Машина за ангели

XII Бззззииииииияаоооооооуууу; Не точно чиста душа; В плен

Мърсър Крадъл стои в дневната на сестра си с извънредно ценна и по всяка вероятност изумително опасна златна пчела в едната ръка и бръмчи на глас. Това е дефектната пчела, която Джо получи от Тед Шолт, разбира се, понеже другите са напуснали кошера и летят насам-натам, като предизвикват вълнения по широкия свят. Мърсър държи тварта между палеца и показалеца си и чрез демонстрация и звукови ефекти плюс окуражения от време на време се опитва да я убеди да излети.

Мърсър не е започнал този научен експеримент веднага след като е видял малката колекция трофеи, които Джо и сестра му донесоха от склада край реката. Първоначалното му предложение е пчелата да бъде прибрана и снимана на рентген, ЯМР и електронен микроскоп, докато не разкрие всичките си тайни. Джо Спорк е отбелязал, че тези опции изискват оборудване, с което не разполагат, и Поли Крадъл е предположила, че нападение върху пчелата може да я провокира, в реултат на което Мърсър моментално е застанал нащрек, а на Джо е било разрешено да огледа пациента, докато адвокатът се навърта наоколо с масивно чукче, което Поли навремето е използвала за забиването на железните винкели в стените на дома си.

Тъй като пчелата остава кротка и всъщност доста досад но инертна, Мърсър постепенно изоставя предпазливостта Първо прилага метода на много колебливото сръчкване, нанесено с молив, държан в изпъната ръка — в случай че пчелата се обърне на зла машина на смъртта пред очите му. Когато това не довежда до реакция, той я бута здраво с тъпия край на молива и тя пада. Мърсър духва върху нея. Крещи й, убеждава я, спори с нея и й се кара. Накрая я докосва с показалец и когато тя си остава невзривила се и незомбирана, просто я вдига и я тръска. Джо възразява, че тя е деликатен уред, и Мърсър се заклева да не я настъпва или запраща в стената, но е отказал да я предаде за по-подробен оглед с помощта на бижутерската лупа. Именно в този момент адвокатът започва опита си да обучи пчелата посредством личен пример и Поли Крадъл, миг преди това готова да посочи, че Джо е специалистът по странните автомати, изпада във вцепенено мълчание при вида на брат си, който се върти из стаята с пчелата в протегнатата си длан и бръмчи с устни.

— Бззззииииииияаоооооооуууу! — заключава Мърсър възбудено и се взира в пчелата с обнадеждената гордост на нов баща. Чува се тихият отглас на кихащ отвън на улицата човек и шумоленето на листа по тротоара в малката леха до вратата на къщата.

— Счупена е — заявява Мърсър. Поглежда към Джо Спорк. — Ти си я счупил.

— Аз ли?

— Вероятно. Може да е била влажна. Или да е скъсала пружина. Или да й е попаднал пух в механизъмчето.

— Пух.

— Да. Косми. Топче от джобовете ти.

— В…

— Механизъмчето. Онова, дето се навива.

— А, в онова.

— Да. Което, убеден съм, не понася пуха.

Джо се кани да обясни, че предмет, способен да остане функционален четиридесет години на морския бряг, и при това направен от злато — и който най-вероятно е машина за революциоина промяна, конструирана по принципите на магьосническа математика, — несъмнено е имунизиран към пуха. Но всъщност употребата на злато в продукта може да е опит да се избегнат ръждясването и окисляването, а и всяка машина все някога ще се задръсти с боклуци. Така че вместо да каже „Ти си идиот“ — безмилостно определение, буквално готово да литне от устните му, — той отвръща:

— Я ми я дай! — и сяда в най-светлия ъгъл на стаята с лупата си и торбата с инструменти. Миг по-късно е отворил чантата и използва чифт подплатени измервателни щипци, обикновено запазени за вътрешностите на часовници, струващи повече от един средноголям апартамент в Лондон, за да дръпне бляскавите горни рамки — крила на пчелата.

Те се вдигат и разкриват прелестни, тънки като паяжина летателни крила отдолу. Тънки, но много здрави. Оставят малка драскотина на ръба на щипците, понеже ръката му трепва.

Бележка към себе си: Остри са. Да не си отрежеш върха на пръста.

Въпреки че всъщност крилцата са направени с много ум. Трудно е да се оголи ръбът по начин, който би ти позволил да се самонараниш. Вцепеняващата представа за летящи бръсначопчели избледнява.

Гръбчето на пчелата се отделя с все крилцата и разкрива вътрешната кухина. Дори през лупата Джо едва различава частите. Има зъбни колелца. Пружинки. Целият механизъм навлиза по спирала надолу и навътре, а частите му стават все по-мънички и по-мънички, и още по-мънички, всеки пласт — направен да предава инструкции от по-долния в повтаряща се Поредица. Клетъчен часовников механизъм? Фрактален механизъм?

Едно е ясно: Джо не може да поправи пчелата. Тя надхвърля с много възможностите му, както и тези на Дениъл — очевидно е. Но все пак… О! Я виж тук. Промяна в стила там, където невъзможното се среща с просто брилянтното. Да. Пластът, който е човешки въобразим, е направен на ръка — и от формата на частите и начина на подредбата става ясно, че са дело на ръката на Дениъл: носят следи от взискателността му, от упоритата привързаност към ресорите и конвенционалните метали на неговото време. Под този пласт лежи съвсем друго нещо въплътена физика. Математика, придобила плътност. Но помежду им съществува сглобка и там има… нещо. Централното бутало е прекалено дебело… Ха. Всъщност Мърсър е прав Вътре има външен обект. Твърде тънък да бъде мигла и твърде дебел… за нишка коприна. Всъщност може да се окаже и паяжина, увита около оста. Но как да я махне?

Джо умува, после се засмива и се изправя.

— Какво…? — подема Мърсър.

Джо трескаво стърже с подметки напред-назад по килима на Поли.

— Часовников механизъм е — обяснява. — Не е електрически. Или поне не мисля, че е електрически… — ухилва се и се навежда с лупата, протегнал пръст на четвърт инч разстояние от пчелата. През стъклото вижда как нишката се изправя, статичният заряд от пръста му я дърпа. Фатално за електрониката. Няма проблем за часовниковите механизми.

Размахва пръста си в едната посока, после в другата и така развива нишката донякъде. Опитва отново, а накрая тя полита към пръста му и пада. Той си поема дъх. Пчелата не помръдва.

Бавно връща всичко по местата му — пласт след пласт, — последни намества крилцата и рамката и накрая оставя пчелата на масата.

— Е — казва Мърсър след малко, — предполагам, че не е в по-лошо състояние, отколкото първоначално.

След малко тримата зарязват заниманията с пчелата и се захващат с колекцията от плочи и малкия преносим грамофон, известен като Прасенцето.

Малката машина наистина издава тихо сумтене, докато Джо Спорк навива манивелата и после стържещо квик! когато се стига до крайното натягане на пружината. Майсторът слага първата плоча на грамофона и нова игла в щипката и спуска главата.

Призрачният глас заговаря Джо отново, стърже през десетилетията задавено и меланхолично. Баба му. Неговата кръв. Това дори не е писмо, както се оказва. Джо Спорк се чуди дали тя е притежавала собствено записващо устройство. Може Дениъл да й е направил. Представя си я сама на бюрото й и въображението му я снабдява с мастилница и истинско перо в ръката, понеже всичко това се е случило преди много време, Франки си прочиства гърлото и заговаря…

Веднъж каза, че не знам нищо за истинския свят и ти отговорих, че всъщност е точно обратното. Само математиците познават света, какъвто е наистина. Направо те виждам как ръкомахаш и клатиш глава, Дениъл, но е така. И ще ти го докажа.

