Машина за ангели

XIII Паноптикум от дни; Мъжът в ковчега; Бягство

Стаята е много малка. В средата на всяка стена и в центъра на пода и тавана има кръгове от прозрачно вещество с крушка вътре. Лампите винаги светят. Зад стените или в самите тях — Джо не е сигурен — има високоговорители. Понякога от тях бълват инструкции. Друг път свири музика, много силна. Понякога просто изливат с вой електронните си възражения.

Не е сигурен преди колко време се е опитвал да заспи или от колко време го държат буден. Смята, че знае приблизително, понеже четината по брадичката му подсказва, че са изминали само ден-два, но когато най-накрая заспива — осъзнава, че е спал много пъти, откакто е тук, но не е сигурен за по колко време — при събуждането си открива надвесено плътно над себе си призрачно лице и бръснач стърже бузата му с голяма прецизност. Дръпва се или поне се опитва, но открива, че е вързан. Когато продължава да се бори, към шията му притискат нещо студено, светът потъва в мъгла и ярки светлини, и Джо пищи много. Предполага, че студеното нещо е било електрошок. Скритото в плат лице наднича към него, сякаш се чуди защо е разстроен. Той пък се пита дали е човешко или не и дапи е като онова, на което свали воала. Пита се дали си е измислил тази част.

Когато се свестява отново след електрошока, необяснимо странно се оказва възбуден. Възможно ли е да са го наблъскали с наркотици? Само че защо биха му сторили подобно нещо? После осъзнава, че подобен вътрешен диалог вероятно е и целта на цялата тази работа. Похитителите му упражняват натиск върху него. Притежават усещането му за време, будните му мигове, съня му. Получили са цялото му тяло — не е важно дали са го натъпкали с нещо. Важното е само, че са способни да го сторят. Единственото, което Джо може да съхрани от тях, е ума си — и именно него искат те. Не са в състояние да стигнат до него пряко, затова държат тялото му за откуп.

Спомня си, че е чел нещо за подложен на мъчения човек. Според него най-лошото било, когато му пускали до безкрай една и съща музика, докато не започнал да полудява. Пишеше, че дори бръсначите не били толкова лоши, колкото усещането, че губиш себе си. Джо силно се притеснява, че има много малко от себе си за губене и процесът няма да бъде продължителен.

Крещи и веднага съжалява за постъпката си. Не иска да привлича вниманието на похитителите. Но, така или иначе, влиза мистър Ординъри[125].

Ординъри има физиономия на селски ветеринар. Не е ръскинит. Очевидно е доведен отвън специалист. Говори с мек баритон, подходящ да обяснява, че Роувър е пипнал кучешка шарка или Тидълс ще се чувства по-добре на по-разнообразна диета.

Задава въпроси. Не изглежда от значение какви отговори дава Джо, така че той започва да си измисля шеги. Мистър Ординъри очевидно е на мнение, че забавните шеги заслужават намаляване на неудобствата. Мълчанието бива наказвано сериозно. Ординъри е достатъчно мил да обясни това при един от първите случаи, в които Джо упорито си затваря устата.

— Ама моля ти се, лъжи. Лъжите не са проблем. Или, ако нямаш представа за какво говоря, чувствай се свободен да дърдориш и да си измисляш. Това също не е проблем. Инатенето обаче… ще го приема като знак на неуважение.

Когато Джо решително си държи устата затворена, мистър Ординъри въздъхва и дирижира процедурите с направо гениална вещина. Жертвата бива принудена да заеме нелепи пози и да стои в тях продължително време. Болката се появява бързо и Джо я приема, дори я очаква. Става заслепяваща много по-късно, когато той вече е свикнал с дребните неудобства и смята, че се справя доста добре. Ординъри го слуша да крещи и не изглежда да реагира по никакъв начин. Майсторът започва да говори, наслуки избира ценника за ремонти на самонавиващи се устройства с надеждата, че послушанието, макар и закъсняло, ще донесе милост.

Нищо подобно.

Джо губи връзка с всичко, но в някакъв момент мъжът с пълните с омраза очи седи пред него и го слуша да пищи.

Брат Шеймъс се движи със същата притеснителна гъвкавост, която е демонстрирал и онзи път в работилницата на Джо. Все едно костите му са съчленени на повече места, отколкото следва да бъдат. Главата му плавно се върти и следи погледа на Джо, за да се взира в лицето му. Неразгадаемо, облечено в черно чудовище. С лице като яйчена черупка. Маска. И все пак то не е безизразно. Независимо дали емоциите се пренасят от тялото, или са толкова силни, че Джо долавя мимиката дори през воала, в малката стая е направо очевидно какво чувства монахът.

Той мрази Джо Спорк. Мрази го така, както се мрази човек, когото сте познавали цял живот и не можете да понасяте. Чието съществуване за вас е обида до мозъка на костите ви. Всяка частица на гъвкавото му тяло кипи от омраза.

Джо си няма представа какво е сторил, за да предизвика такава мъст. Не е достатъчно възрастен, че да нарани брат Шеймъс по някакъв начин, а и несъмнено щеше да знае, ако е нанесъл подобна травма на събрат по човечество. В крайна сметка посветил е живота си на кротостта.

Опитва се да го каже. За нещастие, не може да говори, понеже, когато се опита, зъбите му тракат и езикът не му се подчинява.

— Сдобил си се с впечатления от мен, Джошуа Джоузеф Спорк — казва клинично Шеймъс. — Не може да е другояче.

Не задава въпрос, така че според правилата на мистър Ординъри Джо не е длъжен да отговаря.

— Въобразяваш си, че съм човек с власт, но под нечии заповеди. Може и да знаеш, че нося богат набор шапки и корони и да си представяш, че те противоречат в естеството си на измамата. Но тези впечатления са повърхностни. Стъпват на разбиране за света, ощетено от съвременните слабости, на съвременната ирония, която толкова се плаши от грандиозни идеи, че непременно трябва да ги нищи, нищи и разнищи конец по конец. Британският триумф, мистър Спорк: свят на магазинери… — последното той изрича с презрение. Джо си записва наум: модернизация, магазинери: лошо.

— Аз съм много повече, отколкото си представяте. Повече съм, но това е само фракция от цялото, което ще постигна в бъдните дни. Победата ми е неизбежна, дете на омразата ми, понеже аз ще се превърна в Господ. И като Господ ще бъда съвършен, и понеже съм съвършен, винаги ще съм бил такъв. Всички тези очевидни криволици са прав път към апотеоза ми, когато ги погледнем от безвременната и несъмнена позиция на божественото.

Джо Спорк слуша всичко това и знае, че само преди седмица би му се присмял. Не сега, не тук, в тази стая. Очите срещу него изобщо не са смешни. В тях се вижда разчленен — не от любопитство, а за удоволствие. Знае със сигурност, че този човек би желал да го стори. Единствената му надежда е, че господарят на Ръскинитите лъже и всъщност има някой, който му държи юздата. След това обаче, с потъващо в петите сърце, съединява точките и осъзнава, че с тази задача явно е натоварен Родни Титуисъл, а добрият Родни вече е пожертвал съвестта си в името на по-великото добро, което само той е способен да види.

— Тогава нека ти задам един по-различен въпрос, за раз. нообразие. Но трябва да отговориш правилно, без половинчатц отговори. Готов ли си? Добре. Ако имам ума на Наполеон, но тялото на Уелингтън, то кой съм аз?

И пред поразения поглед на Джо Шеймъс се изсмива почти искрено.

Джо Спорк си няма представа какъв би могъл да е верният отговор, така че с все сили се опитва да попита какво е сторил, че да разгневи толкова мъчителя си и как би могъл да изкупи вината си, но устата му го предава и той кашля и плюе пръски. Мъжът приема това за предизвикателство и миг по-късно мистър Ординъри се появява да заяви, че е много разочарован.

Джо се опитва да избяга навътре и да си припомня хубави мигове, но добрите преживявания са твърде далечни и много избледнели, а в морето на ума му плават акули — спомени, от които не желае и не може да избягва повече.

По случай петнай-сетия рожден ден на Джошуа Джоузеф младежът отваря вратата и на стълбите открива баща си, във великолепен костюм и с подарък под мишница. Това е изумително впечатляващ подвиг, понеже Матю излежава присъда в един от затворите на Нейно Величество за грамадна (дори „грандиозна“, както твърдят слуховете) кражба.

— Здрасти, Джо — казва сърдечно Матю Спорк. — Реших да намина, надявам се да нямаш против.

— Пуснали ли са те? — пита настоятелно Джошуа Джоузеф.

— Както виждаш, Джо. Както виждаш. Аз съм свободен човек — поне за днес, ако не друго.

