Машина за ангели

XVII Обратно на седлото; Старите съучастници; Председателят отказва да съдейства на търсен престъпник

Отново в мазето на пивоварната, Джо се взира по протежение на дълга, широка галерия към редица манекени, облечени в бракувани армейски униформи и купувани втора ръка дрехи, всичките нагласени в разнообразни агресивни пози. Плешиви, слепи врагове. Зад и над тях има кутии, дъски и водни туби, които да защитават стената. Матю е отдал краденото си пространство за тренировки; тук е водил момчетата преди нападение да се вкарват във форма и смътните жълти електрически крушки, инсталирани от тях — светещи, разбира се, с краден ток — все още висят от тавана.

Джо честно си признава, че е очаквал досега вече да има план — смел, щурав, хитроумен и взривоопасен, — съгласно който ще надхитри и надстреля войниците на Опиумния хан и ще ги вкара в „Шароу Хаус“. Мечтал си е как изниква от тръбите с цяла армия, спуска се от кулата с другарите си и излиза иззад завесата, да разкрие, че е подкупил иконома.

Вместо това не разполага с нищо. Чертеж, който разкрива само силни страни, обещание за сътрудничество за препятствие, което всъщност не е голям проблем; пистолет, момиче и адвокат.

Джо се ухилва в полумрака. Това последното поне е напълно автентична гангстерия.

Отваря калъфа за тромбон и поглежда към оръжието. Лъскавият, добре смазан метал му смига. Джо чака откровение, но не го получава. В крайна сметка това е просто пистолет; остаряло и неточно бойно оръжие, обожавано от алкохолната мафия в САЩ по време на сухия режим. И, честно казано, то е по-скоро украса, отколкото важен инструмент. Дори по времето на Матю е имало по-добри оръжия, има и сега; по-леки, по-бързи и по-смъртоносни.

Джо разопакова томито и оставя ръцете си сами да сглобят частите. Щракване, завъртане, цъкване. Елементарна работа. Очевидна. Изработката не е грубовата, но вещта е простичка. Макар че оръжието е елегантно по свой собствен начин. Джо разиграва пантомима: Няма да ме пипнеш жив, ченге!

Не е толкова смешно.

Вече внимателно, вдига оръжието на нивото на рамото си, избира варианта с единични изстрели и се прицелва по протежение на стрелбището. Издишва, прогонва напрежението от тялото си и след това се подготвя да получи отката, който ще последва. Загледан по дължина на дулото, държи отворени и двете си очи и прихваща манекена във V-образната чупка на задната мушка. Цели се в тялото, не храни илюзии за точност. Оставя се да почувства момента. В крайна сметка младият Джо копнееше за този миг повече от всичко друго на света и, кой знае защо, така и не му разрешиха да опита.

Дърпа спусъка.

Трясъкът е оглушителен. Струя огън излита от дулото и прикладът го ритва в рамото. Изстрелът се отклонява в мрака. Стиснал зъби, Джо стреля още пет пъти с предположението, че шестицата е късметът на стрелеца, и отива да види какви щети е нанесъл.

Няма такива. Манекените са непокътнати. Зад тях куршумите му са нацепили няколко дъски и са олющили стената.

Джо се взира в пистолета в ръцете си и се чуди дали ще заплаче. Вместо това се връща на столчето си и сяда. Вдишва дима на безполезното оръжие.

Няма си представа какво да прави. Предполагаше се стрелбата да повиши духа му. Вместо това го е смазала — вече е късно и съдбата на света очевидно виси на косъм.

Така че той седи и се взира в нищото.

Поли Крадъл пита:

— Имаш ли нужда от помощ?

Влязла е съвсем тихичко и сега леко побутва Джо по рамото. Пръстът й го обръща към нея и лека целувка бръсва устните му. Гневният мечок мачка вътрешностите му: Ще опазя тази жена в безопасност. Ще ухапя всеки, който се държи зле с нея.

Мечокът, най-малкото, няма съмнения.

Поли му се усмихва, сякаш е чула ръмжене в ума му, и се намърдва в скута му.

— Е, хайде де. Какво правиш?

— Търся Матю — признава й Джо.

Тя кима разбиращо:

— Но него го няма?

— Не.

— А защо Матю?

— Понеже това е по неговата специалност.

