Машина за ангели

III Пощуряване; Сред плисета и знамена; Не ти е обикновена музикална кутия

Еди Банистър се чувства като крава. Нещо повече, осъзнава греха си. Не по плътския начин, а в сърцето. Съгрешила е спрямо Джошуа Джоузеф Спорк. Всъщност дори го е насадила като мюре, макар и за добруването на човечеството и подобряването на човешката раса. Самоубедила се е, че няма нищо лично. Просто това е най-добрият вариант. Сега, загледана в малкото войниче играчка, което той така сръчно ремонтира, тя си спомня потиснатото разочарование на лицето му, когато разбра, че няма да му предложи друго, и се чувства гадна. Все по-сигурна е, че част от нея е кътала мъст по-дълго, отколкото Джей Джоузеф Спорк го има на този свят, и е избрала този начин да си отмъсти. Дълг, любов, идеализъм и жлъч са се излели наведнъж. Еди оглежда душата си и я открива пресъхнала.

Да му се не види — казва на Бастиън. Той отвръща на погледа й със своите розовата мраморни топчета и се размърдва. Еди вярва, че забелязва одобрение, та дори и подкрепа на многострадалната му физиономия, но може и да са газове. Без съмнение скоро ще узнае, ако те са причината.

Да му се не види дважди!

Еди взима войничето играчка и го връща обратно в кутията, без дори да го погледне втори път. Твърде късно е да сменя конете. Делото е свършено. Колелцата се въртят. Еди Банистър, на деветдесет години и безкомпромисна членка на стабилен орден, е натиснала копчето на революцията. Пак въздъхва. Толкова е странно да си супер злодей, при това на нейната възраст…

Трябва да признае пред себе си, че има вероятност да се е побъркала. Макар че, ако е така, сполетяла я е лудост от безмилостния, изясняващ ума вид, а не такава, на каквато може да се надява една дама. Не й хлопат дъските и не са й се скъсали жартиерите, не я е застигнала и лудост от другите удобни видове, каквито е наблюдавала у съвременниците си. Би могло да се каже, че е пощуряла. Изпробва термина на езика си — носи усещане и за бяс, и за умора.

Да. Еди Банистър е пощуряла. Много британски вид пощуряване, което не включва крясъци, а по-скоро внезапно и пълно преобръщане на представата за живота. Макар че, честно казано, „внезапно“ не е съвсем вярно. Случвало се е деление по деление и всъщност е плод на доброволен избор… Тя е участвала в кореспондентски курс по пощуряване. Сама се е насадила.

— Вярвах и без моя помощ да постъпите, както е редно — казва тя на петдесет години правителства, строени и свели очи в ума й, — вярвах, че ще схванете как се прави. А вие… — додава към електората, — вие — мързеливи, продажни, самоизмамни… о, ако ми бяхте деца, щях…

Тези думи я спират. Нито един от тях не е нейно дете. Никакви синове или дъщери за Еди Банистър. Само Бастиън и избледнялата любов на онзи, чиято вяра е предавала в течение на половин човешки живот. Предавала я е в името на стабилността и сигурността. Няколко десетилетия спокойствие, смятала е тя навремето, и светът ще изправи курса.

Но вместо това всичко е тръгнало накриво. Решителният марш на прогреса се е отклонил в тъмна уличка и е бил ограбен. Берлинската стена и Виетнам, геноцидът в Руанда, кулите близнаци, Гуантанамо; самоубийствени атентати и глобално затопляне, дори Вон, проклетият Пери, малкият кошмар от предградието, милият съсед, който убиваше ли, убиваше и никой не знаеше защо, понеже на никого не му пукаше да потърси причината. Еди Банистър е отдала верността си на празен трон. Няма прогрес. Няма стабилност. Важен е само въпросът дали неприятностите се случват достатъчно надалеч.

Онова с Пери е сложило край на удобната й увереност. Започнало се е — според жълтата преса — в нов строеж в някакъв град в средата на страната, наречен Редбъри. Съветът най-сетне е кихнал кинтите и е купил ивица зеленина, навремето част от площите около железницата, продаден през мандата на Тачър, за да се правят апартаменти и студия за богати купувачи, каквито никога не са се появили. Сложено е началото на зеленчуково предприятие — органична храна за околностите и усещане за единство, и всичко останало, което Британия вече не прави, понеже финансирането е по-евтино и по-бързо, и пазарът за недвижими имоти вади пари от нищото. А след това копнали първата лопата и проектът приключил, преди да е започнал. Ухилен труп, увит в промазано одеяло, след него — още един и още един, и ето че град Редбъри си имал вече сериен убиец, който да нарече свой собствен.

Еди не можеше да не забележи, че когато Вон Пери измъчвал пленник и погребвал трупа на седем инча в песъчливата почва, го наричали чудовище, но когато същото се прави по заръка на правителството й в мазе от другата страна на океана, тогава е неприятна необходимост.

Е, може и да е. Но ако е така, то светът, направил го необходимост, да ходи да се обеси.

Известно време тя е излизала с Бастиън всяка вечер, вървяла е по улиците и се е взирала в къщите и офисите на град, който не е била сигурна, че все още познава. Лудата стара Еди и безокото й куче, един до друг в лондонската мъгла. Да. Луда в американския смисъл. И единствена в огромната енциклопедия от дарбишърски фурии, Еди Банистър има мощта да промени всичко, което я вбесява. Загадъчна промяна, чието точно естество тя не разбира, но чиято създателка се закле, че ще разтърси света и ще отблъсне мрака за хиляди години. Дар от науката за света на ужасите.

Във вторник вечер, под отзвуците на Световната емисия на Би Би Си (която скоро ще прекъсне) на заден фон, Еди взима писалка и лист хартия и описва плана на личната си революция. Предмет, който трябва да се придобие, и човек, който да го занесе там, където трябва да се озове. Те на свой ред ще изискват прикритие, фалшификации… но не чак толкова много в крайна сметка. По-скоро малък фокус всъщност, отколкото тайна операция. Всичко от една ръка разстояние, разбира се, понеже може да има последици и името й все още е в състояние да задейства алармите на места, които е по-добре да останат в неведение още известно време.

А сега, загледана във визитката на Джо Спорк и галеща безокото си куче, тя си мисли за онези последици и се чувства като крава. Беше оплела младия Спорк в каша с чутовни пропорции. Необходимо, макар и малко нечестно, пък и в крайна сметка големите играчи щяха да го оставят на мира. Само да погледнат сериозно на нещата и ще забележат, че той е просто пионка.

Ако погледнат сериозно на нещата. Което отнема време. Ако не се нуждаят от жертвен козел за пред шефовете си. Ако са настроени за милост. И ето я пак тази дума: „необходимост“. Магическо слово, способно да извини множество грехове, и все пак означава просто „по-лесно е по този начин, а не по другия“.

Единственото, от което Еди се нуждае в момента, е да се отпусне и да следи, като знае, че си е изпълнила дълга и само това има значение. Няма опасност на младежа да му се случи нещо наистина лошо. Всички стари призраци несъмнено почиват в мир.

Тогава защо, след като още преди няколко седмици се е уверила, че той ще свърши работа за предмет две, тя все го мъкне дотук, за да работи върху боклуци? Опознава го. Открива, че е сладък и малко завеян?

Няма никаква причина.

Само дето Еди се чувства, както вече си е отбелязала, като крава. Крава, крава, крава.

И, честно казано… дали е било необходимо? Може би. Твърде вероятно е той да се окаже единственият човек на света с уменията да свърши работата правилно. Ако се е изучил от дядо си. Ако е внимавал. Ако се натъкне на усложнения, с които един полукомпетентен часовникар да не може да се справи. Ако, ако, ако. Еди е наясно, че е чувала същите доводи и преди, в овчедушните усти на съвременните политици.

Тя надзърта към отражението си на плота на масата и се чуди. Джошуа Джоузеф Спорк, внук на голямата любов на живота й, но очевидно не и неин собствен. Доказателство за недостатъчността й.

Възможно ли е да го е извела на огневия рубеж от ревност?

Отражението й не иска да я погледне в очите.

— Муууу — казва Еди Банистър.