— Само за един ден?

— И за повече, ако успея…

Матю го казва много сухо и с искрица злост, която е запазената му марка, и предупреждава младия Джо за съществуването на притеснителна възможност…

— Избягал си от затвора!

— Да, така направих. При това много сръчно, бих добавил. Трябва да се видя с един тип на „Харли Стрийт“[126] по повод здравето си. В затвора храната е ужасна, момчето ми, има вкус на мазно и се отразява зле на храносмилането. Та си рекох, ами, защо не? Ще намина да видя сина си и да прегърна обичната си съпруга, и след това ще се насоча към гръдта на Аржентина, а хи можеш да наминаваш да ме навестяваш от време на време. Как ти звучи?

— Ти си полудял! — виква с радост Джоузеф Джошуа. — Не можеш да останеш тук, ще те намерят!

— Баща ти, Джошуа Джоузеф Спорк, може да е старец и изкукал, но не е глупак и това не му е първото фанданго. Точно в момента един любезен тип на име Бригсдейл носи костюма на Матю и чака на опашка за ферибота за Ирландия. Мистър Бригсдейл не е сторил никому зло в живота си, Джош, но силно прилича на твоя старец. Ще се качи на ферибота и ще го докопат, а в течение на няколко дни куките глупаво ще вярват, че са ме заловили, докато накрая мистър Бригсдейл ще обясни, че е станала ужасна грешка и ще ги съди за погрешен арест, не че му е нужно, понеже малко съм го насадил… Но по времето, когато грешката стане ясна, ще съм отпердашил към Буенос Айрес и всичко ще бъде наред — ухилва се Матю Спорк.

И за почуда на Джошуа Джоузеф вратата наистина остава неизкъртена и Летящия отряд[127] не довтасва. Баща и син седят на дивана („Малко съм натъртен, Джош, наложи се да изкатеря Доста висока стена, да знаеш. Това бягствата от затвора най-добре да ги оставим на младежта — ще го впиша в мемоарите си!“) и пият чай, докато чакат Хариет да се прибере у дома. В чест на старите дни, когато Джошуа Джоузеф е дремал като пале, свит в скута на баща си, дългучестият юноша отпуска глава на гърдите на Матю, докато гледат „Нюзраунд“ на Джон Крейвън, за да видят дали ще им сподели за избягалия затвор ник Матю „Картечаря“ Спорк и ще изброят ли многобройните му славни подвизи, но славата е мимолетна и вместо това дават плуващ заек.

— В Аржентина ще ме научиш ли как да стрелям с пистолета, тате?

Понеже несъмнено наближава денят, когато Джо ще е достатъчно голям да се научи.

Матю въздъхва.

— Направи ми една услуга, Джо, става ли?

— Разбира се.

— Не бъди като мен. Стани съдия или рок звезда. Стани дърводелец. Просто… намери си нещо по-добро. Остави пистолета на някой друг, моля те.

— Искам да бъда като теб.

— Не, не искаш. Само така си мислиш, но това е нормално. Глупости на търкалета. Да се крия в собствената си къща. Обещай ми, че няма да стигнеш дотам!

— Обещавам.

— Даваш ли гангстерската клетва?

— Гангстерска клетва! — И ако на някой от двама им това им се струва като връщане към първоначалното състояние, те не го казват.

— Добре тогава…

Така и заспиват и едва когато Хариет Спорк влиза вкъщи след класа си по йога и писва високо, Джошуа Джоузеф се пробужда и осъзнава, че баща му е умрял — съвсем тихо и с усмивка на уста.

Впоследствие се оказва, че мистър Бригсдейл е само плод на буйното въображение на Матю, не е имало и план за бягство в Аржентина. Когато Матю Спорк посетил затворническия доктор и научил, че животът му свършва, той си издействал разрешение да посети сина си за рождения му ден и след това, както се оказа, открил начин да избегне завинаги белезниците на правосъдието.

Две закачулени лица наблюдават Джо през процеп на вратата. Борят се за достъп до тесния отвор и се люшкат едно до друго. Стаята се изпълва с толкова силна смрад, че той започва да повръща. Когато стига дотам, че стомахът му е практически празен и е спрял да бълва дори кисела пяна, ръскинитите вкарват още смрад вътре, така че той конвулсивно се гърчи, земята докосват само челото и пръстите му — и нищо друго — по време на опитите на тялото да се отърве от съдържание, което вече не е в него.

Наум държи ръката на баща си в онзи последен ден. Матю щеше да знае какво да стори.

— Къде е?

Задават му един и същ въпрос, до безкрай. Когато възразява, че не знае какво търсят, мъчителите му са особено жестоки с него. Не им влиза в работата да обясняват. Неговата работа е да предложи възможни местоположения на всеки един предмет, който би им щукнало да търсят. Джо трябва да си завъди навика да мисли така, че да реагира правилно на мъченията им.

— Къде си го скрил?

Той им казва, че го държи в захарницата. Иска да им каже, че — каквото и да е то — вече са го взели. В тях е всичко, което притежава. Или е притежавал.

Във вас е. Във вас е всичко, което съм имал. Взехте го от собствения ми дом, от Тед.

— Дениъл ли го скри? Обясни ли ти какво е? Кой друг знае за него?

Да, Дениъл го скри. Така добре го е скрил, че никога няма да го намерите. Нито пък аз. В библиотека. В книжарница. В църква. Изгори го. Продаде го.

— Къде е?

Плод на въображението ви е. На моето въображение. На нашето общо. Ние сме едно цяло.

Умът на Джо се рее и той го знае, знае също и че зарейването е облекчение от болката. Бори се с него обаче, понеже се бои, че никога повече няма да се върне.

— Не можеш да продължиш да ни се съпротивляващ, ца края ще ни кажеш всичко. Всички така правят. Накрая ще Ни писне да слушаме как споделяш тайните си в досадни подроб ности. Къде е калибрационният барабан, мистър Спорк?

Нямам абсолютно никаква шибана представа.

Това е вярно, но в същото време той осъзнава, че въпросът не му е неясен. Калибрационният барабан служи да променя настройките на машината на Франки. Брат Шеймъс иска да използва Разбиращата машина за нещо различно от онова, което създателката й е имала наум.

Джо смазва това разбиране, оставя го да се размие. Сигурен е, че да знае прекалено много е също толкова зле, колкото и да знае прекалено малко.

— Къде е калибрационният барабан?

Хрумва му, че похитителите му наистина не са наясно, че той не знае. В ръцете на некомпетентни мъчители е — и от това се поражда новият страх, че физическите им умения са също толкова ограничени, колкото и аналитичните, и ще допуснат да умре по случайност просто поради проява на невнимание.

Накрая се оказва в странното положение да се надява да са по-добри в занаята си, отколкото му се струват.

Сънува, че Родни Титуисъл е дошъл да го посети. Предпочита да му се присънват не така сиви и безлични неща.

— Измъчват ме — казва Джо Спорк през вцепенените си устни.

Родни Титуисъл поклаща глава.

— Не — отвръща той. — Не е вярно.

— Напротив. И ти го знаеш!

Джо звучи детински в собствените си уши и вътрешно беснее, но иска да бъде спасен. Иска кралицата или Би Би Си да се намесят и да спрат мъченията. Родни Титуисъл не е нито едно от двете, но е най-близкото възможно съответствие.

— Нищо подобно не правят. И е голяма грешка да предполагаш такова нещо. Контрапродуктивно е. По-лошо, дава помощ на враговете.

— Какви врагове?

— Враговете. Всички врагове.

— Значи ме измъчват, за да са в безопасност всички останали?

— Не ви измъчват, мистър Спорк. Това е незаконно. Не бих могъл да използвам ръскинитите, ако ви подлагат на каквото и да е деградиращо третиране. Обаче аз ги използвам. Знам, че се подчиняват на закона. Задал съм навеждащи въпроси. Получил съм уверенията им. Следователно или си измисляте, или се заблуждавате. Ако си го измисляте, следва да ви предупредя, че манипулативната лъжа вече се смята за техника на законова война. Нали разбирате какво означава това? Военните действия се ръководят от законови рамки, оттам и законова война. Съществуват наказания за незаконна законова война.

— Те дори не ми казват какво искат. Искам да им го кажа, нали разбирате. Само че нямам представа какво е то.

Родни Титуисъл въздъхва:

— Те искат калибрационния барабан за Разбиращата машина, мистър Спорк. Малък предмет. Не е по-голям от дланта ви. Книгата, както става ясно, ще включи машината, но не я изключва. Трябва да се сдобием с барабана. Съществуват предположения, че е във ваше владение. Или във владение на дядо ви. Разумно ще е да обмислите внимателно тази идея, преди да отричате всичко.