Да речем, че имаш два часовника и единия поставиш на пиедестал в къщата си, а другия на борда на ракета, която изстреляш да обикаля Земята. Когато тя кацне, двата часовника ще показват различен час. Защо? Понеже този в ракетата е бил по-близо до скоростта на светлината и в ракетата е изминало по-малко време, отколкото в кабинета пи. Това е най-малко странният факт за вселената, Дениъл: че времето, което на човешките същества им се струва абсолютна константа, всъщност не е такова. Относително е.

Все още ли не виждаш какво имам предвид? Много добре, представи си тогава котка в кутия и бутилка отрова. Във всеки момент бутилката може да се отвори — или пък да остане затворена. А сега: направи две снимки, една след друга, на съдържанието на кутията. Първо погледни втората. В този момент наблюдението определя какво има на първата снимка и какво е станало с котката. От нашата гледна точка информацията тече обратно във времето. Това не е шегa или измислица, Дениъл. Съвсем проста подредба на нещата е. Вселената без нас е нерешена — и умовете ни са част от механизъм, съществуващ на ниво, което дори не сме за почнали да проумяваме.

Това е истинската природа на света, който обитава ме. Не е лесната, която срещаме най-често. И всеки, който твърди обратното, живее в сън.

Записът свършва, а иглата подскача по най-вътрешната пътечка в неравен кръговрат.

Когато записът на Франки свършва, Джо се обляга на стола си и се оглежда. Мърсър Крадъл е седнал на пода като Буда — неочаквано гъвкава законодателна статуя от камък с кръстосани крака и притворени в размисъл очи. Бетанитата са се настанили в еднакви пози на дивана зад него — малко неуверени, понеже не са успели да го натикат в удобно кресло и определено им е странно да седят над шефа си. Поли се е настанила до Джо и държи на стъклена дъска лист хартия, готова да си води бележки с мек молив.

— Следващата — казва тихо Мърсър, преди Джо да успее да се почуди на глас дали в колекцията има нещо стойностно.

Поли избира следващата плоча и този път гласът от нея не е дистанциран и меланхоличен, а преизпълнен с болка и ужас.

Всички са мъртви и ги убих аз. Вече съм убийца! Да, такава съм. Не казвай, че не е моя вината. Аз построих машината, о, с такива грандиозни намерения! Спасявах ни всички! Но някак си съм сбъркала, Дениъл. Аз. Нещо съм сбъркала, влакът спря в Уиститиел и те са мъртви, и даже по-лошо от мъртви, и нямам представа как оживях, не би трябвало, а Еди дойде да ме спаси.

Искам да вярвам, че е бил той. Шем Шем Циен, като в стар лош сън, дошъл да троши машините ми и да натиска копчета. Но той не беше тук, Дениъл. Аз го направих сама. Убих много хора и сега ще ме затворят и машината никого няма да се роди, освен ако не успея да намеря път сама.

Не искам да съм сама, Дениъл. Пращам ти нещо. Трябва да го скриеш. Никой не бива да го вижда, понеже то е смъртта; смърт, от която никой не е умирал, докато не се появих аз. Смърт поради съдба, чрез кристализация, по неизбежост. Убих душите на съратниците си и оставих телата ш живи. В историята на човешкия живот никога не е имало човек тъй мъртъв, както са те.

Аз съм най-голямата убийца, която се е появявала някога.

След тези думи Франки плаче до края на записа.

Почти с нежелание Мърсър изключва записа. Припук, щрак. Фсст, шшшж. Припук. Щрак. След ужасяващия кошмар на признанието белият шум е почти успокоителен. Тримата се вслушват известно време. Накрая Мърсър вади друга плоча от чантата и я слага на грамофона. Гласът е по-стар и, благодаря ти Господи, ужасът се е разсеял, макар че го е заместило дълбоко до кост съжаление, кондензирана мъка, която никога няма да си отиде.

Признавам, мислех, че си идиот. Да, Дениъл, знам, никога не си ми давал причини, а аз съм нетърпелива и стара чанта. Такава съм, каквато съм и каквато животът ме е направил. Старая се да бъда по-добра.

Ти беше прав. Направих машината толкова силна, че да покрие голям район, и това я направи твърде мощна за отделния ум.

Пауза.

Вече знам какво е решението. Как да го накарам да сработи. Знаех го още докато се случваше катастрофата, но тогава беше твърде късно. Отговорът е да се ретранслира. Да се образува грамадна мрежа, така че сигналът да е достатъчно слаб и все пак да опасва света.

Помниш ли, че правехме любов в полята пред къщата на майка ми? И една пчела те ужили отзад, и скърбихме за нея, понеже каза, че пчелите са същества на сътворението и ако имаш само едно жило, то и нападението е. крайно средство? Че това е причината почти всяка култура в света да почита пчелата и да мрази стършела?

Направи ми пчела, Дениъл. Само една. Направи ми прелестна пчела, която хората ще обичат, а аз ще сътворя с нея нещо великолепно. Пчелите ще бъдат вестители на моята истина. Ще се разпространят по света и ще свържат всички.

Направи я прекрасна, Дениъл. Нека е дива и красива. Онова, което майсторя сега, в никой случай не бива да бъде просто машина!

Поли Крадъл се усмихва широко, също и Джо. Мърсър се мръщи срещу тях.

— Какво? — пита той. — Не ми казвайте, че е само защото старците са още влюбени. Ще повърна.

— Не — отвръща Поли. — Просто си мислех, че може би случващото се не е катастрофа. Пчелите. Машината. Може всичко това да се окаже нещо хубаво и ще е достатъчно просто да почакаме.

Джо кима. Мърсър — не. Той отваря уста да изкаже някакво възражение, но точно тогава се случват три неща едновременно и каквото и да е имал предвид, остава неизречено.

Първото е, че отсъстващата Бетани се завръща и подава тънка папка на Поли Крадъл, която се намръщва срещу нея и я полага на масата.

Две снимки, прясно разпечатани от стари кадри, най-вероятно списания или вестници — великолепен хубавец с високо чело, който се усмихва срещу камерата, и неговият възрастен брат, с мрачно лице и посивял, смръщен изпод качулката на наметало.

— Шем Шем Циен — казва Поли Крадъл, — известен също като Опиумния хан. Представете си го като Иди Амин[119], подправен с Лекс Лутор[120]. Другият е брат Шеймъс от Ордена на Джон Твореца. Това е негова снимка, преди всички монаси да започнат да носят непрекъснато воали.

Да. Един и същ човек е. Въпреки че… в момента не би могъл да е все същият Шеймъс. Негов син несъмнено, приел клетвата на баща си…

Мислех си, че на мен ми е било трудно откъм баща…

А после:

Това дали означава, че Опиумният хан се е поправил или че британското правителство е корумпирано?

Но макар въпросът да е щял да има някакъв смисъл преди години, вече никой не вярва истински в сериозните намерения на лидерите на нацията.

И точно когато Джо се кани да сподели това наблюдение с другите, се случват второто и третото нещо и светът се променя.

Едното събитие е тихо и невидимо — недоловима експлозия, която се случва само в главата на Джошуа Джоузеф Спорк. Другото е съвсем видимо и много специфично и се случва на три и половина фута над земята. И двете са почти едновременни и тъй странната, недоловима детонация, която засяга Джо, бива пропусната дори от Поли Крадъл, която инак би я разпознала.