Та така, след като е изиграла ролята на лошата кръстница, ще се наложи да стане и добрата — и да го наглежда.

Взела това решение, тя цялата ликува. Ха. Ха! Дръжте си шапките, господа, и отклонете очи, вие, дами, като чаени листенца със сладурски, старомодни парцалки. Банистър се върна! И този път води войската!

Бастиън вдига глава нагоре към нея и полека се олюлява да си стъпи на краката. Миг по-късно й обръща гръб и изръмжава зловещо, след това накланя глава в очакване на одобрението й.

— Да, скъпи — казва у тя. — Ние с теб срещу целия свят.

В същия момент чува изсъскването на поет дъх и рязко преминава от ликуване към изключителна сериозност.

Еди не е сама в апартамента си.

Еди Банистър отваря вратата на спалнята си и открива трима мъже — средният извънредно едър — да стоят в дневната й с вид, който предполага, че появата й е извънредно неочаквана. Господата са със здрави масивни обувки и свободни, нешумолящи дрехи. Едрият е снабден и с чук, който държи хлабаво в лявата си ръка, а работният му гащеризон с цип е издут под лявата мишница. Има малък, подобен на рампа за ски скокове нос, продукт от възстановителна хирургия, нелеп на лицето му с форма на гранитна плоча. Сподвижниците му са по-млади. Копелета чирачета. Еди превключва на автопилот.

На бойна позиция, дърта краво — мисли си тя, — тези хлапета са ти наумили края. Твърде късно е да се спре започнатото.

Подвигът е извършен. Тази последна среща с Джо Спорк беше за утеха на съвестта й, не част от хитроумния план. Целият механизъм е задвижен още преди дни, ами да, и то непряко. Тази среща тук е последица, не предпазна мярка.

Но идва навреме да те премахне от картинката, разбира се. Та така…

Еди си лепва усмивчицата на гламавата стара дама и издърдорва:

— О, богове. Ама че ме стреснахте. Сигурно ти си мистър Голем… — ами да, страхотно умно, Еди: мистър Голем, понеже е толкова голям, и фамилиите на хората до една са върло описателни. Я се вземи в ръце, издънваш се на първия ход… — …андрис, от Съвета. Много се радвам, че мис Хамптън ви е пуснала, и ужасно съжалявам, че толкова закъснях!

Ето. Всеки момент се очаква да пристигне още някаква група и аз ви мисля за тях. По-добре да се върнете после, а? Да ме довършите в някой по-спокоен момент.

Новопрекръстеният мистър Големандрис се поколебава. Еди пристъпва сияйна към младежите и той отмества тяло да подскаже, че ще приеме предизвикателството. Еди няма намерение да го докосва — о, не, не, и никакви прегръдки от младеж с толкова широки плещи. Макар че в по-младите си дни можеше и да се порадвам да изкатеря такава планина, нали? О, ми да, наистина.

— О, къде си забравих обноските? — Тя дръпва ръка. Помадите копеленца се разгръщат да блокират отстъплението й.

Ама просто трябва да взема малко мляко, пиленца, за да ви направя чай, нали? Ха! Те ще ме счупят на две. Кротинко, лекинко, дърта краво. Много път имаш да извървиш и много малко време — да го изминеш. Цел: бягство. Нищо друго. Та…

— Я да взема да сложа чайника, а вие нали не сте против да преместите мебелите? Твърда стара съм, боя се, опитах, но плътта ми е слаба. Не е като вашата, мистър Големандрис. А това кои са?

Младо копеле А протяга ръка, когато погледът й пада върху него, и промърморва:

— Джеймс.

Очевидно не се казва така, но Младо копеле Б и мистър Големандрис го зяпат, все едно си е свалил гащите.

Ха! Чини ми се, че туй е моментално издънване на изпита ти, млади Джейми, и с право. Мистър Големандрис ще иска да си поприказвате после, видно е значи, задето си дърдоркаш с мишената…

— Здрасти! — маха му щастливо Еди. — А ти сигурно си Големандрис Младши, направо виждам семейната прилика! Джордж ли се казваше?

И двамата сте корави убийци, туй ясно, обаче той е червендалест дърт пръч, а пък ти си някакъв бледичък и с унгарска жилка в себе си, Джорджи-бой, и не бих се учудила татко ти да е от Държавна сигурност, никак даже, и да е бил бияч като тебе.

Еди се усмихва дори още по-широко.

— Имате ли нещо против да турите резето на място? Понякога вратата хлопа от вятъра и ме стряска.

Джорджи Големандрис поглежда „тате“, който кима. Еди се вмъква в кухнята: ножове, точилки, микровълнова (тя си представя как с трясък отваря вратата и заплашва да сготви неканените гости, чудото зад гърба й е включено и бибипка с малка картинка на пиле в син неон на таблото), но не, не и не. Еди Банистър знае къде е тръгнала.

Щракни копчето на чайника. Сега се налага да те отделят от него, наистина се налага… Никой господин не желае скут, пълен с нещо горещо, докато убива стари бабички. Може да се стигне до трайно увреждане.

Еди призовава първото си тайно оръжие.

— Бастиън. Скъъъ-пи! Бас-тиън? Мама има парче пай, ами да, има, нали, ми дададада, има!

И нека Господ Бог е милосърден към душите ви.

Не е часът за пай. Бастиън го знае. Знае и че Еди е наясно с това. Много отдавна са се споразумели помежду си, че между един и три следва да го безпокои само в случай на извънредно сериозна катастрофа или ако има пържола. При това пържолата да е мека като памук и препечена на тигана. Катастрофите могат да са по-неспецифични: пожар, земетресение, дъжд от жаби, заселване на котка в сградата. Несъмнено паят не фигурира в списъка. Следобедната дрямка на Бастиън е свещена.

— Бастиън? — Еди се оглежда. Той е в спалнята й, разбира се, в подножието на леглото: не помръдва, като изключим излизането на терасата към два и пишкането върху минаващите минувачи.

Старицата се усмихва на мистър Големандрис, който усърдно се приготвя да се намърда между нея и чайника. Джеймс и Джордж още са в дневната. Еди посяга наужким към чайника и Големандрис леко подскача. Присвива очи. Тя му се ухилва, малко хищно, като професионалист на колега. Той отвръща на погледа й, без да трепне. Еди полага ръка на дръжката на електрическата кана.

— Нещо против?

Ти си мислиш, че това е краят на партията. А тя тепърва започва. Искаш ли го? Чайника? Да го запратя ли по теб? Но тогава остават момчетата, без съмнение горящи от нетърпение да ти се притекат на помощ да ме довършиш. Може и да печелиш ръката…

Само дето Еди прекрасно знае — и мистър Големандрис почти го осъзнава, — че тя изобщо не възнамерява да използва чайника за друго освен за диверсия. Тя се пропъхва покрай госта, докато той превзема кипналата вода. Отваря вратата на спалнята и Бастиън изскача настръхнал оттам. Първо забелязва Джордж и незабавно го напада с вой и започва да го хапе по глезените.

Кой е този човек, дошъл да ме безпокои по обедната ми дрямка? Проклет да си, че си припрял да си пъхнеш глезените пред устата ми. Пази се! Няма да избягаш, преди да те скъся с един фут, поне това ти обещавам…

— О, Бастиън, скъпи, не! — казва Еди Банистър с театрална неискреност. Широко се усмихва на Джордж, който й се озъбва и се споглежда с шефа си. Но старицата вече е в движение. Твърде бавно, момчета, вече съм в полет… Бастиън, нежелан танцов партньор, очевидно решава, че Джеймс има по-хубави крака. Хвърля се към тях и единственият му здрав зъб пробива грозна дупка в прасеца на Джеймс. Предполагам, че е бая болезнено, помисля си Еди, докато Джеймс ругае. Той замахва с крак, но Бастиън знае добре тази игра и се е метнал върху другия. Джеймс трябва да се ритне сам, а малцина са… не. Не, Джеймс наистина е толкова глупав. Чува се тупване и младежът пребледнява. Изумително е колко много може да се насиниш със собствената си обувка. Бастиън, вкусил победата, се завърта няколко пъти около оста си и надушва мистър Големандрис.