— Не знам. Искам… Искам си адвоката! Доведете ми Мърсър. Имам си права. Знам, че имам.

— Не, нищо подобно. Не и тук. Не тук в тази стая, в тази сграда. Тук сте пациент. Подозират ви в терористичен акт толкова отвратителен и така разрушителен, че е същинското определение за лудост. Пациентите нямат права. И ви го казах и преди, сър: има си наказания за законова война.

Мистър Титуисъл си тръгва припряно и се оказва, че наистина има наказания. Но Джо знае вече, че има наказания за всичко, и те му влияят все по-слабо и по-слабо.

Оставя се да изчезне за известно време.

— Тази задача. Тези думи. Те са срещу природата. Те са срещу всичко. Бащите не трябва да погребват синовете си… — Дениъл Спорк е прав като махало и стърже като прашасал стенен часовник. — Нито по време на война, нито по време на мир. И двете съм видял… — Спира се, раздвижва дясното си рамо и шията си. Удържа пещ от мъка и огънят се провижда. — Синът ми не беше добър човек. По мерките на законите на страната ни. Беше престъпник. Той. Не можеше да го прозре. Опитвах се но бях сам и не успях. Аз не съм. Добър с думите. И с хората. Разбирам машините. Тъй. Той беше лош човек. Крадеше. Грабеше. Разбиваше и стреляше, и подтикваше други да го правят. Опита се да продава наркотици. Влезе в затвора. Синът ми е лош. Скърбя за лошия си син…

В душата му се разгаря непокорство.

— Но не беше такъв. Не беше лош. Не беше. Обичаше. Обичаше сина си. Обичаше жена си. Преди всичко искаше да обича майка си. Моята Франки. Неговата Франки, която почти не познаваше. Вярвам, че е обичал дори мен. Въпреки че го провалих. Ден след ден се провалях. Толкова съжалявам, че не успях. Не успях! — Дениъл спира отново.

Джошуа Джоузеф никога няма да научи какво точно не е съумял да стори, понеже дядо му трябва да се вземе в ръце и да заобиколи тази тема, иначе няма да успее да завърши надгробното слово, ще се провали и този последен път, а това е нещо, което Дениъл Спорк никога не би позволил. Пружината трябва да се развие докрай.

— Не беше лош. Не беше. Беше несдържан. Гневен. Непослушен. Но не нечестен. Макар понякога истината да не можеше — като мнозина от нас просто не можеше — да му наваксва на темпото. И онова последното, което разкри. Че знаеше какъв е. Знаеше. Че не му остава много. Че той. Умира. Излезе от затвора. Да види сина си и да се сбогува. Не ми каза, че идва. Щях да го убия.

И това, невъзможно, кара присъстващите да се разсмеят — не горчиво, а сърдечно. Да. Матю Спорк, по пътя към гроба си, е също толкова вбесяващ, какъвто винаги е бил, и също тъй глупаво, упорито героичен по въпроса.

— Жалете, моля ви. Днес го оплачете. И заради мен. Крещете. Ронете сълзи. Пийте много и се дръжте глупаво. Бъдете като него. Освободете го. Понеже аз не мога. Не знам как. Бащите не трябва да погребват синовете си.

Веднъж излезли, спускат ковчега в земята. По неизвестна причина гробът е облицован с изкуствена трева. Джошуа Джоузеф си е представял, че пръстта ще бъде буцеста и мека и че ще може да я разпръсне, но Лондон е издигнат върху глина и вместо това той сипва буци с цвят на горчица в дупката, а оттам при падането им се чува приглушено, кухо тупване. Той се притеснява да не е олющил позлатата, а после се чувства глупаво, понеже никой никога няма да разбере, нито ще му се скара, ако види.

Погребението продължава до безкрайност.

Накрая, близо час по-късно, с ковчег, погребан от край и до край, Джошуа Джоузеф застава до дядо си, загледан отвъд тясната улица. В течение на пет минути си стоят така, старецът кипи от всички самоукори, които не е произнесъл, а момчето по инстинкт търси единствения човек, еднакво отговорен за Матю Спорк в живота и в смъртта. Заедно, двамата гледат — но не виждат — как двуетажен червен автобус, първият от двата, стига до спирката от другата страна на улицата. След малко потегля отново и разкрива самотен силует в погребално черно, източен и щръкнал на фона на вестникарската будка.

Джошуа Джоузеф остава с краткотрайно впечатление за сива коса, подрязана в суров сасон, кльощава шия като брезичка и две възлести, артритни длани, вкопчени в строги черни панталони. Много бавно и извънредно старателно тя вдига лявата си ръка в поздрав и Джошуа Дожузеф дори от това разстояние вижда, че е плакала. По тръпките й съди, че продължава да ридае. Чуди се по кого ли скърби жената и дали идва тук всеки ден или пък веднъж седмично, или дали след това погребение не следва веднага друго, а после го озарява прозрение, огласено от смутения, отчаян вик на дядо му. Старецът се втурва напред, с ръка, протегната, сякаш посяга от дълбините на ледено море към последния шанс да докопа спасителната стълбичка.

— Франки! — крещи той. — Франки, Франки, моля те! — Той търчи право към източната порта, забравил за болните си колене и нестабилните глезени. — Франки! Миличка Франки!

И тя отвръща. Наистина. Лицето й грейва при тази неочаквана, невъобразима благословия — че дори сега, дори в този най-суров миг, любовта му не трепва. Размаханата ръка се протяга към Дениъл, сякаш люшната от вятъра. И след това, внезапно, отворената врата се затваря. Франки не е приключила. Не е готова. Прибира ръка и започва да се извръща, а вторият автобус прокарва временна завеса помежду им. Дениъл се бори с райбера на вратата, внукът му е понесен подир него, също отчаян — почти — като самия старец. Портата се отваря — но когато автобусът потегля отново, Джошуа Джоузеф знае вече какво ще види. Естествено, автобусната спирка е празна.

Дениъл се взира неразбиращо, а после се завърта да проследи с поглед отдалечаващия се двуетажник и вижда — и двамата виждат — онзи сух силует да стиска здраво сребристата опора отзад. Франки е извърнала лице встрани от тях, сякаш тялото и сърцето й отказват да довършат докрай това заминаване и тя си остава вкоренена на движещата се дъска, застанала неподвижно, сякаш ще ги прегърне и двамата, макар автобусът да я отнася надалеч и завива зад ъгъла, и нея я няма вече.

Мъчителите намират съпротивата на Джо — несъпротивителната му съпротива — за странна и разочароваща. Затварят го в малката му бяла стая и не след дълго тя сякаш се отделя от сградата и започва да го подмята — нагоре-надолу, насам-натам. Хрумва му, докато виси окачен вътре и гледа едната стена на кутията да се отдалечава, и като знае, че другата вероятно го догонва изотзад, че ако се движи с петнай-сет мили в час — не е невероятно — и кутията с петнай-сет в обратна посока, то тогава ще се удари с обща сила от трийсет мили в час и вероятно ще умре.

Разперва ръце и се опитва да забави падането. Не умира, нито дори получава сериозна контузия — макар да подозира, че си е извадил палеца или е пукнал някое и друго ребро, и се чуди в промяната на обстоятелствата, която го кара да смята това за нещо дребно — и когато са приключили, мъчителите го пускат навън. Той се олюлява и клати, и изпразва стомаха си на белия под. Те го държат и той им благодари.

Мистър Ординъри се усмихва.

Вместо да върнат Джо в кутията (той се бори със себе си, за да избегне да я определи като „у дома“), го слагат в друга стая, точно до нея. Вътре има човек, който мирише на гумени ботуши, тиня и водорасли, а тялото му е сбор от изгаряния и белези.

— Стигнахме до бръшляна — казва Тед Шолт.

Джо гледа надолу към посребрената му глава и към мъжа, за когото подозира, че умира, и изпитва силно усещане за близко познанство.

Сторили са нещо странно на Тед Шолт, нещо необичайно и хитроумно, и наистина ужасно. Той трепери — но не като човек, на когото му е студено или е уморен, или го е страх. Трепери, все едно мускулите му се отлепят от костите, и кожата му изглежда една такава разтегната, като че тлъстините в тялото му се стичат на места, на които не следва да бъдат.

— Бръшлян отвътре — казва дрезгаво Шолт. Очите му се лутат, но не откриват нищо и Джо осъзнава, че той не може да вижда. — Бръшлян в кръвта. Главата на Тед е пълна и той е глупак, Господ е измислица в дяволското царство…

— Аз съм, Тед — казва му тихичко Джо.

