Машина за ангели

II Двама господа от Единбург; Книгата на Хакота; Приятел в нужда

Почти е стигнал входната си врата, когато чува да го викат. Гласът е пресеклив и астматичен — по-скоро е пъшкане, не крясък, но при все това пронизва покоя на „Куойл Стрийт“. Гълъбите нервно се нагъчкват в задната алея отстрани.

— Ехо? Мистър Спорк?

Джо се обръща и съзира рядко и странно зрелище: как тича дебел мъж.

— Мистър Спорк?

Наистина тича. Не е бърз — макар да стъпва пъргаво, както и мнозина други дебелаци, — но пък е набрал сериозна инерция и има мощни бедра, така че не подтичва, не препуска и не търчи, а наистина тича. По това напомня на Джо за дядо му по майчина линия — касапинът, с бръсната глава и с отразили се по него множество порции шунка с яйца. Този екземпляр има същото туловище, но не и мощта му, и е някъде между трийсетте и петдесетте.

— Ехо? Дали бихте ни отделили минутка?

Да, „ние“, понеже всъщност са двамина — единият е дебел, а другият — слаб, и той е скрит зад огромния си спътник, носи се припряно по дирите на кита.

Дебелият му е подвиквал, запъхтян, докато се носи по „Куойл Стрийт“. Джо спира и чака, като се надява да избегне възможни сърдечни драми или сблъсък, и по някакъв странен фокус двамата господа го достигат на практика едновременно. Слабичкият се заема с говоренето. Той е по-възрастен, попрошарен и по-премерен, а и по-притворен.

— Скъпи ми мистър Спорк! Дали пък няма да е по-удобно да влезем вътре? Ние представяме — освен всички други, нали разбирате, — представяме музеите на механичната история „Логънфийлд“ в Единбург и Чикаго…

Само че в гласа му липсва шотландската напевност — дикцията му е чисто английска, с извинителна нотка. Изреченията му не завършват и с повишаване на тона, както е съвременната мода при американците, а прекъсват твърдо, с понижаващ се и ясно отрязан край.

— Въпросът, боя се, е донякъде деликатен.

Деликатен. Джо не обича деликатните неща. О, даже много ги харесва, когато става дума за часовници и механизми, но в реалния живот терминът означава съдебна разправия, пари и усложнения. Понякога ще рече също и че пътя към дома е намерил поредният дълг или престъпление на баща му и предстои да чуе как Матю е ограбил всичките спестявания на свой съратник или е отмъкнал безценна вещ и ще се наложи да обясни, че не — съкровището на Матю Спорк не му принадлежи, за да го раздава; че в наследство му е оставен само празен кожен куфар и вързоп с вестникарски изрезки, описващи най-невероятните изпълнения на татко му. Парите на Матю са изчезнали и никой не знае къде са потънали — дори и съпругата му, а също и синът му, не го знаят и кредиторите му. В този случай обаче въпросът, изглежда, е свързан лично със самия Джо.

В малкия приятелски кръжец на Джо Спорк има само един човек, чийто живот понякога се усложнява от проблеми със закона.

Били, плешив негодник такъв, в какво си ме набутал? Чернилка и горчилка, знам си аз!

„Чернилка и горчилка“: заклинанието на Нощния пазар за крайна сериозност, за катастрофа и зла участ. Джо изпитва непреодолима нужда да побегне.

Вместо това казва:

— Моля, влезте.

Прави го, понеже негово верую е, че Англия е справедлива земя и опитът му подсказва, че дори там, където законът е огънат или строшен, малко съдействие и любезност могат да изгладят някои изумително големи неравности по пътя.

Дебелият влиза първи и слабият го следва, а Джо върви последен, за да наблегне, че не бяга, даже обратното — в леговището му са по негова покана. Предлага на гостите чай и удобни кресла, които те със съжаление отказват. Така че той си прави запарка и слабият преценява, че може би в крайна сметка би искал и той, и вкарва и една сладка като част от сделката. Дебелият пие вода — и то много. И когато всички са се освежили и Джо ги е развел из по-интересните части на работилницата си (полусглобения робот за игра на шах, който прави по поръчка в стил на знаменития турчин, състезателните кончета на пружина, единбургските часовници в кутии), слабият господин сплита пръсти, сякаш да подскаже, че е време да започват.

— Аз съм мистър Титуисъл[13] — заявява слабичкият господин, — а партньорът ми е мистър Камърбанд[14]. Боя се, че това са истинските ни имена. Животът е капризен наставник. Ако в даден момент изпитате желание да се изсмеете, и двамата сме достатъчно големи да споделим шегата!

Той демонстративно озъбва малка усмивчица — колкото да покаже, че и това му е по силите. Камърбанд се потупва по шкембето в знак, че и той също е достатъчно порасъл за тази, пък и за цяла камара други шегички.

Джо Спорк приема това за специално изпитание. Усмихва се любезно, дори мило — човек, който знае какво е да имаш странно име и не изпитва желание да се изсмее. Вместо това протяга ръка и на двамата си гости. Камърбанд се ръкува лекичко. Кожата му е много мека и ръкостискането е нежно, но ентусиазирано. След малко Джо се откопчва и се обръща към Титуисъл.

Той не се навежда напред за размяна на поздрави. Остава изправен и неподвижен, чувства се удобно в собствени води. Ръкува се, сякаш нащрек, че Джо може всеки миг да се подхлъзне и да падне и в такъв случай би му потрябвала опората на здраво стъпилите му обувки осми номер[15] и силата на скелетоподобните му бедра. Косата на Титуисъл е доста оредяла — същински ореол, обгърнал главата му като власинките на спаружена праскова. Заради това е невъзможно да се прецени възрастта му. Четирийсет и пет? Шейсет?

Гледа право в лицето на Джо, твърде спокойно и без притеснение. В очите му — които са сиви и благи — не се забелязва и искрица нехаресване или неодобрение. По-скоро са очи, които излъчват съболезнования или медитират. Титуисъл разбира, че разни малки неразбирателства възникват редовно и че интелигентните и целеустремени хора винаги са в състояние да ги заобиколят по един или друг начин. Ако Джо се подхлъзне, Титуисъл няма да се поколебае да го подкрепи. Не вижда причина за неприятни сблъсъци между хора, които в момента са на противоположните страни на законова партия тенис. Преди всичко е приятен човек.

Джо открива, че всичките му стари, неизползвани и нежелани инстинкти се юрват към повърхността.

Тревога! Тревога! Натискай сирената за потапяне и изпразвай цистерните! Плавай тихо, потапяй се дълбоко!

Чудно каква ли е причината. Поглежда към ръката, която още стиска неговата, и не вижда часовник. Джентълмени от този сорт рядко оперират без часовници, но пък те предават по нещо за личността на собственика си. Разбира се, ако човек желае да избегне подобна комуникация… Погледът на Джо се стрелва към палтото на Титуисъл и открива онова, което търси: джобен часовник на верижка, без никаква украса. Няма амулети, няма масонски значки, няма клубни лога. Липсват лични знаци или емблема. Никакви военни пагони. Празно, голо пространство на изложена на показ вещ. Джо връща поглед на китката. Бутонели. С обикновени глави. Вратовръзката също е масово производство. Този човек е загадка. Скрил е същността си.

Джо поглежда отново към лицето на Титуисъл. Взира се в ясните му, добронамерени очи и открива, че е сигурен точно в едно: че мистър Титуисъл, добродушният любител на шери и член на съвета в град Бат, би си останал с все същото състрадателно и доброжелателно изражение на лицето, дори ако те души със струна от пиано.