Не, скъпи. Той не е лъжица за твоята уста.

Но Бастиън е готов за предизвикателства, и то големи. Изпълнението му досега е напрегнало достатъчно нервите на Големандрис Реге[26], та да отстъпи, втренчен в Еди с гнева на непритежателите на кучета: Абе, госпожо, я си овладей кучето, да не насъскам ченгетата по тебе!

Да бе, как ли пък не.

Еди се шмугва в спалнята и се хвърля към скрина за бельо и Секретно оръжие № 2, скрито сред дантелите и бельото. Да, дантелени гащи! Точно това ми трябва. И като нищо са щели да ми трябват, но през петдесет и девета… Стигаше да се преоблека в нещо по-хубавко и щяха да ме носят на ръце и сами да се предадат на чен… но честността я принуждава да признае, че дори през петдесет и девета нещата са могли да не се развият точно така. Корсет. Подплънки. Клин. Ластични чорапи, колко ви мразя. Вълнени гащи — какъв срам. Еди Банистър, куклата на Отряд 16, обута в проклета овча вълна и привлекателна колкото стойка за чинии. Трудни времена. Жартиер, да, това по бива; да, жартиери, копринени чорапи и дантела, уха! А сега хвърляй спомените на пода и къде, да му се не види, е онуй, за което дойдох? Понеже, ако съм го сложила в друго чекмедже, спокойно можем да приемем, че гушнах букета…

Но другият колан е вече в ръцете й, студен и дебел — кафява кожа и странна, древна миризма. Тя го почиства веднъж месечно и го проверява, както повечето хора си оправят сметките. И веднъж — Еди Банистър се усмихва, — веднъж наистина се беше издокарала по него вместо по бельо, с което предизвика неудържимата страст и похот на половинката си и, длъжна е да го признае, на самата себе си.

Мистър Големандрис блъсва вратата на будоара на Еди с твърде нетърпелива ръка. Вдигнал е чука си да й пръсне черепа на колкото се може повече парченца.

Защо чук? — чуди се Еди. — Може би защото е толкова непрофесионално, толкова бияческо. Всички ще търсят някой луд — и човек винаги може да си намери такъв, ако се постарае повечко.

— Крайно време му е, луда стара чанта такава! — заявява мистър Големандрис, достатъчно ядосан от забавянето. Сигурно има друга работа. — Шибано крайно време е!

— Да — казва Еди Банистър, — и аз така мисля.

След което се обръща, вдигнала пистолета в стойка „Уивър“[27].

Мистър Големандрис проронва:

— Мамка му!

Този път тонът му е по-изумен и стреснат. Захвърля чука и посяга към собственото си оръжие (Еди предполага, че ще се окаже автоматик, за разлика от нейния, който е револвер). Тя го прострелва в главата. Револверът издава потресаващо силен звук. За нейно облекчение тилът на мистър Големандрис си остава на място, макар че очевидно е на косъм. Тя чува в другата стая отгласа от изреченото от Джордж „мамка му“, но е приглушено, а и той се опитва да извади патлак от колана си. Идиот. Ако Джордж не се простреля в пениса през следващите две секунди, ще се справи с пистолета и ще започна да пука с него, само дето всеки, който си затъква пушкало в панталоните, вероятно не притежава хирургически умения с оръжието. Ще стреля наслуки. Съседите на Еди може да пострадат. Или Бастиън. Тя се обръща и стреля още три пъти, направо през гипсокартонената стена, така че, ако пропусне, да улучи тухлите на камината в отсрещната стая. Третият изстрел води до изпльокване и Джордж пада. Еди се раздвижва — в случай че Джеймс се кани да опита същия номер, и го заварва точно на старото му място — застанал до вратата, с изражение на пълно объркване, изписано на младото му, бледно лице. Тя насочва пистолета встрани, а не към него. Бастиън, който излиза от кухнята в преследване на мистър Големандрис, открива врага си вече паднал и се покатерва върху него, за да си присвои завоеванието.

Умрял от ужас. Аз съм могъщ. Може да ми ръкопляскате.

Еди поглежда твърдо към Джеймс.

— Отърви се от пукалото!

Той си има пистолет, който му е в джоба, и когато се стига дотам, се оказва незареден. Плахо оставя амуницията на пода до оръжието. Еди клати глава. Младежът свива рамене отсреща, предал се е напълно.

— Кой ви прати?

— Не знам. Честно!

— Поне виждал ли си ги?

— Не! Имаха шапки. Или чаршафи. Като в Иран!

Като в Иран. Да, тя може и да познава лице, което съответства на това описание. Въздъхва.

— Имаш ли си майка?

— Да. В Допкастър.

— По-добре си обирай крушите натам, става ли?

— Да, ’споджо.

Еди кима, после се вглежда в него.

— Първият ти път ли е?

— О, Боже, да. Христе.

— Не се помотвай. Не ходи да разправяш на всички какво е станало. По-добре да изчезнеш, ясно? Върви отседни при майчето си. На никого няма да му пука, ако не умреш, стига никога повече да не те зърнат.

— Ясно.

— Никога. И… Джеймс? Намери си нормална работа — заръчва му Еди.

— Да, ’споджо.

— А сега възнамерявам да взема две чанти и да изляза оттук, и с теб повече никога няма да се видим. Ти ще си седиш в онова кресло, с лице към прозореца, и ще ме пренебрегваш напълно за петте минути, докато съм още тук, а после ще поумуваш върху състоянието на душата си в тишина през идните десет минути в компанията на тези мъртъвци, които доскоро си наричал приятели. И после…?

— Донкастър.

— Добро момче!

Еди Банистър изчаква той да седне в креслото и да го обърне, а после влиза в спалнята и си взима чантата за бягства (също като оръжието, проверява и нея един път месечно, за да е сигурна, че е готова да потегли по всяко време) и пътния комплект на Бастиън. Вдига кучето, прекрачва през мистър Големандрис и Джордж и затваря вратата между себе си и Джеймс. В коридора за кратко се бори със сгъваемия си чадър. Преценява, че названието му е напълно вярно: чадърът се сгъва добре, но има проблеми с разгъването. По принцип тя не би си правила труда, но днес й се струва, че ще вали, и след като е пратила двама души в гроба, за да си опази живота, няма намерение да умре от пневмония, преди да докара делото си до завършек. За Еди Банистър смъртта е реалност и е била такава още от времето на младостта й. Но все пак няма причини да я кани на среща. Бастиън ще остане съсипан, ако не друго.

След като покорява чадъра, Еди стрелва с недоволен поглед сърдитото небе и напуска завинаги Ралхръст Хол.

Същото лондонско небе — сиво, с мазки оранжево от уличните лампи — се облекчава в стена от заслепяващ дъжд, докато Джо Спорк бърза по улиците на Сохо. Отказал се е от телефонните обаждания и е решил да навести Били Френд лично. Тъй като и бездруго е наблизо — и тъй като много бързо се просмуква с вода — освен това е решил да навести и суховат, дразнещ мъж на име Фишър — бивш грабител, настоящ укривател на крадено и пълноценен член на клуба на носталгията по Матю Спорк. Фишър, който дори не е бил член на вътрешния кръжец на Матю, е един от малцината, с които Джо може да поговори за незаконни и странни неща, без това да доведе до появата на болезнени обществени задължения. Въпреки това се притеснява от силно усещане за самонанесено нараняване и гласът на дядо му, сега изпълнен с порицание, му повтаря: Нали ти казах. Превива рамене и заравя брадичка в яката на палтото си — едър мъж, който се опитва да се превърне в костенурка.

Автобус — последен представител на твърде презираната гъвкава разновидност, обречен като занаята с часовниковите механизми и също така интригуващ и непрактичен — го изпръсква с кална вода и Джо крещи и ръкомаха вбесено, но после забелязва отражението си в една витрина и се чуди, не за първи път през последните дни, кой е този тип, намърдал се там, където уж трябваше да се намира животът му.

Магазинчето на Фишър е весело местенце с вятърни чанове и аура на опърпан хипи меркантилизъм, натикан между шивашко ателие и загадъчно заведение е мънистена завеса на входа, в което всичко се върши изцяло на унгарски. Фишър се разполага нашироко, понеже семейството му е живяло там още отпреди районът да поскъпне. Клиентите са добре дошли да поседнат в оградения двор с наргиле и чашка турско кафе.

