дори ако трябва да се скрие под улиците сред Каналджийския обход, в стаите, с които тошърите не се занимават.

Автобусът спира за малко и при тях се качва мъж, който сигурно е берач на плодове. Ръцете му са омотани в лейкопласт. Носи тениска, изписана с европейски букви, които Джо не познава, и носи бяла пластмасова торба, пълна с извънсезонни парникови сливи.

Джо Спорк обмисля добрия си късмет. Избягал е от силно охранявана институция в компанията на чудовище, което се оказва доста мило. Изплъзнал се е от вероятно голяма потеря — със скорост, с потайност, в хаоса. И е сам-самичък на света — като изключим Вон Пери, — който знае местоположението на калибрационния барабан.

Само те двамата.

— Оттук нататък няма други спирки чак до Лондон — известява шофьорът.

За момент Джо е завладян от клаустрофобия, а след това умът му скача настрани и се скрива зад ъгъла. Не е клаустрофобия. Вие му се свят, понеже е извадил невъзможен късмет. Пряк път чак до дома. Обратно при Мърсър и Поли. Пери му дава отговори на въпроси, които отчаяно си задава. Пери в ролята на довереник на Шолт в мига на странната яснота на прага на смъртта. Пери, най-търсеният в страната човек, се оказва сроден дух.

Твърде лесно.

През цялото време мъчения и после това. Толкова лесно. Малко болка и малко напън и оставяш пандиза зад гърба си. Мечтата на затворника.

Те ти показаха пръчката. Скоро ще ти покажат и моркова.

Фантазията на затворника.

Няма морков. Двамата с Поли сме единствените ти приятели.

Играта е подправена.

Никакъв късмет не включва. Монте с три карти.

Мислех си, че избирам картата, която искам, но крупието ми подпъхна онази, която ти искаш да взема. Не съм намерил дамата. Изтеглих жокера.

Вон Пери.

Тогава и ти работиш за някого, нали? Аз греша. Въобще че си самотник. Не си онова, което твърдиш. Ти си лъжа и лъжец, а аз те отвеждам там, където искаш да отидеш. Казвам ти каквото искаш да знаеш.

В който случай спокойно може да се окажеш и убиец.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Само че пред вас е новият, активиран Джо Спорк. Тялото има план, още преди той да го измисли, вече се движи, когато му го разрешава, прелива се във формата, която му трябва, дори без мисъл — слава Богу, понеже си помисля, че е на път да се оплеска, без съмнение.

Преценява момента просто идеално. Шофьорът отпуска спирачката и автобусът подскача. Джо Спорк сграбчва Вон Пери за рамото и фрасва силно главата му в хромирания стоманен прът между седалките. На лицето на спътника му се сменят шок и болка, после за кратък миг се показва бездънен, ужасяващ гняв. След това автобусът отново се разтърсва и Джо повтаря маневрата, а Пери омеква. Часовникарят го обляга на прозореца и се втурва напред. Бъбри:

— Много съжалявам, но съм взел грешния автобус.

Шофьорът въздъхва.

— Някой друг? — пита той.

Останалите пътници клатят глави или се взират с отровно обвинение в идиота Джо и шофьорът го пуска да слезе.

Той изпраща с поглед гаснещите червени стопове и хуква към телефонна будка да се обади на Мърсър.

Джо очаква голяма черна кола със затъмнени прозорци или може би дори няколко. Позволява си да поумува дали ще има хеликоптер. Почти сигурен е, че следва да се появят хора в тъмни костюми, величествено сдържани и сериозни, и преливащи от законова магия.

Мърсър обаче праща четири линейки, две пожарни, протест срещу климатичните промени, шотландски пътуващ цирк и хайка за лов на лисици. Тези разнообразни отвличащи вниманието елементи пристигат поотделно, но с безупречна координация, така че в един момент Джошуа Джоузеф Спорк се крие в тъмното в градината на някакъв пъб и чува преследвачи във всеки шепот на вятъра, в следващия цялото предградие е озарено от сини лампи и огласено от сирени, а седемдесет и осем бигъла и камара метеоролози делят пътното платно с Дарла и Брадатките.

Право през този парализиращ хаос пристига незабележително ванче „Фолксваген“ в зелено. То елегантно се плъзва между ръководителя на ловната хайка и чифт градски лисици, които очевидно се наслаждават на гледката, а на волана е самият Мърсър. Страничната врата се плъзга в отворено положение.