Тревожен, майсторът отпуска на своята нощнопазарна персона краткосрочно разрешение за пребиваване на повърхността.

След като приключват с формалностите, Камърбанд сяда и разтваря в скута си тефтерче. От този ъгъл изглежда дори още по-странно, отколкото когато Джо го видя да препуска по „Куойл“. Главата му е с почти съвършено крушовидна форма. Мозъкът навярно е натикан в тясното пространство отгоре. Бузите му са големи и тлъстички, така че, ако беше елен или пък камбала, щяха да предизвикат приток на радостно слюноотделяне у любителите на тлъстите храни и деликатеси. Лъха силно на разреден, но смрадлив парфюм. Тази марка рекламират младежи на сърфове, които от морето влизат безгрижно право в тропически казина с добре надарени, тъмнооки жени. Смрадливката се продава в бутилка с вид на ананас от прозрачно стъкло. Твърде младежки е за дебелия гост, а и не прикрива вонливата Eau de Cummerbund, негов естествен телесен секрет.

— Въпросът бил малко деликатен? — напомня им Джо.

— Боя се, че да — съгласява се Титуисъл.

— За какво се отнася?

— За вещите на починалия ви дядо.

— На дядо ми ли?

Безвредна тема е, а и Дениъл Спорк не е бил нито обирджия, нито изплескан с кръв бандит — за разлика от сина си, — но все пак още повече изправя Джо на нокти.

— Да, точно така. Мистър Дениъл, струва ми се.

— И какво за него?

— Ах. Ами… натоварен съм да придобия дневниците на дядо ви и всякаква кореспонденция, с която бихте се съгласил да се разделите. Заедно с всички образци на работата или инструментите му, които все още се намират във ваше владение. И всякакви странни предмети.

— Ясно.

Всъщност не е ясно — или по-скоро отчасти е ясно, но Джо не може да определи какво точно.

— Упълномощен съм да преговарям за продажбата, така че да стане бързо и да уредим изземването. Новите експозиции обикновено отварят през януари и приготвянето им отнема известно време, така че то е от значение. Посещавали ли сте музея?

— Не, не съм запознат с него.

— Малцина са! Срамота. Но кураторите наистина вършат изумителна работа. Изграждат експозициите така, че наистина умело да ги демонстрират. Непременно трябва да ни посетите!

— Звучи великолепно.

— Щом видя предметите, разбира се, ще мога да ви дам подобра представа каква сума ще сме склонни да заплатим — но разполагам със значителен бюджет. Американски пари, сещате се, не британски. С допълнителни нулички, ако ме разбирате.

— А има ли конкретни предмети, които ви интересуват? Разполагам с малък набор твърде обикновени инструменти, които са принадлежали на дядо ми. Макар че, струва ми се, при мен е и щипката за маса, която е изобретил за гравьорство. Найинтересните вещи, боя се, баща ми изхвърли твърде неформално, докато дядо ми беше още жив…

О, и още как. Дениъл Спорк — премерен и крехък — беше способен с крясък да разтърси покрива и да събори основите на къщата. Кълнеше сина си, че е змия, престъпник, измамник. Нарече го пълзящата буболечка без концепция за чест, без разбиране за нищо добро в човечеството. Обяви го за зъл. И майката на Джо, разплакана и вкопчена в ръката на Матю, порицаваше Дениъл. „Не говори така, Дениъл, моля те! Моля те. Той не е знаел!“

Но Дениъл Спорк гореше с праведен плам. И последната опора на вярата му бе надве строшена. От това светът обедня — и Матю, плът от плътта му, лъжливо и недостойно за прошка копеле, беше слабата брънка във верига от толкова невероятна важност, че нямаше начин да се изрази като цяло. Дениъл му обърна гръб и трепереше, тресеше се и отблъскваше всички членове на семейството. А после слезе в работилницата си да прерови останките от „огнената разпродажба“ на Матю и да провери какво е оцеляло и какво има смисъл да се връща към живот. Едва след половин ден, прекаран в ровене из книжата си и трупане на късчета и парченца на работната маса, с уста все още като горчива черта от болка и с Часовника на смъртта, сложен притеснително пред него да отброява всички тези черни мигове от живота му, старецът погледна към останалите боклуци и започна да се успокоява. Дневникът му, да, той беше запазен. Скицниците се намираха при приятел в занаята и можеха без съмнение да се върнат. Сандъчето му с инструменти го нямаше — магическа вещ с лостове и зъбчатки, която се разтягаше и разгъваше в миниатюрна работна маса, — но самите инструменти бяха налични.

След като подреди в редица оцелялото си съкровище, Дениъл го обикаляше и гукаше на вещите си, отваряше тефтери и галеше кутии, и накрая с доволен вик вдигна колекцията си от джазови плочи, стари, на седемдесет и осем оборота, скътани в предназначена за тях чанта.

— Франки — промърмори той. И след това изръмжа към сина си. — Майка ти!

Единствен Джо — по-нисък от тревата, спотаен сред тази живописна, зловеща караница на възрастните — успя да проникне през гнева му и дори неговият вид само развихри мъката на стария майстор, която се оказа дори по-ужасна.

— Не — отвръща Титуисъл. — Нищо конкретно. Необичайните предмети винаги се котират по-добре, разбира се. Идиосинкратични работи. Непрактични. Или дори интригуващи.

В същото време ръцете му — вдигнал ги е с дланите нагоре, за да предаде искреността си — го предават. Те проследяват очертанията на странен предмет, отсъстващо го рисуват във въздуха, докато говори. Предмет, който Джо е видял наскоро. Странна вещ, с която на теория един джентълмен от верига шотландски музеи може и да е запознат, но чиято връзка със самия Джо би трябвало да е пълна мистерия за него. Във всеки случай що за музей праща двама души с анонимни вратовръзки и празни погледи чак до Лондон, просто ей така? Нима си нямат електрически телефони в Единбург?

Камърбанд досега си е мълчал, заслушан и загледан с извънреден интерес, и от време на време си е водел бележки с нечетлив почерк. Горните листчета на тефтерчето, което ползва, са набръчкани, понеже дланите му са влажни и защото натиска много силно с евтината си писалка от супермаркета — тънко пластмасово стило, което вече се е пукнало в единия край и което от време на време пъха между устните си, за да го подъвче. Сега го вади и мирисът на устата на Камърбанд се добавя за миг към аромата на тропическо-плодовия одеколон, възхитително отвратителен полъх на вкиснала мента, развалени зъби и бъбреци.

— Родни — казва той сухо и Титуисъл го поглежда, после проследява линията на погледа на Камърбанд до собствените си пръсти. Джо вижда как се разгръща поредица събития и осъзнава със секунда закъснение какво ще стане сега: господата Титуисъл и Камърбанд виновно ще се обърнат от силуета във въздуха към домакина си да проверят дали той е забелязал нещо и ще го хванат да ги зяпа виновно. Между тримата се възцарява просветление. О, да. Всички карти са вече на масата, нали? Или пък не са всички, но стигат. Ръждивата машинария на света на баща му се пробужда отново в него, надига се от старо ъгълче в ума му, което дори не е забелязвал досега — забравеният инстинкт, който го подкокоросва да лъже, да мами, да извърта, всичкото накуп.

