Машина за ангели

IX Жени с тежест; Съкровището на Мансура; Хабакук

Лепнала фалшив мустак, който има вкус на тигрово месо и еротична танцьорка, на шест етажа над земята Еди Банистър седи на перваза на престарялата майка на прословут принц убиец и заделя няколко секунди да поумува върху необичайния ход на живота си. Осъзнава, че си няма представа какво очаква, но каквито и предположения да е имала, то случващото се е съвсем различно. Спалнята на Шашавата Кейти е облицована с много изискани тапети на розови и зелени вертикални раета. Има корниз за снимки и много масички с покривчици. Порцеланова крава се е възправила на плочата на камината, поставката й твърди, че е дар от Солсбъри, а червена кадифена масичка за карти е покрита с листове хартия, всичките затиснати с метален модел на уестминстърската часовникова кула.

При все това тази дама няма нищо общо с Шашавата Кейти, която Еди срещна на вечеря, и дори с авторката на писмото, което я доведе тук — нафуканата скочубра я няма, набръчканата стара чанта и бивша звезда на обществения живот също отсъства. Тук е вдовстващата хатун Далан, облечена в проста бяла роба и халат, и остарелите й ръце потреперват лекичко в скута й. На левия й палец има черно петно — сама си е палила лампите? — и е така задъхана, все едно е тичала цял маратон. Не е изненадващо, като се има предвид контекстът. За нея това е момент. Лекичко, да не би старицата да се стресне и тази мисия да приключи безславно.

— Синът ми уби съпруга ми и брат си, капитан Банистър.

— Да — казва Еди. — Знам.

Понеже какво друго, по дяволите, да отговори човек на подобно твърдение? Тя остава на перваза с разперени върху каменните плочи ръце и крака, висящи като на дете.

— Изгори внука ми в желязна кутия.

— Да.

— И все пак ми е син — додава вдовстващата хатун. — Какво мога да сторя? Все пак ми е син. Не би трябвало да го обичам оттук насетне. Мразя го. Но той ми е син. Така че го мразя, но когато най-много го ненавиждам, го виждам като съвсем малък и си спомням как ме гледаше, и се чудя къде точно съм се провалила толкова ужасно, та се е превърнал в подобен човек. Този съвършен, отвратителен мъж. Този Опиумен хан на Адех Сиким, когото целият свят познава като чудовище. Това ме прави майка на чудовища. Grendels modor[90]. Проклета вещица… Но дали съм също и aglcec-wif[91]? Това е въпросът… — и забелязала неразбиращия поглед на Еди, додава: — Чела ли си „Беоулф“?

— Директорката на училището ми го наричаше творение на варварска безпросветност, докосната от зората на Христа.

— Тогава подозирам, че си схванала само по-важните моменти. Да имаш aglceca означава да притежаваш величие, за добро или зло. Синът ми го притежава. Изби семейството си. Направо се давех в делата му. Избрах да плавам, да се нося по вълната му. Не знаех какво друго да сторя. Майката на чудовището. А след това се започна… това. Този нов модел, този план — нещо, което да сложи край на войната. Французойката без съмнение има aglceca. Навярно е божествен ковач. Или жена Прометей, крадец на огън. Също така си няма представа какво ще направи синът ми с онова, което твори в ковачницата си. Или може би има. Може и тя да крои планове. Дарът на боговете винаги опасен. Героичният меч може да се окаже острието, което да го прониже… Ако е така, не искам да го знам. Не мисля, че тя гледа на света по този начин. Мащабът… е прекалено малък за нея. Но в мен се обади глас и каза: Не. Стига вече. Дотук и нито крачка нататък. Няма да допусна синът ми да прекрои света по свой образ и подобие. Ужас, война и егоизъм… не. — Шашавата Кейти се отпуска. Маха с ръце пред лицето си, за да прогони мухи и спомени. Еди подозира, че тя съзира малкия Шем Щем Циен, търсещ изгубена топка или любимо животинче: Мамо, може ли да ми помогнеш? Не, миличък. Не сега. Вече не.

— Ето затова го предадох на краля ти. Но им казах, че съм готова да се срещна само с жена. Решиха, че го правя от приличие. Ха! Какво ми пука за приличието? Да не си въобразяват, че ме е грижа? Кроя планове срещу сина си. Разбира се, че не е важно кой влиза в стаята ми. Пратете първите пет батальона на британската армия в Индия! Пратете ги до един, голи както майка ги е родила. Няма да се уплаша ни най-малко. Но знам, че ако пратеникът е жена, тя несъмнено ще бъде рядко съкровище. За да свърши работата, да бъде приета, да й се довери подобно нещо. Тогава важните глави ще трябва внимателно да помислят. Да пратят най-добрата… — вдовицата поклаща глава и Еди подушва шипка и масло. Малките тъмни очета на сбръчканото, безизразно лице я премерват, изпитват я. Тя иска нещо.

— Имам избор. Мога до смъртта си да си плавам на вълната на мъжката съдба или да си изкова собствена. Мога да реша да бъда велика по свой собствен начин. Мога да приема, че и аз имам aglceca в мен. Затова те повиках.

Еди поема подадената й реплика.

— За какво?

— Онези войници долу — те твоите заповеди ли изпълняваат?

— Да.

— Aglcec-wif. Жена с тежест. Дяволска вещица или богиня. — Виждаш ли?

— He. He съвсем…

— Ако се наложи да сторя това — ако предам единствения си останал син убиец, тогава трябва да предприема действие с величествен размах. С това не искам да кажа, че аз съм велика, а просто, че направеният от мен избор следва да е велик. Така че — нека го обсъдим като жени с тежест. Като кралици.

— Аз… съжалявам, че са изпратили мен. Не съм толкова важна.

— Пфу. Искаш да кажеш, че не си с висок ранг. Не си лейди Еди или дукеса Еди.

— Не. Само обикновена Еди.

— Но въпреки това стоиш пред мен, дошла си до другата страна на света, с кралска заповед в джоба и войници, които изпълняват волята ти. Постигнала си нещо.

— Дреболия, която…

— Но е с грандиозен резултат. Играеш на голямата сцена.

— Може и така да се каже.

— И ще довършиш тази задача. Ще я изпълниш както трябва, каквато и да е цената?

— Непременно.

— Тогава ти си жена с тежест, капитан Банистър. Ще се справиш много добре. Ще се сдобиеш с тайни, съкровища и оръжия. И това е второто важно нещо: аз имам съкровище. Всички дъртофелници и вещици кътат такова, нали? Голямо съкровище, което не трябва да се намира в ръцете на хора като Шем Щем Циен. Трябва да вземеш французойката и невъобразимия й ум, но си длъжна да вземеш и съкровището ми — и задължително да ги отнесеш там, където ще бъдат в безопасност.

— От мен се очаква да се посветя само на учения…

— Разбира се. Но за да се посветиш на нея, трябва да сториш каквото искам от теб. Инак няма изобщо да ти помогна.

Луда стара вещица, мисли си Еди Банистър със значително одобрение и протяга ръка. Шашавата Кейти се усмихва — ужасна гледка — и енергично се ръкува с нея. Consumatum est.

— Готови сме да тръгваме — обявява тъничък, нервен глас откъм вратата и Еди се обръща да види бледичък ръскинит, облечен в модел на обичайната им роба, пригоден за топъл ютйд мат, да стои с много нещастен и печален вид, но като полага усилия да раздуха искрицата си тлееща храброст.

Шашавата Кейти ги повежда.

Шем Шем Циен е мъж, който обича, след като си вземе полагаемото, да спи с ръка, положена върху завоеванията си. Сред полуизяден труп на лебед, редици кани и купчина хъркащи, изтощени девойки — Еди разпознава сред тях и На Вашите Услуги — Опиумният крал лежи на хълбок, потънал в сънища за война и грабежи. Британската шпионка с неприязън се пита дали е насилил разпнатия епископ да гледа цялата оргия.

Спасителната група на Шашавата Кейти пристъпва предпазливо покрай прага на спящия хан и по коридори от полиран камък и все по-надолу по вити стълбища към по-грубовати тунели и лабиринт от коридори, докато във въздуха не започва да се разнася странна, щипеща миризма и се чува звук от вода, лееща се върху басов барабан с размера на Кентиш Таун. Шашавата Кейти вдига ръка и двамата й спътници отстъпват към стените на коридора и чакат.