— Скачай вътре — казва меко Поли Крадъл и сърцето на Джо прави салто само защото е видял, че тя е вътре. След това спира внезапно: до нея седи Еди Банистър, с все смрадливия мопс и гигантски револвер.

— Хайде, Джо — казва Поли. — Време е.

Поглежда през рамо към Еди, след това му подава ръка.

— Качвай се. Ще ти обясним по пътя.

По заобиколен маршрут и през поля и градчета, и по цялото околовръстно „Орбитал“ на Лондон, те оставят цирка зад гърба си.

Джо Спорк съзерцава гърба на пътническата седалка. Кожата — може и да е изкуствена — е разкъсана около облегалката за глава и разкрива ивичка подплънка. Много му се иска да я проучи с пръсти, да докосне нещо истинско, обикновено и твърдо, което е извън „Щастливите декари“, и така да се увери, че това не е сън. Че не е все още зает да умира на операционната маса. Светът е странно тих и безцветен, все едно се е плъзнал странично в черно-бял филм или подводно документално предаване. Приема, че това е резултат от шока и посттравматичния стрес, но не се вълнува кой знае колко.

Вдига поглед от проучването на седалката и се озърта. Поли Крадъл е като огън в камина — топъл и утешителен. Тя усеща, че Джо я гледа, усмихва се и слага длан на крака му — малка ивица топлина расте под пръстите й. Той поглежда на другата страна и се натъква на Еди Банистър.

Тя отвръща на погледа му и чака. И така изминават няколко мили: Поли, Джо, Еди. Предната седалка е друго царство.

— Ти ли ми причини всичко това? — пита Джо.

Еди въздъхва.

— Да. Е, да и не. Сложих те на линията на огъня… — След кратка борба честността я принуждава да допълни: — Мислех, че е необходимо, и едва после осъзнах, че го правя по-скоро от яд. Съжалявам.

Джо гледа старицата още известно време и се чуди защо ли не й е откъснал главата от раменете и не я е изхвърлил през прозореца. Внимателно, за да не стане катастрофа. Чуди се дали тя наистина съжалява и дали това има някакво значение. После пита:

— Яд ли?

— Към баба ти, не към теб.

Нещата в крайна сметка все се свеждат до проклетото му семейство.

— Как е Хариет? — Пита със закъснение.

— Майка ти е добре, Джо — казва твърдо Мърсър. — Църквата я скри внимателно — сигурен съм, че ще имаш възможност да поговориш с нея, ако желаеш.

Джо се връща към изучаването на седалката и накрая посяга и се заиграва с разхлабеното крайче на тапицерията. Върти го от една страна на друга, докато накрая Поли много нежно обгръща едната му длан със своите, по-малки, и я издърпва, за да я целуне, все едно се е изгорил или нещо подобно. Не пита дали часовникарят се чувства добре.

— Добре съм — казва й Джо, но го проронва едва-едва и чак след това осъзнава, че уверението му може и да се окаже истина. Стига само цветовете да се разлеят от Поли и по света.

Тя успява да не избухне в сълзи, но е на ръба. Вместо това упорито се взира в Еди и й казва да продължава с разказа. Старицата кима и след това внезапно се запъва с отворена уста.

— Не знам откъде да започна — казва. — Забравих. Сенилност.

Джо кима. Запознат е с усещането да не можеш да вярваш на собствения си ум.

— Коя си ти?

Еди кима с благодарност.

— Името ми го знаеш. Едно време бях… е, едно време работех с баба ти. Бяхме приятелки. Била съм и много други неща освен това. Предимно — шпионин. Един вид полицейска служителка. А сега, предполагам, съм революционерка. Терористка… — тя въздъхва. — Тази работа с променянето на света е потрудна, отколкото си представях.

— Не знаех, че Франки е имала приятели — казва Джо.

— Джо, не прекалявай — обажда се Поли и целува косата му, за да не прозвучи обидно. — Те са били любовници.

Часовникарят автоматично поглежда към Еди и вижда как притеснението й прераства в широка усмивка.

— Ами да — казва тя. — Такива бяхме. А ти, млада госпожице, си същинско шило в задника, а?

Поли свива рамене:

— Вярвам в нуждата тези неща да се изваждат на открито. Спестява недоразумения по-късно.

Еди преценява, че е съгласна, и миг по-късно подема цялата история от самото начало — макар и в силно съкратен вид — като я разказва без спънки от мига, когато Абел Джасмин е дошъл в училището на лейди Грейвли и чак до скорошното си внезапно решение, че следва да се направи нещо.

