Машина за ангели

XVIII „Лъвлейс”; Беззаконие; Време е за шоу

Осемнадесет часа по-късно, в пещерата под хълма, „Ада Лъвлейс“ мърмори и се сърди. Светят прожектори и по стените подскачат сенки. Раменете на Джо Спорк са покрити със сажди и мръсотия, косата му е сплъстена. От време на време пъха цялата си глава в каца с вода и оставя струйките да го охладят. Твърде горещо е, твърде задимено, твърде задушаващо, твърде метално.

Съвършено е.

Ръскинитите — онези на Тед Шолт — са оставили ясни инструкции за пробуждане на „Лъвлейс“. Джо следва стъпка по стъпка написан на ръка наръчник, страниците са разгърнати на един варел. Отворил е двигателния отсек, почистил е и е смазал трансмисиите, сменил е каквото се налага. Целият е в грес.

Труди се, а в почивките, когато нещо трябва да се охлади или да се втвърди, посяда със списъка на Франки — нейния изключвател — и го чете отново и отново. Ръкомаха и очертава форми във въздуха. Със затворени очи почти напипва очертанията на Разбиращата машина и е запомнил хитрите скоби и езичета на Франки, пътя през жиците и намотките от корубата на кошера до сърцевината му. Заучава го наизуст и кара Поли Крадъл да го изпитва. За всеки правилен отговор тя му дава целувка. За всеки грешен му се мръщи.

Върху старо парче релса Джо изчуква нагорещена до червено метална пръчка, прегъва я и я сплесква, за да замени един от лостовете за управление на пода на кабината на машиниста. Не бива да има никакви слаби места, не и днес.

Техниката се нарича мокуме-гане. Внезапно Джо се разсмива звучно и ехото отеква в затвореното пространство. Разбира се. Ако човек прави същото със злато и желязо и после потопи получения продукт в азотна киселина, то желязото ще се разтвори. Наистина умел майстор-леяр — гений — може да нагъне метала на тънки като лист пластове; така умело изпълнено оригами, че образувалата се мрежа от злато ще бъде гъвкава и ще изглежда като изтъкана.

Джо взима пръта от закалена стомана и го охлажда, а после — точно според изискванията в наръчника — го напасва и изстудява отново, вече на място. При наместването му в механизма се разнася късо, високо иззвънтяване. Джо се колебае.

— Изпробвай го.

„Лъвлейс“ изръмжава отново и този път освен това надава вой и локомотивът — за момента разскачен от масивната си композиция — шава леко на релсата.

Джо се е трудил цяла нощ и по-голямата част от деня, но не е уморен. Все едно двайсет години сън и покой са се трупали в него за употреба в случай на нужда. „Лъвлейс“ е готова.

Поли Крадъл го сграбчва през врата и ги завлича в кабинката на машиниста. Правят любов на пода на локомотива и кожата на момичето мазнее от грес, която е отъркала от Джо.

— Aglcec-wif — шепне той накрая и Поли не е сигурна дали има предвид нея или машината. Двамата заедно изчакват началото: нощта на беззаконието.

И престъпниците, и куките са наясно, че общественият ред може да бъде опазван само благодарение на добрата воля на народа. Когато тежестта на закона или правителството нарасне прекомерно или стане твърде потисническа поради икономическа катастрофа или когато глад отклони нормалния ход на живота, просто няма — и не може да има — достатъчно ченгета да удържат напъна. Тоест ако човек желае да изпълни престъпление, което по същността си ще предизвика незабавна реакция у всеки полицай в разстояние на двайсет мили, то като първа предпазна мярка следва да изчака изригване на вулкан или национална революция, така че уважаемите господа офицери да си имат по-належащи задачи.

От друга страна, ако престъпниците някога успеят да се организират така, че да извършат сто големи престъпления за една нощ или, още по-добре, хиляда, то мнозинството ще се измъкнат без потеря. При такива обстоятелства ще се наложи конкретна институция, която не е непременно жизненоважна за оцеляването на държавата — тоест не е „Даунинг стрийт“[157], Камарата на лордовете или кралският дворец, — да се бори за внимание и може дори да бъде горчиво пренебрегната в течение на няколко часа, особено ако представителите й в Уайтхол също си имат други проблеми.

Разбира се, престъпниците като цяло са себични и недоверчиви едни към други и силите на реда и закона смятат подобно явление за практически невъзможно.

Нощта е извънредно тиха и много студена. Спят високите, величествени сгради на „Чантри Роуд“, във финансовото сърце на Лондон. Затворени и празни са дори съвременните допълнения, знаменателни конструкции от стомана и стъкло, които се опитват да надскочат наследството на кръвта, изкуството и завоеванията. Свети само на горните етажи, където търговци и анализатори позволяват на работата за пореден път да надвие над семействата им в отчаян опит да увеличат коледния бонус, който няма да имат време да похарчат. На улицата една лисица се мотае насам-натам, рови из препълнените кофи за боклук и вие.

В полунощ и една минута вратите на банка „Рейвънскрофт Сейвингс и Комодитис“ изхвърчат с проблясък, толкова ярък, че за момент нощта се озарява от дневна светлина, нищо че наоколо са все офиси с концептуални пространства. Експлозията е толкова ненужно мощна, че откъсва дори грамадните стоманени пана пред сградата, те излитат през улицата и разтрошават един винтидж „Астон Мартин“. Лисицата е изхвърлена чак в съседната градинка и изразява на висок глас недоволството си от това невъзможно събитие. Към местопроизшествието се юрват полицаи. Терористичен акт или обир, за тях няма голямо значение: действието е обидно нагло и трябва да се реагира подобаващо.

Но когато ченгетата стигат до местопроизшествието, в банката няма обирджии. Тя просто зее.

В същия момент се включват аларми на „Ридли Стрийт“ и „Хатън Гардън“, и в „Шотмор парк“, а после екват и откъм „Бонд Стрийт“, от „Силвър Волтс“, от „Странд“, от трезор в Ъксбридж и склада на „Кристис“ в „Бетнъл Грийн“.

Лондон е залят от престъпления.

Каро Кейбъл разбива сейф в Британския музей.

Дизи Спенсър е настъпила газта пред лондонския Тауър. Понеже… що пък не, а?

Аларми вият и пищят из цялата столица, от Дартфорд Крийк до моста „Стейнс“ — електронните стражи плачат за съдействие и полицейските кол-центрове са блокирали. Както е по протокол, Централната служба за спешни случаи прехвърля част от обажданията в офиса в Дънди, но след десет минути някой прекъсва кабела в Оксфордшир, което пренасочва цялата катастрофа върху сателита за извънредни случаи. Него поне никой няма да го открадне!