Фишър сам го прави, вари кафето и захарта заедно с тайната си съставка, която позволява на особено любимите си клиенти — тоест на всичките — да научат и която варира според онова, което му се намира в хладилника. Джо е чувал, че е лимонова кора, какао на прах, черен пипер, червен пипер и един път — дори половин лъжичка рибена супа. Фишър се кълне, че всяка от тези съставки представя различен член на турския му род по майчина линия, но тъй като майка му е била и си остава от Билингсгейт, вероятно и тлъстата му лъжа няма особено значение: не се очаква в магазинчето да цъфне отмъстителен истанбулски братовчед, който да поиска сметка какви гадории, да му се не види, слага той в кафето, което си е съвсем добро, и съсипва общото им добро име.

— Ко-кой е то-това? — подвиква Фишър, когато задрънчават чановете, но когато подава бобърската си глава през рамката на вратата изотзад, лицето му се разцепва от широка усмивка. — Това е Джо! Големия Джо! Кралят на часовникарите! Човекът лично и самият той! Уху, майсторе, с какво да съм ти от полза?

— Не съм в новинарската мрежа, Фишър… — и след това, вдигнал предупредително пръст, понеже Фишър отваря уста да нададе ентусиазирана забележка. — Да, знам, точно това исках. Но сега имам въпрос и тук е единственото място, на което мога Да ида, нали? Понеже ти знаеш всичко.

— Знам. Така е! — Изпъчва се Фишър. И поне що се отнася до живота на лондонските граждани от постзаконовите кръгове, наистина е така.

— Имах посещение — обяснява Джо — от двама души от музеи, който не съществува. Един дебел и един кльощав. Образовани. Сърцето ми подсказва, че са ченгета. Титуисъл и Камърбанд.

Фишър клати глава.

— Нъцки.

— Нищо не ти говорят?

— Не съм ги чувал, не съм ги подкупвал, даже не съм ги забравял. Ша ’звиняваш.

— А за вещици какво ще кажеш?

— Ожених се за такава.

— Ами монаси? Целите в черно и…

Само че Фишър вече е скочил на крака и заключва вратата, затваря магазина и в очите му има трескава тревога, която Джо никога преди не е виждал, такава не съществува у онзи, който винаги редува веселието с надувката и никога, ама никога, не проявява припряност.

— Исусе! — възкликва Фишър. — Тези копелета! Брат Шеймъс и проклетите му призраци! Христе на колело, момче! Не са тук, нали?

— Не, разбира се, че не са.

— Но си ги виждал? Дошли са при теб?

— Да, те…

— Мамка му, Джо, наистина те бива да подлагаш приятелствата на изпитание, тъй си е… и какво искаха?

— Една книга.

— Книга ли? Книга! Ами че дай им я, мътните те взели, мизерен пикльо такъв! Дай им я и им благодари, че са толкова мили да ти я махнат от главата вместо предпочитания от тях вариант, който ще бъде да ти свалят проклетата глава, а после бягай надалеч и си намери свястна работа на някой далечен остров. Разбра ли? Мамка му. И си обирай крушите, ясно?

— Кои са те?

— Проклетият Човек-запис, ей това представляват — изръмжава Фишър.

Джо го зяпа.

— Какво?

— Не си ли спомняш? Разправих ти за него още като бебе, майка ти така се ядоса, че щеше да пометне!

Всъщност Джо си спомня — седмици наред е сънувал кошмари. Лондонска история с призраци, шепната от децата на Нощния пазар.

Представете си един човек, разправяше се в тази история, в легло с копринени чаршафи. И си представете навсякъде около него жици и камери, и хора, които си водят записки. Всичко за него е записано щателно. Те го превръщат целия в запис: дишането му. думите му, пулса, храната, миризмата, химията… дори колебанията на електрическия заряд в кожата му. И докато той отслабва — понеже вече е много стар и ранен, и болен, — му пъхат метални пръчки през отвори в главата и в тъканта на самия му мозък и записват преследващите се нишки на мисълта, които се щурат насам-натам в гънките на сивото вещество в главата му.

И през цялото това време той е буден и в съзнание. Затворник ли е? Милионер ли е? Усеща ли болка или ужас от ориста си? Има ли си представа защо се случва всичко това? Толкова е странно. Но и някъде някога това е истинско и той лежи сред копринени чаршафи. Може би, когато си отиде, на записващите го ще им трябва друга жертва. Може да си пожелаят точно теб…

След като за първи път чува историята, в течение на девет дни Джо оставя лампите светнали и когато най-сетне заспива, всяка нощ вижда как очите на Човека-запис го зяпат от затвора му от жици. Може да си пожелаят точно теб.

Фишър кима трескаво, още е гневен и уплашен.

— Добре, та хората на Шеймъс са оригиналната група. Увлечени са по машините и седят и гледат записи на оня пич, който им е основал ордена. Това им е вместо църква. Обожавани реликви от всяка мисъл, която някога му е хрумвала или нещо такова. Не знам, понеже не питам, щото не искам да свърша в проклет буркан! Туй е един вид лидеропоклонничество, но и оттук, и оттам ги прави страшни като тиф, нали? Тяхна е властта в този свят.

— Откога така?

— От изобщо. Татко ти се беше сблъскал с тях едно време. Събра всички и им показа къде зимуват раците. Но дори тогава беше на косъм.

— Това не го помня.

— Е, беше малък. И аз бях бебешор, но, нали знаеш… — Фишър се мъчи да го изкара, че Матю го е смятал за по-голям брат на Джо, баткото, какъвто не е имал.

— А сега?

— Сега е различно, нали? Няма втори като Матю, но пък има много повече куки.

— Значи са внимателни.

Фишър свива положително рамене.

— Но не питат мило и не по два пъти. Студени и ефективни и не в смисъла да пийнеш аспиринче и да си полегнеш, а като лед във ваната и да ти продадат бъбреците в брой. Имат си болница някъде — или хоспис. Кървава дупка. Хората влизат вътре, но не излизат оттам.

— Кои са те? И откъде идват?

— Представа си нямам — може да са божиите биячи, право от Светия град. Веднъж срещнах един — дойде на място, което мислех да наема, и ми каза да се разкарам. И знаеш ли какво друго рече? Ей това: Ако имам ума на Наполеон и тялото на Уелингтън, кой съм аз? Луд като цяла кофа с жаби.

— Фишър…

— Добре де! Добре. Трийсет секунди мъдрост. След това върви. Става ли?

— Става.

— Добре. Според това, което чух, преди време те служили на доброто. Така де, нали са монаси? Извисяват душата, помагат на плътта… След това светът станал по-недружелюбен спрямо утехата на майчицата Църква и те малко се чалдисали. Старото навън, новото — навътре, и новото се оказва някакъв пич с добре смазан език и лична тежка кавалерия. Както чух, сирачета — обучени от него и за неговите нужди в някакво частно училище, така че знаят само него и не ги е грижа да се запознават с нищо повече. Сега вече покръстват с огън и меч, и нека Господ си търси вересиите.

— И какво искат?

— Каквото им щукне. И антики. Много си падат по антиките.

— Защо? Фишър, наистина е важно, те…

Магазинерът прекъсва Джо и спуска ръка покрай хълбока си като острие.

— Не ща да знам! Ясно? Щом имаш нещо, което искат — дай им го. Не си Матю и това е твой избор, но честният Джо не може се изправи срещу тези типове. Просто е. Те са дяволски страшни. И само това ще ти кажа, стари другари или не, да се махаш оттук!

Фишър отваря рязко задната врата и избутва Джо навън в двора, след това трясва вратата и пуска резето.

Прогонен и наистина разстроен, Джо Спорк присвива глава и пъха ръце в джобовете си като човек, зарязан зверски от приятелката си. Крачи решително, но не забързано, и съвсем скоро хлътва отново в дълбините на Каналджийския обход.