Пред тях има масивна дървена врата. Шашавата Кейти я оглежда със смес от нетърпение и несигурност. Еди поглежда към нея.

— Най-добре да размърдаме спасителната операция, а? — казва тя.

Шашавата Кейти кима. Пристъпва напред и отваря вратата.

Еди изпитва усещане за обем, дори още преди очите й да се приспособят към сумрака отвъд, и в пространството пред нея — огромно присъствие, сякаш е влязла в кучкарник с титанично куче и то мърда около нея. После мозъкът й се добира до очите и сглобява отделните елементи.

Помещението е огромно.

Толкова е голямо, че не е работилница, а зала или дори пещера. Но тук има усещане за познатост, дори за домашен уют… аха! разбира се. В Корнуол Абел Джасмин създаваше точно копие на това място, за да приветства трансплантирания си гений, когато пристигне.

Високо и от едната им страна Еди забелязва бездънната шахта, която се спуска от тройната зала на хана и минава през пода на пещерата чак до реката отдолу. Навсякъде около вдовстващата ханун и нея е пълно с фигури — с човешки ръст и по-големи, застинали в пози на битка и клане: бойно поле, осеяно с крайници, сякаш дъска за шах е оживяла и после е спряла насред игра.

Отначало Еди оприличава това място с леговището на Горгона Медуза, населено с вкаменени трупове на победени врагове. След това се чуди дали през тази пещера в древността не е преминал някой първичен ледник, който е изхвърлил тук замръзналия си товар… и най-вече дали Опиумният хан не е създал грамадно гробище за врагове точно под трона си. После осъзнава, че всички воини — проснати един върху друг, пронизани и отпуснати върху копия или рухнали на колене — са направени от метал. Подът е осеян със зъбчати колела, пружини, жици и ремъци и цялата пещера мирише на нагрят метал и конструкторска работилница. Докато Шашавата Кейти ги води между фигурите, Еди забелязва щампите на отделните ръскинитски майстори върху прекрасните, строшени ръце и елегантни маски. През прогорена кожа от бронз стърчат зъбчатки, а черните мазни петна, които изтичат от раните, са масло, не кръв. Легион от хумункулуси.

Еди пристъпва по-наблизо и за малко да си изгуби главата, понеже първият воин рязко замахва напред с меча си. Отстъпва и ударът изсъсква покрай нея. Зяпва — хомункулусът е призван към земята от оръжието на противника си, но безокото въпреки това я следи. Миг по-късно и партньорът му се обръща да я погледне. Когато тя застива, двамата се втренчват отново един в друг. Зад гърба си Еди чува Пойното пиле да лее под нос поток ругатни.

— Някои реагират на светлина — казва Шашавата Кейти тихо, — други на звук. Тромави и елементарни са. Но не си въобразявайте, че са безвредни. Те се учат. Франки казва, че са нужни прекалено много усилия да ги направи умни поначало така че започват глупави и с времето поумняват, пишат собствените си перфокарти. Въпреки че, доколкото схващам, не са карти. Всичко е много модерно. Умът им има граница, разбира се, но Франки ги е свързала. Те изглеждат като индивиди но са… като пчелите. Рояк. Макар и да са рояк, в който всеки отделен член мрази другите. Франки казва, че са безполезни, понеже капацитетът им е много малък. Научават твърде малко, преди да се напълнят. Но… могат да те изненадат.

Оха-ха и да.

Еди внимателно си подбира път така, че бойците да са все далеч от нея, и прекрачва завесата от счупени войничета играчки само за да открие, че те са едва началото — пещерата е бойно поле на строшени механични армии, поколения войници, които се връщат назад във времето от най-човекоподобните до все по-грубовати и накрая — до безпомощни, странни кутии с крехки ръце, всички вкопчени едни в други, половината напълно строшени, със сипещи се от зейнали рани намотки от хартиени рула, перфокарти и пружини. Има си дума за тях… а, да. Роботи. Метални роби, лишени от разум пружинни твари в капана на собствената си вечна война.

Еди вижда, че войниците й ги гледат и адски много се надява, че не виждат някакво призрачно отражение на самите себе си. Една от кутиите одрасква крака на Флагщока. Той я сритва, след това се качва върху нея и подскача нагоре-надолу, докато металът не поддаде и жиците и шарещата ръка не спрат.

— Гаден малък негодник — ругае Флагщока с възхита и после, когато другите почват да го гледат изпод вежди. — Кво? Да н’мие забранено да пипам хупсавеждането, a?

Еди ги повежда навътре в пещерата.

Реката сигурно в даден момент е тътнала през нея неограничавана, избликвала е на места, където подът се е срутил над нея, но сега е окована в поредица колела и турбини, огромни валове се въртят сред тръби и цистерни, валове и оси свистят на добре смазани съединения. Изобилстват медните намотки, които блестят и бръмчат зад стъклени пана за предпазване от влагата, а намотки кабел и жица като пъпни върви свързват този безконечен град на капацитета със съскащи кълба, пещи и други, по-странни конструкции — листове нагънат сребрист метал, въртящи се във въздуха топки и овали и извити наопаки черни пръти, увенчани с грейнали дъги от електрическа мощ.

Дебели кабели се влачат изпод една маса по протежение на стената на пещерата до малка цепнатина, не повече от пет фута в най-широката си част. Странна, проблясваща светлина — не синя като пламъка в тройната зала, а по-чиста, по-бяла — изригва оттам на спорадични проблясъци. После, миг по-късно, Еди чува стрелба. По-лошо: чува вик „Американци!“

Пристъпва по-плътно до стената и влиза вътре. Коридорът рязко се разширява и тя надушва джунгла и нещо друго — сочната, гнила миризма на бозайници, горещ метал и сено.

Завива зад един ъгъл и вижда пещерата да се разгръща на склона на тревясала, потънала в нощен мрак планина и — строени и блеснали на светлината на киноекран — редица след редица сиви крайници и извисяващи се туловища със сбръчкани, снабдени с хобот физиономии, които с нямо напрежение се взират в образа на мъж, стрелящ трескаво с револвер в тъмна улица.

— Дявол го взел, не! — виква беглецът. — Няма да ме пипнеш жив, ченге!

Еди си поема дъх да извика, но Шашавата Кейти я дръпва назад.

— Не обичат, когато им прекъсваме филма — казва тихичко.; — Това са слонове — възразява Еди.

— Да. По времето на баща ми им показвахме пиеси и свиреше музика. Сега гледат филми… — Тъй като Шашавата Кейти го смята за нещо нормално, шпионката не спори. Старицата въздъхва. — Те са всичко, което имам… — казва го толкова тихо че стрелбата от екрана почти заглушава думите й. — Верните приятели на бащите на бащите ми. Като деца са. Те ми вярват Не на него. Само на мен. И заради това той ще ги убие. Когато са в броня, нищо не може да ги спре. Но техният дар е, че не могат да бъдат използвани за зло. Те са войници на сърцето не машини. И това е причината, заради която той се нуждае от онова друго нещо — Разбиращата машина. Понеже не може да управлява слоновете ми. Понеже е зъл.

Гласът на старицата си остава спокоен и равен, но бузите й са влажни. Еди не я прегръща, понеже не желае жена с тежест да плаче на рамото й.

— Франки е ето там — посочва след малко Шашавата Кейти.

Еди следва вдовстващата хатун в друга зала, където се развива инженерно французойство.

Редица ръскинити се трудят над нещо, което прилича на аквариум за риби, направен от бронз. Окачено е на куката на кран, а едър монах дърпа здраво в компанията на още двама, докато другите му братя стабилизират цистерната, която излиза от водата. Самата течност, предполага Еди, тежи поне тон и освен това имаме и метала. Тези лебедки са наистина много добре калибрирани.