Поли се взира в часовникаря и после с извънредна прецизност издухва ругатнята право в лицето му:

— Глупости на търкалета.

— Какво?

— Глупости казах. Пълна мухльовщина. Какво… ха! — Тя губи дар слово. — Джо. Не трябва да търсиш Матю. Ти си си ти. Синът му. Но най-вече си ти. И ти си добър в тая работа! Погледни последните няколко седмици и ми кажи, че греша.

Той се кани да го стори, но Поли насочва единия си пръст право в окото му. Самостоятелен суперзлодей сама по себе си. Да. Това признание определено включва колегиално уважение.

— Добре — кима Поли Крадъл. — А сега ми покажи пистолета.

Когато го прави, тя си умира от смях.

— Стреляш с него както ти се ще да стреля, Джо — обяснява Поли Крадъл, когато отново си връща дар словото, — не така, както смяташ, че трябва. Да върви по дяволите трябването. Кажи го заедно с мен.

— По дяволите трябването — повтаря Джо добросъвестно и тя го кара да продължи до безкрайност, докато усещането за всевластие отново го извиси. Прекрасно е да си новият, безстрашен Джо, но също наподобява и плъзгав пън: той може да повърви известно време по него, но спре ли, губи опора и пада. Инерцията е важна, също и практиката. И е по-лесно в чуждо присъствие — пред някой, който може да се зарадва или обиди. Джо открива, че работи за публиката.

Поли му се ухилва възбудено от тъмното отстрани. Махва към пистолета: хайде де.

Джо застава широко разкрачен, превключва томпсъна на пълен автоматик и усеща както шлифера на раменете си, така и възбудата на някогашното дете в себе си. Това е оръжието. Онова оръжие. Оръжието на татко! Строго забранената неиграчка, пособие на гангстерския занаят.

Щура усмивка разтяга устните му; не кротката носталгия от първия му опит, а истинска откачалска радост. Той я оставя да оголи зъбите му, след това дърпа спусъка, все едно пуска на вода океански лайнер.

Пистолетът вие и подскача, разпраща ударни вълни по раменете и гърдите му. Джо се бори с него, сражава се да го наведе надолу, държи пръста си здраво върху спусъка. Гангстерите не стрелят като някакви загубеняци. Дявол го взел, не. Те се отприщват разгорещено срещу врага, причиняват щети на собствеността, оставят следа. Гангстерът не е снайперист. Той е буен, безгрижен, разгорещен. Той е луд като бръснат котак.

Накрая Джо практически се обляга на оръжието, сякаш то е малък, жилав демон, който се опитва да избяга от сандък. Изпразнил е целия пълнител и се смее с пълен глас — откачен, ужасяващ и ужасен смях. Накрая ревът спира, звярът се усмирява и щетите са изумителни. Джо се взира в стрелбището между спиралите дим и прахоляк.

Манекените са на парчета. Късове и трески от тях са пръснати навсякъде, има и размазани по стената отзад. Самата стена е нащърбена и надупчена от куршуми, а сложените да обират рикошетите дъски и варели са направо за боклука. Навсякъде тлеят пламъчета и е пълно с овъглени дупки. Джо си проправя път през разрухата и се звери на делото на ръката си. И отново — проумява.

— Уха! — възкликва Поли.

Джо Спорк я сграбчва и я целува звучно и триумфално.

— Ти си гениална!

— Така ли?

— О, да. Така. Понеже схванах. Вече разбрах. Именно заради това е всичко. Догмата на оръжието.

Поли се усмихва.

— Разкажи ми за нея?

Джо се хили:

— Представи си — да речем, че имаш някакво друго оръжие, а аз държа това. Нали? И като преброим до три, и двамата ще започнем да стреляме. Всъщност би трябвало да спечелиш. Ти ще си по-бърза и по-точна и можеш да се наведеш и да се прикриеш, и ще ме разнищиш. Нали? Как ти звучи това?

— Никак не ми харесва.

— Именно. Понеже човекът с картечния пистолет просто стъпва стабилно и се развихря, и никой не знае — наистина никой — какво ще стане накрая. Това е оръжието на хазартния играч. Гангстерско оръжие. За него не са важни съвършенството или умението, или дори оцеляването. Важното е да има патрони и да го завъртиш добре. То е голямо и е шумно, и е идиотско, и казва: „Дай най-доброто от себе си! Понеже един от нас ще падне и не знам, пък и не ми пука кой от нас ще бъде!“

Джо се ухилва отново.