— Съжалявам, господа — казва поверително Джо, — поставяте ме в твърде неудобно положение. Преди няма и два дни получих сходно предложение от друга заинтересована група и тази сутрин телефонът ми не спира да звъни. Направих някои проучвания и излиза, че не всичките ми ухажьори са с добра репутация… — „Например вие двамата, но това няма да го казваме, понеже искаме всички да се чувстват като в гнезденце от памук и да не скланят към прибързани действия“… — Така че предпочитам да работя с вас. Ако цената ме устрои, разбира се.

Наум прави лека гримаса. Джо Спорк — новият и по-добрен, и съвсем порасъл — не мисли по такъв начин. Вече не. Едно време имаше момче, което го правеше — хлапе, което тарашеше джобове и стоеше на пост, скиташе се из тунелите на Каналджийския обход в търсене на пиратско съкровище и беше напълно убедено, че такова наистина съществува; чиито чичовци, злодеите, бяха изкатерили канализационна тръба в заслепяващ здрач, за да отърват една дукеса от бижутата й, докато Матю Спорк я очароваше и й се усмихваше, и я люлееше на кукичката, а проклетият му син се бе облегнал на стената и играеше на йойото, и си отваряше очите на четири за куки — по-точно за куките на закона, полицейските сили на Нейно Величество, — но Джо си бе въобразил, че тази личност вече не съществува. Няма престава защо му е тъй лесно да го призове обратно.

Камърбанд затваря тефтерчето и поглежда партньора си.

— Почти сигурен съм — мърмори Титуисъл, — че може да се стигне до някакво споразумение за пълната колекция.

— Толкова се радвам! Вашият добър късмет, разбира се, е в това, че съм започнал да сглобявам всичко. Моят — че вече имам подходящ клиент, на когото да го продам…

— Силно предпочитаме да избегнем събития от рода на търгове.

„Изобщо не ви пука. Това е поредният изпит. Защо всички ме проверяват? Нямам нищо, което да ви интересува. Само дето явно имам.“

Матю буйства в ума на Джо, коментира и съветва:

Не продавай. Още не. Ако го направиш лесно, ще прозрат номера ти.

„Какъв номер?“

Какъвто всъщност ще извъртиш.

„Значи да не продавам, а?“

Очевидно не.

Прикрий. Спотайвай. Крий. Мами.

Ден на призраци, повечето — нежелани и неканени.

— Тогава ще очаквам предварителната ви оферта да бъде наистина поразителна. Не че и бездруго няма да бъде такава! А ако сте така любезни да ме извините, господа, имам друга среща с клиент — по съвсем различен въпрос, уверявам ви, — в десет и половина и наистина трябва да тръгвам. Какво ще кажете да се видим по същото време в понеделник?

Следва дълга пауза. „Исусе — мисли си Джо, — те наистина ли ще ми се нахвърлят на момента?“

— Идеално — отсича Титуисъл накрая. Бърка в джоба си и вади защипана между два тънки пръста снежнобяла визитна картичка. — Обадете се, ако срещнете проблеми — музеят има извънредно много приятели. Можем да ви помогнем по найразлични начини.

„Да, сигурен съм, че можете.“

Джо ги гледа как се отдалечават по улицата. И двамата не поглеждат назад. Не спира кола, която да ги вземе. Гостите му изглеждат напълно потънали в разговор и все пак той се чувства наблюдаван — шпиониран.

„Добре. Значи съм много отегчителен, така ли? Правя отегчителни неща. Живея отегчителен живот и никой не може да твърди обратното. Занимавам се с антики и джунджурии и не изненадвам с нищо. Отскоро съм ерген и не след дълго завинаги напускам демографската група 25–34. Харесвам кифли охлюви с канела, каквито в днешно време не се правят, и се влюбвам в случайни, гневливи жени, които не ме смятат за забавен.

Навивам часовници като Дейниъл.

И няма да се превърна в Матю.“

— Били, Джо се обажда. Звънни ми, моля те. Трябва да поговорим!

Джо въздиша, плувнал в нужда от някакъв вид утеха и наясно, че няма познат, от когото с лекота да си изпроси прегръдка, а после се връща на работа.

Джо навива часовниците всеки ден следобед. За разлика от присъщата на повечето му колеги в занаята практика не ги наглася на различно време, така че винаги по някой да звъни. Клиентите го навестяват по уговорка или с препоръка. В днешно време, когато всичко е изучено и таксономизирано, „Спорк и Ко“ се води „целеви бизнес“. Когато го посетят, клиентите му — поне в по-голямата си част — вече знаят какво искат и е слабо вероятно да ги успокои или да сгрее сърцата им покупката на нещо друго само защото то вика „звън“, докато със собственика си пийват кротко чай с мармаладен тарт. Посетителите му търсят великолепие и автентичност — и майсторска направа. Тъй да се каже, купуват си ръкостискане с миналото.

А миналото е тук, уловено на завоя на Темза и в безкрайния шепот на зъбчатки и маховици, усърдното шушукане на добре смазани механични устройства. Ако Джо извади късмет — или когато успее да си уговори среща във връзка с графика на приливите и радиоточката, която държи опряна на крайречната стена, мъглата ще придойде и вълните ще ближат зида, а някой скръбен шлеп ще скърца по реката или дори ще ревне със сирена в гъстите валма, и докато цялата сграда се изплъзва от примката на времето, клиентът му ще се хвърли с главата напред в магията на момента и ще купи предмета, за който е дошъл, макар че — неизбежно — всички идват с очакването да вземат желаното на половината от съобщената им цена. За да остане верен на себе си, понякога се налага Джо да отказва много сериозни оферти. В такива случаи се шегува, че ако някой от двама им притежава другия, то почти сигурно юздите на човека държи работилницата, с все търпеливия призрак на дядо му и неспокойния, буен дух на баща му.

Джо навива часовниците. Ключовете са подредени на малка количка — ако са връзка на халка, тя би дрънчала и ще издраска кутиите, в торбичка ще се налага всеки път да рови в нея в търсене на правилния ключ. Той бута количката и се старае да потисне чувството, че е болничен санитар, който кара мъртвец към моргата.

Дзън-дрън, много съжалявам, времето му дойде.

През последната година Джо започна да си пуска „Радио 4“ на Би Би Си, докато навива часовниците. Тихото бърборене на новините и артистичните пререкания в ефир осигуряват приятен фон, а от време на време четат и прогноза за нивото на реката — успокоителната литания на места, където няма да му се налага да ходи. Флемиш Кап, седем, покачва на девет. Наскоро „Радио 4“ малко го подвежда, понеже в момента новините са доста напрегнати. Заедно с разнообразните климатични проблеми точно сега светът преминава през криза, очевидно наречена „петролен пик“ — момент, след който петролът става още по-труден за придобиване и поради това по-скъп, и в крайна сметка ще изчезне — и като последица на последната среща на онова там някакво си Ге отношенията се обтягат. Джо се надява, че напрежението не е от такъв тип, който предсказва бомбардировки. Не смята за особено отпускащи гневните южноамерикански дипломати, изпълнените със съжаление ирландски авиационни шефове и твърде самоуверените канадски петролни магнати, така че днес радиото мълчи на полицата си.

Пък и бездруго това е най-важното нещо, което прави той с времето си. То е малък, измерим успех в лицето на намаляващите продажби и празното двойно легло, и набора умения, които са били на върха на модата преди сто години, но сега му се струват безполезни и дори жалки. През последните шест месеца Джо всеки следобед води неравна битка със себе си — да не преобърне количката с многото й ключове и да не ги пръсне из цялата стая. Добрата му страна печели само заради представата как ги събира един по един, преизпълнен с разкаяние пълзи на колене, ремонтира надрасканите кутии на часовниците и шепне извинения на призрака на дядо си — и по особени и по-различни причини и на баща си, — а това не му е по силите да понесе.