Насред хаоса властва дребна женица с копа черна коса, щръкнала от главата, и облечена в евтина дамска блуза, виждала и по-добри времена. Носи кожена престилка и чифт панталони, които по едно или друго време са играли ролята на плътна завеса или фонова тапицерия. Дори на такова разстояние Еди чува, че жената се оплаква; остър, ритмичен напев, който шедро би могъл да бъде наречен „обсъждане“. Предметът на недоволството й е едър ръскинит, надянал стреснато изражение и ковашки ръкавици.

— Дали ще… Ти си идиот! Да, Денис, такъв си. Виж! Развалил си вълната и сега ще трябва да повторим всичко… Non[92]! Non, апаратът е свършен. Ще пребъде… о, да! Ще пребъде, защото казвам, че ще пребъде! Конструктивните и деструктивни*е интерферентни мотиви се погасяват от… ох, nom de Deiu[93]! Та то не е пуснато! Защо не е… Виж! Изобщо даде ли си труда да задействаш вторичните намотки? Mais non[94], не си…

— О, Боже — мърмори Шашавата Кейти, — надявам се да не сме дошли в лош момент.

Тъмнокосата жена — сама се подстригва, досеща се Еди по странния, неравен бретон и любопитното скъсяване до почти нула номер от едната страна — вдига високо ръце. Заявява:

— Трябва да започнем отново! Изцяло! От самото начало. Незабавно! Къде е компресорът?

Обръща се и нещо издава звънтене, а след това и тихо гъргорене, когато пада в реката.

— Connerie de chien de merde[95]! Това какво беше? Моля се на небесата да не е бил компресорът ми!

— Всичко е наред — отвръща спокойно едрият монах. — Беше чайникът.

Успокоението явно не свършва работа. Жената измъква иззад ухото си парче тебешир и започва да драска по земята. След това вади от джоба си друго парче и за да спести време, пише и с втората си ръка.

— Бива я и с двете — прошепва Шашавата Кейти, — може да прави различни неща с двете ръце, освен когато мисли много усилено. Казва, че било добре за мозъка. Казах й да яде повече риба, но очевидно това не е достатъчно.

— Чувам те, да знаеш — подвиква жената, без да се оглежда. — Моля те, не си въобразявай, че е по-малко отвличащо някой много заговорнически да пази тишина, докато работя, вместо Да доведе тук духов оркестър да свири „Надежда и слава“, докато почетната стража стреля с всички топове по колекцията от Отенхаймско стъкло и порцелан, понеже без съмнение случаят е такъв.

Денис — едрият монах очевидно се казва така — въздъхва уморено за момент, после вдига очи и казва твърдо:

— Имаш посетители, Франки.

— Не мога да имам никакви посетители, понеже никой не знае, че съм тук, и на никой няма да му пука, ако знаеше… — отвръща Франки решително и продължава да пише. Отстрани при реката, двама монаси са успели да извадят чайника с помощта на прът с кука. Изглежда… странно.

— Сигурни ли сте, че това е чайник? — пита Еди.

— Аз съм го префасонирала — обявява Франки.

— Това се случва с повечето неща наоколо — допълва Денис неутрално.

— Нашият беше негоден за работа — продължава Франки, — понеже беше планиран с идеята, че може да се пълни само до половината. Или поне смятам, че това е причината да налива правилно единствено когато горната половина на съда е празна. Освен ако… хм, възможно ли е да е имало полза за процеса на запарване, ако има газова среда непосредствено над листната маса? Е, дори да е така, проблемът с наливането беше сериозен. Изгорих се. Освен това чаят не ставаше еднакъв. Крайният продукт, нали разбирате. Контролирах листата много внимателно… — Тя явно смята това за някакъв вид преднамерена съпротива от страна на стария чайник, който сега се явява част от друг апарат, завинтен на едната стена.

— Казвам се Банистър — подема Еди.

— Аз съм Естер Франсоаз Фосойо. Може да ме наричаш Франки. Здравей, Банистър.

— Здравей, Франки.

— Радвам се да се запознаем и ми беше приятно да си поговорим! А сега се самоизпрати, ако обичаш.

Франки се извръща. Еди се взира в Шашавата Кейти, която и дава знак да продължава задачата колкото се може по-бързо. Вдовстващата хатун изглежда малко нервна — повече, отколкото може да се очаква от жена, която предава сина си — масов убиец.

— Що се отнася до Разбиращата машина — отрязва Франки Остро през рамо, — може да кажете на хана, че още не е функционална. Има трудности, които не бях предвидила. Наблюдението на някои аспекти на материята предизвиква гличове, които… eh bien[96]. Почти съм усъвършенствала източника на енергия. Всъщност е възможно да… хм. — Тя се отклонява поглед встрани и Еди буквално чува звука на разцепващата се под изпитателното острие на погледа й вселена. — Да. Интересно, чаените експерименти може да се окажат ключът. Аз… хм.

Шашавата Кейти се намесва:

— Франки, капитан Банистър е изпратена от британското правителство. Помолих ги да дойде някой да…

Еди Банистър кима:

— Тук съм да ви спася.

— Да ме спасиш?

— Да — казва Шашавата Кейти. — Нали говорихме за това.

Франки се взира в нея още известно време. Самотна къдрица черна коса прилепва за бузата й и тя я бръсва, като оставя мръсна следа на кожата си. Лицето й е много бледо и заострено, има и лунички. Сигурно е не повече от пет фута и два инча[97] на ръст, но е пропорционално дребна. Ръкавите на блузата й са покрити с изписани с мастило математически уравнения. Мръщи се.

— О. Така ли? Да, наистина сте права, говорихме. Понеже Шем иска да му направя оръжие. Да. Знаете ли, че е много чаровен? Нямах си представа, че има наум точно това. Стори ми се такъв филантроп… „Да сложи край на войната“. Аз съм идиотка. Трябваше да го предвидя. Е, няма да го направя, разбира се. Но сега не е най-подходящият момент да си тръгна. Тъкмо в средата на доста важна разработка съм… — тя поглежда към Еди и плесва с ръка. — Смятате ли, че можете да се върнете след няколко седмици, Банистър?

Еди я зяпа:

— Заради чайника ли?

— Не, не. Това ще отнеме не повече от ден. Не, заради изпи танията на компресора и… eh, bien, познавам този стъклен поглед. Нека са просто изпитания на машини. Започнала съм про. цеса. Изолирам стояща вълна. Тя, разбира се, е съставена от вода, но динамиката е математически сходна… — Франки махва към окачената цистерна.

— Какво?

— Вълна. От реката. Взимам вълна от реката и я задържам в кутията. Виждате очевидно какво означава това?

— Не.

— Когато остарея много, ще направя школа за интелигентни млади хора, които да се обучават на основи на науката.

— Франки — казва твърдо Шашавата Кейти, — не бъди груба.

Французойката изръмжава недоволно.

— Добре. Ами тогава, Банистър, моля те, слушай внимателно и се опитай да не повтаряш „кво“ твърде често, за да не се разпищя… Истината може да бъде до голяма степен разбрана като съотношение на нашето впечатление за вселената и залегналата в него реалност. Нали? Когато онова, в което вярваме, съвпада с външната истина за света… взираш се в панталоните ми. Какво не им е наред?

Еди, която се беше чудила дали да не прасне тази нахална луда по тиквата и просто да си я отнесе, отвръща, че на панталоните им няма нищо. Което всъщност е истина. Странни са, но са с приятна форма и подсказват за хубави крака отдолу.

— Екстра. Та така — истината е правилно разбиране на ума за света. Точно като водата в цистерната, и човешкият ум е вълна. Тя се образува в мозъка. Много сложен мотив, генериран от умерено сложна вещ според доста прости правила. Мозъкът ни е специален вид камък. Потокът тече по камъка и повърхността се набръчква, нали? Наричаме го стояща вълнаТа, умът ти е вълна. Животът е движението на водата през тая шарка. Смъртта е изчезването на шарката, когато камъкът бъш отместен или оронен. Разбираш ли? За да може умът да схване истината — да узнае, а не просто да вярва, природата на вълната трябва да се промени. Вълната трябва да се удължи, така че да оже да обхване дъното на реката, да познае реалността пряко, не чрез очите и ушите ни. Машината, която правя, ще разтегне тази вълна. Тя е като нов сонар: ново сетиво. Сетивото да познаваш истината. От това ще последват положителни изменете на реалния свят. Voila. S’est simple[98].