— Значи отново се движиш по коловоза — щастливо отбелязва Поли и го вижда да кима, а после още веднъж — по-бавно, и при това Джо се ококорва широко. Сполетяло го е престъпно прозрение.

— О, да — казва той въодушевено. — Да, по коловоза се движа. Абсолютно.

— Мърсър! — крещи Джо Спорк от горната площадка на стълбите. — Сестра ти е гений!

— Какво? — Мърсър поглежда към него и се привежда леко.

— Не, не е, определено грешиш… — И когато това не оказва никакъв резултат върху грейналия Джо, продължава: — О, мамка му. Старият Джона предвиждаше, че ще стане точно така. Каза, че един ден ще търча подир теб като последния от братята Маркс[150] в опит да хвана вазата. Казах му, че ти си разумен човек.

— Бях. И виж докъде ме докара. Така че сега не съм.

— Джо, какво…

— Няма време. Трябва да се приготвя. Кажи на Йорге, че тази нощ ще ми трябват всички.

— За какво ще ти трябва?

— Той ще знае.

— Но аз не знам!

— Имам план.

— Що за план?

— Ще го намразиш веднага.

— О, прекрасно.

— Нека първо се погрижим за армията, а после ще се караме.

— Армия ли? Каква армия?

Джо се ухилва и изчезва.

— Каква армия? Ти нямаш армия! Като изключим — Мърсър посочва разплутото на дивана куче — най-малкото токсично въздушно оръжие в света ето там! Джо? Джо!

Поли Крадъл излиза от Каналджийския обход с очи, втренчени в една от картите на „Шароу Хаус“.

— О — казва тя след малко. — Охо! О, леле! — Дългите й нокти подраскват леко по лъскавата хартия, проследявайки стария релсов път, който води към едната стена на крепостта. — О, леле-леле… — Дъхът й засяда в гърдите.

— Какво? — пита брат й.

— Той отново върви по коловоза.

Съобщението на Йорге стига до хората един по един — Нощният пазар си няма уебсайт, нито дъска за обяви — но всеки бандит, прекупвач, фалшификатор или фиксатор, на когото каже, споделя с още петима и после с десетима. Поканите се разлитат до всички големи играчи, а слуховете — до всички малки, но клюкарницата на Пазара все едно раздава злато. Цялата тази дандания, разбира се, стига в крайна сметка до ушите на силите на закона, но Йорге е свикнал с изтичането на сведения и посява лъжи и измами пред известните издайници. Полицейски отряд е изпратен в Манчестър на лов за снарки[151], друг отива чак в Брей. Към обед аналитиците вече са затънали в сведения за Спорк и по времето за чай ругаят. А междувременно истинските получатели на вестта я чуват все по-ясно и по-ясно: Джо Спорк планира нещо голямо.

Големия Дъги, боксьор и продавач на понички, е лежал в затвора заради обира на пощите през 1975 г. и е излязъл навреме за смъртта на Матю и променящия се свят. Когато му се обаждат, тъкмо пере кърпи и се мъчи да измисли начин да не миришат на престояла на слънце риба.

Джо Спорк готви голям удар.

Какво, Джо Часовникаря ли?

Аха, ама вече не е такъв. Казват, че било най-големият удар досега. Чух, че Матю го планирал преди смъртта си.

Дъги, разбира се, приема начаса.

Дизи Спенсър върти шофьорската школа „Карнаби-Ройс“ и учи старите дами, които никога не са карали в града, как да навигират из платената зона в центъра. Бизнесът й процъфтява буйно след скорошната поява на саудитските величества. По времето на Матю — когато не е била под дивана с Почитаемия Доналд — тя е била най-добрата шофьорка за акции от Шордич до Хенли. Отегчена е до смърт и готова да се пръсне.

Джо Спорк набира хора.

Дизи не се колебае и за миг.

Каролин Кейбъл — леля Каро — изобретява ключалки за компания, за която никой не е чувал, но която прави ключалки, наистина невъзможни за отваряне с обтегач и шперц номер три. Най-простата е и най-добра — няма ключалка, а само дръжка и чекмедже, в което поставяш ключа.