Няма нужда да се крещи. Двамата са притиснати един в друг като любовници. Могат да се сдобият с нещо, наподобяващо уединение, само ако единият от тях се изправи. — Спорк Тиктакчев.

— Не бива да допускаш да си изпълни плана — казва неясно Тед. Опитва се да надигне торса чрез напън на стомашните си мускули и се чува звук като от разпаряне. Той простенва.

— Тед… не мисля, че мога да сторя нещо. Не знам какво става.

— Брат Шеймъс. Машината на Франки.

— Да, но не знам какво значи това. Не знам какво искат от мен. Не знам нищо. Аз съм просто идиотът, който завъртя ключа. Ти беше там, Тед.

Шолт се опитва да заговори, а после изпищява отново и този път, когато извива гръб, той изпуква, сякаш костите му се трошат.

— Какво ли вагонче тегли машината на Франки? Науката има много лица и всяка уста шепне на света по различен начин. Франки я няма, острието й ще сече във всички посоки. Чии ръце държат ножа? Шеймъс, разбира се. Винаги Шеймъс. Копелета… — той потреперва и Джо усеща как нещо мърда в тялото на Пазителя — нещо, което дълбоко вкоренени инстинкти намекват, че трябва да си стои на едно място.

— Тед, моля те. Не мърдай.

— Тя каза, че това е спасението. Каза, че твърде много истина ни превръща в лед и ще се строшим, така че го е настроила съвършено. Но Шеймъс… той иска нещо повече. Иска да се равнява с Бога. Да пренастрои машината. Да види цялата истина наведнъж. Той ще убие света. Само че не може да го направи без калибрационния барабан, а той не е в него, нали? Разбира се, че не е. Понеже Франки не беше идиот. Тя го даде на някой, на когото може да има доверие.

О, мамка му. Дениъл. Дала е на Дениъл ключовете за апокалипсиса. Разбира се, че така е сторила. На кой друг да връчи нещо, способно да разруши света, и кой да бъде преследван от биячи и чудовища, ако не бащата на детето ти, който все още те обича, дори след като си си играла на криеница със сърцето му в течение на трийсет години?

Дениъл — и следователно Джо.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Ако барабанът е в Джо, то той не го знае. Ако похитителите му са го взели, когато са нападнали склада, също не го знае. Следователно е скрит. И, разбира се, е скрит от Дениъл точно за миг на крайна нужда. Твърде добре е скрит. Може да е сред загубените вещи на Дениъл. Може Матю, без да знае, да е продал ключа за запалването на най-опасния обект в света на цената на едно хапване в „Секонис“.

По дяволите.

Тед Шолт продължава да бръщолеви:

— Но Шеймъс просто иска да научи докъде е. Да научи дали е спечелил, или е загубил. Глупостта е симптом на огромна сила, така казват… — И додава: — Трябва да го спреш. Непременно! Върви на „Лъвлейс“. Там, където я оставих.

— Не ми казвай, Тед. Не тук. Не мога да пазя тайна от тях…

Те ще ми я измъкнат. Онова, което не са измъкнали от теб, ще им дам аз. Не мога да го опазя.

Шолт се взира право в него — през него — с луди лукави очи, които за момент проблясват в мрака. Вдига глава и нещо се разпорва меко в корема му, нещо строшено. Той изръмжава:

— Напротив, можеш! Трябва!

Той се кани да издаде тайната, няма съмнение.

Джо извива шия и Шолт прошепва право в ухото му, почти без да издава и звук.

— Тя е под хълма на Станция X… — и се отпуска.

Джо поклаща глава, облекчен.

— Тед, не знам къде е това.

— Има го в публичния регистър. Неясно, но просто. Не… слушай! Мога да ти кажа как… застани на кутията и виж хълма, надзърни в тунела в мрака. Отвори вратата с рождения ден на Лизи. И си вътре. А сега! Объркай всичко в главата си. Смеси буквите и запомни хаоса. Кажи го: Матроната се крие. Окото на народа. Бог грешника проводи и пак ще се зарие. Виждаш ли? Така можеш винаги да решаваш дали да го кажеш на глас. Можеш да го пищиш, ако се налага. Изкрещи отговора срещу тях и нека сами се оправят. Кажи им истината, но я скрий от тях. Длъжен си, Джо! Длъжен! — Той хъхри и затваря здраво очи. — Всичко е там. Прави каквото щеш. Но го спри!

Тед пъшка и се върти, и от него се разнасят още припуквания. Джо се чуди дали, ако се разблъска по вратата и обещае да говори, мъчителите им може да доведат лекар.

Вероятно не.

Така че вместо това лъже милостиво:

— Ще го направя, Тед. Ще успея.

По-нататък, когато използват водата, Джо умира за две минути и осемнай-сет секунди.

Водата тече по лицето му студена и освежаваща, но има вкус на сол и химикали. Тя е специална смес, обяснява мистър Ординъри, за намаляване на риска от фатални случки. Докато пълни дробовете му, Джо си мисли, логично, че надали върши особено добра работа.

Започва да се дави. Един от ръскинитите е застанал плътно до него и се вслушва в хриповете му. Съществото върти глава, за да чуе по-добре плискането на вода в дробовете му. Има опит. То е майстор. Може да познае по звука, който тялото издава, кога е време да спре.

Джо се чуди кога е спрял да мисли за ръскинитите като за хора. Чуди се и дали изобщо те го виждат като човек.

Искрица в него не се сдържа да не отбележи, че наскоро не са му задавали никакви въпроси. Може и да не възнамеряват да го правят. Може просто да се канят да го убият.

Идеята е ужасяваща и той започва да се бори. Бори се, докато не е в състояние да продължи и вдишва много вода, а слушащият вдига ръка. Нахлува медицинска количка с крещящи санитари и лекари.

Налага се да го реанимират, което правят с помощта на машината, защото — когато един от тях се опитва да му направи дишане уста в уста — мистър Ординъри предупреждава, че Джо е опасен и може да им отхапе устните, а и си нямат представа дали не пренася някакви болести.

Джо се чуди защо, за Бога, не са проверили поне това. Струва му се съвсем очевидно. Докато докторите се борят да не допуснат да умре, той размишлява дали да им съдейства. Подозира, че може и просто да си тръгне — и да не се завърне. Но смъртта не му се струва разумен краен резултат, а той си има работа за вършене. От него зависят доста хора.

Винаги е избягвал да мисли много-много за смъртта. Цялата идея го притеснява — и винаги е било така. Проклет да е Часовникът на Смъртта на Дениъл, предоставен на специалните му грижи. Чуди се защо му се струва важен в момента — гнусно, мрачно творение на викторианския кич. И защо ли Дениъл толкова го харесваше, а пък така обичаше живота?

Решава да позволи на дядо си невинност до доказване на противното. Засега все още няма да умира.

Когато сърцето му започва да бие отново, мистър Ординъри заявява, че е време за почивка.

В светложълта болнична престилка и с гърло, още ожулено от тръбичките и повръщането, Джо седи в стая с прозорци-кутии и копнее да е на хиляда мили оттук, да е някой друг, никога да не е срещал Били Френд, никога да не е избирал да следва стъпките на дядо си в умиращия свят на часовниковите механизми. Копнее баща му да го е принудил да стане адвокат, каквото и беше в един момент намерението на Матю, преди сълзите на Хариет да го отклонят от този път.

Ето затова сега играе на „Змии и стълби“ с жена съкилийничка и гледа часовника. След двайсет минути ще бъде единадесет сутринта. Джо се чуди дали тогава ще дойдат да го вземат, понеже числото е кръгло.

Не всички от персонала тук са ръскинити. Поне доколкото може да познае, повечето са обикновен медицински персонал. Но Джо се намира в ръскинитска болница за умствено болни. Една от сестрите — приятна, заоблена дама на име Джема — му повери с приглушен глас, че получава най-добрата възможна грижа и съвсем скоро ще се подобри. Той отвърна, че е сигурен в истинността на твърдението й и на бузите й грейнаха трапчинки.

При все това тя не желаеше да му разкрие името на болницата („Не ми е позволено“) или да се свърже с някого от негово име („Мислете си как се подобрявате, става ли?“), или да му даде каквито й да е новини от външния свят — за златни пчели например или дали те вече са довели до война.

Джо е кръстил болницата „Щастливите декари“. Другите пациенти — почти сигурен е, че не всичките са затворници — са мълчаливи и замаяни. Онзи в ъгъла пее до безкрайност първите реплики на популярна песен. Някаква жена стене.