— Какво е водата?

Франки Фосойо спира и изпитателно поглежда към Еди.

— Моля?

— Във вашия пример. Какво заменя водата в случая с ума?

— Това — казва французойката — е първият интелигентен въпрос, който са ми задавали от дванай-сет месеца насам. Но, нали разбираш, точно това е важното. Водата е основното вещество във вселената. От нея са направени веществото и енергията. Ха! Кажи на малкия швейцарец, че съм го надскочила!

— Мис Фосойо…

— Доктор.

— Доктор Фосойо. Та какво прави този уред?

— Все още не прави нищо. Това е наука, не технология.

— Но на теория…?

— На теория ни позволява да видим истината за нещата. Абсолютната истина. А по-късно може би и… хм. Абсолютната истина е достатъчна като начало, нали?

Франки поглежда към Еди. Тя прямо отвръща на погледа й.

— Не разбирам.

— Колко войни могат да бъдат предотвратени? Колко живота — спасени, ако истината не може да бъде скрита? Ако всяко изказване лесно ще бъде проверено за истинност? Представи си предимствата на разбирането. В науката. Да знаеш… Предяви си, че можеш да гледаш на света, мис Банистър, и да разузнаваш лъжите и измамите още като ги чуеш. Това няма ли да подобри с много човечеството? Смъртта на измамата. Нова епоха, създадена на основата на истината, Банистър!

— Капитан Банистър.

Франки Фосойо внезапно се усмихва. Досущ като английското лято е — рядка, пищна благословия, която озарява с топлина.

— Разбира се — капитане! — казва тя игриво. Обхожда тялото на Еди с поглед и се ухилва още по-похотливо.

Капитан Банистър успява да се изчерви. Лъвове и тигри, и мечки… о, леле… [99]

— Наистина ни е време да тръгваме.

— Non. Не мога да избягам. Трябва да си довърша изобретението. Върни се някой друг път. Или може би след това няма да има нужда. Hein[100]?

Шашавата Кейти изпухтява.

— Франки, не. В никакъв случай. Тя не може да се върне, нито да изчака, цялата работа трябва да стане тази нощ. Времето е от значение.

Франки Фосойо маха с ръка.

— Само си помисли… колко много може да се подобри човешката участ в свят, където истината е всеобхватна? Един процент? Пет? Колко позитивна промяна е нужна, за да се мине повратната точка и да се постигне спонтанното образуване на утопия? — Французойката засиява. След това усмивката й угасва. — Ох. Въпреки че прекомерно количество истина може да създаде проблеми на физическо ниво. И човек определено не би искал да породи определяща каскада… — Тя започва трескаво да пише.

Вдовстващата ханун размахва кокалестите си ръце във въздуха.

— Франки! Капитан Банистър! Трябва да тръгваме веднага.

— Не мога, работя…

— Сега! Трябва да стане сега!

— Можем да изчакаме евентуално няколко часа — предполага Еди, все още загледана в оцапаната буза на Франки Фосойо.

— Не, не можете. Започна се.

Това е вярно, но Еди долавя в гласа на Шашавата Кейти и намек за още нещо и отлепя поглед от развеселената Франки фосойо, за да погледне към водачката си.

— Какво се е започнало?

Шашавата Кейти свива рамене — нежен, извинителен жест на стара дама — и тръгва да се обръща.

— Моят план.

— Вашият план.

— Диверсията ми.

— Каква диверсия?

— Измислила съм диверсия в най-добрите военни традиции, така че да можеш да изпълниш мисията си.

— Каква диверсия?

— Газовите кранове в кухнята — отвръща Шашавата Кейти. — Уредих да се запалят… — Тя грейва.

Някъде от едната им страна един от ръскинитите издава ужасено хриптене. Брат Денис е и я гледа със зяпнала уста. Промълвя ужасен:

— Но този дворец е построен над естествено газово находище. Цялата цитадела… Ще взривите целия замък като бомба!

— Да — отвръща Шашавата Кейти. — Много добре ще отвлече вниманието.

И просто с едно щракване на пръстите денят на Еди Банистър става наистина отвратителен.

Все още ругаейки с думи, годни да вкиснат уиски, Еди Банистър търчи през горящия дворец с дървена кутия на колела.

„Съкровището ми!“, беше казала проклетата старица, след Като Еди й се разкрещя и хвана Франки Фосойо в пожарникарска хватка, за да прекрати спора по бягството. — Последните от всички от Мансура и няма други! В целия свят няма повече доблест и по-прекрасно нещо. Сандъкът е в западната стая в покоите ми — за Бога, занесете го на Джордж в Лондон! Тук и други, но са стари и не могат да пътуват с вас. Тук ще бъде техният гроб, по един или друг начин. Но този… обещай ми!

Еди никога не би изоставила приятел — независимо че старата белокоса гарга беше провалила тази операция от начало до край с едно добре преценено безумие (Газова експлозия си приготвила, а, стара чанто? Ти напълно си откачила!), а и плюс това вътре можеше да има нещо полезно за добрия край Джордж. Това беше лична уговорка между жени с тежест и, дявол да го вземе, ако този сандък бъдеше повреден и най-малко, ако дори прашинка пепел падне върху него!

Еди, разбира се, обясни подробно на Шашавата Кейти какво мисли за нея, докато се олюляваше през коридорите, понесла тази проклета квичаща французойка на гърба си, и през цялото време симпатизираше на крадците от харема; и защо, да му се не види, тичаше с този кокалест гений, без акъл, колкото Господ е дал на таралеж, когато можеше да се измъква през задната врата с На Вашите Услуги и няколко нейни близки приятелки за далеч по-приятно приключение?

Момичета, които копнеят да служат на страната си… Олеле, каква каша. Макар че почти си струваше гледката как дузина монаси зарязват работата си и отпрашват към хълмовете само с каквото могат да носят плюс свещения компресор на Еди — каквото и да беше това, — натоварен в количка.

В стаята си Еди връчи вбесената Франки на Пойното пиле и му каза да я заведе до реката, да доведе помощ, сега, веднага, да сигнализира на „Купара “ и да се махаме, че се е невидяло! Нека дойдат специалните войски и хич да не ти пука кой го е узнал!

След това се юрна в коридора, потърси напътствия и дяволски бързо, надушила дим, и бързо запресмята колко кила газ и при какво налягане на квадратен инч с каква мощност се взривяват. Горе-долу по това време избухна първата експлозия, целият дворец се залюля и сякаш се гмурна като кораб в бурно море, а после тя си стъпи отново на краката и пожарът вече се разгаряше и цели участъци от двореца изглеждаха притеснително диагонални там, където трябваше да са перпендикулярни.

Шашавата Кейти я прегърна и уви пурпурния пояс от трътката си около рамото на Еди, което по някаква причина явно имаше особено значение, пак я прегърна и викна:

— Жени с тежест! — което беше много мило, само дето Еди имаше силно желание да я набие с колан.

Та ето я значи, вече на връщане, помъкнала със себе си сандъка — и дявол да го вземе, тежък е, каквото и да има в него, а вътре определено потропва нещо, достатъчно голямо да преобърне цялото чудо. Няма време за оплакване обаче — Еди трябва да стигне до лодката, а ще се тревожи после. Макар че си няма представа как ще обяснява на капитана и екипажа настоящото положение и защо са толкова далеч от прикрита операция. колкото изобщо е възможно.

Да му се не види.

Горящ гоблен пада от стената и се опитва да я препъне. Ха! Не улучи… Но, опа, това беше на косъм от крехкия сандък и, да, реещата се пепел протяга спектрални пръсти. Еди дръпва товара си напред и този път нещото или нещата в нея съдействат — оттласкват се от вътрешната стена. Дървото се огъва, да му се не види, и пука и пращи. Ето още един проблем — дръпнеш ли прекалено силно и очевидно сандъкът ще се строши, ще пръсне съдържанието си по димящия под и тогава какво ще стане? На дъртомайчето ми гащите ш 'са веят, както би казал Пойното пиле. Еди оставя сандъка да търкаля колелца пред нея на въжето си и се улавя идиотски да се възхищава на собствения си бицепс на грубата светлина на огъня.