Между два записа — един, който безпочвено твърди, че е на Дюк Елингтън, и втори, със същата лъжовност направен от Еди Локджоу Дейвис — е пъхнат единствен лист лъскава милиметрова хартия, разделен през средата на две колони с уверена черта с червен химикал. Няма циферблат, нито пружина, нито припокриващи се вдлъбнатини, от които да се разлетят шрапнели, и всъщност е възможно най-противоположният на ръчна граната предмет, но въпреки всичко се взривява под Джо Спорк и го разпарчетосва целия.

Джо Спорк, експлодиралият човек, не разбира защо всички други изглеждат толкова спокойни, докато не осъзнава, че никой от тях, понеже не познава Матю и Дениъл и не знае за стряскащите им сблъсъци, не разбира какво представляват колонките с цифри.

Тук, изсушено между тайните от неджазовата колекция на Дениъл, се крие откраднатото от стареца. Дали не е могъл да го гледа? Или пък го е ценял и разбирал, което му е донесло известна мяра покой?

Ако може да се вярва на тези числа и ако Джо правилно разчита всичко, написано с твърде разхайтения почерк на Матю — а той определено го разбира, след като години наред се е сражавал с все същата ръка, — то грандиозният, самостоятелен, доходен бизнес на Дениъл Спорк с часовниците, войната, която е развихрил срещу прилива на модата и безгрижния консумеризъм, е губел пари като черна дупка. Работилницата не е и никога не е била печеливша. Само безкрайните венозни вливания на пари от страна на Матю, описани тук в тази набързо надраскана сметка, са направили възможно балансът изобщо да излиза. И тези вливания Матю е извършвал винаги в условията на пълна секретност, най-вече от баща си, така че Дениъл да продължи да вярва в правия си като стрела път и да може да се цупи на делата на сина си.

Матю гангстерът — Матю лъжецът и Матю крадецът — всъщност е започнал престъпната си кариера, за да спаси работилницата на баща си. И го е издържал през цялото време.

Джо още се взира в това земетръсно, всеобхватно и чуждо нашествие във вселената му от онази, където всичко е различно, когато чува гласът на Мърсър да го зове през мъглата и последното събитие отново променя правилата на играта.

— Хей, сънльо!

Джо се обръща и адвокатът му подхвърля златната пчела.

— Топла е!

Джо протяга ръка, но — той никога не е бил добър в ловенето, ритането винаги е било неговата страст — пропуска полета й. Инстинктивно се навежда да хване пчелата, преди да е тупнала на земята, и пак я изпуска.

Изпуска я, понеже тя не пада.

На шест инча от бузата му многофасетните очи от розов кварц блесват срещу него и нашарените със златни венички крила забръмчават във въздуха. Пчелата изпърхва много бавно към него и каца на носа му. Джо се опитва да я гледа и се мръщи, когато неизбежно кръстосва очи. Кълне се, че чува щушненето на златните крачета, които лазят по бузата му. В опасност ли съм? И ако да, какво всъщност мога да сторя?

Пчелата се понася отново във въздуха и пак каца върху масата, където тръгва да се разхожда по пчелно хаотичен маршрут.

Apis mechanica. Жива и реална. Джо я гледа, без да я вижда, понеже в ума му гори само мисълта за Матю и Дениъл и го тресе от усещането, че е разбирал погрешно всичко, което някога е смятал за истина.

Миг по-късно пчелата отново излита и обикаля из стаята. Блъсва се весело в главата на Поли Крадъл, в абажура на лампата и накрая — в прозореца.

Всички заговарят едновременно и настъпилият хаос е най-удобният момент за Джо да се измъкне да си наплиска лицето.

Когато Джошуа Джоузеф Спорк се измъква през вратата на дома на Поли Крадъл, има странното усещане, че се прибира у дома и същевременно — че е ужасен предател. Крачи по улицата в сгъстяващия се мрак и знае, че до известна степен е беглец, и усеща родство с баща си, което надхвърля всичко, изживявано от него преди. Плаши се от сенки, придържа се далеч от светлината на лампите и когато случайно улавя нечий поглед, го яхва и влага толкова агресия срещу него, че човекът отклонява поглед и престава да го забелязва. Всъщност хората активно се мъчат да го забравят. Качва се на автобус и от чист инат слиза на следващата спирка и се качва на друг, който върви по дълъг обиколен маршрут до целта му. Или — не от инат, а поради естествено разбиране, че онова, което прави, е прибързано и оттам произтича определената идея, че е длъжен да го извърши както трябва или по-добре хич да не опитва. Непременно трябва да го направи в изискания стил на Нощния пазар, с нужните маневри за заблуда на противника и замъгляване на мисълта.

Чувства се жив.

От друга страна се чувства и негодник. Мърсър ще се оправи, ще нарече Джо идиот и след това ще се захване да спасява положението. Не е толкова сигурно, че и Поли Крадъл ще се съвземе. Очевидно няма да понесе физическа вреда, но измъкването на Джо — успешно осъществяване на плана, формулиран, когато го е спипала предишния път — ще я нарани и той го знае, и тя е наясно с това, но въпреки всичко Джо го прави и това ще я нарани повторно. Не съжалява за решението си: в случая не става дума за сутрешно разочарование. Човек не си избира кръвта. Но в същото време, каквото и да се случва помежду им, не трябва да бъде и подценявано. Двамата с Поли са открили у другия прилягащото им парченце от пъзела — откритие, много по-голямо от това, че нейният аромат още витае по кожата му — и Джо се разкъсва от болка в старанието си да не го дефинира или признава, докато не му даде време да се уталожи само.

Практичната страна на Джо решително загърбва за момента възможността с Поли някой ден да станат семейство; че тя би могла — заедно с него — да обедини Крадъл и Спорк в единна велика династия с необикновена история, изтъкана от правото и престъпността. Преди изобщо да посегне към това бъдеще — или което и да било друго, — се налага да се изкатери на върха на планината на миналото и да види как наистина изглежда светът. Става дума за върха, натрупан от делата на Матю, които сега му се струват не толкова поредица грешни завои, колкото тежките стъпки на човек, понесъл повече от полагаемия му се по право дял от историята на другите хора — описание, което Джошуа Джоузеф Спорк винаги е смятал, че важи за него и което сега май пасва на почти всички в живота му.

Той отново сменя автобусите и се взира през прозореца, в който вижда собствените си очи като черни дупки в отражението и гледа навън през тях. Сградата, която му трябва, прилича на празнина в мрака; сянка в сянката. Не е туристически обект. Монахините не осветяват фасадата си с ярки лампи, както напоследък правят църквите. Постройката е на няма и стотина години и е по-грозна, отколкото човек може да предположи. Това е най-кошмарната религиозна сграда, която Джо някога е виждал.

Портата е черна, както и водещата към нея пътека — черен чакъл, парчета мрамор и базалт. Сигурно през шейсет и осма е изглеждало като добра идея и сега на никой не му е позволено да я променя; дизайнът е защитен от всевъзможни заповеди и алинеи.

Стените са от жълт камък, петносан от времето и лондонската популация моторни превозни средства. Когато Хариет Спорк за първи път дойде тук, в подножието на един от стълбовете на осветлението имаше купчина цветя, оставени в памет на велосипедистка, загинала при сблъсък със стъкларско камионче — била обезглавена от платно заздравено безопасно стъкло, предназначено за местното училище. По протежение на страничния ръб безопасността му очевидно е била ограничена.

Няколко седмици по-късно са премахнати всички букети, с изключение на един — тясна ваза, която братът на момичето е залепил за стълба на осветлението и бетонната му основа с някаква смес, която дори коравите улични чистачи не успяват да изкъртят. По онова време Джо идваше веднъж месечно, докато Хариет не го помоли да спре и над половин година той гледаше как зловещите цветенца преминават от света на живите към този на мъртвите, съхнат и най-накрая постигат странна форма на фосилизация.