Звънчето запява над вратата и той вдига очи.

Силуетът на прага е висок. Видимо е, понеже темето му не е особено далеч от горната дъска. Ярката дневна светлина отвън го откроява, но дори и при това положение явно носи черно. Има дълги ръце и крака и е облечен в странна, обемиста дреха, която напомня рокля или роба.

Мис Хавишам.

Джо се чуди дали посетителят има лоши белези. Не може да отгатне. Над главата си непознатият е заметнал парче черен воал или може би платно и лицето му е на практика невидимо. Платът не е прихванат с нищо — свободно пада по раменете на посетителя така, че отгоре извивката е гладка. Изпъкналостта на носа едва се различава. Като изключим нея, главата е безлична и лишена от черти като яйце.

Вампир. Извънземен. После, леко засрамено: самоубиец бомбаджия.

С нелепостта си последната мисъл пробужда у Джо вина и го изтласква на крака. Очевидно е, че щом бомбаджията самоубиец е невероятна версия, то изводът е, че същото се отнася и за другите две.

— Здравейте — казва Джо. — С какво мога да съм ви полезен?

— С нищо за момента, благодаря.

Гласът е басов и хриплив, но приглушен. Звучи като запис, изпълняван през стар грамофон с дървена тръба — Джо има такива отзад. Металните фунии са силни, те карат всичко да отеква с ехо като на старовремско радио. Дървените са по-заоблени и с мек звук. Джо автоматично се навежда да се вслуша и след това се дръпва, когато празното платнено лице го следва, покланя се сякаш да го целуне отстрани и се приближава твърде много и твърде бързо.

— Може ли да разгледам?

— О, да, разбира се. Обиколете. Уведомете ме, ако искате да ви сваля нещо конкретно. Разполагам с наистина отлични грамофони с много специални фунии. И с наистина хубав джобен часовник. Много се гордея с реставрацията му. Прекрасен уред! — Джо позволява на тона си да допусне, че ако някой е дошъл да разгледа, непременно би следвало да завърши посещението си с парад на по-дребните предмети, които е възможно да не са привлекли вниманието му поначало.

Заметнатата със саван глава се свежда надолу, веднъж, и след това по-дълбоко втори път, като чапла.

— Простете, че питам — казва Джо, когато посетителят му не се подмества, — но никога не съм виждал човек, облечен като вас.

— Аз съм поел на пътуване на душата — отвръща събеседникът му без злост. — Одеждите ми напомнят, че лицето на Господ е извърнато встрани от нас. От света. Така се носят членовете на Ордена на Джон Твореца, които се наричат ръскинити[16]… изчаква да види дали това ще предизвика реакция.

Тъй като Джо не знае каква би била приемлива, не си позволява такава. Наместо това, за да завърши разговора, казва:

— Благодаря ви.

Мъжът отстъпва със странно, гъвкаво олюляване.

Джо отправя изпълнен със съмнение поглед след странното, отсъстващо лице и се връща към работата си.

Посетителят се насочва към редица музикални кутии. Една от тях свири нещо леко и весело и той я поглежда така, все едно птица се чуди дали има ядене пред себе си. Миг по-късно се обажда отново.

— Мистър Спорк?

— Да, с какво да съм ви полезен?

— Търся нещо конкретно. Надявам се да ми помогнете.

— Ще сторя всичко по силите си.

— Вярвам, че скоро сте се занимавали с книга, от която се интересувам. Много необичайна книга.

О, да му се не види.

— Ох, леле. Опасявам се, че не мога да ви помогна в тази област. Музика — да. Книги — не… — Джо усеща същинско боцкаме по гърба си. Обръща се и вижда силуетът да се изправя и гладко да се обръща встрани.

— Вярвам, че ще можете. Книгата на Хакота търся, мистър Спорк.

Казано с многозначителен тон.

Джо се колебае. От една страна, никога не е чувал и думица за тази Книга на хакота (хъ-ко-та). Също като плащаницата, която е надянал гостът му, думата има религиозен привкус, а той полага специално внимание да не се занимава с религиозни предмети, независимо дали са църковни часовници или хитроумни плачещи икони с вътрешни резервоари и помпи с часовников механизъм. Почти винаги се оказват откраднати отнякъде, а следователно вървят допълнително утежнени с проблеми. От друга страна, наскоро е бил в контакт с предмет с разнообразни необичайни качества, който е напълно възможно да отговори и на такова outre название; предмет, който му е бил донесен от умерено нечестив индивид, подвизаваш се под името Уилям „Били“ Френд.

Сред гореспоменатите необичайни качества изпъква едно: Дебелак и слабак цъфват в работилницата и неловко и неубедително лъжат как биха искали да купят цялата колекция на дядо Спорк, а всъщност онова, което търсят (според предателските пръсти на Титуисъл), е свързано с тази същата „много необичайна книга“.

— Ужасно съжалявам, но никак не ви разбирам! — отвръща Джо бодро. — Продавам и поправям часовникови механизми. Предимно джаджи — вещи, които правят „звън“ и тъй нататък. Пианоли и автомати. Сред тях като правило няма книги.

— Съществуват текстове, чиято важност не се изяснява веднага на непосветените. Опасни томове.

— Сигурен съм, че има такива.

— Няма нужда от снизхождение — Главата на ръскинита се върти като отвинтена, а плащаницата се събира на гънки по раменете му. Джо се чуди дали ще се завърти от край до край, като на бухал. — Имам предвид, че изпускането на знания пред по-широката общественост невъзвратимо променя естеството на живота ни. По-простичко казано, мистър Спорк, Книгата и всичките й принадлежности са от голямо значение за мен лично. Много бих желал да си ги възвърна.

Възвърна. Не: Много бих желал да открия някое копие, нито дори: Имам известни проблеми с намирането на издателския номер…

Този човек търси предмет, който е притежавал на определен етап. Конкретна бройка. Да, налични са всички признаци за присъщо на Били Френд сгазване на лука, точно така.

— Тя не е ваша, мистър Спорк — заявява ръскинитът с мека окончателност. — Моя е.

Джо си лепва възможно най-угодническото изражение.

— Може ли да узная името ви? Всъщност наистина си имах работа с извънредно необичайна книга наскоро, но се боя, че не й знам заглавието. Мина през ръцете ми като част от една поръчка за поправка. Надявам се, че няма съмнителна история…

О, само колко се надявам. Но съм доста сигурен, че има, щом така казвате.

Ръскинитът обикаля стаята мълчаливо, сякаш обмисля казаното. Джо Спорк излъчва аура на любезно, подобаващо на търговец объркване и не го гледа. Пипка се с бумагите си и се вслушва, опитвайки се да проследи напредъка на госта си из стаята. Скръц-скръц. Дали посетителят потрива брадичката си? Бърше веждите си? Драпа по бюрото с желязната кука на мястото на дясната си ръка?

Когато непознатият заговаря отново, приглушеният му глас е почти шепот и е стряскащо близо.

— Така да бъде, мистър Спорк.

Джо се озърта и открива завитото в плащаница лице на няма и метър от себе си. Подскача леко и дръпва глава.

— Не исках да ви стресна. Ако нямате нищо за мен, ще си тръгна.

— Вземете си визитка и ми се обадете, ако има друго, с което да ви помогна. Или ако могат да ви заинтересуват други предмети от наличните при мен.

— Ще помисля по въпроса и ще се върна.

