Машина за ангели

XI Древна история; Лична работа; Лъвлейс

Еди се събужда, все ще вкочанена от леденото спасение на „Купара“ отпреди десетилетия. По-рано е, отколкото й се иска, и за момента й идва нанагорно усилието да се приведе във вертикално положение. Тялото й е старо и с времето самите кости са започнали да се оплакват. Дори Бастиън, мисли си тя понякога, е като цяло в по-добро състояние от нея.

Гальовно му смачква ушите и в корема на кучето отеква бръмчене като от косачка, но то самото не се буди. Еди за малко да го вдигне за прегръдка, но на едно куче трябва да му се позволява да се наспи. Тя се въздържа и вместо това се сгушва около него, като се надява горещото му като грейка тяло да я привлече в дълбините на собствения й сън. Вместо това получава странен, криволичещ калейдоскоп, който наскоро е бил превъртян в ума й: странното пътуване на живота.

Бога ми, поне без много от мръсните части.

Еди Банистър така и не успява да реши дали това е кошмар или сън — тази дълга, странна фуга, която я е пренесла — и, по случайност, също и Обединеното кралство на Негово (и после а Нейно) Величество от 1946 г. и до края на века. Студената война обрамчва всичко с могъщия съветски валяк, надвиснал от Изток, и капризните янки от Запада — но Еди се сражава и в съвсем различна, своя собствена война — продължителна, потайна и лична, срещу враг, който, кой знае защо, никога изчезва. Няма значение колко пъти побеждава Шем Шем Циен. Той винаги се завръща и всяка загуба служи само да го направ още по-жесток.

Сънят очевидно не е вариант. С помощта на таблата на леглото и като внимава да не обезпокои Бастиън на неговото местенце, Еди се надига и застава гола пред огледалото на тавана на „Прасе и поет“. Вече не е на двайсет, Бога ми. Не е дори на трийсет или четирдесет, или петдесет — или който и да е друг километричен камък, преди хората да започнат да те наричат „стара“. Но все пак още има мускули в тънките й ръце и, макар че ставите й възразяват, те се движат и ще служат, ще… при абсолютната нужда, и на база на ясното знание, че на следващия ден я очаква гмуркане в болката… ще минат през стъпките и въртелите на леката като перо хиджиуаза, която мисис Секуни препоръчваше за възрастни бойци.

Тя си сресва косата и я оправя, след това си надява следващата самоличност — строг сив костюм и равни обувки — „Еди от Неделното училище“ — в комплект с грозна ръчна чанта, достатъчно голяма да скрие Бастиън и някои други предмети, които наскоро е сготвила подомашному.

Пристигането на мистър Големандрис в Ралхърс Корт намеква, разбира се, че Били Френд е бил разпитан и ако я е издал, най-вероятно е развял флага и с името на Джошуа Джоузеф Спорк. Убийци обаче… Еди не е очаквала такова нещо. Заповед за арест, това да — но не и убийци. Ако Шем Шем Циен още беше жив, тогава щеше да е различно, но възрастта и натрупаните контузии несъмнено са постигнали онова, което тя така и не е успяла. Опиумният хан би следвало да навършва сто двайсет и пет тази година. Не. Шем е мъртъв и прав му пътКоето подсказва, че или някой нов е встъпил в играта, или че тайните служби на собствената й страна току-що са се опитали да я очистят.

Разбира се, че е гледала новините и знае, че има златни пчели в небето над военни кораби и градове, борсови зали, домове, и че правителствата се тресат от гняв и търсят изкупителна жертва. При все това е очаквала нещо по-прикрито. Но може и просто да гледа на миналото с розови очила. Може би Абел Джасмин би поръчал смъртта й — бивша тайна агентка се впуска и вдига самотна революция, като задейства катастрофално устройство.

Еди се взира назад в тунела на годините и изпитва желание да кресне някой съвет към себе си. Следвай сърцето си, сбъдни света, в който вярваш. Правителствата обещават всичко, но не променят нищо. Но най-важното е: вярвай на Франки!

Най-сетне пробужда кучето и внимателно го намества на позиция, като пренебрегва бълбукането, породено от ужасното и предателство. Бастиън не одобрява ръчната чанта като превозно средство. Еди прокарва ръка между кожените дръжки и го гали. Като се замисли, възможно е проблемът да не е в чантата per se[112], а в няколкото пластмасови кутии, върху които го е сложила и които миришат на странни химикали и дебело тиксо. Бастиън абсолютно никак не одобрява кутиите. Смята ги за средство да го държат настрани от неща, които по право са негови — като например черен дроб. Списъкът с неща, които той не одобрява, е дълъг и цветист, обхваща богат набор грешници като котки, нахалници, гумени ботуши, ярки цветни чадъри, крави и нелицензирани таксита. Но нещата, които го държат далеч от черния дроб, са почти начело.

Еди хваща автобуса в Кемдън и го оставя да я отведе до края на маршрута на запад, след това изчаква католическото училище на „Голдмартин Стрийт“ да изплюе учениците и учителите си, еднакво облечени в сиви униформи, така че тя внезапно да се окаже една от групата строги жени, които крачат по широкия тротоар. Ако някой я следи, тя току-що е направила дивота му непоносим и досаден.

В метрото се връща по стъпките си и се насочва към манастира на Хариет Спорк. Рано или късно, убедена е, Джо ще стигне дотам и това е сметка, която ще си направят и враговете.

Любовта кара хората да правят глупости. Това, както осъзнава сега, не означава, че глупостите са погрешни.

Войната свърши и — както става и след онази преди нея — всички бяха твърде изтощени, за да се зарадват. Хората се усмихваха един на друг не като герои победители, а като замаяни борци на тепиха, с подути от синини очи и с нацепени и разбити усти, които не разбират защо всички им ръкопляскат Вцепенено мълчание се възцари над Европа от Сноудън до Арарат. Еди Банистър — в лицето на капитан Джеймс — получи назначение да съпроводи Франки от Лондон до Кале и до дома на семейството й във френската провинция.

— Ти ли спечели войната за нас? — попита я Еди в мрачното малко спално купе на пътуващия на юг влак.

— Не — каза Франки сериозно. — Бих рекла, че съм отговорна за не повече от няколко процента от възможния изход. Военните не са способни да формулират ясен въпрос. Щом виждат само един начин да свършат дадено нещо, за тях означава, че съществува само този начин. Прекарах шест седмици да се мъча над проблем със сонара, преди да установя, че предназначението, което искаха за новата техника, е напълно… — тя размаха ръце в жест на възмущение и се загледа недоволно през прозореца. След това се обърна отново към Еди и се насили да се усмихне. — Съжалявам. Беше разочароващо. По-честно казано… не вярвам, че това пътуване ще е приятно за мен. Ще има душевна болка. Но… все пак е приятно да те видя, капитан Банистър! — Тя се пресегна и сграбчи ръката на спътничката си с широка и приветлива усмивка. След това се примъкна малко по-близо. — Даже повече от приятно, ако трябва да съм честна!

— Франки — обади се Еди в проточилата се тишина, — казвам се Еди и съм от женски пол.

Франки Фосойо кимна озадачена:

— Да, знам. Пропорциите на бедрата спрямо главата ти не съответстват на мъжките. Освен това и тонът на гласа ти, макар да е доста гърлен, не е подчертан от присъствието на… — тя размаха пръсти и се наведе още по-наблизо да пипне гърлото на пътничката си в средата.

— Адамова ябълка — каза Еди Банистър след малко.

— Да! Именно. Също така и кожата, очите, телесната миризма, дланите… това не са математически наблюдения, между другото. Те са качествени… — Франки не си е дръпнала пръстите. Еди ясно чувстваше и втория, отпуснат на шията й точно до първия. Ако мръднеше напред, щеше да усети и третия, след това и кутрето, и евентуално дланта и палеца, а след това и китката, и накрая цялата Франки наведнъж.

— Само за да сме наясно… — каза Еди.

Премести тежестта си. Ноктите на Франки се плъзнаха по кожата й.

— Съвсем — отвърна Франки — наясно сме.

Еди така и не разбра колко време стояха така. По някое време започнаха да се целуват и разстоянието да Марсилия им се стори много кратко. Докато се събличаше, Франки настоя упорито, че не вярва в ексклузивната любов, която е лъжовна конструкция на юдейско-християнската патриаршия. Еди се съгласи, понеже никога не беше мислила по темата и само се замисли дали юдейско-християнската патриаршия е заговор, за който има смисъл да повдига темата пред Абел Джасмин, или е възможно той самият да го е създал. Несъмнено нямаше да спори по темата точно сега.

Пътуването беше лесно, но пристигането — трудно. Домът на Франки беше изгорял. Чифт пинсети и медно котле лежаха строшени в старото й огнище до самотна, овъглена обувка. Тя разпита за семейството и роднините си, но след като разбраха коя е, оцелелите местни жители не пожелаха да говорят с нея. Младите изглеждаха засрамени, а старите се извръщаха и мърмореха под нос. Един войник каза, че според него близките и са обявени за предатели по време на Вишисткия режим.