И ето го пак тук. Подминава небрежно, пренебрегва сградата. Тук го причаква опасност, в това е напълно сигурен. Враговете — няма име за тях, понеже щом дадеш име на някого, вярваш, че си разбрал нещо за него, а той си няма представа все още кой точно е застанал срещу него — биха били невероятно глупави да пропуснат тази възможност. Ще очакват маскировка и диверсии. Ще бъдат нащрек.

Матю се обажда в ума му: Следенето е игра за простолюдието. Ако си нащрек за нещо, значи смяташ, че знаеш как изглежда то. Ако не съответства на представата ти, спокойно може да мине баш покрай теб. Човешкият ум. сине е изумително устройство — същинско чудо, — но сънува и си измисля и може да бъде принуден да измами окото. Помниш ли монтето? Да? Е, това е същото. Ако си отваряш на четири очите за едно, пропускаш друго. Така че когато си „на пост“ Джо, не търси ченгета. Просто чакай и виж какво ще се зададе. Ще познаеш опасността, когато се появи. Това е същността на науката, така си е.

Джо слиза от автобуса и заедно с група хлапета завива в малка уличка. Върви с тях, все едно им е по-голям брат, после продължава напред, а те се шмугват в един строеж за по цигара и унила, обезсърчена свалка.

Джо се старае да изглежда просто заинтригуван от архитектурата, а не като човек, който търси удобно място за взлом, вдига очи и го обзема дълго потискана и приятна тръпка.

Да живее престъпността.

Уличката опира в задната стена на съвременен блок, построен по времето, когато естетическите предпочитания на обитателите не са смятани за фактор в местната правителствена архитектура и всички сгради по задължение са били спретнати, еднакви и най-вече евтини. Недостатъчно внимание е обръщано на глинестата почва на Лондон и на подземните реки, поради което постройките неизбежно се килват и провисват; налага се да бъдат спасявани от срутване посредством метални трегери, които минават по цялото й протежение. Краищата на тези винкели — приятелите на взломаджията — стърчат от външната стена като същински външни стъпала и позволяват достъп до съседната викторианска пожарна стълба на далеч по-елегантна постройка, която на свой ред — ако имате дълги ръце — предлага път към плоския покрив на блока.

Джо Часовникаря никога не е загърбвал напълно навика да прави набирания на лост, тъй че Джо Крадеца има сухи, здрави мускули, които танцуват и се напъват под шлифера му. Едно, две, три… и нагоре.

Ще ми се Поли да можеше да ме види. Пък дори и Матю. Бива ме в това!

Джо се подхлъзва при стъпването — на асфалта се е събрала вода. Размахва ръце и изписква весело, после се сеща, че е на смъртоносна тайна мисия и ако го заловят, почти със сигурност ще му се случат ужасни неща, така че присяда на колене. Изсъсква ругатня, понеже под калта нещо остро го драсва по крака през крачола.

Не пищи аларма. Не вият сирени. Не светват прожектори. Той се ухилва. О, да. Джо — малкият касоразбивач. Прилазва по покрива и се спуска по пожарна стълба до фронтона на строг пансион от червени тухли. По хребета му стига до отсрещния край и се провесва отвън във въздуха. Силни ръце и дълги, дебели пръсти. Лошо за свиренето на китара, добро за взломаджийството… Ето го и улука, да, точно както очакваше. Взломаджиите разполагат със сериозни познания за външната водоотводна система. И понякога, разбира се, водопроводчиците разполагат с познания и за взломаджийство… да, тръбата е метална. На не повече от три години. Здрави болтове… чудесно.

Джо се прехвърля на улука. Той изпуква, но го удържа и по него той се спуска до външната алея около следващото общежитие. Слаба миризма, чийто източник е по-добре да остане неразгадан. Шперплатови врати и графити. Жена с торба покупки завива зад ъгъла и подскача, като го вижда. (Хм, всъщност как ли се е озовал тук? Разумен въпрос.) Той почуква челото си в имитация на сваляне на шапка и непознатата се успокоява. Джо устоява на желанието да й помогне с покупките, шмугва се в мрачен бетонен коридор и стига до края на резервно стълбище. Дори не се налага да го отключва — резето е отдавна ръждясало.

Вътре го лъхват още миризми — белина, боя в кутия, възрастни домашни любимци; марихуана и ароматични пръчици. Килер за поддръжката, със завинаги строшена ключалка, Изпразнен и затворен отново. Джо надзърта през мръсния прозорец и вижда под него да се разстила стъклената топла връзка, която води към по-долното ниво — там има търговски център — и към гаричката отсреща.

Откъде знае всичко това? Картографирал го е от земята u е запомнил маршрута наизуст за черни дни, когато по някаква причина ще му се наложи да предприеме този преход, без да вдигне по тревога възможните наблюдатели. Неговото аз от Нощния пазар, злонамерено и параноично, така и не си е отишло напълно и просто е подготвило бягството му. Докато Джо е пресичал Лондон надлъж и нашир, доставял е пратки и се е скитал намусен, същевременно е каталогизирал възможните пътища за бягство и входове, без дори да го признава пред себе си. Подготвял се е. За това тук.

Чуква кукичката на прозореца с лакът — сръгва я рязко — и тя се чупи. Той се плъзва навътре и се спуска внимателно.

Стъкленият покрив провисва под краката му. В първия момент Джо си мисли, че ще поддаде. Не поглежда ни насам, ни натам и копнее да е бил с гумени подметки. Кожените му обувки са просмукани с влага и са нестабилни на мръсното стъкло, а е стъпил високо над земята. Не че гледа към надолу. Тръгва полека напред, без да тича. Това би било грешка. Все пак се старае да побърза.

Джо излиза на покрива на гарата и я обикаля по улуците, местейки ръка подир ръка. Гарата е двеста крачки дълга. Преброява всяка една наум. После под него се озовава парапетът на манастира — на може би десет фута е, но изглежда още по-далеч и, разбира се, има го и малкия проблем на четирите фута хоризонтална пропаст помежду им. Няма начин да се обърне, не и без да рискува сериозно пребиване. Никога досега не е скачал заднешком, не и когато му е наистина важно. Чуди се дали да се опита да се завърти, или просто да използва ръце, те си за допълнително оттласкване, и миг по-късно лети във въздуха и си мисли, о, мамка му! и времето му стига само да си каже, че използва извънредно странен начин да навести, мама. После се приземява, търкулва се по гръб и остава без дъх, лежи на парапета и си мисли, че е могъл просто да се обади.

По дяволите, не. Най-добрият взломаджия, приятели. Кралят на стъклената връзка. Да.

Вратата от покрива към манастира е заключена. Монахините сигурно страдат от твърде чести котешки нахлувания с взлом. По-вероятно е просто да са пунктуални. Или може би задачата по заключването все още е в ръцете на сестра Амелия — милата, но ужасно стара бивша дисководеща, която според майката на Джо обича да се помотва и да дръпне цигарка на балкона преди лягане, и поради това се грижи работата й да бъде свършена както се полага, да не би някой друг да й отнеме дребните радости.

Той си отваря ключалката.