По обед в деня след разговора в мазната дупка отегчен куриер натиска звънеца на Джо Спорк и му връчва кутия, съдържаща познатото кинетично еротоматче и пакет от кафява хартия, който обещава да крие знаменитата джунджурия на Били Френд. Алтернативата са тримесечните сметки за ДДС и Джо бърза да отвори пакета.

Предметът: точно така, наистина е дневник или журнал, няма спор по въпроса. Майсторът го подушва за кратко — старите книги имат специфична приятна миризма. Тази е необичайна. Долавя се остра нотка на сяра и полъх на химикали и под тях наситено гумен мирис на стара, стара кожа. Дали е стояла под вода? Увита в намаслена кожа? Хм. Корицата е гъвкава, почти гумена и кожата е нашарена с криви линии. В онова, което Джо взима за предница, е щампована — техническият термин е „вдлъбнат релеф“, като релефен печат, но наопаки — любопитна скица на обърнат наопаки чадър или особен ключ.

Джо отваря книгата предпазливо и, да, отново, странна работа: по протежение на всяка страница на ръба, противоположен на гръбчето, има половин инч перфорирана хартия. Цялото нещо е било подвързано от отделни листове твърда хартия и всеки ръб — поне доколкото може да каже от бърз преглед — е различен. Матрицата е четири на четири квадратчета или… ако всяка страница се приема за отделен блок от информация… то четири на шестнай-сет колони, отделени в групи по букви с четири дупки дълбочина. Сто и няколко страници, значи количеството информация не е незначително, но и не е кой знае колко голямо. Доста длъжко музикално парче за пианола например.

Самото гръбче има опора — не, метално е, това е прът, който минава през него и стърчи леко от двата края. Значи не гръбче, а ос? Външните страници са мраморирани в розово и тюркоазено и върху тях с молив е начертана рязка, ясна диаграма или схема — електрическа и непонятна за Джо, но очевидно става дума за някакъв варящ или дестилиращ апарат, който му се струва странно познат. Къде ли го е виждал?

Един вид умове — на дядо му беше такъв до определена степен — винаги се опитва в духовен смисъл да създаде идеалния капан за мишки. Джо остава с впечатлението, че схемата е просто драсканица и този том поначало не е бил предвиден в него да се пише, но в някакъв момент собственикът е останал без алтернативен източник на хартия и го е обезчестил. Дълго пътуване с влак може би — има участъци относително чист текст и внезапни подскоци, които може да са подрусвания. Нещо, което прилича на чайник, се слива с чертеж на нещо като аквариум, а след това се разтваря в твърде бомбастични по мнението на младежа уравнения.

Цитат: „Направи нещо за слона“.

Цитат: „Всичко е написано в книгата ми“.

Цитат: „Кафето е противно“.

Чудесно. Какво е това тогава, щом не е книга? Добре де, тефтерче, очевидно — за бележки. Джунджурия.

Предмет: или по-скоро предмети, в множествено число. Смесено чувалче зъбчатки и колелца, пружинки и чаркалячета, гравирани и обикновени, от големи до (много, много) малки. Онази част от Джо, която разгадава пъзели, се надига и размърдва рамене. Ето това парченце приляга ето тук, а онова там…

Прибързваш с нещата, момче. Ама моля ти се, сглоби го надве-натри и какво ще си имаш? Боклук! Купчина с нищо. Не на това съм те учил!

Гласът на дядо му, дрезгав от времето и разстоянието.

— Липсваш ми, знаеш ли.

Не изглупявай, момче. Бях дърт още преди да си бил млад.

— И все пак.

И вземи ме послушай: не си говори с мъртъвците. Хората ще останат с грешно впечатление.

— Какво ще кажеш да те обявя за мой въображаем приятел?

…трябва ти момиче.

— Сигурно.

Полвинка.

— Какво?

Половината ти. В смисъл на онази, подходяща да си прекараш живота с нея.

— Наистина ми трябва.

Изгубил е нишката на разговора. Дениъл Спорк никога не е давал на Джо съвети за момичета. Може би собственият му катастрофален любовен живот го е спирал. Въображението на внука се колебае да слага в устата на дядо си мнение по въпроса…

Давай нататък.

Предмет: клампа или фитинг, с арматура, с размер като да прихване джунджурията и да й обръща страниците. Джо я докосва внимателно в крайчето и открива, че пръстът му залепва от статично електричество. Любопитен я чуква леко по страница от книгата. Да, страницата се обръща и, да, статичният заряд е изчезнал, когато отново отдръпва пръчката. Чуква по следващата страница и тя залепва. Премества я, полага я и зарядът изчезва. Хитро. Няма си представа как става номерът. Нещо в лоста навярно, който се търка в металната вътрешност. Умно: часовниковият механизъм няма да се повреди от статичния заряд, както става с електрониката. Малко почистване от време на време и даже няма да забележи какво става. Почти като кредо му е: правилният инструмент на правилното място.

Предмет: странна малка яйцевидна кутия или топка, гравирана наистина възхитително отвън, и то видимо на ръка. Спирален мотив, като галактика или рапан. Златната пропорция, но не вярвайте на всички щуротии, които ще прочетете за нея. Топката е много тежка за размера си. Освен ако не е направена от злато, вътре сигурно има или тежест, или маховик. Няма видим механизъм за отваряне, макар че има шев. Джо я върти в ръка. Нещо вътре издава тихо потракване, което опитното му ухо разпознава като знак за повреда. Не катастрофално лоша, но определено звучи като счупено.

Слага топката в гладката вдлъбнатина на работната си маса. На света има произволен брой предмети с кръгла, сферична или поне подобна форма и на повечето от тях не би трябвало да им се позволява да се търкалят наоколо. Известно време компанията, която снабдяваше работилницата със силно разяждаща киселина за почистване и гравиране, я носеше в контейнери с обло дъно, така че се налагаше да използваш техните доста скъпи щипци и реторти заедно с киселината. Отровата — евтинджос, противоотровата — цяла гвинея. Е, така или иначе — топката се намества удобно в кухината. Джо се протяга, вслушва в изпукванията в гръбнака и раменете си, след това се навежда отново над масата.

Трябва да си взема свестен стол. Непременно трябва да си взема свестен стол. Да, както и половин дузина други неща, които не мога да си позволя.

Предмет: джаджата с неизвестно предназначение. Инструмент за развинтване на магически винтове и отваряне на ключалки, чието съществуване за момента не сме оценили. Вещ, изработена със специфична цел. Обект с предназначение. Странна на вид джаджа с дръжка в единия край и необичайна, усукана примка, оплетена около нея досущ като приличен на кошница предпазител на стара дуелистка шпага. Джо драматично размахва джаджата, след това спира. Също като топката, и този обект е изненадващо тежък.

Последна идва правоъгълната бяла картичка с думи, изписани на нея с тънкописец: напомняне от Били, че въпросният предмет трябва да бъде третиран с уважение и да бъде така любезен да приеме надървения горски по-бързичко, понеже дамата клиентка го притискала.

Така значи: към Бат-пещерата! Или поне към работилницата. Джо затваря вратата и бутва на прозореца табелката, която увещава „Моля, позвънете“.

Еротоматът (Джо го поглежда виновно, плодовете и млякото, които пренебрегва заради тортата) надали ще е труден за оправяне. Вероятно няма да е и особено интересен на всичкото отгоре. Може да изчака до утре. Той умува върху фигурките, отпуснати на първоначалните си места — най-подреденото menage a trois[28], за което Джо Спорк някога е чувал. Познава няколко експериментатори в областта на полиаморията[29], наблюдавал е отстрани необичайните триъгълни взаимовръзки и сексуални подялби и е стигнал до заключението, че в повечето случаи има доста много поли и по-малко амория въпреки всичките възражения на участниците. Не че не може да се получи, просто шансовете да намериш един човек, с когото да споделиш живота си, са достатъчно лоши и без да търсиш двама, способни освен това взаимно да споделят животите си и да останат доволни от положението, независимо какви трудности изникнат на странния път на живота.

Трудно е да се намери и само един човек, така си е. Голямото хале е твърде празно днес и плисъкът на Темза е печален. Джо си прави чай, като временно заменя липсващото краче на чайника си със сгънато трикратно розово напомняне от газовия доставчик. Умерено уверен е, че е платил сметката. Ще се оправя с нея утре.