Съсредоточи се!

Нов колосален тътен разтърсва двореца. Една арка пада нарани, грамадни парчета каменни плочи се ронят и пукат от горещината. Пращят, а въздушни мехурчета ги разпарят изотвътре. Еди ръмжи отровно — една искра я е парнала по рамото под сакото — и се съсредоточава върху задачата си. Този трясък изобщо не е главният фойерверк, а само ордьовърът, плюс кой знае колко ли ужасни неща се крият в пещерата на Фосойо или какво ще стане, когато тя се взриви или продъни, или срути Франки явно смяташе — между подскоците на рамото на Еди, че процесът следва да се гледа от голямо разстояние или да не си му свидетел… А с това темпо дворецът ще се взриви много преди Еди да се измъкне и това абсолютно не е предвидено в плана за днес. Не трябва да има жертви, така че й трябва вдъхновение… Охо! Индукция, Компресиране, Запалване, Изхвърляне Четирите стадия на двигателя с вътрешно горене (които Еди е изучила за целите на саботажа), но ето го и ключа: движение. Безвпрегатната колесница. И ето ти я, вярно, няма си мотор, но е набрала много инерция и нима момчетата у дома си нямаха такава лагерница? Количка — дъски с колелца. Ами да, имаха си, и на момичета не им беше разрешено да играят с нея. Ха!

Еди сграбчва връвчицата и запъва крака на опакото на сандъка, като оставя тежестта му да я вози, а от време на време сритва пода, колкото за управление и да придава скорост. Бягство с лагерна количка, хич не е зле. Тя подсмръква. Разнася се странна миризма, лютива и селскостопанска. Съдържанието на касетката явно е подплатено с речна кал…

Съсредоточи се!

Ами да, наистина, понеже има още доста път, ето я, започва и лошата част — мъртъвци, горящи, на купчини. Момчетата от „Купара“ са се постарали, може да са били и Пойното пиле и момците му. Стомахът на Еди се обръща от сладката, апетитна миризма, след това се бунтува, щом мислите й го догонват с обяснението за нея. За малко да повърне. Вижда лица на приятели (макар и, слава на Бога, да не са й добре познати), има и врагове (е, сега са благословено неутрални), но всички са мъже, а не кебапи, все едно какво си мисли носът й. Тя подритва здравата, за да накара сандъка-количка да заобиколи клането, не забавяй, не спирай за нищо на света.

Ах! Отлично решение: ето и един жив, въоръжено е копелето, и замахва със сабята си, и скърца злобно със зъби. На дъртомайчето ми гащите ш'са веят… Еди се носи към него й мисли припряно. Скоростта и инерцията са на нейна страна и неконвенционалното превозно средство леко обърква противника. Той е бандит на заплата при Опиумния хан — не всеки ден го напада бял откачалник в горскозелено, понесъл се на вълна от огън върху кутия на колела. Всъщност надали има особено много хора, запознати в големи подробности с подобно положение.

Противникът се взима в ръце и тръгва към нея. Еди рязко забива пета, завърта по този начин колесницата си и оставя тежкия сандък да я върти като дете на селска люлка. Хайде сега будо! Десният й крак улучва мъжа в семейните скъпоценности и той пада като торба с картофи. Дявол го взел, имал си бил дружка в коридора, на няколко крачки от него, и този нож наистина изглежда ужасно остър, чак си е същински меч. Обучението при мисис Секуни включва и подробно идентифициране на оръжия — това тук е копелдашка кръстоска, разбира се, не е уакизаши или ятаган, или дори ханджар, ами смеска между мачете и кинжал. Дявол го взел, че е голям. Поразително голям.

Мъжът вдига оръжието си и надава рев.

Дявол го взел.

Еди се дръпва от пътя му, като зарязва скъпоценния сандък и се налага да се приведе много бързо, когато Големия пич се втурва в атака много по-бързо, отколкото е очаквала. Такъв й бил късметът — той има и ум, и умения да върти ножа. Ами че това не е позволено, нали?

Първа точка: не умирай. Еди се стрелва наляво, а той замахва на другата страна и не я улучва.

Дрън-тряс! Този меч е сериозно оръжие, такива искри хвърля и така вибрира, но не се наръбва и не се чупи, когато мъжът го забива право в мозаечния под и го измъква от него. Плъзва го твърде близо до бедрата на Еди, замахът му би я срязал на две… тя се претъркулва и скача на крака. Яма араши… които изисква от една жена да бъде или извънредно умела, или Наистина отчаяна, но и в двата случая — много храбра….

Еди за момент се чуди дали този тип няма да се вслуша в дискусия за относителните достойнства на азиатския деспотизъм срщу плановата икономика и диктатурата на пролетариата, кулминиращи в предложение да си смени господаря, но заключам че яма араши има предимство — макар и не особено голямо.

Противникът отново напада. Еди тръгва напред, вместо да отстъпи, и извършва кардиналната грешка да предвиди атаката и да подеме хватката, преди онзи отсреща да й е се е разкрил За щастие, той не забелязва или не знае какво подсказва движението й. Дланите на Еди се плъзват по неговите, бедрата й влизат между него и меча. Слей своето ки! Или, както Франки Фосойо без съмнение би казала: остави центъра на тежестта и въртенето си да измести този на противника ти… Движението продължава и Еди усеща леко като перце напрежение на гърба си, чува противника да пада и се завърта. На доджото спираш с меча, опрян в шията на уке. В реалния живот мечът е по-тежък и яма араши и битката до смърт си имат собствена логика… кръц.

Един гигант по-малко.

Не го гледай много отблизо. Не мисли особено за случилото се. Вземи си сандъка и търси добрите.

Еди сърфира надолу по коридора, покачена на сандъка, изплашена до припадък и притеснена от онова, което е сторила, и същевременно обожаваща всяка бясна секуда.

В тройната зала радостта й свършва.

— Е, капитан Банистър, мили Боже! Изглежда, има някаква трагично неразбирателство. Хората ви горят от желание да ви освободят от една или друга тъмница — не успях да ги убедя, че сте почетен гост. И междувременно войниците ми си умират от желание да ме защитят от всякакво насилие, а някоя нещастна душа е подпалила прекрасния ми дворец! Какво, капитан Банистър, има в този дървен сандък?

— Подарък от майка ви, хане — отвръща Еди с гласа на Джеймс Банистър, пипа се по лицето, за да провери мустака, макар че един Господ знае какво значение има сега… да. Все още е момче. — Очевидно иска да го занеса на краля. Кажете ми, този дворец ли е пълен с бандити, или просто някой от хората ви току-що се опита да ми отсече главата? — Тя влага допълнителна горчивина в „отсече“. — Много лошо възпитание, хане, понеже нали съм посланик и прочие…

Дворцовата стража на Шем Шем Циен не е въоръжена в напълно модерен стил — Опиумният хан харесва усещането за античност или пък не иска да повери на момчетата си сериозни автоматични оръжия, — но има няколко пистолета, както и арбалет, способен да те убие също така успешно като куршум — и дори по-успешно, ако си се прикрил зад нещо. На тренировките Еди е виждала стрела от арбалет да минава през метална плоча. В помещението има към двеста от хората на хана, всички струпани около господаря си. Срещу тях са се изправили трийсетина войници от „Купара“, водени от Пойното пиле и Флагщока — много целеустремени и напълно обречени. Няма и следа от Франки или Шашавата Кейти, което, да се молим на Бога, следва да значи, че са вече на борда и мисията е, кажиречи, завършена. А сега… важното е тук да не погинат всички. В патова ситуация са, но не от добрия вид.

Опиумният Хан оглежда положението и, изглежда, се кани да заговори. После поглежда към Еди и за първи път тя вижда истината за него. Триумфалният злодей от висшето общество изчезва, веселата бандитска усмивка се стапя и на мястото й застава тварта, която е заключила семейството си в ковчег и го е изпепелила. Все едно да видиш змия да изпълзява от трупа на вълк. Нова експлозия разтърсва залата, този път по-близка.