Джо хлопва капака на подсъзнанието си, преди то да го принуди да изръси „От гроба ли?“, което би било груба забележка. Мъжът с плащаницата се изнизва през вратата и изчезва на улицата.

Били. Не знаеш колко много си загазил!

Преди да се посвети на изваждане на Били Френд от дупката му и да му се накрещи лично, Джо провежда телефонно обаждане.

„Хартикъл“ — с пълно название: фондация за занаятчийски и научни практики „Бойд Хартикъл“ — представлява безконечно хранилище на сто и петдесет години, че и отгоре; криволичещ кошер от пълни с рафтове коридори и витрини, разделени от читални и музейни колекции, неадекватно обозначени и потресаващо прашни, така че да навлезеш в Архивите означава да кашляш дни наред. Претъпкано е до пръсване с всякакви джунджурии, придобити и поддържани, и прибрани на склад в очакване на деня, когато нещо може да потрябва за реставрация или точно копие. Тук ще намерите части от недовършените машини на Чарлс Бабидж[17], както и от парните двигатели на Брунел[18]. Инструменти, проектирани от Робърт Хук[19], стоят рамо до рамо с дървени модели, създадени по чертежи на Да Винчи. Всичко си има история, често и повече от една. Грозната червена тухлена къща на „Бойд Хартикъл“, с все странните кулички по покрива и неоготическите засводени прозорци, е убежище за пренебрегнатите деца на научните пробиви на човечеството и завладяването на света.

Отговарят на обаждането на Джо на второто позвъняване.

— В този дом цар е изкуството — обявява женски глас, плътен и доста настоятелен.

— Сисъли? Джо е.

— Джо ли? Джо? Джо? Какъв Джо? Никакъв Джо не познавам. Явлението, известно като Джо, е илюзия, създадена от съзнателния ми ум, за да запълни неравенството между броя кифлички, които купувам, и онези, които в крайна сметка изяждам. Посредством емпирични проби измамната му истинност е доказана като фалшива. Във всеки случай, съществуващ или не, вече не го е грижа. Избягал е с някаква кучка, без съмнение, и ме е изоставил да умра самотна…

— Съжалявам.

— Така ти се пада. Как си, безсърдечен негоднико?

— Добре съм. Как е „Хартикъл“?

— Огромен и с течение, и пълен със стари боклуци, за които никой и копче не дава. Сред тях — и аз.

— Казах, че съжалявам.

— И смяташ, че едно извинение ще те свали от кукичката, а? Питай Фоулбъри колко пъти е трябвало да се извинява за фиаското с яйчения пунш. И после пробвай пак!

Сисъли обаче вече говори със сърдито умилостивен тон и няколко маслени кифлички ще оправят сметката с нея. Портите на „Хартикъл“ — както Джо чудесно знае, пък и тя също — не са затворени за него.

Отчасти музей, отчасти архив и отчасти клуб, „Хартикъл“ заема една от онези странни ниши в лондонския живот — и физическа, и обществена, — която го прави почти невидим за големия свят и същевременно неизбежен за онези, които знаят за него. Сисъли Фоулбъри е негов библиотекар и в определен смисъл — самата му библиотека. Естествено, въоръжен с достатъчно решителност, човек може да намери дадена книга или предмет и посредством системата с индексирани картони. Това е съвсем удовлетворителна подредба, макар и да е остаряла и — понеже това пред вас е „Хартикъл“ — твърдо аналогова. Но е вярно и че Сисъли е указателят й — нейният азбучник. Ако желаете да намерите нещо в умерена времева рамка, най-добре да питате нея — но много, много любезно и ако е възможно, носете мирни дарове. Прякорът на Сисъли — Човекоядката — не е напълно лишен от почва и съпругът й Боб доброволно се признава за неин роб.

— Сисъли, да си чувала нещо за музея „Логънфийлд“ в Единбург?

— Не, откакто го затвориха. Защо?

Джо Спорк си кима без учудване.

— Просто проверявам. А какво ще кажеш за „опасни книги“?

— О, да, разбира се. Има дузини. Църквите вдигнаха такава врява след пресата на Гутенберг, Джо, понеже сега всеки може да си отпечата каквото си ще, че и да го разпространява. Папите изпадат в бяс за какво ли не. Местни барони се дразнят от злотворни слухове, разпечатани в брошури — много от които са верни и трябва да призная, почти всичките са интересни!

— Гръмотевичен смях в слушалката отсреща. — Има дори няколко библии с печатни грешки, които ги правят леко странни. „Прелюбодействай“ и такива ми ти работи. Хората ги събират, епископите ги горят. Глупави сноби. Сякаш на Господ му дреме на шапката какво е писано с размазани букви.

— Не става дума за такава книга. По-съвременна е.

— Изплюй тогава камъчето, Джо. Що за том — Сисъли натъртва здравата на тази дума, доволна от ръбатостта й, — що за libram представяш на вниманието ми?

— Той я нарече Книга на Хакота.

От другата страна на линията следва остро покашляне, същински приглушен рев.

— Сисъли?

— Тук съм.

— Какво не е наред?

— Хакотата, това не е наред.

— Чувал ли си за нея?

— Разбира се, мътните го взели. Зарежи тази работа, Джо. Бягай надалеч от нея. Отровна е!

— Не мога. Мисля, че ми залепна на обувката.

— Ами, отърви се. Бързо.

— Как? Дори не знам какво е това.

— Това е призракът в мрака, Джо. От Испания до Черната гора и по целия път до проклетия Минск. Кралицата вещица на Кръстопътищата. Кървавата Мери. Баба Яга. Това е проклятие.

— Сисъли! Моля те!

Тя не се умилостивява. Телефонът мълчи. Накрая библиотекарката пита остро:

— Кой е „той“?

— Какво?

— Ти каза „той я нарече“. Кой е „той“? Не е онази гнусна малка пиявица, нали?

— Не. Някой друг е. Явно смята, че е у мен.

— А у теб ли е?

— Ами… не. Но може да е била у мен. Или поне нещо, което много прилича на нея…

Джо чува въздишката на Сисъли или може би просто шумно издишане. Няма да дълбае по въпроса.

— Тази Хакота, Джо. Това е… Торбалана. Разбираш ли? Била е прокажена или… банши. Като майката на Грендъл. От нея се умира. Твърди се, че си е построила замък в едно село и една нощ морето се надигнало и я погълнало с все крепостната стена.

Джо Спорк опитва да се засмее. В крайна сметка казаното звучи доста глупаво. Историите за призраци са абсурдни днес, под слабото, но успокоително слънце — ала Сисъли Фоулбъри е корава стара гарга и не се поддава на фантазии и суеверия. От друга страна — тази заран го навести онзи странен птицеподобен мъж в ленен саван — качулка? гугла? плащаница? — който криеше лицето си.

— Проказата се лекува — заявява Джо твърдо. Отвратителна е, но се лекува и е естествена болест, и не се хваща лесно.

— Джо, не става въпрос просто за болест. По-сериозно е. Прокажените и хакотата просто са две отритнати групи, ясно? Така че въображението ги е сляло. Хората са започнали да ги мислят за едно и също, но те не са. И прокажените, Джо, те се страхуват много повече от хакотата, отколкото обратното. Това са съвременни хора, не средновековни селяни. И… ами, не знам. Малко като гробницата на фараоните е, нали? Има дълъг списък с хора, умрели заради прекомерна близост.

— До какво?

— Мисля, че да го знаеш, е причината да умираш от него.

— Сисъли…

— О, не бъди чак толкова буквален, Джо! Много ясно, че всичко това е глупотевина, но е глупотевина, придружена от букет мъртъвци, и не искам да станеш един от тях.