Само дето дъщерята на Големия Дъги познава момче, чийто брат е кракер — професионален нападател на компютърни системи, — който се знае с един човек в Швеция, идеален за тоя тип задачка. И за радост на моряците от един руски риболовен кораб насред Атлантика сателитът вече бълва огромни количества датска порнография.

В Пимлико много възрастен господин е спипан в спалня на третия етаж да краде бельо от скрина на дама, която някога — много отдавна — е била известна труженичка в мюзикхол. Тя отказва да повдигне обвинения и го кани да пият чай. Дежурният сержант — претоварен и вече повикан за обир в местния клон на банка „Лойдс“ — все пак отделя време да запише, че очите на главната свидетелка искрят лукаво.

Пожарната изтегля операторите си от полицейската централа и десет минути по-късно същото правят и линейките. Нямат друг начин. Не могат да допуснат полицейският хаос да ги затрупа, понеже нормалните бедствия си продължават с обичайното темпо.

На всяко местопроизшествие — една и съща бяла визитна картичка и слухове за забелязан наблизо господин в черно и с федора, същински призрак на Хъмфри Богарт.

БЯХТЕ ОГРАБЕНИ

ОТ ЩУРИЯ ДЖО.

Навсякъде из столицата, сред натрошените стъкла, избуява гневът на народа: Той ни се подиграва! Точно така! Задейства се вродената осъдителност на англичаните: Трябва да бъде посрамен!

Много от нападнатите банки съхраняват ценни документи за не съвсем честни бизнес сделки, противоречиви решения по отношение на аборигени или околната среда и решения относно намаляването на цените посредством риск за добруването на клиентите и те, вместо да изхвърли безполезните книжа, както е редно или пък да ги използва за нормално честно изнудване, мръсното копеле се старае да ги върне чрез любезните централи на националните вестници и твърде неподходящи сайтове, които естествено ги използват в процеса на възвръщането им и създават неприятности. Гневът се разгаря: Що за нахалство! Това е революция!

Щурия Джо трябва да си плати. Да забърква такава каша точно в този момент, когато пчелите са забелязани да летят над Канала. Безотговорно е, това е то. Ще бъдат изгубени животи. Ще пострадат репутации.

Лондон е буден, трепери и се възбужда. Семействата се струпват около телевизорите, късните барове с безжичен интернет се пълнят с гладни за новини клиенти. Шофьорите на тирове и автобуси, както и таксиджиите в задръстванията до един се мръщят и мърморят, но включват радиото и под сурдинка натякват за положението на нещата.

Пълно безсрамие!

Шокиращо.

Но пък, от друга страна, това са престъпления. Не е тероризъм. Не е война. Не е породена от наркотици вълна от насилие или масово заливане с киселина, мафиотски убийства или такива на знаменитости, не са и серийни изнасилвания. Не са бунтове. Не е финансов колапс. Не е магия, зловещи машини в небесата или краят на света. Това си е добрата, нормална, старомодна британска престъпност в действие.

И нали знаете. Да ти отмъкнат пет милиона в скъпоценни камъни или да чопнат оная колекция на Пикасо от сноба с лъскавия костюм… така де.

На престъпленията трябва да им се признае класата.

Под зелените навеси по спирките, по терминали и пощенски станции, в новинарските зали и в студията слуховете шестват ръка за ръка с усмивки. Не че трябва да се радваме, разбира се. Не бива да се възхищаваме на такива дела. Противозаконни са.

Но все пак.

Почти все едно старите времена са се върнали, нали?

Родни Титуисъл е вдигнат от походното легло в кабинета си заради телефонно обаждане:

— Лондон гори, Родни. Пълна лудница е. Твое дело ли е тая каша? Според слуховете е твое. Е, не ми пука, взимам резервите. Да, мамка му, така правя и, мамка му, буди го, ако си мислиш, че… добре, хубаво, той знае къде да ме търси!

При условие че Арвин е изчезнал безследно — Родни подозира сексуална забежка, макар че, разбира се, е започнал дискретно издирване, — се налага да се оправя с всичко това самичък. Не е необичайно да му се налага да води битки из залите на Уайтхол. Все се намира идиот да повярва, че неговата криза е по-кризисна от твоята, а тайната му — по-тъмна. По опита си Родни Титуисъл съди, че това никога не излиза вярно.

Тази история с банките обаче е доста обезпокоителна. На Шеймъс калибрационният барабан му е нужен за нещо — възможно ли е просто да рискува безумно? Томболен подход към въоръжения грабеж и сейфовете от трезорите? В крайна сметка той е религиозен, а такива хора често подхождат твърде странно към целите си. Много неудобно положение.

И то ако речем, че Шолт е сгрешил. Ако брат Тед се окаже прав, тогава… Може да се окаже, че всичко е по-сериозно. Много по-сериозно. Но това е безумие. Родни Титуисъл е напълно убеден, че брат Шеймъс няма да използва Разбиращата машина, за да разруши света. Има личното уверение на самия Шеймъс. При това е надзъртал в очите му.

Но пък Шеймъс и бездруго не разполага с барабана. Така че не може да навреди с нищо. Ако барабанът беше у него, положението щеше да е различно. Ако го краде в момента например. Но пък… всъщност кой ще вземе да унищожава цял свят, а? Над шейсет и пет години са минали от пускането на атомната бомба в Япония и през повечето от тях САЩ и Съветска Русия са държали кинжалите си извадени, но нито една от страните не е натиснала копчето целенасочено. Да си признаем, няколко пъти се е случило да го натиснат и отнатиснат по случайност. Но не и целенасочено.

Макар че там навън цари прекрасен нов свят с всички тези неправителствени играчи. Луд човек ще съсипе света като нищо.

Родни дори не отдава значение на замесването на Джо Спорк в хаоса. Момчето все пак е един никой.

Светът гори пред прозореца му, а Родни Титуисъл гледа червения телефон на бюрото си. Време е да проведе първото обаждане. Номер 10 най-вероятно — тоест офисът на министерския съвет. Би следвало първо да събере подробности, но не може да чака. Ще се наложи да играе по слух. Пресяга се за слушалката.

И след това чува гласа, който навярно му е най-малко любимият на света.