На работната маса, с чаша чай в ръка (общоприетият подход към трудна задача, при която на първо място трябва да бъде проявено стриктно търпение, да не би да прибързаш и да направиш непоправима грешка още в ранните етапи на работата) Джо се възхищава на частите пред себе си.

Добре, всъщност простичко е: копирай и снимай всичко. Лесно в днешните дигитални дни. Джошуа Джоузеф не храни сипна омраза към съвременната технология — просто няма доверие на лесните, лишени от текстура повърхности и лекотата, с която те учат да правиш нещата по най-удобния за машината начин. Освен всичко друго той няма вяра на умножаването в много копия. Рядка вещ става съвсем често срещана. Занаятът се превръща в отживелица. Краят е по-важен от средствата да се стигне до него. Детето на душата отстъпва място на продукта на системата.

В контраст на това — ето я работната маса на дядо му, с инструментите, които Дениъл Спорк сам си е направил. Излъскана е от времето — не е лакирана, но е гладка и от лявата страна има лек отпечатък: с времето плотът се е износил под натиска на лакътя на стареца. Отдясно стоят менгеме и нова гумена тръбичка, която захранва древна бунзенова горелка. Посивяващите белези са от нажежени капки, светлите — драскотини от инструментите. Шарките на дървото са сребристи и в линиите им е записана съвсем буквално ДНК на Дома на Спорк: тази на Дениъл, смесена с онази на внука му — кръвопускането на миг невнимание, сълзи, покапали в миг на мъка, и всяка капка носи отпечатъка на тялото на Дениъл и на Джо. Би трябвало да е представен дори и Матю, понеже Папа Спорк не беше чужд на тази маса, макар в неговите ръце всичко да се превръщаше в муниции — за него тя беше място за отливане на разтопено олово и пудра с остър аромат, алхимическо свърталище.

За наистина важните дела Джо предпочита инструмента с история — предмет, който си спомня сглобилата го ръка и ще заобича онзи, комуто служи. Вещ, изпълнена с живот, а не просто някой от многото масови предмети, използващи хората, за да създават нови и нови боклуци; странни паразитни устройства с техни собствени малки екосистеми. За справка и архив обаче Джо се радва на бебчето си „Канон“ с лещи „Цайс“.

Така. Три снимки от всяка страна, отблизо и отдалеч. Всеки фрагмент е документиран. Младият майстор усеща оценителния поглед на дядо Спорк на гърба си: Дениъл Спорк, мъртъв от има вече над седем години, с очи, грейнали от радост пред загадката — и още по-хубаво загадка, споделена с най-любимия му ученик, отроче на сина му, пройдохата.

Джо се усмихва под нос — малко тъжно — в памет на любимия, непрежалим мъртвец. Не поглежда през рамо, не иска да вижда празното помещение. Вместо това задава въпрос на въздуха и оставя ума си запълва отговорите на Дениъл.

— Какво следва, старче?

Използвай си очите, момче. Какво точно гледаш?

— Джунджурията.

Джоузеф, не. Не, не и не. На първо място ми кажи, че не си си имал работа с онзи Уилям Френд?

— От време на време.

Пфуй.

— А какво е на второ място?

Идиотско дете на престъпния ми син, знаеш какво се каня да кажа. Знаеш. Разбира се, че знаеш.

Разбира се, че знае. Знае тази реч наизуст.

Търси поуката. Намери урока, целта, същността. Останалото е просто димна стена и ще ти се отдаде изцяло, ако първо проумееш предмета и неговото естество.

Дядото на Джо Спорк вярваше — или понякога е вярвал и винаги е подкрепял твърдението, — че всеки предмет на Земята е създаден от Бог със способност да разкрие на внимателния ученик някаква добродетел или благословия.

Помисли за стъклото. Каква е природата на стъклото?

То е особен материал, използван за прозорци и посуда за пиене. Създава се в пещ, пречистено и мачкано, докато не стане прозрачно в същността си — и по време на този период може да бъде съсипано от моментно невнимание, което също да се окаже и смъртоносно за невнимателния стъклар; то е прекрасно, крехко, експлозивно и прозрачно.

Продължавай. Какво още?

На всеки етап на съществуването на стъклото — когато е разтопено и трябва да бъде изливано от купичката си на края на дълъг прът; когато сияе и може да бъде надувано, но остава толкова невероятно горещо, че всяка попаднала в близост до него органична материя незабавно ще се запали; когато изстива и е прозрачно, и е придобило някаква твърдост, но въпреки това ще се строши, ако не го охлаждат болезнено бавно в серия от пещи, а и когато е студено — и крехко, — и най-лекото докосване на метален връх го кара да се превърне в набор смъртоносни ножове, които режат толкова фино, че прерязват незабележимо дори нерви и човек може да пропусне факта, че се е наранил, докато не надуши кръвта или не я види на ризата си… стъклото е урок.

Да, Джо. Именно. И какъв е урокът, каква е поуката на стъклото?

— Предпазливост.

Казва го и леко се стряска от собствения си глас.

Да, направо прекрасно. Самоинквизиция. Много духовно.

Джо Спорк, със сприхавия дух на дядо си над рамото, оглежда предмета пред него.

Та, въпрос: какво си имаме тук?

Отговор: Каша. Книга, която е и набор перфокарти. Инструмент, който не пасва никъде. Парчета. Топка, която може би е яйце, но ако е така, е заключена. Вътре има нещо, но това не означава непременно, че е предвидена да се отваря. Също като концентричните китайски сфери. Тежка е. Навярно златна. Има и гравирана шарка — дали е знак за нещо? Или е просто украса?

Джо я оставя настрани за момента и продължава разбора си: ето я джаджата, точно така. Единият й край е от махагоново дърво с предпазител или стойка, другият представлява странна, оплетена конструкция с кръгъл вход и нещо като релси за увеселително влакче от полиран метал, които се връщат към началото си. От едната страна на релсичките има орнаменти, другата е съвършено гладка. Дали няма някаква грешка и различните предмети да не са част от едно и също? Джаджата би могла да се окаже детска игра — шашав, странен вариант на „Топка в коша“. Инкрустациите са стоманени, ако се съди по вида им, при това много красиви. Викторианците особено са обичали орнаменти от стомана, макар че този инструмент не е толкова стар. И все пак… трудно е да се види каква възможна употреба би намерил. И е тежък. О, по дяволите, а това как стана?

Стреснат, Джо оглежда джаджата и се порицава сам. Инструментът е покрит с тънък слой мръсотия и смазка. Сериозна грешка е да допуснеш да се случи подобно нещо.

Или пък не, не е смазка. Прекарва пръст по странното вещество. Надценяваме зрението. Недооценяваме докосването. А осезанието е по-важно. Джо усеща слоя мръсотия сух и рехав. Студен. Железни стружки.

Джаджата е намагнетизирана.

Джо отново се обляга назад и се замисля. Инструментът и топката несъмнено трябва да си взаимодействат, ако изобщо е възможно. Джаджата е ключът. Топката е ключалката. Книгата и парчетата си пасват с нея, за да се сглобят в… какво?

Тогава въпрос: каква е определящата характеристика на тази вещ?

Джо се ухилва. „Тази вещ.“ Не „тези вещи“. Решил е, че двете са едно цяло. Добре. Следвай инстинкта. Така: бароково е, дори византийски оплетено. Сложно е. И въпреки това преди всичко е елегантно. Гласът на дядо му шепне развълнувано:

Веднъж видях много елегантен модел от Шанхай. Запечатана кутия от слонова кост. Отвън имаше гравирана елегантна шарка. Плъзнеш ли магнит по шарката отвън и метален прът отвътре се мести през лабиринт и докосва всички игли на ключалката в правилния ред за отваряне на кутията. Voila! Оригиналният магнит беше поставен в пръстен, разбира се, така че използването му досущ приличаше на магия. Детска играчка за принцеса. Като да направиш заклинание, а?

Показах го на баба ти. Тя се люби с мен. След това го отворихме заедно. Магнитът беше неин.