— Тази история вече не ме интересува — казва Шем Шем Циен равно. — Убийте ги всички. Угасете огъня. Искам главите имразбира се.

Войниците на Опиумния хан тръгват напред като един и Момчетата на Еди ги пресрещат. В ход е утвърдена от векове традиция на синовете на английския Север — когато всичко е загубено, тръгни в атака, за да оставиш на врага си поне белези. Войниците съумяват да превърнат зрелището в съцщнска битка — колкото и невъзможно да изглежда, — но когато Щем Шем Циен изважда меча си и се присъединява към схватката, Еди научава що е то клане.

Ханът е съвършен. Англичанката е почти сигурна, че се дължи на краката му. Те го носят където иска да отиде и където най-малко желаеш да бъде. Той идва откъм лошата ти страна, откъм ранения крак, откъм насиненото око. Той е жилав и силен, но са смъртоносни не ръцете и раменете му, които въртят тясното острие на оръжието, а бедрата и хълбоците му. Щем Шем Циен се движи през битката като совалка на стан и тъче нишките на човешката смърт. Еди откровено се чуди дали дори семейство Секуни могат да са толкова грациозни.

Тръгва срещу хана, когато той посича мъж, чието име момичето е забравило — един от моряците на Аманда Бейнс, — и дори тежестта на трупа допълва инерцията и ритъма му. Той отстъпва на една страна и пред нападението на друг войник прибира китки, след което завърта острието си в хватка, която Еди винаги е приемала за чисто пъчене на фехтовчика. Острието се плъзва в идеален кръг около шията на противника на хана, чието тяло се усуква, сякаш се опитва да последва дръжката с устни, и от огромната рана бликва кръв.

Еди гледа Шем Шем Циен и знае, че не може да го победи или дори да го надживее, освен ако Господ не осигури чудо. Но въпреки това тръгва в атака. Полезрението й се стеснява до Опиумния хан и само до него, а той я забелязва и — за нейна ярост — почти не отчита намерението й. Вади пистолет от колана си и стреля с лява ръка, сякаш да я отпъди, и от смърт я спасява само широкият гръб на Флагщока.

Войникът се взира в нея с похотлива усмивка. Тихичко казва.

— Ей, контесо… Гуйлем срам!

След това рухва в обятията на капитанката си и тя вижда дупката на гърба му.

Шем Шем Циен се усмихва и Еди долавя задоволството му. Чува го в главата си. Да са живи и здрави ограниченията на будо, капитан Банистър. Смятам за особено удоволствие за задълбочения ум принудата над офицер да гледа смъртта на войниците под свое командване. Пикантна работа. Не бихте ли казали?

Еди осъзнава, че е загубила. Франки несъмнено ще се измъкне. Мисията ще бъде изпълнена. Но Еди Банистър я очаква смъртта на тайния агент в далечна страна и никой никога няма да узнае какво е станало с нея. Чуди се дали Абел Джасмин ще заплаче. Или Клариса Фоксглоув. Чуди се колко ли от момичетата на войниците й ще ридаят в парцаливи възглавници у дома и дали ще винят капитан Джеймс Банистър лично или ще ругаят злото на войната. Вдига ръце в най-предпазливата си защитна стойка и се приготвя да умре.

За нейна изненада Шем Шем Циен вдига ръка за поздрав. Изглежда почти човек. Сетне, миг по-късно, тя забелязва задоволството в очите му, предизвикано от решителността й. Не емпатия. Засищане на апетита.

Той се насочва към нея, ботушите му едва докосват плочите по пода. Еди се чувства тромава и малка, донаглася стойката си. Ханът продължава да се усмихва. Ще те убивам парче по парче, капитане.

Спасението идва от неочакван източник. С остро изпукване и шум като свирка на тромбон измъченият сандък на Еди се отваря и отвътре се втурва малък, гневен сив обект, облечен в орнаментирани метални плочи. Втренчил е очи в пурпурния й пояс и се намърдва решително между нея и враговете й. След това вдига глава и отново се чува тръбният зов — пронизителна, висока нота, изумително силна и разтръсваща. Получава и отговор някъде отблизо — басов бучащ ловен рог или може би брасбенд с туба с размер на къща.

Еди не успява да разпознае сивия предмет, докато Портата на унижението не избухва навътре и през процепа не нахлуват в бесен бяг масивни, мускулести туловища, с тях се носи мирис на пот и тор, и подправки, а Шем Шем Циен отскача далеч от мечът му полита във въздуха и се превърта в циганско колело в гневен полет на отрицанието. Капитан Банистър зяпа недоумяващо, после надава радостен победен вик.

Най-грамадната кавалерия, събирана някога от единия край на река Адех до другия, от лишените от върхове планина Катир до широкия син Индийски океан, е готова да даде отпор в миг на нужда: в ариергарда стена от майчина решителност затъмнява светлината, мачка войниците на Шем Шем Циен и ги разхвърля подир господаря им. Зад този титан идват и още по-големи силуети, които разбиват стени и врати и се носят напред с вбесено гневно тръбене. Всички са доведени от бронирания силует на най-новия пазител на Еди, който в най-добрия случай й стига до рамото, но е настръхнал от дързост и дълг.

Дарът на Шашавата Кейти: бебе боен слон.

Ходът на битката се преобръща.

Относителен покой: това означава, че не се стреля. Въпреки това Аманда Бейнс крещи извънредно много. Причината за това е, че надстройката й има многобройни дупки (които се смятат за лошо нещо в занаята на подводничарите), а от Еди се очаква да проведе мисия под прикритие и вместо това явно е обявила война на малката държава и я е сринала до основи. По-лошо, не е успяла да убие или плени засегнатата страна, което очевидно е много важно, когато развихряш де факто изненадващо нападение срещу чуждестранна нация. „Купара“ в момента се движи към открития океан с една трета от пълната си скорост и никой не очаква сериозни пречки между нея и океана, понеже последният опитал да й препречи пътя още гори. Нещо повече, гори по доста многозначителен начин, следствие от това, че Аманда Бейнс напълно си е изтървала юздите. Гори по такъв начин, че да намекне на останалите кораби, събрани на съшото място и горе-долу по същото време, че може и те да пламнат от чиста симпатия. Аманда Бейнс е постигнала морския еквивалент на много силен удар в слабините на врага и след това ритане, докато остане проснат обезсилен на земята, и всички пирати и моряци от адехския флот са отбелязали това постижение и са реагирали по утвърдения начин, като са си намерили много важни задачи за вършене на сушата. Дори щедрите навади на Опиумния хан не са в състояние да ги съблазнят да застанат на пътя на „Купара“. Това проактивно безразличие не достатъчно да успокои мъстта на Аманда Бейнс, която дори в момента си поема дъх да изрази продължаващата си липса на впечатленост, но осъзнава в последния момент, че вече не са й останали думи.

— И! — ревва Аманда Бейнс, сякаш се опитва да се самоубеди, че това е по-лошо от несанкционираното обявяване на война. — В трюма ми има и бебе слон!

— Да — казва Еди. — Наистина има.

— Е… — Аманда Бейнс се опитва да не мисли за звяра с влажен поглед и колко много се зарадва, когато той й подаде вълнена шапка от полицата. — И с какво ще го храним, а?

При този въпрос Еди Банистър внезапно осъзнава, че не е мъртва и е оцеляла, и дори се е справила добре, и избухва в плач. Аманда Бейнс, корава жена на откритото море, мърмори по повод за твърде чувствителните хора и как следва да се занимават с лошо изкуство, и се помъква да проучи останките от перископа си.

— Това е изумително — отбелязва нов глас в ухото на Еди. — Но конструкцията е доста сбъркана.

Аманда Бейнс се обръща към Франки Фосойо. Франки се взира в циферблатите по много секретния мостик на „Купара“. Ръскинитът Мокли, който лично е построил голяма част от подводницата, вдигна съвсем леко едната си вежда.

— И как точно е сбъркана?

— Използвате неадекватно ресурсите. Този кораб може да бъде по-впечатляващ, отколкото е.

— Наистина ли? — пита равно Аманда Бейнс.

— О, да — отвръща Франки Фосойо.

— Колко мило от ваша страна да го споменете.