Поставяш го, затваряш чекмеджето и завърташ дръжката, ключът влиза в ключалката и вратата се отваря. Ако зъбчетата не пасват, няма втори опит. Няма и начин да се добереш до механизма на затворено чекмедже, нито да завъртиш дръжката, докато то е отворено. Сбогом и благодаря, че наминахте.

Бракониер, станал горски пазач — Каролин мрази всеки миг от живота си.

Джо Спорк…

— Божке, да! — възкликва тя.

Пол Маккейн, от рода Маккен от Гранчестър, е изпуснал славните дни и много му се ще да е било обратното. Татко му е крачил рамо до рамо с големите: Матю Спорк, Там Капъс и другите. Веднъж са отмъкнали от Природонаучния музей динозавър, предвиден за един индийски господин, който имал подходящо за него свободно място в дома си в Гоа.

Честно. Да краднеш динозавър! Днес такива престъпления не се случват.

Пол веднага приема предложението и остава с усещането, че е спечелил лотарията.

Слухът се разнася и бандитите от Лондон не са имунизирани срещу сантименталност. Животът им вече не е забавен — може да е професионален, но е сив. Сега си имат счетоводители и данъчни консултанти, такива им се намират и на служителите на реда, и хич не ти се ще да те разследва тая сбирщина — в никакъв случай.

Но истината е, че Джо Спорк готви голям удар.

Което ще рече, че ще има фойерверки.

Освен това да не забравяме и другите: тези, които са станали професионалисти и са се справяли добре, но не обичат изненадите и показността. Дейв Тригейл, който може да прехвърля пари по целия свят, да ги налива в бялата икономика и да ги връща пак в сенчестата, и после да повтори; Ларс Шведа, някогашен учител на Джо по основи на личната защита, който може да ви извади от обращение на седем езика; Алис Рибек, с неизвестен произход, сега спасителка на изгубени журналисти от чуждестранни земи, и — поне така се твърди — изчезва по поръчка на твърде любопитни детективи. Половин дузина други, чиито имена се споменават само шепнешком или изобщо не се говори за тях.

Те също получават поканата от Йорге, от Там, от новата адвокатска компания, която се е кръстила „Еделвайс Фелдбет“[152] или от знаци и неизвестни знамения.

Джо Спорк готви голям удар.

Сред поканените има хора, вече отвикнали друг да ги командва, и такива, които не приемат с лека ръка среднощните шумотевици. Не се радват на фойерверките. Още по-неудобно им е в компания на други като тях, тук — за Бога! — в голямата зала на клуб „Пеблъм“ (при изказаното с най-упорит sotto voce недоволство на Хон Дон). Но къде в крайна сметка е по-малко вероятно да търсиш сборище на страховити бандити освен в един от най-луксозните джентълменски клубове в „Сейнт Джеймс“?

Настъпва часът и малко подир него тази величествена, стройна маса престъпници започва да губи търпение. Да, без съмнение са подновили някои от старите си познанства и са се видели с хора, с които винаги са смятали, че са мелили добре едно време, а са завързали и нови връзки с хора, които са на гребена на вълната днес (хо-хо!) и, разбира се, винаги е хубаво да чуеш с какво се занимават всички останали, дори и по възможно найнеангажиращ начин, и да съдиш по думите им дали ти се отваря някаква възможност, може би дори вероятност, за сътрудничество. Но все пак (шепнат черни костюми и сериозни изражения, издокарани мадами и елегантни госпожи) времето е пари. Плюс това Големия Дъги, както и Каро, а и Тони By, които са седнали по краищата и в сенките, се чувстват не на място и твърде неудобно и им се ще да се намират някъде другаде.

След това от източната врата влиза един господин. Влиза тихо, сякаш не го чакат с нетърпение. Усмихва се, ръкува се и маха на присъстващите, и оставя слухът да го направи по-голям. Разперва широко ръце и прегръща уважаван другар, чиято банка специализира в дискретността.

— Лиъм! — Възкликва новодошлият. — Чума да ме тръшне дано! Лиъм Дойл, да му се не види, чух, че си бил умрял!

— Нищо подобно! — виква старовремецът. — Не съм си отишъл още и майната им на онез, дето им се ще да е така! В старата касичка още има парички!

— Сигурен съм, че звънкат! — отвръща събеседникът му — Наистина съм сигурен. Можеш ли още да танцуваш, Лиъм? Едно време танцувахте фокстрот е Каро в къщата на Примроуз Хил.