— Аз също. Добре тогава. Те са лоши. Пирати, убийци, каквито ще да са. Не разполагам с книгата, но някой мисли, че е у мен, и това може да се окаже проблем… — Младежът чува Сисъли да ближе устни за подемане на спор и продължава: — Трябва да науча повече. Ако е опасно, това прави сведенията още по-важни. Забъркан съм в тази история. Смятам, че може да има нещо общо с Дениъл. Можеш ли да провериш и това?

Иска му се да приключи разговора. Ирационално се ядосва на Сисъли, задето е превърнала деня му в извънредно положение.

— Дениъл Спорк? Твоят дядо Дениъл? Защо смяташ, че има нещо общо? С кого си говорил?

Но Джо не иска да отговаря на този въпрос — още не, така че смотолевя нещо и повтаря молбата си. Сисъли, след като си Дава труда да му покаже ясно, че е забелязала как я пращат за зелен хайвер, не рови повече по темата.

— Ще проверя досието. Повечето му неща и бездруго са при теб. Каквото е останало.

— Просто стари дрехи и колекцията му джазови плочи.

Следва кратко мълчание, преди тя да попита:

— Каква колекция?

— Джаз. Музика.

— Наясно съм, пале такова, че джазът е музика — и при това е сред висшите й форми. Добре тогава, започни оттам.

— Защо?

— Защото, освен ако не съм се побъркала напълно, Джо, дядо ти мразеше джаз. Отвращаваше го. Доколкото разбирам на кораба, с който през войната дошъл от Франция, е имало джазов оркестър. Слезли в трюма и свирили на бежанците, докато конвоят бил под обстрел. Падат бомби, цялата онази желязна тръба дрънчи и бумти, а те танцуват по пътя към Блайти. След това Дениъл не можеше да понася джаз. Казваше, че чува само падащите шрапнели и писъците на ранените.

— Ох. Това не го знаех.

— Явно не. Не е подходяща приказка за деца, смея да заявя.

Не. Видно е, че денят му ще се помрачи още повече.

— Трябва ми всяка троха, която намериш.

— Внимавай, Джо. Моля те.

— Ще внимавам. Честно.

— Да. Точно. Добре. Дай ми един-два дни и ми донеси свински пай!

Джо се изсмива за първи път, отпуска се малко. Лекарят на Сисъли категорично й е забранил свинските пайове, но абсолютният й любимец е рипънският пай, който тя смята за овеществена небесна есенция и за него не цепи басма никому. За рипънски пай Сисъли Фоулбъри, дванай-сет стоуна тежка[20], пет фута и два инча[21] на ръст и на седемдесет и една години, с радост ще мине гола по „Пикадили“ през зимата.

Джо затваря телефона и се обляга назад, загледан в тавана на склада и заслушан в Темза.

Бой се от данайците дори когато носят дарове.

О, ами че да. След дъжд качулка.

Три дни по-рано и поверително като шофьор на такси Били френд казва:

— Виж сега, имам нещо, дето може да ти е полезно в професионалното ти издигане, да не казвам за занаятчийската практика. Пък и малко истинска платена работа, договорче, тъй да се каже, с уважаван клиент, всичко чисто и почтено. Нали? Е, какво ще речеш да сториш нещо за мен в замяна и да го наречем „такса за находка“? Взаимно уважение, без хартишки, без данъци, печелим всички… — той размърдва вежди над ръба на чашата си за чай.

Веждите на Били Френд изпъкват в значителна степен върху лицето му, понеже са гъсти и черни, а той си няма нито един друг косъм на главата. Горе-долу по времето, когато бащата на Джо беше повикан да отговаря пред Нейно Величество, задето е бил in loco parentis[22] за голямо количество вносен кокаин (вместо да е in loco parentis, да вземем пример наслуки, за сина си), Били Френд призна за свършен личния си двубой с мъжествения си косопад. В деня на делото — съвсем случайно, понеже по онова време особено силна връзка между Джо Спорк и Уилям Френд не съществуваше — той заряза годеницата си, купи си лъскав нов костюм и накара един бръснар в Кингсбридж да отстрани последните остатъци от младостта му. Оттогава насетне, като изключим различните восъци, които използва, за да докара мъжествен блясък на потресаващо секси кубето си, не се е променил ни най-малко. Били Френд вовеки веков се носи на вълните на суперсексуалната телегенична плешивост на Патрик Стюарт — макар че ще се закълне, че пръв я е изобретил.

Джо като цяло избягва да се среща с Били по делови задачи. От време на време излизат из града, хапват заедно, пийват по нещо. Били е нагъл и смущаващ — и следователно е точно човекът, способен да принуди мрачния Джо Спорк да си прекара добре, та дори и да приказва с жени, които смята за привлекателни. Тяхното приятелство е от онзи сорт с висока трайност, при все полагането на минимални грижи и липсата на очевидни общи точки. Поизбараният Били да си поръчва на развеселено скандализираната сервитьорка поредната бутилка… това за Джо е част от пейзажа — странен и познат, и в крайна сметка незаменим.

Били в ролята си на дилър на антики е по-притеснително явление, фрашкано със сложни въпроси за неясна законност върху движима собственост и освободени от данък задачки в брой — но в този случай Джо е бил достатъчно глупав да вдигне телефона, без първо да провери кой се обажда, Били му е замазал очите и в резултат: седи в тази мазна дупка и пие гъст портокалов чай. Урок по параноя в действие, но без да свършва зле накрая, понеже Джо трябва да си признае, че в момента има дребни парични проблеми и Били Френд — когато не се опитва да му продаде кученце или да го убеди да вземе участие в някаква съмнителна схема, включваща латвийски агенции за модели — е добър източник на благодатно заплатени трудови взаимоотношения, както и искрен, макар и бая щурав стар другар.

— Що за договорче? — пита внимателно Джо.

— Ами, Джоузеф… — Били много обича да се изказва официално, когато ти се мазни, — това е… и в същото време, като разбираш, съвършено не е — защото това е многозначителен и странен предмет, труден за опознаване и е бая сложен, което е причината да се замисля за твоя милост… Това е, както ти би могъл да го наречеш без страх от непосредствено противоречие, макар и в същото време без да изразяваш най-пълната истина… ами, джунджурия. От разпродажба.

„От разпродажба“ ще рече, най-вероятно гепсана. Но всъщност, като оставим настрана крадените антики и свалките с дъщерите на провинциалните кръчмари, Били Френд е член с добро положение на Почетното и издръжливо братство на оплаквачите — което ще рече, че е погребален агент. Което го поставя в много добро положение да се натъква на разпродажби още преди началото на същинското продаване. Но Джо не приема автоматично, че Били наистина купува вещи от опечалените, понеже в едно от многото си други професионални превъплъщения приятелят му е търсач на ценни вещи на свободна практика за нуждите на обирджиите в Лондон и околните графства.

— Сума джунджурии си имам, Били — увещава го Джо. — Може да се каже, че животът ми е затънал в джунджурии. С какво твоята се различава от тези на всички други?

При тези думи осъзнава — твърде късно, — че Били му е сложил капан.

— Ами, Джоузеф, макар да не обичам да се хваля…

Следва силен смях, който кара хората наоколо да ги зяпат — особено младата, флиртаджийски настроена сервитьорка, чието лично внимание Били Френд се старае да спечели още откакто са седнали в заведението.

— Били…

— Това е книга, Джоузеф.

— Книга.

— Нещо такова, да.