Досега Джо не е виждал този горен етаж, така че си няма представа какво да очаква. Една от идеите, които му хрумват за момент, е, че може да открие извънредно таен бордей за епископи, които ги е напряла нуждата. Друга вероятност е да намери казино или таен казан за отегчени англиканки. После обаче надзърта по протежение на тъжния, боядисан в зелено коридор и осъзнава, че тук не се крие нищо толкова дръзко, това е просто много тихо и много самотно място, където хората са избрали да прекарат живота си в съзерцание на божественото. Чуди се дали всички монахини са вярващи. Вярата винаги му се е струвала или като изумителен дар, или като срамна измама, в зависимост дали има Господ или не. Дядо му разправяше за „спекулативна вяра“ — онзи вид, дето развиваш, ако се тревожиш за възможността Господ да съществува и да ти е сърдит. Дениъл Спорк отбелязваше, че Бог — ако го има — много добре знае за размислите ти и най-вероятно не трепва пред тях. Най — добре, смяташе той, да продължиш да се държиш както досега и да се надяваш с все сили, че Господ ще реши, че се справяш толкова добре, колкото може да се очаква от теб. Оттук и всички уроци и догми, скрити в обикновените предмети. Научи формата на света, познай ума на Господ.

Формата на коридора предполага, че Господ иска Джо да слезе един етаж надолу по стълбите, да прекоси сградата и да пресрещне майка си, когато се върне от вечерните молитви Ако побърза, вероятно ще успее, преди навсякъде да плъзнат девственици и решително да го изхвърлят за притежание на провесени отвън гениталии и непречистена душа.

На средата на пътя за малко да се спъне в монахиня с вид на медицинска сестра. Тя хърка в кресло пред предполагаемия лазарет и се налага Джо да се промъкне покрай нея, както хората правят по анимационните филмчета, на пръсти и с ръце, вдигнати без някаква причина пред гърдите с дланите навън. На овехтяла бронзова плоча, изброяваща добродетелите на свети Едгар, Джо се мярва за миг в тази поза и дотолкова прилича на крадец от пантомимата, че овчедушно спуска ръце.

Отключва си майчината си стая и сяда на леглото, като се опитва да не обръща внимание на снимката на Матю, която е на нощното шкафче, и своята собствена, катурната по гръб върху единствения стол. Опитва се да вярва, че Хариет я прегръща, но столът не е за отпускане, а по-скоро за стягане и Джо подозира, че тя скърби за липсата му на амбиция или за провалите му — или в разговорите си с Господ му се извинява, задето е била лоша майка. Последният вариант го ядосва, понеже тя е била страхотна майка, поне когато си стоеше у дома: обичаше го, пееше му песни, глезеше го и му угаждаше, помагаше му с домашните и при сблъсъци твърдо заставаше зад гърба му. Започна да я губи едва когато тя замени гангстера за божество.

В миналото на сина й имаше мигове — навярно по-чести, всъщност, от другите, — когато прекарването на време с майка му е било освежаващо преживяване за Джо Спорк. Двамата се разхождаха, неговата малка длан — в нейната по-голяма, студената верижка на часовника й стърже по ръкава му — и той се чувстваше като батерия, включена в гигантска зарядна станция, топлина и увереност го изпълваха до ръба. След половин час съзерцание на хвърчила, кучета и разходка с Хариет той беше способен да се потопи за дни наред в трескавото, подобно на допир до електрическа ограда присъствие на баща си. Процесът беше и двустранен — когато беше със сина си, Хариет гордо разкършваше рамене. Отпускаше мускулите на лицето си, зарязваше намусената, кокетна гримаса и си позволяваше да бъде обикновена, да се почувства у дома и щастлива.

Тези мигове намаляваха в почти перфектен синхрон с промяната в относителните пропорции на дланите им. Щом тази на Джо първо се изравни и после надмина майчината, и двамата започнаха да проявяват нежелание да споделят разменените роли, които им подсказваха, че годините си вървят. Младежът капризничеше да не го смятат за „мамино синче“, а Хариет откри, че е потискащо да върви до порасналия си син и сетне — че я товарят прекомерно много нежелани спомени, та да бъде докосвана от силен, буен младеж, който толкова прилича на съпруга й в разцвета му. По времето, когато Хариет откри Господа в мрачен параклис на летище „Хийтроу“, и двамата считаха взаимната си компания за болезнена — не защото беше неприятна, а понеже беше изчерпала енергията, която я одушевяваше дотогава. Чуваха се по телефона от време на време, срещаха се рядко и не се случваше да се докосват. Когато Хариет се превърна в сестра Хариет и обяви, че оттеглянето й от мирския свят означава, че може да вижда Джо по веднъж на всеки шест месеца, беше трудно да се каже дали това твърдение намекваше за увеличаване или намаляване на бездната помежду им.

И ето че тя е тук, в стаята, с него. Когато Джо беше дете, Хариет се извисяваше над него и можеше да носи долницата на пижамата му вместо бермудки. Сега той гледа отвисоко към Нея — тя не носи токчета — и майка му може да се побере в едиНия крачол на панталоните му, а с опъната на опашка коса едва Стига до средата на гърдите му.

Хариет Спорк се взира в сина си и той ясно вижда как се дали да не извика портиерите и да накара да го изхвърлят. Е, не; не става и на въпрос дали е редно да го стори — Тя дала монашески обет и присъствието на Джо е абсолютно нарушение на правилата. Не, майка му се опитва да разгадае дали следва да постъпи така, понеже все пак — както и да гледа на нещата — той й е син. Самият Джо не е обмислял какво да стори при подобни обстоятелства и започва да се пита дали тази липса на предвидливост няма да бъде подложена на изпитание

Очевидно не.

— Джошуа — казва Хариет.

— Здравей, мамо.

— Загазил си.

Това не е въпрос. Тя или знае, или е отгатнала. А може и през цялото време да е очаквала да му се случи.

— Нали знаеш, че не мога да те скрия. Църквата вече не предоставя убежище.

— Не ми трябва убежище.

— Ох. Олеле…

Понеже, ако не е дошъл да го укрие, значи търси някаква друга помощ. Джо размисля дали да каже на Хариет, че е дошъл да я види, преди да се предаде. Чуди се дали тази лъжа ще й донесе радост или вина и какво ще стори с него. Ще му се да спре да се опитва да я измами и просто да й бъде син, но отдавна вече не знае дали говори с булката на Господ или с жената с лейкопласта и топлата шия, способна да оправи всичко. За кратко ирационално се ядосва, че Господ изисква от нея да изостави сина си и почти й го казва, но си спомня, че този подход предизвиква лекция за изпитанията на Авраам.

Вместо това заявява:

— Смятам да те прегърна!

Така и прави, а Хариет след миг на срамно колебание — понеже това определено не е типично напоследък за него — отвръща разпалено на прегръдката му, притиска го в обятията си, трепери цялата и го пита какво, да му се не види, става и дали е добре, а после, за втори път — за какво става дума и какво значи присъствието му, а Джо отвръща, че си няма представа, нищо не разбира, но Били е мъртъв и светът се е обърнал с краката нагоре, и вината не е негова, но, моля, моля, моля, тя трябва да внимава — налага се наистина. Думите му сякаш изцяло разгалват емоциите на Хариет, понеже тя заплаква безмълвно на рамото на сина си и той прави същото, като през цялото време чувства, че е нечестно да й стоварва цялата си беда, понеже тя е тъй мъничка.

Накрая Хариет все пак се отдръпва от Джо — или може би са достигнали точката, в която прегръдката им свършва и утехата, която дава, е надмогната от неудобство и съвест. Двамата се разделят и той се вглежда в майка си.