— Скъпи ми Родни, здрасти, здрасти! Пуснах се сам, сигурен бях, че няма да възразиш, толкова много общи приятели имаме, разбира се. Толкова много! Може и да ме помниш, заплашвах да те съдя, колко ужасно грубо от моя страна, извинявам се за което… Казвам се Мърсър Крадъл, сигурно съм ти го казал, доскоро от уважаваната фирма „Нобълуайт Крадъл“, сега представител на швейцарската „Еделвайс Фелдбет“, доста нова организация, но пък ние обичаме отрано да си постигаме целите, това е част от институционната ни култура, която аз дори сега, хм, добре де, предполагам може да се каже че я „окултурявам“, което е твърде оксиморонно, но това е положението, какво да се прави. И по-точно, Родни, какво можеш да сториш ти? Не, моля те, не пипай телефона, тези господа може и да ти направят проблем, те са от опълченска организация на загрижени граждани, даже би могло да се каже, че са неформална полицейска служба, или позловещо — тълпа. О, а ето този документ, мистър Титуисъл — тези документи, понеже са много на брой… Това са искания, заповеди и всякакви други натъжаващи книжа, които за мое съжаление съм длъжен да връча на ваша милост по обвинение в съучастие в убийство и доста много други работи, така че моля да се предадете жив и здрав и смятам, че всички ще прекараме нощта тук при вас, където е топло и има шери, и ще се занимаваме с документите, а на заранта, ако сме още живи… Понеже — додава Мърсър Крадъл мрачно — може от надменност и да си ни убил с цялата тази твоя проклета каша, глупав мръсник такъв, та стой си на задника и остави някой друг да движи нещата, иначе наистина ще се наложи да ти туря топките в буркан. Родни.

На втория етаж на доста симпатичната викария в Камдън Таун Хариет Спорк слуша хора на сирените зад прозореца си и чува гласа на мъртвия си, скъп съпруг. Радиото в стаята й оповестява, че загадъчните златни пчели са били забелязани над Канала и са на не повече от час от Лондон — но синът й държи всичко под контрол. Добро момче стана той, нали? Въпреки всичко. Крушата не пада по-далеч от дървото.

За първи път от години Хариет спи спокойно.

Арвин Камърбанд съзерцава изчезването на летище „Станстед“ в далечината. Зад масивното му рамо прекрасната Хелена дреме и сънува него и родната си Аржентина. Под Арвин, в града, който през целия си живот е наричал свой дом, но ни най-малко няма да му липсва, явно личи, че Джо Спорк се е развихрил, както само родът Спорк си може.

Арвин се ухилва и си позволява да вдиша, да издиша, пак да вдиша и скоро първокласната кабина се изпълва с хъркане като на хиберниращ морж — ако моржовете спяха зимен сън, разбира се, за което Арвин Камърбанд първи би свидетелствал, че не е вярно.

Когато капитанът на полета обявява притеснено, че ще направят малко отклонение, за да избегнат прибиращите се пчели, Арвин почти не трепва в седалката си.

Докато Лондон се къпе в скандализираща наслада, в Милтън Кийнс земята се тресе. Спящият град се върти в топлите си завивки и сънено се чуди да не би някъде да има земетресение. Неколцина окъснели пиячи се озъртат трескаво, увиват се по-плътно в палтата си — вятърът хапе — и бързат към дома.

„Блечли парк“ се тресе от неоготическите си бойници до празните, рушащи се дъсчени бараки. Вратите на дългата могила са отворени. Дървени клинци се завъртат и стенат.

Грамаден черен звяр се изтърколва нагоре и навън, полека размотава масивното си туловище. В течение на няколко секунди пъшка, после набира скорост. На дългите прави участъци на лондонската линия се превръща в невъзможно грамаден и бърз призрак, който реве и бълва дим.

От триенето релсите зад него са изстъргани до сребърен блясък.

Титанът се задава.

Сара Райс е регионален маршрутен контрольор на лондонската и регионална товарна железопътна система (нощна смяна). Работи в климатизиран кабинет. Ходи на работа с кола, понеже няма пътнически влак, който да обслужва единственото жилище, което е способна да си позволи. Всъщност не може да си позволи и колата.

Когато Сара открива, че предната й гума е била срязана, притеклият се на помощ господин се оказва извънредно любезен и доста приятен по разрошено старомоден начин. Толкова е мил, че тя изобщо не се чувства заплашена, когато й обяснява, че би трябвало да го нарича Там и че работи за най-съгрешилия и най-търсен човек във Великобритания. Иска от нея да стори нещо много просто и ще й плати повече пари, отколкото контрольорката е виждала накуп на едно място. И то за да му помогне да спаси света. Очевидно е, че Там не възнамерява да й стори зло — най-малкото понеже тъкмо й сменя гумата и е приведен в абсолютно незащитена и уязвима поза. А може би и защото напомня на Сара за по-големия й брат Питър, починал миналата година от рак. Или пък е защото тя има чувството — всички го имат, — че се случва нещо наистина важно.

Тъй че Сара Райс се съгласява и в един нула нула след полунощ натиска поредица копчета, които никога преди не е използвала в този ред. Таблото пред нея се озарява от спрели локомотиви, избиващи железни стружки от Хоув до Кармартен през Клапам Джънкшън, и яркозелена линия грее в мрака с маршрут, чист по целия път до централен Лондон. По-нататък зеленото стига до Ричмънд и Барне.

Няколко мига по-късно нещо подминава станцията й с над сто и петдесет мили в час — старите, ръждиви релси протестират, но издържат. Сара Райс се усмихва под мустак — каквото и да е сторила, поне е голямо.

Зелени пасбища, пълни с крави и овце; от време на време — празни църкви и разбити пъбове, големи участъци шосе редом с железопътната линия; локомотивът ги подминава и изчезва, влачейки подире си смрад на горещ метал и нажежен въглищен дим.

Покрай складове и училища, задните стени на магазини и ресторанти и бензиностанции, все напред и по-навътре в Лондон. Тухлени къщи се тресат, стъклена посуда подскача по рафтовете. Вият аларми на коли и се пукат прозорци. Празното легло в мазето на Поли Крадъл направо пада от пружините си и рухва на пода.

В мрака на нощта на беззаконието „Ада Лъвлейс“ се носи като копие право към „Шароу Хаус“.

Титанът преминава.

Ръскинити патрулират територията на крепостта на Шем Шем Циен. Има машини, има и хора, разликата помежду им е много малка. Под воалите лицата на монасите са маски — студенооки фрагменти от Опиумния хан, които ходят и дишат, дотолкова по своя воля, колкото и акулите. Те се хранят, те се бият, те спят и повтарят цикъла. Те служат. Част са от по-голямо цяло.

Те чуват нещо. Могат да го усетят през подметките си, в сбиращото се статично електричество във въздуха. Нещо голямо — не, огромно.

Навсякъде из „Шароу Хаус“ монасите се събират и чакат. Не се боят. Липсва им усещането за самоидентичност в колектива. Всеки е наясно, периферно, за непълнотата си и дълга, който има към оригинала. Движат се на рояк. Те са съставени от кошмари; безконечни часове от живота на Шем Шем Циен, избродирани с шарката на мъчение и смърт, теология от гняв и омраза.