— Доста такива случки имаше — обясни той, загледан в градчето. — Сочеха с пръст онези, които не харесваха. Онези, които са твърде богати или твърде хубави. Навсякъде по окупирана Европа е все едно и също. Тук със сигурност… — Той срита камъче по мъж, теглещ ръчна количка. — Половин свят е във война с другата половина и добрите френски момчета се сражават потайно да ги освободят, френските войници в Англия се подготвят за важния ден, а тези негодници тук просто си уреждат стари сметки. Мътните да ги тръшнат, туй ще река Но… и те е трябвало да оцелеят все някак си… — Той показа на двете жени купчина принадлежности, изровени от градското сметище, и Франки се разрида, когато извади оттам грозната мънистена огърлица на майка си.

Еди я изпроводи надалеч от градчето, все по тясна пътечка чак до дървесен пън на брега на тинесто езеро.

— Толкова ни мразеха… — прошепна Франки между разтърсващите я ридания. — Рода ми. Понеже сме вещици. Хакоти. Деца на морето. С ципи между пръстите и сенки. Понеже виждаме света, казваше майка ми.

— Не разбрах нищо — призна Еди, заровила лице в косите на любовницата си, понеже вече знаеше, че когато Франки има нужда да поговори за човешки неща и за живота, налага се да й подаваш реплики, иначе тя решава, че не я слушаш.

Французойката преглътна.

— Числата — пророни след малко. — Те са ключът. Родени сме с числа, както ти си си родена със зрение. Разбираш ли? Затова сме вещици.

— Понеже можете да броите?

— Non, не точно. Нещо такова е, но то е повече от броене… и е по-различно. То е… Alors[113]… Да речем, че съм дива селянка — каквато и съм, но примерно по времето на Луи XIV. Виждам водна мелница. Виждам въртенето на колелото и ъгъла му и знам, че след трийсет или четиридесет завъртания то ще се износи и ще падне. Нямам представа откъде го знам. Как да изразя периодичността, когато никога не съм се учила да пиша. Когато дори не ми е трябвала дума за „ротация“? Но въпреки това хуквам при мелничаря и му казвам да спре мелничното колело. Той обаче е богаташ и не е станал такъв, защото се вслушва в глупави момиченца. Не прави нищо. Колелото се чупи и умира човек. И вече съм пророк! Вещица! Всичко е по моя вина! Разбираш ли?

— Хакота.

— Магьосница. Да. Така се измислят легенди. Лъжи, преувеличения. И къщата на майка ми е руина и моите… всички, които обичах, са мъртви. Понеже хората са твърде глупави да различат простата истина, когато я чуят, и вярват и в найневероятните лъжи…

Франки казва и още нещо, което Еди не успява да чуе добре, но й прозвучава като „Моля се да са избягали“. Още семейни членове, още уязвими вещици. Още мишени.

С приятелката си за опора, майсторката започна да разпитва всеки, който смееше да говори с нея. Откри, че майка й и чичовците й са пратени в един от френските лагери на Виши още в началото и са починали. Двама други роднини — Еди не беше сигурни какви точно — вероятно са избягали през планините към крайбрежието, но били в конвой, потопен от подводници.

На следващия ден продължиха към Германия. Не беше като да видиш паднал рицар или трупа на чудовищен вълк. Не изглеждаше дори както си го представяше Еди, с изгорели танкове и победени, но благодарни хора.

По-скоро наподобяваше последиците от несръчна хирургическа операция или нелегален бой в Калкута.

Лейди Германия бе поднесла острието на ножа към собственото си лице. В плен на трескава, мъчителна страст бе отрязала гордия си семитски нос и си беше избола кафявите Романски очи. А след това дойдоха жестоките й спасители, не по-добронамерени от самата нея — бяха я набили, изгорили, проболи и накрая, като не успяха да се споразумеят кой от тях следва да притежава останките, бяха я цепнали по соломоновски (още капка горчива ирония, на която никой не обръщаше внимание), и двете групи се забавляваха посвоему в руините.

Наистина подходяща за случая европейска трагедия. Фосойо: фамилия, която означава гробокопач.

В дъжда, сред калта и изкривения метал, Франки Фосойо плачеше, а водата бликаше от очите й, все едно са строшените стени на язовирите „Мьоне“ и „Едер“. С мокри страни и зейнала уста, тя се взираше в нищото, сякаш виждаше цяла Германия просната пред нея на тепсия. Страната се бе съсипала сама толкова, колкото и другите бяха успели да я съсипят.

— Още жертви на лъжи. Още милиони!

Облегната на Еди Банистър, Франки изкашляше ужаси и вдишваше въздух, който беше наполовина кал.

У дома, в апартамента на Еди в Мерилебои[114], Франки ридаеше, виеше и се взираше в нищото. Германия бе играла неин враг, но Франция я беше предала. Франция беше мъртва за нея! Никога повече нямаше да посети Лувъра. Нямаше да вземе Еди в „Оранжери“ да види водните лилии на Моне. Моне беше копеле и стилът му — доказателство за очен проблем, не за гениалност. Франция не беше раждала гении. Нито един. Нито дори Франки. Франки не беше французойка. Беше хакота и толкова. Щеше да се посвети на работата.

Щеше да работи. Върху Разбиращата машина. Истината трябваше да излезе наяве. Всички щяха да я видят. Светът щеше да стане честен, човечеството — много по-добро. Никакви лъжи, никога вече.

Еди я сложи в леглото и я държа там през по-голямата част от седмицата, и към края Франки вече плачеше на пресекулкн. Еди й купи маслени пастели и хартия от магазин за художници в Рийдинг и французойката скицираше до безкрай лица, които приятелката й не познаваше. Освен това я хвана за ръката и заяви:

— Обичам те!

Не го беше правила преди.

От време на време спираше да скицира и пишеше числа на стената заедно с други символи, каквито Еди не беше виждала — изражение на неща, за кито нямаше имена в говоримия език. Топлена и осветявана от една-единствена намотка електрически реотан, Франки Фосойо рисуваше лицата на любимите си мъртъвци и ги обграждаше с диви, опасни уравнения, които никой друг на Земята не би разбрал. За първи път Еди я чу да говори за своята книга в зловещата летаргия, която я обземаше между маниакалните пристъпи.

Ще запиша всичко, също като Мария Кюри! Не само числата. Ще кажа истината. Няма нужда да става по този начин, Еди! Няма! Не се налага да бъдем дребнави и глупави, и слаби. Ще направя книга, каквато никой не е виждал. Книга на чудесата… Книгата на хакотите, ти ще я прочетеш и ще я видиш, и въпреки това няма да повярваш какво съм сторила!

Краснописът на Франки беше толкова чепат, че повечето думи представляваха единични букви, следвани от дълги витиевати черти. Еди й донесе чай и я прегърна здраво, и Франки си позволи да я прегръщат. Месец по-късно деляха апартамента, малкото принадлежности на шпионката бяха погребани под натрупаните книги и апарати на французойката. Вечер се гушеха заедно под одеялото и Еди решаваше кръстословици, докато Франки пишеше.

Беше зима и тя царстваше чак до 1948 г.

Шем Шем Циен не беше загинал в Адех Сиким.

Еди си го знаеше поначало. Беше го забелязала да напуска бойното поле, като остави войниците си да изгорят там, където се и сражаваха. Тя го зърна как се забави за секунда, колкото да убие разпнатия епископ — цепна му корема, така че да умре болезнено, а не бързо. Знаеше също и че последвалата експлозия, за съжаление, не е успяла да отнесе хана в небитието — Абел Джасмин й беше показал докладите, така че да не бъде изненадана и да не се самоиздаде, дори ако го срещне отново. Еди просто реши, че Шем Шем Циен ще бъде зает да възстановява цитаделата си, да ближе раните си и да си търси друг гений

Но той не направи нищо подобно. Преди да стане хайгюл на Адех Сиким, осъзна тя, той се беше издигнал като Опиумния хан, господар на търговията с хероин в Европа и Азия. Узурпираната от него нация не броеше за нещо повече от увеселително паркче — негов собствен и личен „Брайтън Пиър“. Беше убил семейството си по прищявка, а не понеже се пречкаха на страстния му копнеж по короната. Нямаше нужда да става лидер на истинска държава. Държеше огромна власт в ръце, кланяха му се много хора и земите му се простираха до границата на въображението му. Принц на ужасите не е по-нисша титла, ако земята, над която властва, лежи в руини.

Но въпреки всичко, изглежда, омразата му към Джеймс Банистър бе надскочена само от гнева му срещу Шашавата Кейти. За да я нарани, твърдяха докладите, той беше изобретил система за измъчване на слонове и бунтовните хълмове, където се издигаха крепостите му, кънтяха и тръбяха с тяхната агония, а пазарите на Азия бяха пълни с кървавата му слонова кост и измъчените глави на жертвите му. Нещо повече — той даде да се разбере: Франки Фосойо беше негова. Който му върнеше обратно неговия гений, щеше да се радва на чудни почести. Щеше да бъде възнаграден с богатство и любовници, и каквото друго си пожелае, стига тя да е в compos mentis[115] и способна да работи.