Пет минути преди кръглия час седем мъже влизат в стаята и разчистват място за нещо като ковчег. Прилича на дъската, към която Джо е вързан по време на воднобординга („терапия за соленоводно разкритие“, казва сестра Джема неодобрително), но, изглежда, е направен по мярка и е по-краен в ограниченията си. Мъжът вътре е почти обвит в найлонови ленти и гума. По-възрастен е от Джо, но по-млад от Матю по време на смъртта му, и има буйна коса и гъста брада, както и тъмния тен на работник на открито, поизбледнял под ограничителните колани. Дори когато този човек се намира навън, пак е в ковчега си.

Най-сетне. Някой, когото мразят повече от мен.

Поставят мъжа в ковчег до прозореца, така че нещастникът да вижда цветята и той издава стържещо гъргорене, което Джо по някое време разпознава като любезен поздрав „Добро утро“.

След малко карат Джо да застане пред ковчега. От човека вътре се виждат само едно кафяво и едно синьо око, които отвръщат немигащи на погледа му. Майсторът осъзнава, че на затворника вероятно не му се случва да гледа лицата на хората твърде дълго. Прехвърля поглед над ковчега и забелязва, че мистър Ординъри го гледа напрегнато и прочита предупреждението: „Има и по-лоши места, отколкото онова, на което си, драги“.

— Здравейте! — казва той на пленника, — аз се наричам Джо. А вие?

За момент се чуди защо всички му се смеят, дори мъжът ковчега.

Не го връщат обратно в килията му. Той усеща как малката стая зад гърба си, не особено по-голяма от тялото му, очаква да го прегърне отново. Взира се в бялата светлина от прозорците и я запомня наизуст.

Играе табла с онзи от ковчега. Налага се да използват електронна дъска. Мъжът в кутията има дистанционно — също като тези, които използват парализираните. Един от пръстите му е свободен да оперира с малък джойстик, само за по едно цъкване. Напред. Настрани. Напред. Настрани. Очевидно джойстикът не мести по диагонал.

Джо печели. В последния момент обаче онзи в ковчега го уплашва до смърт с един разбеснял се цар. Той заплашва, вдъхва страх и пъди часовникаря от позицията му, като само със заплаха и нищо повече залавя няколко пула, преди Джо да успее да му прегради пътя. Насред пуловете царят не е пленен. По-скоро е заобиколен от мишени.

Мъжът в ковчега мърмори нещо около запушалката в устата си. Трудно е да се дешифрира. Той се зъби и дъвче предмета в устата си, изпъва устни. Блести слюнка. Повтаря репликата си.

— Така се прави!

После се разсмива.

Когато Джо пита защо просто не оставят онзи в ковчега да изказва нарежданията си, всички отново се разсмиват. Висок санитар си навива ръкава и му показва белега си — дълга бледа ивица разкъсана плът. Не изглежда да се притеснява от мъжа в ковчега. Явно смята, че всички те са замесени в една и съща каша. Пленникът му гъргори сърдечно.

По някое време носят на Джо ядене. Хранят го, понеже трепери прекалено силно, за да се справи сам. Докато се занимават с това, друг санитар тъпче венозно пленника в ковчега. В един момент допуска грешка и с по-свободната си заради джойстика ръката затворникът отваря дълга, дълбока цепнатина на бузата на санитаря. Ръмжи доволно. Говорът му е завален, но му се разбира ясно.

Така се прави.

Мъжът в ковчега започва да вие — невероятно силен, притеснителен рев. Зашеметяват го с електрошок — което е напълно безполезно, понеже и бездруго е здраво вързан — и той започва да се дави. Миг по-късно полилавява и губи съзнание, налага се да повикат спасителен екип. Когато успяват да го реанимират той небрежно издира лицето на една сестра. Очите му сияят ярки и сърдити. Открива Джо.

Въпрос на фокус е, осъзнава часовникарят. На интензивност. Матю несъмнено е притежавал тази способност, но така и не е позволил на сина си да види, понеже се използва само за спешни случаи, а в света на Матю — поне във версията, за която е позволил на сина си да опознае — извънредните ситуации са забранени: всичко, което се случва, става в името на напредъка на Дома на Спорк. Но когато гърбът ти е опрян в стената и ножът е в някой друг, в крайна сметка решението е просто: Не те са чудовището. Аз съм.

Човек не може да мисли само за последиците. Всяка секунда е край сама по себе си. Така се прави.

Санитарите успяват да победят мъжа в ковчега, а той се смее през цялото време. Джо внезапно осъзнава какво се е случило току-що.

Имал е урок.

Взира се в дивите, гневни очи и усеща топлината на другарството. После санитарите измъкват мъжа в ковчега от стаята.

— Накъде върви светът! — обажда се със съжаление мистър Ординъри иззад гърба на Джо. — Ти май си намери нов приятел.

— Луд човек. Не знам как се казва.

— Така ли?

— Точно така.

Мистър Ординъри се замисля. Отбелязва:

— Хъм.

А след това времето за почивка свършва.

— Исках лично да ти го покажа — казва мистър Ординъри, понеже нося цялата отговорност за него. Наложи се да поработя старателно, за да се сдобия с него. Никой няма да дойде да те търси.

Писмото е съвсем обикновено, написано на скъпа хартия, ддресирано е до Джо посредством Родни Титуисъл.

Драги мистър Спорк,

Със съжаление ви информираме, че поради замесването ви в дейност във вреда на интересите на Обединеното кралство, по-точно в терористични убийства на различни личности и съпътстващи престъпления — вече не можем да ви представляваме. Считано от този момент защитата на „Крадъл Нобълуайт “ е оттеглена от вас и се надяваме да уредите последващата сметка за услугите ни в рамките на идните 28 дни.

Искрено ваш:

Мърсър Крадъл

Има послепис с ужасния почерк на Мърсър:

Съжалявам, Джо. Оказва се, че те удрят по-силно от нас.

Писмото е подписано от всички партньори.

Мистър Ординъри се усмихва:

— Има и писмо от майка ти.

Изглежда смята, че това е победа от негова страна, което показва приятна липса на информация за Хариет.

Оставят вратата към килията на Джо отключена. Той тръгва към нея умислен. Лъч светлина го примамва и всеки момент ще чуе гласа на Мърсър. Всичко е измама. Той е свободен.

Когато стъпва с крак на пода на килията, все едно е стъпил върху гвоздеи, само дето усеща болката през цялото си тяло. Отскача обратно назад в килията и вратата се хлопва.

Пак се отваря, но той не си дава труда да мине през нея. Осъзнава миг по-късно, че са го дресирали сам да се затваря.

Товарят го и го връзват на количка, след това го оставят в друга стая. Тази е голяма и студена и е пълна с хора на колички — също като него, само дето не са вързани.

Отнема му цяла вечност да осъзнае, че не са ограничени с нищо, понеже са трупове, и дори още по-дълго време му е нужно да познае наредения до себе си Тед Шолт, отпуснат и блед. Главата на Шолт е завъртяна на пълен оборот на шията му.

В мига, след като най-сетне го разпознава, Джо си представя Тед на колесницата на Часовника на смъртта на Дениъл — див бунтовник, който бие Жътваря със сандал и настоява да го върнат в парника му. Усмихва се. Да. Така би следвало да стане.

Само дето няма нищо подобно. Тук е само Тед, а Тед е мъртъв.

Мистър Ординъри има да му покаже и друго писмо. Изглежда особено доволен от себе си.

Скъпи Джо,

Много съжалявам. Вече минаха месеци и не знам къде си. Наистина те харесвам, но не мога да чакам завинаги. Тази вечер излизам да се забавлявам с Питър. Продължавам нататък. Моля те, не ме мрази.

Поли.

Джо лежи по гръб и отказва да говори, а мъчителите го отвеждат в малката му бяла стая и го натъпкват в нея, и му бият електрошокове до безкрай, докато не се превръща в огромен гърчещ се мускул. Започва да им се смее, задето са така предвидими. Болката просто го кара да се смее по-силно дори когато електродите се нагорещяват и го изгарят, но след това внезапно му се приисква мъчението да свърши — повече, отколкото си спомня някога да е искал нещо. Иска да не полудее. Да не се присъедини към Тед Шолт на колелото на смешния, отвратителен часовник на Дениъл.

Специалните ти грижи.

Дениъл, който държи ключовете към света.

Специални.

Грижи.

Джо знае къде да намери калибрационния барабан.

Усеща нещо да се опъва в гърдите му и след това внезапно да се освобождава, и чува да викат дефибрилатора. Обхваща го странен покой, студен и необичаен, и той осъзнава, че не чува сърцето си.

После изведнъж вече не се намира в килията.