— Да му се не види! — отвръща Лиъм Дойл. — Ми че така беше! В онези дни с всякоя бих си потанцувал. Сега… нямам представа. Не съм танцувал от… ох… ами… — И гласът му пресеква.

Но преди разговорът да се вкисне, приятелят на Лиъм казва:

— Обзалагам се, че още си го можеш!

И Лиъм потвърждава, че си е така, може си го, разбира се! Разбира се, че го може.

После идва:

— Здраво, Саймън, знам, че си ти, мили Божке, това жена ти ли е? Колко готино, кълна се, на кралица прилича и не говоря за нашата проклета кралица, Бог да я поживи, за Титания става дума. Ами да! Може ли да целуна булката? — Новодошлият я целува, лепва една голяма на нежното, мило лице и се хили, все едно е спечелил награда. — И Големия Дъги! Видях, че си тук! Стани от пейката, човече! Нали помниш Дъги, Саймън?

Саймън го помни, всъщност едно време са се изпопребили и дяволите да го вземат, ако Дъги не е най-коравото копеле, което някога го е удряло, кълна ти се, Дъги, още го сънувам тоя момент как се задава оня ми ти юмрук към мене!

— Е — признава Дъги, — сега не ги мешам. Уча младите. Но от време на време им показвам това-онова, да се посмеем. Мисля обаче, че ме пускат да мина между капките… — И се усмихва с липсващи зъби, а всички си мислят: „Не и ако яката им се ще да слязат от ринга живи, нищо подобно“. — Ами ти, Саймън?

— Е, сега — казва Саймън, малко натъжен, — сега с друго се занимавам. Още следя бокса, така де… поне доскоро…

И отново следва съжалителен шепот. Толкова неща, които правехме заедно. Толкова закони, които нарушавахме и над които се надсмивахме. А сега се мъкнем наоколо и трупаме пари, и какво сме станали, ако не сме вече бандити?

Е, богати сме, разбира се, и това ни прави по-щастливи.

По-щастливи, точно така.

И цикълът продължава до безкрай. Джо има дар, помни всяко лице и в него гори плам, буен трескав копнеж за дните, които всички вече са забравили, а има и силата да ви накара да вярвате. Зад гърба му се разнася шепот: това е Джо Спорк. Той е намислил голям удар и ще ни моли за помощ.

Няма начин да не е голям.

И ще ни моли, нали?

Ама естествено.

А накрая, когато нервите и носталгията всеки момент ще кипнат, Джо се покатерва върху извънредно скъпия италиански кожен диван, както си е по работни ботуши, и заявява:

— Предполагам, чудите се защо ви повиках всички тук тази вечер.

Така е. Разбира се, че се чудят.

— Може и малко да съм ви подвел в известен смисъл. Струва ми се, май казах на Йорге, че планирам голям удар. Е, нищо подобно… — той се усмихва широко, като палаво момче, лицето на Матю наднича над полото му с цвят на горчица и шлифера от кафява телешка кожа, наложено върху обветрените, масивни черти на сина му. — Не планирам голям удар. Планирам десет. Или сто. Колкото са нужни, за да упражним влияние. Става дума да грабнем голямата награда. Става дума да ограбим всички банки в Лондон и половината от Хатън Гардън, да ударим заплатите и хазната, и всичко помежду им. А сега, понеже ви видях, знам, че вече не се занимавате с такива работи. Или поне знам, че така си мислите. И знам също, понеже сме се видели, че когато гледате обира от „Бонд Стрийт“ с момчетата, дето се нагрухват добре и влизат в пандиза след няма и седмица[153], или диамантите от „Хийтроу“[154], или „Милениум Доум“[155]. Е, гледате ги тези скапани удари и си мислите: Че аз можех да се справя дваж по-бързо и да отнеса двойно повече, и когато куките се домъкнат, ще си седя в проклетия „Дюкс бар“ и хич няма да личи, че нявгаш съм ходил другаде. Понеже тези удари бяха грандиозни, но нямаха завършек, и бяха нафукани, но нямаха класа. А вие имате класа.

Старите съучастници се хилят един на друг. Естествено, че имат класа. Знаят важността на топките, но знаят и къде им е мястото на ума и преценката — и освен всичко друго знаят как да се измъкнат сухи. Лесно е да ограбиш. Трудното е да ограбиш и да останеш чист — ето това отделя мъжете от момчетата, нали?