Абел Джасмин уреди охрана за Франки и Еди я накара да се упражнява в бягство и измъкване. Научи я как да „вдига гълъбите“: да зареже всичко и да напусне страната, без да се отбива в банката или дори да си вземе кат дрехи; как да открие кой да я снабди с паспорт, как да изчезне от поглед в града и в провинцията. Франки смяташе всичко това за глупости. Почти не слушаше какво й се говори, но накрая дори предлагаше по-добрения и идеи, а Еди се чудеше колко ли време ще й е нужно да усвои триковете на невидимостта по-добре от нея самата.

Но ако Франки се учеше да бъде някакъв вариант на шпионин, правеше го с минимална частица от ума си, все едно беше пратила стенографката си да записва, така че онази другата, вътрешната Франки, да може да върши реалната работа. Разбиращата машина пламтеше в сърцето й и определящите я числа — начертани с тебешир на черната дъска в работния й кабинет, французойката вече не се отвличше по едно или друго. Брат Денис, който идваше на гости от седалището на ръскинитите, се притесняваше, че тя е ужасяващо съсредоточена.

— Всичко й е наред — обезкуражаваше го Еди.

— Е, не държа да ми казваш — отвърна Денис. — Но, дявол да го вземе, най-добре е да не се заблуждаваш и ти самата. Тя не е същата. Виж я как изглежда!

— Как да изглежда?

— Има видение — посочи Денис. — Мономания. Не знам точно. Но не е на себе си.

— Може и така да е — съгласи се Еди. — А може и просто да си е такава, когато се вглъби в нещо важно.

Някой, искаше да каже тя. Така се държи, когато обича някой. Мен. И се нуждае само от един голям проект и мен, за да изпълнят вниманието й.

Денис прояви здравия, немонашески разум да си тръгне без допълнителна подкана.

На следващия ден Франки излезе на пазар и трима негодници в черен седан я нападнаха пред магазин, наречен „Кадваладърс“[116], където продаваха сапун, но Пойното пиле и неколцина други, сега вече част от службите за защита на реда, пратиха новоизлюпените похитители на „Падингтън Грийн“[117] за оживен разговор по повод британските закони. Седмица по-късно Шем Шем Циен потопи британски военен кораб в Северно море и руски на пристанището в Хелзинки и се опита да започне война, а докато Уайтхол гледаше към онази малка катастрофа, още двама с качулки се помъчиха да отмъкнат Франки от симпозиум в Кеймбридж, където беше на среща с Ердьош, Фон Нойман[118].

Еди Банистър си залепи мустаците и отлетя за Талин. От кри Шем Шем Циен да се преструва на руски принц. Дори но сеше кесия, пълна с романово злато и ругаеше в стил Романови на френски. Беше заобиколен от секретари, които важно си записваха всичко в тефтери. Около него се суетеше фотограф Имаше дори оператор с камера „Болекс“.

— Така значи, капитан Банистър. Много добре изглеждате — отбеляза Шем Шем Циен от отсрещната страна на масата за карти в казино „Коливан“. — Аз самият не. Наясно съм с това.

Беше спаружен и изсушен, а на шията му имаше новозарасъл белег, но очите му на филмова звезда бяха бляскави и студени. Посочи секретарите си.

— Простете съпровода ми — представям пътуването си пред пресата. Пътят ми към трансценденталността си струва записването. Предполагам, че това прави тези добри хора мои апостоли. Мои евангелисти… „Ако имах ума на Наполеон…“ — Той се усмихна на най-близкия, след това се наведе по-наблизо. — Вие откраднахте моята учена дама, капитан Банистър. Искам си я обратно.

— Тя принадлежи сама на себе си, старче.

— Не, нищо подобно. Всичко съществуващо е мое по божествено право. Използва се от другите под заплаха от наказание и само с мое разрешение.

— Е, да речем, че аз не съм вярващ.

— Не — съгласи се Шем Шем Циен с ирония. — Но ще станете… — И внезапно смени темата. — Научих, че Франки пише книга. Без съмнение, роман.

Еди сви рамене, но физиономията на Джеймс Банистър я издаде. Шем Шем Циен се усмихна.

— О! Не е роман. Нима е математическа? Моята математика ли е вътре? — Той се наведе през масата. — Ще си я взема от вас, капитане. Мозъкът й не е ваш, та да го изцеждате. О, между другото, имам подарък за вас… — той се усмихна и плъзна през длота малка мокра мръвчица. — Езикът на майка ми. При това е пресен, уверявам ви. Държах я жива известно време, за да гледа смъртта на слоновете, но в крайна сметка се уморих от нея. Запазих обаче главата й за спомен. Чувствам се склонен да я поделя.

Капитан Банистър се взираше в езика и се чудеше дали е по-добре наистина да принадлежи на Шашавата Кейти или Шем Щем Циен е готов заради ефекта да си откъсне един от нечия друга уста.

Еди не се сещаше за подходящ умен отговор, така че просто се усмихна с най-дразнещата покровителствена усмивка на Джеймс Банистър и събеседникът й кипна от гняв. По-късно се опитаха да се убият един друг в леденостудена корабостроителница, сред грамадните корпуси на корабите. Евангелистите не се намесиха. Просто гледаха всичко и го записваха.

Джеймс Банистър и Опиумният хан изгубиха оръжията си при първия сблъсък — изпразниха пълнителите и след това ги захвърлиха като безполезен боклук, за да преминат към ръкопашен бой. Шем Шем Циен се движеше със странни, криви крачки и леко превит, а Еди осъзна, че има белези на гърба и не може да го изправи. Пожарът, предположи, или слонът. Това не променяше нито пъргавината му, нито смъртоносните му умения. Тя си го припомни в Адех Сиким и прецени, че най-вероятно ще загуби битката — и следователно ще умре.

От друга страна… Еди се ухили хитро, като си спомни мисис Секуни: Мами, Еди. Измамата е много по-добра от умението. Голямото умение подобрява шансовете ти. Великата измама гарантира победа, което е причината да я наричат „измама“. А някои хора толкова се ужасяват от нея, че тя е предимство и сама по себе си.

— Лош навик сте завъдили — каза сърдечно Джеймс Банистър, когато се сближиха. — Малко поприклекнали ми се виждате. Изглеждате… е, съжалявам, но приличате на Виктор Юго, ако схващате намека ми. Искате ли да идете да се помолите Господу или нещо подобно?

— Ама, моля ви се, капитане, забавлявайте се, докато можете. Дължа тези белези на вас в крайна сметка. Следва да извлечете някакво задоволство от тях. Макар че съм депресиран да видя такъв скъп враг да се хили като момиче пред войнишки рани.

Пипнах те — помисли си Еди. — Разбира се.

— Шем Шем Циен — каза тя на Опиумния хан със собствения си глас, — смея се, понеже ми е писнало от теб. Не мога да си представя как не си досадил сам на себе си. В тази история има твърде малко разумни или весели моменти. По света се случва какво ли не и от всички тези всевъзможни прекрасни неща ти се занимаваш точно с това. Ти си на задната сцена. Скапана кранта си. Загуба на време…

Ханът се ококори, вцепенен от всеобхватен бяс. Еди разкопча ризата си и я разтвори, като оголи пред погледа му горда — пък ако ще да е малка и доста сплескана — гръд.

Шем Шем Циен остана загубил дар слово от, както Еди прецени, истинско изумление. Когато заговори, каза го с искрена, неукрасена честност. Първи истински миг на комуникация, който изобщо сме имали, помисли си шпионката.

— Я! — възкликна той. — Честно, нямах си представа!

След това замахна към Еди — не да я убие, а да я изтрие от този свят, и двамата се върнаха към познатата рутина.

Тя го примамваше, изведе го на открито и държеше вятъра откъм гърба си. Врязваше се през сакото й и я разтреперваше, но пък влизаше в очите на хана, а ледът на земята правеше сигурната опора важна за битката, колкото и умението. Еди носеше ботуши със стоманени носове и дискретни метални налчета, които по-добре да подчертават мъжествеността й и да прикриват относително малките й стъпала, а също и защото обичаше нечестното предимство. Опиумният хан, току-що излязъл иззад масата за хазарт, беше по вечерни обувки. Тя нападна и той се понесе към нея с познатата призрачна плавност, но изгуби опора и се запързаля и захлъзга по заледения паваж, докато извиваше торса си, за да се пази от атака. Еди го замери с ръждива желязна верига и я последва, за да забие чело в лицето на хана и да го удари сурово и брутално, както бе научена. Шем Шем Циен, с изкривен на една страна нос и с напоени с кръв изискани мустаци, изглеждаше направо сразен. Еди се възползва от колебанието му и приложи шестия ключ на китка на мисис Секуни — брутална работническа хватка, на която й липсваше елегантност, но свърши работата. Отряза му един от пръстите със собствения му нож. Ханът изгуби схватката, но тя не успя да го повали и той избяга. Дори при това положение Еди имаше чувството, че само се е забавлявал с нея. За нея битката беше работа, и то много тежка. Шем Шем Циен си разиграваше преминаването в божествено ниво и се радваше да наранява хора.