— Съвсем елементарен въпрос за човек с моя капацитет — продължава Франки спокойно.

— Така ли?

— Точно така. Конструкцията на плавателния ви съд е ино вативна, но не комплексна.

— О, прекрасно.

— Мога да ви начертая схеми.

Аманда Бейнс се отпуска леко и, при все яда си, погледна виновно към Мокли.

— Схеми ли?

— Разбира се. Имате ли хартия? Уравненията са доста интресни, но практическото приложение не е сложно.

— Би било много любезно от ваша страна — намесва се Мокли, — изучавали ли сте подобен тип системи и преди?

— Non. Уникална е, нали? Но е много хитра. Индивидът, който я е сътворил, притежава значителен ум. С удоволствие ще подобря делото му!

Мокли се прегърбва леко, после си налага изражение на подигравателна кротост. На лицето на Аманда Бейнс се възцарява кисела гримаса.

— Предполагам, че знаете и какво яде слонът.

— Hein. Разбира се. Разнообразна зеленчукова диета. Корени и листа, кора… ах. Забелязвам проблема. Ще импровизираме. Водорасли, да, както и други треви. Ще приготвя списък. Ще е най-добре да не му се позволява да плува.

— Те плуват ли?

— Извънредно добре. И, разбира се, хоботът функционира като същински шнорхел, а? Но ще е мното трудно да го качим обратно на борда.

— Ще го имам предвид отсега нататък.

От капитанската кабина се разнася шум като от акордеон, който пльосва в оризов пудинг. Франки Фосойо свива рамене» при което тесните й ключици се вдигат почти до ушите.

— Слоновете са като хората — казва тя без особена симпатия. — Не всички са добри мореплаватели.

Шест дни по-късно „Купара“ е на петстотин фута под вода продължава да се спуска, а Еди Банистър слуша как скачените отсеци на подводницата стенат и джафкат. Вярното куче се мъчи. Далеч е от дружески води, там, където Kriegsmarine и Nippon Kaigun са твърде многобройни, а студът и налягането са прекомерно големи. Вражески кораби са забелязали „Купара“ — известени от отмъстителния хан или просто поставени на пътя й от злата съдба — и сега претърсват морето и подслушват за тихия й двигател, и изливат експлозиви в потайните дълбини. На всеки няколко секунди кабината се разтърсва и плочите на стените вият и пищят, а „Купара“ получава ритници и удари и глухият тътен на поредния дълбинен заряд я мята насам-натам. Никое куче не е редно да страда така. Всъщност и никое куче не би могло да издържи толкова дълго. „Купара“ е в опасност тук, в дълбокото.

Освен всичко това Еди очевидно полудява, понеже май й се счува хорова музика. Когато вратата се отваря, осъзнава, че не — някой наистина си пее, тихичко и странно и неясно, дълбоко в обшивката.

— Капитан Банистър?

Еди носи униформата и мустаците си, тъй като на теория може да я извикат да направи хитроумно изявление, ако излязат на повърхността и се предадат. А ето я и Франки Фосойо, с все същото мило, разсеяно изражение на лицето, да й обяснява, че „Купара“ може и да прекалява с дълбочината и като нищо ще имплодира.

Имплозия. Наистина много, много лоша дума. Еди смята, че откакто е тук, долу, най-лошите думи са били англосаксонски по произход и са се отнасяли до някои части на тялото. Но не. Нито един от непроизносимите сексуални термини, които е чувала, не достига по сила на лошотията безличното, премерено латинско „имплозия“.

— Смяташ ли, че ще продължат с тези… — Франки махва с ръка — …потопяеми заряди?

Разтърсващ удар кара кораба да се претърколи и Еди полита към стената. Французойката се държи за касата на вратата така че внезапно се озовават много близо.

— Сигурна съм, че ще продължат, да. Стига да имат заряди — кима Еди.

Корабът е силен. Дори забележителен. Но не чак толкова Многократният стрес се акумулира. Обшивките няма да издържат… — Франки се взира в пространството, сякаш може наистина да види фрактурите и напрежението.

Еди, която няма математически дар, при все това е склонна да се съгласи. Стенанията на „Купара“ са добили явно трескаво звучене — пронизващ, уморен звук, който е много по-зловещ от камбанния звън, който издаваше, когато преди известно време започнаха да се взривяват първите заряди.

— Е — казва Еди, — тогава вероятно ще умрем.

Франки Фосойо се взира в нея. След малко заявява:

— Това не е необходимо. Похабяване е. Има още много неща, които можем да сторим! Boff[101]! — и вдига ръце, сякаш цялата тази драма е толкова типична за глупавите хора, с които се налага да се разправя. — Няма да го позволя. Съпроводи ме, Банистър, ако обичаш.

Еди я следва, тъй като алтернативата очевидно е да чака самичка неизбежното нахлуване на студена вода и последващата смърт.

Франки е гъвкава и целеустремена, а униформата на Еди оказва влияние на кораба на Аманда Бейнс, така че преминават гладко през хаоса от крещящи, уплашени мъже, които правят всичко по силите си да запазят хладнокръвие под напрежение. Освен това мястото, накъдето са се запътили, явно не е от онези, на които моряците горят от желание да отидат. Става дума за помещението, откъдето се разнася странното, притеснително пеене: декодиращата зала на „Купара“. Франки отваря вратата и влиза вътре.

Ръскинитите се молят. Кодиращата машина е изключена — в момента очевидно няма нужда от нея, — така че всички са коленичили на пода отпред, с лице един към друг, за да избегнат коленопоклонничеството пред машината, което определено не е онова, с което се занимават, и напяват като грегорианци. Напевът е монотонен и много тъжен. Сега, когато вече стои в едно и също помещение с тях, Еди разпознава напева като молитва зя умиращите.

Чуй ни, Господи, и и не издавай декрет за завършване на дните ни, преди да опростиш греховете. Няма място за смърт в изкуплението. Не ни въвеждай в горчивия гроб. Господи, имай милост…

Англичанката потреперва. Религията е най-добрият начин да се почувстваш обречен.

— Eh, bien — казва Франки Фосойо и пляска с ръце. — Са suffit. Стига толкова. Имаме работа.

Ръскинитите спират да пеят и се втренчват в нея с леко раздразнение. Франки на свой ред смята липсата им на подчинение за недостойна, затова сграбчва най-близкия за бузите и кресва в лицето му:

— Ставай! Чака. Ни. Работа!

Дали благодарение на това, че монасите приемат внезапната й поява като отговор на зловещата си молитва, или защото просто са хора, които търсят начин да отклонят мислите си от неизбежността на смърт чрез сплескване под налягане и от безконечните взривове на врага на повърхността, но скачат на крака и Мокли пита какво трябва да се направи.

— Това — Франки поставя ръка върху кодиращата машина. — Нагрява ли се?

— Да — отвръща Мокли.

— И как го изстудявате?

— Имаме ледарници. Мрежа на Посейдон.

— Прекрасно. За допълнително охлаждане разполагаме и с моя компресор. Отлично. Имаме ли също и с дърво? Не, чакайте. Водорасли. Запасени сме с водорасли за слона!

Ръскинитите изглеждат малко дръпнати. Проблемът съ. слона не ги радва особено. Наложило им се е да освободят за него част от изследователското пространство в предния трюм на „Купара“ и един от най-прибързаните е предложил sotto voce[102], че може би слонските пържолки биха били приятно раз. нообразние в менюто. Случайно го чу Пойното пиле и за малко да го удуши. Хората на Еди са леко ирационални по отношение на слона, понеже много негови роднини бяха ранени или убити по време на спасителната акция срещу Шем Шем Циен, и понеже без животното е имало голяма вероятност да висят на куки в двореца на Опиумния хан.

— Да — казва Мокли. — Имаме водорасли.

— Воп. Тогава трябва да… hacher[103]… водораслите на дребни парченца и да направим каша. Да? После добавяме вода и много студено. Свръхстудено. След това изцвъркваме в тръбите. Навсякъде има тръби, да? Цврък-цврък. След това трябва да ги претоварим. Те ще се пръснат навътре, нали? Добре. Как са ви помпите? Няма значение, не са достатъчно мощни, трябва да ги подобря. Правете водорасли, каква е думата… шотландска е и е отвратителна, не е пастет, не е паста… а, да — пюре! Бързо направете пюре! А ти… — добавя тя, забелязала веднага любителя на слонско. — Маркучи! Ще ми трябват резервните ви маркучи!