Хариет Спорк — сестра Хариет — е все още привлекателна. Гласът, с който е пяла „Мамо, той ме пие с поглед“[121], сега почесто се използва за псалми и гримът е отстъпил пред сурово изражение, в което съчувствието се смесва с вяра и целеустременост, и — в редките случаи, когато стъпи накриво, като сега — уверено очакване за прояснение. Сега тя е майка на всички и Джо чувства непоносимо нередни алчност и ревност, дори насаме с нея в тази стая. Това са мои благословени дарове, крещи сърцето му, мои и ничии други! Струва му се нечестно майка му да споделя емпатията си с други, а да заключва вратата за него — той, който най-много я заслужава.

Сега косата й е посивяла; последните черни кичури са изчезнали. Може да са били последни признаци на суетност, вече опростена. Миглите й са все още великолепни, а дланите й — елегантни.

— Не искам да ми прощаваш, мамо. Нямам нужда от това.

Обикновено я нарича Хариет, понеже тя го е помолила така. Днес обаче не е обикновен ден.

— Всички имаме нужда…

А Хариет вероятно повече от другите, което е причина да натиска така бързо спусъка. Джо отблъсква мисълта.

— С колко време разполагаме?

— С колко да разполагаме преди какво?

— Кога е следващата ти молитва, хранене или каквото там следва?

— Времето ще ни бъде достатъчно.

За да постигне каквото си е наумил Господ за този разговор. Фатализмът ужасява и ядосва Джо в равни дози. Отговорът може да означава и пет минути, и седмица.

Той вади сгънатия лист милиметрова хартия от джоба си и го разстила на леглото, все едно е последната страница от някоя от криминалните книги на Агата Кристи и той е детективът, който обяснява защо е свикал всички тази вечер. Само дето тук са единствено те двамата и страницата никак не прилича на завършек.

— Матю е плащал за Дениъл.

Хариет поглежда сина си, после листа и кима.

— Да.

— Подправял е счетоводните книги.

— Да.

— А после, когато Дениъл ги носеше да ги осчетоводяват в града…

— Матю накара мистър Пресбърн да ги подправя от негово име.

Пресбърн с честните сделки, pro bono счетоводител на занаятчии и свестни хора. Само дето очевидно е бил творение на Матю, проводник за съвсем неразбраната му щедрост към гневния му баща. Значи всичко е вярно. Но какво означава това — днес — за Джей Джоузеф Спорк, който като дете се е опитал да стане като Матю и сега, като възрастен — да бъде като Дениъл, без обаче междувременно да се е съсредоточавал върху превръщането си в Джо? И кое от най-различните му обличия сега е преследвано от демони в този свят на греха?

— Знаела си?

— Да.

— Но Дениъл така и не е научил.

— Не. Мислех си дали да не му кажа… — Понеже Господ обича истината. — Но щеше да бъде жестоко.

Да, това е вярно. Но можеше да споделиш с мен. Щеше ми облекчи живота, ако знаех, че занаятът на Дениъл не се е изплащал с честен труд, можеше да не прекарам десет години от живота си в абсолютно същото занимание и да се разстройвам всеки път, като не изляза на печалба.

Хариет въздъхва и за кратко долепя длани. Нека Бог донесе мир и на двама им.

И Джо отново си мисли, че мирът е щял да бъде разпространен по-щедро, ако хората от семейството му си разказваха един на друг по-малко безумни лъжи и оставяха на децата си не така сложно и окултно наследство.

Поне Хариет не е споменала досега непогрешимата природа на Господа. Когато дойде тук в началото, Джо бе приел, че този тип отговор е един вид любезна и удобна версия на „Я се разкарай“. С времето започна да смята, че е утвърждение за вяра.

— Дениъл е майсторил нещо заедно с Франки, нали?

Лицето на Хариет преминава през сащисващо преобразявате — от прелест към гняв.

— О, за нея бе готов на всичко! Всичко щеше да стори. Тя искаше много от него и той винаги го правеше. А онова, за което не настояваше, тя просто го допускаше да стори… това беше още по-лошо. Ужасна беше, Джошуа. Така порочна! Толкова горчива и зла. Всички мислеха, че сияе — всички онези умни господа, — но отвътре тя беше гнила като зимна ябълка. Пълна с червеи и смърт. Беше вещица от род на вещици и, Бог да й е на помощ, понеже смятам, че е в Ада. Няма да говоря за нея. Тя беше лош човек.

— Мислех, че всички сме лоши, освен ако не се стараем да си изкупим вината.

— О, всички сме грешници. Но не сме зли, Джош. Не и ако наистина не налегнем на колелото с всички сили. А тя беше зла. Такива очи имаше. Способни да видят всичко, чак до началото на сътворението. Виждаше като Айнщайн, така казваха. И гледай докъде я докара това: горящи градове и овъглени сенки на една стена. Половин век страх и омраза и сега всички чакаме чие куфарче ще превърне някой град в стъкло. Но Айнщайн е бил добродетелен, нали? Франки не беше такава. О, не.

— Защо? Какво толкова е сторила?

— О, Джо, това са стари грехове. Стари призраци. По-добре да си останат погребани.

— Е, няма да стане. Какво е изградила тя? Какво й е помогнал Дениъл да измайстори?

— Тя го излъга. Каза, че било велик механизъм, който ще излекува света. Мислеше, че истината ще поправи всичко, че ще развихри нова утопия. Спасение чрез наука, такава беше доктрината по онова време. Спасението идва от душата, а тя е дар от Бога. Но Дениъл… Той казваше, че Господ помага на онези, които сами си помагат, разбира се. Казваше, че всичко под небето дава възможност да се учим. Че Господ иска да се стремим да постигнем повече, отколкото представляваме, и това е част от този стремеж. Каква благородна история! Дяволът превръщаше любовта в грях.

— Какъв грях? Какво му е било толкова ужасното?

Хариет опипва шията си за кръста, който носи, и устните й мърдат при всяко поемане на дъх — шепне молитва. Набожни слова. Страх от ерес. Обсесивно-компулсивно разстройство, изградено около вяра. Джо си няма представа кое е най-вярно.

Майка му го хваща за ръката и стиска с внезапна свирепост.

— Беше като молитвено колело, от онези, които имат в Тибет. Машина за богослужение, цялата от злато, като старозаветните храмове в Библията. Само че се моли на Ада.

— Мамо…

— Не! Не, Джо, ти ме попита и аз ти отговарям. Това е нещо зло. То призовава всички стари чудовища още отпреди сътворението. И тя го знаеше! Франки знаеше. Веднъж го отвори и Дяволът излезе и събра жътва от души. И невинни също. Тя сподели с Дениъл — и при все това… Той продължи да я обича. О, тя беше зла, с онези нейните ококорени френски очи и безконечните измъквания и изчезвания, и после се появява на прага и казва „Трябва да говоря с него“. И нито дума за Матю. Винаги само за нея. Тя. Беше. Зла! И, разбира се, никой не искаше да ме послуша.

Хариет гледа сърдито сина си, вбесена. Пожелава си той да и повярва, да разбере най-сетне. Светът й сега е четири пети невидим и останалото е изпълнено със сенки. Навремето, преди тя да предприеме последната стъпка и да даде обет отвъд тези порти, веднъж се прибра рано у дома и Джо го нямаше, а при завръщането си я откри да плаче в ъгъла, почти повярвала, че Пришествието е настъпило и я е оставило подире си — че Господ е прибрал милото й момче и я е захвърлил на бунището заради старите й грехове и неадекватните молитви.

Джо Спорк седи и чака майка си да се успокои. Няма смисъл — никога не е имало — да възразява, че нищо не му звучи като дело на благ и обичащ Господ; че вселената, в която тя вярва, е по-скоро като извадена от хорър филм на Хамър, с вампири, плъпнали като паяци из улиците.