Ръскинитите се въртят един около друг, възбудата им нараства. Звукът е или много по-силен, или много, много поблизо. Земята тътне. Още монаси излизат от „Шароу Хаус“ на тълпа, кипнала в предвкусване на насилие. Макар всеки да е задвижван от различен срез през формата на ума на Шем Шем Циен, едно от общите неща помежду им е любовта на родоначалника им към убийствата.

И после, в уречения час, кралицата на каналджиите изразява раздразнението си: ровът на замъка експлодира с грамадна бурна експлозия.

Зелената вода побелява и се надига. Кипи, рухва в мехурчета и пак се юрва във висините, все по-нагоре и навън в облак гъба, откъдето плисва на капки колкото сандък. По земята се търкалят смазани ръскинити — осакатени или мъртви. Като дъжд валят вцепенени и разплескани грозни риби с триъгълни зъби. За кратко имението тъне в мъгла и пяна. След това кипежът на налягането спира и гейзерът изчезва, а останалата вода се оттича в каналите.

Ръскинитският рояк се взира в празния ров. Неочаквано е. Неочакваните неща са лоши. Нежелани. Но тук няма нищо, по което да ударят, така че се взират в липсващата вода и онова, което идва, и чакат.

Двайсет секунди преди сблъсъка и стиснал с две ръце лоста за управление на влака, Джо Спорк гледа как стената около „Шароу Хаус“ се извисява все по-близо и знае, че за първи път в зрелия си живот не отстъпва панически от светлината на прожекторите. След един удар на сърцето — даже половин — този влак ще се самоизпита срещу стена. Умението на ръскинитите от отминалите дни — ръскинитите на Тед Шолт, не сегашните копелета — ще се изправи срещу необратимата физика на сблъсъка. Скотобойникът би трябвало да издържи. Ако гигантският парен цилиндър на локомотива не оцелее при сблъсъка, то експлозията ще бъде чутовна — но размерите й ще са без никакво значение за стъпилия в машината мъж. Взривът несъмнено ще го убие.

В гърдите на Джо плиска златна чаша от светло вълнение — като уиски за душата. Той се ухилва на Поли Крадъл, вижда в отговор преизпълнената й с нетърпение и чиста радост усмивка.

Уха-ха!

Стената пред тях е чудовигцна, изглежда сякаш се извива над главите им да обгърне „Лъвлейс“ като облечен с ръкавица юмрук…

Сблъсък.

Тишина, изтъкана от гръм.

Миг на абсолютен покой, най-малката възприемана от човека частица време.

Джо се блъска в перилата на машинната зала и си мисли, че несъмнено е разкъсан на парчета. Вижда земята, после небето. Влакът ще се преобърне, сетне ще гръмне. Няма начин да оцелее след взрива. Той обаче не изпитва съжаление — или няма време да съжали за нищо.

Творецът на „Лъвлейс“ обаче е знаел какво цели: задачата му не е била да построи просто мобилна лаборатория или шифровъчна станция. Създал е боен вседеход, способен да устои на зловещите удари и обрати на войната. Влакът не би могъл да функционира без машиниста си, така че той трябва да бъде добре защитен.

„Лъвлейс“ се влязва през стената в порой от бетон, тухли, камъни и хоросан. Вагоните се сближават и се слепят в едно цяло, така че комбинираната им кинетична енергия се предава в гигантска вълна по гръбнака на влака чак до предницата. Чугунът е дебел и солиден, напънът от сблъсъка отскача през припокриващите се буфери и опори и се разсейва под формата на горещина и оглушителен шум. Болтове изскачат от гнездата си, дървените панели се пукат. Двигателят вие. Грамадният бойлер за парата хлипа и стене.

Но устоява.

Разбира се, че устоява. Нали за това е създаден.

Точно като мен.

Джо се размърдва още преди влакът да е спрял напълно. Излита от кабината на локомотива и се втурва през горящата трева; напълно наясно е, че тези първи секунди имат значение, че първите битки ще решат изхода на сражението. Трепне ли някоя от двете страни, оттук насетне ще се сражава по нанагорнището и ще губи инерция. Той се зъби и се прикрива ниско. Към него с походка на чапла, полюшване и ръкомахане се понася закачулена сянка. Тварта отнася желязна тръба право в гърдите и рухва по гръб, а Джо дава глас на рев, изпълнен с дива ярост.

Ето ти за Еди! А това е за теб! А тези са за Бил и Джойс, и за Тес и всички други, паднали по пътя. И за мен. О, да. За мен!

Той крачи през мъглата, бие и смазва с оголени зъби. Когато усеща, че монасите започват да се скупчват около него, отстъпва назад към катастрофиралия влак и завесата от смрад на горяща гума. Подире му се устремяват метални ръце и мечове.

Но Джо вече е изчезнал, пристъпвайки тихо с големите си стъпала.

Зад гърба му от „Лъвлейс“ слиза малката, но праведна армия на Щурия Джо: сбирщина биячи и крадци, зарадвани до небесата от шанса да проявят героичните си натури: пенсионирани боксьори и „сенчести“ телохранители, убийци под наем и професионални трошачи на крака, със сърца, възвисени от перспективата за хубава схватка — при това за разнообразие, на страната на доброто. Само една да е, но ще изкупи всичките им грехове. Зад тях напредват взломаджиите и касоразбивачите, а подире им крачат оплаквачите — дузина скръбни господа с рамене, заякнали от мъкнене на ковчези, и пенсионирани войници, стигнали по трудния начин до Запознанството си с предмета на занаята. Не са просто армия. А бригада по събарянето.

Локомотивът вие и гъргори. Пожарът във вътрешностите му продължава да гори, парата още се нагнетява. Няма откъде да излезе. Изпускателните клапани са блокирани, захватите — огънати и запечатани с чук. Едно по едно се задействат предпазните релета и пак се изключват — всяко едно е щателно саботирано от умела ръка.

В мъглата Поли Крадъл чува смеха на любимия си да звънти пред враговете. Съзира развятата сянка на шлифера и тук-там се мярка шапката му, подмамва ръскинитите и ги привлича насам. Поли следи стъпките на танца, ритъма на веселието на Джо.

Надява се той да се окаже достатъчно бърз. И че не се забавлява прекомерно много и няма да забрави за плана.

Защото Поли вдига ръце и дава знак. От чантата на рамото й кучето Бастиън започва да вие.

Бригадата по събарянето офейква от битката.

Джо Спорк се смее насред облака дим — смее се през бандитската кърпа на носа и устата си. Дълго метално острие замахва към него. Той го оставя да профучи встрани, след това го дръпва, после изчезва. Вече е спечелил вниманието на ръскинитите, следват го плътно по петите. Спира за миг да си поеме дъх. Да. Да. Така, ето така и точно така. Всичко се напасва. Щракатащрак, както може да се каже.