Все едно някой е включил лампите и всички сенки са изчезнали. Бялата стая я няма. Той се чувства добре. Дори хубаво. Малко е отегчен.

Знае обективно, че изпитва някакво прекъсване. Но това не му се струва нещо лошо. Поглежда надолу и се пита дали отвъд ще има трева. Когато те държат в килия и умът ти откаже, несъмнено би следвало да получиш трева, дървета и птички.

— Ти си идиот — казва Поли Крадъл.

Той я зяпа. Облечена е в дрехите, в които я е срещнал за първи път, чак до пръстчетата с лак с рибарска мрежа и позлата.

— Показаха ми писмото ти.

— Глупости. Показали са ти едно писмо. Аз определено не съм го писала.

— Би могла да го напишеш.

— Излъгали са те. Това им е работата. Джо, погледни ме. Погледни ме веднага. Виж ми лицето. Очите…

Той се подчинява.

— Няма да те напусна. Може да се опиташ да ме отпратиш. Но аз няма да си тръгна, никога. Няма.

— Ами!

— Просто да знаеш.

И дори когато той се връща в килията и всичко отново го боли, това вече няма значение.

Осъзнава, че е понечил да извика: „Ще ви кажа“. Но сега положението е различно.

Лъжеш. Лъжеш като плешивец с кожена шапка. Лъжещ безобразно. Лъжеш, лъжеш, лъжеш. Твърде далеч отиде. Вече ги виждам. Виждам всички ви.

Трябваше да кажете, че тя е мъртва. Или пленница като мен. Че е била тук. Можеше да кажете всичко освен това.

Лъжете. Такива сте вие.

Лъжльовци.

Нещо в него гори.

Когато идват да го отведат, Джо тръгва покорно, после се сеща за човека в ковчега. Онзи, който беше плътно завързан и въпреки това успяваше някак си да нарани противниците си. Който яздеше електрошока и дрогите, с които го тъпчеха, и въпреки това беше толкова опасен, че се налагаше да го държат вързан, и дори тогава не можеха да го контролират. Човекът в ковчега е пленник, но не е затворник. И е съюзник.

Джо се пресяга решително и троши носа на мистър Ординъри с дясната си ръка. Увисва, завърта, усеща стържене между пръстите си и Плиснала кръв. Ординъри пищи срещу него. Джо го уверява:

— Така се прави. Така! Така трябва да се прави!

Нужни са петима санитари да го удържат, та шестият да успее да го упои.

Сивотата го похлупва от всички краища на света и той вижда, че те се боят.

Събужда се, а болката и синините са като балсам. Горе е долу и мъчителите се боят от жертвата си, и този свят му е точно по вкуса. Светът на неправилата.

Джо се хили под нос и близнал кръв по цепнатата си устна, се хили още по-широко. Има странна красота в белите стени на килията му: безплътните плочки са изумителни, а сухият, безвкусен въздух е като пиршество на езика му. Той размърдва ръце и крака, опипва се и преоткрива в подробности всеки мускул и силата му, възможностите и ограниченията му. Вкусва тялото си, опипва ребрата и открива, че слоят тлъстина, която е трупал с години, е изчезнал. Не е пречупен. Наистина е умрял, в строго медицинския смисъл. Може би и повече от един път, не е сигурен. Но въпреки това е жив. Сега е повече себе си е, отколкото някога е бил. Той е пречистената своя есенция.

Поглежда към живота си и въздиша срещу него. Трогателно е да види какъв глупак е бил, как е паднал в очевидния капан на лоша лична логика, но въпреки това е повод за съжаление. Толкова изгубено време… Проследява пътя на грешката си просто за да бъде сигурен.

Дениъл Спорк винаги е казвал, че Матю не е читав, че не е имало момент синът му да не забърква каши. Твърди, че Матю е бил неспокоен като дете и след това като възрастен. Не е оставил място за съмнението, че лошотата на Матю не е негово наследствено качество, а по-скоро резултат от процес на обучение, започнал когато е бил още малък.

От върха на новата си планина Джо може с лекота да проследи пътя. Матю е бил бежанец. Матю се е появил в свят, незабавно строшен пред очите му. Бил е без майка още преди да се научи да изрича както трябва името й и когато се е върнала, го е сторила по странен, половинчат начин, и тя — също като него — е знаела всичко за света, който той обитава, и за злото на самото му първично ниво. Матю е бил наясно, че не бива да вярва на сладки измислици, които правят поносим за другите живота в рамките на закона. Виждал е света в постоянно състояние на война. Баща му е губел пари и работилницата си, което е било Външен израз на личността му, понеже е правел точно каквото обществото му е повелявало — а то се е оказало измамник. Дениъл е прекарал по-голямата част от живота си в сътворяването на все повече и по-прекрасни неща: самолетопоклонник[128], който отчаяно търси да изгради нещо така прекрасно, че богинята му да не успее да устои. Матю е бил наясно. Гледал е и се е учил — и е видял, че богинята идва само в отговор на ужасни повреди и катастрофи.

Така че е реагирал с измама. Изоставил е света на Дениъл за да го съхрани, и от този урок е извлякъл целия си живот. Нарушавал е закона, трошил е сейфове, разбивал е прозорци и е чупил гражданския мир, и от разрухата е извличал утеха. Найголямата лъжа е била, че светът работи точно както следва, и като я е прозрял, Матю Спорк е излязъл на свобода.

И майка му е била свободна. И като негов син сега, в тази бяла килия, която вече не го плаши, Джо е свободен.

Отвън в коридора се чуват стъпки. Ръскинитите идват. Може би мистър Ординъри. Ще очакват той да се бои, както е било преди. Ще очакват да чака и да събира сили. Само че сега Джо черпи сили точно от противоположното. Ако отстъпи — много добре го знае, — мощта ще му се изплъзне и той ще изгуби дирите на тази великолепна увереност. Не може да си го позволи. Защото освен нея не му е останало нищо.

Единственият вариант е открита война. Всеки път, когато вратата се отваря, той ще се бие с всички сили. Вече няма да бъде ограничаван. Ще се нахвърля на мъчителите си, докато те не се строшат — или не се строши той.

Вратата се отваря и той се мята в бой.

Джо се юрва да посрещне враговете с ръмжене между зъби, което се превръща в рев и понеже устата му така и така е отворена, захапва ръката, която и бездруго посяга към лицето му. Продължава напред, докато нещо не изхрущява, съпроводено от зверски вой, но е твърде зает, за да се безпокои за това. Стиска с левачката и блъска с десницата — веднъж, втори път, като ченге, чукащо на врата. Когато тежестта в лявата му ръка се увеличава, пуска хванатото с нея и веднага използва левия си лакът върху някой друг — покосяваща, насочена надолу спирала, която отваря челото на противника до кост. Налита, яростен и сипе удари, и внезапно всички ръскинити са на земята, а Джо тъпче и рита, гази през плетеницата им като през градина, пълна с листа. Продължава все напред и все напред и с всеки удар става все по-силен, вместо да отслабва.

По някое време спира, понеже не му е останало нищо за правене. На земята се въргалят петима. Двама тихичко стенат. Трима са в безсъзнание.

Не му е хрумнало, че може да спечели тази битка. Победата в сбиване според него е свързана с някакво умение. Не си е представял, че може да се постигне просто като правиш най-лошото, което изобщо си в състояние да си представиш, до безкрай, докато враговете ти паднат. Има дори някакъв цикъл, досущ като много опасен и твърде ядосан часовник — сграбчи, дръпни, удари, усукай, цапни, пусни. Повтори. Повтори. Повтори.

Но ето ти го сега, до определена степен свободен. Слабо вероятно е така и да си остане обаче. Но докато е навън, може да сее хаос. Да нанесе някакви щети на машината, която го е наранила. Това е сериозно предизвикателство.

Сритва най-близкия от нападателите си още веднъж в гърба и не получава реакция. Претърсва го и намира карта-ключ, и повтаря процеса, докато не се сдобива с още няколко. Обмисля дали да не набута и петимата в килията си, но те са твърде много, а и не му се занимава с тежък труд. Вместо това сваля савана от най-близкия и го намята върху себе си. В обкръжение прибягвай до хитрост. Били Френд беше любител на Сун Дзъ, макар и най-вече във връзка с жените.

Джо се отдалечава по коридора, като изпробва картите на всичко, което му попада пред очите. Вратите щракат. Не си дава труда да наднича зад тях. Ако там има негови съкилийници, могат и самички да излязат. Зад себе си чува странни гласове и викове, ето защо приема, че има и са на свобода. Надява са да са разгневени поне колкото него. Или особено разрушително луди. Това също го устройва.