Кратък образ се коагулира в ума на Джо — смачкани ленени лица, които го гледат иззад прозорците на черен ван. Поглежда към прозореца и се вижда отразен в стъклото, и за миг се побоява да гледа право в образа, да не би точно зад него да има висока, прегърбена като жерав фигура, с облечени в черно ръце, които се протягат да го сграбчат. Напъва слуха си за отзвуци от дишане, за онова странно стържене. Усеща присъствието на друг човек в стаята и притеснителното чувство, че някой стои в сляпото петно зад гърба ти. Паешки ръце, които протягат нишки.

Обръща се.

И вижда Хариет, седнала приведена на ръба на леглото си, да го гледа и за първи път от много време насам да вижда именно Джошуа Джоузеф, с ясно съзнание за споделения им живот. В момента тя е неговата майка и нищо друго.

— Обади ли се на Крадъл?

— Разбира се.

Хариет кима и потрива устата си с длан. Накланя умислено глава.

— Но въпреки това си тук. Промъкнал си се тайно. Значи не правиш каквото ти е казал…

— Правех… — Джо се чуди дали да й каже, че може би е на път да се влюби в Мари Анжелика Крадъл; че Поли е инвестирала в него и той — в нея.

— И става дума за машината на Франки?

— Да.

— Нуждаеш се от Нощния пазар, Джо.

— Не съм част от него. Не искам и да бъда. Аз съм часовникар.

Тя изсумтява:

— Ти си ми син. Син си на Матю. Пазарът е твой, стига да го желаеш. Стига да решиш да го вземеш.

Хариет се отпуска на пода и полага колене в лъснатата от ежедневните си ритуали вдлъбнатина. Джо я зяпа. Да не би пак да е потънала обратно в дебрите на вярата си? Ако сега ще се моли, то това ще продължи, докато той си тръгне. Повече няма да говори с него. И преди е ставал свидетел на същото — когато се караха за решенията й, когато я молеше да излезе от манастира и отново да му бъде майка.

Този път обаче тя се просва в цял ръст и посяга под неудобен ъгъл към малка метална кутийка, заклещена между рамката на леглото и матрака. Измъква я и с доволно изражение присяда отново на пети. Казва:

— Ето. Беше на Матю. Може би е предназначена за теб.

Оказва се заключена зелена каса — когато Джо беше малък, такива имаше във всеки магазин. Тя е може би седем инча дълга и пет широка[122], с малка метална дръжка отгоре и с процеп за монети.

— Какво има вътре? — пита той.

— Не знам, Джошуа — отвръща Хариет Спорк. — Никога не съм я отваряла. Нямам ключ. Но това не би те спряло, нали?

Усмивката й е крива.

Той разтърсва кутийката. Чува се дрънчене на метал в метал и нещо тежко казва „тутуп“ — явно е голямшко и грубовато. Кутийка в кутията навярно.

— Благодаря! — възкликва Джо и отново се опитва да прегърне майка си. Преди да успее, отвън се разнася шум като от катастрофа на кола — или много катастрофи едновременно — и се чува вой на аларми. Старица със строг сив костюм и грейнали очи подава сбръчканата си глава през вратата, без да почука.

— Съжалявам, че ще ви обезпокоя — заявява тя, — но мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

— Защо? — пита Джо.

— Защото враговете ти току-що избиха входната врата и подозирам, че имат желание да те отведат със себе си.

Хариет я зяпа. Старицата се мръщи:

— Побързай, моля те!

Едва когато тя влиза в стаята с все пъхнато под мишница малко, зловещо на вид куче, Джо Спорк разпознава в нея колебливата си клиентка. Още малко се цъкли срещу големия, старомоден револвер в другата й ръка.

— Ти! — изръмжава той срещу авторката на нещастията си.

— Да — казва Еди Банистър, — предполагам, в този момент следва да призная, че не съм в стриктния смисъл на думата чиста душа.

Еди Банистър ги повежда по коридора и обратно по пътя, по който е дошъл Джо. На етажа под тях се случва нещо нередно, шумно и зловещо. Монахините крещят — не пищят, а викат, гневно и упорито, и с увереност, че са в правото си, — но Страховитите им гласове се давят в отгласи като пъшкане или поемане на дъх. И уж недоволството и съпротивата би трябвало да нарастват, но затихват — сведени до притеснен шепот на потрес.

В началото на криволичещото стълбище Джо поглежда надолу и вижда група скупчени сестри. Най-предната е вдигнала ръце в знак на протест, но вече поддава и яростният й гняв е преобразен в предпазливост. Тя се бои.

Самотен силует накуцва покрай нея: облечен в черно върколак на лов, чието широко рамо я бръсва встрани, а злостната глава се върти насам и натам в търсене на плячката. Еди Банистър сграбчва безцеремонно Джо за яката и го завлича назад.

— Не се дръж като шибан турист — изсъсква тя гневно. — Трябва да се махаме оттук, младежо. Татко ти не те ли е научил на това? Първо обираш крушите, после зяпаш?

— Каза ми никога да не отстъпвам — отвръща недоволно Джо Спорк, докато върви по петите й по тесен страничен коридор.

— О, че да, и за това съм сигурна. Но така, като се замислиш, дали те е учил да оказваш отпор, когато видимо губиш? Или е казал да се прегрупираш и да смениш позицията, а после да отвърнеш на удара?

Двамата с Поли сме единствените ти приятели. Но все пак този съвет не изглежда подходящ за конкретния случай. Джо ръмжи:

— Не ти вярвам.

— Чудесно! Тогава може и да не умреш. Но за момента млъквай и прави каквото ти казва милата стара дама. Или си поеми риска.

Джо измърморва нещо средно между оплакване и съгласие, а Еди го застрелва за кратко с ослепителна усмивка — окуражителна и приятелска. След това прекратява целия разговор за уроци и роднини.

— Оттук надолу — казва рязко и те се втурват по служебно стълбище, което, ако е възможно, е дори по-мъничко от коридора. Джошуа Джоузеф има чувството, че влиза в страна на чудесата, създадена за обител на малки стари дами, и се надява, че няма да му се наложи да се смалява, за да оцелее. След това се ухилва, понеже знае всичко за смаляването за оцеляване и е доволен — пък дори и да е обезпокоен, — понеже вече не е самият себе си.

— Къде отиваме? — иска да научи Хариет.

— Това си е твоят манастир — отвръща Еди.

— Оттук ще излезем в… кухненската градина.

— И аз така си помислих.

— Там няма излаз навън. Градината е зад стена и липсва порта.

— Скоро ще има.

— Какво?

Еди Банистър не отговаря — само накланя глава настрани, с което подсказва настоятелно, че отговорите са лукс, а времето ги притиска и от монахините се очаква да са малко по-кротки и не толкова приказливи.

Хариет кима. Джо никога не я е виждал да си приглажда перата така бързо и подозира, че в лицето на Еди Банистър се намира в присъствието на майстор. Трябва да се има предвид обаче, че безокото куче е нечестно предимство — в ръцете на шашавата стара чанта то е еквивалентът на ядрена бомба.

Едва когато стигат подножието на стълбите, на Джо му хрумва, че кротостта на майка му може да има нещо общо с опасността, в която се намира той лично, или че вероятно случващото се й е странно познато от поне половин дузина припряни бягства с баща му едно време.

Градинската врата е малко прогнила и заяжда. По протежение на стената до нея са подредени многобройни гумени ботуши с различни размери за различните. Бастиън подушква мимолетно примамливата миризма и зад тях се чува звук като от хидравлична преса: много тих, много мощен тътен на излитащ въздух.