През април беше подписано Северноатлантическото споразумение и Москва се намуси. Абел Джасмин премести лабораторията на Франки на „Лъвлейс“ и я държеше в движение, като така на практика я накара да изчезне. Шем Шем Циен се изгуби из тъмните кътчета на Европа — поредното изпълнено с омраза копеленце в гора от такива. Еди почти го чуваше как крещи: „Тепърва има да чувате за мен!“, в мрака на зимното море.

Поне това беше истина. Девет години по-късно Еди стоеше на ръба на бездна и се взираше надолу. Беше се сражавала с Шем Шем Циен по целия свят и положението не се променяше, нито се подобряваше. Той вършеше нещо ужасно, тя отиваше и го оправяше; в Рим, в Киев, в Хавана. Биеха се на кораби и в пещери, по покривите на къщи и в задни улички. Понякога някой от двама им разполагаше с армия, понякога бяха сами. Танцът продължаваше до безкрайност и така и не решаваше нищо. Щем Шем Циен не се променяше, не си взимаше урок, не приемаше, че в новата ера няма място за него. Еди се превърна в речник на раните, дължащи се на невъобразимата му скорост, Тя се беше научила да му отвлича вниманието, да го притиска, да го мами с цената дори на собствената си смърт. Веднъж-дваж, в добрите моменти, дори го бе преживявала с умения. Опита се да не мисли как пристрастеността им към този частен предвидим конфликт отразява идиотските прокси войни на Изтока и Запада, които се биеха едни с други.

Вятърът донесе полъха на сяра и разложение в ноздрите й и тя се задави.

Намираше се в Адех Сиким при двореца на Опиумния хан само дето цитаделата беше изчезнала, заменена от гигантска яма. Водата, захранвала машините на Франки, се бе разстлала в бляскаво езеро, загрявано от земята, и целият дворец беше обкръжен и окован в желязо. Индустриална преизподня. Родилно отделение за чудовища. Еди се уви в местен шал и палто и се запрепъва надолу заедно с другите жени, които отиваха на работа в ямата. Дългият обиколен път беше обрамчен от побити на колове глави. Имаше човешки. Имаше и слонски, с отдавна изчезнала плът и пики, огънали се под тежестта на черепите.

На дъното Шем Шем Циен беше организирал нещо като съчетание от мина и фабрика. Грамадни преси преобръщаха метални листове и робите ги разрязваха на парчета за механични войници като онези, които правеше Франки. В самия център, под шатрите, имаше ринг, където ги насъскваха един срещу друг. Бяха тромави и безнадеждни — същите несръчни играчи на шах, които Еди беше виждала и преди, и когато искаше кръв, Опиумният хан се принуждаваше да окуци някой затворник или да го ослепи, за да могат машините да се доберат достатъчно близо за удар. И все пак те задобряваха. Частично, болезнено, по създадения от Франки метод, с който да ги направлява към самоусъвършенстването, и когато някои автомат паднеше, задвижващият го механизъм биваше изваден, така че да може да се поучи от загубата. Те вече следваха блюдолизците на Шем Шем Циен като кучета, нахвърляха се на каквото им посочеха повелителите. Един ден щяха да проработят, помисли си Еди, и се надяваше никога да не го доживее.

Тя направи снимки и отиде до посолството в Дака да докладва. Тъкмо влизаше в хотела си, когато колата на Шем Шем Циен се изравни с нейната и Опиумният хан я простреля два пъти в корема.

— Колко се радвам да се видим, капитан Банистър — провлачи той, докато тя кървеше в канавката. — Надявам се, че посещението ви беше задоволително? Умирате ли, как мислите, или ще се срещнем отново? Ще ни липсват малките ни разговори.

Тя честно не знаеше и когато полезрението й посивя по ръбовете и й стана студено, се почувства ужасно, ужасно уплашена и самотна. Шем Шем Циен се върна в колата си и замина, очевидно доволен да остави Еди на съдбата й. Тя не си спомняше последвалото безкрайно пълзене към резиденцията на посланика, което бе смъкнало кожата от дланите и коленете й.

Еди се събуди в болнично легло и първото, което видя, беше Франки. Мислеше си, че тя е толкова прекрасна и така съвършена, че се разплака. Франки я галеше по лицето и й повтаряше, че всичко ще бъде наред, а Еди искаше да й обясни: „Обичам те!“. Но заспа.

— Моля те, не го прави отново — заяви решително Франки, когато приятелката й се събуди. — Това раняване. Изобщо не ми харесва. Не би ми допаднало никак да заминеш и повече да не се върнеш.

Еди добросъвестно й обеща да се старае повече по въпроса. Франки изръмжа, че старанието е равнозначно на провал, и после — когато забеляза, че й е разбила сърцето — веднага се извини и я прегърна много внимателно. По-късно сестрата влезе с изражение на силно неодобрение, за да смени превръзките на Еди.

— С децата ще ви бъде трудно — предупреди тя, — ако го кимате предвид. Но не и невъзможно, не мисля.

Над хълбока си Еди имаше две червени, кръгли рани.

— Сега и двете имаме белези — отбеляза Франки Фосойо.

Да. Нейните бяха стари, притежаваше ги още когато Еди я срещна за първи път. Така и не я попита откъде са се появили и сега вече почти не ги забелязваше. Само дето… сега ги забеляза отново и позна от какво са. Зяпаше ги. Франки въздъхна леко

— О, Боже.

— Франки…

— Бях много млада, Еди. Бях влюбена. Глупава история и не внимавах. И да, имах дете. Матийо. А после… окупацията, войната. Те бяха на кораба. Спомняш си — за тях научихме, когато се прибрах у дома.

Бежанският кораб. Онзи, потопеният.

— Франки! Толкова съжалявам, че не съм те питала!

— А аз съжалявам, че не ти казах…

Имаше и още нещо, което французойката не споделяше, но Еди не искаше да я притиска.

Франки повече не се върна в болницата. Еди не можеше да разбере защо, щеше й се да може да й подържи ръката. Прие, че Франки се е бояла да не би пациентката да умре; че не може да понася да я гледа толкова слаба. Притесняваше се, че може наистина да се спомине, а тогава Франки ще се чувства виновна. Притесняваше се, че французойката не идва и това може да е от значение, но не беше. Просто я караше да плаче насаме. А след това я сполетя и друго съмнение — силно нечестно, нелюбезно и неизбежно: че Франки си е намерила някой друг.

На Еди не й пукаше дали Франки се чука с целия полк „Колдстриймска стража“, стига да не спира да я обича. Стига да продължаваше да я има на този свят, с все глупавите й преработки на чайници и панталоните от тапицерия, и начина, по който косата й винаги падаше в чашата, когато пиеше…

Еди се прибра у дома и откри, че апартаментът е празен. Ни следа от Франки. Никаква пастелна математика. Беше студено и тъмно. Отиде до „Лъвлейс“ — до странния вагон, изпълнен с намотки, цистерни и бълбукащи стъкленици. И там я нямаше. Обади се на Аманда Бейнс и откри, че е на док и „Купара” е дошла за ремонт, а Франки не е там. Накрая отиде и при клетката на слоновете в лондонския зоопарк, където единственият дебелокож служител на британското правителство обитаваше специално ограждение и имаше лична баня. Даде му да похапне парчета плод и листа и по някое вързопче водорасли в името на старите времена и се почуди колко ли от казаното разбира слонът и дали неговият вид си разменя клюки.

Мълчалива и затворена, Франки се върна точно когато Еди отново излизаше на поредна мисия. Зацелува приятелката си, сякаш светът свършва, и плака на рамото й, после избяга в спалнята и правиха любов до безкрай, а Франки каза, че съжалява, ужасно съжалява, че не е идвала в болницата. Не казваше защо, нито къде е ходила. Посред нощ Еди се събуди и я видя да стои на прозореца и да гледа на юг.

— Къде беше? — попита я накрая в ужасната тишина. — Имах нужда от теб.

— На друго място, където бях нужна повече — отвърна Франки. — Обещавам, Еди. Това няма да се повтори.

Но, разбира се, то се повтори.

Еди каза на Абел Джасмин, че повече не може да пътува и трябва да си стои у дома. Той отвърна, че напълно я разбира. Светът и бездруго се променяше и вероятно беше дошло време на пост да застъпят нови стражи.

На Еди новата смяна й се стори много ефикасна.

Франки идваше и си отиваше, и тя не знаеше къде ходи. Накрая стори онова, което винаги си обещаваше, че никога няма да направи — проследи я. Видя Франки да хваща такси до часовникарско ателие на „Куойл Стрийт“ и как сърдечно я посреща малкият майстор с тъжното си птиче лице и откритото си обожание. Еди седна на една пейка в скромната си, очевидна маскировка — бясна, че не са я разкрили, и още по-бясна на Франки, че е така любяща, толкова вярна и тъй истинска. Това не беше афера. Беше друг живот. Не включваше секс. Беше много по-лошо.