— И аз помня как се правят нещата, нали? Помня, когато доставката „Болдбрук“ беше поета от един или повече неизвестни извършители и полицията нахълта в клуб „Криспинд“, понеже имаха сведения, че там било бордей. То без съмнение си беше. Но когато дофтасаха куките, всичко беше пълно с големци по гащи, така че когато същият пич се обади за обир при Болдбрук — десет минути преди да го извършат, — от полицията му казаха да си го завре отзад и после, разбира се, когато самият Болдбрук звънна, и на него му пожелаха същото. И никой никога не пророни една проклета думица как стана номерът — нито касоразбивачът, нито лостовите, нито някой от групата, понеже те всичките бяха свестни мъже. И свестни жени. (Няма да посочвам поименно, но бих могъл. Всички знаем кои бяха. Но никой от нас никога не си отвори устата, нали?) Обаче като ви погледна, виждам и още нещо. Виждам талант, който се похабява. Виждам умения, които никой преди или оттогава насетне не е демонстрирал. Виждам големи престъпления и бързи удари, виждам майстори на плана и фалшификатори, и обирджии, и контрабандисти, и катерачи, и ръкопашни бойци, и силни стрелци, и шофьори с оловни подметки… и какво сте свършили за нас напоследък? Оставили сте престъпността да стане нафукана и скучна. Вие сте богати и си умирате уважавани. Виждам те, Боб Рейнолдс. Виждам те с ръка в шина. Катастрофирал си с мерцедеса в пясъчна дюна със скорост сто и единай-сет мили в час на рали Париж-Дакар. Понеже си отегчен. Толкова си отегчен, че си готов да пукнеш. Всички сте уважавани и на спокойствие. И нито един от вас не се забавлява. Е, аз съм загазил здраво. Пипнах нещо, което не биваше. Знам работи, които не трябваше. Във война съм с брат Шеймъс от ръскинитите и с мистър Родни Титуисъл от Съвета по наследството — и онова, което ще ми сторят, ако ме набарат, е направо неописуемо. Бягам от закона, а в последно време тази писта е къса. Спипаха ме веднъж — няма да позволя да се случи повторно. Този господин тук няма да влезе втори път в бялата стая да го измъчват. Не пак. Тъй или иначе, това няма значение, понеже враговете ни ще си доведат баретите. Бог да е на помощ на всеки нещастник, когото спипат навън с федора… — Джо се усмихва отново и този път усмивката му е вълча, бойна, усмивката на вътрешния варварин във всеки англичанин, който до един крием за черни дни.

Джо пристъпва от крак на крак и разтваря ръце срещу сборището, а под панталона му се показват чорапи на ромбчета.

— И вижте какво ще ви кажа, народе. Забавлявам се повече, отколкото през целия си кротък живот на данъкоплатец! За какво е всичко това ли? Ще ви кажа! Има един негодник, който иска нещо, което не трябва да получи. Не трябва да го вземе, понеже — ако го докопа — най-вероятно ще ни избие до крак. Той е луд и е зъл. Не е бандит, а е дяволът и с това се изчерпва всичко. Възнамерявам да го спра. Възнамерявам да го спра и да го убия. А ако не успея — тогава и бездруго ще остане на вас, понеже е купил правителството и цоца на тяхната цица. Ако не свърша работата, уважаеми господа, дами и разнообразни бандити, до един ще легнем на шест фута под земята. Представете си, че е откачалка, която иска да изпробва ядрена бомба на „Трафалгар Скуеър“. Не иска точно това, но е също толкова гадно. Това обаче го оставете на мен. Аз ще се погрижа за Опиумния хан. От вас искам само… Да откраднете всяко проклето нещо, което не е здраво заковано и по възможност повечето, които са! Възнамерявам да вдигна целия проклет Ад! Каналджийският обход отново ще тътне от стъпките на бегълците престъпници. Покривите ще се тресат под електрическите ни триони и навсякъде в любимия ни Лондон вещи с невероятна ценност ще бъдат измъквани от напълно неразбиваеми сейфове. Ще напомним на всички по света, че по-добри от лондонските бандити няма нийде! И междувременно ще спасим света. И ако това не ви звучи достатъчно забавно, гнили дъртофляци такива, значи сте забравили как да се веселите! Така че всички, които са „за“… — той прави успокоителни жестове и с двете ръце, сякаш сдържа тълпата. — Всички, които са „за“, могат да го удостоверят с потвърждение. Аз се наричам Джошуа Джоузеф Спорк. Но вие можете да ми викате Щурия Джо! Та, нека ви чуя да го казвате! Ако изкъртите покрива на този клуб, значи действаме и се махаме! А сега: как се казвам?