Един етаж по-нагоре има ръскинит. Скочил е или е паднал от четвъртия етаж и се е приземил на крака. Ръцете му са разперени, сякаш за да прегърне нещо, а главата се люлее насамнатам на раменете, все едно души. Миг по-късно Джо вижда с очите си още един да се спуска грациозно като празен чувал и да каца до първия. Сякаш удря земята целият едновременно, все едно вързоп с дрехи, пълен с пръчки, но миг по-късно е на крака, раздвижва рамене и за миг докосва другаря си със странен, чисто физически жест на разпознаване. Не е никак човешки: паешки е, като на гущер. След това и двамата разперват ръце в еднаква борческа стойка и главите им се завъртат към Джо. Двамата заедно скачат към стълбите.

Еди Банистър сграбчва майстора за ръката и го избутва навън в градината. Хариет е няколко крачки пред тях, но напредва бавно дори на пълна скорост. Щом я догонва, Джо я вдига и за малко да получи кокалест лакът в окото, преди тя да осъзнае кой я е взел на ръце. Еди кима одобрително и ги подминава, пъргава като овчарско куче. Джо поглежда през рамо и вижда, че ръскинитите излизат през вратата, буквално се препъват един в друг. Спират неподвижни и миг по-късно към тях се присъединява трети. Отново се докосват, със същото паешко пипане и кимане, и после скачат напред, бързи и силни, и причудливо тихи. Джо вдига Хариет пред гърдите си и хуква, все едно го гонят дяволи.

Градината в „Самсон в храма“ е убежище в убежището, криволичещо и лабиринтоподобно място със скрити кътчета за медитация и лехи с рози, задънени алеи и алкови. Това е място, където едно момиче може да се измъкне от дузина трапистки[123], играещи пинг-понг, и да оцени чудесата на сътворението. Еди Банистър се гмурва в сумрачната градина, пресича я и излиза от отсрещната страна, връща се назад по алея от чимшир и минава през тесен процеп между парници и пред барака за разсад. Винаги — винаги — се стреми към външната стена. Постоянно оставя завои и криволици между тях и преследвачите, принуждава врага да гадае и да се колебае. Когато Джо спира да си поеме дъх и да погледне през рамо, Еди го сграбчва отново и го повлича по поредната чимширена алея, която криволичи безобразно, и така внезапно се озовават до задната стена — високи червени тухли, увенчани с нехристиянски шипове, тривърхи звезди на ос с остри ръбове и агресивно частни.

Еди връчва кучето на Хариет и бръква в чантата си, после блесва малка пластмасова кутия на стената. Тя залепва.

— Хайде — казва и се пъхва зад малък каменен параклис, а когато Джо се поколебава, го плесва по тила, за да привлече вниманието му, и се възползва от пълния му потрес, за да го заведе там, където й е нужен. Щом той заляга, вижда с ужас ловците ръскинити да нахлуват през чимширите — едри черни силуети, които се олюляват и куцукат, стряскащо лишени от кости. Кръжат един около друг, общият им фокус е съсредоточен върху параклиса. Най-близкият предприема куцукаща крачка напред. Еди придърпва Джо надолу и пъха пръсти в ушите си.

Светът се превръща в басов тътен, а резонаторът току-що е дал на барабаниста най-силния отзвук в кариерата му.

Светът е побелял.

Носът на Джо кърви. Очите му са пълни с прахоляк.

Когато надзърта зад ъгъла, външната стена липсва. Също и ръскинитите. На тяхно място има почернял и овъглен кратер, изпълнен с мирис на фосфор и селитра — нощта на Гай Фокс[124] е настъпила рано.

— Домашно вариво — обяснява щастливо Еди Банистър, скорошна столетница с лош характер и отлично познание за екзотермичните реакции. — Струва ми се, че май съм прекалила с азота и съм наблегнала на толуола. Но пък в излишъците няма нищо лошо, нали?

Градината на „Самсон в храма“ е пробита.

Стигат чак до колата, която Еди Банистър е откраднала. Отряд Спорк — Хариет и Джо, и новата им приятелка — врътват бягството на десетилетието, връх в аналите на изчезването с Допълнителни точки за възраст, несигурност и спонтанност. Еди решава, че това е нещо като майсторски клас и се надява някой — все някъде — да си води бележки и да го преподава на Младите. Класика в оцеляването, избягването, съпротивата и бягството — „Образцов Банистър“.

Изведнъж от нищото улицата се изпълва с щъкащи и налитащи силуети, парцаливи гарги в черните си савани, същинска напаст от паяци. Изливат се през вратите на съседните къщи и от паркирани коли — пет, десет, двайсет, множество люлеещи се глави и опипващи длани. Джо Спорк ги зяпа, пристъпва на крачка пред Хариет и Еди и пред очите му всичките — до един — обръщат глави към него. Застива под погледите им. Усеща прожекторите и грамадния напор от куршуми, ужасното пльонк, с което се пръсва сърцето му. Олюлява се. Ръскинитите се втурват напред.

Първата вълна се опитва да докопа Хариет, но Еди Банистър ги заплашва с вярното си оръжие и те отстъпват, като се разделят пред линията на огъня. Втората вълна приближава от север и се опитва да отреже пътя към колата — зловеща пресечна линия. Джо се освества достатъчно да вдигне ръце в нещо като бойна стойка и да ги принуди да се съобразят с него. Монасите се колебаят и отстъпват, но преди той да се изненада приятно, вълна номер три се врязва по перпендикуляра на вълна номер две и го понася със себе си, а железни пръсти и мускули като менгемета се сключват върху крайниците му и го вдигат в багажника на бус. Зад себе си вижда кроткото лице на майка си да се превръща в гледка от кошмарите под напора на внезапен прилив на силен бяс, какъвто никога не е виждал у нея. Тя се мята напред и се хваща за буса с писъци на банши, иска си го обратно, върнете ми го, не е ваш, той е моят син.

Джо Спорк се бори като Гъливер в плен на лилипутите. Те са се вкопчили в него отвсякъде и вече може само да се върти и да шава. От друга страна, ако успее да освободи поне ръката си, ще нанесе и определени щети. Усуква се и усеща хватката върху едната му китка да отслабва. Боли, но той повтаря опита — и отново, а менгемето се плъзга по артериите му, разкъсва кожата… и ръката му е свободна!

Какво е меко?

Очите са меки. Гърлата са меки. Носовете и устните. Също и гениталиите, но многото пластове тъкан ги правят трудни за откриване, а мъжете и жените бързо се научават да си пазят тези части.

Джо посяга към нечие лице, напипва плът и очи под воала, чува вик и усеща противникът да отстъпва, вижда друг да тръгва напред — с широки рамене и тежка стойка. Сляп борец? Отново замахва към новия си враг и ръскинитът го удря по ръката, силно. Боли — както боли, когато се удариш в лакътя в стъклена маса. На Джо не му пука, посяга отново.

Хайде де! Давай де! Нека потанцуваме! Хайде, копеле!

Вече се е вкопчил в противника, напипва масивни, солидни крайници, пръстите му търсят меки участъци и уязвима плът. Черната платнена маска се откъсва и той крещи с яростна наслада, но после бойният вик замръзва в гърлото му.

Джо Спорк се взира в лице, изработено от злато.

Безоко, със зейнала костенурча уста и едва видим намек за черти под патинираната плоча.

Не е маска.

Лице е.

Безлико лице. На нечовек.

Ръскинитите се скупчват около него. В тяхна власт е и те ще го отведат.

Той пищи.

Не знае какво става оттам нататък, понеже някой му лепва студена кърпа на устата и Джо вдишва.