Миг по-късно пристигна пеша момче — не, младеж, добре облечен и кипящ от трескава енергия. Докато почукваше на вратата, той се извърна леко и Еди за малко да изпищи от внезапната прилика. Занаятчията го вкара бързо вътре.

Синът на Франки.

Еди се засрами за нахлуването в живота им. Беше бясна на Франки за всичко. Прибра се гневна у дома и се ядоса ощ_е повече, когато опитът й да скрие гнева си се оказа успешен. Накрая опакова живота си в две малки чанти и си тръгна. Франки плачеше и ридаеше. Еди й се развика. Казаха си лоши неща Много лоши. И още по-лоши, защото до едно бяха верни.

Еди потърси спасение в работата си, понеже тя беше занаят, където можеш да лъжеш, да се промъкваш, да удряш хората по носа и там това се смяташе за логично. Искаше и получи старата си длъжност обратно. Тъй като беше в подходящо настроение, Абел Джасмин я прати в Иран и Еди шпионираше иранците. Техеран беше като топилня за интриги; почти всеки срещнат се оказваше шпионин. Случи се така, че тя отиде на тайна среща и осъзна, че не само в стаята никой не е такъв, за какъвто се представя, но и че всички всъщност представят враговете си. Тя прояви дързост и им сподели положението — или много груба, или много смешна постъпка. Последва кратко, настръхнало мълчание, по време на което господата и дамите от различни тайни организации се мръщеха едни на други, а после всички се напиха здравата и си направиха парти. Еди се събуди между агент на „Мосад“ и пленително съветско девойче с лоша кожа на едната буза и моряшка уста.

На закуска — младежът от „Мосад“ още беше под душа — съветското момиче каза на Еди, че КГБ е убило двамата Секуни в Куба. Не знаеше по каква причина.

Еди се надяваше това да е дезинформация, но знаеше, че не е. Светът остаряваше и ставаше все по-жесток. Великата игра, която тя играеше — дивото, ярко увеселително влакче, беше станало значително по-сурово. Вече не ставаше дума за братя монарси, които отбелязват точки, или за изпитващи се една друга империи, или за възклицание от рода на „Добре изиграно, капитане, но ще ви зпипаме зледващия път, може да зте зигурен…” Какво значение имаше, ако една коронована глава замени друга? Значеше ли нещо, ако племенник на кралицата я смени на престола? Да, сега беше различно. Вече ставаше дума за идеи, подхранвани от наука. Една идея не може да умре. Един град обаче като нищо ще изгори с все жителите си.

Абел Джасмин повика Еди обратно в Европа. От липсата на подробности тя разбра, че нещо ужасно се е объркало. Имаше някакъв проблем — и то голям.

— За него ли става дума? — попита. — За Шем Шем Циен? Понеже този път ще го убия, Абел. Не ми пука какво ще ми коства!

Абел Джасмин въздъхна:

— Ела си у дома, Еди. Трябваш ми тук.

Тя взе самолет до Истанбул и след това към Лондон, и когато слезе, откри, че отива в Корнуол, и осъзна, че положението е по-лошо, отколкото си е представяла, понеже никой не искаше да й разкаже и тя постепенно проумя, че не става дума за секретност или престараване, а за страх. Хората около нея не разбираха какво се случва и се бояха. В този момент прозря — с абсолютна сигурност, — че става дума за Франки.

— Машината — сподели Абел Джасмин и това беше всичко, което Еди имаше нужда да узнае. Франки беше изпробвала машината и някак си я беше сглобила погрешно. Или, повероятно, твърде правилно.

— Закарай ме до „Лъвлейс“ — каза тя на Рен на предната седалка на служебната си кола. — Нали знаеш какво е това?

— Да — отвърна момичето и Еди осъзна, че остарява, понеже Рен й се стори твърде малка, за да кара.

Еди седеше на предната пътническа седалка и слушаше повърхността на пътя да шушне под колелата. Познаваше пътя и знаеше накъде отива. Принуждаваше ума си да не блуждае върху въпроса какво ще намери, когато стигне дотам. Когато пресякоха Тамар и се отклониха от главния път, беше междинен час — твърде късно да е същински здрач, но още рано за пълния мрак. Нервното бърборене на спътничката й затихна, когато тя се съсредоточи върху завоите и спусканията и съвсем секна когато стигнаха външния периметър и ги пропуснаха през него. Линейки се стрелкаха беззвучно в другата посока. Еди беше чувала някъде, че ако не използват сирената, това значи, че пациентът е вече мъртъв.

По пътя имаше войници, подминаваха ги микробуси, пълни с войници, и войници стояха на стража около селски къщи и вили — обикновени ветерани, калени на служба. Бяха мрачни и уморени, а когато колата премина през малка групичка сгради на върха на хълм — твърде голям да бъде ферма и твърде малка за село, — Еди видя един редник да повръща в канавка. Другарите му го държаха да не падне. Беше попадала на британски войници, които се подиграват едни на други по време на полеви ампутации. Никой от тези тук обаче не се усмихваше.

Колата намали и Еди за момент си помисли, че са пристигнали, но пътят просто беше препречен от голям, закрит със зелен брезент камион. Беше чукнал каменната ограда на един завой и беше свалил голям гранитен блок. Трима войници с лост го претърколваха от пътя. Еди ги гледаше. Вътре в колата звукът беше приглушен. Тя чуваше ясно дишането на Рен.

Миг по-късно нещо се пльокна влажно в предното стъкло. Еди се дръпна назад в седалката си, стресната от широката, зейнала паст, размазала се по прозореца. Видя кръг с червени устни и струйка слюнка. Беше успяла да насочи оръжието си към нея още преди да осъзнае, че принадлежи не на избягал лъв или гигантска пиявица, а на брадат мъж с официално синьо сако. Рен се беше извърнала в седалката, готова да засили колата назад и да изчезнат. Погледна към пътничката си за инструкции и Еди, задържала оръжието в ръка, вдигна длан — почакай.

Мъжът ближеше стъклото и го смучеше, опитваше се да се хване за него и безнадеждно се сурна надолу до земята. Зад него имаше още двама души с провиснали ченета, стенеха и неестествено се смъкваха от каросерията на камиона. Единия стискаше нож и вилица. Вечерно парти, осъзна Еди. Бяха облечени за вечеря. Онзи с шанцовия иструмент режеше безцелно йз въздуха. Другият местеше крак пред крак — странна птича походка, бързо-бързо, бавно.

Появи се някакъв сержант, завъртя пъргаво брадатия в обратна посока и му сгъна ръцете на гърдите, уви го в меча прегръдка и го експедира в посока на камиона. Двама едри редници сториха същото с останалите.

Еди привика сержанта при себе си.

— Колко такива има?

— Близко са до хиляда, но няма да ги спасяваме всичките — отвърна той, вперил поглед в нея, за да е сигурен, че го разбира. — Към половината са мъртви, преди да се доберем дотам. Най-често откриваме, че все още правят онова, което са правили, когато се е случило. Заклещили са се в рутината. В повечето случаи не е проблем. Адски е гадно, но не е страшно. Но някои са… хм. Има един краварник по пътя за Трегърнау. Фермерът е клал телета. Изклал ги е всичките, докато стигнем дотам. Върнал се в краварника и просто продължил със същото… — Той замълча, за да провери дали госпожата има нужда от допълнителни обяснения. Нямаше. — Това руско нападение ли е, как смятате? Война ли има?

— Не — отвърна Еди твърдо. — Не, просто инцидент. Химически разлив от контейнеровоз.

Сержантът сбърчи вежди.

— Е, надявам се, че за това ще има обесени.

Франки, какво си сторила?

„Лъвлейс“ прискърцваше напред-назад в мрака на пещерата на Франки — миниатюрно незначително потрепване на незахранвани, но и неограничени оси. От време на време Еди чуваше нещо, което напомня стъпки, а освен тях и шума, вдиган от нервните войници, които стояха на стража, около влака се чуваше хлебарково шумолене, което не можеше да се определи. В единия край на пътническите вагони самотна крушка присветваше и гаснеше, присветваше и гаснеше…

Пойното пиле изруга тихо и се прекръсти. Еди никога не го беше виждала да прави така. В Н2:А малцина се молеха — бяха виждали твърде много глупави случки за добро или зло. Същият непознат сърбеж гъделичкаше пръстите и на Еди — усещане че това тук е твърде голямо, за да е неин проблем, което беше твърде странно и отчайващо. Трябва да има някой над мен способен да се оправи с това. Но в този момент се намесваше привичният, набран в Н2:А опит — когато нещата се вкиснат, ти си човекът, който идва и поема командването.

— Радио? — попита тя.

Свързочникът на Пойното пиле, Джеспер, поклати глава:

— Пращи повече и от печащо се прасе.