Лека-полека Джо изтегля враговете си назад към влака и стенещия локомотив. За кратко се чуди дали ще успее да изпълни задачата си. Това все пак са хора. Истински хора, макар и да са разчовечени и побъркани. Вероятно ще загинат. След това обаче майсторът се сеща за Поли и брат й, и за целия широк, невероятен свят отвъд, който ще спре да цъка, ако тази нощ не мине по план. И си мисли: това са моите мъчители.

Майната им тогава!

Пак се разсмива — много високо — и чува отгласите на преследвачите си. Стъпва с дрънчене върху стъпенките на локомотива, след това се хързулва на колене по металния под и се гмурва надолу и навън през другата врата, хуква към Поли Крадъл и останалите. Брои крачките: еднадветричетирипетшест… двайсет… трийсет…

Чува тропот и тракане на метал в метал, мъже и машини нахлуват в корпуса на локомотива. Търсят го. „Лъвлейс“ отново простенва. Твърде нажежена. Твърде нагнетена. Идва й в повече.

Джо Спорк усуква тяло в пързалящо завъртане и се хлъзва в окопа между две ниски стени, насочва бащиното си оръжие към туловището на машината с все грамадния парен бойлер и целия му натрупан бяс. Дърпа спусъка.

Бамбамбам. И после: БАМ!

Нощта е бяла и оранжева, а светът се състои изцяло от звук.

Ако Джо си е мислил, че катастрофата е била шумна, то сега вече знае истинския смисъл на тази дума. Около него свистят, дрънчат и бръмчат шрапнели. Парче метал се забива в една статуя. Джо лежи по гръб и се смее, и изобщо не може да се чуе. Но поне всички ръскинити наоколо са унищожени. Надига се и хвърля поглед назад към експлозията.

Зейнал черен кратер вдига пара и дим, осеян е с тела. Нито едно от тях не издава и звук.

Джо преглъща вината си и усеща на мястото й да се надига вълна от гордост — родено на бойното поле задоволство. Избира то да разцъфти в гърдите му.

Премята картечния пистолет през рамо, събира войниците си и им раздава заповеди. Групата по събарянето съблича робите на мъртвите машини и всички заедно прекосяват имението и влизат в къщата.

Едно време, без съмнение, това е било прекрасно старо имение, с мраморни подове и колони, а грамадните прозорци са били част от Имперската стая, апартамента Бийвърбрук и покоите на лейди Хамилтън.

Днес всичко е различно. Останала е само черупка, в която се е заселил друг паразит — като онези странни океански червей, които растат в плътта на раците и евентуално ги изяждат изотвътре.

От стъкления купол на кулата надолу „Шароу Хаус“ е била изядена, а стените са съборени, за да се отвори място за катедрала. Тук-там се издигат високи колони от тухли, от които висят ивици тапети, позволено им е да останат и да понесат тежестта на оголената стоманена арматура. По стените в останките от балната зала като лиани се протягат черни кабели. Ръчно изрисуваните фрески са били пробити, статуите — строшени, нарязани и избутани встрани. При все че още усеща в устата си вкуса на огнената смърт на „Лъвлейс“, Джо вкусва и надвисналия гумен мирис на нагрети електрически жици, стои като метална юздечка на дъното на езика му. Насред пода зейнала дупка потъва все по-надолу и по-надолу в земята.

Разбира се. Всичко трябва да наподобява съвсем точно миналото. Опиумният хан изживява битка от предишния век, преиграва победата си над Еди Банистър и любовницата й, над Абел Джасмин и Тед Шолт — и всички останали. Не е важно, че те са вече мъртви. Важното е, че той печели и вижда как става това.

От дълбините на бездната се разнася подобен на дишане звук и в същия миг, когато го долавя, Джо долавя и някъде в далечината и във висините басовото, чуждо бръмчене на стотици хиляди крила.

Пчелите се завръщат.

Пътеката към ямата е поръбена с тръби и електрическо оборудване; Шем Шем Циен си е направил своя версия на машинарията на Франки, но му липсва икономичността й, нейното усещане за човечност. Вместо кошери и метафора тук има брутална индустриална технология, годна за изстрелване на ракети и изпепеляване на цели народи. В цялата си инструменталност, но лишена от сърце.

Бригадата за събаряне следва дирята от тръби до найвътрешните покои на „Шароу Хаус“, където зейнала паст е била изрязана или изкъртена в стария каменен под и избите и криптите на замъка са зейнали към горния етаж. Склонът към дъното е, по всичко личи, дълбок поне колкото е висока кулата отгоре; главозамайващи двеста фута[158]. Надолу води самоделно стълбище — конструкция като на моста „Бейли“, поддържана от скеле от винкели и въжета. Кабелите се увиват около тях или висят отвън като завеса от дебели лиани удушвачки.

Джо Спорк наднича през ръба. Надолу сред лозите вижда плашила. Или — не. Не са плашила, разбира се. Не и при Шем Шем Циен. Това не са щастливи кукли с глава от ряпа, направени от пълнени пижами и сено. Истински хора са. Инженери по поддръжката, пазачи и лабораторни техници, мъртви и провесени като същински парцали. Наскоро умъртвени; няма и ден. Може би ханът ги е предвидил като посланици към Бога: предварително известие, преди да почука на портите. Или пък просто са му се пречкали. Или ги е убил без причина. Опиумният хан не се нуждае от мотиви, поне според Еди Банистър. Винаги е правел каквото му скимне и твърде често то е включвало кърваво и свирепо клане.

Джо знае, че гневът разтяга лицето му като маска, но го вдишва обратно и се вкопчва в стеблото му. Ще му бъде нужен. Няма смисъл да го разпръсква тук.

Кучето Бастиън се измъква от хватката на Поли Крадъл и изщъква встрани — търси враговете със слепите си очи. От сумрака бълват проблясъци на електрическа светлина, като буря със светкавици в дълбините на море.

Джо стиска пистолета си и повежда групата си надолу в тъмното. Стълбището се вие по спирала и на всяка крива има по още едно тяло, което да събира насекоми. Конструкцията се тресе при слизането на бригадата — твърде много крака и твърде много тежест — и Джо Спорк се пресяга да намери опора. Поли Крадъл дръпва ръката му и го поглежда сурово и с гняв. Ръмжи му:

— Идиот! Използвай главата си! И очите си!

Тя посочва предпазното перило. То блести и искри. Джо вперва поглед в него. Натрошени стъкла и мирис на марципан.

— Какво е това?

— Цианид, бих предположила. Няма какво друго да е, нали?

Един от биячите вече се е порязал. Рухва с хрипове на втората площадка. Когато приятелят му се притича на помощ, под тях поддава таен капак и те падат в електрифицирана мрежа.

Джо Спорк ругае под нос. Не казва „бъдете внимателни“, понеже никой от отряда му не е глупав. Сурови са — а вече и гневни, — но не и глупави.