Джо слуша тайната история на Дома на Спорк — или по-скоро на Фосойо — и под черно-белия пласт долавя истинността. Ето оттук е дошла мъката на Дениъл. Тук се е родила манията на Матю. Така са започнали нещата и така са се развили.

Това прави и корена на скорошната му болка по-маловажен. Еди е извор на сведения за неговата личност, за корените му. Джо иска да я сложи в стъклена витрина, да я навива с ключе и вечер да си я пуска. Животът й е толкова ярък. И той също е част от нейната история, която на свой ред е част от неговата. Накрая излиза, че все пак — не е закъснял прекалено за всичко.

— Светът е в ръцете на идиоти — виква Еди за убедителност, сбъркала мълчанието му за съмнение или неодобрение. — Студената война приключи, а те какво правят? Мъчат се да наченат нова. По-богати сме, отколкото някога сме били. Какво става? Горим горите и взимаме назаем толкова пари, че внезапно сме обеднели. Всичко е с краката нагоре, и то само защото хората не внимават! А светът би трябвало да е съвършен. Нали това искахме. За това съм работила. Десетилетия наред! Крих машината на Франки с години. За нищо. Заради шепа шарлатани които ми разправят, че съм на върха на щастието, докато крадат пенсията на съседа ми!

Тя се укротява и си мърмори под нос. Мърсър свива устни.

— Пчелите вече са се разпределили из по-голямата част от света — казва той. — От време на време има изблици на истина, но трябва да кажа, че не забелязвам планетата да завзема нова ера на любов и разбирателство. В Африка положението е особено лошо. Специалната връзка ефективно е свършена. Ядрените държави, между другото, са се заклели едновременно да задействат оръжията си, ако се окаже, че Разбиращата машина — наричат я оръжие за масово разрушение — е била нарочно задействана срещу техните граждани от друга нация. Което, разбирам, се случва още преди машината реално да се задейства. Това са само тестове. Ако такова е глобалното по-добрение на човечеството, не искам и да знам как ще изглежда кризата.

Еди свежда глава.

— Положението ще се подобри. Франки го е измислила. Никога не е грешала. Когато пчелите се върнат, обхватът ще е пълен и положението… ще се подобри… — Увереността й намалява заедно с изричането на тези думи. Онова, което е изглеждало разумно през двадесетия век, звучи странно през двадесет и първия. Даже глупаво и наивно.

Мърсър въздиша.

— Може би. Макар че никога не съм обичал идеалните, всеобхватни решения. Винаги съм изпитвал симпатия към хората, които биват обхванати от тях. Но във всеки случай… машината вече няма да стори онова, което се очаква от нея, нали?

— Не разбирам какво получава онзи тип от цялата работа — намесва се Поли Крадъл. — Как всичко това го прави богоподобен?

Тя поглежда към Еди, която гримасничи.

— Хаос. Объркване. Порочност. При него винаги има нещо такова. Превръщането в Бог е извинение. Той казва, че Бог е чужд и срамен, така че каквото и отвратително дело да стори, това само го възвисява още повече. Така че всичко е измама. Не че участва самият Циен. Не е възможно.

— Само дето — продължава Поли, — по думите ти съдя, че той не е хаотичен. Точно обратното. Ти го нарече паяк. Каза, че обичал елегантността. Шах и блъфиране, и разклонени стратегии. Ези аз печеля, тура — ти губиш.

— Е… — оправдава се Еди и ръкомаха да посочи вероятно, че злото си има своите зли пътища, просто не можеш да ги проумееш и трябва да го застреляш, когато ти се отвори възможност. Мърсър изчаква малко, но явно отговорът й се изчерпва с това.

Той продължава.

— Същевременно изглежда, че апаратът от Уиститиел сега е в ръцете на чудовище, което възнамерява да го използва по някакъв необичаен начин, за да предизвика края на света или собственото си издигане до божественост, или може би и двете. А най-добрият ми приятел прекара доста време в спонсорирана от правителството ферма за мъчения, където го хранеха с голямата лопата. Та макар силно да симпатизирам на възгледите ви, мис Банистър, струва ми се, че ще разберете, като кажа, че не съм сигурен дали действията ви са подобрили положението ни.

Еди изглежда сразена. Джо се улавя да изповядва на свой ред дните на пленничеството си и това кратко, странно, неприятелство с Вон Пери.

— Трябваше да го убия — заключава. — Това щеше да е най-професионалният подход в случая. Казах му каквото мъчителите ми искаха да узнаят през цялото време. Изобщо не помислих. Просто исках да се измъкна. А трябваше да го довърша!

Еди Банистър въздиша.