Стига до по-различна врата — двойна — и когато я отваря осъзнава, че това е асансьор. Влиза вътре. Естествено, ще опита да избяга. Досега вече противниците трябва да знаят, че е навън. Следователно ще го очакват да тръгне нагоре. Нагоре и навън. Ще го чакат.

Тъй че слиза надолу.

Веднага щом вратите се отварят, надушва дим.

По стените на този етаж греят червени лампи. Сияят ярко. Някъде се чува вой на сирена. Тълпа ръскинити преминават целеустремено покрай Джо. В последния момент той се сеща да заклати глава в подобие на техните плавни движения, но те не му обръщат внимание.

Не бива да разчита, че ще остане незабележим. Несъмнено има камери. А и съвсем скоро противниците му ще осъзнаят, че носи минимална маскировка, пък и сигурно имат начин да се разпознават един друг.

Той тръгва напред. Поредната врата иска различна карта — синя — от тестето в ръката му. Минава и през нея. Мирисът на дим тук е много по-силен.

Осъзнава, че храни в ума си смътна представа как е конструирана тази сграда. Тя е като пирамида или зикурат, чието най-горно ниво са градината и общата зала. Под нея са стандартните стаи за пациентите, а под тях — неговото ниво, затворническите килии за измъчване на неудобни хора, както и набор истински зали за мъчения. Това ниво — под неговото — трябва да е по-тайно и по-важно в определен смисъл.

Завива зад поредния ъгъл и се озовава в кино.

Или не точно. Да, има екран — както и столове и говорители. Но има също и странна сцена или платформа и всеки стол, изглежда, е снабден с чифт електроди. Стените са покрити със сива пяна, отлята на геометрични мотиви, досущ като в звуков студио.

— Ако обикновен човек се пробуди със спомените на Наполеон, хората ще го нарекат луд…

Огромно лице изпълва екрана — елегантно, сухо и жестоко. Мъж в началото на средната възраст, с кожа извънредно гладка и загоряла и с физиономия, сляла черти от разнообразни раси. Устата му криви.

— Но какво ще се случи, ако се пробуди с видимо точни спомени, каквито няма записани никъде другаде? Ако се пробуди и с лицето на Наполеон? И какво — ако този човек се надигне от леглото си без собствен ум? Ако Джон Смит е спрял да съществува и на негово място имаме съвършено копие на императора телом и в спомени? В кой момент ще признаем, че е идентичен с онзи първи Наполеон? Че не е просто копие, а истински възраждане? А ако самата вълна на ума му може да бъде премерена и счетена за идентична?

Камерата се отдръпва. Мъжът се изтяга на плюшено, луксозно легло, а тялото му е покрито с жици и сензори. Той на практика виси в леглото, толкова кабели са прикрепени към него. Наоколо се виждат и други камери, които го записват от всевъзможни ъгли. Махва на една страна, към кръгъл екран — Джо предполага, че трябва да е зелен, — на който се вижда осцилираща шарка. Вълна.

— Това е моят ум. Това е моето тяло. Създава своя собствена история. Съвпаднете ги съвършено и ще станете част от мен. Част от Господ.

Джо Спорк се взира за момент в сухото, зло лице на брат Шеймъс. В него има настоятелност, сила, която е и чужда, и позната. Напомня му на някого. След това чува и писъците.

Те са много дрезгави, напълно отчаяни. Принадлежат на мъж или на много едра жена, понеже са басови. Не е писък от хорър филм, предназначен да разтърси полилея. Съвсем друго е — бозайнически вой. Предупреждение. Тревога. Тук има тигри. Нападнат съм. Повален съм.

Неотдавна и Джо е издавал такива звуци.

Зад ъгъл, през врата, друга врата и после:

Двама мъже. Единият е мистър Ординъри.

От стола си мъчителят се взира в другия и той е съвсем раз. личен вид човек. Тигър.

Тигърът се усмихва. Има гъста брада и посивяваща коса пристегната с парче оранжева връв. Кожата му е бяла, но суховата. Има здрави зъби, леко изкривени в двете ъгълчета на устата му; забелязва се по формата на лицето му. Дебели устни

Джо не го познава — нито движенията, нито физиономията нито дори очите, докато един поглед към мистър Ординъри не му показва смазващо, абсолютно отчаяние и после — щом мъчителят съзира Джо в неговата ръскинитска роба — невъзможна надежда за бягство.

Всъщност в помещението има само един човек, който плаши всички толкова много. И когато Джо се вглежда в него, познава го по очите.

Мъжът от ковчега се навежда пред мистър Ординъри и приближава глава плътно до лицето му.

— Как се излиза оттук, момче? — гласът му е плътен и той фъфли. Тези гънки в ъглите на устата му: мундущукът е деформирал зъбите му и той още не е свикнал да не го носи, не може да компенсира. Има нужда от практика и добър зъболекар. Но все пак в гласа му има нещо типично. „Моумчей“. Рибарски акцент.

— Отдолу.

— Глупости!

Акцент от Плимут, с намек за Лондон може би. Мъжът от ковчега свива рамене и полага леко длан върху лицето на мистър Ординъри. Когато я отдръпва, като по чудо държи нещо като желе, а инквизиторът отново пищи — още по-пронизително — и Джо осъзнава, че това е ухо. Мъжът от ковчега го мята встрани. След това заявява:

— Виждам те — и поглежда към Джо. — Ей, на теб говоря! — Свива рамене. — Не си каквото изглеждаш, знам го.

Джо осъзнава, че още носи савана. Смъква го.

— Така си и мислех — онзи от ковчега кима. — По походката познах, струва ми се.

— Как си се измъкнал?

— Е, някакъв тип е разбутал мравуняка, нали? Задействал е всевъзможни аларми и каквото друго се сетиш. И един от моите се разсея. При мен това не минава. Скепцах го с все приятелите му и ги подпалих. Не обичам да ми показват неуважение. Все се опитвам да им го кажа. Изглеждаш, сякаш си пораснал, да знаеш.

— Какво съм…?

По-възрастният свива рамене:

— Цялата тази сила. Крачиш наоколо, сякаш се боиш да не счупиш нещо. Всичко си държиш долу в мрака. Или поне така е било.

— Какво съм държал в мрака?

— Не се дръж като глупак. Чудесно знаеш за какво говоря. Гледай сега… — добавя „тигърът“ неодобрително, понеже мистър Ординъри прави опит да се надигне. — Няма нужда от това, нали? Не ме принуждавай!

Принудата е нещо лошо. Мъжът от ковчега посяга и човърка в зейналото месиво, където е имало ухо. Мистър Ординъри се превива и повръща на сухи напъни.

— Та, какво е това хакота и за какво пишат те, и защо този мизерник толкова се интересува от темата?

Инстинкти от Нощния пазар: увъртай. Джо свива рамене.

— Отде да знам.

Мъжът от ковчега се взира в него, после започва да се смее. Едва успява да устои на крака, толкова силно се смее.

— Какво му е смешното?

— Ти самият. Дявол го взел. Охххх, дявол го взел, толкова е… Ти си нямаш по-голяма представа какво става и от мен, Нали? И те също го знаят, обаче те обработват по пълната програма и колкото повече не им казваш, толкова повече се плават, че си истински корав орех, а колкото повече болка ти причиняват, толкова по-малко знаеш… направо страхотно!

Джо потиска желанието да каже на събеседника си, че да, всъщност знае какво става и сега е открил и единственото, с което тези копелета не са наясно. Малко е като в училище. Вместо да се хвали, и той се изсмива.

Мъжът от ковчега се обляга на бюрото и бутва купчина справочници, което е дори по-смешно, и изглежда, че мистър Ординъри е единственият човек в стаята, който не си прекарва добре. Когато „тигърът“ го забелязва, той се отрезвява донякъде.

— Накъде се излиза оттук? Хайде, казвай.

— Надолу. Надолу в мазето.

— Не мисля така. Там ме пипнаха.

— Фалшификат е. Всичко е обърнато наопаки! Когато слизаш в мазето, асансьорът се изкачва нагоре. Механизмът е толкова плавен, че не можеш да познаеш. На всички им призлява, ако не знаят истината. Изходът е там долу!

Мъжът с ковчега се ухилва на Джо.

— Тук определено дочух зрънце истина, така си е. Хайде, изчезвай тогава.

— Ти няма ли да дойдеш?

Събеседникът на Джо го поглежда.

— Въобще не искаш да те придружавам, човече. Там отвън съм непопулярен. Не съм лош човек, така да се каже, макар че бих признал, че в момента съм доста иззлобял. Но съм намислил да покажа недоволството си… — той се навежда и причинява на мистър Ординъри бърза и отвратителна травма, а жертвата му издава кошмарно хъхрещо стенание, което предполага, че може би след поредното разкъсване вече не може да пищи повече. Джо отстъпва една крачка.