Стаята на дъното на стълбите е бездна, която слива имението с откритото пространство на Каналджийския обход — изби и гробници стават едно цяло. Получила се е гигантска шепнеща галерия, все едно си под купола на катедралата „Сейнт Пол“ — отекващо ехо от стените, от горните етажи и от кулата, и от небето отгоре. Тук звукът на приближаващите пчели се превръща като постоянно мърморене, съскане на шума на радиото между станциите.

Опиумният хан чака гостите си на грамаден трон от ковано желязо, заобиколен от машините си. Кошерът от Уиститиел се намира в средата на цялата конструкция, грубо разрязан, накичен с жици и напаснат с оборудването около него. Дебели черни маркучи изтичат от огромни компютърни банки и се събират при друго, полупознато устройство — също като онова в индоктринационната зала в „Щастливите декари“, но далеч по-голямо — архивът на Човека-запис.

Около всичко това проблясват светкавици — актиниево сини огньове пукат и цвърчат по старите и по-странни творения на Франки Фосойо, а няколко оцелели трупа цвърчат и подскачат на древните електрифицирани рамки.

Когато Джо Спорк слиза от стълбите и стъпва на пода, Шем Шем Циен се усмихва и натиска един лост от дясната си страна, а целият апарат се разтриса и кипва. Кошерът вие.

— Здравейте, мистър Спорк — казва Шем Шем Циен.

— Вон.

— O, моля те, спести ми поне това… Твърде много закъсня, между другото. Свършено е. Машината ще ми покаже Истината и аз ще се превърна в Бог.

— И всички други ще умрат. Дори ти. Ще престанеш да бъдеш личност. Ще си просто…

Да. Копие. Безконечно повтарящ се мотив.

Шем Шем Циен разтваря ръце:

— Виждаш ли? Аз съм бъдещето. И всъщност това е повярно, отколкото можеш да си представиш. Когато светът бъде подготвен от Разбиращата машина, ще ви благословя до един със собствения си ум. С помощта на калибрационния барабан мога да използвам машината и като предавател. Също като ръскинитите ми, мистър Спорк, вие ще познаете всяка подробност за мен. И постепенно ще се превърнете в мен самия. Аз ще бъда всички и всичко, за вечни времена. Възприятието ми ще бъде единствено. Умът ми ще бъде единствен. Вашият ум, мистър Спорк. Ще станете част от мен. Аз ще се превърна в Бог. Твърде късно е да го предотвратите. Винаги е било късно. И винаги ще бъде — закъсняхте завинаги.

След малко Джо Спорк свива рамене.

— Ако съм се забавил твърде много, нямаше да си говорим.

Внезапно той осъзнава черно на бяло, че това е истина и миг по-късно и какво означава този факт — а именно, че Разбиращата машина действа. Етап едно, както го е нарекла Франки. Онова, което тя е искала да постигне. Зоната на безопасност. Но много скоро и това ще се промени.

В ъгълчето на ума му — ехото на потвърждението.

Джо вдига поглед и вижда водопад от пчели — вихрен, прекрасен, ужасен поток, и всичко се променя.

Опиумният хан излайва команда и от мрака се появяват хора — корави копелета, и съдейки по вида им, свикнали да работят заедно. Може би са нарковойници или наемници. Наемници. Веднага щом Джо се досеща за този вариант, усеща и правотата му.

Пчелите се спускат и изпълват галерията. Над целия Лондон са, той знае и това, страхът му се трупа, нараства и осъзнаването, че предстои да се случи нещо много лошо.

Шем Шем Циен се смее. Джо опипва ръбовете на това име в ума си, но, изглежда, има граници на възприятието му — когато си мисли за врага, не придобива усещане за истинската същност на Опиумния хан. Въпросът му остава недоразбран — не е достатъчно рафиниран, за да получи положителен или отрицателен отговор. Но скоро това няма да има значение. Скоро пререшението ще съпровожда питането и след това въпросите изобщо ще престанат да съществуват.

Смърт чрез бележка под линия.

Битката започва, брутална и напрегната. Уличен бой, без нито един елегантен финт или хитър номер. Галерията се изпълва с мрачни и измъчени отзвуци: сумтене, разкъсване, викове и удари; разрязване и трошене. Толкова близо до машината и двете страни се боят да използват оръжия. Наемниците се сражават с ръце, крака и старомодни средства за всяване на паника. Биячите отвръщат на удара.

Пчелите се спускат в самата залата — бръмчащ облак от хаос и паника, и внезапно цялата сцена е припокрита от нов пласт. Всеки присъстващ си има живот и история — очевидна и реална, и незабавно проумяна. Това е състоянието, подозира Джо Спорк, в което Франки си е представяла, че войната ще стане завинаги невъзможна — точно както теоретиците на отровния газ и атомната бомба щастливо са хранили илюзията за човечество, което прави тези оръжия неизползваеми, и ще разбере техния урок — че войната е хабене на ресурси и е безцелна.

Боят продължава дори още по-яростно.

Разцепените и изкормени останки от Разбиращата машина работят сред облака стрелкащи се напред-назад златни пчели, истините се задълбочават и отговорите стават все по-фрактални и по-пълни. Надали има много време, преди да стане твърде късно. Джо незабавно узнава точно колко — и може да усети измерването на времето не в секунди и минути, а със съвършения часовник на атомите. Но в минути, да, прав е: до края не са повече от пет.

Джо се втурва през водовъртежа на трескавото сражение в търсене на Шем Шем Циен. Забива юмрук в лицето на изпречил му се противник, привежда се под ответен удар и се разсмива, когато препъва врага си по гръб и го прегазва. Смее се, понеже вижда победата си, отразена в движенията на противника, още преди да се случи. Гази през битката, като знае точно накъде се е запътил и къде трябва да се намира. За момент е обсаден от врагове, твърде многобройни дори за такъв като него, но после единият закрещява в измъчен ужас и стиска крака си там, където сега липсва парче прасец, откъснато от щръкналия като на нарвал зъб на Бастиън. Джо се гмурва в отворилия се процеп, размахва юмруци, нанася удар и се оттегля. Кучето изчезва в мелето, а напредъкът му може да се проследи по писъците и проклятията.

Джо реве в берсеркерски пристъп на смях, разперва широко ръце и се хвърля напред да събори противниците си на земята, претърколва се покрай тях и скача на крака. Усеща пръсти под подметките си, настъпва под съпровода на проклятия, изплъзва се. Маршрутът му е като криволичеща вълна през стаята, но той го изминава със съвършена увереност и ръце, преизпълнени с могъщество. Разбира съвършено мотива, знае целта си, усеща приближаването й. А после двамата се озовават лице в лице насред водовъртежа.

Опиумният хан и врагът му, в съвършено равновесие. Те са опорната точка. Всичко се предопределя от това, което ще се случи помежду им.