— Професионално — да. Тактически мъдро — да. Можело е и да ни купиш известно време, но на висока цена. Започвам да си мисля обаче, млади Джо, че не е лошо да се държиш малко аматьорски в делата си. Професионалистите се мъчат вече от известно време и това не е донесло и капчица добро.

Тя свива рамене, включвайки и себе си в това описание. Джо осъзнава, че не я е докосвал — тази странна личност — останка от семейния му живот. Посяга да й стигне ръката.

Разнася се звук, сякаш някой корми пиле, и колата се изпълва с острия мирис на кучешко повръщано. Така и не се стига до ръкостискане.

След няколко минути на отворен прозорец пътниците в колата гласуват единодушно, че май е време за кратка почивка с чаша чай.

Масата в кафенето е от издраскана червена пластмаса с метална рамка. Столовете са неудобни и чаят има вкус най-вече на канал. Джо Спорк изпива своя и отмъква и този на Мърсър. Еди, след като си е измила чантата, остава да се взира във вихрещия се кръг в чашата си, сякаш й показва някакви тайни. Мърсър се обляга на стената до плота, загледан в паркинга. Джо се притеснява, че те се притесняват за него, че трябва да каже нещо, което да накара всички да се почувстват по-добре. Не може да си представи какво да бъде то.

Само Поли се държи както обикновено. Усмихва се чаровно на влюбеното тийнейджърче, което донася подноса, дава му голям бакшиш и му казва, че е рок звезда и не бива да признава на никого, че е била тук, а после поглежда строго към Еди.

— Нищо такова не си имала наум — отбелязва.

— Не — отвръща старицата.

Поли изчаква, но събеседничката й не продължава, така че опитва пак:

— Какво се предвиждаше да стане?

Еди жестикулира във въздуха.

— Хубави неща. Франки се оправяше с уравненията, както знаеш. Така че направо беше пресметнала последиците. Само да я оставят на мира, машината щеше да направи света по-добър. Девет процента по-добър, така каза. Точно колкото е нужно с времето да ни тласне в правилна посока. Да създаде идеален свят… — Тя се поправя. — Или поне по-добър. Но не си представях, че всички змии ще надигнат глави.

— Под „всички“ имаш предвид Шеймъс. Ръскинитите.

— Шеймъс е мъртъв. Онзи Шеймъс, когото познавах — Опиумния хан. Трябва да е. Беше доста по-стар от мен.

— Но ти си тук.

Еди изсумтява:

— На косъм.

Пътят е празен и нощта — много тъмна. В колата единствената светлина идва от таблото за управление и уличните лампи, покрай които прелитат. Джо навремето познаваше човек, който си беше изградил кариера от рязането на стълбовете и предаването им за алуминий. Материалът е скъп. Той брои — наум изчислява тежестта и стойността, а Лондон се приближава, зелените знаци на магистралата показват разстоянието до статуята на Чарлз I на „Трафалгар Скуеър“. Хрумва му, че няма представа къде отива колата.

— Не можем да идем на работа — отвръща Мърсър; има предвид по-скоро „Нобълуайт и Крадъл“, а не разбитата работилница на Джо. — Следят я. Бетанитата се разотидоха в няколко различни посоки, за да им отвлекат вниманието. Казах й, че е опасно, и тя отговори — те всичките отговориха — „Да ги видим тия!“. Все от кораво тесто са моите Бетанита. И добри адвокатки сами по себе си, разбира се. Но нямаме кой знае какъв избор. Фирмата е подложена на голям натиск от силите на нелибералното и безотговорно правителство; разпореждания и запори, и искания за номерата на сметките ни. Отвръщаме на удара, но е трудно да спечелиш, когато другата страна променя правилата изпод краката ти. Успях да убедя един местен съдия да ми уреди заповед за противообществено поведение на името на детектив сержант Пачкайнд, която, трябва да призная, е много удовлетворителна… — Той се ухилва, после отново помрачнява. — Но и не можем да рискуваме някое от обичайните ни лондонски свърталища. Уредили сме да изглежда, все едно сме тръгнали за извънградския ни офис, който на практика е същинска крепост. Подозирам, че на противниците ни много ще им хареса този ход: всички плъхове в един чувал… Само че отиваме на малко по-отдалечено място. Кръвта стои над закона. Или приятелството — в конкретния случай.

Джо не си дава труда да посочи, че това не е отговор на въпроса му. Твърде уморен е да се тревожи, а и навсякъде го кършат болки, освен там, където се допира до рамото на Поли Крадъл.