Джо си спомня разговора и вечерта, прекарана в тази същата стая с бутилка „Арданза“ и плато италиански наденички. Джо, чиракът, и Дениъл, учителят, споделят признания и романтични мигове над чашите с испанско червено вино. Тънкости на занаята и спомени, всички в шарена плетеница и толкова весели, че Джо най-накрая събира достатъчно смелост да зададе забранения въпрос:

— Каква беше тя, дядо?

Но дядо Спорк не отговаря на въпроси за жената, която е обичал. Известно е, че я е срещнал през трийсетте във Франция и заедно са имали дете. Бохемска история, много модерна, така и не се оженили. Когато германците превзели страната, Дениъл и момчето избягали, но любовницата му отсъствала по работа и се наложило да я изостави. Тя го намерила отново след войната, но по това време всичко се било променило по причини, които не бива да се изричат на глас.

Майката на Матю — Франки.

Франки беше витаещото наоколо видение на Дома на Спорк, споменавана с предпазливост, да не би използването на самото име да я доведе — или по-скоро да се провали в това начинание, с което да предизвика хапливата мъка на съпруга й и стряскащия гняв на сина й. Блуждаещо огънче е тя. Атмосферно явление. Мит.

Така значи. Магнит и кутия. Джо размахва магнитната джаджа в посока на джунджурията. Чува се изпъкване, друг ефект няма. Не е изненадващо — човек не създава подобно нещо, та след това едно движение с магнит край него да е достатъчно да го разпечата. Джо стиска инструмента джаджа. Не пасва удобно в ръката му. За какво ли служи тази обемна плетеница? Да, ама такъв инструмент не може да бъде неудобен. Това чудо е елегантно. И е с точната форма, в която следва да се намира. Нещо повече, самото му положение в ръката намеква за някакво действие. С дръжка, наместена в шепата, Джо внезапно бива осенен от прозрение: джаджата сама те кани да боравиш с нея правилно. Онова, което ще пожелая да сторя, е и това, което се очаква от мен.

Добре, но… какво му се иска да направи с джаджата? Да я размаха. Но не дивашки. Полека. Премерено. Иска да я върти.

Да я завърти…

Заглежда се в уреда… Релси за карнавален атракцион? Релси. При по-настоятелно взиране всъщност част от плетеницата напомня храповик… о, да.

Джо вдига топката в едната си ръка и претегля джаджата в другата. Дяволска идея, но е очевидна. Скрита ти е право пред погледа. Идеален начин за опазване на тайната, не е мъчително трудно за използване в ежедневието… много подобно на ума, застанал зад изработката на тази загадка. Ум, Джо е все посигурен, който е бил също толкова луд, колкото и гениален.

Плъзва топката през примката на джаджата. Приляга. Търкаля се по релсите, спиралната гравюра на повърхността си приляга точно с храповика на джаджата, спуска се през маршрута и същевременно се върти. Сложна пътека, създадена от проста структура. Много сладко. Та-щрак! Това е нов звук. Много добре. Щракащракаскръъъъъ…дрън. Топката изпада от релсата. Джо я завърта леко в ръце.

Тя се отваря.

Той я зяпа известно време.

— … Дяволите да го вземат… — казва Джо Спорк.

Когато отново е в състояние да си поеме дъх, посяга към телефона.

— Били, не ме е грижа. Не, не съм. Не ми пука колко е надървена или дали има три сестри. Не, Били, млъкни. Млъквай! Трябва да се срещна с клиентката. Трябва да знам откъде е това чудо!

Джо говори решително — и това ново явление само по себе си е почти достатъчно да принуди Били Френд да се подчини поне веднъж. При все това Били не обича да създава запознанства. Подобна практика противоречи на посредническата му природа. Възразява, че клиентката може да не остане доволна.

— Е, ако имат нужда от мен за тази работа, ще им потрябвам отново. Каквото и да върши това нещо, няма да го свърши без мен и можеш да предадеш, че така съм казал. Ще му трябва поддръжка и може да се наложи да се поработи in situ[30]. Това е проклето съкровище и искам да знам… какво? Да. Да, крещя! Понеже е важно!

Джо Спорк си поема дъх. Наясно е, че това не е обичайният му начин за взаимодействие със света. Едно, две, три. Добре.

— Трябва да го разбереш, Били. Или по-точно не съм сигурен, че можеш. Свързано е с часовниковите механизми. Важното е, че е уникална вещ. Ясно? Имам предвид абсолютно уникална. Какво? Не, не. Все още не. Е, може да я наречеш безценна. Зависи от перспективата.

Последното твърдение е бяла лъжа. Може би е по-точно да се каже, че на джунджурията не може да се сложи цена. От научна перспектива тя е непотърсен диамант. Под форма на парична себестойност вероятно не е чак толкова вълнуваща, освен ако машината, част от която се явява, не прави нещо наистина интересно или не е също толкова идиотски красива като предмета пред Джо, което би било… ами, епично. Но не и невъзможно. Били Френд обаче мисли по по-различен от обикновените хора начин и думи от рода на „безценен“ са като кучешка свирка за него.

— Да, Били. Точно така казах. Да. Това е като за новините в шест часа. Не, преди плаващото зайче. Преди спорта. Да. Точно така. Тъй че ще е най-добре да го доставим двамата, нали? Лично. Много добре. Да. Да. „Безценно.“ Значи ще се видим на гарата.

Джо затваря телефона.

На работната маса пред него лежи топката, разтворена в цялото си великолепие. Той вече я е снимал, така че да може да докаже, че съществува.

Метал, мек като памук, не сглобен или изплетен, а изтъкан; стопля се в ръцете му — тъкано злато.

Тази легенда се пренася от уста на уста от касбите[31] до ювелирските работилнички и на събирания и срещи, и по пазарите, почти се разкрива и после я потулват толкова щателно, че мнозина смятат тъканото злато за измислица.

Дядото на Джошуа Джоузеф е научил за него по следния начин…

— Добро утро, госпожо. С какво да съм ви полезен?

— Часовникът на съпруга ми. Или точно казано, моят часовник, но е подарък от него. Взел го е от търговец в Камбоджа, разбирате ли, и сега се счупи. Мисля да би било добре да погледнете и каишката. Разхлабва се. Макар че това може да се случва и понеже се смалявам…

От тези думи може да се заключи, че клиентката на Дениъл е възрастна и че английският не й е роден език, а е научен набързо и не е изгладен напълно.

От чантата си тя извадила пакетче, увито в нагъната салфетка, и го положила твърде колебливо пред майстора.

— Мъжът ми го каза да е азиатски и аз го мисля да е прекрасен, но няма печат на майстора, така че не мога да съм напълно Уверена дали е златен.

Дениъл Спорк побързал да увери дамата, че занаятчиите в Азия са изключителни майстори, макар да се притеснявал, че след като види самата вещ, ще бъде принуден да й разкрие, че импулсивната покупка на съпруга й е била грешка. Много пътуващи господа, замаяни най-вероятно от усещането си за европейско превъзходство, изящно биват отървани от големи суми, които преминават в ръцете на предприемчиви личности на улиците и в магазините в азиатските градове, и заради надменността си получават точно каквото заслужават, поне по мнение на Дениъл Спорк. Той обаче не прехвърля това си съждение върху семействата им и не обича да разправя на малки стари дами, че безценните подаръци, които са получавали, не са от злато и изумруди, а от варак и стъкло.

Погледнал клиентката и когато тя кимнала, разтворил салфетката с дълги, несигурни пръсти.

Самият часовник бил изумителен; великолепно изработен и простичък, с циферблат от тънък полиран абанос, инкрустиран в златен овал и с плоско стъклено капаче. Гривната обаче грабнала вниманието на Дениъл, стегнала го безмилостно около сърцето му и му спряла дъха. Дотогава не бил виждал подобно нещо. Да, били го достигали слухове и той ги отхвърлял като небивалици. Сега обаче държал истината в ръце и знаел, че с толкова много надхвърля уменията му, колкото и тези на милата, несведуща стара дама, която я беше донесла. Разликата била, че след цял живот сред зъбни колелца и механизми, злато и ламе и карати и тежести Дениъл знаел кога майсторството му е надминато и кога е свидетел на дело на виртуоз. Върнал извънредно внимателно вещта на дамата.

— Съпругът ви е…?