В Лондон Абел Джасмин беше казал на Еди, че Франки би могла все още да е вътре във влака. Дали беше мъртва? Или седеше зад бюрото си със стъклени очи, също като фермерите и рибарите, които Еди беше видяла?

Махна на войниците си — изчакайте тук. Пойното пиле се намръщи и поклати глава. Идваме с теб, Контесо, беше изписано на лицето му. Всички за един, нъл тъй?

— Дайте ми пет минути — каза им Еди. — След това влизайте, но полека, нали разбирате, понеже тези вътре са наши хора, все едно какво е станало.

Пойното пиле се намръщи упорито. Еди въздъхна:

— Моля те. Ако Франки лежи мъртва там вътре, просто искам аз да съм тази, която ще я намери…

До този момент не си беше позволила подобна мисъл да се оформи в главата й.

Пойното пиле се намръщи, но се съгаси. Еди се извърна и тръгна към влака.

Качи се на най-задния вагон. „Лъвлейс“ се беше поизменила от нейното време — бяха добавени нови вагони, други липсваха — но фундаментално беше същият, добре познат й влак. красиво орнаментиран, с щампите на ръскинитските майсториотпечатани в желязото. На входа Еди остави пружината на вратата да се затвори зад гърба й и нежно бутна другата навътре, така че да не издаде нито звук. Солидният натиск я успокои — и миг по-късно я връхлетяха дива клаустрофобия и дълбоко желание да не продължава нататък.

Точно сега нямам време за това!

Отвътре вагонът беше само частично осветен, завесите — спуснати, и предпазваха от светлината от големите промишлени прожектори отвън. Тигрови ивици падаха върху един от жилищните отседи на „Лъвлейс“ — пушалня. Еди се канеше да пристъпи напред, когато тихо вдишване я спря — леко облаче движещ се въздух. Миришеше на пране. Тя се приведе в ниска стойка и плавно се плъзна странешком, намерила своя собствена ивица мрак. Заозърта се, но очите й още се приспособяваха. Пълзящо усещане се прокрадна по гърба й.

В една стая съм с ходещ мъртвец.

Нечестна мисъл. Ирационална. Ако тук вътре имаше човек, той не беше чудовище, а жертва. Освен ако не се е хранил, когато се е случило. Тогава вероятно е и двете. Беше сигурна, че е мъж, но не знаеше защо. Може би по миризмата. Дължината на една крачка, която не чуваше; теглото на човек, което не усещаше. Просто си знаеше… както месото познава солта.

Често играеше със семейство Секуни една игра: тренировка в тъмното. Опипай пътя си. Опознай тялото си и пространството. В тъмното тя заставаше в стойка и те я нападаха. Ключът беше да не очакваш нищо, да не търсиш нищо. Местиш се, чакаш… и действаш само когато си сигурна.

Еди отпусна центъра на тежестта си и цялото си тяло и зачака.

Противникът изникна пред нея, все едно излизаше иззад завеса. Сигурно се е бил свил на някое от креслата. Протегна една ръка да я прегърне или да се вкопчи в нея, или да й вземе пистолета от кобура на хълбока. Нямаше представа. Изплъзна се изпод дланта му и положи ръка на гърдите му, като се завъртя около центъра си и му подкоси крака. О сото гари — твърдо, но не смъртоносно. Последва непознатия при падането и му изви ръката, когато той се опита да продължи движението си.

Дали се е ръкувал? Или е отварял врата?

Противникът внезапно подскочи и Еди усети рамото да изпуква — долови как костта се изважда и щръква изпод кожата Жертвата се завъртя около ставата и я съсипа окончателно а когато се видя лицето му, Еди остана толкова шокирана, че за малко да го пусне. Празното изражение бе изчезнало, заменено от притеснително съсредоточена ярост. Противникът стрелна глава към нея като нападащ жерав — озъбен и щракащ с челюсти. Изви се, в ръката му се късаха още важни сухожилия и Еди освободи хватката си, щом осъзна, че е безполезна върху човек, когото не го интересува колко зле е наранен.

Отстъпи назад. Не искаше да използва оръжието си, понеже си нямаше представа как ще реагират на внезапния шум другите хора тук вътре — беше сигурна, че има и други. Можеше да го пренебрегнат. Или пък да се съберат към него и да я зяпнат. Или пък внезапно да се опитат да я разкъсат. Нямаше свидетелства за последното. Нямаше свидетелства за каквото и да било, просто Франки се намираше вътре, в най-далечния вагон и най-укрепена крепост на „Лъвлейс“.

Противникът с олюляване се изправи на крака и рухна към нея, а Еди отскочи. Той пак замахна и този път тя пристъпи към него и го преметна през гърба си, хвана го за крака и хубавичко го усука, докато жертвата падаше. Коляното се измести. Можеше и да не зарасне правилно след случката, човекът може би щеше да куца. Но Еди не го беше застреляла и това все пак беше добре, макар дълбоко в себе си тя да се съмняваше, че той някога ще излезе от сегашното си състояние — човек, сведен до нивото на акула.

Гледаше го как се опитва да се изправи и не успява, после напълно изгуби интерес към нея. Миг по-късно тя чу странен, зловещ звук и се извърна навреме да види, че той яде пръстите на осакатената си ръка.

Еди се задави, взе се в ръце и после отново изгуби контрол над стомаха си и го изпразни в ъглово кошче. След това си обърса устата в ръчнотакана завеса и продължи напред.

В свързващата секция между вагоните имаше алков с фенер с манивела. Щеше да даде светлина. Също така щеше да я превърне и в мишена. Еди обмисли този проблем, после взе фенера и нави манивелата. По-добре да вижда къде отива, отколкото да пропусне някоя засада, независимо дали е преднамерена или не.

Отвори вратата и освети с фенера следващия отсек. Оказа се спално помещение с купета, редуващи се от двете страни на вагона, за да може да се създаде усещане за уединение и да се блокира пътят на евентуален пожар. Вслуша се и осъзна, че вагонът е пълен.

Еди зави в първата чупка и откри ръскинит и двама безжизнени и неподвижни войници. Светна с фенера право в лицето на по-близкия и проследи как се свиват зениците му. Той не показа други признаци да я е забелязал — просто стоеше отпуснат. Тя тъкмо минаваше покрай него и го гледаше право в лицето, когато той заговори.

— Мисля, че ще намерите… — май имаше още нещо за казване, но не продължи. Просто спря. — Мисля, че ще намерите…

Еди отстъпи назад.

— Мисля, че ще намерите…

С една и съща интонация, повторения до безкрай. Запис. Или по-скоро — единствената останка от човека. Следа от него, а останалото е изтрито. Еди чу въздишка и се обърна рязко с оръжие, насочено към следващия поред човек, но той не бе дал израз на нещо — при вдишване дробовете му издаваха шум.

Еди ги огледа един по един и те отвърнаха на погледа й. бяха любопитни, но все пак я гледаха — безконечно. Сети се за африканската дума, която бе чула от Пойното пиле, когато Пристигна: зумби. Труп, който няма достойнството да остане легнал. Налага се да му вържеш здраво челюстта, за да не може да говори. (Зад нея в коридора войникът повтори „Мисля че ще намерите“.)

— Ехо?

Еди се обърна рязко и вдигна пистолета си. Мъжът трепна Беше млад — към трийсетте — и набит. Хамстероподобен тип в халат. Ръскинит. Толкова се зарадва да го види, жив и здрав, че за малко да го прегърне. Вместо това изръмжа:

— Кой си ти?

Дулото на пистолета й още сочеше към главата му.

— Шолт — отвърна той. — Наричай ме Тед. Пристигнах тази сутрин.

Тед държеше чаша. След малко Еди осъзна, че в нея има мляко и че гърдите му са покрити с петна — много вероятно от повръщано.

— Не ги притискай в ъгъла — посъветва я Тед Шолт. — И не ги поставяй в положение, в което не могат да правят онова, което вършат поначало. Това ги прави… — Той вдигна очи и погледна в лицето й. — О! Вече го знаеш.

— Да.

— Какво… се наложи да… — той я питаше дали не е убила някой от приятелите му.

— Не — отвърна Еди и двамата се погледаха известно време в пълно разбиране: не че това вероятно ще доведе до голяма разлика.

Едно от зумбитата премина съвсем близо до Еди и тя се дръпна. То продължи да напира и се отърка в нея. Тя се обърна. То също се обърна, а отпуснатото му лице следеше нейното като отражение. Тя се наклони. То също. Когато тя се изправи — и то го стори, а когато спря, то също застина. Еди се обърна и тръгна право напред. Зумбито спря, понеже пътят му се оказа блокиран от кресло. Стоеше неподвижно, с опрени на облегалката на креслото бедра, без да прави усилие да пристъпи настрани, сякаш концепцията му бе непозната.

— Опитвах се да ги храня — обясни Шолт, загледан в същото зумби като Еди. — Не преглъщат. Можеш да ги накараш, но после всичко излиза обратно. Не съм сигурен защо още дишат. Бях предположил, че… — той замлъкна.