— Тогава си губиш времето. Не се занимавам с книги. Искам да кажа, да, харесвам ги. Книгите са хубаво нещо и трябва да има повече от тях. Но не съм подвързвач, специалист по хартия или реставратор. Не мога да ти помогна с повредена книга.

— С тази ще можеш.

— Книгата с часовников механизъм ли е?

— Точно така.

— Понеже, ако не е с механизъм, няма какво толкова да направя за нея, нали? — Джо замлъква. Тази размяна на реплики не се е развила, както си е представял, докато я е преигравал наум. — Какво ще рече „точно така“?

Били жестикулира, за да подчертае величието на онова, което се кани да предложи.

— Предметът е съчетание от книга и устройство. Хартиената част е в приемливо, макар и опърпано състояние, с хубава кожена корица, прилича на дневник. Странното е, че външните ръбове са щамповани на дупки, така че книгата като цяло представлява комплект перфокарти или поне така изглежда. Човек би си рекъл, че е еквивалент на барабана в някоя от музикалните ти кутии. Нали?

Джо Спорк кима в съгласие. Били продължава да жестикулира за емфаза, която с наслада нарича „емвляза“, понеже по този начин предизвиква реакция у дамите.

— И пак там, в същия чувал, в същия дрънчащ стар куфар и на същия олющен таван, където се намира и книгата, има цяла колекция вехти, разпарчатосани чаркаляци и колелца, които биха могли при подходящите обстоятелства и чрез вмешателството на опитен майстор в занаята — например твоя милост — да образуват някакъв вид механизъм, който, според моята изтънчена експертиза, ще успее да прикачи въпросната книга към вала си. Нещо повече, към тях върви и елемент, който не съм способен да опиша другояче освен като голяма златна топка, която образува част от механичния апарат, чиято функция към този момент не съм разгадал. Истинска главоблъсканица! Книга, която е нещо повече от книга и потенциална машина, която да я използва. Поради това, за да избегна използването на неологизъм, Джоузеф, което, както знаеш, презирам, я наричам „джунджурия“.

Джо Спорк се взира с присвити очи в Били. Не го радва с такава лекота да го водят за носа. Знае, че приятелят му е наясно, че такива задачи му доставят особена наслада. Като компенсация за удоволствието непременно ще го сполети нещо, цепещо на две законовия косъм, или може би просто ремонт с вцепеняваща досадност.

— И какво ще трябва да сторя в замяна на работата по тази джунджурия?

— Нищо скучно, Джоузеф, просто едно малко ремонтче — нито е глупаво, нито е гадно, нито е престъпно… — Били замлъква. Сигурно е прочел в изражението на Джо нещо, което му подсказва, че Спорковото търпение е на изчерпване. Вдига умиротворително ръка. — Нека ти покажа пациента, става ли? Доста е специален! — И вече е извадил на масата вързоп. Не минава и секунда, преди да го разгърне. В притихналото кафене уредът е потресаващ. — Пиперливко е, а? Тези викторианци много са си обичали играчките. Техните еротомати, бих ги нарекъл смело. Техните „как ей татенцитуу“, макар че туй изглежда по-скоро като „как е татиту, мадам, и дали мога да ви налея нещо подир края, а и за сестра ви, бива ли?“. Едно време познавах две такива сестри, да знаеш. Страховита двойка бяха!

Въпросният предмет наистина е автомат — кутия на пружина с кукли от ламарина и оловна боя, с плат, който да придаде плът на фигурките, и с бронзов и стоманен механизъм, видим през стъкленото дъно. От едната страна стои похотлив горски със зачервени бузи, а две дами в жокейски дрехи са застанали от другата и когато Били Френд щраква лостчето, фигурките се размърдват една около друга в затваряща се спирала, панталоните на горския се смъкват, а дрехите на дамите се вдигат и от обемистото долно бельо на господина изниква твърде невероятен предмет, който плавно се пъха в съответстващото отверстие на Сестра 1, докато Сестра 2 се обляга на една стена и се самозадоволява припряно, а след това цялото устройство почва да се тресе и главата на Сестра 1 се завърта нацяло, а горският внезапно получава, както изглежда, херния и не може да продължи. Механизмът стърже и след още няколко тласъка спира.

Джо побеснява, понеже се е изчервил. Били Френд се подхилва на сервитьорката, която зяпа ококорена устройството и всъщност не се отличава много от една Сестра 3. Тя се взема в ръце и отвръща на хилежа му, след това се упътва към кухнята.

— Бога ми, Били… — подема Джо.

— Ах, миличък. Хубавец като теб, Джоузеф, а си малко младичък да си толкова закостенял. Слушай, защо не излезем заедно някоя нощ?

— Не, благодаря. Разкажи ми за книгата с часовников механизъм.

— По-рано беше по-забавен, Джо. Прихванал си чувствителност, туй ще да е. Ужасно е да ти се случи такова нещо, състарява те с години. Знам едно местенце в Сохо. Не, не такова местенце, макар че ако ти се ще… не, така си и мислех. Не, просто бар, друже, с весели клиенти. Най-вече австралийци. Отегчени и готови на какво ли не.

— Били, ще ти го повторя за последно и след това приемам, че ми скачаш по нервите. След това изпълнение тук се връщаме към официалните плащания — кеш при доставка. Ясно? Понеже трябва да държа работилницата отворена. Та, Бог да ми е на помощ, кажи сега за твоята джунджурия.

Били Френд премерва Джо и вижда ако не решителност, тогава скука. И мирясва.

— Собственикът я иска почистена и ремонтирана, подготвена за употреба и доставена на един господин в Уиститиел. Това е в Корнуол, между другото. Парите напред, естествено, понеже този свят е суров и нечестен — Били Френд, и той самият и корав и нечестен, въздъхва с тона на разочарован филантроп. — Собственикът също така е осигурил и инструмент за работа. Започнал съм да наричам този предмет „джаджата“. Втори друг такъв не съм виждал и трябва да те уведомя, че ти е разрешено да го задържиш като сувенир или частично заплащане. Джаджата очевидно е необходима, за да се сдобиеш с достъп до някои от подвижните части на джунджурията. Така че всъщност не е двойна оферта, както биха казали нашите американски братовчеди, имайки предвид две в едно, а тройна, което според мен досега е нечувано в света, но с гордост го излагам пред теб в духа на търговията и колегиалното уважение…

Били демонстрира стокаратовата си усмивка.

— И кой е собственикът?

— Един джентълмен никога не издава такива неща.

— Дама е значи.

— Смятам, че без страх от разчупване на печата на професионалното доверие можем да кажем, че тя е от женски пол.

— И не съществува съмнение на кого принадлежат предметите?

— Никакво. Много достолепна стара гарга, така бих казал.

— Придобила ги е на разпродажбата, която спомена?

— Ах. Тук вече ме хвана, Джоузеф. Заради моя нещастен навик да утвърждавам за всеки предмет, чийто произход нямам свободата да разкрия, че идва от разпродажба на наследство. Това отблъсква въпросите и създава подходящо усещане за gravitas[23].

Той вдига вежди така, че приятелят му да се възхити на ясната, неподлежаща на съмнение честност в погледа му.

Джо чака. И чака. И чака, добил леко наранен вид. Накрая…

Метни ми ги този следобед — казва Джо.

Били Френд се ухилва и подава ръка да сключат сделката. Плаща сметката и взима телефонен номер от сервитьорката. Джо увива отново еротомата в хартиената му опаковка — за пренасянето.