— Какво правим? — пита Еди и хвърля сакото си на пода, за да седне на него, а Франки откъсва облицовката на първото от замразяващите устройства на Мокли.

— Правим нова подводница — отвръща Франки Фосойо, — преди старата да се строши… — особено силен рев разтърсва „Купара“. — Което ще е съвсем скоро. Тъй че… — тя махва към машината пред себе си. — Работим!

И така и правят. Пръстите на Еди почервеняват и ноктите й се чупят, докато ниже на ръка гайки и шайби върху болтове, грабва клещи и винтоверти, за да довърши задачата, предава инструментите на друг и започва наново. Сплайсни, намести, завърти, натегни, и през цялото това време корабът умира около тях с гърчове и стенания.

„Купара“ скимти и се превърта. Еди се държи за компресора, а Франки — за Еди, двете са сплескани една върху друга. Няма свободно време, та да те заболят ръцете. След това лодката се обръща на другата страна и двете падат на палубата. Единият от ръскинитите си е отрязал почти целия пръст при сблъсъка. Вдигнал го е за оглед. Франки му казва да го откъсне и да продължава да работи, понеже без пръсти се живее, но не и ако плуваш във вода под налягане от много атмосфери, която смазва тялото ти като празна яйчена черупка. Монахът свива рамене и прави каквото му е наредено. Шок. Или смелост. Еди не е сигурна дали има разлика. Да си мъртъв е отлично болкоуспокояващо… Тя внезапно си спомня как, като съвсем малка, е чула една жена да казва: „Зигурно ликарство, ма’м, уверзявам зи, зпира ’ез брогледи веждизи ’гиж ’злизат в мурето с я’жна жирубга!“.

Години й е отнело да разгадае смисъла. Сега повтаря тези думи и Франки я зяпва.

— Сигурно лекарство, мадам, уверявам ви — спира тези проклети вещици, когато излизат в морето с яйчена черупка!

„Купара“, черупка. Метална черупка далеч под максималната допустима за нея дълбочина, готова да се строши. Точно тук му е мястото на този незнаен израз: безсмислен, идиотски и точен.

Един от ръскинитите се разсмива и го повтаря. Говори с Корнуолски акцент — както Еди предполага, онази жена от едно време е била от Дорсет — и Мокли също се обажда, имитирайки яйца и сплескани войници, и този вик се превръща в ритъм за работата им — противоотрова за екота наоколо. Франки кълне на Френски, че са се побъркали до един, но свързват компресора и помпите с тръбите, както тя иска, и те заработват. Французойката се взира в ключа, после почва да драска с тебешир по обшивката.

— Да, да, морска вода, добре, дотук, така става, да… студено, разбира се, много добре, по-добре! Да. Налягането е фактор, както и солта… Помпите ще трябва да работят здравата поначало…Студът вътре в кораба ще бъде… ще бъде студено Всички трябва да сложат топли дрехи. Нямаме време за това. След като стане, можем да стоплим вътрешността, да. Тогава ще бъде… bon. После… — И тя млъква, секундите тиктакат, бомбите гърмят, докато Еди не осъзнава, че Франки е изпаднала в цикъл и не я сръчква силно. — О, mordieux, какъв съм идиот има го и проблема с въздуха в капана… — мърмори Франки и започва да пробива дупка в стената на корпуса, и именно тогава един от моряците на Аманда Бейнс нахлува и започва да й крещи да спре.

Неподправеният ужас в гласа му е достатъчен да проникне през другите изрази на страх и ужас на кораба, така че още един моряк наднича през вратата. Той също започва да пищи.

— Идиот! — кресва му Франки Фосойо. — Аз съм професионалистка!

Двайсет секунди по-късно всичко е тръгнало право към ада, сякаш предишният ужас — дълбинни заряди, налягането на водата, разпадащ се кораб и зла участ — не са били достатъчно лошо нещо. Сега помощник-капитанът заплашва Франки с оръжие, а тя не спира да дълбае и моряците започват да крещят на шефа си да я простреля. Всеки момент цялото чудо ще прерасне в бунт, понеже моряците са тук вместо по местата си, не се върши жизненоважна работа, а и във всеки случаи „Купара“ реагира едва-едва, видимо е, че единият двигател не си върши работата и във въздуха отекват скърцането на разкъсващ се метал и бръмчене. Горе на повърхността враговете знаят, че са на ръба да убият плячката. Един от ръскинитите замърморва:

— В Твоите ръце, о, Господи, поверявам душата си, която ти си създал и подхранвал. Погледни ме милостиво, Господи, понеже съм съгрешил…

Еди го настъпва по крака.

След това настъпва миг на съвършена тишина. В първия момент капитан Банистър не може да разбере какво става, а после осъзнава, че поредната бомба е гръмнала право върху кораба им и налягането е пукнало лявото й тъпанче, а в другото се носят писъци. Болката е толкова ужасна, че тя я усеща само на моменти — малки ярки мигове, които подчертават всичко. Помежду им светът е сив и пурпурен, сякаш потъва в мрака, и агонията й е единствено осветление. Всичко се случва на отделни кадри.

Вижда как водата се покачва, блика изпод тях твърде бързо.

Помощник-капитанът размахва ръце и нарежда на всички да излязат от отсека.

Франки Фосойо не му обръща внимание.

Херметичната врата се затваря и ги запечатва вътре.

Водата се покачва, тъй че при все болката Еди ясно усеща течението. Но не може да се помръдне. Не й е останала сила.

През палубата усеща навсякъде наоколо да се случват лоши неща.

„Купара“ се олюлява, отскача от един взрив към друг и се клати като пияница в сбиване в бар. Друг взрив я изритва настрани и тя не се изправя повече. Започва да потъва. Еди го усеща по косъмчетата на опакото на врата си. „Купара“ потъва все по-надълбоко, върти се по спирала обратно на часовниковата стрелка — не просто се гмурка, а стремително пропада.

Скоро водата ще залее генераторите и след това край на играта…

Франки Фосойо щраква ключа, след това сграбчва ръката на Еди и я замъква върху една от пейките.

— Не трябва да стоиш във водата — казва тя. Доста глупаво притеснение на пръв поглед…

Пределната дълбочина на потапяне на „Купара“ е някъде около деветстотин фута[104]. Никой не знае със сигурност. Пропадат бързо. Ще я достигнат съвсем скоро, ако вече не са я подминали.

Здравото ухо на Еди долавя пукане.

И след това нещо се променя. Нещо странно, но — може да познае по доволното изражение на французойката. То е очаквано и добро. Водата спира да се покачва. А след товя побелява. Замръзва на място.

„Купара“ потреперва, сякаш отхвърля голяма тежест, залюлява се и се уравновесява.

Долу в дълбокото — в твърде дълбокото — „Купара“ не се взривява. Тя увисва в мрака. След малко дълбочината спира да расте. Еди се взира в ледения блок на няколко фута под нея.

— Те си мислят, че сме мъртви — казва Франки.

— Защо?

— Защото изгубихме голяма част от обшивката, разбира се.

— Тогава защо не сме мъртви?

— Понеже имаме нова.

— Нова ли?

— Да.

— Как така? Откъде я взехме?

Франки се усмихва сияйно.

— Лед — казва тя, сякаш няма по-естествено нещо. — И водораслови фибри за гъвкавина, около четиринай-сет процента. В нехомогенна перлена формация. Около десет фута дебелина[105], струва ми се… да. Само малко по-слаба е от стоманата — тя се усмихва. — И, разбира се, разполагаме с големи резерви. Този кораб е превъзходен. Не бях премислила идеята; вместо да търсим да изключваме вариации в качеството, да приемем и усвоим реалността на несъвършенството. Много могъщ модел наистина!

„Купара“ в мрака и на хиляда фута дълбочина е призрак на муха, залепнал в лед вместо в кехлибар.