— Тед каза, че трябва да идем на Станция X — отбелязва, но двигателят на колата замазва думите му и само Поли ги чува. Джо се унася и, слава Богу, не сънува.

Когато се събужда, открива, че е на познато място. Колата взима последния завой, минава по частна алея — осигурителните фондове на Крадъл са им смазали пътя — и през нечия предна градина, и пак е на улицата, и ето го „Хартикъл“, чиито грамадни крепостни порти са разтворени да ги приемат.

Джо поглежда към Поли. Тя свива рамене.

— Мърсър е по-добър от мен в тази час от работата. Много се изнервям, когато ми обяснява как да разследвам, така че в такива случаи правя каквото рече. Не можем да те изкараме от страната тази нощ. А и да можехме, не съм сигурна къде трябва да отидем. Така че е по-добре да си сред хора, които ги е грижа за теб, и да се надяваш на благоприятен изход… — Тя поглежда към Еди, която кима.

Джо Спорк съзерцава света на ръба на хаоса и катастрофата, който все още намира време да преследва изпаднал в потрес часовникар.

Чуди се дали не е било редно да се обадят предварително, после си спомня за всички онези филми, където беглецът за миг си включва мобилния и незабавно се появяват преследвачите. Осъзнава, че от самото начало Мърсър е без своя. Все едно го вижда гол.

Измъкват се във влагата на малките часове. Колата проблясва два пъти с фарове, оранжеви лампи осветяват канала и закритите със завеси прозорци на „Гилдхолт Стрийт“. Чакат.

След малко Мърсър изръмжава:

— Трябва да има охрана. Поисках охрана.

— Оставаме или продължаваме? — пита Поли.

Когато той се поколебава, Еди се намесва:

— Оставаме. Ако сме прецакани, то вече сме в капана. Ако не сме, ще избягаме от сигурно място. Може охраната ти да е потрябвало да се погрижи за някой нахалник.

Мърсър кима: възможно е. Джо, местен habitue, води нагоре по стълбите и надушва мокър дъб и желязо. Вратата, незаключена, се плъзва безшумно под докосването му. Коридорът тъне в дискретен, гостоприемен мрак. Той вдъхва аромата на стар килим и смазочни масла. За миг в носа го гъделичка пиперлив мирис и той спира, но полъхът е изчезнал и не успява да го открие повторно. Еди се диви, заглежда картините и стъклените витрини и спира при едно орнаментирано кошче за боклук (стоманени детайли и дървесина от златен дъжд, 1920 г.). След малко пуска вътре пластмасова кутия за сандвичи и продължава нататък. Странен миг да си разтребваш чантата, но Джо предполага, че когато си стар, винаги сега е най-удобният момент.

— Боб? — прошепва в тъмното.

Някъде отвътре се разнасят гласове, долавя се присъствие, но не следва отговор. Еди се тътри напред, Бастиън душка възбудено от чантата й.

— Сисъли? — подвиква Джо.

— Тук съм — обажда се хриплив глас.

Джо Спорк се усмихва и почти на бегом нахлува в читалнята.

Сисъли Фоулбъри седи на обичайното си място на дългата централна маса, обградена с листове на голяма купчина от хаос и съгласие. Сред хартиите са захвърлени два чифта фалшиви челюсти заедно с контейнер за трети и чиния дъвчащи бонбони. Сисъли изглежда уморена и състарена, и се усмихва леко на Джо, а после поглежда към грамадния, дружелюбен пън в камината. Оттам лъха мирис на изгоряло дърво и дим а припукващите пламъци придават на залата средновековен вид Джо се усмихва — на нея, на мястото, тъй далеч от бялата стая на „Щастливите декари“.

Вратата едва се е затворила зад гърба им, когато кучето Бастиън започва да вие.

— Съжалявам, Споркче — казва жалостиво Сисъли и вдигна очи. — Той пристигна преди пет минутки.

Боб Фоулбъри я хваща за ръката, но не успява изобщо да вдигне глава, толкова е голям срамът му.

— Добър вечер — обажда се мек глас от креслото пред огъня. — Толкова се радвам, че сме се събрали тук!

Джо Спорк се взира в суровото лице и пещероподобните очи срещу себе си. Буйната брада сега е подкастрена плътно по брадичката в сурова, достойна за велик везир прическа, на едното слепоочие на мъжа има прясна, пурпурна синина, а от двете му страни се полюляват закачулени, безлики фигури.

Вон Пери.

Еди Банистър изръмжава:

— Ти! — И посяга към оръжието си.