Тя отново го погледна и за първи път наистина го видя. Сигурно бе дошъл тук въпреки случилото се… не, заради него. Без оръжие, без фенер. Просто с бутилка мляко и много вяра — или може би това се броеше за добродетел.

Смел малък хамстер.

— Аз съм Еди.

Той кимна:

— Здрасти.

— Влизал ли си навътре? — Тя посочи към вагоните, водещи към кабинета на Абел Джасмин.

— Не — отвърна Тед Шолт. Вдигна млякото, после го свали отново.

Еди си го представи за миг как търпеливо налива течността в устите на хора, които познава и дори обича, а те се задавят срещу него или кашлят, или просто оставят млякото да изтече по брадичките им.

Продължиха напред. Коридор. Жилищни пространства. Тесен камбуз.

После дойде ред на Шифровъчната зала — където Еди работеше преди нощта на Клариса Фоксглоув и големия влаков обир.

Тед Шолт тихичко простена от мъка.

В Шифровъчната стая имаше ръскинити — или поне мъже и жени, които са били такива. Еди разпозна едно момче на име Пол, стъклар. Преди година беше изработил за тях с Франки комплект чаши за вино — прекрасни творения. Сега лежеше на земята и се взираше в тавана. Тя помаха с ръка пред лицето му.

— Глък — каза Пол.

Когато Еди отново направи жеста, той повтори същата дума, с точно същата интонация и за момент тя помисли, че е все още жив и на себе си, все още е Пол, но това бе единствената реакция, която успя да получи от него. Глък, глък, глък, глък… Заля я ужас, когато си помисли, че вече никога няма да престане с това странно, тъжно и глупаво възклицание, и то ще я преследва из целия влак, но когато момчето го повтори точно толкова пъти, колкото тя бе прокарвала ръка пред очите му, спря.

Еди продължи нататък. Франки, обичам те. Моля те, не казвай „глък”.

Пред вратата към отсека, който очевидно служеше за лаборатория на Франки, тя намери двама ръскинити и група войници, както и жена от екипа по поддръжката. Тръгваха напред блъскаха се леко във вратата, след това пак пристъпваха напред, сякаш архитектурата на влака щеше по някакъв начин да се промени от безконечните им усилия. При всяка стъпка леко се надигаха и спускаха и след малко Еди осъзна, че са застанали върху друг човек — или по-скоро върху трупа му, понеже постепенно стъпките им го бяха смачкали и превърнали в кайма. Когато се приближи, установи, че той все още не е умрял. Не се опитваше и да пищи — каквото и да се беше случило, беше премахнало усещането за собственото му страдание.

Проблем: това беше единстветата врата.

Проблем: тези изгубени души стояха на пътя и щяха да премажат всеки човек, дръзнал да се изправи между тях и целта им.

Проблем: Еди трябваше да се озове от другата страна на тази врата и да не пусне тълпата в лабораторията на Франки.

След това обаче някой я сграбчи за врата и я удари с нещо, а тя видя звезди и Тед Шолт се вряза в прозореца, и после нападателят започна да я души.

Нямаше време. Щеше да умре. Задушаването е бърз процес. Пред очите й вече се стелеше мъгла.

Еди се размърда.

Отпусни тежестта си. Нищо че така ще затрудниш дишането. И бездруго не можеш да дишаш. Намери основата си, връзката си със земята. Да точно така. Сега се притисни по-близо до нападателя си. Блокирай ръката му. Хвани го за лакета и бицепса и извий цялото си тяло, завърти се на пръсти. На деветдесет градуса и повече, встрани от бицепса Протегни ръце напред, все едно отблъскваш тежко пиано с опакото на дланите си.

Тай отоши.

Беше същото като яма араши, но за душачи.

Мъж прелетя над бедрото й и падна върху бюрото. Надигна се с окървавено лице. В този бой нямаше компромиси. Нямаше болка, нито отстъпление. Еди се извърна заедно с противника си и отстъпи от линията на нападението му, след това го сграбчи за врата, завъртя го в плавен кръг и го стовари по гръб върху острия ръб на махагоновото бюро. Надяваше се да парализира негодника за няколко секунди, но той беше по-тежък от представите й и тя чу остро изпукване. Ириминаге — но не беше възнамерявала да го убива. Надзърна към отпуснатото му лице и го позна.

Денис. Асистентът на Франки в Адех Сиким. Едрият, дружелюбен и търпелив Денис.

След малко Еди промърмори:

— Мамка му.

Ругатнята се разнесе хриплива и звучна. После Еди се намрази. И се намрази двойно, понеже — тъкмо когато се канеше да каже, че не е имало друг начин, осъзна, че е имало, и то през цялото време.

Знаех как да се справя с това още като бях съвсем малко дребно момиченце.

Тя провери как е Шолт и откри, че е в съзнание, но лявата му ключица е счупена. Премести го нежно в предишния вагон и му каза да има търпение, след това се измъкна нагоре и навън през люка на тавана и върху покрива на влака.

Горе на покрива беше топло и приятно спокойно. Внезапно и се прииска да не се връща обратно. Всъщност отчаяно й се искаще да не се налага да влиза пак вътре. Но пък долу в задната част на влака виждаше войниците си. Пойното пиле погледна към нея с изписана на лицето надежда. Еди въздъхна.

Ами да, разбира се. Той и другарите му имаха нужда от нея да оправи кашата. Не да се страхува или да се чувства объркана. Дяволската контеса никога не трепва, ей.

Тя пристъпи напред и се спусна през вентилационния панел и в лабораторния вагон, затаила дъх с молитви.

Лабораторията на Франки беше празна. В средата на стаята имаше подиум и на него — изкорубена черупка, дело на странния майсторлък на Франки: ръскинитска коруба за устройство на хакота. Вътре нямаше нищо. Намотки кабел висяха от тавана към подиума, объркани и типично франкевски. Помещението беше спокойно и празно.

Еди го претърси методично и се постара да не прибързва. Провери под масите и в шкафовете, като отваряше всеки с ужасяващото предчувствие, че ще намери застанала вътре Франки. Върху й падна наръч моливи и тя изпищя силно, а после с все сила ги запрати през стаята, понеже страхът й промени естеството си — ами ако Франки я нямаше тук? Ако не беше в лабораторията, тогава къде можеше да е? Изчезнала, изгубила ума си и скитаща се в нощта? Похапваща мъртъвци отвън? Или са я отвели? Дали това не беше отвличане, а не инцидент? Еди се сещаше поне за един човек, способен да избие хиляда души и да го смята за добра диверсия.

Обърна се и откри своя отговор: едничка дума, изписана с тебешир на черната дъска: Еди! И под нея бележка, сгъната прилежно. Почеркът беше на Франки.

Еди сграбчи бележката и трескаво я отвори.

Еди. Знам, че ще пратят теб. Знам, че ще дойдеш и ще видиш какво е станало и съжалявам. Никой не бива да вижда такива неща.

Ще трябва да знаеш, че аз съм го сторила. Не беше номер и не е капан. Не е дело на Шем Шем Циен, нито на руснацит или някой друг. Само аз и то защото съм горделива идиотка. Жива съм. В окото на урагана има безопасно място, където полето не е толкова силно. Видях какво се случва и го осъзнах, хакотското ми зрение можа да го забележи и застанах там, за да се спася. Опитах се да удържа Денис при мен, но ураганът го повлече. Мисля, че ми беше сърдит.

Започна се с истината, което е прекрасно. Беше съвсем леко.

Задавахме си въпроси и се поздравявахме един друг за правотата на отговорите. Играхме си с лъжи, разправяхме си потресаващи такива и после по-фини и се радвахме да виждаме — макар че всъщност не беше като зрение, по-скоро като осезание, — че тези лъжи не са в съответствие с обективната вселена.

Преживяването беше и отрезвяващо съзнанието. Разбрах, че съм се отнасяла зле с теб. Знам точно колко зле. Плакахме — всички ние, известно време, а после си признахме греховете си. Те не бяха толкова много, нито пък силно интригуващи. Споделихме прошка и знаехме, че и тя е истинска. Помислих си, че съм постигнала всичко, което бях наченала.

И в мига, когато си го казах, осъзнах, че греша. И точно колко съм сгрешила. Машината беше твърде мощна. Достатъчно беше да се погледнем един друг и да видим не само истините, но и развитието на бъдещите ни взаимодействия. Стигаше да помислим за нещо в големия свят, за да го научим. Повечето от другарите ми, Еди, страдаха от липса на основа за разбиране, но аз видях математиката да се разгръща пред мен и осъзнах незабавно какво предстои — познанието ми и онова, което ми бе дарила машината, се движеха заедно, всяко се опитваше да изпревари другото. Викнах и казах на всички да си вървят, но бяха в плен на Машината. Вторият етап, Еди. Познанието.