Липсваш им на Нощния пазар — осведомява го Били от вратата към улицата. — Питат за теб. Не е същото без… Така де. Трябва да наминеш.

Не — отвръща Джо Спорк. — Не трябва.

И дори Били Френд не оспорва това твърдение.

Сирената на влекач отеква над реката. Джо Спорк изтрива за момента Били от мислите си — лошите новини в крайна сметка винаги те намират — и избира ключ от количката, след което пресича мрачно пътя и слиза в тясна, зловеща задна уличка до заключена с катинар порта, вмъква се през процеп между две сгради и накрая стига до редица ръждиви и обрасли с мидички врати, обърнати към реката. Входове за предатели[24] най-вероятно или водни гаражи — но за много малки лодки. Възможно е и по времето на по-ниското ниво на водата да са били съблекални за плажуващи. Джо си няма представа. Призрачна архитектура, която още се крепи, след като причината за съществуването й е изчезнала. Сега обаче в една от кабинките съхранява онези късчета от миналото му, за което не иска да мисли особено много. Отваря вратата на всеки няколко месеца, колкото да се увери, че водата не се е вдигнала над нивото на малката чертичка червена боя, която отбелязва на стената всяка есен, но като изключим това, оставя тайните на помещението на мира.

А то, без съмнение, си има тайни. Съседният чифт врати, както случайно знае Джо, изобщо не води към склад, а се спуска до старо бунище за муниции, свързано с участък от викторианските тунели на канализацията, който пък води към средновековна крипта, а тя на свой ред влиза под стара пивоварна. Човек с точна карта може да върви оттук до Блекхийт и изобщо да не излезе на слънце.

И някъде там долу, макар че Джо никога не е ходил там, се намира празното леговище, където Матю Спорк е подготвял първите си нападения върху банковото общество на Лондон. В сводеста зала от червени тухли и камък от Йорк Матю за първи път стреля с картечния си пистолет „Томи“ и се научава да язди ритника му. Младият Джо, израсъл на равномерна диета от комикси и небивалици, си въобразяваше, че баща му е отблъснал руска армия в каналите, избил е извънземни и чудовища и е опазил Лондон за малките момченца. Всеки ден беше онзи, в който Холандеца Шулц и корпорация „Убийство“ се сражаваха в „Палас Чопхаус“[25], и всеки ден бащата на Джо се измъкваше невредим. По време на бляскавите му, коленопреклонни сънища Матю крачеше като титан, обгърнат от барутен дим и слава.

Джо се чуди от време на време къде ли е картечният пистолет. Години наред стоеше във витрината си в кабинета на Матю и на наследника на Дома на Спорк не му се позволяваше да го пипа. Разрешено му беше да гледа, ококорен, докато таткото го почиства и понякога лее патрони за него. Но оръжието не беше играчка — в никой случай — дори по празници или на рождени дни.

Един ден, синко, ще те науча, както му е редът. Но не днес.

Не и до днес, както стана накрая. Може би оръжието още чака нейде там, долу.

Лондон е стар и всяко поколение добавя по нещо към потайностите му.

Вратата заяжда и се налага да я ритне. Засъхнала тиня и още ракообразни — и плискане, предизвикано от нещо живо, което си е плюло на петите. Знак, че реката се прочиства. Което обаче означава и че вратата ръждясва по-бързо. Кислород, малко сол и изобилие от бактерии. Джо ще трябва да слезе тук долу и да я смени. Или пък да остави Темза да се погрижи и последните късчета от живота на Дениъл да отплават за Холандия… и да свалят камък от раменете на внука му. Той ще се чувства по-празен, но олекнал.

На кука на нивото на раменете виси фенерче с динамо. Джо се подхилва, че светилничетата с манивела в момента са върхът на модата. Конкретно това го е направил под наблюдението на Дениъл, още деветгодишен. Двамата дори надуха заедно крушка — стъклено балонче с жичка, напомпано с инертен газ. То гръмна почти веднага и се наложи да го заменят с крушка от магазина.

Бялата светлина на фенерчето разкрива мешавица от дреболии — порцеланова крава, червено-черна каша, която — както Джо знае — е пълна с гниещи гумени ластичета, ужасяваща марионетка с отрязани конци. И пак там, на отсрещната полица — твърда кожена кутия в прозрачна найлонова торба, която да я пази от влагата — колекцията плочи на Дениъл.

Джо я сваля и после, по причини, които не разбира напълно, изважда една плоча наслуки и връща останала част от колекцията обратно на рафта. След малко вади от джобовете си още два предмета — и двата са скорошни придобивки — и ги поставя до торбата с плочите.

Това е върхът на параноята. Все едно да проверяваш под колата си за бомби, понеже на асфалта има парче жица.

Джо пъха плочата под шлифера си и така я връща до работилницата.

Грамофонът е класика: с фуния в наситено кафяв махагон и корпус от лакиран дъб, дискът му е покрит с филц и обкован в сребро. Дори ръчката е красива. На Джо са му потрябвали месеци да го ремонтира. Предишният собственик го е съхранявал на таван, пълен с прилепи.

Навива го полека, понеже дори в нетърпението и възбудата си човек не бива да припира дамите. Иглата е стара, така че слага нова. След това си прави чаша чай и прочита надписите на калъфа. Слим Гаярд. Джо никога не е чувал за Слим Гаярд. Високият, паякопръст Слим, който пие по бутилка уиски на всяко представление и пуши цяла нощ, и може да свири на пиано с обърнати наопаки ръце. Не, забележете, с кръстосани длани, докато той самият е легнал върху столчето пред пианото, а с наистина обърнати, с кокалчетата на пръстите надолу.

Джо поставя плочата на филца и слага иглата.

Определено не свири Слим Гаярд. Поне толкова е ясно.

Женски глас — мек и стар, и изпълнен с емоция. Дамата не е англичанка. Французойка? Или нещо по-екзотично? Джо не е сигурен.

— Толкова съжалявам, Дениъл.

Кофа с ледена вода се изсипва върху главата му и се стича по врата. Косъмчетата по ръцете му са като виновна нощна стража — до едно стърчат в стойка мирно. Невъзможно, невъзможно. Глас на мъртва жена. На мъртвата жена. Съвсем личната семейна призракиня на Дома на Спорк — и е заговорила тъкмо Джо. Няма коя друга да е. Коя ще тръгне да се извинява на Дениъл Спорк върху запис на плоча, направен в малка будка в „Селфридж“ за няколко имперски пенита? Коя друга би скрил Дениъл по този причудлив начин, като захвърли братлето Слим и премести на тази плоча етикета от средата, та никой никога да не разбере какво си има?

Франки.

— Толкова много съжалявам! Не мога да остана. Имам работа. Това е най-великото, което съм правила. Най-важното. Ще промени света. Истината казвам, Дениъл. Кълна се — истината ще ни освободи!

Наситен, прекрасен, гърлен… Глас като на Едит Пиаф. Като на Ърта Кит. Глас, изпълнен с цялата страст и съжаление на бежанец, и с увереността на пророк.

— Никога не бива да издаваш тайната. Иначе ще ме спрат. Онова, което се налага да сторя… ще изкорени толкова стари и изгнили дървета, и има хора, които са си построили къщи от тях. Има мъже, изсечени от тази дървесина. Всички лъкове и стрели на света са направени от нея, а аз ще я съсипя. Ще ни направя по-добри, отколкото сме. Трябва да сме по-добри от сега!

Джо чака тя да каже „Обичам те“, но Франки не го прави и другата страна на плочата е празна — безконечен безплътен шепот, като дъжд по стар улук от ковано желязо.