Разнася се рев от смях и аплодисменти и във въздуха се вдигат чаши.

Някъде отзад женски глас се обажда:

— Щурия Джо!

Мъж от задния ъгъл подема:

— Щурия Джо!

След това и Големия Дъги изръмжава името му, а също и Тони By, та дори и Дизи Спенсър се обажда, и после грамадното, твърде хладно, твърде професионално, издокарано в костюми множество скандира в нарастваща вълна от рев, която се пени над Джо Спорк и сякаш го озарява, и той реве като човекоподобна маймуна и се кълне в Бога, че ще прегърне всеки от тях и всички наведнъж, и като че ли наистина ще опита, а после обятията му се запълват от дребна, сладка, тъмнокоса хубавица с потресаващи пръсти и той я вдига във въздуха за страстна демонстративна целувка, и никой не си спомня или не го е грижа, че Поли Крадъл първа е извикала името му или че брат й е бил втори.

После, когато конферентната зала на „Пеблъм“ почти се изпразва, мъж в черен костюм остава до Мърсър Крадъл, който го отвежда при Джо Спорк в един уединен ъгъл. Висок е и е слаб, и много мрачен. Джо Спорк му стиска ръката.

— Мистър Спорк — казва новодошлият, — наричам се Саймън Алейн.

— Много се радвам да се запознаем. Благодаря, че дойдохте.

Майсторът на Почитаемото и търпеливо братство на оплаквачите кима и нищо не казва. Мълчанието му е много ефективно. Несъмнено е важен инструмент в богатия му набор от занаята.

— Забъркал съм се в сериозна битка, мистър Алейн. Чудех се дали ще пожелаете да се присъедините към мен.

— И аз така чух. Не е наш тип занимание. Дори не и заради брат Френд, боя се.

— Не.

— Не, оставяме полицията да се занимава с такива неща.

— Сигурен съм. Но все пак има нещо, което сигурно ще искате да узнаете.

— Кажете, моля ви.

— Били Френд беше убит от Вон Пери.

Саймън Алейн дори не мигва. Изражението му изобщо не се променя. И все пак Джо Спорк е наясно, че е спечелил пълното му внимание.

— Да разбирам ли в такъв случай, мистър Спорк, че Вон Пери има нещо общо с тази цялата работа?

— В определен смисъл той е в сърцето й.

— В определен смисъл?

— Може да се каже, че вече не е… онзи, който е бил. Че е станал още по-лош.

— По-лош.

— Много по-лош.

— И знаете ли къде е той?

— Да.

Саймън Алейн изучава за кратко празния въздух пред себе си. След това кима.

— Оплаквачите имат недовършена работа с брат Вон. Който и да е той сега.

А после, след още известно време, в тих миг в една празна стая…

— Ало? — предпазливо пита гласът от другата страна на телефона.

— Ало? — отвръща Джо. — Знаете ли кой се обажда?

— Е, знам кой би могъл да бъде. Имаше един господин, на който веднъж пратих чорапи и ми звучите като него — само че този тип беше обвинен в какви ли не ужасни неща. Правителството си мисли, че е същински ходещ Армагедон. Поправят закона за човешките права и прекарват какви ли не подозрителни наредби. Аз не одобрявам, честно казано. Мисля, че законът си е закон и е такъв с причина. Знаете ли, че пратиха дотук доста безразличен полицай да ме разпитва дали знам нещо?

— Съжалявам за това.

— Боже, наистина сте вие. Колко изумително!

— Да, предполагам, че е така. Надявам се, че не съм ви причинил неприятности.

— Не, не. Беше много интересно. Казах на ченгето, че дишате огън и ядете сурово месо. Стори ми се, че той и бездруго го знае.

— О, да.

— Та какво, за Бога, правите на телефона ми? Бих си помислил, че имате сабинянки за отвличане и тъй нататък.