Сграбчих Денис и се затичах към мястото пред машината, което бе засенчено от функциите й, но той се бореше с мен. Крещеше, че съм глупачка и че съм ги убила всички — и когато го каза, последва едно от онези ужасни мълчания, а другарите ни го чуха и проумяха, че е вярно. В този миг всеки един от тях осъзна, че смъртта е неминуема. И по-лошо, Еди. Знаеха какво точно представлява тя. Никога не бях чувала такива писъци. Аз не видях смъртта, Еди. Бях в окото на бурята. Отидох да изключа машината, но беше твърде късно.

Твърде късно. Третият етап бе започнал. Останалите познаваха всичко. Въздухът се сгъсти. Сякаш около мен се разпростираше лед, а аз бях в безопасност в малката си какавида от живот. Гледах как светът около мен става стерилен. Лишен от живота. И въпреки това хората не падаха. Телата им продължаваха.

Денис беше прав, Еди. Бях невнимателна. Трябва да разпределя товара — но стига толкова. Няма да разкажа тайните си точно сега. Правителството ще иска да получи устройството за оръжие и аз няма да им позволя. Много поужасно е, отколкото изглежда.

Погрижи се за хората ми, моля те. Те заслужават поне толкова. Загинаха за страната си, за своя Бог. Но не ме разбирай погрешно: няма да се възстановят. Убих ги.

Извадих сърцевината на машината. Ще продължа работата си по един или друг начин. И, Еди, има още едно нещо, което също осъзнавам, като си те представям как стоиш, четеш писмото и клатиш глава пред глупостта ми, и все пак толкова радостна, че съм в безопасност, дори пред лицето на кошмара, който сътворих. Извадила съм сърцевината на машината, но съм оставила сърцето си тук.

Ти си моето сърце, Еди. Винаги, само ти.

Еди стоя в лабораторията на Франки поне десет минути, втренчена в празния подиум. Вдигна глава и осъзна, че Франки трябва да е излязла по същия път, по който беше влязла тя. Преди колко часа? Десет? Дванадесет? Франки „вдигаше гълъбите“. Щеше да вземе каквото може и да побегне. Несъмнено държеше някъде чанта — може и да нямаше такава — но си беше отишла по най-умелия начин, който й беше известен.

Еди събра листовете и жертвите, и ги скри. Скри „Лъвлейс“. Прибра в нафталина единствения си истински дом. Понеже това й беше работата. Понеже вярваше повече от всякога, че на света не му е необходима машината на Франки или пък отчаяното й убеждение, или каквото и да е нейно освен мълчанието й. Направи по-добрен капан за мишки. Оправи мелницата, преди да се е счупила. Остави ужасните тайни на вселената на мира.

— Върни я у дома, Еди — нареди й Абел Джасмин в Уайтхол. — Ако някой друг я докопа, може и да я принудят да… така де. Върни я у дома!

И Еди се опита.

Проследи Франки до Залцбург, после до Будапеща, до Делхи и до Пекин, а после обратно. Франки беше гений. Имаше способност да отвлича вниманието. Хората виждаха странни машини и се притесняваха за тях. Празнуваха математически постижения, дело на незабележими, трудещи се здраво местни академици, сполетяни от случайни разговори със слабичка, начетена жена в някое кафе или бар. Получаваха борсови съвети, извлечени по някаква странна, вдъхновена формула, правеха състояние и отиваха на почивка. Самата Франки, с чанта на училищна директорка в едната ръка и с тайните на вселената в главата, оставяше следа от бляскави, мимолетни решения на невъзможни задачи, но стоеше странно невидима на техния фон. И все пак човек можеше да я намери от време на време, ако знаеше как. Еди успяваше. Шем Шем Циен също.

Играеха на котка и мишка — или на котка, мишка и куче Може би — от единия край на света до другия. По някое време тази история се превърна в неприлична шега сред разузнавателните служби в трийсет държави. Където отидеше един от тримата, се появяваха и другите двама и неизбежно следваха хаос, бомби и стрелби. Биеха се, бягаха, беснееха и нищо не се променяше. Сякаш светът беше разтегаем и винаги се връщаше във все същата глупава, прогнила форма.

И до ден днешен Еди нямаше представа къде е починал Франки, а само че несъмнено трябваше да е умряла, понеже по едно време вече наистина изчезна безследно.

В автобуса Еди пролива измъчени сълзи и наум разказва на Франки, че съжалява, задето е чакала толкова дълго, преди да промени всичко. От грозната ръчна чанта се разнася утешителен звук. Тя се засмива. Да. Каквото и да става, Бастиън е до нея.

Той пристигна в късна септемврийска вечер, съвсем мъничък и пострадал много зле. Имаше мраморни топчета вместо очи и смътно, объркано изражение на недоволство. Спасено хранениче, помисли си Еди, разбира се. Франки не бе способна да устои на такива неща. Заедно с кученцето бе дошло и последното писмо.

Еди даде бакшиш на чакащия таксиджия и внесе целия пакет вътре. Знаеше, че трябва да се обади на Абел Джасмин или по-скоро на онзи, който бе поел поста. Но към този момент беше успяла да се самоубеди, че вече не й пука, и определено вече нямаше вяра на нищо, свързано с правителства.

Най-скъпа ми Еди,

Моля те, погрижи се за този господин. Той има геройско сърце, защото е отгледан сред слоновете в Адех Сиким, а всичките му братя и сестри бяха жертва на най-новата чудовищна жестокост на Шем Шем Циен. Сторих за него каквото можах. Напомня ми малко на теб. Не знае кога да се предаде. Обича с цяло сърце и безгранично и прошката му ме изпълни с почуда, както и твоята.

Когато за първи път видях Матю на улицата с Дениъл, помислих, че съм полудяла. Видях със собствените си очи смъртта им, изписана на дъската в общината. Дениъл ми каза, че са избягали и са дошли в Англия, но смятал, че съм мъртва.

Не го обичам. Не познавам сина си. Но съществуването им промени всичко в мен и сега разбирам какво трябва да сторя. Помниш ли Германия?

Трябваше да разбера тогава, но имах теб и нямах син. Трябваше да разбера, когато Англия пренебрегна унгарските въстания през ’56 и Прага през ’68 година. Трябваше да го видя във Виетнам и в Хирошима. Можем да кацнем на Луната, Еди. Но не можем да бъдем добри. Ние сме чудовищни същества. Това е чудовищен свят. Има острови на радост, но те са малки и приливът се надига, и дори на сушата има хора, готови да го прегърнат. Не е възможно. Вече не.

Не може да продължи така. Светът трябва да се промени. Ние трябва да се променим.

Ще ни накарам да се променим. Книгата ми ще бъде написана с думи, които не може да се пренебрегнат. Истината, книга на Хакотите, книга с уравнения и революция срещу естеството на човека. Вече се надявам да я публикувам съвсем скоро.

А ако не успея, има и друг начин. Направила съм копие на книгата и калибрационния барабан, Еди. Книгата сама по себе си само ще започне процеса, както съм го подготвила. Пратих я в онзи смешен малък музей, с молба да не я изхвърлят. Ако копието ми се изгуби, оттам трябва да започнеш. Но, Еди, това е жизненоважно: ако изобщо се появи причина да променяш настройките на Машината — не си представям каква би могла да бъде, — ще ти е нужен калибриращият барабан. Дала съм го на единствения друг човек, на когото имам вяра. Той ще го скрие, Еди, но ако някога ти потрябва, ще знае да ти го даде. Ако нещо ме спре да постигна целта си, иди в Уиститиел и задвижи нещата. Промени света заради мен.

Обичам те завинаги. Съжалявам, че не мога да те обичам точно сега.

Франки.

Десетилетия се възправят помежду й и признанието на Франки, когато Еди слиза от едноетажния автобус и стиска чантата си като жена, която се бои от съвременния свят заради греховете и недостойното му поведение. Скита се сякаш безценно или замаяна, а дългият й обиколен път я отвежда по щастливо стечение на обстоятелствата до онзи манастир на мрачна, без лична уличка, където сестра Хариет Спорк изкупва греховете си за живот, преживян в грях.

Еди сяда на една пейка и храни гълъбите. Седи в течение на час, разтворила е на хълбока си Библия — в случай че дойде някой. Гледа и чака. А накрая търпението й е възнаградено. Не е Джо Спорк, чието приближаване тя подозира, че ще бъде по-потайно, а дълга черна кола със затъмнени прозорци. Еди надзърта късогледо към една чайка и става да я прогони от хлебните си трохи. Размахва вяло ръце срещу птицата и тя я поглежда злостно, преди да излети. На връщане маршрутът й я води в близост до колата и тя наднича вътре, където вижда завит и закачулен силует на волана и друг на втората седалка, чиято приведена стойка и колебливи движения смята за отвратително познати: бързо-бързо-бавно. Сетне тя поглежда отзад и съзира и пътника — точно когато кола, преминаваща в обратна посока, озарява закритата му с воал глава от другата страна и профилът му се очертава за миг под плата.

Еди се втренчва в пътника. Предпазливо прикрива лицето си, а паниката и гневът кипят в нея.

Невъзможно!

Но тя вече не използва тази дума — отдавна е научила цената й.