И двамата знаят, че това е истината.

Шем Шем Циен вдига ръка: спри.

Джо прави същото.

И настъпва специфичен покой, възцарява се над стенанията на пострадалите.

В покрайнините на залата от сенките изникват ръскинити с одимени и разкъсани роби. Шем Шем Циен се подхилва.

— Наистина е удовлетворително, Джо Спорк, да си ми подръка в този момент. Да имам враг, когото да смажа, докато се възкачвам към божествеността.

Джо не отговаря. Чака.

Ръскинитите посягат и смъкват качулките си, а отдолу се показват лицата на Саймън Алейн и оплакваните му. Опиумният хан се взира в тях изумен, а след това широка усмивка разцепва лицето му:

— Намерил си братята оплаквачи, а? Намерил си ги и си ми ги довел като специална изненада! О, Джо! Прекалено е хубаво. Да не мислиш, че това ще върне горкия Вон към живота? Ще ме изплашиш с ужасяващите оплаквачи и моята стара, погребана душа ще изскочи на бял свят? Борба за надмощие в собствената ми глава, удар под кръста, а? Да, така си си мислил! Дай ми само секунда да се насладя на ситуацията. Великолепна е. И не се притеснявай, братко Саймън. Веднага ще се заема и е теб. Знаеш ли, мистър Спорк, често си мисля, че при други обстоятелства ние двамата…

Джо Спорк въздиша:

— Празнодумец!

Размърдва врат, за да отпусне мускулите, захвърля шапката си на пода, след това изпищява в гняв и омраза и скача…

Само дето не го прави, понеже веднага щом започва движението, знае безпогрешно какво ще стане, ако го изпълни. Разбиращата машина работи вътре в главата му, интимно и съвършено долавя действия и последици от всички възможни ъгли:

Джо скача, протегнал грамадните си длани. Шем Шем Циен го пресреща и падат заедно, претърколват се многократно. Джо отхапва парче от ухото на врага си. Опиумният хан троши два от пръстите на майстора. Разкъсват се един друг с умение и диващина, равни са по сила, така че битката продължава. И продължава, докато, внезапно, няма нищо повече. Светът спира. Край.

Щом вижда Джо да застива и проследил като него същата каузалност, Шем Шем Циен се разсмива, пристъпва напред, вдига тесния си меч и спира…

Опиумният Хан се хвърля в атака. Джо отскача встрани, острието прорязва черта по бедрото му. Той вдига пистолета си и стреля — куршум захапва рамото на Опиумния хан. Сближават се.

— Много съжалявам, братко Вон. Време е.

Саймън Алейн е преминал разстоянието помежду им толкова бързо, сякаш е прелетял до тях. Издига се зад Вон Пери, пресяга се със силните си ръце. Лявата прихваща Пери през гърлото, той посяга да заключи бандита в нелсон и с другия си лакът. Натиска главата на Пери напред и бавно, полека, прешлените се разделят и гръбначният стълб се чупи.

Вон Пери умира.

Шем Шем Циен се завърта, вади пистолета си и стреля по Саймън Алейн. Той пада с вик, стиснал хълбока си. Може и да оживее. Може и да умре. Не е решено. Все още.

Опиумният хан се извръща отново към Джо Спорк, вече с пистолет в ръка. Часовникарят вдига картечния „Томи“ и се разкрачва за стабилност.

— Давай — казва. — Да проверим какво ще стане!

Шем Шем Циен се взира в него.

И продължава да го гледа.

И не знае каква ще бъде развръзката.

За миг по одухотвореното му лице пробягва паника. Потиска я толкова бързо, че е лесно да не я забележиш. Може да я видиш и пак да не я познаеш. Освен ако не я очакваш.

— Харесва ти да си на шофьорското място, нали? — отбелязва Джо Спорк. — Не обичаш хазарта. Нямаш вяра, така че искаш да принудиш Господ да си говори с теб. Не можеш да управляваш смъртта, така че убиваш, понеже ако се превърнеш в смърт, може и да не умреш. И просто за застраховка се превърна и в мъртвец… — Той се хили, озъбен по вълчи. — Сегашното положение сигурно много те дразни. Да се взираш в дулото на това оръжие и да знаеш, че дори ако ме застреляш с първия изстрел, аз все пак ще дръпна спусъка и няма абсолютно никакъв начин да контролираш дали ще те убия или не. Един от нас ще загине, може да сме и двамата. Но няма как да узнаеш предварително.

— Патова ситуация — отрязва Опиумният хан. — Няма никакво значение. Времето е на моя страна.

Смехът на Поли Крадъл отеква ясен и без следа от страх.

— Нищо подобно, не — казва тя. Пристъпва през редиците на оплакваните и слага ръка на рамото на любимия си. — Сега е моментът, Джо. Всичко е наред. Прави каквото трябва!

Тази нощ Джо Спорк се е сражавал и вероятно вече е убивал. Не е невъзможно експлозията на „Лъвлейс“ да е прекъснала съдбите на живи хора, които биха се опомнили след време. В битка е нанесъл травми, които могат да се окажат фатални. И все пак никога не е бил убиец — не е палач, нито наемен усмъртител, не и хладнокръвен. От друга страна обаче, ето го тук и това е неговият живот, а ако мигне или се поколебае, светът ще свърши. Джо се взира през разделящото ги пространство и вижда, че Опиумният хан вече знае какво се кани да каже. Въпреки това го изрича с нарастваща увереност, която не идва отвън, не е дело дори на Разбиращата машина или на пчелите, а се корени в него самия. Редом с Поли изборът е лесен. Той втренчва поглед в Шем Шем Циен.

— Ти ми отне дома и уби приятелите ми. Измъчваше ме до смърт — дважди — и ме връщаше от прага й. Преследвал си баба ми. Опита се да убиеш Поли, за да ме спреш. Чупиш неща, които са прекрасни, понеже ти доставя удоволствие…

Опиумният хан отваря уста да каже нещо в отговор.

Томито блъвва бял огън.

Щуравия Джо Спорк язди бурята с пръст на спусъка. Натиска с все сила гангстерското оръжие, напъва гърди и рамене да го удържи върху целта. Завърта го напред-назад из пространството, където беше застанал Шем Шем Циен. Усеща ужилване на бузата си, а когато се завърта, нещо го дръпва за шлифера — той осъзнава, че това са куршуми, но не му пука. Стреля, докато пълнителят се изпразни, оставя гангстерският пистолет да го води и да се опита да изтрие противника му от лицето на света. Когато оръжието щраква на празно, Джо пристъпва напред през облака от барутен дим — негово собствено дело — и е готов да използва и приклада, ако се налага; готов е да стиска и да къса. По ризата му има кръв, ухото му е откъснато и пари. Прострелян е. През лицето му минават едва осезаеми черти от болка, а едната ръка го боли.