— Как вървят нещата с голфа?

— Боже, що за въпрос. Знаете ли, че мразя голфа? Никога не ми е бил от любимите спортове, но, кой знае защо, вече си мисля, че накрая ще ме убие. Това и разправията с членството. Намразил съм играта. На вас мога да кажа, понеже си имате по-важни неща, за които да се безпокоите, вместо да разправяте на борда на директорите. А и, разбира се, никой с всичкия си не би повярвал, каквото и да им разправяте.

— Това си е самата истина.

— Но, колкото и да се радвам да ви чуя, съмнявам се, че наистина искате да си приказваме за голф. Не ми изглежда да е най-голямата ви тревога точно в момента.

— Ами, не е. Честно казано, питах се дали бихте могли да сторите нещо за мен.

— Слабо вероятно. Вие сте грешник.

— Разбирам ви.

— Не е предложение, на което да не мога да откажа, така ли? Няма да ме връхлети конска глава[156]?

— Винаги ми е било жал за онзи кон. Нямаше нищо общо с него, нали?

— Не. Но мисля, че мразя конете повече от голфа. Внуците ми са на тази вълна. Всъщност е по-времеотнемащо от брака — това да имаш кон, а внезапно се оказах с четири, за които трябва да се грижа, понеже няма начин десетгодишно хлапе съвсем само да се справя с кон.

— Е, във всеки случай не става дума за такова предложение. Даже е от другия вид — такова, на което можете да откажете, ако си наумите. Всъщност очаквам да го отхвърлите, но все пак ще попитам.

— Предполагам, че е най-добре да чуя какво ще искате, та поне да мога да ви откажа, след като съм го разбрал изцяло.

— Ами, пратих ви един пакет.

— О, вие ли бяхте? Прекрасна галерия от измислици и лъжи, така си рекох.

— Всичко е истина.

— Вие го казвате.

— Да. Но го прочетохте, нали така?

— О, да. Но имайте предвид, като вземем предвид случващото се с пчелите и тъй нататък, не е по-голямо изхвърляне от официалната версия.

— He.

— Та какво искате от мен?

— Ами, аз се каня да открадна самолет и се чудех дали искате да го пилотирате.

— Определено не.

— Ясно.

— Всъщност даже ще дойда при вас да ви откажа лично. Къде да се срещнем?

— Ще пратя някого да ви вземе.

— Стига да сте наясно, че отговорът е абсолютно не.

— Наясно съм.

— Ще си донеса пилотския костюм просто за да ви натрия носа.

— Ясно.

— Що за самолет се отказвам да пилотирам по-точно?

— За „Ланкастър“ си мислех.

— Хубав избор. Ако бях достатъчно луд да сторя нещо подобно за вас, щях да оценя усещането ви за историчност. Ще спасявате света, а?

— Аз съм луд човек. Всички го казват.

— Ха. Е, не мисля, че може да се спори с това, дори ако бях решил да ви помогна. Най-добре пратете някого да посрещне влака ми, винаги ужасно бързо се губя в Лондон.

На покрива на „Пеблъм“ Джо Спорк лежи по гръб и се взира в безкрайното небе. Престъпниците и свободните духове са си отишли у дома, а планът — да го наречем план, макар всъщност да са около хиляда на брой, всичките смесени накуп в плетеница от криминални дела тъй поразителни, че дори неговите очи се насълзяват — се е задвижил. Поне ролите на всички участници са раздадени. Неговата собствена тепърва ще започне, а до завършването й има много време. Часовникът тиктака и той го чува в главата си, представя си миниатюрните крилца на пчелите на Франки по пътя им към дома. Когато кръгът се затвори, той ще трябва да бъде готов, иначе няма да има значение колко е добър планът му. От друга страна, ако не е достатъчно добър, Джо никога няма да стигне дотам, където трябва да се озове. Но все пак, когато вдига глава и поглежда нагоре и още по-нагоре, открива, че не се тревожи за съвършено нищо. Всичко, което ще се случи през идните двайсет и четири часа — нападение, битка, живот или смърт, — са все правилните неща. Най-доброто, на което е способен.

Миг по-късно чува стъпки по асфалта и усеща топлината на легналата до него Поли Крадъл. Скоро ще трябва да се надигнат и да поемат на път, и да се занимават с гангстерската работа. Но тези откраднати мигове са си само техни.