— Ах. Вече схвана, така ли?

— Кой си ти?

— Никой. О, разбира се, бил съм някой преди време. Харесвах пиесите на Кени Лонърган и музиката на Ърта Кит. Харесвах… портокалов сок. Фреш от една сандвичарница в края на улицата. Ежеседмична награда, такъв ми беше. Бях обикновен човек. Сега знаеш ли какво съм?

— Пациент си.

— И това също. Но точно това не ме прави лош, нали, а? Мистър Ординъри рязко бръква в джоба си и ръгва нещо с размер на мобилен телефон в крака на своя мъчител. Чува се странен, рязък звук — като от робот, който праща въздушна целувка. Мъжът от ковчега трепва и се ухилва.

— Гледай ти — казва с леко заекване, — това беше мигът, който чакахме всички, а?

Завърта глава и щраква със зъби. Дори от това разстояние Джо усеща статичния заряд по кожата си. Мистър Ординъри отново го ръгва с електрошока. Мъжът от ковчега подскача леко, но се взима в ръце.

— Всичко е за це-целта — казва той. — Ако си имаш цел и просто… гггххх… се държиш за нея, тези неща са ни-ни-нищо. Все едно някой ти че-чеш-ше гърба, отвътре… гххххаа. Но все пак не бива да прекаляваме с хубавите работи, нали? — Навежда се и с удар отблъсква електрошока встрани. На крака му има следа от изгаряне — чифт черни кръгчета овъглена кожа.

— Прецака ми чорапчето — заявява мъжът от ковчега и внезапно бърка с палец в окото на мистър Ординъри. Джо буквално усеща как устните му се разтягат около въпроса, сякаш ще го повърне.

— Кой си ти?

Но вече знае — мисли си, че знае.

— Казвам се Пери — отвръща мъжът от ковчега. — По-добре да ми викаш Вон. Всичките ми приятели така правят. Мисля, че и за двама ни ще е добре да бъдем приятели.

Мамка му, да.

— Слушай сега какво ще ти кажа — продължава Вон Пери, — мисля, че би трябвало да ти го предам. Според мен такава беше идеята. Онзи другият тип, Тед… те ми го дадоха, за да го уплашат… „Един за теб, Вон“ и тъй нататък. Би трябвало да са наясно, че не искам да имам нищо общо с него, та се наложи сами да се разправят. Мисля, че щях да бъда и твоята последна спирка, преди да те заровят. Съдбата ти, така да се каже. Помисли за малко над това… — Пери се обръща да погледне пак мистър Ординъри и той простенва. — Вярваш ли в съдбата? Струва ми се, че има нещо важно в тази тема. Ако има уречена съдба, тогава изборите на хората нищо не значат, нали? Значи ако сторя нещо лошо… — Той го прави и се чува силен, равен писък, прекъснат от пристъп на кашлица. Мистър Ординъри повръща. — Ако сторя нещо лошо, то не съм избрал да го направя. Или по-точно така или иначе това съм щял да избера никога не е имало начин да бъда себе си и да не го избера, което води до същото заключение. Така че съм чудовище от деня в който умра, та чак до онзи, в който съм се родил. Всичко е едно цяло, нали така? Но въпросът е къде съм аз в цялата тази работа. Ако не мога нищо да избирам, значи ли, че съм просто наблюдател? Изобщо има ли ме? Това е то съдбата… — свива рамене. — Най-добре да се разкараш, младежо — добавя, без да се обръща. — Имам си репутация за поддържане — озъбва се злостно на мистър Ординъри, сякаш това е по негова вина — и ще се пораздвижа малко.

Джо се колебае. Част от него храни естествен стремеж да остане и да помогне на мистър Ординъри. Вярно, причинил му е наистина ужасни неща и очевидно е пълно копеле, но никой не заслужава онова, което се случва на инквизитора. При други обстоятелства Джо с радост би го сритал в чатала или, да речем, ще му строши ченето. Това му се струва удачно изливане на личните чувства. Но Вон Пери според популярните слухове и по мнението на Били Френд всъщност не е човешко същество. По-скоро е нещо съвсем различно, надянало чувал от кожа и самодоволство. А в човешката същност на Джо и мистър Ординъри, колкото и да е разредена, все има нещо общо. Майсторът не желае да чувства подобна връзка с Вон Пери, носителя на Писъците, който скубе уши за удоволствие.

При все това връзка има. Усеща свирепо родство с него — заради хитростта му, заради близостта му с ужаса. Пери обитава този свят — този нов свят на професионално мъчение и тъмни тайни, заради които мнозина са паднали жертва — много по-елегантно, отколкото Джо Часовникаря. За него битието има смисъл. Той се чувства у дома — по начин, невъзможен за Джо. Вон Пери принадлежи на това място и не се бои. Това е качество, на което Джо наистина завижда. През целия си живот се е страхувал от едно или друго — допреди няколко часа, когато го сполетя прозрение и разби носа на мистър Ординъри.

Сега отново се бои. Ужасно се страхува от Вон Пери. Напълно разумно усещане. В момента Пери е кошмарен торбалан, машина за убийства от предградията с изумителен усет към страшното — и ето го на, в ярък техниколор, цеди лицето на човек между извитите си пръсти и има кръв по обувките. Дори ако Джо би искал да спори с него, няма да успее. Пери ще го убие.

А може би не.

Джо отново размърдва рамене, за момент омагьосан от самата мисъл. Би могъл с вик да налети на бой. Той е едър, а Пери не е. Открива, че не му пука какво ще стане. Светът е изкривен. Всъщност това е светът на Пери. Вон Пери има смисъл в свят, където е възможно случилото се с Джо Спорк. Виж, милият часовникар — ето един човек, който не разбира как цъкат нещата. Той си е такъв, подчинява се на закона. Никога не си е представял, че законът няма да му се подчини на свой ред.

Може с вик да налети на бой и да се случи какво ли не. Току-виж унищожи Пери, с което светът ще стане много по-добър — или пък ще умре и ще си реши проблемите веднъж завинаги.

Вон Пери го поглежда и се ухилва.

— Няма да го направиш, нали? — казва и клати глава. — Какво искаш, момче? Какво е нужно, за да те изкара оттук?

— Не знам. Мислех си, че може да имаш повече разум от мен.

Пери за миг ококорва очи в знак на изненада.

— Хм, да, такива неща не чувам често. Предполагам си прав обаче. Трябва да оставя този човек на мира, преди да му навредя сериозно и да съжалявам. Води ме.

След неочаквания изблик на сантименталност той избутва Джо от стаята, като оставя мистър Ординъри да пъшка от облекчение и ужас на пода.

Часовникарят се поколебава, но подава ръка на Вон Пери

След сходна пауза Пери отвръща на жеста му и се ръкува с него. Бързо претичват през сградата към асансьора. В киното Джо спира да погледне към екрана. Сега Човекът-запис тича странно присвит като от стара контузия, но при все това с позната, неприятна грация. Джо се мръщи.

Пери кима.

— Ето тук ги правят — казва и си тръгва. Джо се задържа.

— Какво правят?

— Тях. Монасите. Тук прекарват ток през главата ти, докато не се изпразни, и после те превръщат в един от тях. С това… — Пери махва с ръка. — Опитаха и с мен.

— Какво стана?

— Мнозина бяха повредени невъзстановимо, ето това, мамка му, стана. След което решиха, че не съм подходяща за монах глина… — Пери се ухилва още по-широко и по зъбите му има кръв, а Джо се надява трескаво, че си е прехапал езика, а не си е гризнал парче от мистър Ординъри. — Е, можем ли вече да вървим на майната си и да се махаме от този горящ затвор за луди, ако обичаш?

— Да. Разбира се.

Джо оставя Вон Пери да води по пътя към асансьора.

Пери натиска копчето за мазето. Сега, когато знаят, вече се усеща, че асансьорът се издига. Нагоре, нагоре и юруш. Вратите се отварят и Джо вижда истинска слънчева светлина — мрачна и сива, и много мокра. Английски климат. Пожарът не е стигнал още до този етаж, но алармите дрънчат. Той ги слуша, любопитен, и се оглежда за изхода. Може би ако се опита да прекоси прага, ще усети болка? Може би целият Орден на Джон Твореца ги причаква. Може би има снайперист и тълпа въоръжени полицаи стрелци. Може би пчелите са се прибрали и всички са се побъркали. Може Поли Крадъл наистина да написала онова писмо.

Въпреки това тръгва напред.