— Беше.

— Съжалявам.

— Стана отдавна.

— Бил е много мъдър човек, мадам. И тази вещ, която ми донесохте и която ви е подарил — тя е нещо, което мнозина търсят цял живот. Трябва да я цените безкрайно!

— Ценя я.

— Радвам се. И ако някога случайно срещнете човек, способен да ремонтира подобна верижка — който изобщо разбира как е направена, — моля ви, предайте му, че познавате господин от „Куойл Стрийт“ в Лондон, който не смее да помоли да узнае тайната, но ще счита за повече от привилегия да изпие чаша чай с този майстор и да знае, че все някъде някой е наясно с това умение и ще се погрижи да не изчезне в небитието… — Дениъл подсмръкнал.

— Разстроих ви.

— Не, мадам. Напротив, ощастливихте ме безмерно. Мога да поправя механизма, но не бих пипал верижката. Няма да знам откъде да започна. Върнете се, когато остарея. Може би ще съм се научил.

Тъкано злато. И това не беше най-забележителното в джунджурията. Джо Спорк видя съдържанието на вътрешността й още преди двайсет минути. Нямаше си представа как действа.

На първо място стои въпросът за затварянето. Всъщност ключалките са пет, всяка миниатюрна и завъртяна от различна част на джаджата, и всяка една заключваща следващата, докато последният оборот не освободи щипката и не позволи на цялото да се отвори. Тези ключалки са разпределени около вътрешността на топката в странна, подобна на клетка архитектура, която на Джо му напомня смътно за птичарника в Лондонския зоопарк. В отключено състояние вече не са сцепени една в друга и се отмятат назад като крилца на лъскав бръмбар, свит хлабаво около вътрешността на топката на пружина. Тя, сама по себе си, стига да предизвика най-внимателното проучване на Джо. Изработена е чудесно и това е нескромно признание на езика на майсторите — киселата реч на занаятчиите, оценяващи майсторлъка на клана си.

Не е зле тоя Тадж Махал, синко. Малко е недоизкусурен, Но все ще свърши работа.

А майсторът строител отговаря:

О, ми да, какво пък толкоз. Не ти ли се струва малко шумна водната каскада? Ех, да бях имал време да построя втора в черно, тогава щяха да са голямата работа… Но все пак не е за посмещище, чини ми се. Не може на човек всичко да му е без кусури.

Ето такова „чудесно“.

Рядка изработка.

Брилянтно свършена работа.

Надянал бели ръкавици и с чифт пинсети от мека дървесина (по-добре те да се строшат, отколкото да одраска джунджурията), Джо отново се заема с проучвания, разгръща заключващия механизъм — не без леко мръсното чувство, че разсъблича спяща принцеса — и проучва уреда отдолу през дебелата си бижутерска лупа.

Най-голямото зъбно колело е около две осми инча[32] в сечение. Най-малкото е толкова миниатюрно, че Джо си няма представа как точно може да се изработи, само дето, разбира се, всъщност знае как точно става — прави се специален инструмент, който имитира движенията на нормален на размер такъв, но в много по-малък мащаб. Ако си напишеш името с нормални букви от лявата страна, отдясно ще бъде надраскано толкова миниатюрно, че ще се събере на зрънце ориз. Половин зрънце. Но младият майстор направо се задъхва от самия факт, че всяка отделна частичка, всяка пружинка, колелце и тежест са направени на ръка и напаснати едно с друго. Пред себе си вижда подвижен, променлив пейзаж, съставен от скачени едни в други зъбчатки и лостове, релси и резета.

Вдъхновението за този апарат, планирането без компютър или дори фотокопирна машина, сигурно сами по себе си са отнели година. Ако нормалният уред на пружина е като един човек, то тогава цялото това нещо представлява грамаден град. Сгъва се навътре в себе си, всяка секция изпълнява по няколко роли, върти се по една ос, после по друга, после по трета. Ето там, ето го, има още по-малка кутийка, която изпълнява някаква outré функция, която Джо не може да разбере, но сама по себе си е и тежестта, управляваща по някакъв начин самонавиващата се система. Зъбното колелце, което извежда навън енергията, се подава през северния полюс на топката и там се скачва с онзи забележителен апарат, управляван от миниатюрния двигател (макар че топката не е точно това, разбира се, а е нещо много по-особено и разностранно: хранилище; компютърен твърд диск, изработен от бронз), всъщност е само противопрахов предпазител. Когато уредът е активен, то се плъзга на една страна, за да разкрие букет зъбчатки толкова сложен, че Джо Спорк е започнал да го нарича наум със съвременно име. Кръстил го е интерфейс.

Енигма, умува той. Колос? Дали е с военно предназначение? Разбивач на шифри или техен създател? Няма си ни наймалка представа. Знае само, че това е незаписано, магично, гениално. Следователно — безценно.

И да, има малък повреда, но надали е изненадващ след десетилетия, прекарани някъде в чувал. Бръква във вътрешността — и спира. Мъничка искрица под пинсетата му.

Невъзможно.

Джо надзърта, навежда се надолу, намества лампата. След това придърпва наблизо още две, както и ръчна лупа, която в комбинация с голямата му дава наистина невероятно увеличение.

Абсолютно невъзможно!

До най-малкото зъбно колелце проблясва метал, задвижван от вторично валче на предницата на мъничката част. Джо надзърта през двойната лупа и, да, ето го, сякаш виси в пространството — още един пласт от часовниковия механизъм, толкова миниатюрен, че едва се вижда дори така — призрачен воал от паяжина с колелца, който избледнява във вътрешността на топката.

Джо се взира в него, поразен от почуда и дори леко разстроен. Не може да стори нищо тук. Ще му трябват други инструменти, стерилно помещение, практика в микроскопското инженерство… безнадеждно неадекватен е за такава задача.

Само дето…

Така де.

Ако има щети по микроскопичната част, ще бъде извън свои води.

Вероятно на Земята няма жив човек с опит в тази област. Това изделие е уникално — и налудничаво, понеже ако можещ да правиш такива неща, защо не би използвал печатни платки? Освен ако, разбира се, когато си творил, те още не са съществували.

Като оставим миниатюрната система настрана, макрочастта е достатъчно позната. И, да, централната секция се вади като едно цяло. Този проблем е предвиден (разбира се).

Джо отива в кухнята и почиства една стъклена касерола, подсушава я внимателно и вдига невъобразимата сърцевина на топката в съдината, а после я затваря с капака. След това насочва вниманието си към останалата част от механизма.

Да. Това може да поправи. Едно лостче е поддало и се е разцепило, като оставя връзката си да се клати свободно. Въпрос е на… е… може да отнеме малко повече време всъщност…

В някакъв момент Джо приключва задачата и затваря очи за четвърт час, за да си починат. Дрямката е изкуство, което всеки трябва да владее.

Проверява работата си и я обявява за добре свършена. Останалата част от механизма е идеална. По него няма дори прах.

Въпреки това го почиства и смазва — от уважение.

Ти, който си истински майстор: ще ми се да се бяхме запознали.

Едно нещо е ясно и за таралеж, както безпътният му баща би го казал: това не ти е някаква музикална кутийка. Трябва да се обади на вестниците. Да набере „Хартикъл“. Да звънне и на майка си — не заради уреда, а просто защото трябва.

Джо не го прави.

Захваща се внимателно да сглоби и останалите парчета от джунджурията. Изработката им е великолепна, но сега му се струват груби и обикновени. Пъзелът без усилие се нарежда в ръцете му. След секунда Джо осъзнава, че мотивът имитира шарките на топката. Каквото отгоре, това и отдолу. Още елегантност.

Ще трябва да върне джаджата. Няма право да я отделя от самата машина. Макар че, ако собствениците се съгласят да му предоставят дългосрочен договор за поддръжка, винаги може да…

Гледа джунджурията и инструментите си и позволява на тялото си да работи без външно вмешателство. Сега, когато пъзелът е разгадан и целите са поставени, Джо знае как да го поправи на толкова основно ниво, че е важно да не мисли много-много. Именно тази част обича, изчезването на себевъзприятието.

Когато завършва, осъзнава колко дълго е работил и че се налага да бърза.