Прострелян е, но не е убит.

През дима вижда Шем Шем Циен да криви устни в гримаса на върховно презрение — гримаса, която прекъсва внезапно, когато Бастиън Банистър тромаво пристъпва напред да изръмжи предизвикателството си право в лицето му. Джо вижда — и освен това долавя — объркването на Опиумния хан. Как може един мопс, няма и педя на ръст, да застане очи в очи с Господ? Глупава шега в последния момент? Куче на кокили? Хитроумен номер с кукла на конци?

Главата на Шем Шем Циен почива там, където е паднала, на ярд[159] или дори повече отвъд тялото му. Линията куршуми от томито е прерязала врата му като меч.

Той осъзнава истината — дали благодарение на Разбиращата машина, дали го съветва избледняващото му зрение, може би и заради усещането за камък под разкъсаната му плът и кост. Шем Шем Циен се ококорва в неизразим ужас. Устата му се отваря, сякаш да заговори.

И с това се свършва.

Джо Спорк изчаква малко, за да е сигурен, че врагът му е мъртъв, след което минава покрай отрязаната глава на Опиумния хан и отива при машината, която ще погълне света.

Кошерът ръмжи и бълбука задавено, черните кабели бръмчат от енергията, кипяща в гладките му органични линии. Пчелите са във въздуха, но се събират и се вият по спирала във все по-съвършена шарка, която досущ напомня решетка. Все по-малко приличат на пчели и все повече — на въртящи се зъбни колелца, които се зацепват едно за друго. Джо се чуди колко ли време му е останало.

Почти се е изчерпило. Две минути. Може и по-малко да са.

Той крачи към Разбиращата машина като през приливна вълна, енергиите й го дърпат и блъскат. И после внезапно навлиза в окото на бурята. Всеобхватната му увереност изчезва — толкова близо до машината тя сама заглушава ефекта си. Джо за момент си представя бъдеще, в което се е провалил и остава жив като единственото надарено със съзнание същество на Земята. И дори във вселената.

Коленичи и се взира в кошера. Предният панел липсва. Формата на корпуса е била променена. Нищо не прилича на последователността, която е заучил.

За момент не знае какво да прави.

След това ръцете му се раздвижват сами. Лишената му от думи същност — незапозната със страх и опасности, нехаеща за разрухата на всичко наоколо, вижда задачата и знае формата на машината. Шем Шем Циен е съсипал изкуството, о, да, и така е показал слабост и е сторил глупост, но схемите си остават непроменени. Завърти това. Сега онова. А сега много бързо и двата превключвателя.

Отделя се плоскост, която разкрива устройството във вътрешността.

Джо хвърля поглед през рамо към залата и вижда страх. Корави мъже и жени плачат. Открива Поли, изражението й го подканва. Остава минута, казва му тя. Джо, моля те. Толкова неща са останали недовършени! Няма начин за бягство, няма друг път, освен да разголи зъбните колелца на душата. Дезинтеграция.

Обичам me.

Моля me.

Джо извръща рязко глава към машината. Усеща го като предателство. Ако Поли ще умре — ако той се провали, — то следва да гледа към нея, когато това се случи.

Значи, след като е избрал да отклони поглед, не може да се провали. Гангстерът здраво запъва пети. Занаятчията навива ръкави.

В сърцето на Машината, около ключа за активирането й, има заключващ механизъм с циферблат. Около ръба му обаче не са нанесени цифри, а букви:

О, П, С, Ж, Д, А, У Ш.

Това го няма в списъка на Франки. Добавено е в последния момент. Добавено от нея — той разпознава стила й… Добавено, но защо? Какъв е смисълът?

Каква догма е заложена?

Истината? Има ли дума, в която тези букви изписват истина? На гръцки ли е? Френски?

Джо се колебае, отдръпва се. Не.

Кога го е добавила?

Късно. Съвсем в края. Когато Шолт е станал Пазител. Матю е пораснал. Еди си е тръгнала. Ето я годината, гравирана в метала: ФФ, 1974. И патешкото краче — нейният знак. Последна защитна линия, за да се съхрани машината. Да продължи да работи. Да задържи истината пред лицето на онези, които биха искали да я изключат.

Защо? Какво е защитавала тя? Себе си? Света?

Зад гърба на Джо присъстващите падат на колене — не в молитва, а най-вече от изтощение. Пищели са. Сега просто чакат. Остават броени секунди.

Машината е своя майстор. За какво са били всички усилия? В крайна сметка за какво е копняла Франки?

Джо знае.

Еди.

Даниел.

Матю.

И синът на Матю. Роден през същата година. Той се чуди дали е идвала в болницата да наднича самотна през стъклото на родилната зала.

Поглежда към циферблата и вижда буквите на името си. И изключва Разбиращата машина.

Над главата му пчелите преустановяват вихреното си кръжене. Облакът добива ред, после се успокоява, а накрая те кацат на земята и се редят, прибират се в кошера в спретнати редици. Навсякъде по света се случва същото, ако може да се има доверие на Франки — а Джо вече не знае, понеже, слава Богу, трябва да разчита на вярата си.

Той изпълнява процедурата докрай, изпраща и последния сигнал — онзи, който ще накара останалите кошери да изгорят и да умрат. Ще остане само този. Последният.

Прекъсва захранването и изважда калибрационния барабан, след това и книгата.

За първи път ги държи и двата. Много са леки и твърде малки, за да бъдат толкова опасни. Прибира ги в джоба си.

Накрая Джо взима един захвърлен ковашки чук. Опиумният хан съществува в безконечните редици магнитни и киноленти; в книгите и записите, в снимките от противния си живот. Потенциалът за възкресението му витае във всеки ред и щрих по тях. Това е пълното и оригинално копие на Човека-запис. Дори изгорялото в „Щастливите декари“ определено е било непълно. Шем Шем Циен не би позволил тези записи да излязат от ръцете му, не би допуснал възможното сътворение на втори истински хан.

Джо също няма да го позволи.

Завърта чука и нанася първия удар.

Отнема много, много дълго време. Или може би само секунди. Раменете го болят и гърбът му се противи. Той премазва архива отново и отново, разкъсва го с голи ръце, кърви от порязвания и забити трески. Когато се уморява, пришпорва се с образи на мъртъвците, на страха на Поли в последните мигове. Използва всичко, за да се принуди да продължава.

По някое време вече не е останало нищо достатъчно голямо за чупене и Джо събира на купчина всички останки, през която пуска тока от главния кабел, така че лентите цвърчат и хвърлят искри, а целулоидът се запалва. Когато пламъците се разгарят както следва, той вдига трупа на Шем Шем Циен и го хвърля на кладата.